Нино Ричи
В стъклената къща (4)

Трета глава

През следващите няколко седмици баща ми и аз останахме сами във фермата. Джелсомина идваше само в неделните дни, за да прибира дрехите за пране, както и за да ни сготви супата и соса за спагетите за следващата седмица. Бебето беше в къщата на чичо Алфредо. Но макар че сега по-често оставах заедно с баща си, присъствието му продължаваше да помрачава настроението ми. Цялото ми тяло се напрягаше като един голям, вкоравен мускул дори само когато долавях миризмата му, преди още тъмният му силует да се появи на прага.

От една седмица той ме бе задължил да чистя стария кокошарник, сврян в един от ъглите на хамбара. По цял ден оставах сред замъглената светлина в хамбара, която все ми се струваше някак загадъчна. Проникващите през процепите в стените подобно на ярки остриета слънчеви лъчи изваждаха на показ безчет прашинки. От сенките по гредите високо над пода и малко под покрива, постоянно се чуваше гукане и пляскане на крила. Най-горе в кокошарника, до една от подпорните греди, имаше гнездо от някакво твърдо слепнало светлосиво вещество, подобно на глина. Всяка сутрин, щом влизах в хамбара, от там излиташе лястовица, която описваше забързано някакъв йероглиф във въздуха. Сякаш, преди да изчезне далеч сред клоните на черниците отвъд моравата, даваше таен сигнал на останалите лястовички.

Кокошарникът беше претъпкан с най-различни ненужни вещи, изоставени от години там — счупени щайги, макара с дебела тел, овехтели земеделски сечива, напукана от времето конска сбруя, рула от телена мрежа, с каквото бе ограден и кокошарникът. В началото баща ми обясни накратко какво искаше да свърша, след което ме остави там до обяд. Скоро, след като той излезе на двора, аз вече не можех да си спомня ясно какви точно бяха указанията му. Като се върна, за да ме провери, той веднага се зае да изтъква грешките ми:

— Нали ти казах да струпаш тези щайги до отсрещната стена, където няма да пречат на минаването. — След четвърт час забързано и напрегнато преместване той пренареди щайгите, с които се занимавах през цялата сутрин.

След почистването на хамбара ми възложи да събирам счупените стъкла от оранжерията, които бяха разпилени по алеите. Но отново допуснах точно тези грешки, за които той предварително ме беше предупредил, че непременно ще направя.

— Гледай да не препълваш количката — рече ми той, — за да не я разсипеш.

Ала аз направих тъкмо обратното: така препълних проклетата количка, че едва я повдигнах за дръжките. И докато я тиках с върховно усилие едва-едва, нагледно си представих — като някакво зловещо предчувствие — как ще изсипя съдържанието й по непредпазливост. И сякаш нарочно в следващия миг количката силно се килна настрани и последва страхотен трясък — разхвърчаха се парчета стъкло чак до стената на една от клетките в оранжерията. След броени секунди баща ми дотърча при мен с лице, пламнало от гняв.

— Господи, Исусе Христе! — За пръв път го виждах толкова разгневен. За пръв път се случваше да ме наругае с толкова леден тон. — Не можеш ли да свършиш нещо така, както съм ти казал?

Инстинктивно се присвих в очакване на удара. Ала удар не последва, нито сега, нито по-късно, защото той веднага се наведе и се зае припряно да събира разпилените от мен парчета стъкло, сякаш той бе този, който бе жертва на някакво унижение.

Оттогава насетне не ме оставяше да върша нищо сам, а най-често ме викаше да му помагам. Понякога, докато работеше, ми правеше забележки или просто изругаваше, щом се натъкнеше на някакво затруднение, при което ми се струваше странно близък и прям, сякаш в залисията беше забравил, че още съм само едно неопитно дете. Но обикновено оставаше смълчан, изцяло погълнат от работата, съсредоточен до предела на възможностите си. Това привидно би трябвало да ми помага да се чувствам по-малко притеснен, макар че тъкмо тогава аз най-осезаемо усещах присъствието му, загледан в загорялата му кожа и в мускулите по ръцете и врата му, в петната от потта по ризата му, в зачервеното му и напрегнато лице, в което можех да надзъртам като в огледало.

По пладне той обикновено ме натиряше да се прибирам в къщата по-рано от него, за да стопля супата за обяда или да сгрея водата за спагетите. Ако бяхме свършили храната, приготвена ни от Джелсомина, баща ми набърже приготвяше яйца на очи с лук към тях, като с все същата типична за него припряност изстъргваше загорените яйца от тигана в зле измитите метални чинии, макар на мен да ми се искаше да слагаме на масата от много по-гладките порцеланови чинии, използвани от Джелсомина. Докато се хранехме, той слушаше радио — отначало някаква странна музика, а после гласа на говорителя, невидим, но един и същ всеки ден. Баща ми винаги усилваше звука, когато този непознат мъж заговореше.

