Памела Травърз
Мери Попинз в парка (4)

Четвърта глава
Децата в приказката

„Бръм! Бръм! Бръм!“

„Шляп! Шляп! Шляп!“

Напред-назад сновеше сенокосачката, оставяйки райета прясно отрязана трева.

След нея се задъхваше Пазача на парка, който я буташе с всичка сила. В края на всяко райе той се спираше за секунда и хвърляше по един поглед на парка, за да се увери, че всички спазват правилата.

Изведнъж с крайчеца на окото си той видя голям сак за пеперуди да подскача нагоре-надолу под клоните.

— Бенджамин! — предупреди той. — Бенджамин Уинкъл, спазвай правилата!

Пазача на зоологическата градина промуши глава под един букет от клони и доближи пръст до устните си. Той беше малък, нервозен човечец, с брада, обрамчваща лицето му.

— Ш-ш-ш! — прошепна му той. — Гоня един адмирал!

— Адмирала ли? Съмнявам се да го откриеш в лавровия храст. Той е там, в края на улицата, голямата къща с ветропоказател във форма на телескоп на покрива.

— Аз имам предвид един Червен Адмирал! — изсъска Пазача на зоологическата градина.

— И този е достатъчно червен. Лицето му е като ален залез!

— Аз не гоня човек, Фред. — Пазача на зоологическата градина сериозно погледна Пазача на парка. — Събирам пеперуди за Дома на насекомите, а досега съм събрал само — той погледна тъжно в сакчето си, — само една бяла зелева пеперуда.

— Зеле ли? — учуди се Пазача на парка, но не спря да коси моравата. — Ако ти трябва зеле, да знаеш, че имам в градината колкото искаш. Също имам и артишок. И репи имам. Приятен ден, Егбърт — поздрави той Полицая, който минаваше за по-пряко през парка, изпълнявайки рутинните си служебни задължения.

— Можеше да е и по-зле — съгласи се Полицая и погледна към номер седемнадесет с надеждата да зърне Елън. Въздъхна. — Но можеше и да е по-добър! — добави той тъжно, защото Елън никаква я нямаше.

„Бръм! Бръм! Шляп! Шляп!“

Слънчевата светлина заливаше раираната морава и се разпростираше като ветрило над целия парк и над улица „Черешова“. Разпростираше се чак до панаира с люлките и въртележките и до големия син плакат, на който със златни букви бе изписано „Панаирът на Мадж“.

Пазача на парка се спря в края на една от лентите и хвърли един зорък, като на сокол, поглед над парка.

Някакъв дебел мъж, с червено като мак лице разсеяно излезе от портата на панаира. Имаше бомбе на главата си и огромна пура в устата си.

— Не газете тревата! — предупреди го Пазача на парка.

— Аз не я газя! — отвърна човекът с изражение, напомнящо обидена невинност.

— Аз пък само ви предупреждавам. Всички боклуци да се хвърлят в кошчетата, това се отнася най-вече за вас и вашия панаир, мистър Мадж.

— Мистър Смит — заяви дебелият господин важно и строго, — ако намерите боклук, голям поне колкото пощенска марка, когато свърши панаирът, аз ще… е, аз много ще се учудя. Когато свърши панаирът, ще можете да си ядете вечерята направо на земята, толкова ще е чисто, или да не се казвам Уили Мадж.

И той тръгна нанякъде с отмерена, бавна крачка.

— Миналата година — викна Пазача на парка след него — събрах цели чували с такива пощенски марки! Освен това, нямам намерение да си ям вечерята там. Имам си дом за това!

Той тежко въздъхна и отново се върна към работата си с монотонно, приспивно бръмчащата сенокосачка. На последното минаване, където моравата свършваше пред Розовата градина, той спря и угрижено се огледа. Почувства, че тъй като не го гледа никой, който да докладва на кмета, сега е моментът да си почине малко.

Розовата градина представляваше пръстен от розови лехи, обграждащ малка зелена полянка. В средата й имаше езерце, а в него бял мраморен фонтан във формата на цъфнала роза.

Пазача на парка надникна през цъфналите храсти. Там, до фонтана се бяха излегнали Джейн и Майкъл. Точно зад Розовата градина, на една от мраморните пейки седеше възрастен господин. Изглежда бе забравил шапката си, защото голата му глава бе предпазена от слънцето с островърха шапка, направена от вестник. Той бе забол нос в някаква книга, която четеше с помощта на увеличителна лупа и тихичко си мърмореше, когато обръщаше страниците.

Джейн и Майкъл също имаха книга. Джейн четеше на глас и гласът й се смесваше с ромона на фонтана. Всичко бе мирно и спокойно.

— Поне за малко са кротнали — измърмори Пазача на парка. — Ще мога да си дремна мъничко — и той внимателно се намести сред розовите храсти, с надеждата, че ако се случи да мине някой покрай него, ще го помисли за някаква роза.

Ако беше погледнал в другата посока, би се замислил дали да постъпва толкова безотговорно. Защото там, под глициниите, Мери Попинз ритмично буташе напред-назад количката.

Скръц, скръц, скърцаха колелата.

— Хъ-хъ — хленчеше Анабел, на която й избиваха първите зъбки.

— Ш-ш-ш-ш! Ш-ш-ш-ш! — разсеяно повтаряше Мери Попинз.

Тя мислеше за новата си розова блуза с дантелена кърпичка в джоба. И за това как си отива тя с лаленцето на шапката й. Естествено, искаше й се да има повече хора в парка, които да се насладят на хубавата гледка. На всяка пейка и под всяко дърво би трябвало да има по един възхитен зрител. Тя си ги представяше как казват: „Ето я очарователната мис Попинз, винаги толкова чиста и спретната!“.

Но имаше само няколко пръснати непознати, които бързаха по пътеките и на никого не обръщаха внимание.

Полицая обезсърчено се взираше в прозорците на номер седемнадесет. Дебелият човек с огромната пура, въпреки всички предупреждения на Пазача на парка, ходеше през тревата. Мери Попинз се понагласи малко, като видя, че Бърт Кибритопродавача влиза през портала на парка. Може би, си помисли тя, търси нея, и пооправи ръкавиците си.

Мис Ларк също беше там. Двете й кучета я бяха извели на следобедна разходка. Те с лай и смях тичаха по дългата пътека, а мис Ларк с по една каишка във всяка ръка тромаво подтичваше след тях. Шапката й се бе свлякла на една страна, шалчето й се вееше като флаг от другата. Ръкавици и очила хвърчаха от нея, а верижките й, герданите и гривните се друсаха във всички посоки.

Мери Попинз изсумтя. Тя си помисли, че мис Ларк определено не е прилежна, като някои други, които веднага би могла да спомене. Мери Попинз се подсмихна самодоволно и продължи да подрусва количката на Анабел.

Сега, когато сенокосачката бе млъкнала, в парка не се чуваше никакъв звук. Само песента на фонтана и гласът на Джейн, която довършваше приказката.

— Това бил краят на Вещицата — довърши тя, — а Кралят и Девойката се оженили на следващия ден и заживели щастливо.

Майкъл доволно въздъхна и захапа една детелинка.

На мраморната пейка зад Розовата градина възрастният господин си свали очилата, покри лицето си с носна кърпа и задряма.

— Продължавай, Джейн, не спирай! — подкани я Майкъл. — Прочети още някоя приказка.

