Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (16)

Глава 15

Плажът на художниците

Сряда следобед

Господин Гудман се ръкува с Уорд Форест с комбинация от ентусиазъм и благодарност, че най-после има шанса да се запознае с този забележителен човек. Около тях фоайето на хотел „Савой“ приличаше на мравуняк от работници, които търчаха във всички посоки. Присъствието на Уорд не впечатляваше никого от персонала и работниците. Той идваше и обикаляше наоколо толкова често, че заетите служители вече почти не го забелязваха.

— Толкова съжалявам, че Сюза не можа да се присъедини към нас — каза господин Гудман на Уорд. — Служителите от хотела ме уведомиха, че е излязла да рисува. Някъде в ранчото ви, доколкото разбрах?

Уорд погледна Рори, който беше в пълна униформа. Рори погледна Савой, който бе небрежно-елегантен, както винаги, и караше жените да се обръщат след него, където и да отидеше.

— Ние се съгласихме тя да ходи да рисува в ранчото още преди пристигането й — обясни Савой. — Естествено се надяваме така да се появят пейзажи с ранчото.

— Доколкото знам, тя е рисувала ранчото и преди — обади се Гудман.

— Да, по времето, когато е била неизвестна художничка — отвърна Савой. — Подозирам, че точно затова се съгласи да участва в този търг — нещо като пътешествие в земята на спомените.

Уорд намести красивата брошка на тясната си вратовръзка, която бе в коралово, тюркоазно и сребристо и изобразяваше индианските богове на дъжда и вятъра.

— Не бих казал, че имам нещо против да добавим някоя картина на Сюза към нашата колекция. Ще си струва парите дори само за да чуем ужасените писъци на досадните Пикфорд.

Господин Гудман се усмихна предпазливо. Крамолите между родовете Савой и Пикфорд бяха нещо като легенда в окръг Морено.

— Със сигурност ще е чудесна придобивка — съгласи се Гудман. — Като президент на Организацията на художниците от окръг Морено, вицепрезидент на Коалицията на калифорнийските пленерни художници и бивш президент на Американската асоциация на фигуративното изкуство с удоволствие бих помогнал.

— Ще го имаме предвид — каза Уорд, оглеждайки трескавата активност наоколо. — Търгът ще се проведе навреме, нали?

— Абсолютно — кимна Гудман. — Управителят на хотела ме увери преди половин час.

Уорд изсумтя. Щеше да повярва на това, когато го видеше. И дано да го видеше, иначе доста хора щяха да си търсят нова работа.

— Знам колко сте ангажиран, след като остава толкова малко време до търга — каза Савой на Гудман, — така че защо не отидем направо при картините.

— Разбира се. Някой желае ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря — рече Уорд.

Рори не би имал нищо против да пийне кафе, но не си струваше усилието. Уорд бе в особено настроение. Савой също го усещаше и буквално излъчваше успокоителни вибрации. Рори не го винеше. Понякога Уорд се държеше адски гадно.

Савой погледна Гудман в очакване.

— Насам. — Гудман посочи и поведе Уорд през оживеното фоайе. — Не знам дали знаете за това, сър — каза той на Уорд, — но Асоциацията на художниците търси спонсори за стипендиите на талантливи деца, с акцент върху голямата емигрантска общност в Южна Калифорния.

— Изпратете бележка до офиса ми — каза Савой, преди баща му да захапе Гудман. — Ще се свържем с вас, когато вземем решение.

— Благодаря. Това е много значима кауза.

— Всички са такива — тросна се Уорд. — Някой ден някой ще ми представи някоя незначима кауза и ще го разцелувам и по четирите бузи.

Гудман разбра намека.

Рори огледа фоайето, обръщайки особено внимание на дискретните камери, които инсталираха в момента. Като един от собствениците на фирмата, която осигуряваше охранителната система, той знаеше, че камерите — когато работеха както трябва — покриваха около деветдесет процента от хотела. Само истински професионалист би могъл да се промъкне през останалите десет процента.

— Искате ли да покажете на господин Форест някои от другите картини, които разгледахте по-рано? — попита Гудман с надежда, поглеждайки към Савой.

Савой знаеше, че сега не той е „господин Форест“. Когато баща му присъстваше, имаше само един господин Форест.

— Няма смисъл да губим времето на баща ми — отвърна Савой спокойно. — Тези картини могат да бъдат купени с наличните пари в музея във всеки един момент.

Рори се подсмихна и си каза, че ако Сави по-често показваше зъбите си, нямаше да се налага Уорд да го прави.

Гудман отключи конферентната зала с електронния си ключ и се отправи към вратата в дъното й. Преди да успее да я отвори, Савой взе ключа от ръката му.

— Благодаря — каза Савой. — Ние ще върнем ключа на рецепцията, след като приключим.

