Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Житията на светците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Glass House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Нино Ричи. В стъклената къща

Канадска. Първо издание

ИК „Персей“, София, 2009

Редактор: Миглена Седалинова

Коректор: Елена Спасова

ISBN: 978-954-8308-07-6

 

Преводът на българското издание на настоящата книга е подпомогнат от Канадския съвет по изкуствата.

The translation of the Bulgarian edition of this book was kindly supported by the Canada Council for the Arts.

La traduction de l’édition Bulgare de ce livre a reçu l’aimable soutien du Conseil des Arts du Canada.

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

През трите години в университета Сентениъл усещах как постепенно все повече „се сближавах със себе си“, виждах есенцията на това, което лека-полека успявах да изцедя от себе си подобно на дестилат въпреки цялата каша, която преди това бях забъркал. Полученият краен продукт възприемах като живота — такъв, какъвто е в крайна сметка или поне такъв, какъвто аз си го представях. Приличаше на суспензия, в която се просмукваха надеждите ми за бъдещето: доста трудни за достигане подобно на стръмен планински склон, който е мъчен за покоряване. Но това бавно натрупване на изводи ми помогна да се пробудя и да открия какво се случва с мен така, както човек понякога може да се вгледа в битието на друго човешко същество.

Започнах да възприемам самотата си като мой дом, като мое убежище. Нали точно тя бе онова, срещу което най-силно се съпротивлявах, ала ето че се оказа, че тъкмо самотата ми помага да се съсредоточа и най-после да избистря всичко, което толкова отдавна ме мъчи. Проумях защо толкова ревностно диря убежище, за да се уловя за него като удавник за сламка. Вече ми се струваше достатъчно само да си давам сметка за всичко това, за да мога да го понасям с известно достойнство. Разбира се, срещнах хора, в чийто живот се намесвах, както например бе с Върн, като за кратко ставах част от света на всеки от тях, макар че примерът с Върн свидетелстваше, че такива хора си оставаха завинаги извън истинското русло на моя живот. Това, което ми изглеждаше като необходимост — да общувам с тях, бе всъщност само смътна идея, благодарение на която да почувствам като своя територия съвкупността от представи, които тези хора формираха в съзнанието ми. Пътят ми се пресече също и с няколко жени, но отношенията ми с тях навлизаха в живота ми като сънища и накрая избледняваха също тях — скоро интимността започваше да ме угнетява дори и когато прониквах в тях, защото последващите моменти ми се струваха странно неправдоподобни. На практика нито една от тези връзки не изтрая повече от броени седмици или най-много месеци. Накрая се изпаряваше окончателно. И това бе предопределено още от първата мисъл за близост, след това идваше ред на очакването за напрегната неловкост, а накрая се стигаше и до неизбежната раздяла.

Това, което може би най-силно ме крепеше, беше моето обучение, усещането как знанието се загнездва, покълва, набъбва и окончателно се оформя в мен, като ми помага да си изграждам модели, солидни като сгради, водещи към някакви окончателни истини за всичко случващо се около мен. Реших да придобия магистърска степен по английска литература и неусетно станах експерт по този иначе чужд на мен език. Макар че това, с което литературата ме привличаше, вече не ми изглеждаше достатъчно, за да обеме целия свят. Заради това започнах да гравитирам и около курсове, посветени на други сродни дисциплини като психология, религия, философия, като повече се интересувах от тънкостите в мъглявото тълкувание на текстовете, отколкото от особеностите на тяхната структура или стил. Светът и неговият постепенен напредък в сферата на идеите се уповаваше на поуките от историята и на логиката; само че аз не можех да се отърся от привичката си винаги да се оглеждам за някакви пробойни, поражения и щети, примерно като в случаите, при които истината се оказва съвсем не там, където може да се очаква. Така се учех, че нищо не бива да се приема за даденост, тъй като съществуват само брутално и хаотично възникнали факти.