— Хм — повтаряше той след това, — може би все пак ще има слънчеви дни, ако вярваме на всички глупости, които приказват по радиото.

Един ден — помня, че беше, когато баща ми окопаваше боба в предната нива — при нас се появи един посивял мъж в кариран костюм и черни очила. Малко преди това го бях видял да паркира голямата си синя кола в предния двор. Сега пристъпи към нас, широко усмихнат, с протегната ръка.

— Марио — започна той, — как си, Марио? Как си, земляк?

След размяната на поздрави започнаха да приказват с баща ми на езика, който сигурно трябваше да е английски. Дълго разговаряха и на мен все ми се струваше, че баща ми, който сега се смееше, докато бъбреше на този неразбираем за мен чужд език, се проявява като съвсем различна личност. В този миг ми изглеждаше много по-спокоен и в добро настроение. Но щом непознатият си тръгна, баща ми отново се намръщи.

— Купих фермата от този тип — сподели той. — Тези германци не знаят друго, освен „земляк, това и това, земляк това и онова“. Всички имигранти от Европа са земляци за тях. Но това дърто копеле всъщност искаше просто да се увери, че не съм забравил, че му дължа пари.

Въпреки това той отново се усмихна. Изглежда, че посещението на този възрастен мъж кой знае защо, го беше разведрило.

Същата вечер той ме заведе в градчето, в някаква кръчма, която представляваше дълго и зле осветено помещение, с тезгях в единия край и с редица от плетени маси — в другия. Заварихме там неколцина мъже да бъбрят около една от по-задните маси. Част от тях носеха униформи на сиви и бели райета, каквито носеше и баща ми, докато работеше във фабриката. Баща ми отвърна с приятелско кимване на техните поздрави, но доброто му настроение тутакси се изпари. Поръча сладолед и кафе на мъжа зад тезгяха, но никой друг не си поръча нищо.

— Хей, Марио, хайде, ела да поиграем. Трябва ни четвърти, а тези тук са прекалено страхливи, за да заложат малко пари на масата.

Баща ми впери поглед в кафето си.

— Може би не са чак толкова глупави — изрече накрая той. — Никой не дава нищо даром.

— Какви ги говориш? Играем по на петдесет цента, а за тях дори не можеш да си купиш някоя от курвите в Детройт.

Другите мъже около масата дружно се разсмяха.

— Да, петдесет цента — замислено процеди баща ми, все още загледан в кафето си, макар че сега цялото му внимание беше посветено на мъжете около масата в дъното на кръчмата. — Когато дойдох тук, трябваше да работя половин ден, за да изкарам петдесет цента.

— Уф, все едно и също повтаряш! Хайде, седни при нас. Нали скоро ще забогатееш, като започнат да пристигат чековете от фермата.

— Тази ферма ще поглъща още много усилия, преди да мога да сложа нещо в джоба си. Сега работя само за банката. Пък и този проклет германец, който още се тревожи за четирите цента, които му дължа…

— Какво може да ти стори той? Няма ли да си получи парите от земеделския кредит?

Баща ми се обърна с лице към тях. Щом стана дума за германеца, доброто му настроение се възвърна.

— Работата е там, че няма много печалба в тази работа, понеже той беше занемарил фермата много. Веднага ми стана ясно защо ме посети днес, с нов костюм и с нова кола — защото още не е забравил за онези жалки центове. Нищо, че в договора е записано, че до октомври не му се полага нито цент дори…

— Брей, какъв негодник е той! А ти какво му каза?

— Не си мислете, че той е толкова глупав, та да заговори открито за парите. Нали ги знаете какви са? Все са ухилени, все те наричат „приятел“, „земляк“. Но през цялото време се озърташе наоколо, подпитваше за реколтата и за изкупните цени. Аз само се усмихвах и накрая му рекох, че ако иска да види каква ще е реколтата, да се отбие пак през юли, когато ще мога да му подаря една крина боб.

Другите мъже се разсмяха.

— Ще видиш, че ще дойде да си прибере боба — увери го един от тях.

Баща ми се надигна от стола и се присъедини към тях, за да поиграе на карти.

— Ти ще бъдеш моят банкер — каза ми той и издърпа един стол до неговия за мен.

— Това означава, че всеки път, когато той спечели — обади се един от играчите, — ти ще прибираш по пет цента.

— Ако пък загуби, ще ти отстъпи фермата.

Играха до късно, като отначало разговорът бе доста лаконичен, но постепенно се увличаха все повече и повече в играта. Накрая баща ми реши да ми остави малко дребни монети от спечеленото тази вечер.

— Какви ги вършиш, Марио? — пошегува се един от мъжете. — Да не искаш да го разглезиш? Та това е надница за половин ден!

