Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (45)

Глава 44

Хотел „Савой“

Събота вечерта

Завита в огромна хавлия, Лейси тръсна роклята и се втренчи в нея.

— Майка ми да не се е побъркала?

Иън се появи откъм банята с увита на кръста кърпа и поглади прясно избръснатото си лице.

— Какво не е наред?

Тя му показа роклята.

— Това!

— Хубав цвят.

Тя изсумтя.

— Защо мъжете толкова харесват червеното?

— Сигурно е от игрек хромозомата. Има ли друг проблем?

— Много е оскъдна, а на всичко отгоре е от материя, която се разтяга. Няма как да си сложа сутиен, ще му се очертаят всички ръбчета.

Иън се усмихна.

— Звучи все по-добре. Дай да видим.

Без да обръща внимание на ръцете й, борещи се с неговите, той свали хавлията на Лейси и нахлузи роклята през главата й. С измъчена физиономия тя се напъха в нея и задърпа еластичната материя, докато всичко почти се озова на мястото си.

Челюстта му увисна.

— Мили боже!

— Това трябваше да го кажа аз.

— Осъди ме, че съм ти откраднал репликата.

Той затвори устата си и си каза, че се е побъркал. Току-що почти бяха разбили леглото, а той мислеше единствено за това как да свали тази рокля и да потъне в Лейси толкова дълбоко, че и двамата да закрещят. Щеше да бъде хубаво, адски хубаво.

— Обещай, че ще облечеш тази рокля специално за мен по-късно — помоли я той.

Лейси спря да подръпва плата и го погледна. Леко отпуснатите му клепачи и плътният глас я накараха да се почувства най-сексапилната жена на света.

— Ами нали съм я облякла сега? — попита тя.

— Тогава няма да излезеш от стаята, докато вече не ми достигнат сили дори да оближа устните ти. А това ще стане по някое време следващата седмица. — Той издиша тежко. — Какво друго е донесла майка ти?

Лейси си каза, че не полюшва ханша си, когато тръгна към гардероба, но знаеше, че го прави. Дори и да се съмняваше, Иън я освободи от съмненията й, като застана толкова близо зад нея, че тя можеше да усети как бие сърцето му.

— Множество малки черни рокли — обяви тя. — Предпочитах нещо по-жизнерадостно.

— Убиваш ме.

Тя се засмя и извади рокля, която беше колкото синя, толкова и черна, и едно електриковосиньо сако към нея.

— Това достатъчно благоприличие ли е за теб?

— Законно ли е да ходиш с такова деколте?

— Откога стана яростен противник на деколтетата?

Иън отвори уста да отрече прилива на целомъдрие, но замълча.

— Отскоро. Да се тревожа ли?

— Сакото се закопчава.

— Тогава ще изкараме вечерта, без да те завлека в най-близкия гардероб.

Лейси се засмя.

— Караш ме да се чувствам като някоя секси мацка.

— Ти си.

— Само според теб. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Благодаря. В случай че не си забелязал, ти също си секси. Много, много секси.

Той повдигна вежди.

— Човек научава по нещо ново всеки ден.

На вратата на спалнята им се почука.

— Десет минути — каза Сюза кратко.

— Ще бъдем готови — отвърна Иън.

— Да, но ще бъдете ли облечени? — попита тя.

— Уф, колко си придирчива — подкачи я той.

— Знам. Десет минути.

Двамата бързо се заеха да се обличат. Лейси си сложи лек грим, качи се на смазващите пръстите й обувки с високи токове, които веднага намрази, и обяви, че е готова.

Иън тъкмо обличаше сакото си. Беше в тон с малката черна рокля на Лейси: синкавочерен костюм, кремава риза, червеникава вратовръзка и черни обувки.

Лейси подсвирна:

— О, как си се изтупал!

Той я изгледа от главата до петите.

Тя се усмихна и излезе от спалнята. Сюза стоеше в дневната, облечена в изумително семпла тюркоазна рокля и с перлено колие.

— Изглеждаш страхотно — каза Лейси.

Сюза се усмихна.

— Благодаря. — Наклони глава. — Ей сега се връщам. Имам бижу, което е идеално за роклята ти.

След минута се върна от спалнята си с брошка във формата на пауново перо. Окото на перото бе великолепен черен опал, а останалата част — от миниатюрни цветни перли.

— Не мога да я сложа — избъбри веднага Лейси. — Много е скъпа.

