Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins in the Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз в парка

ИК „Пан’96“, София, 2003

Редактор: Теодора Станкова

ISBN: 954-657-265-9

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Вси светии

— Мери Попинз! — викна Майкъл. — Чакай ни!

— Чака-а-а-а-ай… — като ехо повтори вятърът, който се вихреше около него.

Беше мрачна, тъмна есенна вечер. Облаците летяха насам-натам в небето. Пердетата във всички къщи на улица „Черешова“ влитаха и излитаха от прозорците: „Шът-шът! Пляс-пляс!“.

Паркът бушуваше като море по време на буря. Листа и кошчета за боклук се обръщаха надолу и летяха във въздуха. Дърветата стенеха и протягаха ръце, водата на фонтана се издухваше и разпръскваше. Пейките се клатеха. Люлките скърцаха. Езерото изскачаше на пенливи вълни. Нищо не оставаше спокойно, целият парк се покланяше и трепереше пред вятъра.

И през всичко това Мери Попинз крачеше спокойно, без дори косъмче да се размести в прическата й. Спретнатото й синьо палто със сребърни копчета не беше нито смачкано, нито набръчкано, а лаленцето на шапката й стоеше толкова право, като да беше от мрамор.

Далеч след нея тичаха децата, газейки в купчините листа. Бяха ходили до магазинчето на мистър Фоли за ядки и карамелизирани ябълки, а сега се опитваха да настигнат Мери Попинз.

— Чакай ни, Мери Попинз!

По дългата пътека пред нея дрънчеше количката. Вятърът свистеше в колелата, а близнаците и Анабел се бяха сгушили, защото се страхуваха, че вятърът може да ги издуха от количката. Пискюлите на шапките им бясно се ветрееха, а одеялото се развяваше като флаг.

— Оле-ле! — записукаха те като уплашени мишлета, когато внезапен порив грабна одеялото и го отнесе.

Някой идваше по пътеката отдолу, превит като смачкан вестник.

— Помощ! — чу се висок, добре познат глас. — Нещо кацна върху шапката ми! Не виждам къде ходя!

Беше мис Ларк, излязла за вечерната си разходка. Пред нея тичаха двете й кучета, а зад нея Професора с развети коси се бореше с вятъра.

— Ти ли си това, Мери Попинз? — зарадва се тя, след като махна одеялото от лицето си и го хвърли в количката. — Каква ужасна вечер само! Какъв страхотен вятър! Направо се чудя как не ви е отвял.

Мери Попинз повдигна вежда и високомерно изпуфтя, защото си помисли, че вятърът може и да може да издуха някого, но не и нея.

— Какво имате предвид с това „ужасна вечер“? — Пред тях изникна адмирал Бум. След него ситнеше дакелчето му, Помпей, облечено в малка моряшка жилетка, която да го предпазва от настинка. — Тази вечер е прекрасна, скъпа моя лейди, за да заживее човек на върха на вълната!

Шестнайсет души в ковчега на мъртвеца…

Йо-хо-хо! И бутилка ром!

— Ти наистина трябва да преплуваш Седемте морета, Лусинда! — въодушевено завърши адмирал Бум.

— О, не! Не бих могла да седя на гърба на умрял човек! — Мис Ларк явно бе потресена от мисълта. — Нито пък да пия ром, адмирале. Професоре, не изоставайте, моля ви. Ето сега, вятърът ми издуха шала! Ах, божичко, сега пък кучетата ги няма.

— Може и те да са издухани — предположи Професора и погледна нагоре към дърветата да провери дали Андрю и Желания не са там. После примижа, за да се вгледа в пътеката.

— Ах, ето ги там — разсеяно измърмори той. — Колко са смешни само на два крака.

— На два крака? — учуди се мис Ларк. — Колко сте разсеян, Професоре! Това не са скъпите ми безценни кученца, това са Джейн и Майкъл.

admiral.png

Адмиралът извади телескопа си и го доближи до окото си.

— Здравейте, морски вълци! — изрева той на децата.

— Виж — затича се Майкъл към него. — Протегнах ръка напред да си задържа шапката, а вятърът довя едно листо право в нея.

— И едно в моята ръка в същия момент! — задъхваше се Джейн след него.

Лицата им сияеха и се смееха, с пакетчетата покупки в една ръка и по едно звездообразно кленово листо в другата.

— Благодаря ви — каза Мери Попинз, като измъкна листата от пръстчетата им, след което ги разгледа внимателно и ги прибра в джоба си.

— Всяко листо е едно писмо — пропищя гласецът на мис Ларк сред вятъра. — Но това, разбира се, са само бабешки приказки. Ах, ето ви и вас, скъпи мои кученца, най-накрая! Професоре, хванете ме за ръка, моля ви. Трябва по-бързо да се приберем вкъщи, на безопасно място.

И тя подкара кучетата пред себе си, а полата й се развяваше във всички посоки на вятъра.

— Това писмо ли беше, Мери Попинз? — подскачаше Майкъл от любопитство.

— Може би — отговори Мери Попинз и вирна носа си към небето.

— Да, но ние си ги хванахме — възмути се Джейн.

— Значи, който си го намери, за него си е, така ли? — отвърна им тя с влудяващо спокойствие.

— Ще ни ги покажеш ли тогава, като се приберем вкъщи? — викна Майкъл.

— Вкъщи е морякът, върна се от морето! — пропя адмирал Бум и галантно вдигна шапка. — Оревоар, калпазани и мис Попинз! Вдигай котвата, Помпей!

— Ай, ай, сър! — като че ли каза Помпей и тръгна в галоп след господаря си.

Майкъл се разрови в пакета си.

— Мери Попинз, защо не ни изчака? Исках да ти дам карамелизирана ябълка.

— Времето и приливът не чакат никого — предвзето отвърна тя.

Тъкмо щеше да попита какво общо имат времето и прилива със захаросаната ябълка, когато забеляза строгия й поглед.

— Като две плашила сте! Вижте си косата само! М-м, сладки за сладурите! — самодоволно добави тя, взе лепкавия плод, който Майкъл й подаде и изтънчено го захапа.

— Не сме виновни ние, а вятърът! — оправда се Майкъл и отмахна косата от челото си.

— Е, колкото по-рано тръгнеш, толкова по-рано пристигаш! — и тя отново забута напред количката под скърцащите дървета.

— Внимавай! Гледай какво правиш! — недоволен възглас изпълни въздуха и някакъв човек, вкопчил се във вратовръзката и шапката си, отскочи настрани в тъмнината. — Спазвай правилника! Внимавай къде ходиш! Не можеш да се блъскаш в Пазача на парка.

Мери Попинз високомерно го изгледа:

— Мога, особено ако ми препречва пътя. Има го в правилника.

