Нино Ричи
В стъклената къща (15)

Четиринайсета глава

В една от следващите недели, беше малко след като бях преминал в десети клас, на излизане от неделната служба в църквата „Сейнт Майкъл“ заварих Елена да ме чака в подножието на стъпалата. Погледът й улови моя, но веднага се отмести, за да не се кръстоса с този на баща ми, който беше до мен.

— Мама заръча да ти предам, че ако желаеш, можеш да дойдеш у нас на обяд.

Край отсрещния тротоар ни чакаше един автомобил. На мястото на шофьора седеше възрастен мъж с очила, а до него — жена с шапка. На задната седалка забелязах силуета на Рита. Баща ми веднага се настани в своята кола, след като видя, че Елена ме заговори и разбра кой я бе изпратил.

— Какво ти каза тя? — попита ме, но на италиански. Той, естествено, бе разбрал какво иска Елена от мен, но използва майчиния ни език може би, за да потърси по-добър контакт с мен.

— Те искат да им гостувам за обяд.

— Ами, тръгвай тогава — какво чакаш?

И веднага потъна в мрачното си уединение, сякаш спусна завеса помежду ни.

Повече от година не бях виждал Рита. Само понякога тя се мяркаше в сънищата ми, затова сега — като отворих вратата на автомобила, за да вляза вътре — тя ми заприлича на образ от поредния ми сън. Косата й беше грижливо вчесана и пригладена, също като косата на Елена, и се спускаше надолу на нежни къдрици, които обрамчваха лицето й в овал също като рамката на онези малки картини, които наричат медальони. Но аз я познах истински едва след като се настаних в автомобила и в нейно присъствие загубих дар слово. Подчинявах се инстинктивно на волята й и това пролича в несръчното ми представяне пред г-жа Амхърст.

— Радваме се най-после да се запознаем с теб — заговори г-жа Амхърст, като ме огледа на задната седалка с взискателен поглед, сякаш беше придружителка на някоя млада дама. В говора й се долавяха следи от английски акцент. Изисканите черти на лицето й му придаваха неизказано достойнство. — Казахме си, че не е редно въобще да не се виждате със сестра си.

В купето на автомобила витаеше усещане за строгост и формалност, така характерни за неделните ритуали на англосаксонците. Нагледно си представях как те, свежи и прилично издокарани, излизат от другата църква, онази на фамилията Амхърст. Рита и Елена с три четвъртите си чорапи и с неделните си дрехи, г-жа Амхърст — със своята шапка.

— Майко, можем ли да покажем на Виктор нашите велосипеди? — попита Рита.

Усетих как нещо ме бодна, когато тя се обърна към г-жа Амхърст като към своя майка.

— Ще видим, скъпа, може би след обяда.

Умът ми бе изцяло обсебен от непознатата обстановка. Сякаш бях попаднал в друг свят. Но в паметта ми подобно на хаотични отблясъци се запечатаха най-вече откъслечни впечатления: лъщенето на идеално полираната маса, блясъкът на сребърните прибори и играта на светлината по безукорно чистите порцеланови съдове и чинии. Завидната енергия на г-жа Амхърст озаряваше кухнята като зарево. Наблюдавах я и когато беше близо до Рита, и когато беше до Елена и съдейки по неодобрителните й понякога реакции, си мислех, че за нея те си оставаха деца на други родители.

— А сега, момичета, направете място за Виктор. Днес той е наш гост.

Седнал до съпругата си, г-н Амхърст изглеждаше някак си не на място. Беше скован, неугледен и незначителен, държеше се с нея с подчертано преклонение, сякаш тук само тя притежава положителни качества.

— Майката е тази, която върти цялата къща, грижи се за момичетата и за всичко останало. Не можеш да очакваш от мен, човек с навици на дърт ерген, да се занимавам с такива неща.

