Нино Ричи
В стъклената къща (30)

Двайсет и девета глава

Разпределиха ме към интерната в покрайнините на град Икорита. На техния език това име означаваше „Кръстовище“, въпреки че през този град преминаваше само един път, прашен и прозаичен, през който мудно се влачеха потоци от хора и коли. Той по нищо не се отличаваше от стотината други градове в региона, едва тътрейки се след напредъка на модерните времена, нито много стар, нито много нов, а по-скоро някакъв смътен хибрид между старото и новото. Над многобройните покриви от тънка ламарина стърчаха телевизионни антени. Те изглеждаха съвсем на място като сергиите по пазарния площад, където често можеха да се видят пъргаво подскачащи маймуни или измрели плъхове, проснати под висящите кесии с неизвестни на мен чудодейни лечебни треви. Тукашният пазар следваше някакви правила за откриването си през седмица или през две, които аз така и не успях да схвана. Поне разбрах, че винаги се нагажда според местните празници и според честванията на някакви светци, макар че бавното му проточено съществуване в продължение на доста дни по-скоро ми изглеждаше въпрос на навик, защото предлагаше малко повече от това, което можеше да се купи в по-приличните магазини по главната улица или в по-скромните магазинчета около паркинга за коли и камиони — лук, белени домати, корени от касава, мръсен ориз, кутии с готова доматена супа от Португалия, пушена скумрия, внесена чак от Япония.

Извън града се издигаше джунглата, а тукашните ниви, все със скромни размери, бяха отвред обкръжени от нея и се напояваха само в периодите с обилни валежи. Нашият интернат или по-точно училището за средно образование „Мейфлауър“ бе разположен в средата на нещо като тайно прокарана просека в джунглата, в края на извития път, отбивка от главното шосе. На фасадата бе изписан девизът на училището „Знанието е светлина“. Морава с лек наклон и сухи канавки в двата края се простираше пред сградата, а зад нея се намираше малкото селище от къщи и пристройки, до една паянтови и грубо сковани, но с гледки от верандите към околния простор, към издигащите се наблизо палми, които бяха сродни на тиковото дърво, наричано тук ироко, както и някакви съвършено непознати на мен дървета с червени листа, придаващи тропическа елегантност на пейзажа. Предоставиха ми за ползване една вила, по-скоро бунгало, зад редицата от стройни хибискуси, в края на училищния двор. Прозорците бяха с метални решетки заради опасността от крадци. От верандата можех да се любувам на гуавата, на лимонените дръвчета и на храстите зад тях, сред които малка просека откриваше гледка към втвърдената като скала засъхнала почва. Няколко месеца в часовете по земеделска практика се опитвах да поработя заедно с учениците, но накрая се отказах, понеже не можех да изтърпя нашествията на насекомите сред плевелите и жегата. През дъждовните периоди в бунгалото ми ставаше много шумно, понеже учениците напукваха гуавата с камъни, но иначе можеше да бъде много приятно, когато този шум стихваше. Циментовите подове бяха изключително гладки. Мебелите, макар и малко на брой, макар и второкачествени, поне осигуряваха достатъчен обем за всичките ми вещи, така че можах да се настаня удобно, дори се създаваше илюзията, че се намирам у дома. Скоро след пристигането ми в едно от съседните градчета умря някакъв важен местен градоначалник и дълги дни след това ехтяха барабани, дори и до късно през нощта, като знак на почит към знатния покойник. От моето бунгало съзирах края на храсталака, където щурците неспирно свиреха сред черния мрак. Дивите лози се виеха високо над прозорците ми и ми се струваха като символи за добре дошъл, заедно с далечния тътен на тамтамите, съвсем като в някой филм за черна Африка.

