Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Quiver Full of Arrows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Колчан, пълен със стрели

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-762-1

История

  1. — Добавяне

Въпрос на принцип

Сър Хамиш Греъм притежаваше много от качествата и повечето от недостатъците, произтичащи от факта, че произхождаше от принадлежащо към средната класа шотландско семейство. Беше добре образован, усърден в работата си и честен, но в същото време тесногръд, безкомпромисен и горделив. По нито един повод не си бе позволил да сложи и капка алкохол в уста и се отнасяше с недоверие както към всички, родени на юг от „стената на Адриан“[1], така и към мнозина, родени на север от нея.

След като прекара най-важните за формирането си години в училище „Фетс“, за което бе спечелил частична стипендия, и в университета на Единбург, където завърши инженерство с много добър успех, той бе избран измежду дванайсет конкуренти за стажант в международната строителна компания „ТарМак“ (кръстена на своя основател Дж. Л. Мак Адам, открил, че катранът, примесен с чакъл, представлява най-добрата съставка за пътна настилка). Чрез прилежна работа и безкомпромисна тактика новият стажант стана най-младият и най-необичаният управител „Проекти“. На трийсетгодишна възраст Греъм вече бе назначен за заместник управителен директор на „ТарМак“ и бе започнал да осъзнава, че от тук нататък не може да се надява на кой знае какъв напредък, ако продължи да работи за някой друг. По тази причина се зае да обмисля изграждането на собствена компания. Когато две години по-късно президентът на „ТарМак“, сър Алфред Хикман, предложи на Греъм да заеме мястото на излизащия в пенсия директор, той незабавно си подаде оставката. В края на краищата, след като сър Алфред смяташе, че той има качествата да управлява „ТарМак“, би трябвало да е достатъчно компетентен да започне свой собствен бизнес.

На следващия ден младият Хамиш Греъм си уреди среща с местния управител на Шотландската банка, който отговаряше за сметката на „ТарМак“ и с когото работеха съвместно от десет години. Греъм му изложи плановете си за бъдещето, прилагайки и подробно разработено писмено предложение, с молба разрешената сума за кредит да бъде увеличена от петдесет на десет хиляди лири. Три седмици по-късно Греъм научи, че молбата му е удовлетворена. Остана в жилището си в Единбург и нае офис в северната част на града (или по-точно стая за десет шилинга на седмица). Закупи пишеща машина, нае секретарка и си поръча известно количество не релефна хартия за писма с името на фирмата. След още един месец на усърдни интервюта нае двама инженери — и двамата с дипломи от университета в Абърдийн и петима търсещи препитание общи работници от Глазгоу.

През тези първи самостоятелни седмици Греъм кандидатства за няколко малки пътни договора в низините на Средна Шотландия, седем от които не успя да получи. Изготвянето на една сериозна оферта винаги крие риск и често излиза доста скъпо, тъй че в края на своите първи шест месеца в бизнеса Греъм вече започваше да се пита дали внезапната му раздяла с „ТарМак“ не бе проява на безразсъдство. За първи път в живота си бе обзет от съмнения в собствените си способности, които обаче скоро бяха разсеяни от общинския съвет на графство Еършир, приел офертата му за построяване на второразреден път, свързващ бъдещото училище с магистралата. Пътят бе дълъг само петстотин ярда[2], но завършването му отне на малкия екип на Греъм цели седем месеца и след плащането на всички сметки и осчетоводяването на всички разходи „Строежи Греъм“ се оказа на загуба със 143 лири 10 шилинга и 6 пенса.

При все това в колонката на печалбата вече фигурираше известна репутация, която бе спечелена незабелязано и която стана причина общинският съвет на Еършир да го покани да построи и училището в края на тяхното ново шосе. Този договор донесе на „Строежи Греъм“ печалба от 420 лири и повиши репутацията й. От този момент нататък дейността на фирмата започна да се разгръща с нарастващ успех и в края на третата година Греъм вече можеше да обяви малка печалба преди отчисляване на данъците, която през следващите пет години нарастваше постоянно.

Когато „Строежи Греъм“ излезе на Лондонската стокова борса, търсенето на акции надхвърли десетократно обема им и новопоявилата се компания скоро вече се смяташе за надеждна и печеливша институция — значително постижение за Греъм, представляващо безспорен успех в досегашния му живот. Само че Лондонското Сити обича онези, които се издигат постепенно и внушават чувство за сигурност, че няма да се впускат в ненужни рискове.