Джейн прелисти няколко страници от Сребърната книжка с приказки. Тя бе стара и избеляла, защото бе живяла дълго и интересно. Някога бе принадлежала на мисис Банкс, но преди това й е била дадена от баба й. Много от картинките бяха изчезнали, а които бяха останали, бяха оцветени с моливи или от Джейн и Майкъл, или от майка им, а може би дори от баба им.

— Не мога да реша коя — оплака са Джейн, защото обичаше всяка една от приказките.

— Ами, отвори наслуки и чети, както правиш винаги!

Тя затвори книгата, задържа я за момент затисната в ръцете си и после я пусна. Книгата леко тупна на земята и се отвори по средата.

— Ура! Падна се „Тримата малки принцове“ — зарадва се Майкъл и се намести да слуша.

— Имало едно време — зачете Джейн, — един крал с трима синове. Най-големият се казвал принц Флоримонд, вторият — принц Веритан, а третият — принц Амор. Така се случило, че…

— Дай ми да видя картинката — прекъсна я Майкъл.

Той особено много харесваше тази картинка, защото я бяха оцветявали с Джейн в един дъждовен следобед. Принцовете бяха застанали в края на една гора, а клонките, които висяха над главите им, бяха отрупани едновременно с плод и цвят. До тях имаше оседлан еднорог, юздата му бе увита около ръката на най-големия принц.

Принц Флоримонд бе оцветен със зелен молив, а шапката му беше пурпурна. Принц Веритан бе с оранжево яке, а шапката му беше алена. Малкият принц Амор беше в синьо, със златна кама на кръста. Платинени къдрици се спускаха на раменете на двамата по-големи братя, а най-малкият, който бе гологлав, имаше жълт венец от къдрици като корона на главата му.

Що се отнася до еднорога, той беше сребристобял от гривата до опашката, с изключение на очите му, които бяха с цвят на незабравка, и рогът му — с червени и черни райета.

Джейн и Майкъл се надвесиха над страницата и се усмихнаха на нарисуваните принцове. Тримата принцове също им се усмихнаха от картинката и като че ли изпъкнаха малко от страницата.

Майкъл въздъхна.

— Ех, да можех и аз да имам кама като на принц Амор. Щеше да ми е точно по мярка.

Лек ветрец поклати дърветата в парка и оцветената картинка като че ли трепна.

— Не мога да си избера между принц Флоримонд и принц Веритан — продума Джейн. — И двамата са толкова красиви.

Фонтанът смеещо се изромоли и книгата като че ли отекна със смях.

— Ще ти я дам за малко! — каза най-малкият принц и свали камата от колана си.

— Защо не ни избереш и двамата? — възкликнаха двамата по-големи принца и стъпиха на полянката.

На Джейн и Майкъл дъхът им секна. Какво стана? Дали нарисуваната картинка дойде в парка? Или пък Розовата градина бе влязла в книгата? Ние ли сме там? Те ли са тук? Кое какво е? — питаха се те, но не намираха отговор.

— Не ни ли познаваш, Джейн? — усмихнато попита принц Флоримонд.

— Да, разбира се! — ахна тя. — Но, как дойдохте тук?

— Не видя ли? — попита принц Веритан. — Вие ни се усмихнахте и ние ви отвърнахме с усмивка. Но картинката изглеждаше толкова слънчева и ярка, ти и Майкъл, и нарисуваните рози…

— Така че скочихме право в приказката! — довърши принц Амор.

— Искате да кажете, изскочихте от приказката! — поправи ги Майкъл. — Ние не сме приказка. Ние сме истински хора. Вие сте картинки!

Принцовете тръснаха къдрици и се засмяха.

— Докосни ме! — каза принц Флоримонд.

— Хвани ме за ръката! — окуражи го принц Веритан.

— Ето я камата ми! — подаде му я принц Амор.

Майкъл взе златното оръжие. Беше остро, тежко и топло от тялото на принц Амор.

— Видя ли сега кой е истински? — попита принц Амор. — Сложи си го на кръста — усмихна се той на слисания Майкъл.

— Както виждаш, бях прав! — каза принц Флоримонд, когато Джейн сложи едната си ръка на неговото рамо, а другата на рамото на принц Веритан.

Тя почувства топлината и на двамата и кимна.

— Но — възрази тя, — как е възможно? За вас пише „Имало едно време“, а това значи много отдавна.

— Съвсем не! — отговори принц Веритан. — Това значи винаги. Ти спомняш ли си твоята прапрапрапрапрабаба?

— Разбира се, че не.

— А ние, да — усмихна се принц Флоримонд. — А какво ще кажеш за своята прапрапрапраправнучка? Как мислиш, дали ще я видиш някога?

Джейн замечтано поклати глава. Ах, как би искала да познава това далечно и непознато очарователно малко момиченце.

— А ние ще ги познаваме — уверено рече принц Веритан.

— Но как? Та вие сте само приказка!

Принц Флоримонд се засмя и поклати глава.

— Напротив, вие сте деца от приказка! Толкова пъти сме чели за вас, Джейн, толкова пъти сме ви гледали на картинка и сме мечтали да се срещнем с вас. Затова днес, когато книгата падна и се отвори, ние просто влязохме вътре. Влизаме по веднъж във всяка приказка. Дядовци, баби и внуци са еднакво важни за нас. Повечето хора, обаче, не ни обръщат внимание — въздъхна той. — А дори и да ни обърнат внимание, бързо ни забравят. Много малко хора си спомнят за нас.

Джейн стисна ръката му. Тя знаеше, че никога няма да го забрави.

— О, не си губи времето с обяснения — примоли се принц Амор. — Нали искахме да разгледаме картинката!

— Ние ще ви водим! — възкликна Майкъл и с готовност стисна ръката на принц Амор. Не го интересуваше особено дали той е истинско момче или момче от приказка, поне докато златната кама висеше на кръста му.

— Ще те последваме! — зарадва се принц Веритан и хукна след него.

Принц Флоримонд пронизително свирна с уста и придърпа юздата.

На мига, изневиделица, се появи Еднорога. Принц Флоримонд погали копринената му грива, и като тръгна до Джейн, с интерес се огледа.

— Братя, вижте — там, зад езерото! Видяхте ли Нелеус и делфина? А това трябва да е номер седемнадесет. Досега никога не сме го виждали ясно — обясни той на Джейн и Майкъл. — На картинката е скрит зад дърветата.

— Хм, то било много малка къщичка — заразглежда я принц Амор.

— Но за сметка на това е стабилна и гостоприемна — любезно каза принц Веритан.

— И има голяма градина — посочи принц Флоримонд с жест и се наведе да помирише една роза.

— Ха сега! Вие там, какво правите! — стана Пазача на парка и сънено разтърка очи.

— Спазвайте правилата — измърмори той, протягайки се. — Забранено е да се късат цветя.

— Но аз не съм късал нищо. Само ги помирисах — учтиво обясни принц Флоримонд. — Все пак бих искал да имам една роза от градината на Джейн. Нали разбирате, за спомен!

— Какво, градината на Джейн ли? — опули се Пазача на парка. — Това не е градина. Това е обществен парк и той не принадлежи на Джейн. Виж ги ти, спомени! — възмути се той. — Вие за какви се мислите?

— А, аз нищо не си мисля, аз знам кой съм — отвърна принцът. — Аз съм принц Флоримонд, най-големият син на краля. Това са братята ми — не си ли спомняте? Нашата задача е да се борим с Ламята.