През периода, който ми бе необходим, за да се дипломирам, почти бях преустановил контактите със семейството: виждах се с нашите само за седмица или две около Коледа, понякога прескачах до тях и по Великден, а също и за една, най-много две седмици през лятната ваканция. Не водехме редовни телефонни разговори, нито си разменяхме писма, а просто си живуркахме, тънещи в безмълвие и отчужденост. През всяка от летните ваканции се хващах на работа като бояджия в северните предградия на Торонто, като наемах квартира в студентското градче. Никак, ама никак не ми бе леко: блъсках по дванадесет, че и по тринадесет часа на ден, накрая се качвах на автобуса в седем вечерта, но въпреки това не можех да се добера до квартирата си преди девет или десет. Всъщност нямаше кой знае колко наложителна причина да се трепя толкова: ползвах стипендия, която покриваше всичките разходи по обучението ми, а освен това бях взел студентски заем, но тези пари просто трупах в банката, за да разполагам с налични суми, когато дойде време за изплащане на заема. Можех да разчитам и на парите, изпращани от баща ми, макар да не идваха редовно, но той очевидно бе готов да ме подпомага и още повече, ако го помолех за още пари. Вместо това аз се държах по-скоро като някакъв емигрант и нищо не исках, а запълвах живота си с работа, докато накрая той не заприлича на люшкана от вълните лодка, в която аз отдавна не присъствах, а само напусках всяка сутрин, съвсем рано, за да се приютя обратно в нея през нощите за малкото часове, отредени ми за мъртвешки сън.

През уикендите вечеринките с танци в университета Сентениъл често привличаха италиански групи от най-близките предградия: обикновено се събираха младежи с мазно зализани коси, с обувки с дебели токове и с прилепнали ризи — тъкмо онези, които аз винаги съм ненавиждал и с които не исках да имам нищо общо. Това бяха перчещи се грубияни, които се гордееха със славата си на изпечени побойници и излагаха на показ като предизвикателство своята „италианщина“. Но се намираха още няколко италианци, напълно различни от по-горе описаните, които действително залягаха върху образованието си — за разлика от нас, мнозинството, които се стараехме само тихомълком да се възползваме от привилегиите, предоставяни от университета. В курса по сатира, в който се записах през втората година от следването си, имаше един италианец — Майкъл Якобели, по-голям от мен с няколко години — с когото постепенно започнахме да се сближаваме. Може би се дължеше на същата неясна привързаност, която ме бе привлякла към Винс в гимназията, но ние все по-често отивахме заедно на събиранията след лекциите в една от близките кръчми. Майкъл не говореше много на тези сбирки и оставаше доста сдържан, но когато се случваше да заговори, винаги се изказваше прямо и непоколебимо. Беше дребен и съсухрен като работник от строежите. Макар винаги да се стремеше да говори ясно и целенасочено, все пак се случваше понякога да се отклонява, особено ако се налагаше да убеждава някого особено упорито.

— Светът няма да загине заради петролната криза, а заради кризата с хумора. Хората вече не се смеят. За бога, човече, разкажи поне един виц.

Но когато от нашата група — както винаги се случваше накрая — останехме само ние двамата, между нас надвисваше неловка тишина, може би защото вече нямаше пред кого да се преструваме.

Той още живееше при родителите си, в едно малко предградие, недалеч от студентското градче. Уличката им беше притисната от съседната Джейн стрийт, с безчетните й магазини и многоетажни сгради. Къщата на родителите му беше малка, тухлена, с дървета наоколо. При първото ми посещение там ми направи впечатление радушната семейна атмосфера, беседката в задния двор с асмата над нея, иконите с лика на Христос, бароковата претрупаност на мебелите, керамичните плочки със стилизирани цветя и спираловидните декорации по мазилките. Къщата им се оказа твърде оживена: непрекъснато влизаха и излизаха някакви хора, роднини най-вече, но не вдигаха много шум, така че след това не можех да си спомня с колко души съм се запознал през този ден, да не говорим, че напълно бях забравил имената им. Но запомних майка му, която ме поздрави само с едно кратко, мълчаливо кимване, а след това ме измери с доста подозрителен поглед, докато с престилка и мрежа за коса шеташе в кухнята. Преди да се оттеглим пред телевизора, ние останахме за няколко минути във всекидневната с баща му, широкоплещест и грубоват, изправен като монолит в креслото си.

— Преди живеехме там долу, на Сейнт Клер. И всичко си беше по-добро. А тук е пълно с толкова различни хора, чернилки и въобще всякакви.

— Стига, татко — прекъсна го Майкъл, все още настроен добродушно. — Какво толкова са ти сторили негрите?

Обаче баща му не отговори, а още повече свъси вежди.

— Случва се да изпадне в някое от своите мрачни настроения — обясни ми след това Майкъл. — Иначе е доста по-кротък, дори понякога прилича на охлювите, които трябва само да докоснеш, за да се свият веднага.