През шейсетте години „Строежи Греъм“ градеше магистрали, болници и фабрики, построи дори една юзина, но гордостта на президента бе току-що завършената художествена галерия — единственият контракт, показал дефицит в общия годишен отчет. В колонката на невидимата печалба обаче фигурираше присъдената на президента титла „кавалер“.

Сър Хамиш реши, че е дошло време „Строежи Греъм“ да се разгърне в нови територии, и отправи поглед като редица поколения шотландци преди него към естествения пазар на Британската империя. Градеше в Австралия и Канада със собствени финанси, в Индия и Африка със субсидии от английското правителство. През 1963 година бе обявен от „Таймс“ за „бизнесмен на годината“, а три години по-късно за „президент на годината“ от „Икономист“.

Сър Хамиш остана верен на стратегията си винаги да бъде в крачка с динамичното време и ако в него имаше някаква промяна, тя се изразяваше в нарасналата убеденост, че идеите му за изграждане на бизнес са правилни, независимо от чуждото мнение; разполагаше с дълга кредитна колонка, която доказваше, че не греши.

В началото на седемдесетте, когато строителният бизнес бе връхлетян от криза, „Строежи Греъм“ понесе орязване на бюджета и загуби сделки подобно на всички свои основни конкуренти. Сър Хамиш реагира по предсказуем начин, затягайки собствения си колан и снижавайки критериите си, като в същото време отказа да направи и най-малък компромис с принципите си по отношение на бизнеса. По тази причина компанията залиня и много от предприемчивите млади служители напуснаха „Строежи Греъм“ заради фирми, които все още вярваха в ползата от сключване на евентуален рисков договор. Едва когато снижаващата се крива на печалбите започна да изглежда като слалом по стръмен склон, сър Хамиш се разтревожи истински.

Една нощ, докато размишляваше мрачно над баланса печалба-загуба за компанията през последните три години и осъзна, че губи сделки дори в родната Шотландия, сър Хамиш с неохота стигна до заключението, че трябва да кандидатства и за по-малко престижна работа и може би дори да обмисли някое и друго рисковано начинание.

Дейвид Хийт, неговият най-способен млад изпълнител, набит ерген на средна възраст, който не се ползваше с особеното му доверие — в края на краищата човекът бе получил своето образование на юг от границата и което беше още по-лошо, в някакво странно място в Съединените Щати, именувано бизнес колеж „Уортън“ — държеше сър Хамиш да се пробва на мексиканска почва. Мексиканците, както побърза да изтъкне Хийт, бяха открили огромни запаси от петрол край източния си бряг и за една нощ бяха забогатели с американски долари. Строителният бизнес в Мексико внезапно се оказа изключително доходен и на търг излизаха контракти с приложени към тях цифри, достигащи до трийсет-четирийсет милиона долара. Хийт настояваше сър Хамиш да кандидатства за един такъв договор, огласен наскоро в обява от цяла страница в „Икономист“. Мексиканското правителство публикува тръжни документи за бъдещо околовръстно шосе в столицата им Мексико Сити. Статия в бизнес раздела на „Обзървър“ излагаше подробна аргументация защо утвърдени британски компании трябва да се опитат да спечелят този търг. Хийт вече бе предложил компетентни препоръки във връзка с презокеанските контракти, които сър Хамиш впоследствие бе оставил без специалното си внимание.

На следващата сутрин сър Хамиш седеше зад бюрото си и слушаше внимателно Дейвид Хийт, който смяташе, че тъй като компания „Строежи Греъм“ вече е изградила околовръстните пътища на Глазгоу и Единбург, всяка тяхна кандидатура, предложена на мексиканското правителство, трябва да се възприеме сериозно. За изненада на Хийт сър Хамиш се съгласи със своя управител „Проекти“ и даде разрешението си екип от шестима души да замине за Мексико, за да получи тръжната документация и да проучи въпросния проект.