Той се вгледа в нея през сгъстяващата се тъмнина и подскочи с викове:

— Захаросани ябълки! Пакетчета с ядки! Тогава, днес сигурно е Денят на Вси светии! Как не се сетих… — Гласът му потрепери. — Не може току-така да духа такъв вятър. У-у-у! — Той потрепери. — Направо изтръпвам от страх! Ще оставя парка сам да се наглежда. В тази нощ не бива да се стои навън.

— Защо не? — Джейн му подаде един орех. — Какво става на Вси светии?

Очите на Пазача на парка станаха големи като палачинки. Той неспокойно се огледа и се наклони към децата.

— Разни неща — злокобно прошепна той, — излизат и се разхождат през нощта. Не знам какви точно са те, никога не съм ги виждал лично, духове, може би, или привидения. Както и да е, доста призрачно си е. Хей, какво е това там? — Той стисна шиша си за боклуци. — Вижте, едно от тях е там, горе! Едно бяло нещо сред дърветата!

Между клоните се процеждаше бледа светлина, която превръщаше черното на клоните в сребърно.

— Но това е само луната! — засмяха се Джейн и Майкъл. — Не я ли позна?

— Ах — въздъхна Пазача на парка, — изглежда като луната, и на пипане може да е като нея. Може дори наистина да е луната, а може и да не е. На Вси светии нищо не се знае.

И той вдигна яката на палтото си и се забърза към дома, без да смее дори да се обърне назад.

— Разбира се, че е луната — твърдо каза Майкъл. — Дори на тревата има лунна светлина.

Джейн погледна светлото блестящо петно:

— Виж! Храстите танцуват на вятъра! Ха, виж, един от тях идва към нас, едно малко храстче и два по-големи. Ах, Мери Попинз, да не би да са духове? — и Джейн се вкопчи в синьото палто. — Те ни приближават, Мери Попинз! Сигурна съм, че са привидения!

— Не искам да ги виждам — писна Майкъл. Той се хвана за края на чадъра с дръжка като папагалска глава, като да беше котва.

— Чуй ги тези, привидения ще ни викат! — изскърца най-малкият храст. — Чувала съм да ме наричат по много начини. Шарлеман казваше, че приличам на фея, а Бодисея ме наричаше таласъм, но никой никога не ми е казвал в лицето, че съм привидение. Въпреки, че… — Храстчето вещински се изкикоти — често пъти приличам на такова.

Две кльощави крачета подскачаха към тях и едно съсухрено, като стара ябълка лице се показа измежду кичурите коса.

Майкъл си пое дълбоко въздух.

— Но това е само мисис Кори! — възкликна той и пусна края на чадъра.

— А също и мис Ани, и мис Фани! — Джейн радостно махна за поздрав на двата огромни храста.

— Как сте? — чуха се жалните гласове на двете грамадни дъщери.

А мисис Кори каза:

— Ето ни пак тук, скъпи мои, както сама чух да казва Свети Георги, когато порази змея. Тази нощ е само за… — тя погледна Мери Попинз и те заговорнически се усмихнаха, — за какво ли не — заключи тя. — Получила си съобщението, надявам се!

— Много ти благодаря, мисис Кори, по този начин осъществих връзка.

— Какво съобщение? — подозрително попита Майкъл. — Да не е онова на листото?

Мисис Кори наклони глава. Палтото й, обсипано с трипенсови монети, заблестя на лунната светлина.

— Ах — тайнствено се усмихна тя, — има толкова много начини за връзка! Когато ти ме погледнеш и аз те погледна, нещо преминава между нас. Джон Огроутс можеше да ми изпрати съобщение само с едно намигване. А веднъж, преди петстотин години Майка Гъска ми подаде едно перо. Аз знаех точно какво означава този жест. „Каня те на вечеря. Ще има печена патица.“

— Сигурно е било много вкусно! Но, мисис Кори, моля за извинение, но ние трябва да се прибираме вкъщи. Нощта не е подходяща за разходки, надявам се да ни разберете — каза Мери Попинз и я погледна многозначително.

— Точно така, Мери Попинз. Който си ляга рано и става призори, е здрав, богат и… кой ми го каза пръв, Робърт или Брус? Не, май съм забравила!

— До скоро виждане — казаха Ани и Фани, като махнаха на Джейн и Майкъл.

— Скоро ли? — учуди се Джейн. — Но ние си лягаме.

— Хайде млъквайте, скачащи жирафи! — смъмри дъщерите си мисис Кори. — Не можете ли поне веднъж да си отворите устата, без да изтърсите някоя глупост? Те имаха предвид, скъпи мои, че ще се видите догодина! Вероятно през ноември, или след Коледа. Освен ако — усмивката й стана по-широка, — освен ако сте много умни! Е, лека нощ и приятни сънища!

Тя им протегна малките си сбръчкани ръчици и Джейн и Майкъл пристъпиха напред да се ръкуват с нея.

— Внимавайте! Внимавайте! — изписука тя. — Стъпвате по сянката ми!

— Ох, извинете! — уплашени, децата едновременно отскочиха назад.

— Лоши деца, доста ме разтърсихте! — Мисис Кори притисна ръка до сърцето си. — И двамата да застанете направо на главата й, горкичката ми сянка, как ли страда само!

Те сащисано я погледнаха, а после и малкото тъмно петно, което се беше разположило на прегънатата от вятъра трева.

— Но аз не знаех, че сенките чувстват — оправда се Джейн.

— Дали чувстват? Какво невежество! — възмути се мисис Кори. — Те чувстват поне два пъти колкото теб. Предупреждавам ви, деца, да се грижите добре за сенките си, защото иначе и сенките няма да се грижат за вас. Дали ще ви хареса, ако една сутрин се събудите и откриете, че са избягали? А какво е човек без сянката си? Практически нищо, бих казала!

— На мен хич не би ми харесало — каза Майкъл и погледна собствената си сянка как се набръчква от вятъра. За пръв път разбра колко я обича.

— Точно така! — изсумтя мисис Кори. — А, любов моя — загука тя на сянката си. — Ти и аз, двете сме преживели много неща заедно, нали? И никога косъм от главата ти не е паднал, докато тези двамата не стъпиха на нея. Добре, добре, не се разстройвайте толкова! — и тя намигна на Джейн и Майкъл. — Но помнете какво ви казах, грижете се! Ани и Фани, размърдайте си крайниците! Бъдете малко по-живи, стига да ви е възможно, разбира се!

И тя заподскача между дъщерите си, като от време на време се навеждаше настрани да целуне сянката си.

— Хайде, тръгвайте, не се размотавайте — подкани децата Мери Попинз.

— Но ние наглеждаме сенките си! — поясни Джейн. — Не бихме искали нещо да им се случи.

— Вие и вашите сенки, ще трябва да си лягате в леглата на секундата! — каза Мери Попинз.

И със сигурност точно това направиха. За нула време си изядоха вечерята, съблякоха се пред пукащия огън и скочиха под завивките си.

Завесите на детската стая ту влитаха, ту излитаха, а отблясъците на огъня подскачаха по тавана.