— Можеш и още как — настоя Сюза спокойно. — Даже ще ти отива повече, отколкото на мен. За мен е прекалено голяма, но обещах на Фейт и Онър — дъщерите ми, — че ще я покажа по някакъв начин, за да рекламирам семейния бизнес. Те са дизайнери на бижута, а синовете ми търсят и купуват скъпоценни камъни от цял свят. Когато хората се възхищават на брошката ти, просто им казвай кой я е изработил. Така ще ни направиш услуга.

— О! — Лейси погали брошката с върховете на пръстите си и се усмихна на чувствената закачливост на бижуто. — Добре. Само не ми казвай колко струва. И я закачи здраво.

Иън излезе от спалнята, видя брошката и мислено се наруга, че не се е сетил за това по-рано.

— Бижутата ти в стаята ли бяха, когато стана кражбата?

— Не, бях ги прибрала в сейфа.

— Имала си късмет. Сейфовете са по-добре от нищо, но не биха спрели някой професионалист.

— Подозирам, че онзи мъж не е търсел произволни неща — каза Сюза.

— Да. И това още повече намалява шансовете скоро да открием картините.

— Защо? — попита Лейси.

— Професионалистите не крадат прочути произведения на изкуството, защото не могат да ги продадат бързо. Правят го само ако вече имат купувач. Чак тогава планират кражбата.

— Чудесно — възмути се Лейси. — Какви гадини!

Сюза погледна Иън.

— Тъй като картините не са тук, предполагам, че си намерил време да ги занесеш долу?

— Да. — Той потупа вътрешния джоб на сакото си. — Имам подписана разписка, както и снимки с полароид на всички картини.

— Това е било гадничко от твоя страна — усмихна се Сюза. — Е, готови ли сме да се изправим пред тълпата?

— Тълпата не е дошла заради мен или Иън — изтъкна Лейси.

— Но ние ще те пазим — обеща той.

— Почвам да хленча, нали? — Сюза въздъхна и погледна часовника си. — Да идем да видим картините преди вечерята. Ако не са ги изложили както трябва, ще имаме време да оправим положението.

В момента, в който излязоха в коридора, стана ясно, че търгът ще постигне успех. Навсякъде имаше хора със скъпи облекла — излизаха от стаите си, чакаха асансьора, бъбреха си с приятели. Навсякъде цареше блясък и наситена с вълнение атмосфера. Реплики от различни разговори се рееха като носени от вятъра листа:

— … видя ли най-новата му приятелка? Боже мой, тя сигурно е петдесет години по-млада от него и…

— Повече ми харесва мрачната картина, толкова брутална и…

— Ако си направи още един лифтинг, ще й се образува козя брадичка.

— А ако той си направи още един лифтинг, ще…

— … ужасни картини на онази изложба, просто ужасни. Все едно ги беше оставил портиерът, като е сменял изгорелите крушки.

— Вижте, това не е ли Сюза?

— О, боже, вижте какви рамене!

— Нейните ли?

— Неговите. И какъв задник!

— Дали са любовници?

Иън изруга тихо.

— Дръж се прилично — каза Сюза кротко.

— Защо? — попита тихо той. — Никой друг не се държи прилично. Чувствам се като парче месо в магазина.

Лейси се усмихна.

— Ти наистина си парче месо, красивата ми наденичка.

— Свиквай. — Сюза намигна на Лейси. — Повечето привлекателни мъже тук са хомосексуалисти. Но ако някоя от старите дами те ощипе, ще й строша кокалестите пръсти.

Иън се запита дали е прилично да погледне измъчено към тавана.

Накъсаните разговори секнаха в асансьора само за да се подновят с двойна сила във фоайето.

— Стой от дясната ми страна — нареди Иън на Лейси, — но в никакъв случай не пречи на дясната ми ръка, ясно?

— Защо?

— Познай.

С известно закъснение тя осъзна, че той иска ръката му да е свободна, за да може да извади бързо пистолета си, ако се наложеше.

— А, ясно — прошепна и мина от дясната му страна. Но не прекалено близо. — Значи няма да се държим за ръка, а?

— Нали затова му викат работа?

Иън хвана с лявата си ръка лакътя на Сюза. Изражението му стана мрачно и той се втренчваше във всеки, който опиташе да се приближи до нея, докато прекосяваха фоайето. Когато погледът му не бе достатъчен, той просто казваше на нахалника, че художничката ще е готова да разговаря с всички желаещи след търга.