Пазача на парка така се опули, че за малко да му изпаднат очите.

— Най-големият син на краля? Ламя? Не се допускат лами в обществения парк. Нито пък коне! — добави той, като забеляза сребърните копитца, които тропаха по моравата.

Принц Амор избухна в смях. Джейн и Майкъл също се захилиха.

— Това не е кон — поправи го принц Веритан. — Не виждате ли? Това е Еднорог!

— Хайде сега — сведе поглед Пазача на парка. — Мога да различа един кон. Магаре да съм, ако това не е кон.

Снежнобялото създание вдигна глава.

— Но то наистина е Еднорог! То е Еднорог! Има си и рог, и всичко, точно както по картинките! Никога досега не съм виждал подобно нещо… или поне… — Пазача на парка сбърчи чело, като че се опитваше да си спомни нещо. — Не, не — мънкаше си той. — Не е възможно! Дори и като дете, не. Виж ти, Еднорог! Трябва да докладвам. Как си, конче? Хей, момчета — обърна се той към слисаните принцове, — стойте кротко докато се върна. Каквото и да става, не го оставяйте да си тръгне!

И той хукна нанякъде, прескачайки цветните лехи.

— Има си и рог и всичко! — чуха го те да вика, тичайки сред дърветата.

Принцовете с разширени от учудване очи наблюдаваха изчезващата му фигура.

— Твоят градинар изглежда много развълнуван — каза принц Флоримонд на Джейн.

Тя тъкмо щеше да му обясни, че Пазача на парка не е техен градинар, когато бе прекъсната от пронизващ писък.

— Чакайте! Чакайте! Не толкова бързо, ще ми изкълчите ръцете! Ох, какво да правя! Падна ми шала.

В Розовата градина връхлетя мис Ларк с двете кучета, опънали каишките пред нея. Шапката й заплашително се клатеше, косата й на кичури се спускаше по лицето й.

— Ах, божичко! Ето ги, пак тръгнаха! Андрю! Желания! Веднага да се връщате! — Но кучетата само й се изсмяха. Те смъкнаха ръкавиците от ръцете й, затичаха се весело към принцовете и започнаха да се галят в принц Амор.

— Ох, Джейн! Ох, Майкъл! — задъхваше се мис Ларк. — Моля ви да ми помогнете да хвана кучетата. Не обичам да си говорят с непознати. Виж как това странно момче целува Андрю! Може да има грип и да зарази кучетата. Какви са тези деца? Какви смешни дрехи! Какви дълги коси имат!

— Това е принц Флоримонд — учтиво го представи Джейн.

— Това е принц Веритан — добави Майкъл.

— А това е принц Амор — засмя се принц Амор, целувайки носа на Желания.

— Какви странни имена! — учуди са мис Ларк. — И все пак… — Лицето й имаше объркано изражение. — Струва ми се, че съм ги чувала и преди. Къде ли може да е било? В някоя пантомима?

Тя се вгледа в принцовете и поклати глава.

— Без съмнение са чужденци. А какво водят — магаренце ли? Господи! — изпищя тя от учудване. — Не може да бъде! Да! Не! Да… това е… Еднорог! Колко хубаво!

Тя радостно плесна с ръце и зачурулика като чучулига.

— Има си и рог, и всичко! Еднорог! Но защо никой не се грижи за него?

— Ние се грижим за него — спокойно отвърна принц Флоримонд.

— Глупости! Това е смешно! Абсурд! За него трябва да се грижат хора, които да разбират от това. Самата аз ще отида до Британския музей и ще намеря най-големия Професор. Андрю и Желания, оставете това момче и елате с мама! Бързо! Бързо! — хвана тя каишките. — Веднага трябва да намерим помощ.

Двете кучета си размениха по един поглед и хукнаха напред.

— Е, не чак толкова бързо — викна им мис Ларк. — Ще ме обърнете надолу с главата. Ах, боже, ах, господи! Падна ми гривната! Няма значение! — викна тя през рамо на принц Веритан, когато той се наведе да я вдигне. — Задръж я! Нямам време за губене!

И тя се затърча след кучетата, с развята коса и подрънкващи гердани.

— Полицай! — чуха я те да вика на Полицая. — Има един Еднорог в Розовата градина! Внимавайте да не ви избяга!

— Да избяга ли? — учуди се принц Амор. — Защо ще му е да бяга? Той никога не би бил щастлив далеч от нас.

Принц Амор любовно се усмихна на Майкъл, когато Еднорога мушна главата си между техните и погали бузките им с гривата си.

— Да-да, Еднорог! — опули се Полицая. — Мис Ларк става все по-странна и по-странна — измърмори си той, загледан как тя търчи надолу по пътеката.

Един голям, дебел човек се блъсна в него и, задъхвайки се, продължи да бърза. Полицая го сграбчи за ръката.

— Хей, мистър Мадж, внимавайте къде ходите! Не можете да се блъскате така в служител на закона.

— Госпожата каза нещо за Еднорог! — изпуфтя уплашено дебелакът.

— Еднорог ли? — попитаха минувачите. — Не вярваме! Трябва да пишем до „Таймс“!

— Естествено, че няма такова нещо, някой си прави шега — изду червени бузи мистър Мадж. — Но трябва да отида да проверя!

— Отивай, но по-спокойно — посъветва го Полицая. — И се отнасяй с по-голямо уважение към закона.

Той освободи ръката на мистър Мадж и се затича пред него.

— Хайде да влезем по-навътре в картинката — каза принц Флоримонд.

Той нежно взе ръката на Джейн, а принц Веритан я хвана за другата.

— По-бързо! Да идем на люлките! А после може да пошляпаме в езерото — предложи на Майкъл принц Амор. — Но какви са всички тези хора?

Петте деца се огледаха. Паркът, който до този момент бе толкова спокоен, сега се изпълни с викащи и тичащи хора, всички забързани към Розовата градина.

Полицая с големи важни крачки се движеше преди всички. Тъкмо когато децата искаха да излязат от градината, голямото му синьо тяло им препречи пътя. Той хвърли един поглед на Еднорога и от учудване веждите му подскочиха чак до каската.

— Мис Ларк беше права в крайна сметка — измънка той и внимателно погледна принцовете.

— Мога ли да попитам защо си позволявате да… нарушавате реда в обществения парк? Освен това искам да разбера, как вие, тримата скитници, сте хванали онова там животно?

— Те не са скитници! — възрази Майкъл. Той направо бе шокиран от думите на Полицая. Толкова ли не виждаше кои са?

— Циганчета тогава. Дори по дрехите им личи. Прекалено крещящи са за прилични хора.

— Но не ги ли помните? — възкликна Джейн. Тя харесваше Полицая и не й се искаше той да направи грешка.

— Никога досега не съм ги виждал. — Той извади бележника си и молива. — Сега искам да ми кажете някои подробности. Честността е най-добрата стратегия, момчета, така че говорете ясно и не пестете фактите. Преди всичко, откъде сте?

— Отникъде! — изхили се принц Амор.

— Отвсякъде! — каза принц Веритан.

— На изток от слънцето и на запад от луната — весело добави принц Флоримонд.

— Хайде сега, не може така. Зададох ви един прост въпрос и искам прост отговор. Къде живеете? На кое място от картата?

— Но него го няма на картата — каза принц Флоримонд. — Обаче можете лесно да го откриете, стига наистина да пожелаете. Трябва само да си го пожелаете.