Майкъл ми призна, че преди няколко години за кратко е бил пристрастен към хероина. Той и двамата негови приятели от детинство — Пери и Гюс, все още се занимаваха с това, което на жаргон се наричаше „смъркане на дребно“ — вече не бяха пристрастени, но приблизително веднъж месечно си позволяваха да му отпуснат края, когато внезапно ги налегнеше пристъп на старата страст. Те тримата понякога се появяваха в моята квартира леко променени, с бягащи погледи, лесно разсейващи се от най-малките движения, така, както котките зорко следят за всичко, което помръдва в полезрението им. Сякаш търсеха някакъв обект извън самите себе си, на когото да прехвърлят насъбралата се в тях енергия от хероиновата превъзбуда. Когато беше яко нацепен, Гюс бе способен да влага по малко злобна, остра ирония и тогава ставаше заплашителен и нелогичен. Така се стигна до онзи неприятен инцидент в кръчмата в студентското градче, когато той удари една жена, след като тя го обвини, че й е посегнал и я е нагрубил.

— Я, че аз не те ли познавам отнякъде? Сигурен съм, че сме се срещали на онази конференция по сексология там, във Фресно[1], където ти беше с Ксавиера Холандер.[2]

Най-много ме изненадваше как другите жени го приемаха, привлечени от неговата чудатост и грубост или може би просто защото бяха прекалено озадачени от него, за да успеят да спрат домогванията му.

Те тримата представляваха доста странна група. Майкъл беше душата на компанията и около него другите двама гравитираха като двата противоположни полюса на магнита. Гюс беше първокурсник, стремящ се винаги да се налага, и може би тъкмо заради това бе по-лесно разбираем, докато Пери се отличаваше с това, че бе много по-безгрижен и тромав, не беше завършил гимназията, беше израснал като ексцентрик благодарение на вродената си интелигентност. С течение на годините те тримата като че ли бяха еволюирали като единен организъм, независимо от своите различия и от своята характерна индивидуалност, както и от постоянните спорове, които явно ги импулсираха и вливаха в артериите им допълнителна енергия. За известно време изпаднах под силното влияние на тяхното очарование, кръжах в орбита около тях като сателит, запленен от колективната им гравитация, независимо дали бях, или не, един от групата. Искаше ми се тяхната малобройна общност да успее да ми предложи нещо, което не толкова да ми въздейства като инструмент, за да спечелят привързаността ми, а по-скоро да упражни някаква принуда, която да ме заставя да се подчинявам, както се прави с новопосветените във всички секти. Веднъж им споменах за един социалистически кръжок, чиито сбирки посещавах, и тогава внезапно се почувствах като предател пред тях тримата. В своя защита гузно побързах да изкажа неодобрението си към тази групичка, макар че всъщност никога не ги бях възприемал кой знае колко на сериозно.

— И на какво те научиха тези момчета? — попита Пери. — Как да се седи кротко в кръг, докато се планира световната революция?

От групата Гюс бе най-силно политизиран и винаги ни заливаше с пламенните си словоизлияния при всеки удобен повод, който напоследък бе привлякъл вниманието му. Само че днес се показа необичайно снизходителен към мен и дори загрижен.

— Виктор, мислех те за по-умен. Не виждаш ли, че само ти промиват мозъка? Те са толкова лоши, колкото и онези от сектата на Мун.

— Ти само така си говориш, но вероятно нямаш нищо общо с тези работи.

— Нямам и не искам да имам, Вик, повярвай ми. Зная на какво приличат те — навярно и ти си ги срещал в някоя от стаите на приземния етаж, където се събира тяхната малобройна групичка, за да нищи какви ли не сложни въпроси. И те са хора като мен и теб, сигурно си се разминавал с тях по коридорите на приземния етаж. Там се подвизава тази тяхна група, там се събират хора като теб, сядат си на задниците и не казват нито дума повече, докато слушат ораторите, но и никога повече не се връщат там. Това е нещо като религия, Виктор, затова те гледат с четири очи да привлекат още кандидати за новопокръстени като теб и това им дава основание да се чувстват толкова важни. Това няма нищо общо с политиката.

— Не е точно така — възрази му Майкъл. — Зависи от обсега на действията им. Не можеш да промениш света просто така. Същите тези хора са способни след това да се върнат по домовете си и да бият жените си, без да виждат никакво противоречие с изповядваните от тях извисени морални принципи.

След този спор следващите срещи с тримата започнаха да губят от очарованието си, което даде възможност на присъщия ми скептицизъм отново да вземе връх.

Веднъж, към края на третата ми година в университета, се видях с тримата в къщата на Майкъл. Семейството му беше заминало някъде, вероятно като израз на кавалерско отношение към сина си или пък точно обратното — като знак за пълното му незачитане. Обзавеждането наоколо ми се стори безвкусно. Имаше странна дисхармония между това нарушение на правилата на здравия разум, на което ние се бяхме посветили, и баналността на обкръжаващата ни среда. Майкъл ми помогна в усилията ми да накарам вената си да набъбне, преди да забие иглата на спринцовката в нея — интимен жест, като споделяне на някаква телесна функция, особено при гледката на върха на иглата, която тъй леко проникваше през кожата, както и на кръвта, която се завихряше в резервоарчето под буталото на спринцовката. После отидохме на купон в партера на нашето общежитие. Останах с впечатлението, че наркотикът още не ме бе завладял, въпреки че светът около мен вече бе започнал да се превръща в някаква необяснимо съпротивляваща се на движенията ми лепкава, но все пак втечнена субстанция.