След няколко дни, на връщане от полето, ние заварихме пикапа на чичо Алфредо, паркиран в предния двор. Самият той ни очакваше край кухненската маса, докато леля Мария приготвяше вечерята.

— Е, успя ли да се отървеш от неприятностите? — Неговото весело настроение ми се стори престорено сякаш ни носеше лоши вести.

Откъм банята се чуваше шум и след малко Джелсомина се появи оттам, понесла бебето в ръцете си. Усетих как ме заля вълна от гняв — не ми се струваше правилно бебето отново да се върне в къщата. Казах си, че някой — чичо Алфредо или баща ми — трябва да забрани на Джелсомина да го води в кухнята, само че щом тя влезе вътре, наоколо се възцари напрегната тишина.

— През целия ден беше кротка като ангелче — заговори Джелсомина.

Чичо Алфредо извърна към нея червендалестото си лице.

— Така ли се влиза в стая? Не мислиш ли, глупачке, първо да поздравиш чичо си Марио?

Чичо Алфредо и леля Мария си тръгнаха след вечерята, но Джелсомина и бебето останаха. За кратко, след като чичо Алфредо си тръгна, ние тримата останахме спокойни, докато накрая баща ми не се надигна мълчаливо, за да се оттегли в стаята си. След това Джелсомина се зае да приготвя храната за утрешния ден, като не спря да мърмори под носа си, докато шеташе в кухнята. Ала нейната веселост беше измамна и престорена, защото така и не успя да прикрие до болка познатото ми мрачно униние, тъй често тегнещо в нашия дом.

Тази нощ в леглото Джелсомина беше неочаквано дистанцирана, разсъдлива и въобще се държеше като съвсем зряла:

— Не е редно да спя в едно легло с теб — заяви тя. — Все пак не съм ти майка.

По време на отсъствието си от дома ни тя бе станала някак по-мрачна и непредвидима. В присъствието на баща ми ме заговаряше само ако се налагаше да ме порицае за нещо. Стремеше се да изтъкне колко е пораснала и съзряла и дори си позволяваше да се държи най-безцеремонно с мен сякаш за да ми даде да разбера къде ми е мястото. Освен това Джелсомина често подпитваше баща ми за работите във фермата и то, придавайки си вид на много осведомена стопанка. Държеше се доста фамилиарно и докато поднасяше чиниите, се задържаше край стола му повече, отколкото бе нужно. После, след поредното оттегляне на баща ми в котелното, тя се прокрадваше в стаята му, за да вземе неговото тесте карти и да поиграе с мен — просто защото нямаше с кого другиго. Сядаше на пода във всекидневната, кръстосала нозе и затъкнала ръба на роклята между бедрата си. При всяка успешна за нея ръка тя надаваше радостен момичешки крясък. Случваше се в резултат на този шум бебето да ревне с цяло гърло. Тогава тя се надигаше от пода, без дори да си дава труд да прикрие безкрайното си отегчение от досадното задължение да го вземе на ръце.

— Всички говорят, че баща ти трябва да намери друго семейство, което да иска бебето — заговори тя. — Така правят тук, не е като в Италия. Тези ингелези непрекъснато вършат това и хич не се грижат за децата си, както е прието сред италианците. Но майка ми все повтаря, че ако каже на баща ти да стори нещо, той ще направи точно обратното. Сам си е виновен, че е станал за смях на хората.

Джелсомина почти не полагаше усилия да държи бебето настрани от баща ми. Понякога използваше завръщането си в нашата къща като своеобразно разрешително да го храни в кухнята, докато и ние с баща ми седяхме там. Гримасничеше само и само за да накара малката да се разсмее, сякаш се докарваше пред баща ми, че го гледа както всяко нормално дете. Имаше нещо предизвикателно в поведението й, но баща ми продължаваше да не допуска грижите за бебето до съзнанието си и почти не поглеждаше малката ми сестричка, сякаш за него тя бе само някакво нежелано недоразумение.

Вече навлязохме в разгара на лятото и работата на полето се увеличи — трябваше да се прибира бобът, а доматите трябваше да се прекопаят. Дните се сливаха един с друг без никаква разлика между тях. Все се надявах, че тази усилна полска работа не може да продължава все така, без никакво спиране, ала всяка сутрин Джелсомина ме будеше още на разсъмване и всичко продължаваше както преди. Рано сутрин, през първите часове, навън беше по-поносимо. Подухваше лек утринен ветрец и въздухът изглеждаше зареден с неясно, но обнадеждаващо обещание, пък и растителността беше още съвсем свежа заради утринната роса. Обаче по пладне полето вече се мержелееше в мараня. Жегата беше влажна и потискаща и сякаш целият свят около теб, докъдето ти виждат очите, застиваше неестествено замрял и скован.