— Виждам сянката си и сянката ми ме вижда! — погледна Джейн прилежно сресаната главичка, отбелязана на тавана. Тя приятелски й кимна и сянката й отвърна с приятелско кимване.

— Аз и моята сянка сме два лебеда! — каза Майкъл като протегна ръката си и сви два от пръстите си.

На стената някаква птица с много дълъг врат отваряше и затваряше клюна си.

— Лебеди! — изсумтя Мери Попинз и сложи палтото си и шапката с лаленце в края на походното си легло. — По-скоро приличат на гъски, бих казала!

Леглото изскърца и Мери Попинз се пъхна под завивките.

Майкъл проточи врат и попита:

— Мери Попинз, защо не си закачиш палтото на закачалка, както винаги?

— Краката ми са измръзнали, затова. А сега, нито дума повече.

Той погледна Джейн. Джейн също го погледна. Те знаеха, че това е само половината отговор. Какво ли беше намислила тази вечер, чудеха се те. Но Мери Попинз не пожела да им обясни. Със същия успех биха могли да очакват отговор от някой сфинкс.

— Тик! — каза часовникът на полицата над камината.

На децата им беше топличко и те се чувстваха затоплени, като препечени филийки в леглата си. И на леглата им беше топличко в детската стая. И на детската стая й беше топличко в къщата. А виелиците отвън им създаваха впечатлението за още по-топло.

Джейн и Майкъл отпуснаха бузки на дланите си и позволиха на клепачите им да се затворят.

— Так! — пак каза часовникът на полицата над камината.

Но никой от тях не го чу…

 

 

— Какво става? — сънено измънка Джейн. — Кой ме чеше по носа?

— Аз съм! — прошепна Майкъл.

Той стоеше до леглото й с намачкано листо в ръка.

— Чеша го от сто години, Джейн! Входната врата се хлопна и ме събуди и намерих това на възглавницата си. Виж! И на твоята има едно! А леглото на Мери Попинз е празно, и палтото и шапката й също ги няма!

Джейн грабна листата и изтича до прозореца.

— Майкъл! — възкликна тя, — тук наистина има съобщение. На едното листо пише „Ела“, а на другото: „Довечера“.

— Но къде ли е отишла? Никъде не се вижда! — Той проточи врат и погледна навън.

Всичко беше спокойно. Вятърът беше утихнал. Всяка къща бе потънала в дълбок сън. Кръглата луна заливаше земята със светлина.

— Джейн! В градината има някакви сенки, и то не на един човек!

Той посочи двете малки тъмни сенки, едната беше с пижама, а другата с нощница. Те преминаха по пътечката и излязоха зад оградата на градината.

Джейн погледна стените и тавана на детската стая. Но въпреки постоянната лунна светлина, там нямаше нито една сенчица!

— Тава са нашите сенки, Майкъл! Бързо! Облечи си нещо, трябва да ги хванем!

Той взе един пуловер и я последва, претича на пръсти по скърцащите стъпала и излезе на лунната светлина.

Улица „Черешова“ бе спокойна и неподвижна, но от парка се донасяха вълни от музика и звън от весел смях.

Децата, стиснали кафявите си листа, минаха през портала на парка. Нещо леко, като сняг, или като пера, се изсипа на рамото на Майкъл. Нещо, по-нежно от въздуха погали Джейн по бузата.

— Докоснахме ви най-сетне! — чуха се две гласчета.

Като се обърнаха, децата видяха сенките си.

— Но защо избягахте? — попита Джейн прозрачното лице, което толкова приличаше на нейното.

— Защото сме поканени на празненството — усмихна се сянката й.

— Какво празненство? — попита Майкъл.

— На Вси светии — информира го неговата сянка. — Това е нощта, когато всяка сянка е свободна. А това е много особен случай. Първо, защото е пълнолуние, а то се пада в навечерието на рождения ни ден. Но, да вървим! Не бива да закъсняваме.

И двете сенчици литнаха напред, а децата тромаво се затичаха след тях.

С всяка секунда музиката ставаше все по-силна. Четиримата заобиколиха лавровите дървета и видяха доста любопитна гледка.

Цялата детска площадка бе изпълнена със сенки, всяка от тях се смееше и поздравяваше останалите, подскачайки на лунната светлина. Странното беше, че вместо да лежат плоски на земята, те всички се бяха изправили. Дълги сенки, къси сенки, тънки сенки, дебели сенки припяваха, приказваха, покланяха се и преминаваха една през друга с радостни възгласи на приветствие.

На една от люлките седеше някаква сянка с каска и свиреше на хармоника. Тя се усмихна и махна със сенчеста ръка, и Джейн и Майкъл веднага познаха, че това е Полицая.

— Имате ли покани? — попита той. — Не се допускат човешки същества без специални покани!

Джейн и Майкъл показаха листата си.

— Чудесно! — кимна сянката на Полицая. — Наздраве! — добави той, защото сянката до него бе обзета от пристъп на кихавици.

Дали това не беше сянката на Елън? Да, точно така, това беше сянката на Елън, която сега издухваше сенчестия си нос.

— Добър вечер! — унило каза една сянка, минаваща покрай тях. — Ако може въобще някоя вечер да е добра!

Този отчаян глас и тъжно лице напомниха на Джейн за Продавача на риба. И определено, жизнерадостната сянка до него беше на Месаря! Той държеше в ръка сенчест нож, около кръста си носеше раирана престилка и водеше със себе си обемна фигура с рога на главата.

— Майкъл! — развълнувано пошепна Джейн. — Мисля, че това е Танцуващата крава.

Но Майкъл бе прекалено увлечен от един друг разговор, за да й обърне внимание. Той си бъбреше с някаква космата сянка, която мързеливо засукваше мустак.

— Другата ми половинка — мяукащо обясняваше тя, — спи на полицата над камината. И затова, тъй като е нощта на Вси светии, разбира се, си взех една почивна вечер! — и тя нагласи сенчестото венче от цветя около врата си.

— Котарака, който гледаше Краля! — възкликна Джейн. Тя протегна ръка и го погали по главата, но напипа само въздух.

— Не му позволявай да ме приближи! — чу се отчаян глас. — И без това имам достатъчно проблеми, така че не ми трябват котки, с които да се занимавам — каза една голяма, птицеобразна сянка, която мина покрай децата и разсеяно им кимна.

— Горкият стар Петел Робин, с всичките му проблеми! — измърка сенчестият котарак и сенчесто се прозя. — Никога няма да преживее онова погребение и цялата бъркотия около него!

— Петела Робин ли? Но той е само едно детско стихотворение, той не съществува! — удиви се Джейн.

— Как така не съществувам? Тогава защо съм тук? — Птицата фантом изглеждаше доста раздразнена. — Може да има същество без сянка, но не може да има сянка без същество, това всеки го знае. Какво ще кажеш за тях тогава? И те ли не съществуват?