— Благодаря — каза Сюза, когато той отклони четвъртия натрапник. — В това те бива не по-малко от Арчър или Джейк. Не си груб, но със сигурност не си и дружелюбен.

— Това се учи в курса за кучета пазачи.

Лейси се усмихна.

— Насам. — Иън насочи Сюза към вестибюл, който бе дискретно означен като Бална зала „Сърф“.

— Хубав килим — каза Лейси, като огледа пищния, но ненатрапчив персийски килим в оттенъци на синьо и златисто. — Как ли ще изглежда след няколко години?

— Захабен — процеди Иън.

— О, ти си много забавен, когато си на работа.

Господин Гудман излезе от балната зала, забеляза Сюза и се втурна да я приветства:

— Госпожо Донован, изглеждате великолепно.

— Благодаря — отвърна Иън, преди Сюза да успее да отвори уста. — Ако ни извините, бързаме. Трябва да се настаним на почетната маса до пет минути, а Сюза не е успяла да види как са подредени експонатите за търга.

— О, разбира се. Ако имате въпроси… — Господин Гудман откри, че говори на гърба на Иън. Пред входа на балната зала стоеше униформен заместник-шериф, други двама покриваха останалите изходи. На малката повдигната сцена в единия край на залата стояха изложени картините на Сюза. Фалшификатите бяха разположени на подвижни панели точно пред сцената. Останалите платна от категорията „Открити от Сюза Донован“ образуваха лабиринт от картини, който заемаше една трета от балната зала. Другата част от залата бе пълна с луксозни сгъваеми столове, чиито гумени капачки на краката не оставяха следи върху блестящия дървен под. Върху всеки стол лежаха табелки с дръжки, на които бяха изписани огромни цифри, за да може водещият на търга да вижда и съобщава номерата на наддаващите.

Иън погледна лабиринта от картини с измъчен вид. В него можеше да се скрие цял взвод убийци с узита.

— Кротко, момче — каза Сюза.

Той я погледна.

— Какво?

— Познавам този поглед. Учите го в „Параноя за напреднали“. Просто помни, че си тук, за да се чувства Доналд спокоен, а не защото съществува някаква вероятна или невероятна заплаха за мен.

Иън изсумтя.

Лейси ги остави да обсъждат поведението му на бодигард и отиде до трите картини на дядо си. Платната бяха изложени по същия начин, по който ги беше представила на Сюза — без рамки.

Отсъствието на рамки само подчертаваше суровата, първична енергия на картините. Пустинният пейзаж трептеше от мълчаливата, безкрайна битка за оцеляване. Крос Кънтри Кениън изглеждаше почти зловещ, сякаш знаеше, че ще се превърне в нечий гроб. Тъмните вълни на басейна бяха разцепени от ужасяващия ален писък.

Въпреки волята си, Лейси бе привлечена от злокобния образ. Тук, в пищната обстановка на залата и с добро осветление, творбата на дядо й изпъкваше с още по-голяма яснота, по-завладяваща, едновременно и конкретна, и универсална. Жената можеше да е всяка жена, гривната на ръката й приличаше на преплетени сърца. Ръката на убиеца беше просто мъжка, здрава, без да е огромна, смъртоносна, макар и без оръжие, тъмна сила, отнемаща живота на жената. На това осветление басейнът се очертаваше по-ясно. Лейси почти виждаше очертанията на плочките и пищната зеленина наоколо. Но ако не се взираше така, мястото можеше да е на Хаваите или Карибите — всяко място, където имаше пищна зеленина и чиста вода.

Постепенно тя осъзна, че някой стои до нея, загледан в картината също толкова съсредоточено. На пръв поглед жената изглеждаше на трийсет и няколко години. При по-обстоен оглед ставаше ясно, че е поне с десетилетие постара. Беше руса, с преливащи нюанси на кичурите, със сребриста копринена рокля, чиито линии напомняха за Париж, и колие с диаманти и сапфири, подчертаващо поразително сините й очи.

Докато Лейси я наблюдаваше, жената бавно повдигна дясната си ръка, така че да се приближи до картината. Гривната й беше от бяло злато с преплетени диамантени сърца. Всяко трето сърце беше по-голямо и от метал.

Жената се наведе още по-близо до платното и продължи да мести поглед от ръката си към картината и обратно. Изведнъж ръката й потрепери.

— Това е моята гривна.