Баща ми вече почти не ме взимаше да му помагам, а усамотен се занимаваше само със своите загадъчни проекти. Когато започна брането на боба, Джелсомина понякога излизаше следобед на полето, като оставяше бебето да спи в най-близката щайга — използваше я вместо бебешка люлка. Тогава часовете се нижеха малко по-бързо, макар че Джелсомина все мърмореше на баща ми, че не работя достатъчно, но поне ми помагаше да издържа до свечеряване. Понякога го лъжеше, че съм напълнил повече щайги, отколкото всъщност бях успял да сколасам, като ми приписваше по някоя и друга щайга от своите. Обикновено аз работех с хората, които баща ми довеждаше всяка сутрин на полето със своя пикап — едри жени с черни очи, облечени предимно в черно, с орлови носове и със скрити под забрадките си коси с необичайно твърд косъм. Те винаги се скупчваха на групи и неспирно бъбреха помежду си на своя дразнещо рязък и гърлен език. Но поне работеха чевръсто, защото съумяваха да оберат по три, дори по четири реда, докато аз се тутках с довършването на първия си ред за деня. Те често ми предлагаха плодове от вързопите, в които носеха обяда си, а понякога добавяха и къс бяло, но силно солено сирене, опитвайки се да се шегуват с мен на своя странен език. Често се случваше баща ми да се впуска в спор с тях, като се връщаше назад по техните редове, за да им покаже къде са стъпкали растенията или са набрали в щайгите си негоден за продажба боб.

— Оглеждай се и преброявай всички щайги, които си набрал — казваше ми той. — Тези проклети ливанки ще те ограбят, ако не си отваряш очите.

Аз престанах да взимам от тяхната храна и ги следях зорко, докато те се трудеха, с надеждата да заловя някоя от тях в опит за измама. Само че когато веднъж се оплаках на татко, че май липсва една от моите щайги, той реагира с необяснимо за мен безгрижие:

— Ти наистина ли видя да ти задигат щайгата? — запита ме той.

— Не.

— Тогава сигурно не си ги преброил добре.

След беритбата на боба трябваше да се заемем със засаждането на лехите в оранжерията или „стъклената къща“, както я наричах в мислите си. После отново трябваше да се върнем при доматите, после следваше още садене и най-накрая дойде ред на първата беритба. Редовете бяха толкова дълги, че за цял един ден не можех да свърша дори един. През целия ден работех, стремейки се, колкото се може повече да оставам на сянка. Отмервах часовете според бавното издигане и спускане на слънцето спрямо хоризонта. Имах почивка по средата на сутринта — тогава Джелсомина обикновено ми носеше стомна с вода, после в средата на следобеда ми се полагаше още една почивка. Най-тежко ми беше именно в следобедните часове, когато другите работници бяха напреднали доста пред мен и аз оставах самичък сред палещата, притихнала жега. Над мен се синееше бездънното небе, ослепително синьо, толкова светло, че чак очите ме заболяваха, когато се взирах в него. Не можех да понеса мисълта за това още колко много работа имах да свърша. Ако се случеше наоколо да няма никого, аз просто се изпъвах по гръб на земята, притварях очи и си позволявах за кратко да подремна. На свечеряване малко се окопитвах, защото вече се виждаше краят на тягостно дългия работен ден. Гледката на безкрайната редица от напълнени догоре, подредени надалеч зад гърба ми и огрявани от залязващото слънце торби, радваше окото ми. По-късно вечерта ме налягаше смъртна умора и едва се довличах сред напрегната тишина до къщата само за да се просна в леглото и да заспя непробудно в очакване на следващото съмване, когато всичко отново щеше да се повтори.

Така се стигна до онзи ден в края на лятото, когато Джелсомина ми каза, че скоро щяла да се върне на работа във фабриката.

— Ами бебето ще се махне ли? — попитах я аз.

— Не говори глупости. Къде ще се дене тя?

— Че кой тогава ще се грижи за нея?

— От къде да знам? — сви рамене тя. — Може би баща ти ще я продаде на циганите.

— Или май аз ще трябва да се нагърбя с грижите за нея.

— Ти? — възкликна тя недоумяващо. — Та тогава тя няма и една седмица да преживее. Пък и нали трябва да ходиш на училище.

Същото се повтаряше и през следващите дни. Джелсомина неуморно ми даваше своите тайни указания, без да прикрива стремежа си да прехвърли цялата работа на мен, когато баща ми не е в къщата.

— Не бива да се страхуваш за нея. Все едно да стиснеш с устни карфиците, за да ти останат ръцете свободни.

