Памела Травърз
Мери Попинз в парка (3)

Трета глава
Щастливият четвъртък

— Де е чесдно! — гъгниво измънка Майкъл.

Той притисна нос към стъклото на прозореца и подсмръкна една сълза. Сякаш за подигравка, нов дъждовен порив затрака по прозореца.

Цял ден бушуваше буря и на Майкъл, който беше болен, не му разрешаваха да излезе. Джейн и близнаците си сложиха гумени ботуши и отидоха да играят в парка. Дори Анабел, увита в един шлифер, отплава под чадъра с дръжка като папагалска глава, горда като кралица.

Ах, колко самотен се почувства Майкъл! Елън имаше почивен ден. Майка му бе излязла за покупки. Мисис Брил бе долу в кухнята. Робъртсън Ай спеше горе на тавана.

— Можеш да станеш и да си играеш по халат, но не си показвай носа от детската стая! — предупреди го Мери Попинз.

И тъй, Майкъл остана абсолютно сам, без друга занимавка, освен да мърмори. Построи замък от кубчета, но той се срути, когато Майкъл си издуха носа. Опита да се подстриже с ножчето за подостряне на моливи, но то бе прекалено тъпо. Накрая не остана нищо друго, освен да диша върху студеното дъждовно стъкло на прозореца и да рисува картини.

Часовникът в детската стая показваше, че денят отминава. Времето ставаше по-дъждовно, а Майкъл по-сърдит.

И тогава при залез-слънце облаците се повдигнаха и една пурпурна линия се показа на запад. Всичко блестеше от дъжда и слънцето. „Трак-трак-трак“ — чуваше се по черните чадъри. Черешовите дървета изцеждаха последните дъждовни капчици. До прозореца долетяха виковете на Джейн, Джон и Барбара. Те си играеха, като прескачаха локвите на връщане към дома.

Адмирал Бум, приличащ на лъскав слънчоглед с жълтата си непромокаема шапка, премина, шляпайки с крака.

Сладоледаджията се изтъркаля по улицата с количката си, покрита с непромокаем плащ. Отгоре имаше надпис:

НЕ МЕ СПИРАЙТЕ!

БЪРЗАМ ЗА ЧАЯ

Той погледна към номер седемнадесет и махна с ръка към прозореца. В друг ден Майкъл с радост би му отговорил. Но днес той умишлено нищо не забелязваше. Стоеше си на миндера пред прозореца и тъжно гледаше залеза, докато забеляза как над покрива на мис Ларк изгрява първата звезда.

— Да другиде им е весело — подсмърчаше той. — Дямам дикакъв късмет.

По стълбите се чуха стъпки. Вратата с трясък се отвори и Джейн влетя в стаята.

— О, Майкъл! Беше прекрасно! — възкликна тя. — Газихме до коленете във вода.

— Догава се дадявам да дастинеш — сряза я той и виновно се огледа да се увери, че Мери Попинз не го е чула. В момента тя разопаковаше Анабел и изтръскваше водата от чадъра си с дръжка като папагалска глава.

— Не се сърди, много ни липсваше — опита се да го успокои Джейн.

Но Майкъл не искаше да го успокояват. Напротив, искаше да бъде колкото може по-сърдит. Ако зависеше от него, никога не би излязъл от лошото си настроение. Всъщност, почти му харесваше.

— Де бе докосвай, Джейд. Цялата си бокра — каза той кисело.

— Ние също! — изчуруликаха Джон и Барбара и претичаха да го прегърнат.

— О, бахайте се! — викна той сърдито и пак се обърна към прозореца. — Де искам да говоря с дикой от вас. Искам да бе оставите сам.

— Покривът на мис Ларк е златен! — погледна Джейн към залеза. — Ето я и първата звезда. Пожелай си нещо! Как беше песничката, Майкъл?

Но той поклати глава и не пожела да каже, така че тя запя песента сама.

Малка звездице,

първа хубавице,

първа изгряваш,

желания изпълняваш.

Чуй какво желая,

за какво мечтая.

В тази тъмна, черна нощ

докажи ми свойта мощ.

Тя завърши песничката и погледна към звездата.

— Аз си пожелах — прошепна с усмивка.

— Да теб ти е лесно да се усбихваш, Джейд. Ти де си дастинала. — Той си издуха носа за стотен път и тъжно подсмръкна. — Искам да се бахна оттук. Дякъде, където да е весело. Здрасти, ти кой си? — поздрави той малката тъмна фигурка, която скочи на перваза на прозореца.

— Какво е това? — сънено промърмори Джейн.

— Джон, Барбара и ти, Джейн! Веднага си свалете палтата! Нямам намерение да вечерям с мокри кокошки — остро каза Мери Попинз.

Те скочиха от миндера пред прозореца и побързаха да изпълнят нареждането й. Когато Мери Попинз изглежда както сега, най-добре е да изпълняваш.

Тъмната фигурка се промъкна по перваза и пъстрата й муцунка надникна вътре. Да не би да е… Да, това е коте. То имаше жълти, кафяви и черни петна, жълти очи и златна верижка на врата.

Майкъл притисна нос към стъклото. Котето също притисна нослето от отсрещната страна и го погледна замислено. После се усмихна с най-мистериозната усмивка, скочи от перваза, претича градината на мис Ларк и изчезна зад покривите.

— Чие ли е? — промърмори Майкъл, все още вглеждайки се в мястото, където беше изчезнало котето. Знаеше, че не е възможно да е на мис Ларк, тя се интересуваше само от кучета.

— Какво толкова гледаш? — попита Джейн, която си сушеше косата до огъня.

— Дишто! — отвърна Майкъл с убит глас. Нямаше намерение да споделя котето с нея. Стигат й забавленията в парка.

— Само попитах — меко възрази тя.

Той знаеше, че Джейн се опитва да се държи мило и нещо в него за малко да се разтопи. Но лошото му настроение не му позволи.

— А аз сабо отговорих — отвърна той.

Мери Попинз го изгледа строго. Той познаваше този поглед и предположи какво ще последва, но бе прекалено уморен, за да реагира.

— Можеш да отговаряш на въпроси и от леглото си — отбеляза тя с леден тон. — Тръгвай веднага, и ако обичаш, затвори вратата.