— Погледни само, Вик вече закима одобрително — обади се Пери, след това направи смешна гримаса, изобразяваща гротескна усмивка, подобно на клоун.

Гюс започна да обикаля стаята и скоро изчезна в тълпата, докато Майкъл и Пери отидоха да търсят бира. След няколко минути Гюс отново изникна пред замъгляващите ми се очи.

— Вик, връщам се от една много кофти обиколка. Целият съм разглобен.

Изглеждаше видимо раздрусан, защото цялото му тяло се тресеше.

— Ще трябва да престана с този боклук, Вик, защото просто се съсипвам. Само това ми се върти в главата и не мога да си го избия и това си е.

Настойчивостта в гласа му ме разтревожи не на шега. В един миг изглеждаше просто отчаян, но в следващия с необяснимо бързо избистрено съзнание — загадъчен коктейл, при това примесен с присъщата му брутална честност.

— Говори ми нещо, Вик, само не спирай да ми говориш, и то бащински. — Ала самият той не млъкваше, при това интонацията му ставаше все по-параноична.

— Случва ми се понякога тази омраза, тази чиста проба ненавист да ме пронизва целия. Все си викам, че бих могъл да бъда едно от онези момчета, за които си слушал да се говори, онези най-нормални типове, които започват със забърсването на хората направо от улицата, за да се изкачат един ден до върха. Това обаче никому досега не съм го признавал.

Сега вече действително адски се притесних, ама не толкова от бръщолевенето му, колкото от тежкото бреме на отговорността, която се канеше да стовари върху крехките ми плещи.

— Май няма да е зле вече да си тръгвам — плахо подех накрая. — Само трябва да се обадя на Пери и Майкъл.

— Да си ходиш ли? Че защо? — Внезапно ме изгледа с насмешливост и удивление. — А, да… Да не би всичко да е заради това, което ти наприказвах? Ама че си и ти, Вик. Всичко беше само на майтап.

И се отдалечи сред гъстата тълпа, която скоро го погълна.

Прибрах се в стаята си. Но мина, не мина, половин час и ето че те тримата пак цъфнаха пред вратата ми.

— Здрасти, Вик, и не се ядосвай, де — започна Гюс. — Всичко беше само на шега.

— Какво, да не би Гюс пак да те е забаламосвал с неговите мислени пътувания? — намеси се Пери. — Не бива да му се сърдиш. Като се надруса, става голям шегобиец.

Но аз твърдо си бях решил да се вживея в ролята на предател, не само спрямо Гюс, но и към останалите трима, към групата, която оформяха.

— Какво ти е? Нещо лошо ли има? — веднага запита Майкъл.

— Не. Наред съм си.

— Той е добре — обяви Майкъл, сякаш ми служеше като преводач пред останалите. — Иска само да остане за малко сам, щото му е за пръв път, нали знаете как е.

Майкъл се отби да ме види на следващия ден.

— Гюс понякога става непоносим задник — започна още от прага той.

Но не беше само темата за Гюс, която ме притесняваше.

— Не става дума единствено за Гюс, а и за нас. Вие изключвате всички останали хора. Карате ги да изглеждат, като че ли светът се върти само около вас.

Казах го по-сурово, отколкото възнамерявах. Майкъл изглеждаше безкрайно изненадан.

— Ние сме индивидуалисти, Виктор. През половината време дори не сме заедно. А пък ти представяш нещата така, че звучи като конспирация или нещо подобно.

— Не казвам, че си го направил съзнателно. Всичко това е доста по-сложно.

Но аз вече бях забравил за обидата, която ми бе нанесена. Исках само да се опитам да преценя всичко хладнокръвно и на трезва глава.

— Виктор, нормално е да се чувстваш понякога пренебрегван, защото ние тримата сме приятели от толкова много години, че ти невинаги можеш да ни разбереш. Зная какво желаеш. Искаш всичко да можеш да си изясниш. Уважавам този стремеж в теб. Но не е редно толкова силно да се засягаш и да ни обвиняваш, че не те допускаме тъй лесно в нашия кръг.