Тя ме заставяше да повтарям всичко отново и отново, докато не се научех да го върша, както трябва. Окото й не трепваше дори когато бебето се съдираше да реве, а на мен малко ми оставаше и аз да се облея в сълзи. Но понякога се случваше, при това най-неочаквано, и тя да изгуби търпение:

— Виж какво, идиот такъв, ти явно никога няма да се научиш как се прави това. Некадърници сте и ти, и баща ти, щом той си въобразява, че може да те оставя да наглеждаш бебето.

След няколко дни, на вечеря, тя успя да събере кураж, за да се опълчи открито срещу баща ми:

— Кой ще гледа бебето, когато аз си замина от тук?

Очите на баща ми блеснаха от възмущение, но в тях се четеше и нещо друго: някакъв внезапно пламнал интерес. Като че ли едва сега той забеляза Джелсомина, защото досега я възприемаше като част от мебелировката.

— Ама че си и ти една… — изрече той с радостен тон, което беше напълно неочаквано за мен. — Скоро ще можеш отново да разполагаш изцяло с времето си, така че за нищо не бива да се тревожиш.

Тази вечер Джелсомина повече не посмя да повиши тон. А после, в спалнята, тя се държа още по-странно: вместо да отиде, както обикновено, в банята за преобличането си, тя започна да се съблича пред мен. Опитах се да не я гледам, но тя май искаше точно обратното. За миг се изправи напълно гола до прозореца, обляна от лунната светлина като статуя, но доста кокалеста и недоразвита. Гърдите й, малки, уязвими и бели, бяха увенчани с тъмни кръгчета, с размер колкото италианските монети по петстотин лирети.

— Мислиш ли, че съм красива? — напрегнато прошепна тя. Аз, разбира се, не посмях да й противореча, защото и без това бях толкова засрамен, че тя се разголи пред мен.

През прозореца проблеснаха фаровете на пикапа на баща ми, който се връщаше с някакъв товар от фабриката. Джелсомина моментално се отдръпна в ъгъла, скръстила ръце пред голите си гърди.

— Ако кажеш на някого за това — заплаши ме тя, — ще ти клъцна пишката.

 

 

След три дни Джелсомина си замина и нейното място зае леля Тереза. Въобще не знаех, че ще пристигне, докато не я видях една вечер в задния двор да слиза от пикапа на баща ми. Появи се просто така, без никакво предупреждение, с куфар в ръка. Въпреки високите си токчета тя веднага закрачи из неравния заден двор. За миг, преди да я позная, аз си представих, че по някакъв вълшебен начин съм успял да я повикам тук. В следващия миг в паметта ми изплуваха някакви смътни спомени за нея.

— Здравей, Виторио! Я виж какъв малък мъж си станал! Очакваше ли ме? Какво има, не ме ли помниш? Марио, — обърна се тя към баща ми, — защо не си казал на Виторио, че ще дойда? Виж го как гледа, като че ли е видял призрак!

За последен път видях леля Тереза по време на погребалната служба на дядо ми в Кастилучи, когато тя бе само една от роднините ни по бащина линия, пристигнали да се видят с майка ми и с мен. Понякога се случваше мама и аз да посещаваме родителите на баща ми. В такива случаи леля Тереза неизменно ме завеждаше на селския площад, където подхвърляше по няколко лирети на младия мъж зад бара, за да ми купи сладкиши. Или ме разхождаше из ливадите около селото, като ме държеше за ръка и се шегуваше, че приличаме на двама влюбени. Тогава тя ми изглеждаше по-различна от всички останали, може би защото беше най-малкото момиче в семейството на баща ми, най-глезената, единствената дъщеря, на която бе позволено да посещава училище. Освен това заради бледата си кожа и черните си очи минаваше за красавица, макар да бе кокалеста. Помня как кокетираше, как се държеше предизвикателно, изживяваше се като награда за мъжете, но никой от тях не беше сигурен, че ще я спечели.

Но сега цялата й енергия се насочи само към поддържането на нашето домакинство. За броени минути тя успя да обходи цялата къща. Накрая се спря в моята спалня с бебето в ръце.

— Каква е хубавица! Лежеше тук напълно будна, притихнала като мишка. Как се казва?

Но никой още не се беше замислил за името й.

— Марио, само не ми казвай, че дъщеря ти още си няма име! Не можеш да я третираш като животно.

Смутих се, явно тя още не беше наясно с много неща около детето и очакваше от баща ми някакъв знак, че той ще брани правата на бебето. Но той запази мълчание, както често се случваше в присъствие на бебето.

— Тогава ще я наречем Маргарита — реши накрая леля Тереза. Притисна бебето към гърдите си и произнесе името бавно, сякаш й го подаряваше. — Мар-га-ри-та. Това е светицата, на която се молят всички жени, когато наближава да станат майки. Така ще те наричат: Маргарита. Ето виж, тя се усмихна. Видя ли как веднага ме разбра?

