Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins in the Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз в парка

ИК „Пан’96“, София, 2003

Редактор: Теодора Станкова

ISBN: 954-657-265-9

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Малката градинка

— Може ли още един сандвич? — попита Майкъл, протягайки се над краката на Мери Попинз, за да стигне до кошницата за пикник.

Елън имаше почивен ден, а мисис Брил беше отишла да види новото бебе на племенничката на братовчедка си. Затова децата си пиеха чая в парка, чак при Дивия кът.

Това беше единственото място в парка, което никога не се косеше и плевеше. Детелините, маргаритките, камбанките и лютичетата бяха израснали чак до кръста на децата. Копривата и глухарчетата гордо излагаха на показ цветовете си, защото много добре знаеха, че Пазача на парка никога няма да намери време да ги изкорени. Никой от тях не спазваше правилника. Пръскаха семената си по поляната, блъскаха се за най-добрите места и растяха толкова гъсто, че стъблата им бяха винаги в тъмна сянка.

Мери Попинз седеше в средата на една туфа камбанки.

Докато кърпеше чорапи, тя размишляваше за това, че колкото и да е прекрасен Дивия кът, има нещо, което е още по-прекрасно. Ако й се наложи да избира, да речем, между букет детелини и самата нея, тя не би избрала детелините.

Четирите деца бяха пръснати около нея.

Анабел подскачаше в количката.

Недалеч от тях, в копривата, Пазача на парка правеше венче от маргаритки.

Птичките чуруликаха от всяка клонка, Сладоледаджията весело си пееше, бутайки количката пред себе си.

Надписът отпред гласеше:

ДЕНЯТ Е ГОРЕЩ

НО НЕ И СЛАДОЛЕДЪТ

— Дали ще дойде насам? — зачуди се Джейн.

Тя лежеше по корем на тревата и правеше малки пластилинови фигурки.

— Къде са отишли тези сандвичи — възмути се Майкъл, ровейки в кошницата.

— Ако обичаш, Майкъл, стани от краката ми. Не съм ти персийски килим. Всички сандвичи са изядени. Ти самият изяде последния — обясни Мери Попинз.

Тя го премести и пак хвана иглата за кърпене. Зад нея една чаша топъл чай, посипан със семе от тревата и от цветовете на копривата, пръскаше вкусен аромат.

— Но, Мери Попинз, изял съм само шест сандвича!

— Това прави три в повече — отвърна тя. — Изял си не само своя дял, но и този на Барбара.

— Щом още отсега взима залъка от устата на сестра си, какво ли ще прави по-нататък? — обади се Пазача на парка.

Той подуши въздуха и облиза пресъхналите си устни, точно като жадно куче.

— Няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай — намекна той на Мери Попинз.

С гордо спокойствие тя взе чашата си.

— Да, няма — съгласи се, отпивайки.

— Точно от това има нужда човек в следобедната жега! — и той с копнеж погледна чашата.

— Точно така — спокойно се съгласи тя и си наля още една чаша.

Пазача на парка въздъхна и откъсна една маргаритка. Той знаеше, че чайникът е вече празен.

— Добре тогава, може ли още едно парче пандишпан, Мери Попинз? — примоли се Майкъл.

— Пандишпанът също свърши! Ама моля ти се, момче ли си или крокодил?

Майкъл би искал да й каже, че е крокодил, но му беше достатъчен един поглед към нея, за да се откаже от тази идея.

— Джон! — подмаза се той с крокодилска усмивка. — Искаш ли да ти изям коричките?

— Не! — каза Джон и си ги натъпка в устата.

— Искаш ли да ти помогна със сладкиша, Барбара?

— Не! — отказа тя между хапките.

Майкъл отчаяно поклати глава и погледна към Анабел.

Тя седеше в количката си като кралица и гризеше малката си чашка. Количката жално скимтеше, когато Анабел подскачаше нагоре-надолу. Днес количката изглеждаше по-стара от всякога, защото Робъртсън Ай, след като цяла сутрин нищо не прави, реши да се облегне на нея, за да си почине и счупи дървената дръжка.

— О, господи! О, господи! — възкликна мисис Банкс. — Защо не се облегна на нещо по-здраво? Мери Попинз, какво да правим сега? Не можем да си позволим нова количка!

— Ще я занеса на братовчед си, госпожо. Ще я направи като нова.

— Ами… ако смяташ, че наистина ще може… — и мисис Банкс погледна със съмнение сцепеното парче дърво.

Мери Попинз се изпъчи.

— Той е член на моето семейство, госпожо… — Гласът й сякаш идваше от северния полюс.

— О, да, разбира се! Точно така! Наистина! — Мисис Банкс притеснено отстъпи назад.

„Но защо — попита се тя мислено, — нейното семейство да е толкова специално? Тя е прекалено суетна и самодоволна. Ще взема да й го кажа някой ден.“

Но като видя това строго лице и чу това убедително пуфтене, тя разбра, че никога не би посмяла да го стори.

 

 

Майкъл се търкулна в маргаритките, лакомо дъвчейки една тревичка.

— Мери Попинз, кога смяташ да занесеш количката на братовчед си? — полюбопитства Майкъл.

— Всичко дочакват търпеливите. Всичко с времето си!

— О, Анабел не си иска млякото. Да го изпия ли вместо нея?

Но точно в този момент Анабел надигна чашката си и изпи последната капчица.

— Мери Попинз — изви той, — вече умирам от глад, точно като Робинзон Крузо.

— Той не е умрял от глад — намеси се Джейн, която делово плевеше едно местенце в бурените.

— Ами тогава, като швейцарското семейство Робинзон — каза Майкъл.

— Швейцарското семейство е имало предостатъчно храна. Но аз не съм гладна, Майкъл. Ако искаш, можеш да вземеш моето парче пандишпан.

„Скъпа, мила, благоразумна Джейн!“ — си помисли той, взимайки парчето. И като се хвърли на тревата до нея, попита:

— Какво правиш?

— Градинка за бедните хора — обясни тя. — Тук всеки е щастлив и никой никога не се кара.

gradinka.png

Тя отметна шепа листа и Майкъл видя сред дивите бурени едно подредено зелено каренце. То беше цялото изпъстрено с малки пътечки, широки колкото един пръст и посипани със ситен чакъл. Покрай тях имаше миниатюрни цветни лехи, направени от скупчени венчелистчета. По средата на моравата имаше беседка от коприва. В земята бяха забодени цветя, сякаш дървета, а в сянката им бяха разположени пейчици от клонки, които изглеждаха много примамливо и гостоприемно.

На една от тях седеше пластилинов човек, голям колкото едно кутре. Лицето му беше кръгло, тялото му беше също кръгло, кръгли бяха и ръцете и краката му. Единственото заострено нещо в него беше вирнатият му нос. Той четеше пластилинов вестник, а на земята до него имаше пластилинова чанта за инструменти.

— Кой е този? — попита Майкъл. — Напомня ми за някого, но не мога да се сетя за кого.

Джейн се замисли за момент.

— Името му е мистър Мо — реши тя. — Сега си почива, след като цяла сутрин се е трудил. До него седеше и жена му, но шапката й не стана хубава, затова я смачках цялата. Ще опитам пак с последното парченце пластилин… — Тя погледна безформената цветна буца до беседката.