Очите й го пронизваха като бургийки, докато той препъвайки се отиде до тоалетната и с трясък ритна вратата.

Чайникът бълбукаше до леглото му, разпръсквайки благоуханни аромати.

Но той нарочно се обърна на другата страна и се зави през глава.

— Дишто хубаво де би се случва — оплака се той на възглавницата си.

Но тя мълчаливо му предложи хладната си бяла буза, сякаш нищо не бе чула.

С досада той я удари няколко пъти, зарови се в нея като сърдит заек и веднага заспа.

 

 

Секунда по-късно или поне така му се стори, той се събуди и откри, че слънчевата светлина струи върху него.

— Какъв ден е днес, Мери Попинз? — провикна се той.

— Четвъртък — чу се от съседната стая.

Гласът й му се стори прекалено учтив.

Походното легло изскърца, изглежда тя ставаше. Майкъл само по звука можеше да определи какво прави тя. „Дзън-дзън“ — пееха иглите й за плетене, „шт-шт“ — правеше четката й за коса, обувките й тупкаха, а копчето на престилката й се закопчаваше с леко прещракване. После идваше момент на абсолютна тишина, в който тя с одобрение се оглеждаше в огледалото. След това изведнъж връхлиташе ураганът, с който тя изхвърляше от леглата останалите.

— Може ли и аз да стана, Мери Попинз? — плахо попита Майкъл.

За негово учудване тя отговори положително и той светкавично излетя от леглото си, опасявайки се, че тя може да промени решението си.

Новият му тъмносин пуловер с три червени ели беше сложен на стола. Страхувайки се, че тя може да не му разреши да го облече, той го намъкна бързо през глава и хукна на закуска.

Джейн мажеше с масло препечената си филийка.

— Как ти е настинката? — поинтересува се тя.

Той направи пробно подсмъркване.

— Няма я! — Грабна каната с мляко.

— Знаех, че ще ти мине! — усмихна се тя. — Снощи точно това си пожелах от звездата.

— Ето, изпълни се — отбеляза той. — Сега вече можеш да си играеш с мен.

— Винаги мога да си играя с близнаците — припомни му тя.

— Съвсем не е същото — възрази той. — Мога ли да си сложа още захар, Мери Попинз?

Той очакваше тя да му каже „не“, но вместо това тя се усмихна нежно.

— Щом ти се иска, Майкъл — отвърна тя с предвзето кимване, което пазеше само за непознати.

Дали да вярва на ушите си, чудеше се той. Той побърза да изпразни захарницата, в случай, че не я е разбрал правилно.

— Пощата дойде! — провикна се мисис Банкс, нахълтвайки с един колет. — Нищо за никого, освен за Майкъл!

Той скъса въженцето и хартията. Леля Флоси му бе изпратила шоколадов десерт.

— Любимият ми, с глазура и ядки! — възкликна той и тъкмо да си отхапе, когато се почука на вратата.

Робъртсън Ай бавно влезе.

— Съобщение от мисис Брил — прозя се той. — Казва, че е забъркала пандишпан и би искала той да оближе купата — и той посочи с пръст Майкъл.

Да оближе купата! Каква чест! Колкото рядка, толкова и неочаквана!

— Идвам веднага — извика той, тъпчейки десерта в джоба си. И тъй като се почувства въодушевен, реши да се пързулне по перилата на стълбите.

— Това е момчето, което исках да видя! — възкликна мистър Банкс, когато Майкъл се приземи. Той бръкна в джоба на палтото си и подаде на сина си един шилинг.

— Това пък за какво? — попита Майкъл. Никога досега не бе имал цял шилинг.

— За харчене — спокойно отвърна мистър Банкс, взе шапката и чантата си и се забърза надолу по пътечката.

Майкъл се почувства много горд и важен. Той величествено изпъчи гърди и заслиза надолу към кухнята.

— Хубаво е, нали, миличък? — каза мисис Брил, когато той опита сладката лепкава маса.

— Много е вкусно — похвали я той, облизвайки се.

Но едва загреба втори път с лъжицата, откъм улицата се чу добре познат глас.

— Всички на палубата! Вдигайте котва! Тръгвам за Рио Гранде!

Беше адмирал Бум, излизащ на разходка.

На главата му имаше черна шапка с нарисувани череп и кръстосани кости. Същата, която бе взел от пиратски главатар в отчаяна битка до Фалмут.

Майкъл претича през градината, за да го види, защото най-съкровената му мечта беше един ден и той да има такава шапка.

— Пълен назад! — избумтя адмиралът, облегнат на портата и мързеливо потривайки чело.

Топлият есенен ден трептеше през маранята. Слънцето изпаряваше обратно в небето дъжда, който бе паднал предишната нощ.

— Дявол да го вземе! — извика адмирал Бум, веейки си с шапката. — Такова тропическо време като днешното не трябва да се допуска. Шапката на адмирала е прекалено топла за адмирала. Задръж я, приятелю, докато се върна, защото аз съм тръгнал… охо-о-о… „да преплувам широката Мисури“.

И като върза носна кърпа на главата си, той хвърли пиратската шапка на Майкъл и с песен замарширува нанякъде.

Майкъл сграбчи черепа и костите. Сърцето му биеше лудо от вълнение, когато сложи шапката на главата си.

— Просто ще се поразходя по улицата — си каза той с надежда, че всички ще забележат какво съкровище има.

Шапката на всяка крачка хлопаше по челото и изоставаше, когато той завиваше в друга посока. Но въпреки това той беше убеден, че зад всяко перде се крие някой възхитен поглед.

Чак когато приближи дома, той забеляза кучетата на мис Ларк. Бяха подали глави през градинската ограда и стъписано го зяпаха. Андрю махна веднъж-дваж с опашка, но Желания само се пулеше.

— Хайде на обяд! — изчурулика мис Ларк.

Желания използва момента заговорнически да се обърне към Андрю, да му махне с опашка и да се ухили.

— Дали се смее на мен? — зачуди се Майкъл, но отхвърли тази мисъл като нелепа и спокойно се запъти към дома.

 

 

— Наистина ли трябва да си мия ръцете, Мери Попинз? Но те са съвсем чисти — уверяваше я той.