С пристигането на леля ми нашето ежедневие започна да се променя. Промени се дори и атмосферата в къщата, включително и толкова крехкият като черупка на яйце ред, който дотогава се беше утвърдил. Все си мислех, че нашето домакинство няма да понесе нейната неуморно бликаща енергия, че накрая всичко ще се сгромоляса, ала вместо това всичко тук започна да се променя така, че да се приспособи към нея. Тя се отнасяше към бебето като към моя сестра, което естествено внасяше много интимност в отношенията ни. Това доскоро беше немислимо, въпреки че ние досега нееднократно се бяхме опитвали да твърдим точно обратното. Странно бе да има в къщата ни нов човек, който отказва да капитулира пред царящата досега мрачна атмосфера, който толкова открито успява да извоюва място за себе си. След няколко дни тя ме премести от спалнята и сега вече спях на дивана във всекидневната. След още една седмица поиска креватче за бебето.

— Не мисля, че ще мога да издържа още една нощ в едно и също легло с нея — сподели с нас леля Тереза. — Това ме принуждава да си мисля какво вършат свинете с техните малки прасенца, как се случва понякога едрата свиня да затисне някоя от рожбите си с тежкото си тяло и да я премаже. Затова стопаните отделят прасенцата от майките им.

— Че то нашето легло стига за трима — възрази й баща ми. — А сега какво се оказва? Че е тясно дори за един човек.

— Слушай, едно бебешко креватче няма да ти коства много пари. Пък и може да стане въобще без пари. Жената на Мауро има креватче, което не се използва. Говорих вече с нея по телефона.

Баща ми почервеня от ярост.

— Ще ти строша главата с телефона, за да престанеш да бърбориш по него и да занимаваш хората с твоите глупости.

— Тогава я прибери да спи при теб — най-невъзмутимо му отвърна леля ми. — Но след тази въздишка, дето се отрони от устните ти, ми стана ясно, че никога през живота си не си държал бебе в ръцете си.

Очаквах баща ми в гнева си да запрати нещо по нея, толкова много се ядоса. Но той само се присви, съвсем обезсърчен.

— Да, да, добре, ти всичко обръщаш на шега. Но накрая ще видим дали всичко е шега в този живот.

Той вече изглеждаше примирен и готов на отстъпки. След няколко дни, когато се събрахме за обяд, видяхме един непознат пикап в двора, а в спалнята на леля Тереза някакъв рус мъж в работен комбинезон сглобяваше малко детско креватче с високи решетки като прегради от двете му страни.

— Ето, всичко е готово — съобщи ни той, щом приключи със сглобяването.

Не знаех как да се държа с леля Тереза, не можех да проумея как тя гледаше на живота ни, как така тя не се плашеше от проблемите и от тяхната сериозност. След появата й тук баща ми някак си се сниши, вечно мрачното му настроение все повече се превръщаше в негов личен проблем, при това все по-незначителен, за който дори не си заслужаваше да се говори. Когато беше около леля Тереза, баща ми като че ли се стараеше да сдържа гнева си, изправяйки го като свой страж срещу нея, а изречените приглушено неясни заплахи звучаха като плах опит да се защитава. Може би заради това леля Тереза го наричаше на шега Джовани Батиста^[1].

— И ти като него заради всяка дреболия предричаш края на света.

Тя прекарваше дните само вътре в къщата, изцяло посветила се на грижите за бебето, но всичко вършеше лениво, подобно на градските жени. Двамата с баща ми по цял ден не се прибирахме от полето. Бяхме заети с работата около доматите, на която едвам насмогвахме. Леля Тереза обаче нито веднъж не излезе да ни помогне. Случваше се да се приберем по мръкнало и да я заварим на телефона, без да си е мръднала пръста да приготви вечерята. Баща ми, разбира се, се ядосваше и трябваше да мине доста време, преди да се успокои.

— Трябва по-малко време да работиш с устата си и повече с ръцете си.

Ала леля Тереза винаги и за всичко имаше готов отговор:

— Не мисля, че това е правилно, след като тук има хора, които не съм виждала по пет-шест години, а сега не мога да им кажа и едно „Здрасти“.

Но това, което най-силно безпокоеше баща ми, беше не толкова липсата на старание от нейна страна, колкото ленивата атмосфера, която тя насаждаше в къщата. Леля ми винаги намираше време както за своите телефонни разговори, така и за другите си увлечения. Например тя много обичаше да слуша радио, като записваше дълги списъци с думите, които научаваше от него, за да ги повтаря десетки пъти, сякаш това декламиране можеше да й помогне да схване смисъла им. Като я чуеше да повтаря зазубрените думи, баща ми много се дразнеше и лицето му помръкваше.

— Това ли те научиха през всичките години в училище? Да си губиш времето с глупости.