— А тази коя е? — Той посочи женската фигура, която стоеше до една от цветните лехи.

— Това е мисис Хикъри — поясни Джейн. — Тя също ще има къща. След това ще построя лунапарк.

Майкъл погледна малката дебела пластилинова жена и се възхити от чупливата й коса и от двете големи трапчинки на бузите й.

— Те познават ли се с мистър Мо?

— О, да, те се срещат на пътечката към езерото.

Тя му показа една малка ямка, облицована с камъчета, в която, когато Мери Попинз не гледаше, тя бе изляла млякото си. Пластилиновата статуя в края на езерото напомни на Майкъл за Нелеус.

— Или долу при люлките… — Тя посочи две изправени клечки, на които висеше още по-малка клечка, завързана с вълнен конец.

Майкъл докосна люлката с върха на пръста си и тя се залюля напред-назад.

— А какво е това под камбанката?

Едно парченце картон от капака на кутията за пандишпан бе сгънато така, че да стане на маса. Около нея бяха подредени няколко картонени стола, а на самата маса бяха сервирани толкова съблазнителни ястия, че дори кралят би завидял. В средата беше сложена една двуетажна торта, а около нея — купи, пълни догоре с плодове. В единия край на масата имаше ябълков пай, а в другия — шунка, подредена в розово плато. Имаше и кренвирши, кифлички с касис и парченце масло на малка зелена чинийка. Пред всеки стол бяха сервирани чинийка, чашка и шишенце с газирана джинджифилова напитка.

Над всичко това се простираше дървото от камбанки. Джейн беше сложила две пластилинови гълъбчета на клоните, а една пчела жужеше от цвят на цвят.

— Махай се, лакомо насекомо! — скара се Майкъл, когато видя нещо малко и черно да каца на шунката. — Господи, като гледам всичко това, огладнявам още повече.

Джейн със задоволство огледа работата си.

— Гледай да не ми разрушиш градинката, Майкъл. От трохите тя изглежда мръсна.

— Никъде не виждам кошче за боклук. Има само една мравка в тревата. — Той огледа миниатюрната градинка, идеално спретната, в сравнение с бурените наоколо.

— Защото тук няма никакъв боклук — поясни Джейн. — Мистър Мо си прибира вестника, за да си разпалва камината с него, а портокаловите кори ги пази за коледния кейк. Хей, Майкъл, не се навеждай толкова много, закриваш слънцето.

Сянката му надвисна над градинката като облак.

— Съжалявам — извини се той и се отдръпна.

Слънчевата светлина отново се изля надолу, а Джейн вдигна мистър Мо и чантата му с инструменти и го сложи на масата.

— Време за обяд ли е вече? — попита Майкъл.

— Всъщност, не! — чу се тънко, но дрезгаво гласче. — Всъщност… закуска е!

— Колко е умна Джейн само! — възхитено си помисли Майкъл. — Не само че е направила малкия старец, но може и да говори като него.

Но в очите й, когато се срещнаха с неговите, се четеше само изумление.

— Ти ли говориш, Майкъл, с този дрезгав гласец?

— Разбира се, че не — чу се същият глас отново.

Те се обърнаха и видяха, че мистър Мо размахва шапка за поздрав. Руменото му лице бе разтегнато в усмивка, а вирнатият му нос изразяваше радост.

— Ястието не се определя по името, а по вкуса. Заповядай, почерпи се — подкани той Майкъл. — Момчетата винаги са гладни, защото растат. Вземи си парченце пай.

na_masata.png

— Сънувам прекрасен сън — помисли си Майкъл и бързо прие поканата.

— Не го яж, Майкъл, това е пластилин!

— Не, ябълков пай е!

— Но аз знам, нали самата аз го направих! — обърна се тя към мистър Мо.

— Така ли? — много се учуди мистър Мо. — Предполагам, че искаш да кажеш, че си помагала при правенето му. Е, много се радвам, че е така, моето момиче. Много готвачи — хубаво ядене!

— Искате да кажете, калпаво — поправи го Джейн.

— О, не, не, не и според мен. Един слага едно нещо, друг друго — овесено брашно, краставица, пипер, карантия. Колкото по-весело, толкова повече, както знаете!

— Повече какво? — опули се Майкъл.

— Всичко! — отвърна мистър Мо. — Има повече от всичко, когато човек е весел. Вземи си праскова! — предложи той на Джейн. — Отива ти на тена на лицето.

Само от чиста любезност, защото тя не би могла да разочарова такова усмихнато лице, Джейн си взе един плод и го опита. Освежаващ сок пръсна по брадичката й, костилката на прасковата се опря в зъбите й.

— Вкусна е! — изумено възкликна тя.

— Разбира се, че е вкусна! — тържествуващо каза мистър Мо. — Както обичаше да казва скъпата ми съпруга: „Не е достатъчен само външният вид, съдържанието е по-важно“.

— Какво се е случило с нея? — учтиво попита Майкъл, дъвчейки един портокал. В радостта си, че е открил толкова много храна, той съвсем забрави, че Джейн я е смачкала.

— Загубих я. — Мистър Мо скръбно поклати глава и пъхна портокаловите кори в джоба си.

Джейн почувства как се изчервява.

— Ами… шапката й… не й седеше добре — заекна тя, но сега вече й се струваше, че това едва ли е достатъчно основателна причина, за да се отърве от собственичката на шапката.

— Да, зная, зная, винаги е била с малко нескопосана фигура. Нищо не й стоеше добре. И вината не беше в шапката, а в обувките й. Но дори и такава, аз я обичах. — Мистър Мо потисна тежка въздишка. — Въпреки всичко — продължи той тъжно, — вече си намерих друга!

— Друга съпруга? — изненадано възкликна Джейн. Тя много добре знаеше, че не е правила две мисис Мо. — Но кога успя за толкова кратко време?

— Кратко ли? Виж, пред мен е вечността. Погледни тези глухарчета! — Той посочи с топчестата си ръка градинката. — Освен това, все пак, ми трябваше някой, който да се грижи за децата. Не мога да върша всичко сам. Затова реших да дръпна дявола за опашката и да се оженя още сега. Всичко това е сватбената ни закуска. Но за съжаление… — Той се огледа притеснено. — Всяко добро за зло. Опасявам се, че направих лош избор.

„Гу-гу, гу-гу. Казахме ти гу-у!“ — загукаха пластилиновите гълъби от клона.

— Деца ли? — объркано сключи вежди Джейн. Беше убедена, че не е правила никакви деца.

— Три прекрасни момчета — гордо рече мистър Мо. — Сигурно и вие двамата сте чували за тях! Хей! — викна той, свивайки дланите си на фуния. — Ени, Мени, Мини… къде сте?

Джейн и Майкъл се спогледаха, после погледнаха мистър Мо.

— Разбира се, че сме чували за тях — съгласи се Майкъл,

„Ени, Мени, Мини, Мо

Хвани Индианеца…“

— но си мислехме, че това са само думички от играта.

Мистър Мо подигравателно се усмихна.

