Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (64)

Глава 63

Хотел „Савой“

Понеделник вечерта

Иън облиза мазния чеснов сос от пръстите на Лейси, докато тя се кискаше въпреки сенките в очите си. Той също.

— Така е по-добре — каза й.

— Че почисти пръстите ми ли? Можех да използвам и салфетката си.

— Говорех за усмивката ти. Не знаеш ли, че човек мисли по-добре, когато се усмихва? Доказан медицински факт.

Тя опита да оспори произхода на този „доказан медицински факт“, но видя нежността в очите му и извивката на устните му. Твърде много й харесваше да го вижда как се отпуска, затова се отказа в момента да задава въпроси. После осъзна, че и той мисли същото за нея. Дори докато седяха и се опитваха да разберат кой може да има изгода от смъртта й, Иън се опитваше да я разсее от тревогите с усмивката си.

— Ти си твърде добър за мен — каза Лейси.

— И ти си твърде добра за мен.

Усмивката й беше сдържана, но искрена. Тя издиша продължително.

— Добре, готова съм да се захващаме отново.

— Този път ще си водим записки. Намери молив и хартия, докато аз прибера съдовете.

— Съдовете? — разсмя се тя.

Той събра хартиите и остатъците от храна и ги натъпка в кошчето за боклук.

— Видя ли? Разчистих съдовете.

Лейси отиде при нещата, които Сюза й беше оставила, извади скицник и молив и се върна в дневната. Иън се беше преместил на дивана. Потупа възглавницата до себе си, но си наложи да държи ръцете си прибрани. Колкото и да искаше да свали дрехите й и да се потопи в нея, докато не останат и двамата без дъх и не ослепеят от удоволствие, не го направи. Точно сега за нея беше по-важно да съставят списъците, а не да се любят.

За него също.

Тя седна, отвори скицника и написа с печатни букви: НОВИ ХОРА, ОТКАКТО СЕ ПОЯВИХА КАРТИНИТЕ.

Иън погледна написаното, примижа и попита:

— Откакто донесе картините на Сюза ли?

Лейси кимна.

— Дори и да е някой от миналото на дядо, който и да е, не беше се опитвал да ме сплашва, преди да покажа картините.

— Нали ти казах, умът е по-опасен от куршумите.

Дано.

Но никой от двамата не го изрече.

— Добре, първият човек е Сюза — започна Иън.

Моливът на Лейси се поколеба.

— Нали каза, че било мъжки глас по телефона.

Иън сви рамене.

— В семейство Донован има доста мъже.

— Наистина ли мислиш… няма значение, оттеглям възражението си. Целта е да съставим списък на всички, независимо какви са.

Лейси написа името на Сюза.

— Следва господин Гудман — каза тя. Мислено си спомняше вечерта, когато се бе запознала със Сюза. — Не мога да се сетя за никой друг, когото да съм видяла за първи път онази вечер и който да е проявил интерес към картините. А ти?

— Някои от помощниците на Гудман бяха достатъчно големи, че да запалят пожар. Ще ги впиша допълнително. Остави няколко празни реда. — Иън намести кобура си, така че да не се забива в ребрата му. — Следващият нов човек, с когото си се запознала, е бил Савой Форест, нали?

— Да. — Лейси записа името, като прехвърляше часовете в съзнанието си. — Не съм срещала преди пазача на входа на ранчото, когато със Сюза ходихме да рисуваме там, той брои ли се?

— Запиши го.

Тя го направи.

— До търга нямаше никакви нови хора, после изведнъж се появиха цяла сюрия. Блис и Уорд Форест, Анджелик Уайт. Синът на Савой, с когото размених около три думи.

— Не забравяй онзи с копринения костюм, който те сваляше.

Лейси примигна.

— Не се сетих за него.

— Аз се сетих, но няма да го броим, защото Пикфорд не се е приближавал до теб достатъчно, за да се запознаете.

— Пикфорд? Счетоводителят?

— Не бащата, а синът, който е адвокат.

— Няма значение, ще запиша и двамата.

Иън гледаше как Лейси изписва бързо и красиво буквите.

— Дали се запознах с шерифа онази вечер?

— Вероятно. Той беше с Блис.

— Ще бъде ли ужасно наивно, ако изтъкна, че той все пак е шерифът, за бога?

— Кражбата в хотела беше дело на вътрешен човек, а той е съсобственик във фирмата, която е инсталирала охранителната система. — Иън взе молива от нея и добави името на Рори Търнър с дебели наклонени букви. — Освен това знае номера на мобилния ми телефон.

— Тогава трябва да включим и заместник-шерифите, които ни следяха — каза тя и взе обратно молива, — макар че не съм се запознавала с тях. Ти разбра ли имената им?