Най-после привършихме работата по доматите и баща ми си позволи еднодневна почивка. Но на следващия ден, когато пристигнаха чичо Алфредо и синът му Джино, за да ни помогнат да натоварим събраната реколта, се оказа, че дъждът през нощта беше повредил значителна част от добива. Трябваше да сортираме всички домати, торба по торба, за да отделим развалените. Вече се стъмни, а още не се виждаше краят на тази изнурителна работа в задния двор.

— Защо Тереза не излезе да ни помогне? — попита накрая чичо Алфредо.

Баща ми ме изпрати да я повикам.

— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече тя, като се изправи на задната врата по престилка и чехли. — Сега трябва да се заема с вечерята.

— Забрави за вечерята — разпореди се чичо Алфредо. — Ако не свършим това тук, повече никой няма да има какво да яде. Тези домати трябва да бъдат прегледани до десет вечерта.

— Не може ли да останат за утре?

— Да бе, как ли не, за утре. Ако тази вечер Марио пропусне реда си, ще трябва да чака още цели три дни, преди да му позволят да се присъедини към следващата доставка. А след три дни тези домати ще стават само за храна на свинете.

— Ако ме изчакаш, до няколко минути ще съм готова.

Но когато тя слезе при нас, вече бяхме почти приключили, а баща ми дори бе потеглил с пикапа, за да върне работниците по домовете им.

— Ето, видяхте ли, че въобще не ви бях нужна. Пък и какво разбирам аз от тази работа?

— Ами ще се научиш! — троснато я прекъсна чичо Алфредо. — Ако беше моя сестра, вече щеше да си научила как се върши.

— Значи е вярно, че си по-лош от Марио. Сега си спомням какъв беше като по-млад.

Когато баща ми се прибра у дома, той трябваше отново да потегли, за да откара доматите в консервната фабрика. Върнал се е късно, когато ние с леля сме спели в леглата си. На сутринта той ме събуди, за да отидем на работа на полето. Веднага усетих колко силно беше ядосан заради случилото се снощи. Вече бе слязъл по стъпалата пред задната врата, когато леля Тереза, с подпухнало от съня лице, влезе в кухнята. Без да отрони и дума, той застана зад нея и щом тя се наведе да вземе нещо от долапа, здравата я халоса по тила.

— Вижте я нашата сеньорина, принцесата!

— Ох! — Леля Тереза светкавично се извърна, внезапно и окончателно пробудена, надигнала тигана пред корема си като оръжие за защита. — Да не си полудял?

— Не те ли научиха на работа в Италия, а? Тогава аз ще те науча, бога ми, как се работи, дори да се налага всеки ден да те налагам с камшика!

Но леля ми продължаваше да държи на своето.

— Само посмей пак да вдигнеш ръка срещу мен! Главата ще ти счупя, кълна се в това!

— Е, хайде, я се опитай! Ще видим дали всичко ще става все по твоему. Не и в тази къща, в името на Христа, освен ако не искаш да живееш под моя покрив!

— А, така ли било? Много ти благодаря! Да не мислиш, че толкова съм искала да дойда тук, в проклетата Америка? За да ти пера като прислужница, мръсните дрехи? Да ти гледам бебето, което ти искаше да се дене в гроба, заедно с майка си? Там си имах свой живот, не помисли ли за това, когато ме повика? А какъв живот имам сега, кажи ми де! Какъв живот ми осигури?

След тази разпра в течение на много дни те не си проговориха. В къщата отново се настани познатата тягостна тишина. Този път дори и леля Тереза не успя да ни спаси от тази напаст, защото макар да се считаше за победителка в схватката с баща ми, сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи раздразнено напред-назад из къщата сякаш смазана от тежестта на победата си.

Започна да става все по-нетърпелива с малката, често беше нехайна, дори несръчна. Може би винаги е била такава, ала просто е прикривала неумението си зад очарованието на неизменно доброто си настроение. Ала сега внезапно започна да ми се струва, че всичко, което вършеше за бебето, беше някак си недодялано. Когато го хранеше с млякото на прах, което вече използвахме, нейните дози ми се струваха по-неточно отмервани от дозите на Джелсомина. Като подаваше бутилката с биберона на бебето, често я издърпваше от устата му, преди още бебето да се е нахранило докрай. Когато го друсаше на ръце, сякаш едва се сдържаше да не се отърве от това неприятно задължение. Тези признаци на пренебрежение към работата й силно ме смущаваха и ме подтикваха да търся някакви недостатъци в нейния характер, някакъв важен и опасен инстинкт, като този при свинете, които могат да се претърколят върху своите новородени и да ги премажат с тежестта си.

Така се стигна до деня, в който й помагах да смени пелените на бебето. По износената пелена видях дребни следи от кръв.

— Счупи се главичката на една карфица, та сигурно се е забила в кожата й — рече леля ми. Обаче побърза да прибере карфицата в джоба на престилката си.