И той посочи с тъмното си прозрачно крило към една групичка от прозрачни сенки: високо момче, поднесло флейта към устата си, една набита сянка с корона на главата си, с купа и лула в ръце. До тях стояха трима цигулари с приготвени за свирене лъкове.

Майкъл избухна в смях.

— Но това е сянката на крал Кол. Точно както на картинката е!

— А това е Том, синът на гайдаря! — Петелът погледна Джейн. — Щом като са сенки, трябва да са сенки на нещо, ако можеш, отричай!

— Балони, балони, скъпи мои патета! — Една уютна малка женска сенчица, с балони, развяващи се около бонето й, профуча във въздуха над тях.

— Ако можете, бихте ли били по-внимателни, за малко да ми отнесете шапката — прогърмя насред смеха един глас, който звучеше някак познато.

Децата надникнаха над поклащащата се тълпа. Да, това наистина беше мис Андрю! Или по-скоро сянката на мис Андрю! Същият клюнест нос, същите малки очички, черната воалетка на филцовата шапка и палтото от заешка кожа.

— Дошла съм от Южните морета не за да ми отнесат главата!

Мис Андрю ядосано се заканваше с пръст на Жената с Балоните и високо се възмущаваше. — И кой смее да ми дърпа воалетката? — обърна се тя с крясък към двете малки тъмни сенчици, които избягаха с уплашени писъци.

Джейн и Майкъл се смушкаха и с кикот прошепнаха:

— Тя е!

— Направете път! Мръднете се! Премиер-министъра идва! — Една сянка със заострена шапка им направи знак да се отдръпнат.

— А, вие ли сте? Добре, само спазвайте правилника! Не се пъхайте в краката на никого. — Призрачното лице и мустаци, и всичко друго бяха точно като на Пазача на парка.

— Мислех, че те е страх прекалено много, за да дойдеш. Каза, че било твърде призрачно! — припомни му Джейн.

— О, мен не ме е страх, мис… а него… тялото ми, така да се каже. Той е много притеснително момче, дори се страхува от собствената си сянка. Ха, ха! Извинете ме за тази малка шега! Направете път! Дръпнете се! Спазвайте правилника!

Сянката на Премиер-министъра преплува покрай тях, покланяйки се наляво и надясно.

— Поздравления, приятели! Каква прекрасна нощ! Дявол да го вземе! — Той се втренчи в Джейн и Майкъл. — Ама много сте плътни и дебели!

— Ш-ш-шт! — Сянката на Пазача на парка му прошушна нещо на ухото. — Покана… специален случай… приятели на… шушу-мушу, шушу-мушу.

— Аха! Щом е така, сте добре дошли! Но, моля ви, внимавайте къде ходите, не обичаме да ни настъпват.

— Единият от тях май ме е настъпил! — чу се нервен глас откъм тревата.

Майкъл внимателно повдигна крак и от тревата изпълзя сянката на Пазача на зоологическата градина.

— Имаше ли късмет? — възбудено попита тълпата.

— Огромен! — последва щастливият отговор на сянката на мистър Уинкъл. — Червени адмирали, Сини адмирали, Бермуди на точки, Розови амазонки, Китайски жълти!

Той размаха сянката на сакчето си. Беше пълно със сенки на пеперуди.

— Но знам за един вид, който не си хванал, и това е адмирал Бум! — проби си път с лакти една сянка с висока шапка и с дакел по петите. — Това е много рядък вид. Най-голямата пеперуда на света! Здравейте всички, сърца мои!

— Йо-хо-хо! И бутилка ром! — пропя в отговор сянката със сакчето.

Сянката на адмирал Бум се обърна към децата.

— Добре дошли на борда! — намигна им той. — Всяко листо е едно писмо… това били само бабешки приказки, а? Ах, ето я и нея! На вашите услуги, госпожо!

Вирнатата шапка се поклони на една широка сянка, която преплува през люлката. Тя беше облечена в сенчеста широка пола и цял рой леки сенчици пърхаха около главата й.

— Това е Жената с птиците! — прошепна Джейн на Майкъл.

— Кого наричате баба вие? Нахранете птиците! Два пенса пликчето!

Радостни възгласи се разнесоха в тълпата, защото всички поздравяваха новодошлата. Децата видяха как собствените им сенки се затичаха да я целунат по бузите и като че ли този път те им бяха сенки, защото се затичаха след тях.

Тълпата все повече и повече се оживяваше. Целият парк кънтеше от смях. А над всички гласове, висок и сладък, се чуваше тънкият глас на флейтата.

„Далеч, далеч зад хълмовете!“ — пееше Том, синът на гайдаря.

А на улица „Черешова“ хората си лежаха в леглата, слушаха и се гушеха под одеялата си.

— Нощта на Вси светии е! — казваше си всеки, — естествено, че не вярвам в духове, но как пищят само!

Ако можеха да се осмелят да погледнат през прозореца, вероятно много биха се изненадали.

С всяка секунда тълпата се сгъстяваше. На децата им се струваше, че на тържеството присъстваше сянката на всеки, когото някога са познавали. Тази не е ли на леля Флоси? Не можеха да кажат със сигурност. Току-що беше тук, а вече я няма. А тези двете, легнали сред листата, определено бяха на Джон и Барбара.

— Е, милички? — усмихна се сянката на Жената с птиците на четирите малки личица: на момиченцето с въздушното си копие и на момченцето, ръка в ръка със сянката си двойник.

— Кря-кря! — чу се в същия момент един глас.

— Ах, Пастирке на гъски, изчакай ни! — и сенките им тръгнаха след нея.

Жената с птиците си посъбра полите и направи място на Джейн и Майкъл да седнат до нея на пейката.

— Ха! — възкликна тя, като ги прегърна. — Вие сте плътни, няма шега!

— Това е, защото сме истински — поясни Джейн.

— От кости и нокти, и коса, и кръв! — любезно я информира Майкъл.

— Аха! — закима Жената с птиците. — Предполагам, че имате специална покана. Не на всекиго се дава тази възможност. Но нали не мислите, милички, че сенките не са истински?

— Ами, нали минават през разни неща. И понеже са направени от нищо…

Жената с птиците поклати сенчеста глава:

— Няма нищо, което да е направено от нищо. И те съществуват точно за това, за да преминават през разни неща. Напред, назад и отвъд, това е начинът за тях да помъдряват. Повярвайте ми, малките ми, ако някога научите, колкото знаят сенките ви… тогава наистина ще знаете много неща. Вашата сянка е другата част от вас, външната част на вътрешността ви, ако разбирате какво имам предвид.

— Не им обяснявай! Няма смисъл! И без това нищо не разбират! — изкукурига внушителната сянка на Петела Робин, минавайки покрай пейката.

— Само преди минутка ми заявиха, че Петела Робин никога не е съществувал! Ами кого тогава са заровили, бих искал да разбера? И защо тогава птиците плакаха и хълцаха? Внимавай, Бо-пийп! Гледай си в краката! Тези твои агънца за малко да ме съборят.