— Просто напиши заместник-шерифи А и Б. — Той отвори нова бутилка сода. — Ще открия имената им, ако реша, че са подозрителни.

— Собствениците на галерии. — Лейси записа и тях.

Двамата се взряха в списъка.

— Добре, да караме подред с инцидентите — предложи Иън. — Кой знаеше, че картините са твои?

— Всички от този списък — отговори тя.

— Преди пожара.

— Сюза, но тя не знаеше истинското ми име.

— А кой го знаеше?

— Освен мен и теб? Никой. Когато си прибрах картините, всички ме мислеха за Джанюари Марш. Точно това е странното. Ако пожарът е целял да унищожи картините, някой е трябвало да знае къде съм ги занесла и коя съм. А ти беше единственият, който знаеше името ми.

— Не изглеждаш разтревожена от този факт — каза той.

— Ако ти искаше да ме убиеш, вече щях да съм мъртва.

Иън отмести непокорната къдрица от очите й.

— Тъй като съм жива — продължи Лейси, — стигам до извода, че не ти си човекът, който се опитва да ме убие.

— Може да съм много хитър и да те водя за носа.

— А аз може да съм кралицата на Атлантида.

Той се усмихна.

— Добре, ние сме невинни. Колко време ти отне да си прибереш картините от господин Гудман?

— Почти час.

— Знаем, че Гудман се е обадил на Савой, който може да е уредил неговият добър приятел шерифът да те проследи до магазина ти. Или може направо Гудман да се е обадил на шерифа. И в двата случая си имала опашка. После просто е трябвало някой да покаже снимката ти на съседите ти, за да научи, че се казваш Лейси Куин, а не Джанюари Марш.

— Но откъде са взели снимката ми? — Преди той да й отговори, Лейси се досети сама. — От охранителните камери. Сигурно доста от тях са ме хванали. От тях могат ли да се разпечатват снимки?

— За нула време.

— Кой има право да го прави? — попита тя. — Гудман?

— Вероятно. Шерифът със сигурност. Или някой от охраната може да го е направил тайно за свои собствени цели и да те е проследил по същия начин. Най-прекият път е през шерифа. Плюс всеки, с когото той е говорил — семейство Форест например.

Иън си записа набързо нещо и отбеляза със знак имената на хората, които можеха да знаят къде са отишли Лейси и картините.

— Забрави Сюза.

Иън премигна.

— Сюза беше сама в нощта на пожара и освен това знаеше къде са картините. — Лейси изсумтя с отвращение. — Но е толкова вероятно тя да е запалила магазина, колкото и да съм го сторила самата аз. Тя е толкова дълбоко свързана с картините, колкото някои хора с любовниците си.

— Все пак ми харесва начинът ти на мислене — каза Иън.

— Така ли?

— Пресметлив. Хитър. Студен. Като на ченге. — Целуна ъгълчето на устата й. — Без предразсъдъци. Само така ще оцелееш.

Той постави знак и до името на Сюза. И до своето.

— Добре — продължи Лейси. — Всички отбелязани са знаели коя съм и къде са картините и следователно биха могли да запалят пожара, за да унищожат картините. Но защо?

— Нека за известно време се върнем на въпроса „кой“. Кой е знаел, че картините са оцелели от пожара и са преместени в хотел „Савой“? Спомни си, кражбата стана само дванайсет часа след пожара.

— Ти, аз, Сюза, пожарната и полицията на Нюпорт…

— Което означава, че Рори Търнър може да е научил много бързо — прекъсна я Иън. — А щом той е знаел, се връщаме на същата групичка като при пожара.

— Как да проверим дали е знаел?

— Савой Форест иска да купи картините ти. Семейство Форест са уредили Търнър да бъде избран за шериф. Приеми за даденост, че шерифът е говорил с полицаите от Нюпорт. Каквото знаят те, го знае и той. А каквото знае той, го знаят и семейство Форест.

Отбелязаха още имена в списъка.

— Кой, освен шерифа и служителите, е имал достъп до охранителната система на хотела? — попита Лейси.

Иън не отговори. Просто сложи отметки до имената на шерифа и мъжете от охраната.

— Ами Савой и Уорд Форест? — запита тя. — Щом Рори Търнър е толкова гъст с тях, те биха могли да имат достъп, нали?

— Може би, но крадецът е имал не само достъп. Той е познавал задълбочено охранителната система. Спомни си как умело се движеше — лицето му не се видя на нито една камера.

Лейси погледна всички имена и отметки. Дори и да имаха някакъв напредък, тя не го виждаше, а даже не бяха стигнали до мотива.

— Но тогава защо крадецът — който и да е той — не е обрал склада ми, след като показах още три картини?

— Защото аз се отървах от опашката, преди да стигнем до склада, така че никой, освен нас не знаеше къде сме ходили. Но не се изплъзнах на заместник-шерифите втория път, когато отидохме.