— Послушай съвета ми, мили мой приятелю, и никога недей да му мислиш много. Лошо е за апетита. Лошо е за мозъка. Колкото повече мислиш, толкова по-малко знаеш, както скъпата ми… ъ-ъ… бивша съпруга обичаше да казва. Но не мога да си прекарвам целия ден в приказки, колкото и да ми е приятно! — Той откъсна една главичка на глухарче и духна семената във въздуха. — Ами да! Вече е четири часа. Имам работа — извади от чантата си с инструменти едно дървено трупче и започна да го заглажда с шкурка.

— С какво се занимаваш? — попита го Майкъл.

— Не можеш ли да четеш? — тросна му се топчестият човек и посочи беседката.

Те се обърнаха към беседката, която Джейн беше направила от клечки, но за голямо свое учудване видяха, че е много по-голяма. Колоните бяха от масивни дървени трупи и вместо въздушното пространство между тях, сега бяха изградени бели стени и прозорчета с перденца. Над тях се възвишаваше новичък сламен покрив, а по средата му димеше здрав комин. Входът се затваряше с червена врата, на която имаше бяла табелка:

С. МО
СТРОИТЕЛ И ДЪРВОДЕЛЕЦ

— Но аз не бях построила къщата по този начин! Кой я е променил? — попита Джейн.

— Разбира се, че аз — усмихна се мистър Мо. — Не можех да живея в нея в предишното й състояние, беше прекалено влажна и суха. Какво каза, че ти си построила къщата ми? — Той се задави от смях като си го представи. — Такова дребничко момиченце като теб, което ми стига до кръста, казва, че ми е построило къщата!

На Джейн наистина й дойде много.

— Ти си дребен, а не аз! — възрази тя. — Направих те от слама и пластилин! Та ти си колкото кутрето ми.

— Ха-ха! Хубава шега! Седнала си на слънцето и си ме направила от слама, това ли искаш да ми кажеш? Виж я ти, слама! — разсмя се мистър Мо. — Ти си точно като децата ми, винаги витаят в облаците. И то какви облаци!

Той лекичко я тупна по главата. И когато го направи, Джейн осъзна, че наистина едва стига до кръста му. Мистър Мо се наведе над нея под клоните на жълтите цветове. Полянката, която тя самата бе оплевила, сега се простираше в безкрайна ливада, чак до далечната гора. След нея вече нищо не се виждаше. Големият парк бе изчезнал напълно, както външният свят изчезва, щом прекрачим прага на дома. Земната пчела приличаше на движещ се облак. Блестящата муха, която прелетя над нея, бе с размерите на скорец, а мравката, която я изгледа с блесналите си черни очички, стигаше почти до глезена й.

Какво се бе случило? Дали мистър Мо е станал по-висок, или самата тя се бе смалила? Майкъл отговори на въпроса й.

— Джейн! Джейн! — възкликна той, — ние сме в твоята градинка. Аз си мислех, че е само едно малко местенце, но сега виждам, че е голяма колкото света.

— Е, не бих казал — отбеляза мистър Мо. — Стига само до гората, но за нас е достатъчно голяма.

Майкъл погледна гората. Беше влажна и тъмна, дива и тайнствена, някои от дърветата имаха гигантски цветове.

— Ах, маргаритки колкото чадъри! — ахна той. — И камбанките са толкова големи, че можеш да се изкъпеш в тях!

— Да, наистина, това е чудесна гора — съгласи се мистър Мо и огледа гората с опитното око на дърводелец. — Моята… ъ-ъ… втора съпруга иска да изсека тази гора, да я продам и да забогатея. Но нали това е градинка за бедни хора. Какво ще го правя това богатство? Моята собствена идея, но това беше преди сватбата, разбира се, беше да построя лунапарк…

— И аз за това си мислех — с усмивка вметна Джейн.

— Е, големите умове мислят еднакво, както знаеш! Какво би казала за една въртележка? Или пък за лодките люлки? И всичко това да е безплатно за всеки — приятел или непознат! Ура, знаех, че ще се съгласиш с мен! — Той възбудено запляска с ръце.

Изведнъж щастливото му изражение изчезна.

— Ах, няма никакъв смисъл да го планираме — продължи той тъжно. — Тя не одобрява лунапарковете — били прекалено фриволни и нямало никакви пари в тях. Каква ужасна грешка направих… с женитбата… само и само да си мързелувам! Но няма какво да се оплаквам, след дъжд качулка!

Очите на мистър Мо се изпълниха със сълзи и Джейн тъкмо щеше да му предложи кърпичката си, когато по поляната се чу трополене на детски крачета и лицето му се избистри.

— Тате! — извикаха три пискливи гласчета.

Три малки фигурки претичаха по пътечката и се хвърлиха в обятията му. Те всички бяха еднакви, като грахови зърна, всички бяха копие на баща им.

— Татко, ние хванахме един индианец! Ние го хванахме за пръста на крака, но той започна да крещи, татко, затова го пуснахме!

— Съвсем правилно, момчетата ми, в гората той ще е много по-щастлив.

— Индианец? — изуми се Майкъл. — Индианци сред тези маргаритки?

— Татко, той си търсеше индианка, която да се грижи за вигвама му.

— Е, надявам се, да си намери някоя — рече мистър Мо. — А, естествено, че има индианци! И кой знае какво още. Ще речеш, че това е джунгла. Никога не влизам много навътре, защото е прекалено опасно. Но… нека да ви запозная със синовете си. Това е Ени, това е Мени, а това е Мини!

Три чифта сини очички блеснаха, три остри носленца се вирнаха към небето и три кръгли личица се усмихнаха.

— А това… — завъртя се мистър Мо, после се запъна и вдигна ръце. — Ха, ние сме вече стари приятели, а дори не зная имената ви!

Джейн и Майкъл се представиха и стиснаха ръцете на децата.

— Банкс ли? Да не сте семейство Банкс от улица „Черешова“? Аз правя едно нещо за вас! — и мистър Мо започна да тършува из чантата си.

— Какво нещо? — полюбопитства Майкъл.

— Правя нова… ах, ето ви и вас, мисис Хикъри.

Мистър Мо се обърна и махна за поздрав на пухкавата малка женица, която бързаше към тях. Две трапчинки играеха на бузите й, две розови бебета се друсаха в ръцете й, а в престилката си носеше някакъв голям, объл предмет.

— Но тя нямаше деца! — каза си Джейн, загледана в двете дебели бебета.

— Носим ти подарък, мистър Мо! — Мисис Хикъри се изчерви и отгърна престилката си. — Намерих този прекрасен хляб на поляната, предполагам, че някой го е изпуснал. Моите близначета — това е Дикъри, а това е Док — обясни тя на удивените деца, — са прекалено малки, за да ядат пресен хляб, затова го донесох за закуска!

— Това не е хляб, това е трошичка пандишпан. Аз я изпуснах — каза Майкъл, но не можеше да се отърве от чувството, че трохата беше много по-голяма, отколкото когато я изпусна.