Една сянка с гега в ръка се носеше през тълпата. След нея стадо къдрави агънца весело рипаше на моравата.

— Но аз си мислих, че Бо-пийп си е изгубила овцете! — учудено възкликна Майкъл.

— Точно така! — засмя се Жената с птиците. — Но сянката й винаги ги намира!

— Търсихме те навсякъде! — изгрухтя едно трио.

Три космати сенки пръснаха овцете и отведоха Бо-пийп.

— Ау! — уплаши се Джейн. — Това бяха Трите мечки, надявам се нищо да не й направят.

— Да й направят ли? Че защо да й правят нещо? Никога някоя сянка не е правила нещо лошо, поне доколкото аз знам. Виж колко приятелски танцуват четиримата!

Жената с птиците наблюдаваше сцената и потропваше с крак в такт с музиката на флейтата. Изведнъж музиката се промени и тя възкликна:

— Ето ги и тях най-накрая, милички! Стъпете на пейката да ги видите!

— Кои са те? — попита Майкъл, но още докато питаше, вече знаеше.

Музиката на хармониката премина в горд марш. Сенките направиха път в средата на тълпата. И между поклащащите се редове се появиха две познати фигури.

Едната от тях беше малка и стара, с ластици на обувките и трипенсови монети по палтото.

А другата, ах, колко добре я познаваха само, носеше чадър с дръжка като папагалска глава и лаленце на шапката.

„Тум, тум, ти-и-ум, тум, тук!“ — ехтеше хармониката.

Двете фигури се приближаваха, грациозно покланяйки се на всички зрители, а след тях идваха огромните фигури на Ани и Фани Кори. Четирите се отличаваха с истинската си плът и кръв от прозрачните сенки наоколо, и децата забелязаха, че техните четири сенки плътно ги следват по петите им.

Навалицата ахна възторжено.

Спящите на улица „Черешова“ потрепериха и скриха глави под възглавниците си.

— Добре дошла за Вси светии, Мери Попинз! Три пъти „ура!“ за навечерието на рождения ден.

— Хип, хип, ура! — викна сянката на Жената с птиците.

— Кой има рожден ден? — попита я Джейн.

Тя беше стъпила на пръсти на пейката и цялата трепереше от вълнение.

— Ами, тя… Мери Попинз… утре! Нощта на Вси светии се пада точно преди рождения й ден, затова тогава го празнуваме. Нахранете птиците! Два пенса пликчето! — викна тя на Мери Попинз.

Розовото лице под лаленцето й се усмихна. После видя двете деца и усмивката изчезна.

— Майкъл, защо не си облечен? Джейн, къде са ти пантофите? Дошли сте на вечерно празненство облечени като бостански плашила!

— Аха! Значи сте по-умни, отколкото си мислех! Надявам се, грижите се за сенките си! — усмихна се мисис Кори.

Но преди децата да успеят да отговорят, музиката се промени от тържествен марш към палав шотландски танц.

— Изберете си партньори! Времето не чака! Ще трябва всички да се приберем, когато удари дванадесет! — разясни гласът на Полицая и надвика смеха на всички.

— Ще ми доставите ли това удоволствие, скъпа приятелко? — сянката на Татко мечок попита мисис Кори.

„Надолу по бурната река!“ — пропя сянката на адмирал Бум, хвана сянката на мис Андрю за ръката и я завъртя в танц около кофата за боклук.

Сянката на Продавача на риба повдигна шапка за поздрав на друга сянка, която приличаше на мисис Брил; сянката на Майка мечка се насочи към Стария Крал Кол. Сенките на Премиер-министъра и леля Флоси скачаха надолу-нагоре по фонтана. Петела Робин тръскаше една безжизнена фигура, положила глава на гърдите му.

— Събуди се, събуди се, мила сенчице! Коя си ти? Къде живееш?

Сянката шумно се прозя и отново се облегна на гърдите на Петела Робин.

— М-м-м! В килера. Отсреща през алеята.

Джейн и Майкъл се спогледаха.

— Робъртсън Ай!

Сенките се въртяха ли въртяха, хванати за ръце по двойки. А сенките на децата бяха навсякъде, ту тичащи след Малкото мече, ту прегръщащи Танцуващата крава.

— Честна дума — чуруликаше мисис Кори, — не съм се забавлявала по-добре от времената на добрата кралица Бес!

— Колко е лекомислена само! — възмущаваха се дъщерите й, които си танцуваха само двете.

Що се отнася до Мери Попинз, то тя се въртеше като пумпал ту в ръцете на един партньор, ту на друг. В един момент той беше адмирал Бум, в следващия — Пастирката на гъски. Тя танцува полка с Петела Робин и валс с Пазача на парка. Когато прозрачният Месар я покани на танц, затанцуваха в лудешки галоп, а собствената й сянка, вързана за обувките й, едва я настигаше.

Преплетени и усукани една в друга, прозрачните фигури продължаваха да танцуват. Джейн и Майкъл, като гледаха веселящите се, все повече се замайваха.

— Чудя се защо ли сянката на Мери Попинз не е свободна като останалите? Тя танцува до нея през цялото време. Също и на мисис Кори! — обърна се Джейн, сбръчкала вежди, към сянката на Жената с птиците.

— Ах, тя е хитра, тази мисис Кори! Тя е стара и много е научила. Да остави сянката си да избяга? Не и тя! Нито пък би позволила това на Анината или Фанината. Що се отнася до сянката на Мери Попинз… — огромната сянка се разтресе от смях, — тя самата не би я напуснала, за нищо на света, дори да й платите хиляда лири!

— Мой ред е! — възкликна сянката на Стария Крал Кол и грабна Мери Попинз от ръцете на Месаря и я отнесе победоносно.

— Също и мой! Също и мой! — чу се поредица от гласове. — Бързо, бързо, няма време за губене!

Музиката свиреше все по-бързо и по-бързо, защото фаталният час все повече се приближаваше. Веселбата беше на върха си, когато внезапно по-силно от всичко се чу един отчаян вопъл.

В средата на танцуващите стоеше малка бяла фигурка. Това беше мисис Бум, с нощница и свещ в ръка. Тя изумено гледаше веселата сцена, приличаше на изплашена кокошка.

misis_bum.png

— Ах, моля ви… — простена тя. — Ще ми помогне ли някой? Адмиралът е в толкова ужасно състояние! Заплашва да потопи кораба, защото е изгубил сянката си. Ах, ето те къде си! — Лицето й просветля, когато зърна сянката, която търсеше. — Той гърми и трещи толкова страховито… моля те, прибери се у дома!

Сянката на адмирал Бум потисна една въздишка.

— Оставям го само за една нощ в годината, а той заплашва да потопи кораба! Вижте сега, това е нещо, което аз никога не бих направил. Той не е нищо друго, освен едно разглезено дете, няма никакво чувство за отговорност. Но не мога да не ви уважа, госпожо…

Сянката на адмирал Бум махна за довиждане на всички сенки, и прати по една въздушна целувка поотделно на Мери Попинз и мисис Кори.