— Значи, без постоянен адрес — измърмори Полицая, записвайки си нещо в бележника. — Видяхте ли? Те са циганчета, както казах. Хайде сега, младежи, как е името на баща ви?

— Фиделио — отвърна принц Флоримонд.

— А името на майка ви? — Законът внимателно наплюнчи молива си.

— Есперанца — каза му принц Веритан. — Със „с“ — услужливо добави той, защото Полицая изглежда не беше много добър в писането.

— Лели? — попита отново Полицая, записвайки с усилие.

— А, имаме стотици лели — усмихна се принц Амор. — Пепеляшка, Снежанка, Бадрулбадор, Бялата котка, Малката синеочка, Баба Яга… и, разбира се, Спящата красавица.

— Спящата красавица ли… — замисли се Полицая, после прочете думите, които беше записал, и сърдито погледна децата. — Правите си шега със закона! — възмути се той. — Спящата красавица не е била ничия леля. Тя е герой от книга. Вижте сега! Тъй като вие, момчета, отказвате да ми дадете информация в съответствие с наредбата, мое задължение е да поема грижата за животното.

Той решително пристъпи напред.

Еднорога сърдито изпръхтя и ритна със задните си крака.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! — кресна Пазача на парка, който се хвърли през розите и избута Полицая.

— Ето го, Бен! — победоносно извика той, когато Пазача на зоологическата градина дотърча, нервно размахвайки сакчето за пеперуди.

— Рог и всичко, точно както ти казах! — Пазача на парка посегна към сребърната грива и веднага направи задно салто, защото Еднорога наведе глава и размаха рога си срещу него.

— Е-ех! О-ох! — Пазача на зоологическата градина уплашено се скри зад Полицая.

— Господи! Дали е опасен? Хапе ли? Този рог изглежда много остър!

— Той е остър и здрав, Бенджамин! — Пазача на парка тъжно разтърка корема си.

— Напротив, той е нежен и добър — запротестира принц Флоримонд. — Просто не е свикнал с непознати.

— Хм, тогава по-добре вие го заведете в зоологическата градина и го затворете в някоя клетка — нареди им Пазача на зоологическата градина.

— В клетка? О, не! — изреваха Джейн и Майкъл и сърдито затропаха с крака.

Еднорога, сякаш за да изрази съгласие, също забарабани с копита по тревата.

— А какво ще прави в клетката? — поинтересува се принц Амор и очите му светнаха от интерес.

— Какво ще прави ли? — като ехо повтори Пазача на зоологическата градина. — Ще прави същото, както и останалите животни. Просто ще си стои там, за да го гледат хората.

— Хм, на него няма да му хареса — бързо вметна принц Веритан. — Той е свикнал да е съвсем свободен. Освен това — добави той с любезна усмивка, — той е наш, нали разбирате?

— Свободен! — закани се с пръст Полицая. — Никой не е свободен да рита закона!

— Я по-спокойно! — кресна Пазача на зоологическата градина.

— Не може по-спокойно! — викна му Полицая. — Аз си върша работата!

— Аз говорех на него — измънка мистър Уинкъл и посочи Еднорога, който бясно тропаше и с четирите си крака.

— Хайде сега… — загука той, — бъди добро малко конче. Ще ти дадем сено и хубава чиста къщичка, точно до Хипопотама.

Еднорога махна с опашка и плесна с нея към мистър Уинкъл. Стана абсолютно ясно, че няма никакво намерение да живее някъде близо до Хипопотама.

— Няма какво да го убеждаваш, Бенджамин, направо го вземи! — подтикна приятеля си Пазача на парка.

— О, не, още не! Чакайте още една минута! — мис Ларк звучеше по-пискливо от всякога, докато тичаше обратно. С едната си ръка тя придържаше скъсаната си пола, а с другата влачеше един възрастен господин с шапка, направена от вестник. Той носеше голяма книга и лупа и изглеждаше много объркан.

— Какъв късмет само! — задъхваше се мис Ларк. — Открих Професора, заспал на една пейка. Кажете сега, Професоре — обърна се тя към него, — все още ли казвате, че не ми вярвате?

— На кое да не вярвам? — измънка Професора.

— Ц-ц-ц! Казах ви десет пъти! Намерих един Еднорог!

— Наистина ли? — Професора започна да търси нещо в джобовете си, докато накрая откри очилата и си ги сложи на носа.

— Какво беше, скъпа госпожо, което трябваше да погледна?

Изглежда, той беше напълно забравил за какво са му трябвали очилата. Мис Ларк въздъхна.

— Еднорога! — търпеливо отговори тя.

Професора премигна и се обърна.

— Да, да, наистина! Изключително! — Той се наклони напред, за да го разгледа по-добре, а Еднорога тръсна глава и лекичко бодна Професора с върха на рога си.

— Права сте! — политна назад Професора. — Това наистина е… кхъм!… Еднорог.

— Разбира се, че е — присмя му се Пазача на парка. — Нямаме нужда от някой учен човек, за да ни го каже.

Професора изобщо не му обърна внимание. Той прелистваше страниците на книгата си и движеше по тях лупата си.

— А… Б… В… Г… Д… Е… А, ето го! Митично животно. Никога не е срещано от човека. Смята се, че струва колкото…

— Цял град! — възкликна Полицая. — Някакъв си кон с рог на челото!

— Отличителни белези… — Професора четеше бързо и неясно, — бяло конско тяло с опашка в подобен оттенък и широко чело, от което един рог…

— Да, да, Професоре — прекъсна го мис Ларк. — Всички знаем как изглежда, няма нужда да ни казвате. Въпросът е, какво да правим с него.

— Какво да правим ли? — Професора я погледна над очилата си. — Има само едно нещо, което бихме могли да направим, госпожо. Трябва да му уредим… кхъм!… препариране.

— Да го препарираме? — ахна мис Ларк.

Тя виновно погледна Еднорога, а той й отвърна с дълъг и въпросителен поглед.

— Да го препарираме! — ужасено проплака Джейн.

— Да го препарираме! — изскърца Майкъл. Самата мисъл за това го убиваше.

Професора ги погали по златните главички. Очите им, когато погледнаха Професора, бяха изпълнени с мъка и съжаление.

— Да го препарираме! Глупости! — чу се дрезгав глас и мистър Мадж, по-червен от всякога, дойде в Розовата градина. — Никой няма да препарира животно, което може да се използва за панаира на Мадж. Къде е то? — високо попита той.

Изпъкналите му очи станаха още по-изпъкнали, когато видя сребърната фигура.

— Не мога да повярвам! — Той чак подсвирна от изненада. — Това е най-хитрият трик, който някога съм виждал. Някой е залепил рог на коня! Господи, каква хубава атракция би станала от него! Кой отговаря за това животно?

— Ние — отвърнаха принц Флоримонд, принц Веритан и принц Амор.

Мистър Мадж се обърна и огледа принцовете.

— Както виждам, вие сте от цирка! — усмихна се той. — Какви сте — акробати ли?

Принцовете се подсмихнаха и поклатиха глави.

— Е, и вие можете да дойдете с кончето. Тези кадифени дрехи са точно това, което ми трябва. Мога да ви обещая три пъти на ден храна и овес за кончето. Ще ви впиша в програмата като Еднорога на Мадж и тримата му слуги. Хей, стой назад, конче, внимавай какво правиш!