Той неизменно наричаше Рита и Елена „момичетата“, а г-жа Амхърст — „майката“. Сякаш упорито подчертаваше, че няма никакво право на собственост върху тях. Истинско чудо бе да се обърне директно към момичетата. В поведението му прозираше утехата, която тяхното присъствие му носеше.

След обяда последвах Рита в гаража, за да ми покаже велосипеда си. Това беше повод за мила сценка на роднинска привързаност.

— Не ни позволяват да караме по улиците, а само по алеята за автомобили. И до паркинга край училището, когато татко ни взима.

Отзад имаха малък басейн, достигащ чак до стената на къщата. Беше облицован с някакъв изкуствен материал. Имаха електрическа косачка, както и солидно изглеждащи градинарски инструменти. Това бяха все дребни наглед, но характерни признаци за добре подредения непознат на мен живот, който водеха.

— Много е хубаво при вас — отбелязах аз.

Г-жа Амхърст ме закара вкъщи. В тишината, докато седеше зад волана бледа, внушителна и непоклатима като статуя, тя като че ли отново възвърна странната си безчувственост. Сякаш цялата й енергия бе скрита под черупката й, за да се запази непокътната. По едно време в нея се задейства някакъв невидим превключвател и тя отново показа признаци на живот.

— Добре ще бъде за сестра ти, ако всяка неделя ни посещаваш. — Спря колата на улицата пред нашата алея за автомобили, но не зави, за да влезе вътре. Вероятно защото го намираше за проява на прекалена близост, твърде голяма за строгите й разбирания. — Вече знаеш пътя, така че не чакай специална покана, а просто се отбий, когато желаеш, на излизане от неделната служба в църквата.

У дома никой и дума не отрони за моята неделна визита при Амхърстови. Баща ми изглеждаше донякъде смутен, възприемайки тази история като посегателство върху целостта на своя свят. Сякаш безмълвно признаваше моите фамилни права върху този въпрос. Следващата неделя, след църковната служба, аз, обзет от смущение, крадешком се озърнах по протежение на улицата.

— Поканиха ме всяка неделя на обяд да се отбивам при тях. — В следващия миг обаче съжалих за думите си, защото си представих как баща ми ще си тръгне, самотен и потиснат.

— Ако те искаха да ходиш там, щяха да дойдат да те вземат от тук.

— Ами… казаха още, че мога да отида и пеша. Не е толкова далеч.

Така се разбрахме всяка неделя да посещавам Амхърстови след църковната служба. Баща ми нито веднъж не предложи да ме откара дотам с колата си. Сякаш с излизането от църковните двери снемаше от плещите си всякакви отговорности за мен. Аз прекосявах няколкото пресечки до дома на семейство Амхърст с неприятното усещане, че се спускам в пропаст, прекрачвайки от моя в техния свят. Дори като завивах по тяхната улица, все ми се струваше, че прекосявам границата на чужда страна, озовавайки се ненадейно сред задължителните крайпътни дървета и морави пред фасадата на всяка от идеално подредените къщи, сред ярките слънчеви петна. Тук, край домовете, някак си интимно сгушени един до друг с остъклени веранди и автомобилни алеи със ситен чакъл, атмосферата излъчваше завидно спокойствие. Сред тях къщата на семейство Амхърст не се отличаваше с нищо — беше солидна, двуетажна, квадратна, украсена с дребни орнаменти, имаше дървени капаци по прозорците, имитиращи есенни листа, и немигащото око от неръждаема стомана на шпионката на масивната външна дървена врата.