— Сбогом и адио и на вас, испански госпожици! — пропя той и се обърна към тях.

— Толкова мило от ваша страна! — изчурулика мисис Бум, ситнейки със свещ в ръка до сянката. — Кой е това? — попита тя, като стигнаха портата. — Възможно ли е да сте вие, мис Ларк?

Една фигура, облечена с нощница и увита с кариран шал, мина през портата. С нея имаше и две възбудени кучета, които хапеха ресните на шала й.

— Възможно е! Възможно е! — отвърна мис Ларк, тичайки през поляната. — Ох, божичко! — стенеше тя, приближавайки люлките. — Сънувах, че сянката ми е избягала, и когато се събудих, се оказа, че е истина. Уви, уви! Какво да правя? Не мога да живея без нея!

С очи пълни със сълзи, тя се обърна към танцуващите, но изведнъж веждите й подскочиха от радост.

— Боже господи! Лусинда Емили! Какво правиш тук? Танцуваш? С непознати? В парка? Никога не съм предполагала подобно нещо за теб!

— Приятели, а не непознати! — отговори един глас, когато сянката, обвита с множество шалчета и мъниста, изпърха от тълпата. — Аз съм по-весела, отколкото си мислиш, Лусинда. Същото се отнася и за теб, но ти не знаеш това. Защо винаги се сърдиш и мръщиш, вместо да се забавляваш малко повече? Ако от време на време правеше по някоя челна стойка, никога не бих избягала!

— Ами… — разколеба се мис Ларк. Всичко й се виждаше толкова странно!

— Хайде да се приберем вкъщи и да опитаме заедно! — сянката й я хвана за ръка.

— Добре, добре! — съгласи се мис Ларк. Двете й кучета я погледнаха с ужас при мисълта за такова нещо. — Ще се упражняваме на килимчето пред камината в гостната стая. Професоре! Какво правите през нощта навън? Помислете си за ревматизма ви!

profesora.png

Портата на парка изскърца и се появи Професора, препъващ се в тревата и хванал се за главата.

— Ужас! — крещеше той. — Загубил съм си нещо, но не мога да се сетя какво беше то!

— З-за з-загубени п-предмети п-проверявайте в к-кошчето за б-боклук! — посъветва го с треперлив глас Пазача на парка, който притичваше от храст на храст и приближаваше танцуващите.

— Трябваше да дойда! — тракаха му зъбите. — Трябва да изпълнявам задълженията си спрямо парка, независимо какво става!

Той започна да наблюдава безгрижната сцена иззад една голяма магнолия.

— Ле-ле! — отстъпи назад той, — това може да те разтрепери! Ох! Внимавай, един от тях идва насам!

Една от сенките се отдели от другите и тръгна към Професора.

— Чух те да казваш, че си изгубил нещо. И не можеш да се сетиш какво е то, така ли? Това е толкова странно, аз съм в същото положение!

То примижа късогледо към Професора и изведнъж разбираща усмивка се разля по лицето му.

— Скъпи ми приятелю, възможно ли е това? Така е. Ние сме се загубили един друг!

Дългите прозрачни ръце прегърнаха вълненото сако. Професора загука от удоволствие.

— Загубени и намерени! — и той прегърна сянката си. — Колко са красиви тези думи, когато ги чуеш заедно! Ах, нека никога повече не се разделяме! Ти ще помниш това, което аз забравям…

— И обратно! — допълни сянката му.

И двамата стари мъже си тръгнаха прегърнати.

— Но нали ви казвам, че това е нарушение на правилника! — съвзе се Пазача на парка. — Празникът на Вси светии трябва да се забрани. Махайте се, духове и сенки! Забранено е да се танцува в парка!

— Ти ли го казваш!? — засмя се Мери Попинз, която мина покрай него в лудешки танц с Котарака. Тя посочи с глава люлките и Пазача на парка се изчерви от срам.

Защото там той забеляза собствената си сянка, танцуваща буен шотландски танц!

Ти-и-там. Ти-и-там.

Ти-и-там, ти-и-там, ти-и-там.

— Спри! Хей, ти там! Стига! — кресна той. — Веднага тръгвай с мен! Срам ме е от теб… как може така да нарушаваш правилата! Ле-ле, какво става с краката ми?

Защото краката му като че си имаха собствен живот, започнаха да скачат и рипат. И така те тръгнаха: „Ти-и-там, ти-и-там!“. И когато стигна сянката си, той също танцуваше буйния шотландски танц.

— А сега, стой мирно! — предупреди той строго, и те и двамата намалиха темпото. — Дръж се като човешко същество!

— Но сенките са много по-мили! — изкикоти се сянката му.

— Фред! Фред! — съскаше притеснен глас и една глава със старомодна нощна шапчица се показа иззад лавровото дърво.

— Бенджамин! — възкликна Пазача на парка. — Какво си позволяваш?

— Търся си сянката, Фред — обясни Пазача на зоологическата градина. — Избяга ми, докато не гледах. Сега не смея да погледна началника си, не мога да съм без нея! А-ах! — и той замахна със сакчето си.

— Хванах те! — извика той победоносно и улови една летяща сянка.

Сянката му се изкикоти като призрак: чисто, високо, звънтящо.

— Хвана ме, Бенджамин! — изчурулика тя. — Но не си хванал съкровищата ми. Никога не можеш да ги пъхнеш в клетка, те ще си отидат там, откъдето са дошли!

sak.png

От мрежата се показа една въздушна ръка и пусна цял рояк малки пърхащи сенчици, които се пръснаха към небето. Само една се задържа сред танцьорите, сякаш търсеше нещо. После литна към тревата и кацна на лявото рамо на сянката на Мери Попинз.

— Подарък за рождения ден! — пропя гласът от мрежата, докато Пазача на зоологическата градина носеше сянката си към дома.

— Пеперудка за рождения ден! — ахнаха от удоволствие другите сенки.

— Това е много хубаво — чу се весел глас. — Пеперудките са си добре на мястото, но какво ще кажете за моите птици?

По пътеката се зададе една хубавичка закръглена жена с цял облак гукащи гълъби около нея. Имаше дори един на шапката си, един на шала си, ярко гълъбово оченце се подаваше от джоба й и още едно изпод полата й.

jenata_s_pticite.png

— Мамо! — притесни се Пазача на парка. — Много е късно за теб да излизаш!

Все още здраво хванал сянката си, той се запъти към Жената с птиците.

— Знам, момчето ми, но трябваше да дойда. Не се притеснявам за собствената си сянка, но пиленцата ми… са си изгубили сенките!

— Извинете ме, милички! — каза сянката на Жената с птиците и се усмихна на Джейн и Майкъл. — Но трябва да вървя там, където принадлежа, такъв е законът, нали знаете. Хей, стара приятелко! — меко подвикна тя. — Чудя се дали не търсиш мен?