— Е, другите, разбира се, си измиха ръцете, но ти можеш да постъпиш както намериш за добре.

Най-сетне е проумяла, си помисли той, че Майкъл Банкс не е обикновено момче. Може да си мие или да не си мие ръцете, както сметне за по-правилно. Дори не му беше казала да си свали шапката! Майкъл реши да влезе направо за обяд.

— А сега, хайде към парка — рече Мери Попинз веднага, щом се нахраниха. — Разбира се, ако е удобно за теб, Майкъл! — и тя изчака неговото одобрение.

— О, напълно удобно е — благородно махна с ръка той. — Мисля, че ще отида на люлките.

— А не на езерото? — разочарова се Джейн, тя искаше да види Нелеус.

— Разбира се, че не — отряза Мери Попинз, — ще отидем там, където желае Майкъл!

И тя почтително му направи път, за да излезе преди нея през портата. От тревата все още се вдигаше мека светла мараня, която размиваше формите на пейките и фонтаните. Храстите и дърветата сякаш се рееха във въздуха. Всичко изглеждаше някак нереално.

Мери Попинз седна на една пейка, разположи количката до себе си и се зачете в някаква книга. Децата се затичаха към площадката за игри.

Майкъл излиташе и се приземяваше с люлките, а пиратската шапка непрекъснато падаше на очите му. После се повози на въртележката, а след това отиде на халките, но той не можеше да се премята като Джейн, защото щеше да му падне шапката.

— И сега какво? — отегчено си помисли той. Почувства, че всичко възможно му се бе случило тази сутрин. Вече нищо не му оставаше.

Той тръгна бавно през маранята и седна до Мери Попинз. Тя му се усмихна разсеяно, сякаш го виждаше за пръв път и продължи да си чете книгата, която се казваше „Всичко, което трябва да знае една госпожица“.

Майкъл въздъхна, за да привлече вниманието й.

Но тя не го чу.

Той скочи в една локва насред тревата.

Мери Попинз четеше.

Погледът му попадна на отворената й чанта, оставена на пейката до нея. Вътре имаше носна кърпичка, а под носната кърпичка — огледалце, а до огледалцето — сребърната й свирка.

Той завистливо я заразглежда. После погледна Мери Попинз. Тя беше погълната от книгата си. Дали пак да я помоли да му даде назаем свирката? Тя изглеждаше в страхотно настроение — не бе произнесла и една строга дума през целия ден.

Но може ли да се разчита на настроението й? Ами ако я попита и тя каже „не“?

Реши да не рискува с въпроси, а просто да вземе свирката. В края на краищата взима я назаем. Може да я върне във всеки един момент.

Ръката му, бърза като рибка, бръкна в чантата й и свирката бе вече в джоба на панталонките му.

Той бързо заобиколи пейката, стискайки сребърната свирка. Тъкмо щеше да я извади, когато нещо малко и ярко претича пред него.

— Ха, това май е котето, което видях снощи — помисли си Майкъл.

И наистина това бе същото коте. Същата черно-жълта козинка блестеше на слънцето, наподобявайки повече шарена сянка, отколкото обикновено котешко гръбче. На врата си носеше същата златна верижка.

Котето го погледна провокиращо, усмихна се пак толкова мистериозно както предишния ден и хукна нанякъде.

Майкъл се хвърли след него. Маранята наоколо се сгъстяваше, преминаваше в облаци, в които той ту се гмуркаше, ту пак излизаше от тях.

Нещо звънна до крака му.

— Шилингът ми! — възкликна той и се наведе да го вдигне. Той го търсеше под щръкнали тревички, повдигаше мокрите листа, опипваше земята под детелините. Няма го тук! Няма го там! Къде ли се е изгубил?

— Хайде! — подкани го мек глас.

Майкъл бързо се огледа. За негова изненада наоколо нямаше никого, освен усмихнатото коте.

— Побързай — подкани го гласът отново.

Котето говореше.

Майкъл се изправи. Нямаше смисъл да търси повече, шилингът го нямаше. Той побърза след гласа.

Когато Майкъл го настигна, котето му се усмихна и се отърка в краката му. От земята струеше пара, която обгръщаше и двамата. Пред тях се изправяше стена от мъгла, гъста почти колкото облак.

— Хвани се за верижката ми — посъветва го котето.

Това беше само едно тихо мяукане, но в него се долавяше заповедническа нотка.

Майкъл се развълнува. Случваше се нещо ново! Той послушно се наведе и се хвана за златната верижка.

— Сега скачай! — изкомандва котето. — Вдигай си краката!

Майкъл скочи в мъглата, здраво хванал златната верижка.

— Фиу-у! — свистеше вятърът покрай ушите му. Обляният от слънце облак прелетя край тях и те се озоваха в празно пространство. Единствените материални неща бяха сияещата верижка на врата на котето и шапката на собствената му глава.

— За бога, къде отиваме? — ахна Майкъл.

В същия момент мъглата се изчисти. Краката му стъпиха на нещо твърдо и лъскаво. Той видя, че е на стъпалата на един дворец, целият от злато.

— Не сме на земята — отговори котето и натисна с лапа звънеца.

Вратите на двореца бавно се отвориха. До ушите на Майкъл достигна сладка музика, а гледката направо го ослепи.

Пред него се простираше огромна златна зала, залята със струяща на снопове светлина. Никога, дори в най-смелите си мечти, Майкъл не си е представял такъв разкош. Но луксът на двореца не беше нищо в сравнение с блясъка на неговите обитатели. Залата бе пълна с котки.

Котки свиреха на цигулки; котки свиреха на флейти; котки седяха на трапезата; котки се излежаваха в хамаците; котки жонглираха със златни обръчи; котки танцуваха, изправени на палци; котки се премятаха през глава; котки гонеха опашките си, а други просто се разхождаха безцелно или лениво ближеха лапите си.

Нещо повече, всички те бяха на жълти, кафяви и черни петна. Светлината в залата сякаш струеше от техните козинки, защото всяка котка излъчваше свое сияние.

По средата на залата пред златната завеса имаше две златни възглавници. На тях се излежаваха две дремещи създания, всяко със златна корона. Те лежаха величествено едно до друго, поставили лапа в лапа.

— Сигурно това са кралят и кралицата — помисли си Майкъл.