— Хи-хи! — срамежливо се засмя мисис Хикъри и трапчинките й ту се показваха, ту се скриваха. Тя явно мислеше, че Майкъл се шегува, а тя обичаше да се шегуват с нея.

mini_mani_mo.png

— Каква грижа за съседите! — рече мистър Мо. — Да го срежем надве и да си го разделим. Половин хляб все пак е по-добре от никакъв! А в замяна, мисис Хикъри, мога ли да ви дам една бучка масло?

— Не, не може! — чу се един бесен глас и вратата на къщата на мистър Мо с трясък се отвори.

Джейн и Майкъл отстъпиха една крачка. На вратата стоеше най-голямата и най-грозната жена, която бяха виждали през живота си. Приличаше на картоф, защото цялата бе като че ли направена от буци. Буца за нос, буца за коса, буци за ръце, буци за крака, а в устата си имаше само два зъба.

grozna.png

По-скоро това беше просто една буца кал, отколкото човешко същество и Джейн си спомни за намачкания пластилин, който беше оставила зад беседката. Жената беше с една опърпана престилка, а в огромните си безформени ръце държеше точилка.

— Мога ли да те попитам какво си въобразяваш, Самюел? Раздаваш моето масло, а?

Тя ядосано пристъпи напред и размаха точилката.

— Аз… аз си помислих, че можем да си го разделим… ъ-ъ… скъпа моя! — Мистър Мо се сви от страх под погледа й.

— Само ако си го плати! Който раздава, бързо осиромашава!

— О, не, скъпа, грешиш! Който раздава, грижи няма. Бедните хора трябва да си помагат, иначе няма да са щастливи.

— Никой няма да раздава нищо, което принадлежи на Матилда Мо! Нито пък да помага, като става дума за това. Миналата седмица нали направи малка табуретка за крака на братовчедка си мисис Кори. И какво получи срещу това?

— Една монета от три пени за талисман!

— Пфу! А после нали поправи масата на семейство Търви…

— Ами, Топси мило ми се усмихна! — Мистър Мо грейна от сладкия спомен.

— От усмивки полза няма! А предишната седмица Албърт Уиг те помоли да му вдигнеш тавана.

— Виж, той наистина имаше нужда от повече пространство в къщата си, пък и на мен ми достави удоволствие да му услужа, Матилда!

— Удоволствие! А изгодата къде е? В бъдеще можеш да си доставяш удоволствие като даваш разни неща на мен. Вие също! — добави мисис Мо и с пръст заплаши момчетата.

— Уви, уви! Няма роза без бодли! Няма радост без мъка!

— Ени — викна мисис Мо, — веднага ми донеси булчинския венец! Погледни ме само! Срамежлива невяста, а нямам нищо на главата си!

— О, не! — Дъхът на Джейн секна. — Ще ми развалиш градината!

Но Ени с изплашен вид мигом се озова при цветните лехи и започна да къса цветята.

— Не са достатъчно красиви, но пак е по-добре от нищо! — неблагодарно изгрухтя мисис Мо и постави венеца на безформената си глава.

— Гу-гу, гу-гу! — засмяха се гълъбите, кацнали на една клонка на камбанка.

Хич не ти отива…

Ха-ха-ха!

— Мини! — побесняла, извика мисис Мо. — Ставай бързо да хванеш тези птици! Ще ги направя на гълъбов пастет!

Но гълъбите само разпериха криле и с кикот отлетяха.

— По-добре две птици в храстите, отколкото една в ръката — изрече мистър Мо, загледан в тях. — Искам да кажа — нервно добави той, — че пеят много по-хубаво, когато са свободни. Съгласна ли си, Матилда?

— Аз никога не съм съгласна — сряза го мисис Мо. — И няма да позволя никакво пеене тук. Мини! Кажи на този човек да млъкне!

Един мек глас изпълваше въздуха с думите на добре позната песен.

Първо ще ти изпея

за зелените папури…

Беше Сладоледаджията, който минаваше с колелото си по пътечката.

На Джейн и Майкъл не им остана време да се чудят как е попаднал Сладоледаджията в градинката, защото Ени, Мени и Мини писнаха.

— Татко! Татко! Дай ни по едно пени, моля те!

— Никакъв сладолед! — отряза мисис Мо. — Нямаме пари за харчене!

— Матилда! — примоли се мистър Мо. — Ето я монетата от три пенса за талисман.

— Тя е за черни дни, а не за забавления.

— Но, Матилда, сигурен съм, че няма да има никакви черни дни.

— Разбира се, че ще има. Както и да е, монетата си е моя. От днес, Самюел, всичко, което е твое, е и мое. Махай се — изкрещя мисис Мо на Сладоледаджията, — и да не си се появил тук повече, с твоя ужасен шум.

— Това не е шум, това е песен — отвърна той, — и ще си я пея колкото си искам.

И той подкара количката, припявайки колкото можеше по-силно:

После пък ще ти изпея…

— Далеч от погледа — въздъхна мистър Мо, като видя как изчезва количката сред дърветата, — но за съжаление не и далеч от сърцето! Но, момчета, не бива да се оплакваме! — ободри се той. — Все още имаме от сватбената гощавка. А сега, мисис Хикъри, къде бихте искали да седнете?

Радостните трапчинки на мисис Хикъри отново се появиха.

— Тя никъде няма да сяда, Самюел. Тя не е поканена.

Трапчинките отново изчезнаха.

— Ох, Матилда! — отчаяно извика мистър Мо.

— Хич не ми охкай! — сряза го мисис Мо и доближи масата. — Какво става? — попита тя. — Нещо липсва! Изчезнали са една праскова и една ябълка. А кой е ял от ябълковия ми пай?

— А-аз — притеснено каза Майкъл. — Н-но с-само едно малко парченце.

— А пък аз си взех праскова — прошепна Джейн. Трудно й беше да направи това признание, защото мисис Мо изглеждаше толкова голяма и страшна.

— А-а, така ли? — Безформената жена се обърна към децата. — А вас кой ви е поканил?

— Ами, нали разбирате… — започна Джейн, — аз правех една градинка. И изведнъж се озовах, искам да кажа, така се случи, имам предвид, аз, ами… — Как би могла да го обясни?

— Джейн, ако обичаш, не мънкай. Отговаряй, когато те питат. Идвай, когато те викат. А ти, Майкъл, не зяпай така. Вятърът може да се промени, и тогава, къде ще си ти?

Този глас беше като манна небесна за ушите им.

— Мери Попинз! — с радостна изненада възкликна Майкъл и отново погледна към мистър Мо.

Там, под камбанките, беше пренаселената количка, а до нея стоеше една чиста и спретната фигура: обувки с копчета, шапка с лаленце и чадър с дръжка като папагалска глава.

— Ах, Мери! Най-сетне! По-добре късно, отколкото никога! Как си? — радваше се мистър Мо. Той тичешком заобиколи масата и целуна ръката й, пъхната в черна ръкавица.

— Знаех си, че ми напомня за някого! — тихичко прошепна Майкъл. — Виж, Джейн! Носовете им са абсолютно еднакви!

— Добре съм, благодаря, братовчеде Сам! Ах, божичко, колко са пораснали децата! — Тя грациозно подаде бузка за целувка, първо на Ени, после на Мени, после на Мини.

Мистър Мо я погледна с любов и се усмихна. Но усмивката му изчезна, когато се обърна към жена си.