— Не бих се учудила, ако е така! — Жената с птиците спокойно и лукаво я погледна. — При мен са птиците, при теб са сенките. Не е моя работа да казвам кои са по-добри, но трябва да са заедно.

Сянката й леко махна с ръка и Жената с птиците се усмихна доволно. Сега под всяко сиво гълъбче летеше и една тъмна сянка.

— Нахранете птиците! — весело викна тя.

— Два пенса пакетчето! — добави сянката й.

— Два пенса, четири пенса, шест пенса, осем пенса… това прави двадесет и четири. Не, не прави. Какво става? Забравил съм да събирам! — мърмореше мистър Банкс и бавно вървеше през парка само по хавлия за баня на гърба си. Ръцете му бяха протегнати право пред него и той вървеше със затворени очи.

— Тук сме, татко! — зарадваха се Джейн и Майкъл, но мистър Банкс не им обърна никакво внимание.

— Взел съм си чантата и сутрешния вестник, и все пак, нещо липсва…

— Някой да го заведе вкъщи! — възкликнаха сенките. — Той ходи насън!

И една от тях, със сенчесто палто и бомбе, веднага застана до мистър Банкс.

— Хайде, стари приятелю! Аз ще оправя сметките. Хайде да ходим да си лягаме.

banks.png

Мистър Банкс послушно се обърна и спящото му лице грейна.

— Аз пък си мислех, че нещо липсва — изломоти той. — Изглежда съм сбъркал! — Той хвана под ръка сянката си и бавно тръгна с нея.

— Който търси намира… нали, патенце? — Жената с птиците потупа сянката си. — Ах, моля за извинение, Ваша Милост. — Тя направи реверанс. — Не говорех на вас!

Кметът и двамата му съветници навлизаха по голямата алея в парка.

— Надявам се, Ваша Чест, че сте добре? — учтиво каза Жената с птиците.

— Лъжете се, мисис Смит — изръмжа Кмета на Лондон. — Напротив, много съм разстроен.

— Разстроен ли си, момчето ми? — изписука мисис Кори, минавайки в танц с Кравата покрай него. — Е, една ябълка на ден не допуска доктора в къщата, както обичах да казвам на праправнука си, който три пъти е бил Кмет на Лондон. Уитингтън му беше името. Може би си чувал за него, а?

— Сигурно искате да кажете, вашият прапрадядо… — подигравателно я погледна Кмета на Лондон.

— Тинтири-минтири! Напротив! Е, какво те притеснява?

— Ужасно нещастие ме сполетя, госпожо. Загубих си… — Той огледа парка и очите му щяха да изхвръкнат от почуда.

— Това! — възкликна той и посочи с ръка, защото там наистина беше сянката му, която какво ли не опитваше, за да се скрие от него зад Ани и Фани.

— О, не! — изви тя. — Какъв досадник си само! Толкова ли не можеш да ме пуснеш за една нощ? Ах, само да знаеш как се уморих от разни церемонии! А що се отнася до аудиенциите при краля…

— Разбира се, че не! — отряза Кмета на Лондон. — Никога не бих се съгласил да се появя пред хора без подходящата сянка. Такова предложение е изключително неприемливо, нещо повече, недостойно.

— Виж, няма нужда да си толкова надут и важен. В края на краищата си само Кмета на Лондон, а не шаха на Багдад!

— Хи-хи! — едва потисна смеха си Пазача на парка.

Кмета на Лондон ядосано се обърна към него.

— Смит — заяви той, — това е по твоя вина. Знаеш правилата и ги нарушаваш всичките. Как си позволяваш да правиш празненство в парка! Направо се чудя какво ли друго ще измислиш! Боя се, че не ми остава друго, Смит, освен да се оплача на председателя на Камарата на лордовете и на министъра на правосъдието на Англия!

— Но това не е мое тържество, моля ви, Ваша Милост! Дайте ми още един шанс, Ваша Чест! Помислете си за старата ми…

— Не се притеснявай за мен, Фред! — силно го плесна по пръстите Жената с птиците.

И в същия миг гълъбите плеснаха с криле и литнаха към Кмета на Лондон. Накацаха по главата му, по носа му, затъкнаха перата на опашките си във врата му и дори влязоха под наметалото му.

— Ах, недейте! Имам страхотен гъдел! Хи-хи! — Кмета на Лондон съвсем против волята си избухна в безпомощен смях. — Веднага махни тези птици, Смит! Няма да позволя да ме гъделичкат… ха-ха-ха!

Той се смееше, кукуригаше, кикотеше се, кискаше се, крякаше по патешки, подскачаше и се въртеше между танцуващите, опитвайки се да избяга от гълъбите.

— Не под брадичката! Ох-ох! Имайте милост! Ууф! Има един в ръкава ми! Ох-ха-ха-ха-ха-ха-ха-хи! Боже мой! Вие ли сте това, Мери Попинз? Е, това… хи-хи… променя нещата. Вие сте толкова по… хо-хо… чтена — извиваше се Кмета на Лондон, защото гълъбовите пера го гъделичкаха зад ушите. — Какво прекрасно тържество сте спретнали! — изпищя той. — Ха-ха! Хо-хо! Трябваше да дойда по-рано. Чуйте! Това е любимата ми мелодия… „Далеч, далеч, зад хълмовете“. Хи-хи! Ха-ха! Далеч!

— Случило ли се е нещо, Ваша Чест? — Полицая с Елън под ръка тъкмо минаваше покрай танцуващите.

— Случило се е! — диво се изкиска Кмета на Лондон. — Имам гъдел и не мога да спра да се смея. Всичко ми изглежда толкова ужасно смешно, особено ти. Не разбираш ли, че си си изгубил сянката? Тя е ей там, при люлките… хи-хи… свири на хармоника!

— Сянката ми ли, господине? Свири на хармоника? — Полицая зяпна срещу Кмета на Лондон, сякаш че кметът си беше загубил ума. — Никой няма сянка, Ваша Чест. И сенките не свирят на хармоника, поне доколкото знам аз.

— Не се дръж толкова… хи-хи… глупаво, човече. Всеки си има сянка!

— Не и в този момент, Ваша Милост! Един облак е покрил луната!

— Уви! Облак! Кога ли пак ще се срещнем?

Воят на сенките изпълни въздуха. Защото още докато Полицая говореше, луната вече си сложи булото. Тъмнината покри като пелерина цялата сцена и пред очите на децата всички сенки изчезнаха. Веселата музика заглъхна. Тишината обгърна парка и камбанариите над спящия Лондон подеха среднощния си звън.

— Времето ни изтече! — проплакаха тъжни гласове. — Празникът на Вси светии свърши! Свърши! Свърши!

Покрай Джейн и Майкъл прелетяха леки като бриз, невидими сенки.

— Сбогом! — каза една.

— Адио! — каза друга.

А трета, точно до ухото на Джейн, изсвири нещо на флейтата си.

— Нахранете птиците! Два пенса пакетчето! — меко пропя Жената с птиците.