Екипът се оглавяваше от Дейвид Хийт и включваше още трима инженери, един геолог и един счетоводител. В Мексико те получиха тръжната документация от министъра по строителството и се заеха да я проучат най-подробно. След като набелязаха основните проблеми, обиколиха Мексико Сити с отворени уши и затворени уста и направиха списък на трудностите, с които неминуемо щяха да се сблъскат — невъзможността да се разтовари каквото и да било на главното пристанище Веракрус и после да се извози до Мексико Сити без половината от първоначалното количество да бъде откраднато, липсата на комуникация между отделните министерства и най-лошото — отношението на мексиканците към работата. Но най-големият принос на Дейвид Хийт към въпросния списък бе откритието, че всеки министър си имаше свой човек отвън и ако компания „Строежи Греъм“ държеше да бъде включена поне в списъка на подходящите кандидати, щеше да е добре да разполага с благоразположението му.

Хийт незабавно издири човека на министъра по строителството — някой си Виктор Перес, и го заведе на пищен обяд в известен мексикански ресторант с традиции в националната кухня, със специфична атмосфера, внушаваща домашен уют. И въпреки че вече бяха на градус, Хийт остана достатъчно трезвен, за да съгласува необходимите условия. Взел всички предохранителни мерки, той договори с Перес една тръжна сума, която трябваше да включва и процента на министъра. След като приключи доклада за своя президент, той отлетя заедно с екипа си обратно за Англия.

Вечерта след завръщането на своя управител „Проекти“ сър Хамиш си легна рано и се зае да проучи заключенията му. През нощта изчете доклада така, както други биха прочели шпионски роман, след което у него не остана и най-малко съмнение, че това е възможността, която търсеше, за да преодолее временните неуспехи на компанията си. Макар че сър Хамиш щеше да се изправи срещу всичките там Костейн, Сънли и Джон Браун, както и срещу редица международни компании, той все още смяташе, че всяка неговата кандидатура би трябвало да има „значителен шанс“. Още с пристигането си в офиса на следното утро сър Хамиш нареди да повикат Дейвид Хийт.

Когато неговият як управител на „Проекти“ влезе в стаята, сър Хамиш заговори, без дори да го покани да седне.

— Трябва незабавно да се свържете с нашето посолство в Мексико Сити и да ги уведомите за намеренията ни — заяви сър Хамиш. — Аз, от своя страна, може да потърся личен контакт с посланика — добави той с намерението това да е заключителната реплика в разговора.

— Безполезно — отсече Дейвид Хийт.

— Моля?

— Не желая да изглеждам груб, сър, но в днешно време не се действа по този начин. Великобритания вече не е велика сила, раздаваща благодеяния.

— Толкова по-зле — каза сър Хамиш.

Управителят на „Проекти“ продължи, все едно не бе чул забележката.

— В момента мексиканците разполагат с огромно собствено богатство и Съединените Щати, Япония, Франция и Германия държат солидни посолства в Мексико Сити с висококвалифицирани търговски представителства, които се опитват да влияят на всички министерства.

— Но без съмнение историята има някакво значение — каза сър Хамиш. — Не биха ли предпочели да работят с утвърдена британска компания вместо с някакви си парвенюта от…?

— Възможно е, сър, но накрая единственото, което има значение, е кой министър отговаря за даден контракт и кой е неговият външен представител.

Сър Хамиш изглеждаше озадачен.

— Не разбирам какво искате да кажете, мистър Хийт.

— Позволете да обясня, сър. Според сегашната система в Мексико на всяко министерство се отпускат определени суми, които да бъдат изразходвани по одобрени от правителството проекти. Всеки държавен секретар си дава ясна сметка, че неговият мандат може да се окаже твърде кратък, тъй че от многото контракти на разположение си избира един основен. Това е единственият начин да си осигури солидна пенсия, в случай че правителството се смени за една нощ или министърът просто загуби поста си.

— Не го увъртайте, мистър Хийт. Онова, което ми предлагате всъщност, е да подкупя държавен служител — нещо, което за трийсет години бизнес не съм правил нито веднъж.

— Аз също не бих искал да започвате тепърва — отвърна Хийт. — Мексиканецът е твърде вещ в бизнес етикета, за да му се предлага нещо толкова нетактично, но след като законът изисква назначаването на посредник мексиканец, има смисъл да се опитате да наемете човека на министъра, защото в крайна сметка той се оказва единственият, който може да ви уреди получаването на договора. Системата, изглежда, работи добре и докато министърът си сътрудничи с престижни международни компании и не проявява алчност, оплаквания няма. Не се ли съблюдават тези две златни правила, цялата къщичка от карти рухва. Министърът накрая се озовава в затвора за трийсет години, всички авоари на замесената компания се конфискуват и й се налага забрана за всякакви търговски операции в Мексико.