Къщата се отличаваше с приятен, слънчев, подканващ те да влезеш интериор, може би защото всичко бе направено от идеално полирано светло дърво. Обзавеждането, подбрано с вкус, беше строго, стилно и семпло. Отзад имаше чудесно осветена стая за слънчеви бани, щедро аранжирана с декоративни растения, която веднага ми напомни за нашата оранжерия. Имаше и всекидневна до кухнята, която блестеше с лакираните си повърхности и с кристалните си чаши, както и отделна стая за гледане на телевизия. Целият този лукс обещаваше приятен фон на нашите неделни обеди. Беше така мистериозен, че ми приличаше на внезапно надзъртане в чужда къща през открехнат прозорец, подсказвайки за живота, който кипи вътре или за капризната игра на светлината. Веднъж, когато се качих на горния етаж, успях да хвърля мимоходом два-три погледа в спалнята на г-жа и г-н Амхърст. В нея имаше извит гардероб, същият като в стаята на Рита и Елена, две тесни легла, с розови одеяла и ухание на спящи тела. Но оставаше още една врата, която обикновено беше здраво залостена. Най-накрая успях да издебна момент, в който я заварих леко открехната. Шмугнах се вътре и се озовах в стая, претъпкана със старинни играчки. Имаше кутии с изскачащи човечета, оловни войници и кукли от всички възможни видове.

— Виждам, че си успял да откриеш моето малко убежище.

Г-н Амхърст се беше приближил безшумно зад мен. Притежаваше способността, въпреки поразителната си несръчност и скованост, да се промъква незабелязано и учудващо тихо навсякъде, без нито веднъж да се блъсне или да се препъне някъде.

— Това са само някои от вещите, които моето семейство е събирало от години. Държа ги тук, настрани. Мама предпочита да са далеч от погледа й. Предполагам, че повечето играчки са още от времето на прадядо ми, за когото това е било нещо като хоби.

За миг останахме неподвижни като двойка, споделяща обща тайна: г-н Амхърст — простодушно горд с колекцията си, и до него аз — застинал в неловко мълчание. Десетките играчки бяха старателно подредени сред царящия заради завесите в стаята полумрак и изглеждаха така, сякаш никога не са били предназначени за игра, а са били само за украса. Все пак техните поизбледнели багри и поочуканите им ъгли изглеждаха като последен отблясък на някакво обещание, останало така и неизпълнено. Особено ме впечатли една кукла, отделена на собствен, специален рафт. Беше с ярки червени бузи и имаше бухнала старовремска бална рокля. Видях и чудесно влакче с поразително точно изработени прозорчета на вагоните, които бяха снабдени дори със седалки. В един малък остъклен шкаф се помещаваше цяло миниатюрно селце, в което имаше всичко: фигурките на селяните бяха само два-три сантиметра, а къщичките бяха покрити с дребнички червени керемиди. Имаше и църква, и конюшня, и съвсем мънички дръвчета (някои от тях със силно разклонени корони), но си личеше, че всеки крехък детайл беше изпипан. Целият мини пейзаж, изчистен първообраз на пасторална идилия, притежаваше трогателно ведър и обнадеждаващ вид. Представих си как г-н Амхърст е подреждал старателно всичките тези миниатюри по местата им, как се е радвал на своя малък кът за усамотение.

Нашите обеди бяха съпътствани от неуморната, но винаги строго контролирана шетня на г-жа Амхърст в излъсканото й кухненско царство. Все имаше още нещо за вършене и рядко дочаквахме успокояващо затишие. Тя не преставаше да ме отрупва с въпроси за училището и за дома ми. Понякога задълбаваше опасно, но после изведнъж спираше — може би зад това се криеха някакви нейни мотиви. В подобни ситуации тя бързаше да позаглади впечатлението ми, отново ставайки по светски учтива, макар че все забравяше имената на близките ми и съответните роднински връзки. Накрая бях принуден отново да отговарям на въпроси, на които вече бях дал отговори. И тъкмо когато вече ми се струваше, че единственото спасение е да престана да й обяснявам любезно, тя отново изнамираше някакъв начин да привлече вниманието ни към г-н Амхърст, който изглежда притежаваше неизчерпаем запас от спомени и анекдоти.

— Знаеш ли, че Дейвид е бил в Италия през войната. Не беше ли в Сицилия, скъпи?

Сега беше ред на г-н Амхърст да се впусне в спомени. Макар и срамежлив, той беше склонен към бъбривост и редуваше разказите, изровени от лабиринта на далечните си преживяванията, с опитите си да се шегува несръчно.