Гълъбите литнаха от рамото на Кмета на Лондон, както и изпод шапката му.

Девет! Десет! Единадесет! Дванадесет! Среднощните камбани млъкнаха.

— Сбогом! Сбогом! — заглъхваха гласовете им.

— Далеч! Далеч, зад хълмовете! — дочу се ехо от флейтата.

— Ах, Том, син на гайдаря, кога ли пак ще те видим?

Нещо по-меко и от въздуха докосна децата, обгърна ги и ги понесе.

— Кой си ти? — попитаха те в нощта. Сякаш летяха на крилете на тъмнината над парка по посока към дома.

Отговорът дойде някак си едновременно отвътре и извън тях.

— Вашето друго „аз“, вашите сенки…

— Хр-р-р-рм! — Кмета на Лондон тръсна глава, сякаш че току-що се събужда.

— Сбогом! — каза си той и помаха с ръка. — Въпреки че този, или това, на което го казвам, въобще не го познавам. Май участвах в прекрасно празненство. Ах, толкова беше весело! Но къде отидоха всички?

— Предполагам, че сте преуморен, Ваша Милост! — Полицая, следван от Елън, го заведе до дългата пътека и до портата, която води към Сити.

След тях вървяха Съветниците, строги и недоволни.

— Предполагам, че е така — съгласи се Кмета на Лондон. — Но не ми изглеждаше да е…

Пазача на парка се огледа и хвана майка си под ръка. Тъмнината като прилив обгърна небето. В целия свят, поне доколкото виждаха зорките му очи, светеха само две точки.

— Онази звезда, там — посочи той, — и нощната лампа на номер седемнадесет. Ако ги гледаш достатъчно дълго, мамо, скоро няма да можеш да различиш кое какво е.

Жената с птиците събра гълъбите си при себе си и му се усмихна успокояващо.

— Ами едната е сянката на другата! Хайде да си вървим, момчето ми…

 

 

Майкъл бавно слезе на закуска, гледайки назад през рамото си. И бавно, бавно, една тъмна сянка го следваше по пода.

— Моята сянка си е тук, а твоята, Джейн?

— Тук е — каза Джейн, наливайки си мляко.

Тя бе будна от доста време и се усмихваше на сянката си. На греещото в стаята слънце й се струваше, че сянката й отвръща.

— Къде иначе може да са? Вземи си овесената каша, моля — намеси се Мери Попинз, която в този момент влезе в стаята. Беше облечена с чиста бяла престилка. Носеше в ръка най-хубавото си синьо палто и шапката с алено лаленце.

— Ами, понякога са в парка — отвърна Джейн и внимателно погледна бялата престилка. Как ли ще реагира на това, чудеше се тя.

— В парка или в градината, или горе на дървото! Сянката си ходи, където ходиш и ти. Не ставай глупава, Джейн.

— Но понякога те бягат, Мери Попинз. — Майкъл се протегна за захарта. — Както направиха снощи нашите, на празненството на Вси светии.

— Празненство на Вси светии? — повтори тя опулено.

Човек като я погледне, можеше да си помисли, че никога досега не беше чувала тези две думи.

— Да — бързо каза той, без да й обръща внимание. — Но твоята сянка никога не бяга, нали, Мери Попинз?

Тя погледна огледалото на отсрещната стена и видя там собственото си отражение. Сините й очи сияеха, розовите бузи грееха, а устните й оформяха малка, загадъчна усмивка.

— Защо ще иска да бяга? — изсумтя тя. Да бяга! Помислете си само!

— Нито дори за хиляда лири! — възкликна Майкъл, спомняйки си нощното приключение. — Ах, как се смях на Кмета на Лондон само! — Той избухна само като се сети. — А мисис Кори! А пастирката!

— И ти, Мери Попинз! Рипаше из целия парк — изкикоти се Джейн. — И пеперудката на рамото на сянката ти!

Джейн и Майкъл се спогледаха и се заляха от смях, та чак вдигнаха глави, хванаха се за коремите и започнаха да се въртят на столовете си.

— Ах, господи! Ще се задавя! Колко смешно беше!

— Наистина ли?

Внезапно ги прекъсна глас, остър като ледена висулка.

— Рипала съм, така ли? С пеперудка? През нощта? На обществено място? Значи, Джейн и Майкъл Банкс, седите си вие тук и ме наричате кенгуру, така ли?

Децата разбраха, че това е последната капка, която ще прелее чашата.

— Седяла съм на рамото на пастирка? Рипала съм и летяла из целия парк, това ли се опитвате да ми кажете?

— Виж, не точно като кенгуру, Мери Попинз, но ти наистина подскачаше, мисля… — запъна се Майкъл, търсейки подходящата дума, а тя втренчено го гледаше над чайника. Но да я погледне право в лицето, щеше да му дойде твърде много. С крайчето на окото си той погледна към Джейн.

„Помогни ми!“ — изпрати й мълчалив вопъл той. — „Нали не сме го сънували?“

Джейн също го гледаше с крайчето на окото си.

„Не, вярно беше!“ — изглежда казваше тя, защото лекичко тръсна глава и посочи пода.

Там беше сянката на Мери Попинз, прилежно настанена на килима. Сянката на Джейн и сянката на Майкъл се бяха облегнали на нея, а на рамото й, черно на слънчевата светлина, имаше една сенчеста пеперудка.

— Ах! — радостно възкликна Майкъл и шумно пусна лъжицата си обратно в чинията.

— Ах, какво? — натърти Мери Попинз и погледна пода.

peperuda.png

Тя премести погледа си от пеперудката към Майкъл, а от Майкъл към Джейн. Докато се гледаха така, овесената каша изстина в чиниите на тримата. Нищо не си казваха, нямаше и какво да си кажат. Те знаеха, че има неща, които не могат да бъдат казани. Пък и в края на краищата, какво значение има? Трите свързани сенки на пода разбираха всичко това.

— Днес имаш рожден ден, нали, Мери Попинз? — най-накрая с усмивка каза Майкъл.

— Честит рожден ден, Мери Попинз! — Джейн я потупа по ръката.

Доволна усмивка затрептя на устните й, но тя ги стисна, за да я спре.

— Кой ви го каза? — със сумтене отвърна тя. Като че не знаеше!

Но Майкъл бе изпълнен с радост и кураж. След като Мери Попинз никога не обяснява, защо да го прави той? Майкъл само поклати глава и се усмихна.

— Не знам! — каза той с предвзет глас, точно като нейния.

— Необмислен ход! — Мери Попинз скочи към него.

Но Майкъл със смях избяга от масата и от детската стая и хукна надолу по стълбите, а Джейн неотстъпно го следваше.

Те претичаха по градинската пътека, през портата, пресякоха улицата и влязоха в очакващия ги парк.

Утринният въздух бе свеж и чист, птиците пееха есенните си песни, Пазача на парка ги приближаваше с букет късни рози в шапката си…

park.png
Край