У Майкъл най-силно ме поразяваше способността му винаги да разполага с готови и добре обосновани отговори на всички въпроси. Очаквах от него най-после да се съгласи, че съм прав, като твърдя всичко това, но накрая не аз, а пак той излезе правият. Освен това той наистина държеше да се запази нашата връзка, докато аз само чаках удобно извинение, за да скъсам с него и двамата му приятели.

Една вечер през лятото, тъкмо се бях прибрал от дългия си работен ден, Майкъл ми позвъни по телефона. Родителите на Гюс открили, че отново посягал към наркотиците и го изгонили от къщата си.

— Нужно му е само да се приюти някъде за два-три дни, докато те мирясат.

— Не може ли да отседне при теб или при Пери?

— Не е добра идея, защото както моите родители, така и родителите на Пери не могат да го понасят. Знаеш как е при италианците.

Но нали имаха и други приятели, при това им бяха по-задължени, а сега се оказа, че се обръщат към мен, защото най-лесно се поддавам на манипулациите им.

— Ние с него също се понасяме трудно.

— Той няма много да те безпокои. Дори се опасява, че никак не го харесваш. Мисля си, че е шанс да се опознаете по-добре.

Гюс остана при мен за около две седмици. Почти веднага се почувства като у дома си и започна да се държи дразнещо неотзивчиво: навсякъде се затъркаляха негови вещи, а в кухнята се възцари неописуем хаос.

— Оценявам това, че ме приюти, Вик, та чак не мога да ти обясня колко много съм ти задължен.

Но през цялото време ние почти не си говорехме. Гюс се надигаше от отрупаното си с възглавници легло само рано сутринта, когато отивах на работа и късно вечер, когато се прибирах. Много често го заварвах да говори по телефона.

— Кълна ти се, мамо, че това бе за пръв път от толкова много години. Аз съм твоят роден син, за бога. А ти ме изпрати да прося милост тук от студентите. Много е унизително.

Той въобще не изглеждаше унизен, звучеше както винаги и продължаваше да лъже, да хитрува, да манипулира, макар че впоследствие установих, че бях използван не толкова от самия Гюс, колкото от Майкъл, понеже Гюс просто си беше такъв и нищо на света не можеше да го промени.

Странно, но през тази есен Майкъл се отказа от следването, макар да му оставаше много малко до дипломирането. Прехвърли се в курсовете за ремонт на компютри.

— По принцип там по-лесно се печелят пари — обясни ми той. — Наистина там момчетата са по-млади от мен и освен това възприемат тази нова професия като някаква мисия. Но ти ме знаеш, че умея да се справям с какви ли не бъркотии, от дзенбудизма, та до компютърните ремонти.

Стори ми се по-скоро, че той бе капитулирал пред трудностите в следването и бе предпочел по-лесния път, та затова ми бърбореше за ползата от преследването на други цели, макар всъщност да ставаше дума просто за реакция след неговото невероятно поражение. По-късно през същата година и Гюс последва примера му, напусна университета и се залови за работа на пълен работен ден в строителната фирма на баща си. Подозирах, че между Гюс и родителите му се е стигнало до някакъв козметичен компромис, че по някакъв начин той е успял да потисне пристрастеността си към наркотиците, защото когато отново го видях, ми се стори наистина укротен.

— Повярвай ми, точно от това се нуждая сега. В него сега се забелязваше нещо ново, може би отчаян стремеж да повтаря мъдрото поведение на някой друг, някой много по-разумен, а това беше нещо ново за Гюс. Те все още нищо не ми плащат, хм, да, никак не са глупави те, така че всичките пари постъпват директно в попечителския фонд. Но след няколко години ще имам достатъчно средства, за да мога да правя, каквото си пожелая.

Имах чувството, че и той, също като Майкъл, биеше отбой заради същия житейски провал, че също като него се бе завърнал с подвита опашка в своя свят, откъдето се бе опитал да избяга, сякаш и двамата бяха пробвали да прекрачат някакъв праг, оказал се невъзможен за преодоляване.

Започна последната година от следването ми. Аз продължавах да посещавам лекциите и другите занятия, но макар седмиците да отминаваха бавно, не подадох нито един документ за кандидатстване за работа. Всеки път, когато отварях някой от учебниците си или влизах в поредния учебен час, усещах как в мен се надига съпротива. Усещах в душата си някаква разпокъсаност или може би предчувствие, че приемам на доверие твърде много неща, за които в крайна сметка все се оказва, че нямат много общо с реалния свят.