— Според мен в крайна сметка всички ние сме емигранти, дошли отнякъде в тези земи. Винаги съм го твърдял. Ето например моят род: първият Амхърст въобще не се е наричал Амхърст. Името му било Амсел. Доколкото ми е известно, британците го взели от Германия, за да им помага тук в сраженията срещу американците^[1]. Винаги съм повтарял, че моите прадеди са проявили благоразумие поне в едно отношение, като са сменили фамилното си име. Така пред мен се откри възможност да спечеля сърцето на мама, защото тя си помисли, че имам почтено британско потекло.

— Сигурна съм, че Виктор въобще не иска да слуша това.

Понякога нещо в нея трепваше най-вече когато неговите разкази пряко я засягаха. В такива моменти тя разкриваше, че притежава неочаквано затрогваща мекота.

Те се срещнали в Англия в края на войната. Опитах се да си представя първите им дни, седмици, месеци. Как са изглеждали като млади: той — със своето войнишко очарование, въпреки че сигурно е бил малко недодялан; тя — със своята енергичност, така присъща за младите англичанки; представях си как са преодолявали различията помежду си. Какво ли е означавал за нея Мърси, този малък остров в графство Есекс. После последвала раздялата с Англия и преместването тук, в Канада.

— Отначало не й допаднаха много нашите канадски обичаи. Сега не желае да си го признае, сигурен съм в това. Ако я попиташ дори и сега ще го отрече, обаче е вярно. Ала накрая все пак тя успя да свикне. Дори стана президент на КЮЕ^[2] за три години. Мисля, че ако не беше нейната намеса, в града ни нямаше да бъде построена новата болница.

— Дейвид, много добре знаеш, че не е вярно.

По време на тези неделни обеди се случваше да се съберем в тесен интимен кръг около масата в кухнята, защото там беше най-топло, тъй като се готвеше. Тогава ми се струваше, че придобивам нова представа за семейния живот. Там се чувствах сигурен — приемаха ме едва ли не като почетен гост. Променяше се дори поведението на г-жа Амхърст, която се държеше майчински и всеотдайно, като че ли действително бе запазила място за мен в сърцето си.

— Толкова е хубаво да си имаме един млад мъж в къщата. По цял ден сме само двамата, вече поостарели, заедно с двете момичета.

Но накрая се оказваше, че нещо отново ни дърпа назад, разговорите замираха и пак се възцаряваше неловка атмосфера. Понякога дори храненето протичаше сред необяснима и обезсърчаваща тишина, нарушавана инцидентно от неразбираемите фрази, които си разменяха г-н и г-жа Амхърст. Репликите им приличаха по-скоро на кодирани послания, след които отново надвисваше тишина. В такива моменти си мечтаех за някакво откровение, от което ще последват удивителни разкрития. За мен нямаше съмнение, че г-жа Амхърст ни сковава със своите изблици от пресилен ентусиазъм. Бях разколебан дали топлината, която усещах преди малко, е била реална или всичко, което се бе случило тук, е само някакъв вид изпит за приемане в обществото.

Постепенно моите посещения започнаха да стават по-дълги и включваха и следобедите. Дотогава, по време на нашите обеди, Рита и Елена имаха периферни роли и винаги бяха извън фокуса на вниманието, тъй като г-жа Амхърст се справяше с всички теми с удивителна, та чак потискаща ефективност. Сега с двете момичета можехме да оставаме сами на приземния етаж, в стаята за почивка. Г-жа Амхърст се бе заела със задачата да ни измисля забавления — гледане на телевизия, учене на уроци, четене на глас. Мисля, че дори когато се усамотявахме, не ни напускаше усещането, че се преструваме, защото не можехме да си признаем колко не на място се чувстваме в света на г-н и г-жа Амхърст. Рита и Елена продължаваха да се придържат към отдавна възприетата и от двете линия на престорено скромно и крайно сдържано поведение. Те неуморно играеха ролята на послушни деца и виждаха в мен малко по-голям от тях младеж, с когото трябваше да внимават и когото не трябваше да дразнят. В техния изолиран свят нямаше място за мен, той си беше само техен. Охраняваха го чрез предупредителните погледи, каквито начесто си разменяха. Понякога се отдръпваха и си шепнеха заговорнически. Аз явно си оставах аутсайдер, който вечно трябваше да бъде инструктиран.