В училището ние, преподавателите от бялата раса, бяхме четирима: англичанката Кейт Таунсенд, работеща тук от доста години, както и двама американци, изпратени от техния университет в Щатите по линията на едногодишния обмен на преподавателски кадри. Останалата част от учителския персонал бе набрана предимно от нигерийци и смесица от ганайци, индийци и пакистанци. През първите седмици неколцина от местните учители ме посетиха в бунгалото, за да ме поздравяват с пристигането ми. Шареха любопитно от стая в стая, ровеха се най-безцеремонно из книгите и списанията ми, налагайки присъствието си като някакво свое право над мен. Но след като изтекоха първите няколко месеца в непрестанната суетня около училищната дейност, като че ли се отказах от опитите си да поддържам по-тесни контакти с тях, освен кратките поздрави, които си разменяхме, разминавайки се по училищните коридори и класните стаи. Това неизбежно ме върна в моята замъглена самота. Стигах до извода, че ако се вгледам под повърхността на елементарните приятелски жестове в общуването си с хората, ще остане само празнота, през която не могат да бъдат прехвърлени никакви мостове. Затова приемах като добре дошла всяка размяна на приветствия, като средство да избягвам от каквото и да било задълбочаване на отношенията ми с околните. Задоволявах се да циркулирам около някаква по-достоверна версия за събитията, на които не се стараех да поставям наименования, за да ги класифицирам по-лесно. Не бе изключено това да има връзка и с наследеното от някогашната колониална епоха схващане, че от белите не може да се очаква да разбират докрай всичко случващо се на африканска земя. Пренебрегваше се фактът, че нашите разбирания за света в известна степен са по-изтънчени от митовете, които познавахме, но все пак ние бяхме заблудени, със старомодни разбирания или просто се отнасяхме повърхностно към много по-сложната реалност, в която се бяхме озовали. Неизбежно бе да се чувствам все по-добре в присъствието на двамата американци като представители на бялата раса, макар че все пак оставаха някакви различия между нас — ние бяхме от един и същи народ или поне и тримата бяхме наскоро пристигнали. Околните възприемаха нашето сближаване просто защото бяхме американци, чиито качества вече бяха познати на всички и които всички смятаха за пратеници от центъра на света.

Нашето училище било основано през петдесетте години от един нигерийски реформатор в знак на протест срещу принудителното изучаване на религията в държавните училища. От тук и името на училището, макар че на мен ми изглеждаше като странно невинен избор или може би напомняше косвено за корабите на американските пирати, отнасящи африканските роби към Новия свят. Оттам вероятно се е породил и този стремеж за отличаване на по-достойните — така например основателят на това училище се е превърнал за местните хора в някаква почти легендарна личност, защото той и неговите възпитаници са издигнали това училище сред храсталака буквално от нищото, за да оставят един вид паметник на своя стремеж към самостоятелност. Но по мое време училището вече бе станало държавно и дори бе изминало едно десетилетие на упадък. Все пак се бяха запазили свидетелства за миналата му слава, дори и в такива прозаични спомагателни дейности като фурната към училищния стол, свинефермата и зеленчуковите градини, създадени да подпомагат изхранването на учениците, живеещи в интерната. Но въпреки това между гръмките декларации за грижата към учениците и реалността си оставаше празнота. Може би училището никога не е било толкова съвършено, толкова безупречно уредено, както бе запазен споменът за блестящото му начало в колективната памет на местните; но през цялото време на моето пребиваване тук, аз бях преследван от усещането, че ние, белите, оставаме в сянка, че страната е неразбираема за нас, с целия свой безпорядък и с всичките си противоречия, така че постепенно ние започвахме да оформяме нашия малоброен анклав.

Преподавах английски език и литература на четвърти клас, като подготвях учениците за насрочените за следващата учебна година изпити за начална степен. Като учител се стараех да се придържам към представянето на учебния материал по-опростено и методично, но все пак никога не се почувствах уютно в класната стая, никога инстинктът ми не ми подсказа, че върша именно това, което е най-нужно. Г-н Тсиката, едрият ганаец, който ръководеше учителите по английски в училището, като че ли веднъж успя да долови моите притеснения и за щастие реагира с безкрайно добродушие.

— Да, зная, че така следва да се преподава според учебната ни програма — все ми повтаряше той, усмихнат, развеселен и в същото време леко смутен, — но ти би могъл да добавиш, че тази мисловна конструкция е в стила на разсъжденията на Платон. Макар това да няма никаква връзка с нашата земна реалност тук.