Една вечер в университета свикаха специална сесия, посветена на представянето на дейността на една благотворителна организация, която изпраща студенти, предимно дипломанти, а също и асистенти, в чужбина като преподаватели. Очаквах да ме затрупат с фалшива политическа реторика за честните намерения на хората, отдадените на тази благородно звучаща кауза. Първоначалните ми подозрения се засилиха при вида на оратора — дългокос, брадат, с бандана около врата. Но той започна с някакъв виц, успя да ни разсмее, а после продължи с тъй свойски тон, сякаш се връщаше от ваканция и изгаряше от нетърпение да сподели с нас преживяванията си от приятно прекараните дни в размотаването по плажовете. Накрая ни показа диапозитивите си, като онези, с които понякога в „Сейнт Майкъл“ ни запознаваше отец Маккинън след поредното си пътешествие в далечна чужбина: тънещи в мизерия градове, сурово изглеждащи пейзажи, както и непознати лица, застинали във важни пози пред обектива на фотоапарата като на сватбени снимки. Именно тази непринуденост в изложението на оратора привлече вниманието ми, както и предчувствието, разбира се, че ако се постарая, пред мен може да се разкрие друг свят, друг живот, в напълно непознати земи. През следващата седмица се заех с тромавата процедура по подаване на документи за кандидатстване, която тази мисионерска дейност изискваше, и в началото на март бях одобрен като преподавател по английски. Заминаването бе насрочено за есента. За Нигерия — страна, която аз доскоро въобще не можех да намеря на географската карта.

Следващите седмици изтекоха като насън, единствено бях загрижен да не се осуетят плановете ми за заминаването. Светът вече ми се струваше крайно нестабилен и силно изменчив, всичко наоколо неволно съпоставях с промените, които очаквах неминуемо да настъпят — сградите й магазините, дори светофарите по кръстовищата и странната организация на всичко, което се изпречваше пред очите ми. Всичко бе толкова хаотично струпано, с всичките тези безброй пътища, магистрали и търговски центрове по тяхното протежение, безкрайно цивилизованата подреденост на предградията на големия град. Настъпи последният ми ден в университета Сентениъл: не изпитвах носталгия, нито угризения, а само неописуемо облекчение, че съм преодолял застоя, в който бях изпаднал.

Реших да прекарам лятото в Мърси. Майкъл пристигна в студентското градче с колата си, за да ми помогне да отнеса багажа си до гарата.

— Доста багаж си взел — каза той. Но аз бях доволен, че се бе отзовал на молбата ми за помощ.

Оставих багажа си да го качат на влака, и двамата седнахме в кафенето на гарата.

— Досега нямахме възможност да поговорим за тази твоя идея за Африка — започна той. — Може би са те налегнали някакви католически увлечения под влиянието на цялата пропаганда, до която прибягват, за да привлекат нови мисионери. Спомням си как прибираха полиетиленовите торби и чували, за да ги изпращат с кораб в Африка, че местните хора там да събирали ориза си в тях. Взимаха дори найлоновите кесии за хляба.

— Не зная. Може би искам да отида там само заради климата — промърморих аз.

— Не, говоря ти сериозно. Зная, че си отскоро в тази група, но виждам, че възприемаш съвсем задълбочено идеята за заминаването. Просто не знам какво да ти кажа… дали това е пътят, по който трябва да се поеме. Засега поне ми е ясно само, че тези групи от доброволци вечно искат да променят хората, да ги накарат да мислят, че ние сме по-добри, отколкото сме всъщност. Не, не се шегувам. Ето, моята майка например има навика да оставя трохите от хляба на дъното на найлоновите торби. Това е нейната идея за благотворителност. Тя си въобразява, че те са като животните или нещо от този сорт.

— Каквото и да си мисли тя, торбите вероятно ще помогнат.

— Не е там работата, Вик, а в отношението на хората. Цялата дейност по подпомагането на развиващите се страни нищо няма да промени, ако хората не променят начина си на мислене. А това не може да се постигне в големи мащаби.

Усетих как в мен се надига гняв, но нищо не рекох. Той често говореше за намеренията си да замине за чужбина, но нищо не предприемаше. Тази негова склонност към празноглаво умуване се дължеше основно на липсата на предприемчивост у него.

Платихме си кафетата и се запътихме към изходите, извеждащи на перона. Пристъпих напред, за да се наредя на опашката от чакащите пътници, но Майкъл ме дръпна и ми предложи да се върнем в чакалнята.

— Разполагаме с още много време. Тези влакове винаги закъсняват.

Седнахме в чакалнята. Майкъл запали цигара, въпреки че съвсем наблизо стърчеше табела с надпис „Пушенето забранено“.

— Вик, знам, че малко е късно вече, но има нещо, което ми тежи като бреме и искам да го смъкна от плещите си.