От едната страна на тази благородна двойка стояха три млади котки. Козината им бе мека и лъскава, като слънчева светлина. На главата на всяка от тях между ушичките жълтееше мъничко венче. Наоколо имаше други котки, които приличаха на придворни, защото всички носеха златни верижки и церемониално стояха на задните си лапи.

Една от тях се обърна и с жест повика Майкъл.

— Ето го, Ваше Величество — почтително се поклони тя.

— А! — важно кимна Краля, — толкова се радвам, че дойде най-накрая. Кралицата и аз, и трите ми дъщери — той посочи с лапа трите млади котки, — отдавна те чакаме.

Чакат го? Каква чест! Но, естествено, той точно това заслужава.

— Мога ли да ви предложа нещо ободряващо? — любезно се усмихна Кралицата.

— Да, благодаря — с готовност прие Майкъл.

В такава изискана обстановка не може да има нищо друго, освен желе… или дори сладолед! Моментално три придворни котки му поднесоха три златни подноса. На единия имаше умряла мишка, на втория — прилеп, а на третия — малка сурова рибка. Майкъл направи отчаяна физиономия.

— О не, благодаря! — потрепери той.

— Първо — да, благодаря, после — не, благодаря, последно — какво искаш? — попита Краля.

— Ами, не обичам мишки — възрази Майкъл, — освен това не ям прилепи, нито сурова риба.

— Не обича мишки! — възкликнаха стотици гласове и котките се спогледаха.

— Ама че глезльо! — възмутиха се трите Принцеси.

— Тогава, вероятно, би приел малко мляко? — величествено му се усмихна Кралицата.

В същия миг пред него изникна един придворен със златна купа, пълна с мляко.

Майкъл протегна ръце да я вземе.

— О, не с лапи! — спря го Кралицата. — Остави го да ти я държи, докато лочиш!

— Но аз не мога да лоча — възрази Майкъл. — Моят език е друг.

— Не може да лочи! — отново се спогледаха котките. Те бяха направо скандализирани.

— Ама че глезльо! — измяукаха трите Принцеси.

— Е — гостоприемно се усмихна Кралицата, — мога да ти предложа малка почивка след пътешествието.

— О, то не беше никак дълго — възрази Майкъл. — Просто един дълъг скок — и ето ни тук! Забавно е — продължи той замислено, — никога не бях виждал такова място… А пък съм постоянно в парка. Сигурно някак е скрито зад дърветата.

— В парка?

Краля и Кралицата повдигнаха вежди. Същото направиха и всички придворни. А трите Принцеси така се потресоха, че извадиха три златни ветрилца от джобовете си и скриха усмивките си зад тях.

— Уверявам те, че вече не си в парка. Далеч от него си! — информира го Краля.

— Е, не може да е много далеч — каза Майкъл, — само за минута стигнах до тук.

— Да, но колко дълга бе тази минута? — иронично попита Краля.

— Шестдесет секунди — отвърна Майкъл.

Как може, помисли си той, един крал да не знае такова нещо.

— Твоите минути може да траят шестдесет секунди, но нашите са около двеста години.

Майкъл хитро му се усмихна. Един крал, си помисли той, винаги трябва да се шегува.

— Кажи ми сега — продължи важно Краля, — чувал ли си някога за кучешката звезда?

— Да — учудено каза Майкъл. Какво общо би могла да има кучешката звезда с това? — Другото й име е Сириус.

— Е, това тук пък е Котешката звезда. А другото й име се пази в тайна. Това е тайна, бих могъл да добавя, която знаят само котките.

— Но как съм попаднал тук? — изуми се Майкъл.

Той чувстваше все по-голяма гордост. Помислете си само… да посети звезда! Това не се случва на всеки.

— Ти си го пожела — спокойно отвърна Краля.

— Така ли? — не можеше да си спомни Майкъл.

— Разбира се, че си го пожела! — повтори Краля.

— Снощи — припомни му Кралицата.

— Когато изгря първата звезда — добавиха придворните.

— Която по случайност бе нашата — обясни Краля. — Съветник, прочетете ми доклада!

Един възрастен котарак с дълга златна перука пристъпи напред с огромна книга в лапите си.

— Миналата нощ — важно започна той, — Майкъл Банкс от улица „Черешова“ номер седемнадесет — малка къща на планетата Земя — изяви три желания.

— Три — учуди се Майкъл, — не е вярно!

— Ш-шт — спря го Краля, — не го прекъсвай.

— Желание номер едно — прочете Тайния съветник на Краля, — да има малко късмет!

Спомени нахлуха в главата на Майкъл. Той видя самия себе си, седнал на миндера до прозореца, взиращ се в небето.

— А да, сега си спомням — съгласи се той, — но то не беше много важно.

— Всички желания са важни — строго го погледна Тайния съветник на Краля.

— Е, и какво стана? — нетърпеливо попита Краля. — Предполагам, че желанието се е изпълнило?

Майкъл си спомни. Това бе изключителен ден, изпълнен с много късмет.

— Да, изпълни се — живо се съгласи той.

— И в какъв смисъл — попита Краля, — разкажи ни.

— Ами… — започна Майкъл, — аз облизах остатъците от пандишпановото тесто по купата…

— Облизал остатъците по купата? — повториха котките и се втренчиха в него, сякаш не беше с всичкия си.

— Какъв глезльо! — измъркаха трите Принцеси.

— Някои хора имат странно разбиране за късмета! — отвратен, Краля сбръчка нос. — Но… продължавай, моля те.

Майкъл гордо изправи рамене.

— После… понеже беше горещо… и нали разбирате… адмиралът ми даде да понося шапката му! — Какво ще кажат за това, чудеше се той. Сигурно ще позеленеят от завист.

Но котките само се обгърнаха с опашките си и мълчаливо погледнаха черепа и кръстосаните кости.

— Всеки с вкуса си — след кратка пауза отбеляза Краля. — Въпросът е дали е удобна.

— Ъ-ъ-ъ… не точно — призна Майкъл, защото шапката не беше точно неговия размер. — Малко е тежичка — добави той.

— Хм — измърмори Краля, — добре, продължавай, моля те.

— Освен това, тази сутрин татко ми даде един шилинг. Но аз го загубих в тревата.