— А това — тъжно промълви той, — е Матилда!

Мери Попинз награди мисис Мо с продължителен изучаващ поглед. После, за голяма изненада на децата, се усмихна и любезно се поклони.

— Надявам се — възпитано каза тя, — че не ви пречим? Бих искала Сам, разбира се с твое разрешение, Матилда — тя отново се поклони на мисис Мо, — да ми направи нова…

— Готова е, Мери! — възкликна мистър Мо и грабна полираната летва. — Само трябва… — той прелетя до количката, — едно пиронче тук, едно пиронче там и още едно пиронче, и е готова!

Чисто новата дръжка засия на мястото си и Джон и Барбара заръкопляскаха.

— Само не си въобразявай, че ще я получиш безплатно! — разтърси точилката си мисис Мо. — От сега нататък всичко ще се плаща. „За нищо — нищо!“, това е моят девиз.

— Разбира се, че ще му платя — каза Мери Попинз с най-церемониалния си тон. — „Всеки си получава заслуженото“, това пък е моят девиз, Матилда!

— Добре тогава, колкото по-бързо, толкова по-добре! Ако обичаш, Мери Попинз, нямам намерение да те чакам!

— Няма да ти се наложи да чакаш, обещавам ти!

Джейн и Майкъл с интерес наблюдаваха как Мери Попинз оглежда градинката. Никога не бяха я виждали да се държи така — толкова елегантна, с такива отмерени движения.

— Каква очарователна къщичка си имате! — Тя посочи тя с чадъра си към беседката.

Мисис Мо презрително изпуфтя.

— На това ли казваш очарователно? Аз на това му казвам колиба. Ако Самюел си мисли, че мога да живея в такова нещо, ще му се наложи да си промени мисленето. Няма да му се дам толкова лесно!

— Ах, дори не бих си го и помислил, Матилда!

— Искам замък, Самюел! Дължиш го на красивата си тополка!

— Дървото се познава по плодовете! — прошепна мистър Мо.

Но Мери Попинз се усмихна още по-широко.

— Наистина си красива — с възхищение се съгласи тя. — И имаш толкова красив венец!

— Пфу! — горделиво отбеляза мисис Мо. — Две или три цветенца, усукани заедно. Златна корона би ми подхождала повече, и ще я имам, каквото и да ми струва!

— Доброто сърце е по-ценно от короната — тихичко каза мистър Мо.

— Не и за мен! — отсече мисис Мо. — Аз трябва да имам накит от златни мъниста! Помни ми думата, мис Мери Попинз, много скоро ще съм кралица на гората!

— Изобщо не се и съмнявам — каза Мери Попинз толкова почтително, че мисис Мо укротено се усмихна и показа двата си предни зъба.

— Ами, щом така и така си тук — каза тя злобно, — по-добре да останеш и да свършиш някоя полезна работа. Може да сервираш храната за сватбеното пиршество, а после ще измиеш съдовете.

Децата направо се хванаха за главите и въпросително погледнаха Мери Попинз. Как ли ще реагира на това? — чудеха се те.

Мистър Мо ахна, ужасен.

— Но, Матилда… не разбираш ли? Не знаеш ли коя е тя?

— Няма нищо, Сам — успокои го Мери Попинз.

С чадъра си с дръжка като папагалска глава тя му направи жест да се отдръпне. Сините й очи бяха станали с един тон по-сини, но за голяма изненада на Джейн и Майкъл, усмивката й бе по-широка от всякога.

— Толкова се радвам, че мога да съм полезна, Матилда. И къде смяташ да построиш замъка си?

— Ами, аз мисля — мисис Мо отстъпи една крачка и посочи с точилката, — тук да са портите. А тук — тя направи още една голяма крачка назад, — ще са входната врата и мраморните стъпала.

— Но ние не можем да живеем в мраморни стаи, Матилда! Те са прекалено разкошни за нас.

— За теб може и да са, Самюел. За мен пък нищо не може да е твърде разкошно. После… — мисис Мо направи още една голяма крачка назад, — ще има голяма и величествена гостна, където ще приемам гостите си.

— Великолепно! — любезно каза Мери Попинз, бутайки количката пред себе си и следвайки Матилда стъпка по стъпка.

След нея крачеха мистър Мо и децата, последвани от Ени, Мени и Мини, както и мисис Хикъри с нейните бебета — всички като в транс втренчени в двете фигури пред тях.

— Тук ще е балната зала — викаше мисис Мо и сочеше с точилката.

— Бална зала ли? — ръмжеше мистър Мо. — Но кой ще я използва?

— Аз — ухили се мисис Мо. — Ако обичаш, Самюел, би ли ме оставил аз да говоря!

— Не забравяй, Матилда, мълчанието е злато! — предупреди я мистър Мо.

— Ах, моля те, продължавай! — подкани я Мери Попинз и пристъпи с другия крак.

— Приемна! Трапезария! Кухня! Кухненски килер!

Стая по стая растеше дворецът, невидим, но внушителен. С всяка дума мисис Мо отстъпваше назад и с всяка дума Мери Попинз пристъпваше напред. След нея вървеше цялата процесия. Сега вече почти бяха прекосили градинката, защото стаите на мисис Мо бяха големи и просторни, така че те почти стигнаха гората.

— Моята спалня ще е тук! — заяви тя и описа с ръце огромен кръг. — А до нея… — точилката отново се завъртя във въздуха, — ще има просторна детска стая.

— Би било чудесно за момчетата, Матилда! — зарадва се мистър Мо.

Мисис Мо го погледна кисело.

— Ени, Мени и Мини могат чудесно да се задоволят с тавана. Детската стая ще е за моите собствени деца. И ако Мери Попинз ми донесе препоръка, че е честна и че може да се разчита на нея, ще може да дойде да ги гледа!

— Но тя гледа нас! — възкликна Майкъл.

Той сграбчи полата й и силно я задърпа към себе си.

— Много любезно от твоя страна, Матилда, наистина, но аз никога не нося препоръки.

В очите на Мери Попинз играеха странни пламъчета, когато буташе количката напред.

— Тогава няма да си ми полезна! — заяви мисис Мо, придвижвайки се заднешком из невидимия си палат.

— О, наистина ли? — Меките нотки в гласа на Мери Попинз сега имаха ледени ръбчета.

— Да, наистина! — повтори мисис Мо. — Не бих допуснала в замъка си хора, които биха могли да ми откраднат среброто! И не ме гледай така! — добави тя.

Сега в гласа й се чуваше тревога, сякаш в усмихнатото лице, което я следваше имаше нещо страшно.

— Как така? — меко попита Мери Попинз и пак бутна количката.

— Махай се! Марш оттук! — запищя мисис Мо. — Ти не си поканена. — Лицето й бе станало по-бяло от престилката й, огромното й туловище трепереше.

— Напротив, точно обратното! — Мери Попинз продължаваше да се движи напред, като наближаваща буря. — Ти ми каза да остана и да измия съдовете.

— Добре, взимам си думите назад! — Гласът на мисис Мо потрепери. — Плащаш ни, каквото дължиш, и си тръгваш. Не те искам в градината си!

Точилката се тресеше в ръцете й, когато тя стъпи в сянката на гората.