Мистър Мадж отскочи встрани точно навреме, за да избяга от зъбите на Еднорога.

— Хей, я му затегнете юздите, че има лош характер! — остро ги скастри той.

— Ами, напротив — бързо отвърна принц Флоримонд. — Просто не иска да е част от атракцията ви.

— Пък и ние не сме слуги — добави принц Веритан.

— Точно обратното — намеси се и принц Амор.

— Вижте, момчета, не обичам нахалството! Просто го доведете и се дръжте прилично. Трябва да го дресираме преди откриването на панаира.

Еднорога тръсна сребърната си грива.

— Моля за извинение, мистър Мадж, но Еднорога принадлежи на зоологическата градина! — измърмори Пазача.

— Глупости… ъ-ъ ъ-ъ… кхъм! — намеси се Професора, — той трябва да дойде с мен в Британския музей. Ще го сложим… ъ-ъ-ъ… на пиедестал, за да може да го види целият свят.

— Светът може да го види и в клетката му — твърдо каза мистър Уинкъл.

— Искаш да кажеш, на панаира! — настоя мистър Мадж. — Единственият Еднорог в света! Връщаме парите, ако не сте доволни. Заповядайте! Заповядайте! Само шест пенса, за да го видите!

— Но той принадлежи на принцовете — викна им Майкъл.

Обаче никой не му обърна внимание.

Паркът кънтеше от много гласове. Прииждаха хора от всички посоки, всички даваха различни съвети.

— Хванете го с примка! Вържете му краката! Хванете го! Задръжте го! Сложете му вериги! — чуваше се отвсякъде.

И Еднорога започна да тича и да размахва рога си като сабя, за да държи зяпачите на разстояние.

— Той принадлежи на закона! — ревеше Полицая, извадил палката си.

— На панаира на Мадж! — викаше мистър Мадж. — За деца на половин цена! За бебета безплатно!

— На зоологическата градина! — пищеше Пазача на зоологическата градина и размахваше сакчето си за пеперуди.

— Какво става? Да няма някое произшествие? — проби си път през тълпата и влезе в Розовата градина Бърт Кибритопродавача.

Като видя спокойното му и весело лице, Джейн въздъхна от облекчение.

— Ах, моля ти се, помогни ни — изтича тя при него. — Те се опитват да ни вземат Еднорога!

— Кое? — много се учуди Кибритопродавача.

Той погледна към групичката до фонтана и извика от изненада. По лицето му се изписа радостно изражение и той се затича през моравата.

— По-нежно, момче, по-нежно! Хайде по полекичка! — Той хвана Еднорога за гривата и протегна ръка, като му предложи ябълката, от която си похапваше.

Еднорога сведе глава, с любопитство подуши, а после с видимо удоволствие излапа ябълката.

Кибритопродавача го потупа приятелски. После с любовен поглед се обърна към принцовете и като подгъна едното си коляно, целуна ръка на принц Флоримонд.

Изведнъж в Розовата градина се възцари гробна тишина. Всички го гледаха.

— Какво му става на Бърт? — измърмори Пазача на парка. — Сигурно се е побъркал!

Защото сега Кибритопродавача се беше обърнал към принц Веритан и принц Амор и целуваше и техните ръце.

— Добре дошли, принцове мои! — меко каза той. — Щастлив съм да ви видя отново!

— Как ли не, принцове! — избухна Полицая. — Това е само една група разбойници. Заварих ги да се шляят из парка с незаконно притежавано от тях митично животно. А него ще го прибера за попечителство!

— Кое? — Кибритопродавача погледна Еднорога и се разсмя, поклащайки глава. — Няма да можеш да го хванеш, Егбърт. Просто не е твоят тип животно. Пък и какво е в края на краищата един Еднорог в сравнение с тях тримата?

Той се обърна към принцовете с разтворени ръце.

— Те са ни забравили, Бърт — печално каза принц Флоримонд.

— Е, обаче вие няма да ме забравите скоро — мрачно вметна Полицая. — Хайде, отдръпни се, Бърт, пречиш на закона. А сега вземете този Еднорог и тримата ме последвайте.

— Не тръгвайте с него, момчета — подкокороса ги мистър Мадж. — Само се шмугнете на панаира, и вие и кончето ви ще срещнете подобаващо отношение.

— Ах, елате с мен, момчета! — примоли се мистър Уинкъл. — Ако позволя на този Еднорог да ми се изплъзне от ръцете, шефът ми никога няма да ми прости.

— Не! — каза принц Веритан.

— Не! — каза принц Амор.

— Съжалявам — поклати глава принц Флоримонд, — но не можем да тръгнем с никого от вас.

— Ще дойдете, ако трябва и насила ще ви заведа! — Полицая пристъпи към принцовете с гневен пламък в очите.

— О, моля ви се, не ги докосвайте! — трагично проплака Джейн и се хвърли да му препречи пътя.

— Оставете ги на мира! — закрещя Майкъл и сграбчи Полицая за крака.

— Хулигани! — възкликна мистър Мадж. — Никога не съм си позволявал да се държа така!

— Пусни ме, Майкъл! — писна Полицая.

— Какво възмутително поведение! Какво лошо възпитание! — чуха се гласове от тълпата.

— Професоре, Професоре! Направете нещо — заглуши цялата глъчка гласът на мис Ларк.

— Ле-ле, какво става! — мърмореше си мистър Уинкъл. — По-зле е отколкото в клетката на лъва!

Той с ужас си тръгна, но се сблъска с една фигура, която тъкмо влизаше в Розовата градина. Някакво колело изскърца покрай крака му, а в сакчето му се хвана голямо кървавочервено цвете.

 

 

— Дръпни се от пътя ми! — изкомандва Мери Попинз и освободи шапката си от мрежата. — Ще ти бъда благодарна, ако не забравяш — добави тя, — че не съм ти пеперудка!

— Виждам това — рече Пазача на зоологическата градина и освободи крака си изпод колелото на количката.

Мери Попинз му хвърли смразяващ поглед, отстрани го от пътя си и се забърза към фонтана.

При вида на спретнатата и горда фигура, моментално настъпи тишина. Тълпата я погледна с почитание. Кибритопродавача свали шапка.

— Добър ден, Бърт! — поздрави го тя с кимване, но усмивката й замръзна на устните, когато видя децата.

— Мога ли да попитам, какво си въобразяваш, че правиш, Джейн? Ти също, Майкъл? Пусни веднага Полицая! Това градинка ли е, или канибалски остров?

— Канибалски остров! — извика най-малкият принц и, засиял от радост, се затича към нея. — Най-после! Най-после, Мери Попинз! — замърка той и я прегърна през кръста.

— Мери Попинз! Мери Попинз! — зарадваха се по-големите братя, прескочиха фонтана и сграбчиха ръцете й, пъхнати в меки кожени ръкавици.

— И-и-и-и-а-а-а-а-а! — щастливо изцвили Еднорога, затича се в тръс към нея и погали с рога си обувката й с черни копчета.

Очите на Мери Попинз потъмняха.

— Флоримонд, Веритан, Амор! Какво правите тук?

— Ами книгата падна и се отвори…

— И приказката за Джейн и Майкъл…

— Така че ние просто скочихме в картинката…

И принцовете сведоха глави, докато и тримата говореха един през друг.

— Така че по-добре да изскочите от нея. Веднага! Ах вие, непослушни момчета!