— Аз действително не мога да се замесвам в подобни далавери — отсече сър Хамиш. — Трябва да се съобразявам и с акционерите си.

— Не е нужно вие да се замесвате… След като подадем офертата си за търга, изчаквате, за да разберете дали компанията ще бъде включена в списъка на подходящите клиенти, и ако това стане, отново изчаквате, за да видите дали човекът на министъра ще се обърне към нас. Аз го познавам, тъй че ако ни потърси, се договаряме. В крайна сметка „Строежи Греъм“ се ползва със сериозен международен престиж.

— Именно, и по тази причина подобни действия противоречат на принципите ми — заяви сър Хамиш високомерно.

— Искрено се надявам, сър Хамиш, че да позволите на германците и американците да ни измъкнат сделката под носа, също е в разрез с принципите ви.

В отговор сър Хамиш изгледа гневно своя управител „Проекти“, но остана безмълвен.

— Чувствам се длъжен да добавя, сър — продължи Дейвид Хийт, като пристъпваше нервно от крак на крак, — че сделките в Шотландия напоследък не са особено печеливши.

— Добре, добре… продължавайте — рече сър Хамиш с неохота. — Подгответе оферта за изграждането на околовръстното шосе в Мексико Сити, но ви предупреждавам, че установя ли някакво рушветчийство, това ще ви струва главата — добави той, удряйки с юмрук по масата.

— На каква цена се спряхте, сър? Смятам, както вече изтъкнах в доклада си, че не бива да надхвърляме сумата от четиридесет милиона долара.

— Дадено — каза сър Хамиш, замълча за момент, усмихвайки се на себе си, и добави: — Направете я 39 121 110 долара.

— И защо точно тази сума, сър?

— По сантиментални причини — отвърна сър Хамиш без повече обяснения.

Дейвид Хийт си тръгна, доволен, че е убедил своя шеф да продължат, но и с опасенията, че накрая може да се окаже по-трудно да се пребори с принципите на сър Хамиш, отколкото с цялото мексиканско правителство. Въпреки това попълни последния ред на офертата според инструкциите и даде документа за подпис на трима директори, между които и председателя на Управителния съвет, както се изискваше от мексиканския закон. Изпрати офертата по специален куриер, който да я достави в Министерството на строежите. Когато кандидатства за сделка, надхвърляща трийсет и девет милиона долара, човек не си праща документите по пощата.

Минаха няколко седмици, преди мексиканското посолство в Лондон да се свърже със сър Хамиш, отправяйки към него молба да замине за Мексико Сити, за да се срещне с министър Мануел Уничурту, оглавяващ проекта за околовръстното шосе. Сър Хамиш бе все така скептичен, но Дейвид Хийт ликуваше, защото вече бе научил от неофициален източник, че единствената сериозно обсъждана оферта е тази на „Строежи Греъм“, въпреки наличието на една-две важни точки, които се нуждаели от уточнение. Дейвид Хийт знаеше съвсем точно какво имаха предвид.

Седмица по-късно сър Хамиш, пътуващ в първа класа, и Дейвид Хийт — във втора, излетяха от „Хийтроу“ с направление Мексико. Трябваше им близо час да минат през митницата и още трийсет минути да си намерят такси, което да ги закара до града, и то срещу спазарена от шофьора възмутителна сума. Изминаха разстоянието от петнайсет мили от летището до хотела им за малко повече от час и на сър Хамиш му стана ясно защо мексиканците толкова държаха да изградят околовръстно шосе. Дори и със спуснати прозорци десетгодишният автомобил бе като фурна, оставена включена цяла нощ, но по време на пътуването сър Хамиш нито веднъж не разхлаби яка или вратовръзка. Двамата мъже се нанесоха в стаите си, позвъниха на секретарката на министъра, за да я уведомят за пристигането си, и зачакаха.

В продължение на два дни не се случи нищо.

Дейвид Хийт увери своя президент, че подобно забавяне не е необичайно събитие за Мексико, тъй като без съмнение през по-голямата част от деня министърът е по съвещания, пък и в края на краищата не е ли „тапапа“[3] испанската дума, която всички чужденци разбират?