— Каква полза от един изгубен шилинг? — Така зададен, въпросът на Краля повече приличаше на гатанка.

Майкъл почувства, че трябва да бъде по-внимателен.

— Не е голяма — каза той. Изведнъж лицето му светна. — О, а преди това леля Флоси ми изпрати един шоколадов десерт.

Той го потърси в джоба на панталонките си и когато го извади, разбра, че е седял на него. Защото сега той представляваше една сплескана маса с полепени по нея пухчета и един пирон, вграден между ядките.

Котките придирчиво погледнаха това, което той нарече шоколадов десерт.

— Ако питате мен — гнусливо каза Краля, — сто пъти предпочитам прилепите пред това.

Майкъл също се втренчи в десерта си. Колко бързо се бе изпарил късметът му! Не бе останало нищо, което да докаже, че го е имало.

— Съветник, четете! — заповяда Краля.

Старият котарак поправи перуката си.

— Второто желание беше — той обърна страницата, — другите да го оставят на мира.

— Не беше! — нещастно изхленчи Майкъл. Но още в момента, в който го казваше, той си спомни как отблъсна близнаците. — Ами — изрече той бавно, — може и така да е било, но не съм го искал наистина.

Краля се изправи на златната си възглавничка.

— Пожелал си си нещо, което не искаш? Не е ли това малко опасно?

— И какво стана, оставиха ли те на мира? — попита Кралицата, и погледът й беше съвсем сериозен.

Майкъл се замисли. Сега, като се замисли, разбра, че независимо от късмета си, цял ден е бил самотен. Джейн си играеше на нейните игри, близнаците изобщо не го приближаваха. Дори Мери Попинз, въпреки че бе изключително любезна с него, определено не му обръщаше внимание.

— Да — с неудоволствие призна той.

— Разбира се, че са го оставили — заяви Краля, — когато си пожелаеш нещо от първата изгряла звезда, то винаги се изпълнява, особено — той засука мустак, — ако се случи да е нашата звезда. Е, какво стана с третото желание?

Тайния съветник на Краля намести очилата си.

— Той си пожела да е на километри от всички, където да се забавлява.

— Но това бе само шега! Дори не съм се усетил, че гледам към звезда. Никога не съм си мислил, че може да се изпълни.

— Точно така! Ти никога не мислиш! Така казват всички! — подигравателно каза Краля.

— Всички? — като ехо повтори Майкъл. — Кой друг го казва?

— Боже господи! — и Краля изтънчено се прозина. — Да не мислиш, че си единственото дете, което е поискало да се махне далече от дома! Уверявам те, че това е доста често желание. Ние го намираме за доста полезно, когато си го поискат от нашата звезда. Наистина много полезно! — повтори той. — Малкин! — махна той на един придворен. — Бъди така добър да дръпнеш завесата!

Едно младо коте, в което Майкъл позна същото, което го доведе тук, се появи от задната част на залата.

Златната завеса се дръпна и откри кухнята на двореца.

— Хайде, елате! — строго извика Малкин. — Побързайте! Не се размотавайте!

— Да, Малкин!

— Не, Малкин!

— Идваме, Малкин! — отговори хор от треперещи гласчета.

Стъписан, Майкъл забеляза, че кухнята е пълна с деца. Имаше момичета и момчета от всички възрасти и размери, всички трескаво изпълняваха някаква домакинска работа.

Някои миеха златни чинии, други лъскаха златните котешки верижки. Едно момче дереше една мишка, друго обезкостяваше прилепи, а две клечаха и стържеха пода. Две малки момиченца с празнични роклички смитаха рибешки кости и консервени кутии от сардини и ги събираха в златна кофа за боклук. Друго седеше под масата и навиваше на кълбо златна прежда. Всички изглеждаха безнадеждни и окаяни, а момиченцето под масата плачеше.

Тайния съветник на Краля я видя и нетърпеливо й изръмжа.

— Побързай с тази прежда, Арабела! Принцесите искат да си играят с нея!

Кралицата протегна задната си лапа на едно момче в моряшко костюмче.

— Хайде, Робърт — рече тя с глас, от който да те побият тръпки, — време е да ми полираш ноктите.

— Гладна съм — изхленчи най-голямата от принцесите.

— Матилда! Матилда! — прогърмя гласът на Малкин. — Риба за принцеса Лилия! Мляко със захар за принцеса Невена! И плъх за принцеса Фрезия!

Появи се едно момиченце с престилка и плитки, за да изпълни поръчаното. Всяка от принцесите си отхапа по едно парче от храната и хвърли останалото на пода. Веднага притичаха няколко деца и започнаха да събират остатъците.

Краля хитро погледна към Майкъл и се подсмихна, като видя колко е смаян.

— Нашите слуги са обучени много добре, нали? Малкин ги „строява в две редици“. Поддържа в двореца безупречен ред. И освен това те практически не ни струват нищо.

— Но… — с плах глас започна Майкъл, — децата ли вършат цялата работа?

— Кой друг? — повдигна вежда Краля, — нали не очакваш някоя котка да се захване с това? Котките имат други, по-приятни занимания. Котка в кухнята — каква глупост! Нашият дълг е да бъдем мъдри и красиви, не е ли достатъчно?

При вида на нещастните деца по лицето на Майкъл се изписа съжаление.

— Но как са попаднали тук? — искаше да разбере той.

— Точно като теб — отвърна Краля. — Те си пожелаха да са далеч от всички и ето ги тук, както виждаш.

— Но те не са искали точно това.

— Боя се, че това не е наша работа. Ние само изпълняваме желанията им. След секунди ще те запозная. Те винаги се радват, когато идва някой нов. Ние също. — Краля се усмихна многозначително. — Колкото повече ръце, толкова по-лесна става работата, нали?

— Но аз няма да работя — възкликна Майкъл. — Това не съм си го пожелавал.

— Ах, но тогава трябваше да си по-внимателен. Желанията са коварно нещо. Трябва да си пожелаваш точно това, което би искал да получиш, защото иначе никога не знаеш къде ще те приземят. Е, както и да е. Скоро ще свикнеш.

— Да свикна? — като ехо убито повтори Майкъл.