След този случай започнах да я следя по-отблизо.

— Виж го ти какъв любопитен се извъди, — рече леля Тереза. — Сякаш никога досега не си виждал бебе.

Но тя май подразбра, че между нас се е породило някакво необявено състезание. И за да ми припомни къде ми е мястото, тя започна да ми донася бебето за вечерното хранене, като се държеше насмешливо и предизвикателно с мен. Но все пак ми се струваше, че остана безмълвно впечатлена от моята загриженост и от уверените ми действия.

— И си научил всичко това само като си ме наблюдавал?

— Джелсомина ме научи.

— Не е зле — кимна тя, но май не й беше присърце тази похвала. — Свършила е добра работа.

Изведнъж тя реши да започне да излиза на полето с нас, отначало колебливо, като все се свираше сред лозите, сякаш не искаше да си цапа ръцете. Но скоро започна да придобива опит, пък и в нея се проявяваше някаква нова решителност. През първите дни оставяше бебето върху чувалите, струпани на камара в края на нейния ред, като често ме изпращаше да го наглеждам. Но постепенно започна да прехвърля все повече от своите грижи на мой гръб, докато накрая се стигна дотам аз да оставам сам в къщата за цял следобед, докато леля Тереза работеше вън на полето. Баща ми мълчаливо посрещна тези промени, без да ги одобри изрично, но и без да им се противопоставя. Трябваше да викам леля си за храненето и смяната на пелените на бебето, без да съм сигурен какво точно ми е позволено и докъде можех да се разпростирам. Но леля Тереза скоро се убеди, че се справям задоволително, пък и беше в неин интерес от ден на ден да намаляват ангажиментите й към бебето.

— Хм, знаеш ли, не е нужно да идваш при мен за всяка дреболия, щом можеш и сам да се справиш.

Това, което никога не споделих с леля си, беше притеснението, което неизменно ме спохождаше през тези самотни следобеди. Точно тогава се забеляза някаква необяснима промяна с бебето — нарасна неговото значение. Явно никога нямаше да мога да се отърва от миризмата му и от всичко свързано с него, просто се превърнах в мислеща добавка към неговите животински нужди. Понякога бебето плачеше неудържимо и това ме караше да го намразя, дори да пожелая смъртта му — светът като че ли се свеждаше само до неговия рев и до невъобразимия хаос, който предизвикваше нестихващият му плач. Но когато бебето заспиваше, сгушено в детското креватче, аз се заглеждах в него, чувствах се отговорен за това малко създание. Защото сега невръстната ми сестричка донякъде беше и моя, оставаше ми само да се чудя на странностите й, на нежната й още съвсем мека главица, уязвима като пъпеш, на тъй малките пръстчета на ръчичките и крачетата й.

В нашето домакинство отново настъпи промяна. Пак се заплете сложната плетеница от одобрявания и изблици на страсти. Напрежението между татко и леля тихомълком се превърна в причина за разбирателство. Сега те не се прекъсваха, макар леля ми да говореше с авторитет и все още войнствено, а баща ми — с повече снизходителност. Той продължаваше да създава впечатление на човек, способен да се изолира сякаш херметически от всичко, като упорито се стремеше да ме държи настрани от спречкванията си с леля. Аз пък усещах повече близост не към тях двамата, а към бебето, което като че ли не принадлежеше към нашата къща, тъй като беше все още съвсем безпомощно и непохватно, досущ като малките агнета, които фермерите във Вале дел Соле оставяха при овцете, ако бяха купени, преди да бъдат отбити.

Работата с доматите приключи след падането на първите слани, през октомври, когато трябваше да тръгна на училище. Леля Тереза ми приготви дрехите за училище, опакова сандвичи в кутията на баща ми и ме изпрати до края на улицата, където трябваше да чакам училищния автобус. Беше започнал листопадът. Цялата околност сякаш се подготвяше за тягостната зима. Докато чаках автобуса в студения октомврийски ден, имаше мигове, когато ми се струваше, че не принадлежа на света, който ме обкръжава. Мислех си само, че животът в къщата продължава и че сега леля Тереза шета из стаите в домашни дрехи, докато бебето още спи. Докато стоях самотен край пътя, целият свят ми изглеждаше странен, смален и разфокусиран, гледан сякаш през обратния край на телескоп. Във въздуха се носеше някакво ухание, от огрените планински хребети се спускаше свеж полъх, който сякаш събуждаше у мен нещо дълбоко вкоренено и добре познато, но отдавна забравено. Цялото ми тяло изтръпна от този спомен; за миг усетих как миналото ми е част от мен самия, която може внезапно да се пробуди дори и на другия край на света. Приличаше на сянка тук, край този провинциален път, край тази ферма, край тази къща.