След обяд на третия ден, точно когато сър Хамиш вече се канеше да заяви заплашително, че се прибира у дома, човекът на министъра се обади на Дейвид Хийт, като уведоми, че приема поканата им за вечеря в апартамента на сър Хамиш.

За случая сър Хамиш се премени в официално облекло въпреки съвета на Дейвид Хийт да не го прави. Дори поръча да му пратят една бутилка шери Fina La Ina, в случай че човекът на министъра поиска някакво питие. Масата за вечеря бе наредена и домакините бяха готови за 7:30. Човекът на министъра не се появи в 7:30, нито в 7:45, нито в 8:00; нямаше го в 8:15, както и в 8:30. В 8:45 някой почука силно на вратата и сър Хамиш изрече едва доловим упрек, когато Дейвид Хийт отиде да отвори и видя своя човек да стои на прага.

— Добър вечер, мистър Хийт. Съжалявам, че закъснях. Министърът ме задържа, нали разбирате.

— Да, естествено — каза Дейвид Хийт. — Колко любезно, че дойдохте, сеньор Перес. Позволете да ви представя моя началник, сър Хамиш Греъм.

— Добър вечер, сър Хамиш. Виктор Перес на вашите услуги.

Сър Хамиш бе онемял от изумление. Стоеше и се взираше в дребничкия мексиканец на средна възраст, пристигнал на официална вечеря в мърлява бяла тениска и джинси „Уестърн“. Перес имаше вид на човек, който не е ползвал самобръсначка поне от три дни и напомняше на сър Хамиш за онези бандити, които бе виждал като ученик в поддържащите филми. На китката си носеше тежка златна гривна, която би могла да е „Картие“, а на врата си — тигров зъб на платинена верижка, който сякаш беше от „Улуъртс“.

Перес се ухили до уши, доволен от ефекта, който предизвикваше.

— Добър вечер — отвърна сър Хамиш неприветливо, правейки стъпка назад. — Желаете ли чаша шери?

— Не, благодаря, сър Хамиш. Вашето уиски взе да ми харесва… с лед и малко сода.

— Съжалявам, имам само…

— Не се притеснявайте, сър, аз имам в стаята си — обади се Дейвид Хийт и се втурна да донесе бутилка „Джони Уокър“, която бе скрил под ризите си в най-горното чекмедже.

Въпреки тази подкрепа от Шотландия разговорът преди вечеря между тримата мъже вървеше някак тежко, но Дейвид Хийт не бе пристигнал от пет хиляди мили за дребна хотелска почерпка с Виктор Перес, който при други обстоятелства дори не би пресякъл шосето, за да се срещне със сър Хамиш Греъм. Разговорът се движеше от скорошното посещение в Мексико на Нейно Величество кралицата, както я наричаше сър Хамиш, до поканата за ответна визита на президента Портийо във Великобритания. Вечерята можеше да мине и по-гладко, ако мистър Перес не беше ял през повечето време с ръце и после не беше посягал да си бърше пръстите в джинсите. Неспособен да потисне изумлението си, сър Хамиш го гледаше все по-втренчено, а дребничкият мексиканец откликваше с все по-широка усмивка.

След вечеря Дейвид Хийт реши, че е време да насочи разговора към целта на срещата, но едва след като сър Хамиш бе принуден да поръча бутилка коняк и кутия пури, което той стори с неохота.

— Търсим посредник, който да представлява „Строежи Греъм“ в Мексико, мистър Перес, и вие ни бяхте препоръчан от най-високо място — каза сър Хамиш с тон, в който прозвуча липса на убеденост в собственото му съждение.

— Наричайте ме Виктор.

Сър Хамиш се поклони безмълвно и потръпна. Нямаше начин този човек да получи позволение да се обръща към него с „Хамиш“.

— За мен ще е удоволствие да ви представлявам, Хамиш — продължи Перес, — при положение че намерите условията ми за приемливи.

— Вероятно бихте могли да ни осветлите по отношение на… хм… характера на тези условия — рече сър Хамиш сковано.