— Разбира се, както и всички останали. Малкин ще ти покаже твоите задължения веднага щом си получиш остатъка от желанията. Не трябва да забравяме за него. Нали останаха гатанките!

— Гатанки? Никога не съм споменавал за гатанки. — Майкъл започна да се чуди дали изобщо му харесва това приключение.

— Но нали искаше да се забавляваш? А какво по-забавно от гатанките? Особено — измърка Краля, — за една котка. Съветник, обяснете му правилата.

Старият котарак погледна над очилата си.

— Нашият обичай тук повелява, че когато някое дете пожелае всички забавления, трябва да му зададем три гатанки. Разбира се, ако отговори на всички правилно, печели една трета от Котешкото кралство и ръката на една от Принцесите.

— Ако се провали — добави Краля, — му намираме някаква друга работа — и той красноречиво погледна към децата.

— Едва ли е необходимо да се добавя — продължи той иронично, като размени усмивка с трите си дъщери, — че никой досега не е отговорил на гатанките. Дръпнете завесата, за… кхм… засега! Моля за внимание в залата! Съветник, започвайте!

Музиката моментално спря. Танцьорите замръзнаха на върха на лапичките си и увиснаха неподвижно във въздуха.

Духът на Майкъл отново се повдигна. Сега, когато децата вече не се виждаха, той се почувства много по-добре. Освен това обожаваше гатанките.

Тайния съветник на Краля отвори една книга и започна да чете…

Обло като мрамор и като морето синьо,

а друг път съм кафяво и черно, може би…

Щом ми се усмихнеш — грейвам като слънце,

щом ми се намръщиш — дъжд ще завали.

Виждам всичко, но нищичко не чувам.

Като ме приспиш, прилежно си кротувам.

Майкъл съсредоточено сключи вежди. Всички котки го наблюдаваха, като че е мишка.

— Боя се, че този е само позьор — облегна се Краля на възглавниците.

— Не, не съм! — изведнъж извика Майкъл. — Познах, това е око.

Котките тайничко се спогледаха. Широко отворените очи на Краля примижаха.

— Хм-р-р — измърка той. — Не е зле, никак не е зле. Сега да пристъпим към втората гатанка.

— Кхр-р-рм! — Тайния съветник на Краля си прочисти гърлото.

Дълбоко в мене има птиче,

а в него пак съм аз,

и в този аз — отново птиче,

познай какво съм… почвам с „я“.

— Това е лесно! — възкликна Майкъл — отговорът, разбира се, е яйце!

И отново котките присвиха очи.

— Прав си — с нежелание каза Краля.

Той, изглежда, никак не беше доволен.

— Но се чудя — и той направи котешки гръб, — какво ще правиш с третата?

— Тишина! — изкомандва Тайния съветник на Краля, въпреки че в залата не се чуваше и звук.

Диво, красиво създание,

живее в поля и гори.

На слънчо прилича на младини,

и на луната на старини.

Часовник то не познава,

не чува камбанен звън,

но с точност времето знае

и буди се рано от сън.

— Това е по-трудно — измърмори Майкъл. — Третата винаги е най-трудна. Хм, чакайте да помисля. Диво създание, красиво е и познава времето. О, господи, на върха на езика ми е! А, сетих се, това е глухарче!

— Той позна! — възкликна Краля и стана на крака.

Изведнъж всички котки се размърдаха. Те заобиколиха Майкъл, започнаха да се търкат в него с козина и мустаци, изправяйки се на задни лапи.

— Ти си по-мъдър, отколкото смятах — призна Краля, — мъдър си почти колкото котка. Сега ще трябва да разделя кралството. Що се отнася до булката, на мен ми се струва, че най-добрият избор би била принцеса Фрезия.

— Много ви благодаря — бодро каза Майкъл, който отново се почувства уверен, — но вече трябва да се прибирам вкъщи.

— Вкъщи! — възмути се Краля.

— Вкъщи? — повдигна вежди Кралицата.

— Вижте, ще ме чакат за чая — обясни Майкъл.

— За чая? — зяпнаха придворните.

— Какъв глезльо! — измъркаха трите Принцеси.

— Толкова ли си сигурен, че все още имаш дом? — полюбопитства Краля.

— Разбира се, че съм — опули се Майкъл. — Че какво би могло да му се случи? От парка до тук ми отне само… ъ-ъ-ъ… един скок. А той ми отне не повече от една минута.

— Ти май си забравил — спокойно каза Краля, — че една наша минута е равна на двеста ваши години. И тъй като си тук поне от половин час…

— Двеста години — пребледня Майкъл. Значи, в крайна сметка, всичко това не е шега.

— Затова е логично — продължи Краля, — че на земята са станали много промени откакто тебе те няма. На улица „Ябълков храст“ номер седемнадесет…

— Улица „Черешова“ — поправи го Тайния съветник на Краля.

— Добре де, каквото и да е там името, можеш да си сигурен, че вече не е същото. Смея да кажа, че е обрасла с къпини…

— И с тръни — с мъркане добави Кралицата.

— С коприва — предположиха придворните.

— С касис — измрънкаха трите Принцеси.

— О, сигурен съм, че не е — хлъцна Майкъл.

Той изпита такъв копнеж по дома, че самата мисъл го накара да се задави.

— И все пак — подигравателно предложи Краля, — щом си сигурен, че можеш сам да намериш пътя, защото се опасявам, че не можем пак да освободим Малкин, чувствай се свободен да си тръгнеш — и той посочи с лапа вратата.

Майкъл изтича до входа.

— Разбира се, че съм сигурен! — уверено извика той, но куражът му моментално се стопи, щом надникна навън.

Ето ги лъскавите стъпала към двореца, под тях, доколкото можеше да види, нямаше нищо, освен всепоглъщащата мъгла. Ами ако скоча? — си помисли той. — И ако скоча, къде ще се приземя?

Той прехапа устна и се върна обратно в залата. Котките, гледайки подигравателно с черно-жълтите си очи, го заобиколиха с безшумни стъпки.