Тя потрепери.

— Ти наистина мислиш, че е шерифът, нали?

— Ти имаш ли по-добър заподозрян?

— Но защо? Ако е заради пари, като изгори картините, няма да стане по-богат. Ако не е заради пари, заради какво е? Дори и да приемем, че картините изобразяват истински убийства, не мисля, че шерифът е бил на повече от десетина години, когато са станали първите две убийства, така че какво го е грижа?

— Не знам, по дяволите! Но възнамерявам да го питам.

Лейси прокара пръсти през къдриците си.

— Това е лудост. А откъде шерифът би разбрал, че обикаляме галериите? Не ни следяха, нали?

— Поне аз не съм забелязал да ни следят.

— Тогава откъде ще знае, за да се обади и да отправи онази заплаха?

— Това е вторият въпрос, който ще му задам.

Лейси отново се втренчи в скицника, после, отвратена, го запокити на пода.

— Не разполагаме с нищо и ти го знаеш.

— Разполагаме с адски много мръсотия.

— Значи имаме картини, които някои искат толкова много, че са готови да ги откраднат, други искат да ги купят открито, някои — да ги продадат тайно, а други — да ги унищожат. — Тя разпери ръце. — Може би пожарът в магазина наистина е бил случайност, просто съвпадение. Тогава мотивът за останалото е прост — добрата стара алчност.

— Така би било по-лесно.

— Мислиш ли, че съм права?

— Мисля, че в тази теория има достатъчно нишки за размотаване, за да се изплете с тях нов пуловер.

— Аз също. — Тя се облегна назад и отметна косата от очите си. — А сега какво? И не ми казвай още веднъж да огледаме имената. Всеки път, като го правим, се объркваме повече. Съвсем скоро ще започнем да се подозираме един друг.

Иън преметна ръка около раменете й и пъхна другата под коленете й. Преди тя да усети какво става, вече седеше в скута му.

— Имам по-добра идея.

Лейси се усмихна и зарови лице във врата му.

— Така ли? Искам да ми разкажеш за нея до най-малката подробност.

— Проверих имейла си, докато ти шофираше.

Тя направи възмутена гримаса.

— Не ме разочаровай.

— Щеше да реагираш по друг начин, ако знаеше колко рядко ми се случва — оправда се той.

— Добре. И? — Целуна го леко.

Той също.

— Сюза е говорила по телефона със Савой Форест — отвърна й. — Вече имаш неограничен достъп до ранчото, за да рисуваш картините за изложбата си през ноември. Така че ако не вали, ще отидем да рисуваш и ще изчакаме да видим какво ще открият „Реъритис“ и Сюза, след като разговарят със собствениците на галерии в Ел Ей и Сан Франциско.

— Неограничен достъп — повтори тихо тя и пъхна пръсти под деколтето на тениската му. — От това вече ми се ускори пулсът.

— Утре ще разберем дали от музея „Савой“ ще ни дадат назаем една или повече от оригиналните им картини на Мартен, за да могат „Реъритис“ да ги сравнят с твоите. Ще помогне, ако ти изразиш достатъчно ясно задоволството си от начина, по който са изложили трите платна, които им предостави за търга.

— Говориш като Сюза.

— Цитирах я.

— После ще съставим списък на…

Мобилният телефон на Лейси иззвъня и ги прекъсна. Иън пъхна ръка под презрамката на голямата торба, която й служеше за дамска чанта, и я пусна в скута й. Тя извади телефона си.

— Ало?

— Здравей, Лейси. Обажда се Том, зетят на Шейла.

— Шейла позвъни ли най-после? Аз още не съм я чувала.

— Не. Сигурно няма да се обади още поне три дни. — Той се поколеба. — Опасявам се, че имам лоши новини за теб. Току-що се обадиха от пожарната. Имало е пожар в складовете. Загубили сме четири складови клетки, включително твоята. И повече са щели да изгорят, ако не е бил дъждът и ако пожарната не се намираше само на километър от складовете.

— Моля те, кажи ми, че никой не е пострадал.

Иън я гледаше напрегнато.

— Никой — увери я Том. — Просто исках да те предупредя да си приготвиш списък за застрахователя. Няма нужда да бързаш. Ако успееш до няколко дни, ще е чудесно.

— А номер 408 изгорял ли е? — попита тя.

— Не. Пожарът е бил само в другия край на помещението. Загубихме само клетките над и от двете страни на твоята.

Тя издиша на пресекулки.

— Добре. Слава богу, че никой не е пострадал! Ще ти изпратя списъка.

Иън я изчака да затвори телефона.

— Какво?

— Нали се сещаш за онези нишки за размотаване, за които говорехме?

— Да.

— Е, някой е запалил пожар в склада ми.