— Разбира се — откликна с готовност дребният мексиканец. — Искам десет процента от договорената сума — пет процента, щом получите сделката, и пет процента, след като удостоверите приключването й. Няма да плащате нито пени, преди да сте си получили сумата, а парите за мен трябва да бъдат внесени в швейцарска банка до седмица след като Националната банка на Мексико осребри чека ви.

Дейвид Хийт пое рязко въздух и се втренчи в каменния под.

— Но при тези условия вие бихте спечелили близо четири милиона долара — изрази своя протест сър Хамиш с пламнало лице. — Посочената сума надхвърля половината от печалбата, която сме планирали.

— Това, както, струва ми се, казвате в Англия, Хамиш, си е ваш проблем, вие сте си определили цената в офертата — рече Перес, — не аз. Във всеки случай сделката все още предлага достатъчно, за да можем и двамата да спечелим прилично, което си е честно, дума да няма, като отчетем наполовина и субективния фактор.

Сър Хамиш стоеше безмълвен и подръпваше папийонката си.

Дейвид Хийт изучаваше съсредоточено ноктите си.

— Помислете си добре, Хамиш — заяви Виктор Перес невъзмутимо, — и ме уведомете за решението си до утре на обяд. Резултатът за мен е без значение. — Мексиканецът стана, ръкува се със сър Хамиш и си тръгна.

Поизпотен, Дейвид Хийт излезе да го изпрати и го последва в асансьора. Щом слязоха във фоайето, той подаде овлажнялата си ръка на мексиканеца.

— Лека нощ, Виктор. Убеден съм, че всичко ще е наред… до утре на обяд.

— Надявам се — отвърна мексиканецът, — заради теб. — И като си подсвиркваше, напусна фоайето.

Когато управителят се върна, завари сър Хамиш да седи на масата с чаша вода в ръка.

— Не мога да повярвам, че е възможно този… този човек да представлява държавния секретар… да представлява министър от правителството.

— Увериха ме, че е така — отвърна Дейвид Хийт.

— Но да се дадат близо четири милиона на такъв субект…

— Съгласен съм с вас, сър, но това е начинът, по който се прави бизнес тук.

— Не мога да повярвам — повтори сър Хамиш. — Отказвам да повярвам. Още утре сутрин искам да ми уредите среща с министъра.

— Това няма да му се понрави, сър. Може да изложи на риск поста му и да го извади на светло, което само ще му създаде затруднения.

— Изобщо не ме интересуват неговите затруднения. Обсъждаме подкуп, трябва ли да го кажа още по-ясно, Хийт? Рушвет от близо четири милиона долара. Вие нямате ли принципи, човече?

— Да, сър, но аз все пак бих ви посъветвал да се откажете от разговор с държавния секретар. Той не би искал някоя от срещите ви с мистър Перес да бъде документирана.

— Ръководя тази компания според собствените си разбирания почти трийсет години, мистър Хийт, и аз съм този, който ще реши какво да се документира и какво не.

— Да, сър, разбира се.

— Още утре, при първа възможност, държа да разговарям с държавния секретар. Ако обичате, уредете ми среща.

— Щом настоявате, сър — каза Дейвид Хийт примирено.

— Настоявам.

Управителят се прибра в стаята си и изкара безсънна нощ. Рано на следващата сутрин донесе написано на ръка, лично и поверително писмо до министъра, който незабавно изпрати кола за шотландския индустриалец.

Сър Хамиш се возеше бавно през шумните, кипящи от живот и изпълнени с тълпи улици на града в министерския черен форд „Галакси“ с веещо се флагче. Хората почтително се отдръпваха, за да сторят път на колата. Шофьорът спря пред Министерството на строежите и обществените сгради на „Пасео де ла Реформа“ и преведе сър Хамиш през дългите бели коридори до една чакалня. Няколко минути по-късно една от асистентките въведе сър Хамиш при държавния секретар и седна отстрани. Министърът — човек със строг вид, явно отдавна прехвърлил седемдесетте — бе облечен с безупречен бял костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Той стана, приведе се над обширната повърхност от зелена кожа и протегна ръка.

— Заповядайте, седнете, сър Хамиш.

— Благодаря — каза президентът, чувствайки се повече у дома си, докато оглеждаше кабинета на министъра; на тавана лениво се въртеше голям витлообразен вентилатор, без да разсейва особено задуха в помещението, на стената зад гърба на министъра висеше снимка на президента Хосе Лопес Портийо в официално сутрешно облекло, а под нея — плакет с герб.