— Виждаш ли? — тържествуващо каза Краля на котките, но усмивката му никак не беше доброжелателна. — Въпреки че си достатъчно умен, за да познаеш гатанките, не знаеш пътя за връщане! Ти сам поиска да си далеч от всички и всичко, но поради глупостта си забрави да добавиш, че също така би желал да се завърнеш вкъщи. Така-така! Всеки греши понякога, освен, разбира се, котките. Помисли си само какъв късметлия си! Няма да вършиш никаква кухненска работа, нали отгатна гатанките. Можеш да ядеш колкото искаш плъхове, прилепи, паяци. Можеш да се задомиш с принцеса Фрезия и да заживееш щастливо за вечни времена.

— Но аз не искам да се женя за принцеса Фрезия! Искам само да се прибера у дома.

Глухо ръмжене на недоволство се чу от всяко гърло.

— Ти… не искаш… да се жениш… за принцеса… Фрезия?

С всяка дума Краля се приближаваше все по-близо и с всяка крачка ставаше все по-голям.

— Не, не искам! — заяви Майкъл. — Тя е само една котка!

— Само една котка! — Котките пищяха, надигаха се и сякаш порастваха от ярост.

Около него гъмжеше от черно-жълти котки.

— Само една котка! — натъртваха те всяка дума.

— Оле-ле, какво да правя сега? — Той отстъпваше назад, опитвайки се да скрие очите си от пронизващите им погледи.

— Ти с-с-с-с-с-и пожела! — съскаха му те, пристъпвайки по-близо. — Ти с-с-с-сам потърс-с-с-си наш-ш-ш-ш-шата звезда, с-с-с-с-сега трябва да с-с-си понес-с-сеш пос-с-с-следствията!

— Оле-ле, накъде да бягам? — обезумяло викна Майкъл.

— Ти ще ос-с-станеш с-с-с нас-с-с — съскаше Краля с типично котешки тон. — Ти позна нашите гатанки, ти открадна тайните ни. С-с-смяташ ли, че ще те пус-с-нем да с-с-си отидеш-ш-ш?

Майкъл беше обграден от котки. Той протегна ръка да ги блъсне, но те така извиваха гърбовете си, че той отчаяно пусна ръка и тя попадна върху свирката на Мери Попинз.

Майкъл извика от радост, извади я от джоба си и духна с всичка сила.

Пронизителен звук разцепи въздуха в залата.

— С-с-спрете го! С-с-спрете го! Не трябва да избяга! — Вбесените котки го притискаха от всички страни.

В отчаянието си той свирна още веднъж.

Виещо мяукане отговори на свиренето му и мощна вълна от котки тръгна към него.

Майкъл целият бе в козина — козина в носа му, козина в очите му. Ах, една от котките скочи върху него, а дали не бяха всички заедно? Все още чувайки ужасното пищене в ушите си, Майкъл почувства как нещо го обръща надолу с главата. Някаква космата ръка, а може би крак, го хвана през кръста. Лицето му се зарови в нещо космато — гърди или гръб — не можеше да разбере.

Навсякъде свистеше вятър, който го носеше заедно с кълбото от котки — котка отдясно, котка отляво, котка отгоре и котка отдолу. Той сякаш бе обвит в някакъв пашкул от котки, а дългата космата ръка, която го държеше бе здрава, като че да беше от стомана.

С неимоверно усилие той извъртя главата си настрани и наду свирката толкова силно, че чак му падна шапката.

Въпреки това силната ръка го притисна още повече.

— Фиу-у! — свистеше вятърът.

Сега му се стори, че и той, и котките падат някъде. Надолу, надолу, като една космата маса! Ох, накъде ли го водеха?

Той надуваше свирката отново и отново, бясно се бореше с козината, риташе във всички посоки.

— Кой вдига тази ужасна патърдия? Не се ли усещаш какво правиш? Ритна ми шапката!

В ушите на Майкъл прозвуча един чудесно познат глас. Той внимателно отвори едното си око и видя, че пада от върха на един кестен.

В следващата минута краката му докоснаха влажната трева в парка, и веднага на поляната се появи Пазача на парка, който изглеждаше, сякаш е видял призрак.

— Я да видя какво става тук! Какво сте намислили вие двамата?

Вие двамата! Това прозвуча ободряващо. Значи го държи само една котка, а не както той си мислеше, цялото племе. Дали вторият е Тайния съветник на Краля? А може би е принцеса Фрезия?

Майкъл премести погледа си от Пазача на парка към косматото нещо, което го държеше през кръста. Но за негова изненада, това не беше лапа, а ръка. Ръката бе облечена във фина ръкавица — черна, а не черно-жълта.

Той въпросително вдигна глава и до бузата му се допря едно копче от кост, зашито за кожено палто. Без съмнение, това копче му бе познато. Дали е възможно? Дали това е…?

Погледът му се плъзна нагоре, подмина копчето и се спря на красивата кожена яка. Над яката имаше сламен кръг, увенчан с кървавочервено цвете.

Той въздъхна от облекчение. Котките, както той с радост отбеляза, не носят сламени шапки с лаленца, нито пък кожени ръкавици.

— Ах, но това си ти! — щастливо възкликна той, притискайки буза до палтото от заешка кожа. — Ах, Мери Попинз, бях горе на звездата и всички котки ми се зъбеха, и аз се уплаших, че никога няма да намеря пътя към дома, и свирнах със свирката, и…

Изведнъж Майкъл започна да заеква, защото видя изпод периферията на шапката, че лицето й е студено и надменно.

— И ето ме тук… — довърши плахо той.

Мери Попинз не продума и думичка. Тя само кимаше някак чуждо, сякаш не се познаваха. После мълчаливо протегна ръка.

Майкъл виновно сведе глава и й подаде свирката.

— Заради това ли е целият калабалък! — смъмри ги Пазача на парка. — Предупреждавам ви за последен път. Само свирнете с тази свирка още веднъж и обещавам, че ще си подам оставката!

— Де да беше така! — изсъска Мери Попинз и прибра свирката в джоба си.

Пазача на парка отчаяно поклати глава.

— Би трябвало да знаеш вече правилата. Всички боклуци да се хвърлят в кошчетата за отпадъци. Никакво катерене по дърветата в парка!

— Никога през живота си не съм се катерила по дървета! — гневно обясни Мери Попинз.

— Ами тогава мога ли да попитам откъде се появи? Сигурно си паднала от небето, когато ми изрита шапката, а?

— Доколкото знам, питането не е забранено.