Думите му ме изненадаха и изплашиха. Досетих се все пак, че Майкъл изпитва нужда да направи някакъв жест. Очаквах нещо като извинение, нещо свързано с това, което отдавна бе спотайвал в душата си. Но се оказа, дори и тогава, че аз не съм го разбирал, може би понеже съм приемал моята гледна точка като единствената възможна.

— Не зная как да го кажа, Вик. Мисля, че никога всъщност не съм се чувствал толкова раздвоен. Става дума за нещо толкова незначително, макар че не искам да изглеждам дребнав в твоите очи. Докато бяхме преди малко в кафенето, ти можеше да предложиш да платиш кафетата, просто като един съвсем дребен жест.

Имаше право: нали той ме бе довел до гарата с колата си, бе проявил желание да ме изпрати, преди да замина, но все пак аз не изпитвах желание да се покажа щедър към него.

— Дори и по времето, когато Гюс беше на квартира при теб, не зная как точно да го кажа, но аз гледах на нещата по по-различен начин от теб.

Сега вече наистина се смутих.

— За какво всъщност говорим?

— Само за начина, по който ти представи всичко това като много голяма работа и така нататък. Искам да кажа, че Гюс тогава действително го беше доста закъсал, но все пак се касаеше за най-обикновено гостоприемство.

— Само че тогава той не изглеждаше чак дотолкова зле.

— Хайде, стига, много добре знаеш какъв си е той. Той си остава верен на себе си, това е всичко, но в същото време се опасява, че може би му се присмиваш. Има и още нещо, наистина дребно, но ти тогава винаги си оставял храната си в дъното на хладилника, може би като някакво съобщение за него. Не искам да навлизам в тези досадни подробности, но имам чувството, да, само това, че ти така се отнасяш с всички хора.

За кратко поседяхме мълчаливо. Искаше ми се да мога да измисля нещо в своя защита, но бях безкрайно учуден от това колко много изведнъж се отдалечихме един от друг.

— Не зная, може би е свързано с италианския ни произход — изрече Майкъл накрая. — Нещо като прастар и досаден предразсъдък спрямо всеки, който не е като теб. Или пък е намесено нещо от миналото ти, нещо от този сорт.

— Въобще не си гледал на вас тримата като на италианци.

— Хм, не зная, ами… може пък и на това да се дължи.

Опашката от чакащи започна да се придвижва напред.

Майкъл и аз застанахме най-отзад.

— Слушай, Вик, не ми се иска да възприемаш това, което споделих с теб, като знак, че имам нещо против теб. Това не е вярно. Исках само да бъдем по-близки. Това е всичко.

Останах дълбоко угнетен и след като останах сам във влака. Намерих едно незаето място и оставих раницата си на съседната седалка, за да не седне там някой друг, но веднага ме загриза угризението заради дребнавостта ми.

— Трябва да вдигнеш раницата си, синко, за да има място и за другите пътници — рече ми един от съседите по седалка.

И в Оуквил наистина дочаках наказанието си: довлече се някакъв пияница, едър, тромав и брадат, с кожено яке, който преспокойно можеше да послужи като образец на недодяланост.

— Здрасти, приятелче.

Силният му глас стресна не само мен, но и пътниците наоколо, които веднага извърнаха глави. От отсрещната седалка, оттатък пътеката, една жена ми се усмихна заговорнически.

— Отивам само до Лондон, хм, да, де, щото ми се обади една шибана дърта лейди, че била яко затънала в лайната.

Изглежда, като че ли му се искаше да говори на въздуха, без конкретен събеседник, но имах чувството, че е готов да се нахвърли върху мен, ако му кажех да си затваря мръсната уста.

— Ами ти какво четеш там? Да не си учител или нещо подобно?

Така между нас се започна някакво подобие на разговор, посветен главно на неговото пиянско бръщолевене и на моето неангажиращо внимание.

— Името ми е Ейс[3], това, значи, е името, което нося. — Надигна едрата си ръка към мен с пиянска агресивност. — Ние, асата, винаги сме най-силните!

След това се захвана да повтаря тази фраза като някаква мантра.

— Никакви лайна не искам, уф, ама онази, дъртата, ме вика и това си е. Няма мърдане и туй то… Аз пък си рекох, че ще пътувам цели три дни във вагона. И това е всичко, приятел. Ама след кат преполових пътя до гарата, вече едва се влачех.

Пристигна кондукторът, за да провери билетите ни. Ейс не успя да схване в първия миг какво се иска от него, а сетне се зае да тършува из джобовете си.

— Побързай де, цял влак ме чака.