Принц Амор обичливо й се усмихна.

— А ти си непослушно момиче! — отвърна той. — Тръгна си и ни остави дори без предупреждение!

Майкъл зяпна. Той отпусна крака на Полицая и се затича към Амор.

— Ти познаваш ли Мери Попинз? — попита той. — И с вас ли е постъпвала така? — Той малко завидя на приятеля си. Защото едва ли той самият би могъл да стане някога толкова смел, че да нарече Мери Попинз непослушно момиче.

— Разбира се, че я познаваме и тя винаги постъпва така — идва и си тръгва без предупреждение. Ах, недей да ни се караш, Мери Попинз! — и принц Амор я погледна с дяволита усмивка. — Виждам, че имаш нова шапка!

Намек за усмивка се появи около устните на Мери Попинз, но бързо се промени в сумтене.

— Лицето ти, Амор, е мръсно, както винаги!

И тя извади дантелената си кърпичка, допря я бързо до езика си и започна старателно да търка бузата му, след което затъкна кърпичката в неговия джоб.

— Хм, така е по-добре — натъртено каза тя. — Флоримонд, веднага си сложи шапката. Спомням си, че винаги я държиш килната на една страна. А ти, Веритан, никога ли няма да се научиш? Казах ти и ти повторих да си връзваш връзките на обувките на двойна фльонга. Погледни ги само!

Принц Веритан се наведе към кадифените си обувки и завърза висящите връзки.

— Да, ти си спомняш, Мери Попинз! — подхвана принц Флоримонд, оправяйки си шапката. — Но те искат Еднорога… — той посочи тълпата, — а дори не могат да се разберат за него.

Еднорога тръсна сребърна глава, а в очите му проблеснаха гневни искри.

— Уф! — вирна нос Мери Попинз. — Какво очакваш от тях? Това си е тяхно нещастие, не е по ваша вина!

Под критичния й поглед Полицая стана червен като цвекло.

— Аз си помня задълженията! — повтори той твърдоглаво.

— Аз помня обществените задължения! — настръхна мистър Мадж.

— Аз не забравям служебния си дълг! — прошепна Пазача на зоологическата градина.

— Чакайте, аз си спомням нещо друго! — плесна се по челото Пазача на парка. — Една минута… ето, сещам се. Сещам се как старата ми майка ми чете на глас. Една сребърна книга. Котка до камината. И тях… — Той посочи с ръка принцовете. — Аз и те вървим ръка за ръка. Имаше цвят и плод на една и съща клонка, и един Еднорог, препускащ през гората. Ох, какво става? — извика той. — Сърцето ми бие лудо, както едно време! Чувствам се така, както се чувствах, когато бях момче. Никакви боклуци, никакъв кмет и никакви кренвирши за вечеря. Ах, сега си ви спомних, мистър… ъ-ъ-ъ… Принц…

Пазача на парка се обърна към Флоримонд. Тъжното му лице бе изцяло променено. То светеше от щастие.

— За спомен! — възкликна той радостно. — Нещо, с което да ме запомните!

И той се спусна към цветните лехи и откъсна три от най-големите рози.

— Ще имам проблеми заради това, но кой го интересува? Нали го правя заради вас! — Той срамежливо и смирено подаде цветята на принц Флоримонд.

Щастливи и благодарни бяха очите на принц Флоримонд, когато пое розите от Пазача на парка.

— Благодаря ти — усмихна се той, — винаги ще ги пазя.

— О — притеснено се засмя Пазача на парка. — Не можете да го сторите, нали знаете, ще увехнат.

— Не, няма — неочаквано извика мис Ларк. — В тяхната страна, скъпи ми Пазачо, розите винаги цъфтят.

Тя бързо се обърна към принцовете, с ръце, притиснати към сърцето.

— Ах, как съм могла да забравя! — измърмори тя. — Като че беше вчера, или онзи ден! Бях облечена с престилка с фльонги отзад…

— И обувки с копчета — вметна принц Веритан.

— С жълти къдрици и сини панделки — услужливо додаде принц Амор. — Тя наистина си спомня! — възкликна той към братята си и се усмихна на мис Ларк.

— А вие бяхте навсякъде! — прошепна тя. — Играехте си до мен на слънце, люлеехте се с мен на портата на градината. Птичките по дърветата, всъщност, бяхте вие. Никога не настъпвах мравка или бръмбар, защото се страхувах да не настъпя някой от моите принцове. Смятах да се омъжа за крал, спомням си, или поне за най-малкия син на халифа. А вие тримата щяхте винаги да сте до мен. И после… какво стана? Как ви изгубих? Дали наистина беше вчера? Къде са ми къдриците, русите ми къдрици? Защо съм сама на този свят, освен тези две малки кученца?

Андрю и Желания я погледнаха с безразличие.

— Значи сме никой, така ли? — като че казваха те.

— Да, да, остарявам — продума мис Ларк и погледна изпод кичурите коса. — И отново ще ви забравя, скъпи мои принцове! Но, моля ви, не ме забравяйте вие! Какво да ви дам за спомен от мен? Загубила съм си… — тя се разрови в джобовете си, — толкова много неща!

— Ние никога няма да те забравим — нежно каза принц Веритан. — Пък и ти вече ни даде нещо, което да ни напомня за теб.

Той дръпна нагоре кадифения си ръкав и й показа нещо блестящо на китката си.

— Моята гривна, но тя е обикновена стъклена гривна!

— Напротив! — възрази принц Веритан. — Това са рубини! Сапфири!

Той вдигна ръка над главата си и гривната засия толкова силно на слънцето, че заслепи всички.

— Ужас! — измърмори Полицая. — Откраднал е кралското съкровище!

— Ах! — плесна с ръце мис Ларк и се втренчи в сияещите скъпоценности. — Разбирам — меко рече тя. — Професоре, Професоре, видяхте ли?

Но Професора закри с ръка очите си и извърна глава настрани.

— Много ми дойде — тъжно произнесе той. — Сега разбирам, колко съм бил глупав през цялото време! Книги! — проплака той и хвърли томчето, което държеше. — Лупи! — и хвърли лупата в розовите храсти. — Уви, уви, напразно съм си загубил времето, Флоримонд, Веритан, Амор, сега ви познах! — обърна се той към тях с обляно в сълзи лице. — О, Красота, Вярност и Любов — прошепна. — Като си помисля само, че ви познавах, когато бях момче! Как съм могъл да ви забравя! Та вие по цял ден тичахте до мен. Гласовете ви ме викаха в мрака: Следвай ни! Следвай ни! Следвай ни! Сега разбирам, че съм търсил мъдростта. Но когато съм я намерил, съм й обърнал гръб. Оттогава все бягам от нея, като се опитвам да я намеря в книгите. Отишъл съм толкова далеч… — Професора скри лицето си в шепи, — че когато срещнах Еднорог, си помислих, че мога да го препарирам! Ах, как да ви се извиня? Нямам нито рози, нито бижута, нищо.

Той се огледа разсеяно и си разтърка челото. И тогава му просветна. Осени го чудесна идея.

— Вземи това, дете мое! — каза той на принц Амор и свали от главата си шапката от вестник. — Чака ви дълъг път, нощта ще е студена, а ти нямаш нищо на главата си.

— Благодаря ви, Професоре! — усмихна се принц Амор и сложи, макар и малко накриво шапката върху короната си от къдрици. — Надявам се да не ви е студено без нея.