— Сигурно си била горе на Млечния път, а? — саркастично процеди през зъби Пазача на парка.

— Точно така — победоносно се усмихна Мери Попинз.

— Нали не смяташ, че почтен човек като мен ще повярва на брътвежите ти! — И все пак, смутено си мислеше той, нали все пак идва отнякъде.

— Нищо не смятам — сряза го тя. — Ще ти бъда благодарна, ако ми направиш път да мина.

Все още здраво хванала Майкъл, тя презрително тръсна глава, избута Пазача на парка от алеята и се запъти към портала.

След тях се чу яростният вик на Пазача на парка, който размахваше шиша си за боклук.

— Вие нарушихте правилата! Нарушихте спокойствието в парка! Дори не се извинихте и не казахте, че съжалявате!

— Аз не съжалявам — небрежно подхвърли тя и прекоси улицата.

Онемял от толкова много нарушения, Пазача на парка се наведе да си вдигне шапката от мократа трева. Точно до нея се намираше някаква странна тъмна вещ, върху която с искрящо бяло бяха нарисувани стилизирани череп и скръстени кости.

— Кога ли ще се научат — въздъхна той, — да си хвърлят боклука?

И понеже беше толкова разстроен и стъписан, той погрешка хвърли шапката си в коша за отпадъци и си тръгна към къщи с пиратската шапка на главата…

 

 

Докато пресичаха улицата Майкъл с нетърпение гледаше дом номер седемнадесет. Още отдалече се виждаше, тъй като мъглата се беше вече разсеяла, че къщата не беше обрасла с къпини. Значи, все пак, котките не са му казали истината.

Холът го поздрави с ярка светлина, а стъпалата сякаш сами тичаха към него, докато се качваше към детската стая.

— Ах, ето те най-сетне — зарадва се Джейн. — Къде беше?

Той не намираше подходящите думи да й отговори. Само гледаше добре познатата му стая, сякаш не я е виждал от години. Как би могъл да обясни, дори на Джейн, колко му е скъпа тя?

Близнаците се затичаха към него с отворени обятия. Той се наведе и ги прегърна, а после протегна ръка и придърпа и Джейн в прегръдката.

Чуха се леки стъпки и Майкъл погледна нагоре. Беше Мери Попинз, която влизаше, закопчавайки престилката си. Тази вечер всичко в нея — движенията й, строгите й погледи, дори начина, по който вирваше нос — му бяха приятно познати.

— Мери Попинз, какво да направя за теб? — Той се надяваше тя да поиска нещо грандиозно.

— Каквото искаш — отвърна тя спокойно, със същата изненадваща строгост, която му демонстрираше цял ден.

— Недей, Мери Попинз, моля ти се, недей! — примоли се той.

— За какво ми се молиш? — попита тя със същото изненадващо безразличие, което му демонстрираше цял ден.

— Недей да ми говориш с този отчужден тон. Не мога да понасям повече този късмет!

— Но нали това искаше — бодро му отговори тя.

— Да, но вече не. Стига ми толкова. Моля те, недей да бъдеш толкова учтива и възпитана.

Дори и студената усмивка изчезна от лицето на Мери Попинз.

— Не съм ли винаги учтива? Да си ме виждал някога да се държа невъзпитано? Ти за какво ме взимаш, за хиена?

— Не, не за хиена, Мери Попинз. Ти винаги си учтива и винаги си възпитана! Но днес най-много ми харесваш, когато си ядосана. Така се чувствам много по-сигурно.

— Сериозно? И кога съм ядосана, ако мога да разбера? — Мери Попинз изглеждаше наистина много ядосана. Очите й блестяха, бузите й горяха, но за пръв път това се хареса на Майкъл. Сега, когато студената й усмивка изчезна, вече му беше все едно какво ще стане. Тя пак си беше Мери Попинз, а не някоя непозната.

— Освен това ми харесва когато сумтиш — добави той с умиление.

— Да сумтя? — изсумтя тя. — Каква лъжа!

— Също и когато казваш „хм!“, като камила!

— Като какво? — Мери Попинз бе потресена. Изведнъж тя избухна и когато прекоси стаята като настъпваща буря, му напомни за вълната от котки.

— И ти смееш да стоиш там — обвини го тя строго, като пристъпваше с всяка дума, точно както бе направил Краля, — и да ми казваш, че съм камила? Камила с четири крака, опашка и гърбица, или дори две?

— Но, Мери Попинз, аз имах предвид само…

— Достатъчно чух от теб, Майкъл. Още една подобна думичка и незабавно ще те пратя да си лягаш в леглото.

— Вече съм в него, Мери Попинз — разтреперан каза Майкъл.

Но тя вече се бе обърнала с гръб към него, към детската и към леглото му.

— Първо хиена, после камила, другия път ще ме изкара горила!

— Но…

— Да не чуя думичка повече! — скастри го тя, гордо тръсна глава и излезе от стаята.

Майкъл знаеше, че я е обидил, но всъщност не съжаляваше истински за това. Така тя толкова приличаше на себе си, че той усещаше само радост.

Бързо се съблече и се гмурна в леглото, прегръщайки възглавницата.

Сенките бавно пълзяха по леглото му, а той се вслушваше в познатите звуци — течащата вода в банята, брътвежите на близнаците, тракането от детската вечеря.

Звуците затихваха и ставаха все по-глухи… възглавницата ставаше все по-мека…

Изведнъж някакъв сладък аромат изпълни стаята и го накара да седне в леглото.

Над леглото му се рееше една чаша с горещ шоколад. Ароматът му проникваше право в носа на Майкъл, където се смесваше с миризмата на прясно препечени филийки от престилката на Мери Попинз. Тя стоеше до него права като статуя и спокойно гледаше надолу.

Той със задоволство пресрещна погледа й, почувства как той се забива в него и вижда какво има вътре. Той знаеше, че тя знае, че той знае, че тя не е камила. Денят бе приключил, приключението бе зад него. Котешката звезда бе далече в небето. И на него му се струваше, докато си бъркаше шоколада, че има всичко, което иска.

— Мери Попинз, аз наистина вярвам, че повече няма какво да си пожелая.

Тя се усмихна със снизходителна, скептична усмивка.

— Хм! — отбеляза тя. — Голям късметлия си!