— Чиста загуба на време — измърмори Уорд. — Правят тези ключове с хиляди. Сигурни са колкото детска играчка.

Гудман се поколеба, после прие отпращането си с достойнството на човек, свикнал да моли богаташите за стипендии.

— Разбира се. Ако мога да помогна с още нещо…

— Ще ви се обадим — прекъсна го Уорд и взе ключа от сина си. — Благодаря и довиждане. Хайде да действаме, Сави. Нямам цял ден за това.

Синът му отправи към Гудман усмивка и сви рамене, с което го подканваше да разбере нетърпението на разглезения старец.

— Непременно изпратете информацията за стипендиите лично до мен — каза Савой. — Ще я поставя най-отгоре на купчината с молбите за финансова помощ.

Гудман се усмихна и забрави раздразнението си.

— Благодаря, сър.

Савой го изчака да се отдалечи достатъчно, после затвори вратата на конферентната зала и се обърна към баща си:

— Трябва малко да поработиш върху маниерите си. Гудман може да е досаден, но е много уважаван в артистичната общност, чиято подкрепа е важна за музея „Савой“ и за филантропския имидж на семейството, което пък е важно за „Ню Хърайзънс“, които пак нещо се суетят около предстоящото сливане.

— Това, което не разбираш по отношение на властта, момчето ми, е, че трябва да я упражняваш. По-добре да те уважават, отколкото да те обичат. Хайде, отваряй проклетата врата, моля те.

— Ключът е в теб.

— Точно така. — Уорд се усмихна. — Никога не го забравяй. — И пъхна пластмасовия правоъгълник в процепа.

Рори се засмя. Старият приличаше на заредено оръжие, нямаше две мнения по въпроса. Можеше да ги побърква всичките, но възрастта изобщо не му се отразяваше.

Уорд отвори вратата и се взря в трите картини.

— Мамка му! Беше прав, Сави. — Рязко извади очилата си за четене от джоба на сакото и огледа картината с убийството за подпис. — Какво е това, по дяволите? Той не я е подписал?

— Точно затова те доведох. Ти имаш по-набито око от мен — каза Савой спокойно. Това си беше самата истина. — Мислиш ли, че е на Мартен?

Уорд вдигна картината и я преобърна, взирайки се покрай ръбовете, където платното бе захванато за рамката. Изсумтя.

— Номер двайсет и седем. Боже, колко е нарисувал, преди да умре?

— Значи е Мартен? — попита Савой.

— Мартен или Дядо Коледа, с подпис или без — ще я купя.

— Вече имаме седемнайсет — отбеляза Савой. — Горяща къща, горяща кола, давеща се жена. Шестнайсет са подписани. Мислиш ли, че това е достатъчно?

— Там е тънкостта на колекционирането: че не си свършил, докато не ги събереш всичките. — Уорд остави картината. — Купи я.

— Казах ти — обясни Савой търпеливо. — Не се продава.

— Глупости! Всичко се продава. Само трябва да откриеш на каква цена.

— Това може да се окаже проблем.

— Защо?

Савой усети, че е готов да избухне, и опита да се овладее. Той знаеше много добре, че мозъкът на баща му щракаше по-добре от компютър. Старият мъж правеше това, което умееше най-добре — натискаше копчетата на сина си. Така че Савой бръкна в спортното си сако, извади мобилния си телефон и натисна някакви бутони. След няколко секунди екранът показа същия резултат, както и след първия имейл — нямаше отговор от тайнствената госпожица Марш.

— Тя не отговаря на имейлите ми.

— Тогава й се обади.

— Няма телефонен номер — процеди Савой през зъби. — Нали се сещаш? Няма и адрес. Не помниш ли?

Скулите на Уорд поруменяха от яд.

— Не съм започнал да страдам от склероза.

— Тогава не се дръж, все едно си — отвърна му остро Савой. — Проведохме този разговор пет пъти, откакто ти казах за картината. Повярвай ми, с радост бих ти я подарил за рождения ден — или по-скоро компанията би ти я подарила, — но не мога да купя нещо, което не се продава.

Уорд се обърна към Рори:

— Намери я.

— Ако ми дадете описание, доста ще ме улесните — каза шерифът.

Рори хвърли кос поглед към Савой и зачака Уорд да каже нещо.

— Направи го — кимна Уорд.

— А като я открия, какво?

— Оттам нататък Сави ще поеме нещата.

Рори въздъхна.

— Няма ли да е по-просто да се изчака до събота? Тя със сигурност ще се появи на търга.

— Може и така да е, но не мога да разчитам на това — заяви Уорд.

— Защо не? — попита Савой. — Съвсем логично е.

Уорд се обърна към сина си:

— Господи, нищо ли не си научил от мен? Хората не действат логично. Намерете я!