— Твоята градинка ли каза? — измърмори Мери Попинз, пристъпвайки с все по-бързи крачки.

— Да, моя е! Ох, Самюел, направи нещо, толкова ли не можеш? Няма да го понеса да ми се усмихва така! Ох! Пусни ме да си вървя! Ох, какво ме хвана! Заковах се! Не мога да се освободя! Какво е това?

Още докато говореше, някой я хвана през кръста и здраво сграбчи китките й.

Зад нея стоеше една яка фигура с победоносна усмивка на лицето. На челото си носеше украса от пера, на едното му рамо висяха лък и няколко стрели, а през другото беше преметнато раирано одеяло.

plennichka.png

— Най-накрая! Най-накрая намерих своята индианка! — и той придърпа по-близо извиващата се пленничка.

— Пусни ме, дивак такъв! — писна мисис Мо, когато успя да се извърти и да види лицето му.

— Да те пусна? Не и аз! Каквото си намеря, си го пазя. Ще дойдеш с мен в моя вигвам.

— Няма! Пусни ме! Самюел! Кажи му да ме пусне!

— А-а, не смея, той е толкова силен. Дори и най-добрите приятели понякога се разделят, Матилда!

— Да те пусна? Ами, ами! Ти ще си ми робиня! Ето! — Индианеца върза няколко жълти мъниста около главата й и затъкна едно перо в косата й. — Тези неща ги давам като знак за голяма чест! Сега вече ти също си индианка!

— Не съм! Няма! Ох, помогнете ми! Ох, Самюел!

— Нали искаше корона от златни мъниста. Сега, май, я имаш, скъпа!

— Ще переш в потока и ще готвиш на дърва — изду ноздри Индианеца. — Цялата дива гора ще е твоя и цялото небе ще ти служи за покрив!

— Това е повече и от най-големия замък — усмихна й се мистър Мо.

— И да не се противиш! — смъмри я Индианеца, защото мисис Мо се опитваше да се измъкне. — Добрата индианка се подчинява на господаря си. Същото се отнася и за кралиците!

— Кралиците? — бясно риташе мисис Мо.

— Ти не знаеш ли, че съм крал на гората? — гордо тръсна глава Индианеца.

— Матилда! Каква щастливка си! Изпълни се точно това, което искаше!

— Не исках! Не исках! Не и по този начин!

— Има повече от един начин да си кралица — наставнически каза Мери Попинз.

Мисис Мо яростно се обърна към нея. Все още продължаваше да рита Индианеца по глезените и да размахва точилката си.

— Всичко това е твое дело, ах ти, вълк в овча кожа! Нещата вървяха толкова добре, докато не се появи ти. Ах, Самюел, защо я пусна тук? — Мисис Мо от злоба избухна в сълзи.

— Вървяха добре за теб, но не и за всички останали! — каза Мери Попинз.

— Вълк ли? Матилда, искаш да кажеш агънце! И не съм я пускал, тя сама дойде. Като че ли човек може да държи този „вълк“ настрана. — Мистър Мо се засмя на собствената си шега.

— Ах, Самюел, помогни ми! Освободи ме и ще ти дам да подържиш трипенсовата монета, а на момчетата ще разреша да ядат по едно парче пай всеки втори петък. — Мисис Мо направи умолителен жест с безформените си ръце.

— Какво? — изрева тя, след като надникна в лицето на всеки един от тях поотделно. — Никой ли не ме иска?

Малката групичка запази мълчание. Мистър Мо погледна тримата си сина, след това Мери Попинз. Един по един те всички отрицателно поклатиха глава.

„Ха-ха-ха-а-а! Не те иска-а-ат!“ — прелитайки, изгукаха гълъбите.

— Олеле, какво да правя сега? — зави мисис Мо.

— Матилда, аз те искам! — каза Индианеца. — Матилда, имам нужда от теб! Да ми затопляш гърненцето с ядене, да почистваш вигвама, да ми шиеш мокасини, да ми правиш стрели, да ми пълниш лулата! А всеки втори понеделник, Матилда, ще седиш на одеяло на лунна светлина и ще се наслаждаваш на дивите ягоди, змиите и лешниковия крем!

— Змии? Лунна светлина? Пусни ме! Не ям друго, освен телешки пържоли. Ох, помощ! Убийство! Линейка! Пожар!

Крясъците й прераснаха в сърцераздирателен писък, когато Индианеца я вдигна на рамо и я понесе към гората, стискайки здраво дърпащия се товар. Той се обърна и погледна към трите момчета.

— Те ме пуснаха, когато аз виках — обясни той. — Едно добро дело заслужава да бъде възнаградено! — Широко усмихвайки се на мистър Мо, той отнесе мисис Мо вдън гората.

— Полиция! Полиция! — чуваше се нейният писък, дори когато тя, Индианеца и точилката съвсем се изгубиха от погледите им.

Мистър Мо въздъхна с облекчение.

— Предполагам, че лошият вятър никому не довява добро. Надявам се, че Матилда ще се установи добре и ще й хареса да е кралица. Добре ми се отплати за тази дръжка, Мери. Сега винаги ще съм ти задължен.

— Тя каза, че ще направи всичко, когато му дойде времето, и го изпълни — гордо каза Майкъл.

— Ах! — Мистър Мо поклати глава. — Тя винаги прави всичко, когато му дойде времето.

— Нищо не ми дължиш, братовчеде Самюел! — Мери Попинз откъсна победоносния си поглед от гората. — Освен, разбира се — добави тя важно, — да не вършиш такива глупости в бъдеще.

— Да скоча от трън та на глог? О, Мери, повече никога няма да се женя! Парен каша духа! Пък с момчетата ще се справя някак си.

— Мистър Мо — показа си трапчинките мисис Хикъри, — ако ми позволите, мога аз да се грижа за тях. Няма да ми е никакъв проблем.

— Каква прекрасна идея! — възкликна мистър Мо. — Както виждаш, Мери, добре е всичко, което свършва добре! А пък аз от своя страна, мисис Хикъри, ще ви построя една спретната малка къщичка. Всяко зло за добро! Погледнете! — посочи той залеза. — Червеното небе носи щастие. Скъпи мои, всички ще сме толкова щастливи. Веднага ще започна да правя лунапарк!

И той се забърза през моравата, а всички останали го последваха.

— А какво ще стане със сватбената закуска? — задъхваше се след него Майкъл.

— Вярно, съвсем бях забравил. Ето, заповядай плодове, торта, кренвирши, кифлички.

Мери Попинз го погледна неодобрително.

— Майкъл Банкс, нито хапка повече. Няма да ти остане място за вечеря.

— Трябва да си знаеш мярката във всичко, момчето ми! — усмихна му се мистър Мо, наблюдавайки как храната изчезва.

— Мярката му е твърде голяма! — рече Мери Попинз. — Хайде, и двамата, тръгваме!

— Не искам никога да напускам тази градинка, няма да го понеса, ако си тръгнем! — проплака Джейн.

Сега, огряна от залязващото слънце, малката градинка изглеждаше по-красива от всякога.