— Да ми е студено? — разсеяно повтори Професора и погледът му се плъзна от принцовете към снежнобялото създание на моравата. Той протегна старата си трепереща ръка и Еднорога стана от влажната трева и спокойно отиде при него.

— Прости ми! — прошепна Професора. — Не бях аз, който искаше да те препарира. Беше някакъв луд в моята кожа — не аз! Не, не! Повече никога няма да ми е студено. Нали погалих Еднорог!

Пръстите му докоснаха снежнобялата шия. Еднорога стоеше кротък и послушен. Сините му очи не мигаха.

— Точно така, Професоре! — зарадва се Полицая. — Не бива и да се опитвате да препарирате животно, което по закон принадлежи на закона!

— Той наистина принадлежи на закона — тихо рече Професора, — но не на този, който ти познаваш.

— На панаира! — продължаваше да настоява мистър Мадж, опитвайки се да изтика с рамо Полицая.

— Да! Всичко е панаир там, откъдето той идва — промърмори сякаш на себе си Професора и погали Еднорога по носа.

— Той ще е сред звездите на зоологическата градина — побърза да обещае Пазача на зоологическата градина.

— Той наистина ще е една от звездите — каза Професора и докосна връхчето на рога му, — но далеч от зоологическата градина.

— Точно така, Професоре! Вие сте разумен човек! А сега нямам повече време за спорове. Момчетата и звярът са арестувани и аз ще ги заведа в полицейското управление!

Полицая решително протегна ръка и хвана юздата на Еднорога.

— Бързо, Флоримонд! — предупреди Мери Попинз.

И принц Флоримонд с едно движение скочи на гърба на Еднорога.

След него скочи принц Веритан.

— Довиждане, Майкъл — прошепна принц Амор и го прегърна през кръста. След това направи изящен скок и се озова зад братята си.

— Ах, не ме оставяйте! — проплака мис Ларк. — Може пак да ви забравя!

— Аз никога няма да забравя! — твърдо каза Майкъл и махна на принц Амор.

— Нито пък аз. Никога! — каза и Джейн, без да откъсва очи от принц Флоримонд и принц Веритан. Тя знаеше, че лицата им ще останат в сърцето й завинаги.

— Ако ни помните, ще дойдем пак! — с усмивка обеща принц Флоримонд. — Готови ли сте, братя мои? Трябва да потегляме!

— Готови сме! — викнаха по-малките принцове.

Тогава един по един те се наведоха и целунаха Мери Попинз.

— Ще те чакаме — каза принц Флоримонд.

— Не се бави! — подкани я принц Веритан.

— Върни се при нас — засмя се принц Амор, — с лаленце на шапката!

Тя се опитваше да изглежда строга, но просто не можеше. Твърдите й устни потрепнаха в усмивка, когато гледаше грейналите им лица.

— Хайде, тръгвайте! И да се държите добре! — каза тя с учудваща мекота.

После с чадъра си с дръжка като папагалска глава докосна челото на Еднорога. В същия миг той вдигна сребърната си глава и посочи с рог небето.

— Помнете! — викна принц Флоримонд размахвайки розите.

Принц Веритан махна с ръка, на която се показа сияещата гривна. Принц Амор помаха с кърпичката.

— Помнете! Помнете! — извикаха те заедно, когато Еднорога ги понесе в небето.

Паркът като че потрепери под залязващото слънце, когато копитата на Еднорога преминаха над фонтана. Цветен, кадифено златен лъч премина над водата. Само за миг блесна тази цветност, а след нея — нищо. Принцовете и Еднорога си бяха заминали. От тях остана само едно далечно, слабо ехо „Помнете!“, което безмълвните наблюдатели едва доловиха. Страниците на книгата, паднала на поляната, се разлистваха от вечерния бриз.

— След тях! — изкомандва Полицая. — Крадци! Главорези!

Той силно наду свирката си и претича през Розовата градина.

— Какъв трик! Какъв трик! — пищеше мистър Мадж. — Невидимият кон и Тримата му ездачи! При всички положения е по-добре от рязането на някоя госпожица на две. Върнете се, момчета, искам да купя номера ви! Натам ли тръгнаха? Или натам? Къде отидоха?

И той се залута между дърветата в търсене на изгубените принцове.

— Господи! — оплака се Пазача на зоологическата градина. — Ту са тук, ту ги няма! Точно като пеперудите!

Той притеснено погледна Мери Попинз и побърза да се върне в зоологическата градина.

За момент единственият звук в парка бе песента на фонтана. Мис Ларк въздъхна и наруши тишината.

— Ах, божичко… колко късно е станало! Къде ли си оставих ръкавиците? А какво стана с шала ми? Май съм си изгубила очилата. Господи, да, и гривната също!

Очите й се разшириха и тя се прозя, като че сега се събуждаше от сън.

— Нали ти я даде на принц Веритан! — подсети я Джейн.

— Принц Веритан ли… принц Веритан? Кой е той? Звучи ми като герой от приказка. Джейн, май както винаги си сънувала нещо. Андрю и Желания, хайде в къщи! Ах, Професоре! Колко се радвам да ви видя! Но какво правите тук?

Професора я погледна объркано и също леко се прозя.

— Аз… не съм много сигурен… — разсеяно отвърна той.

— И сте без шапка, сигурно ви е студено! Елате с мен у дома, Професоре, моля ви! Ще ви почерпя с чай и кифлички с масло!

— Кифлички с масло ли? Ъ-ъ-ъ… Кхъм! Като момче много обичах кифлички с масло, но не съм ял оттогава. Пък и май си имах шапка следобед. Какво ли съм направил с нея?

— Нали я подарихте на принц Амор! — възкликна Майкъл.

— Принц Амор ли? Това някой твой приятел ли е? Със здраве да я носи! Беше от вестник. Но на мен изобщо не ми е студено, мис Ларк… ъ-ъ-ъ… кхъм! Никога досега не ми е било толкова топло.

Професора се усмихна доволен.

— А пък аз — засмя се като сребърно звънче мис Ларк, — никога не съм била толкова щастлива. Не мога да разбера защо, но е така. Хайде, милички мои кученца! Насам, Професоре!

И като хвана Професора под ръка, го изведе от Розовата градина.

Джейн и Майкъл ги изпратиха с поглед.

— Как ти е малкото… ъ-ъ-ъ… кхъм!… име — го чуха срамежливо да пита.

— Лусинда Емили — отвърна тя и те излязоха през портала.

— И-и-а-ха-ха! Почти бях задрямал! — прозя се и се протегна Пазача на парка, оглеждайки Розовата градина. — Ей, какво става тук? — попита той строго. — Някой е късал цветята!

— Самият ти ги откъсна — засмя се Джейн.

— Не си ли спомняш? — подсети го Майкъл. — Ти ги подари на принц Флоримонд.

— Какво? Аз да откъсна роза? Никога не бих си го позволил! И все пак… — Пазача на парка замислено сбръчка вежди. — Колко странно! Чувствам се много смел тази вечер, дори и самият кмет да бе дошъл насам, не бих и потрепнал. Пък и защо да не ги подаря на Флори… какъв беше… вместо да ги оставя да изсъхнат на храста? Е, трябва да се прибирам вкъщи при майка си. Цъ-цъ-цъ! Спазвайте правилата. — Пазача на парка се натъкна на два тъмни предмета. — Всички боклуци да се хвърлят в кошчетата! — напомни той и отнесе книгата и лупата на Професора в кофата за боклук.