— Позволено ни е да гледаме телевизия само час, а после трябва да ни помогнеш за задачите по математика.

Там винаги и за всичко имаше правила, които Рита спазваше абсолютно стриктно, без право на обсъждане. Всичко беше толкова различно от духа, който цареше у дома. Вкъщи правилата бяха функция на променящата се атмосфера — често зависеха от какви ли не случайности и невинаги бяха лесни за отгатване. Рита не само се придържаше към правилата в новия си дом, но се стараеше да ме задължи и аз да ги съблюдавам. За целта беше измислила някаква сложна игра, която издаваше нейното презрение към мен, тъй като бях единствената й връзка със семейството. Все пак не се лишавах напълно от здравия си разум и не замъглявах преценките си, когато бях с нея в дома на семейство Амхърст. Не можеха да ме заблудят нито неписаните й дребни правила, нито къдриците й, с които приличаше на илюстрована картичка, нито предпазливото дозираните емоции, нито непрестанния надзор на г-жа Амхърст, поднасян с усмивка и дискретност. Независимо от идеално изглеждащия свят на новите й баща и майка, той приличаше на сцени от телевизионен филм.

— Кажи сега довиждане на брат си.

Когато наближаваше моментът да си тръгна, винаги ме обземаше разочарование — имах чувството, че ми е отказано някакво удоволствие или възнаграждение. После ме спохождаше неясното усещане, че трябва час по-скоро да се прибера у дома. Там, естествено, бях длъжен да понасям мълчаливото и намусено присъствие на баща ми. Причина за него бе досадното задължение той да се съобразява с посещенията ми у семейство Амхърст, на които нито се противопостави открито, нито изрази желание да подкрепи. Объркваше ме и пълната незаинтересованост на леля Тереза, както и това, че тя не одобри идеята за моите неделни посещения в дома на Амхърстови. Може би проявяваше съчувствие към терзанията на баща ми, но в същото време остана доволна, че тези посещения не ми бяха забранени. Постепенно моите посещения започнаха да се превръщат в нещо като покаяние за нашето семейство, от което аз едновременно се измъчвах и се възползвах. Продължавах да плавам сред този водовъртеж от емоции, стремейки се да поддържам някакво крехко равновесие, но усещах, че нямам шанс да се отърва от чувството за вина. Нямах друг избор и се опасявах, че никога нямаше да дочакам края на тази бъркотия.

По Коледа у дома ненадейно пристигнаха двамата Амхърст. Изглеждаха много смутени от стъпката, която бяха предприели, още повече че изненадващата им поява предизвика доста голям смут в кухнята по време на недовършената коледна вечеря. Неканените гости не посмяха да помръднат, бяха застинали на прага в напрегнато очакване, зачервени и измръзнали от студа навън. Г-н Амхърст започна да се извинява и да мърмори притеснено. Г-жа Амхърст с неизтощима енергия не престана да ни отрупва с приветствия и коледни благопожелания. Междувременно разкопча копчетата на палтото си и ни показа атлазената си рокля на пъстри цветя сякаш ако я поискахме, веднага щеше да я съблече, за да ни я остави като коледен подарък.

— Надявам се, че няма да ви попречим да празнувате Коледа. Дойдохме само за да поднесем нашия подарък на Виктор.

Събуха си обувките в коридора до външната врата и пристъпиха само по чорапи през прага, по жълтия под на нашата кухня. Тази подробност ги направи да изглеждат в очите ни като внезапно преобразени скромни и уязвими човешки същества, напълно подвластни на капризите на съдбата.