Аз започвах всеки учебен ден със същото нарастващо плахо в мен отчаяние, питайки се дали преподавам по най-добрия възможен начин. За да компенсирам тези съмнения, се нагърбвах с допълнителни задачи, като извънредни уроци след часовете, но така и не дочаках момента, в който да се уверя, че усилията ми не са напразни. Още от самото начало на дейността си тук се залових да обясня на учениците най-простите, най-основните понятия: какво е съществително, какво е глагол, за да мога да продължа по-нататък от подобни бегли встъпителни поучения към изграждане на цялата стройна сграда на знанията по английски език. Струваше ми се, че е възможно да се поддържа само едно доста скромно ниво на знания в учениците, тъй като понякога се опасявах това, на което се стараех да ги науча, да не затъне сред объркването, в което самият аз бях изпаднал навремето, когато започнах да изучавам английски в училище. Така че в крайна сметка цялата моя преподавателска дейност започна да се свежда единствено до грижата да не бъда упрекнат, че не изпълнявам задълженията си. Всеки учебен ден очаквах с нетърпение последния звънец и тишината, спускаща се в класните стаи след него, защото само сред тази утешителна тишина ме напускаше страхът от надигащия се хаос, пораждан от недостатъчните усилия да овладея всичко около себе си. Училището принадлежеше повече на учениците, отколкото на мен. Те поне разполагаха с едно изпитано средство за въдворяване на ред и сигурност — това бе техният простичък, но стабилен дневен режим. За всичко бе определено време: за храненето, за подготовката за занятията в клас, за физкултурата, за изслушване на заповедите на директора, за дружествата и кръжоците, за стотиците вечно променящи се правила и за хилядите още по-разнообразни изключения от тях, които направляваха ритъма на живота им тук; затова аз отрано се ограничих просто да ги приема като дадени и да им приписвам по-голям авторитет. След това приех ролята на невинен зрител, което ми бе позволено благодарение на това, че съм от бялата раса, отличавах се от множеството, но също и заради обратното — стремежа да бъда по възможност по-незабележим.

Тази незабележимост като че ли се превърна в най-значителния белег за моя престой в страната. Ако се бях опитал да се преборя с нея, ако се бях отказал да се смалявам заради това, което ме отличава от околните, бих могъл да разчупя леда и да достигна до някакво по-откровено ниво на общуване с хората, да стана реална личност, да бъда индивид. Но винаги съществуваше риск при подобен преход и се спотайваше някакво предизвикателство спрямо съществуващия порядък, винаги беше налице някаква черта, разграничаваща безвредното ми битие и по-тъмната зона, в която бих могъл да се озова. През първите месеци в страната, макар английският да бе общоприет език тук, аз се опитах да овладея поне основите на местния език; ала когато се заех с нещо повече от обичайните поздрави и започнах да изпробвам елементарните схеми за разговор, в реакциите на хората към мен започна да се долавя лека промяна. Вече не посрещаха с одобрение първата изтърсена от мен фраза на техния език, а с някаква смесица от неудобство и отегчение, сякаш бях подкопал установените правила на играта.

Сред спомените ми за тази страна преобладава това, което беше свързано предимно с нещо фолклорно, пъстроцветно, атрактивно и необичайно, като лице на местен жител, предлагано на фотографиите за чужденците, т.е. кадри, предназначени за консумация само от белите, което инстинктивно служеше да замаскира пред пришълците истинския живот, кипящ зад тази показна фасада. Но този истински живот, както и всичко, което го формираше, си оставаше недосегаем за пряко наблюдение. Страната приличаше на гротескна карикатура с всички свои крещящо ярки фасади, с шума и горещината, с потисничеството, с безчислените войници, шарещи около безбройните пропускателни пунктове, с контраста между бедността и богатството. При всяко пътуване пред мен се разкриваше по някое непознато досега противоречие, някакъв сложен ритуал за мъртвите, като например оставянето на труповете да гният покрай пътищата, защото хората се плашели да бъдат закопавани след смъртта си. В Бенин ми се случи да видя път, по който частите от телата на мъртъвците бяха стъпкани като паваж, но все още се различаваха очертания на ръце и крака, дори и някое лице тук-там; всеки месец се заговаряше за някое ново модно увлечение сред богаташите, като например ракети за тенис, привързани към радиаторите отпред на някое Пежо 504 или внезапната поява на кока-кола в кутии по лавките в метрото на Лагос. Вестниците забогатяваха най-вече от скандални репортажи за невъобразимо разтърсващи спокойствието на публиката инциденти като вълненията в Лагос заради кражбата на приготвени за присаждане полови органи или намерените в кутии за обувки човешки глави, за да се отдаде почит на душите на баснословно богати племенни вождове. Навсякъде и във всичко се забелязваха признаци за бурно безпокойство, на невероятна смесица от духовни напъни: от така наречените бабалаос или местните модерни наследници на древните африкански шамани до всевъзможните духовни братства, от преданите поклонници на Харе Кришна до Адвентистите на седмия ден и приказните сияния на какви ли не херувими и серафими, които можело да се видят, но само в неделните дни, да танцуват, подредени в индианска нишка край пътищата в своите ефирни одежди. Тези небесни видения като че ли разиграваха сложна драма на единоборство и противопоставяне, може би защото толкова си приличаха като отражения в огледало, разкривайки тъкмо това, което се опитваха да прикриват — някакъв още по-тайнствен живот, кипящ под повърхността им, още по-магически и същевременно още по-светски — може би животът в училището, с всичките негови достойнства и несъвършенства, с надеждите на подрастващите младежи, с присъщата му нормалност или пък с тишината, спускаща се над Икорита веднага след падането на нощта, с притихналите тогава пазарни сергии и струйките дим, виещи се над огньовете по дворовете зад къщите, успокояващото ежедневно редуване на часовете за хранене и спане.