— Но ти никога няма да я напуснеш! — заяви мистър Мо. — Поне докато я помниш, винаги можеш да идваш и да си тръгваш когато поискаш. Надявам се, няма да ми кажеш, че не можеш да си на две места едновременно. Едно умно момиче, което знае как се правят градинки и хора, трябва да знае и това! — шеговито се усмихна той.

Мери Попинз излезе от сянката на една камбанка и в очите й вече се четеше носталгия по дома.

— Сбогувай се учтиво, Джейн! — и тя бутна количката по посипаната с чакъл пътечка.

— Довиждане, мистър Мо! — меко рече Джейн, застана на пръсти и протегна ръце да го прегърне.

— Ах, каква радост, какво щастие! — докосна той бузата си. — Това вече не е градинка за бедни хора! Аз съм богат, защото тя ме дари с целувка! Който получава, дава! — възкликна той и целуна мисис Хикъри точно по трапчинката.

— Не забравяй, Самюел! — предупреди го Мери Попинз. — Внимавай да не скочиш пак на глог!

— Няма да скачам на нищо, Мери! Само малко танци, подскок или два, но нищо по-сериозно, уверявам те!

Тя изпуфтя невярващо, но мистър Мо не я чу. Той подскачаше зад мисис Хикъри, хванал се за връзките на престилката й.

— Може ли един танц? — го чуха да пита.

— И аз искам! — извикаха Ени, Мени и Мини и се затърчаха да се присъединят към баща си.

Всички затанцуваха около масата, черпейки се с пай и вино и закачайки си череши на ушите, като обеци. Трапчинките на мисис Хикъри весело играеха, а бебетата подскачаха в ръцете й.

— Нещастно е онова сърце, което никога не се радва! — възкликна мистър Мо, когато завъртя мисис Хикъри. В този щастлив миг той като че ли съвсем бе забравил за гостите си.

— Любовта върти света! — пееха Ени, Мени и Мини.

И наистина светът като че ли се въртеше и превърташе около оста си, точно както градинката се въртеше около своето дърво камбанка. Тя се въртеше ли, въртеше, все по-бързо и по-бързо.

Сватбената групичка валсуваше и пееше. Сладоледаджията също пееше, минавайки с количката си по пътечката край тях. В ръката си той държеше цял букет от плодов сладолед на клечки и го хвърли на масата.

— Три за щастие и още три за късмет! — викна той.

— Вървете по-бързо, ако обичате — подкани децата Мери Попинз, подкарвайки ги пред себе си като ято пиленца. — Джейн и Майкъл, защо вървите заднешком?

— Гледам сватбения танц! — едва каза Майкъл, дъвчейки последната черешка. Той тежко и тъжно въздишаше на всяко изскърцване на количката, с което те все повече се отдалечаваха от чудесните лакомства.

— Гледам за последен път градинката си, Мери Попинз — обясни Джейн, без да откъсва поглед от щастливата картина.

— Вижте какво, вие да не сте раци? Обърнете се и вървете право напред.

Когато се обърнаха, слънцето заслепи очите им. Следобедът сякаш се обърна заедно с тях и скочи от два часа направо на пет.

„Тик-так!“ — тиктакаха часовниците. „Дин-дан!“ — пееха камбаните на камбанариите.

После въртящият се свят забави малко хода си и спря, а Джейн и Майкъл премигнаха, сякаш се събуждат от сън. Дали им бе отнело секунди, минути или часове да минат по посипаната с чакъл пътечка? Те с любопитство се огледаха.

Цветовете на детелините сега бяха в краката, а не над главите им, а тревата на Дивия кът се увиваше около коленете им. Земната пчела прожужа покрай тях, не по-голяма от обичайното. Мухата, кацнала на близката камбанка, си беше с размера на обикновена муха. Що се отнася до мравката, тя се бе скрила под семената на тревите и затова въобще не се виждаше.

Големият парк спокойно се простираше пред тях, същият както винаги. Сладоледаджията бе стигнал до последния куплет от песничката си:

О, научи ли сега

за зелените папури песента?

Сега се отдалечаваше от Дивия кът. Пазача на парка, окачил на врата си готовия венец от маргаритки приближаваше към тях.

Децата погледнаха надолу. Под тях беше градинката, скрита зад стени от бурени. Те премигнаха отново и се усмихнаха един на друг, а после клекнаха сред цветята.

Малката полянка сега беше в сянка. Дългите сенки от маргаритки и камбанки се бяха проточили по пътечките. Миниатюрните цветчета в градината на Джейн се поклащаха на стъбълцата си. На пейките около езерото и люлките нямаше никого.

— Виж! Изяли са всичко от сватбената закуска. Чиниите са празни! — прошепна Майкъл.

— От тях няма и следа. Сигурно са се прибрали вкъщи да спят — въздъхна Джейн. Искаше й се отново да види мистър Мо, и отново да му е до кръста.

— Значи са късметлии, които и да са те! Нани-на… както ми казваха когато бях момченце! — намеси се в разговора им Пазача на парка, който стоеше над тях и разглеждаше творението на Джейн.

— Не се разрешават градинките в парка! — направи забележка той, а после забеляза колко унесено изражение имат лицата им. — Изглеждате ми много заети! Какво търсите?

Джейн го погледна разсеяно.

— Братовчеда на Мери Попинз — подхвърли тя, без да спира да търси.

Заслужаваше да се види лицето на Пазача на парка в този момент.

— Братовчед? Там долу сред бурените? Още малко ще ми кажете, че е бръмбар!

— Още малко и аз ще ти кажа нещо! — чу се гневният глас на Мери Попинз зад него. — Чух ли, или така ми се стори, че ме наричаш насекомо?

— Ами, не точно теб — обърка се Пазача на парка. — Но ако братовчед ти е долу в тревата, какво друго може да е, освен бръмбар?

— О, така ли? И ако той е бръмбар, тогава какво съм аз?

Той я гледаше виновно и в момента най-много от всичко му се искаше да беше онемял.

— Кхъм… — изкашля се той, търсейки думата. — Може да съм тъп като мартенско магаре…

— Може! — презрително изсумтя Мери Попинз.

— Но не мога да разбера, как може да имаш братовчед, който да си седи под някоя камбанка!

— Аз мога да си имам братовчеди навсякъде, и това не е твоя работа!

— Не можеш! — възрази той. — Това не е естествено. Може би ще ми кажеш — саркастично добави той, — че си роднина и на човека на луната!

— Той ми е чичо — спокойно отвърна Мери Попинз, обърна количката и тръгна по пътечката, която щеше да я изведе от Дивия кът.

Пазача на парка широко отвори уста, а после шумно я затвори.

— Ха-ха! Можеш да си се шегуваш колкото искаш, аз не ти вярвам!

— Никой не те кара! — отвърна тя. — Хайде, Джейн! Хайде, Майкъл! Бързо напред, моля!

Нощта се спусна над градинката. Бурените, гъсто скупчени около нея, изглеждаха точно като гора. Никаква светлина не се процеждаше между стъблата. Беше тъмно като в джунгла. Децата хвърлиха последен поглед на самотните полянки и с нежелание се обърнаха и затичаха след количката.

— Мери Попинз! — каза Майкъл. — Те всички са се прибрали по домовете си и нищо не е останало по чиниите!