— Виждам, че сте получили образованието си в Кеймбридж.

— Точно така, сър Хамиш. Учих три години в „Корпус Кристи“ в Кеймбридж.

— В такъв случай познавате добре моята страна, сър.

— Наистина имам много приятни спомени от престоите си в Англия, сър Хамиш. Всъщност аз и досега посещавам Лондон, доколкото ми позволява отпуската.

— Някой път трябва да предприемете пътуване до Единбург.

— Вече съм го сторил, сър Хамиш. Посетих фестивала по два повода и сега вече знам защо вашият град се описва като Атина на севера.

— Добре сте осведомен, господин министър.

— Благодаря ви, сър Хамиш. Сега трябва да ви попитам с какво мога да ви бъда полезен. Писмото на вашия помощник бе твърде неясно.

— Първо, позволете ми да заявя, господин министър, че за моята компания е чест да бъде разглеждана като възможен изпълнител на проекта за околовръстното шосе на града. Искрено се надявам, че нашият трийсетгодишен опит в строителството, двайсет от които в третия свят — за малко не каза „неразвитите страни“ — израз, който неговият управител „Проекти“ го бе предупредил да не използва — са причината вие като министърът, оглавяващ въпросното начинание, да установите, че сме подходящата кандидатура за този контракт.

— Всичко това плюс репутацията ви, че приключвате работата в уречения срок и на уговорената цена — отвърна държавният секретар. — Само два пъти в цялата си практика сте отправяли искане за промени в графика на плащане. Веднъж в Уганда, когато сте били възпрепятствани от жалките изисквания на държавния глава Амин, и другият проект, ако си спомням правилно, е бил в Боливия — летище, което сте завършили с принудително закъснение от шест месеца заради земетресение. И в двата случая сте приключили сделката на предоговорена цена и според моите съветници сте загубили пари. — Държавният секретар попи чело с копринена кърпичка и после продължи: — Не бих желал да смятате, че моето правителство се отнася към подбора без нужната задълбоченост.

Сър Хамиш бе поразен от краткото и компетентно изложение на държавния секретар, още повече че върху тапицираното с кожа бюро пред него не лежаха никакви помощни записки. Внезапно изпита вина от оскъдните познания, които имаше за произхода, образованието и кариерата му.

— Разбира се, че не смятам, господин министър. Поласкан съм от личната ви загриженост, която засилва решимостта ми да премина към една неудобна тема, която…

— Преди да кажете още нещо, сър Хамиш, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се, господин министър.

— Все още ли смятате посочената в офертата цена от 39 121 110 долара за приемлива предвид всички условия?

— Да, господин министър.

— И тази сума ви предоставя възможност да свършите добра работа, като същевременно осигурите печалба за своята компания?

— Да, господин министър, но…

— Отлично, тогава смятам, че единственото, което трябва да решите, е дали искате да подпишете договора днес до обяд. — Министърът старателно наблегна на думата „обяд“.

Сър Хамиш, който никога не бе разбирал израза „едно кимване върши работа колкото и едно намигване“, продължи безразсъдното си настъпление.

— При все това има един аспект от договора, който смятам, че трябва да обсъдя с вас насаме.

— Убеден ли сте, че би било разумно, сър Хамиш?

Сър Хамиш се поколеба, но само за миг, преди да продължи. След чутото до момента, ако беше Дейвид Хийт, той щеше да стане, да стисне ръката на държавния секретар, да махне капачката на писалката си и да се устреми към договора… но не и неговият работодател.

— Да, господин министър, смятам, че съм длъжен — заяви категорично сър Хамиш.

— Бихте ли ни оставили, госпожице Виейтис?

Асистентката затвори стенографския си бележник, стана и излезе от стаята. Сър Хамиш изчака вратата да се затвори, преди да каже нещо.

— Вчера ме посети един ваш сънародник, някой си Виктор Перес, който живеел тук, в Мексико Сити, и който твърди…

— Чудесен човек — каза министърът приглушено.

При все това сър Хамиш не се отказа от настъплението.

— Да, вероятно, господин министър, но той поиска разрешението ми да представлява „Строежи Греъм“ като наш посредник и аз се запитах…

— Обичайна практика в Мексико, изцяло в рамките на закона — заяви министърът, завъртя се със стола си и впери поглед навън през прозореца.