Макар че оставах настрани, извън живота, кипящ в тази страна, все пак той неуморно се просмукваше в мен. А този живот ми ставаше все по-познат, като си припомнях откъслеци от своето собствено минало. Случваше се понякога местните хора да се преобразяват в мои тайни и предани съюзници, толкова верни, каквито никога не можех да намеря сред хората от бялата раса; достатъчно бе случайно да уловя дружелюбен жест на някой от учениците си или нещо в интонацията му, или пък в контурите на лицето му, което най-ненадейно, но мигновено ми напомняше за нещо полузабравено от моите ранни ученически години във Вале дел Соле, сред също толкова окаяни класни стаи с неравни стени и каменни подове; край паркингите за камиони женорята от сергиите, вечно готови да се помайтапят с теб или да бранят ревностно своята независимост, или да се скарат като побеснели за някоя съвсем дребна сума, като че ли поддържаха познатия огън на семейната атмосфера. И аз най-после започнах да се чувствам щастлив там, колкото и да бе необяснимо, да изпитвам задоволство от успокояването на моята същност, макар всичко наоколо привидно да имаше твърде малко общо с тъканта на моя живот. По-скоро се свързваше с усещането за дребнавостта на тези откъслеци от бита, с тяхната способност поне от време на време да ми доставят задоволство, с краткотрайните изблици на енергия, прекалено мощни, за да могат да бъдат измерени. Да бъда там, означаваше за мен да се озова внезапно сред свят без хоризонт, без център, като при изненадващо откритие на друга планета: тук имаше място да се продължава далеч отвъд това, което познавах, със собствена история и собствени правила, със свое усещане за значимост. Тази мисъл ме зареждаше понякога с удивление, предизвикано от най-дребни събития, но водещо до малки, ала съвършени откровения, като усмивката на някое момиче сред градския пазар, знаците по фирмените табели над магазините, странните имена на някои мои ученици като Бунми Бенсън или Лола Лей. Или може би чудото се е криело просто в усещането за отдръпването ми от целия този чужд свят, чийто праг аз никога не прекрачих така, както се прибира човек в родния си дом, за да се озова в място без очаквания, че тук аз най-сетне ще намеря къде да се устроя уютно.

Там, в разгара на пълнолунието, под блясъка на луната, достатъчно светла, за да може да се чете без лампа, светът грееше като омагьосано място, целият посребрен и фосфоресциращ от някаква вътрешна хладна светлина. Понякога се скитах сред храстите, за да я открия, надолу по тесните пътечки, прорязани като тайни пътища от местните фермери, за да достигат до своите оскъдно тесни ниви, задушавани от окръжаващата ги джунгла. Тези пътечки приличаха повече на видения от някой сън дори и денем сред гигантската растителност наоколо, сред буйно извисяващите се нагоре непознати цветя, навред тъй небрежно разпръснати, сред изпочупените керамични вещи, стомни или гърнета, сред почернелите кратуни по стоборите и бостанските плашила, сред пепелявите останки от набърже стъкмения огън, от шепота при среднощните ритуали; но в тази извисяваща се луна съзирах обещанието, че ще мога във всеки миг да пристъпя в царството на чудесата. Като че ли тогава се пробуждаше надеждата за изкуплението на света, при което всичко ставаше възможно, за да можеш да усетиш как кръвта препуска в артериите на фона на глухия тътнеж на сърцето.