— Ти пък за къде си се разбързал толкоз? — най-спокойно му отвърна Ейс. — Все ще изскочи отнякъде шибаното билетче, де.

Околните заизвръщаха глави към нас.

— Ето го, сър, виж само къде съм го бил заврял, ха-ха.

— Внимавай какво приказваш, приятелче, или ще те смъкна от влака още преди да си се изхрачил.

— Както кажете, сър — послушно кимна Ейс и се захили. — Не искам да създавам неприятности.

— Шибан чиновник — промърмори той щом кондукторът отмина. — Явно е от онези, които ако го почерпиш с няколко бири, със сламка ще ги пие.

След няколко минути обаче когато кондукторът се върна, завари Ейс прострял крака си през пътеката. Кондукторът се спря. Очевидно търсеше повод за нова кавга.

— Прибери си крака от тук.

— Никакъв шибан проблем няма, сър.

— Не, мисля, че има проблем. Ще престанеш да ругаеш или ще изхвърчиш от влака. Става ли?

Усетих как гневът в Ейс се надигна, но по лицето му бе изписана безпомощност.

— Дай си малко почивка, бе, човече. Ти си този, който се опитва да ми срита задника.

— Не мисля, че трябва повече да се разправям с теб. Тези хора са платили билетите си също като теб, ама не искат да имат нещо общо с измет като теб.

— Ти си този, дето вижда проблеми навсякъде. Що не се шибаш тогава?

Малко оставаше от искрите на омразата, прехвърчащи между тях, да лумне пожарът на насилието.

— Ще направя всичко възможно, за да те изхвърля от тук.

Кондукторът се върна на пътеката и след няколко минути доведе друг униформен, доста по-едър и по-широкоплещест от него. И доста по-спокоен.

— Защо просто не дойдете с нас?

Сега вече Ейс бе принуден да се подчини. Надигна се с отегчено изражение.

— Пак ще се видим, човече — обеща ми той.

Целият епизод беше толкова глупав и ненужен. Трябваше да се намеся по някакъв начин и да се опитам да върна Ейс. Реших да поговоря с кондуктора, макар да долавях фалша в този закъснял жест на солидарност. Все пак си направих труда да премина през целия влак, та да се завлека чак до празния служебен вагон, където заварих само четирима униформени мъже в първото купе. При тях беше и Ейс, с гръб към пътеката, загледан през прозореца. Като влязох там, той ме изгледа мълчаливо и леко ми кимна, но не ми се стори нито смутен, нито разтревожен. Може би дори вече бе забравил за моето съществуване.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита ме кондукторът, който преди малко се бе скарал с Ейс, макар сега да се престори, че въобще не ме познава.

— Искам само да споделя учудването си от това, което се каните да сторите с този приятел.

— А той какъв ви е на вас? Приятел?

— Искам да кажа, че според мен с него всичко е наред. — Погледнах към Ейс, исках да разбера дали ме бе чул, защото се опасявах да не го предам някак си; но той още зяпаше разсеяно през прозореца. — Искам да кажа още, че е леко пиян, това е всичко. Не мисля, че ще създава още неприятности.

— Не се безпокойте, драги. Ние ще го надзираваме. Защо просто не се върнете на мястото си?

Нищо не постигнах с намесата си. Но когато спряхме на Удсток и огледах перона през прозореца, за да проверя дали са свалили Ейс от влака, никъде не го видях.

Отново се зачетох в книгата си, но накрая неусетно съм задрямал. Сънувах нещо доста тревожно за някакви влакове, а светът наоколо внезапно бе опустял. Сънувах още и как някакъв човек го свалят от влака, може би беше жена, майка ми или леля ми, като дори и в съня ми това ми се стори адски странно; после нещо се промени и аз проумях, че съм допуснал грешка, че въпросната жена е непозната или че аз някак си съм проникнал в грешен сън, така че цялото ми внимание се върна към много по-важните неща, които се случваха някъде другаде. Но щом се пробудих, се усетих в необяснимо добро, дори приповдигнато настроение, защото реших, че най-после ще успея да загърбя всичко, което се бе случило с Майкъл и с Ейс. Това, което сега ми се струваше важно, бе, че няма с кого да споделя впечатленията си, че не е нужно да изопачавам истината за тях и че те просто бяха инцидентни явления в живота, който си беше изцяло мой.

Бележки

[1] Малък град в централна Калифорния — Б.пр.

[2] Проститутка от Ню Йорк, от холандски произход, нашумяла с мемоарите си, издадени и у нас. — Б.пр.

[3] Непреводима игра на думи; ейс (ace, aces) означава асо, аса — най-силната карта от даден цвят в една колода. — Б.пр.