— Навсякъде е хубаво, но у дома май е най-хубаво! Кои са тези „те“ бих искала да знам?

— Имах предвид забавният ти малък братовчед и неговото семейство!

Тя рязко спря и го изгледа с едно спокойствие, което беше по-лошо от сърдене.

— „Забавен“ ли каза? — попита тя. — И какво толкова смешно имаше в него, моля?

— Ами първо беше по-малък и от бръмбарче, а после се разтегна до обичайния си р-р-размер! — Майкъл се разтрепери от погледа й.

— Пак ли бръмбари? А защо не скакалци? Или предпочиташ да е червейче? Виж го ти, разтягал се бил. Да не искаш да ми кажеш, Майкъл Банкс, че моят братовчед е направен от ластик?

— Не, не от ластик, а от пластилин! — Най-накрая Майкъл изплю камъчето!

Тя се изпъчи. Сега и тя изглеждаше разтегателна, защото когато беше бясна, тя изглеждаше два пъти по-висока.

— Така! — започна тя с тон, който ясно показваше, че тя никога, през целия си живот, не е била толкова силно шокирана. — Ако някой някога ме бе предупредил…

Но той трескаво я прекъсна.

— О, недей да се сърдиш, моля ти се, Мери Попинз! Нямах предвид, че е забавен, за да му се смееш, но забавен по най-добрия начин. Няма да кажа повече нито думичка, обещавам!

— Хъм! — поукроти се Мери Попинз. — Мълчанието е злато.

И когато тя горделиво крачеше до него, а токчетата й тракаха, той се чудеше къде ли е чувал този звук преди.

Майкъл внимателно погледна Джейн с крайчеца на окото си.

— Но всичко това се случи, нали? — прошепна й той. — Наистина бяхме в градинката и се присъединихме към закуската им, нали? Сигурен съм, че всичко това наистина се случи, защото не съм гладен. Ще вечерям само едно твърдо сварено яйце и препечена филийка с масло. Може би също и оризов пудинг и два домата, а също и чаша мляко.

— О, да, съвсем истинско си беше всичко — радостно въздъхна Джейн и огледа познатия парк. Тя знаеше, че в него има и една градинка. Може би…

— Мери Попинз, мислиш ли, че… — тя се разколеба, — мислиш ли, че всичко в този свят е вътре в нещо друго? Както моята малка градинка е в един по-голям парк, а по-големият да е в един още по-голям, и така нататък и така нататък — и тя обгърна с жест небето. — Мислиш ли, че за някой далечен, там, ние сме малки колкото мравки?

— Мравки и бръмбари! Скакалци! Червеи! После какво ще измислите? За теб не зная, Джейн, но аз не съм мравка за никого!

Мери Попинз презрително изсумтя.

— Разбира се, че не си — весело каза мистър Банкс, който тъкмо се връщаше от града и настигна малката групичка.

— Ти по-скоро си една светулка за нас, Мери Попинз, която ни показва верния път! — Той изчака доволната усмивка да се разлее по лицето й. — Чакай — спря я той, — вземи ти вечерния вестник, а аз ще побутам количката. Малко упражнение ще ми се отрази добре. Струва ми се, че настивам.

Близнаците и Анабел загукаха от удоволствие, когато ги пое мистър Банкс.

— Виж ти! — забеляза той, — каква прекрасна нова дръжка. Трябва да ми кажеш колко си платила за нея.

— Аз знам! — с готовност възкликна Майкъл. — Тя даде мисис Мо на Индианеца.

— А-апчиху! Извинявай, Майкъл, не те чух добре. Дала е два шилинга на мистър Ро, така ли? — Мистър Банкс шумно си издуха носа.

— Не, не, тя даде мисис Мо…! Искам да кажа…! — Той така и не довърши изречението си. Мери Попинз внимателно го гледаше и затова реши да не говори повече по въпроса.

— Няма нужда да се плаща, господине — учтиво каза тя. — За моя братовчед бе удоволствие да я направи!

— Това е невероятно мило от негова страна, Мери Попинз! Хей! — прекъсна се сам той. — Гледай къде ходиш! Спазвай правилника на парка, Смит! За малко да ми обърнеш количката.

Пазача на парка, който тичаше след тях, се блъсна в малката групичка и я разпръсна във всички посоки.

— Много се извинявам на всички! — задъхваше се той. — Извинете, мистър Банкс, но търся нея. — Той посочи Мери Попинз. На китката му висеше венецът от маргаритки.

— Какво става, Мери Попинз? Да не си нарушила правилника? — озадачи се мистър Банкс.

Пазача на парка само изръмжа.

— Правилникът ли? Тя нарушава всички правилници на света! Ах, това не е реално, но е истина! — обърна се той към Мери Попинз.

— Каза, че имаш по един навсякъде! Е, този е под едно глухарче! Чух го със собствените си уши как пее и се смее, весели си се. Ето, вземи това! — каза той с пресипнал глас и сложи венеца на главата й. — Бях го направил за горката си стара майка, но чувствам, че ти дължа нещо.

venec.png

— Така е — спокойно каза Мери Попинз и си нагласи венеца.

Пазача на парка я погледна за момент, после въздъхна и се обърна.

— Никога няма да я разбера — измърмори си той и ритна едно кошче за отпадъци, докато разсеяно се клатушкаше надолу по пътеката.

Мистър Банкс го изпрати с поглед.

— Имало някой под глухарчето, така ли? И там се весели, така ли? Какво ли има предвид? Наистина, понякога се чудя дали Смит е с всичкия си. Под едно глухарче пеят и се смеят! Чувала ли си някога такова безумие?

— Никога! — убедено рече Мери Попинз и категорично поклати глава.

Когато я поклати, едно венчелистче от камбанка падна от ръба на шапката й. Децата се загледаха как лети надолу, а после се спогледаха и се усмихнаха.

— И на твоята глава има едно, Майкъл!

— Наистина ли? — каза той с щастлива въздишка. — Наведи се да видя твоята!

И, разбира се, Джейн също имаше венчелистче.

— Нали ти казах! — мъдро кимна тя и вдигна главата си много високо, за да го запази там.

gluharche.png

Коронована със златото от дървото камбанка, Джейн тръгна към дома под кленовите клони. Всичко беше спокойно. Слънцето беше залязло. Сенките по дългата пътека я обграждаха отвсякъде. В същото време, тя като че ли усещаше светлината на своята малка градинка. Чувстваше едновременно и тъмнината на парка, и светлината на градинката.

— Аз съм на две места наведнъж — прошепна тя. — Точно както той каза, че ще стане!

И тя отново си помисли за малкото разчистено местенце в бурените. Тя знаеше, че маргаритките отново ще пораснат там, че детелините ще покрият малките морави. Знаеше, че картонените маса и столове ще се разпаднат. Гората ще погълне всичко.

Но някак си, някъде, въпреки всичко, знаеше, че ще успее да открие наново градинката — спретната, весела и щастлива, каквато беше днес. Само трябваше да я помни и можеше пак да се озове там. От време на време ще се връща там, нали така й каза мистър Мо? Ще застава на ръба на светлото петно и ще гледа как то никога не угасва…