— Да, разбирам, че се действа по този начин — каза сър Хамиш, в този момент говорейки на гърба на министъра, — но ако се налага да се разделя с десет процента от парите на правителството, трябва да съм убеден, че подобно решение се ползва с вашето лично одобрение. — Според сър Хамиш, формулировката му се получи доста добре.

— Хм — подхвана държавният секретар, като внимателно подбираше думите си. — Виктор Перес е добър човек и винаги е бил лоялен към мексиканската кауза. Може би понякога оставя неблагоприятно впечатление, далече от онова, което бихте очаквали от висшето общество, сър Хамиш, но ние тук, в Мексико, нямаме класови бариери. — Министърът отново се завъртя със стола си и се обърна с лице към сър Хамиш.

Шотландският индустриалец се изчерви.

— Разбира се, господин министър, но, моля да ме извините, въпросът съвсем не е в това. Господин Перес иска да му дам почти четири милиона долара, което е повече от половината ми пресметната печалба от проекта, без да са взети под внимание евентуални злополуки и непредвидени обстоятелства, които могат да възникнат впоследствие.

— Вие сте определили включената в офертата цена, сър Хамиш. Признавам, стори ми се забавен фактът, че сте добавили рождената си дата към трийсет и деветте милиона.

Сър Хамиш зяпна.

— Бих си помислил — продължи министърът, — че с оглед на репутацията ви през последните три години и сегашното положение във Великобритания, едва ли можете да си позволите да бъдете придирчив.

Министърът впери безстрастен поглед в слисаното изражение на сър Хамиш. Двамата понечиха да заговорят едновременно. Сър Хамиш преглътна онова, което се готвеше да каже.

— Нека ви разкажа една кратка история за Виктор Перес. Когато войната бе в разгара си — възрастният държавен секретар се позоваваше на мексиканската революция по същия начин, по който един американец първо мисли за Виетнам, или един англичанин за Германия, когато чуят думата „война“, — бащата на Виктор бе един от младежите под мое командване, които загинаха на бойното поле при град Селая само дни преди да победим. Остави син, роден в Деня на независимостта, който дойде на този свят сирак. Имам честта, сър Хамиш, да бъда кръстник на това дете. Нарекохме го Виктор.

— Разбирам, че чувствате отговорност към стар другар, но аз все пак смятам, че четири милиона са…

— Така ли? Нека продължа тогава. Посетих бащата на Виктор в една полева болница точно преди да умре, и той ме помоли да се погрижа за съпругата му. Тя почина при раждането. Затова реших, че отговорността ми е прехвърлена върху единственото им дете.

Сър Хамиш замълча за момент.

— Оценявам отношението ви, господин министър, но десет процента от една от най-големите ви сделки?

— Един ден — продължи държавният секретар, все едно изобщо не бе чул репликата на сър Хамиш — бащата на Виктор се биел на предната линия при Сакатекас и когато хвърлил поглед към минираната зона, видял млад лейтенант, проснат по очи в калта. Единият му крак бил почти отнесен от взрив. Без да мисли за собствената си безопасност, той запълзял през минното поле, стигнал до лейтенанта и го влачил метър по метър обратно до лагера. Нужни му били повече от три часа. После качил лейтенанта на един камион и го откарал до най-близката полева болница, несъмнено спасявайки крака му и по всяка вероятност живота му. Тъй че, както виждате, правителството има сериозно основание да удостои сина на Перес с привилегията понякога да бъде представлявано от него.

— Съгласен съм с вас, господин министър — рече тихо сър Хамиш. — Достойно за възхищение. — За първи път държавният секретар се усмихна. — Но все пак, признавам, не мога да разбера защо му отпускате такъв голям процент.

Министърът се навъси.

— Опасявам се, сър Хамиш, че ако не разбирате това, няма никаква надежда да проумеете принципите, според които живеем ние, мексиканците.

Държавният секретар се надигна иззад бюрото си, пое куцукайки към вратата и отпрати сър Хамиш.

Бележки

[1] Римска крепостна стена, изградена по заповед на император Адриан през 120 — 123 г. като защита срещу британските племена от север. — Б.пр.

[2] 457 м. — Б.пр.

[3] Утре; по-късно, друг път (исп.). — Б.пр.