Джейн въздъхна.

— Вече са забравили, всички са забравили. Мис Ларк и Професора, а сега и Пазача на парка.

— Да — съгласи се Майкъл и поклати глава.

— А вие какво сте забравили? — Очите на Мери Попинз сияеха на залеза, сякаш и тя се връщаше в Розовата градина отнякъде много далече.

— Нищо, Мери Попинз, нищо — увериха я те и щастливо се затичаха към нея. Никога не биха могли да забравят принцовете и тяхната странна, чудесна визита!

— Тогава какво прави книгата там? — и с пръст, облечен в черна ръкавица, тя посочи Сребърната книга с приказки.

— А, за нея ли питаш? — и Майкъл изтича да я вземе.

— Изчакай ме, Мери Попинз! — викна той, пробивайки си път през зяпащата тълпа, която все още не можеше да откъсне поглед от небето.

Кибритопродавача хвана количката и с поскръцване я изкара от Розовата градина. Мери Попинз стоеше на входа й с чадъра си с дръжка като папагалска глава под мишница и чантата си в ръка.

— Аз си спомням всичко — Майкъл притича обратно до Мери Попинз, — Джейн също. И ти също, нали, Мери Попинз!

Ние и тримата — си помисли той, — заедно си спомняме всичко.

Мери Попинз забърза крачка и те настигнаха количката.

— Аз си спомням, че ми се пие чай, ако говориш за това! — каза тя.

— Дали и принц Амор пие чай? — измърмори Майкъл, подтичвайки след нея.

— Чай! — жадно възкликна Кибритопродавача. — Аз го обичам горещ и силен, и с поне три бучки захар.

— Мери Попинз, мислиш ли, че вече са се прибрали? Колко е пътят от тук до там? — Майкъл продължаваше да си мисли за принцовете, просто не можеше да си ги изкара от главата.

— Аз почти съм си вкъщи, само това знам — студено отвърна тя.

— Те ще дойдат пак, те така казаха! — и Майкъл заподскача от радост.

После изведнъж се сети нещо, което така го порази, че го накара да спре като закован.

— Но ти нали няма да се върнеш при тях, Мери Попинз? — Той сграбчи ръката й и я разтърси. — Ние имаме повече нужда от теб. Те си имат Еднорог — това им стига. О, м-м-моля те, Мери Попинз… — Той толкова се развълнува, че почти не можеше да говори. — Об-б-бещай ми, че няма да се върнеш при тях с л-л-лаленце на шапката!

Тя се втренчи в него със студено изумление.

— Принцове с лаленца на шапките ли? Аз да яздя Еднорог? Щом си толкова добър в помненето, ще ти бъда благодарна, ако си спомниш коя съм аз! Приличам ли ти на човек, който би галопирал наоколо на гърба на…

— Не, не, ти всичко си объркала. Не си ме разбрала, Мери Попинз!

— Напротив, разбирам, че се държиш като дивак. Виж го ти! Аз и Еднорог! Майкъл, пусни ме, моля те, мисля, че мога да ходя и без чужда помощ. Ти също!

— Ох, и тя е забравила вече — обърна се той към Джейн за подкрепа.

— Но Кибритопродавача си спомня, нали, Бърт? — Джейн импулсивно изтича до него и го погледна с надеждата да срещне потвърдителна усмивка.

Кибритопродавача не й обърна никакво внимание. Той си буташе количката на зигзаг и зяпаше Мери Попинз така, като че тя бе единственият човек на земята.

— Видя ли? И той е забравил — рече Майкъл. — Но всичко това се случи наистина, нали, Джейн? В края на краищата, имам кама за доказателство.

Той потърси камата на кръста си, но не намери нищо.

— Няма я! — Той погледна Джейн с погребална физиономия. — Сигурно си я е взел, когато ме прегърна за довиждане. Или пък всичко това изобщо не се е случило. Мислиш ли, че сме го сънували?

— Възможно е — колебливо отвърна тя, като премести погледа си от празния колан към безучастните лица на Мери Попинз и Кибритопродавача. — Ах! — Тя се сети за усмихнатите очи на принц Флоримонд. — Бях толкова сигурна, че са истински!

Те се хванаха за ръце, търсейки подкрепа един от друг и тръгнаха така заедно, мислейки си за тримата красиви принца и сребристия Еднорог.

Мракът ги настигна още по пътя. Дърветата се надвесиха над тях като сенки. Когато стигнаха портала на парка, те попаднаха в едно светло петно от току-що запалена улична лампа.

— Хайде да ги погледнем още веднъж — предложи Джейн.

Щеше да им е тъжно, но все пак и приятно да видят още веднъж картинката. Тя взе книгата от ръката на Майкъл и я отвори на добре познатата страница.

— Да, камата е на кръста му — замислено изрече тя, — както си е била винаги.

После погледът й се плъзна по останалата част от картинката и тя възкликна от радост.

— Ах, Майкъл, виж! Не е било сън! Знаех си, знаех си, че е истина!

— Къде? Къде? Покажи ми по-бързо! — и той проследи накъде сочи пръстът й.

— Ах! — дъхът му секна. — Ох! — каза той после, и пак: — Ах! — Друго не беше в състояние да изрече.

Картината не беше както преди. Плодовете и цветята все още си блестяха на дървото, а на тревата стояха принцовете и с тях Еднорога. Но сега принц Флоримонд бе прегърнал букет рози; малко кръгче от цветни камъчета грееше на китката на принц Веритан; на главата на принц Амор стърчеше шапка, направена от вестник, а от джоба му се подаваше дантелена кърпичка.

Джейн и Майкъл се усмихнаха. Тримата принцове също им се усмихнаха от книгата и очите им сякаш блеснаха на светлината на лампата.

— Те ни помнят! — победоносно заяви Джейн.

— И ние ги помним! — тържествено каза Майкъл. — За разлика от Мери Попинз.

— О, така ли? — чу се гласът й иззад тях.

Те бързо се обърнаха и я видяха. Както винаги, тя беше с розови бузки като на холандска кукла, чиста и спретната.

— И какво съм забравила, моля?

Докато говореше, тя се усмихваше, но не на тях. Погледът й се беше спрял на картинката. Тя кимна благо на тримата принцове, а после на Кибритопродавача, който й отвърна със същото кимване.

Тогава Майкъл разбра. Сега със сигурност знаеше, че тя си спомня. Как са могли те с Джейн дори да си помислят, че тя би могла да забрави!

Той се обърна и зарови лицето си в полата й.

— Ти нищо не си забравила, Мери Попинз. Аз просто малко се обърках.

— Малко! — възмутено изсумтя тя.

— Но, Мери Попинз, моля те, кажи ми — примоли се Джейн, като вдигна поглед от оцветената рисунка към самодоволното лице над себе си, — кои са деца от приказка, принцовете или Джейн и Майкъл?

Мери Попинз не каза нищо. Тя погледна децата от страницата на книгата, а после пак живите деца пред себе си. Очите й бяха сини, като тези на Еднорога. Тя взе ръката на Джейн в своите ръце.

Децата чакаха без дъх от вълнение.

Отговорът потрепна на устните й. Беше на върха на езика й. Но после… тя размисли. Може би си спомни, че Мери Попинз никога на никого нищо не казва.

Тя се усмихна лъжовно и каза:

— Не знам!