— Донеси им столове да седнат — обърна се баща ми към мен, но на италиански.

Последва притеснително представяне, а после следваха неизменните ръкостискания. Веселото чуруликане на г-жа Амхърст донякъде успяваше да компенсира нашето мрачно настроение. За моя изненада чичо Умберто се представи като Берт — име, което не помня някога да бе използвал. Когато го съобщи на г-н и г-жа Амхърст, то прозвуча като някакво своеобразно извинение може би заради теснотията в горещата кухня, заради мръсните чинии в мивката, заради безпорядъка и заради всичко свързано с нашия жалък емигрантски бит.

Г-жа Амхърст ми подаде малък пакет, опакован в лъскава хартия.

— Не е нищо особено. Просто искахме да знаеш, че много се радваме на твоите посещения у нас.

После настана тишина, както често се случва след нечия грешка. Всички останахме прави… Никой не понечи да седне. Г-н Амхърст от неудобство започна да мачка шапката си в ръце, вперил поглед в нея, сякаш я виждаше за пръв път; г-жа Амхърст се усмихваше насила, без да може да ни спечели с тази усмивка.

— Хайде, Виторио — изрече леля Тереза с безстрастен тон. — Отвори пакета, виж си подаръка.

Докато го разопаковах, последва още една мълчалива пауза. Вътре имаше елегантен часовник, който изглеждаше много скъп. Дори натежа в ръката ми.

— Благодаря — изрекох.

— Не съм сигурна дали ще ти стане добре на китката. Но ако каишката се окаже прекалено широка, г-жа Амхърст може да поиска от магазина…

Отново последва неловка тишина.

— Нека да сваря малко кафе — предложи леля Тереза.

— О, не, моля ви, не се безпокойте, ние всъщност не можем да останем.

След като си тръгнаха, аз още повече се засрамих.

 

 

След този случай напрежението, което пораждаха моите визити, още повече се засили. Настроението на баща ми съвсем се вкисна, а г-н и г-жа Амхърст започнаха да се държат по-различно или поне на мен така ми се струваше. Усетих промяна в начина, по който сега ме приемаха в дома си — атмосферата беше различна, макар че това трудно се забелязваше на пръв поглед. Все едно че бе преминал облак, който закриваше слънцето. Възприех тяхното внезапно охладняване като нещо естествено. Очаквах да бъда унижаван или обиждан от тях. В мое присъствие г-н Амхърст стана още по-несръчен и скован и винаги мърмореше нещо по мой адрес, което още повече ме объркваше. Съпругата му продължаваше да поддържа ведро настроение и да бъде все тъй загрижена. Един ден, когато тя ме върна с колата си, внезапно се развълнува и на раздяла поде разговор с мен, продължил само няколко минути, след което между нас отново се възцари напрегната тишина.

— Виктор, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш. Ще се опитаме да осиновим сестра ти, като спазим естествено всички законни процедури — изрече тя накрая. Постара се думите й да прозвучат като заявление, но зад тях се криеше неизказан въпрос. Долавях смътно, че г-н и г-жа Амхърст смятаха, че имам много по-голямо влияние в нашето семейство, отколкото беше в действителност. — Според нас, така ще е най-добре за нея. Надяваме се, че ти, ще продължаваш да я посещаваш. Но не за това говорим сега, просто считаме, че е редно да го знаеш.

Тя нито очакваше да й възразя, нито се съмняваше в това дали мога да имам мнение по този деликатен въпрос. В цялата бъркотия все пак долавях невидимата и тревожна линия, която поставяше дилемата дали да взема нейната страна, или не. Като резултат моите посещения в дома им станаха още по-тягостни. Много по-мъчително за мен бе усилието да се преструвам, че нищо не се е променило. Самата Рита ми изглеждаше сякаш още по-недостъпна, беше сдържана и хладна, сдържаност и хлад излъчваше и домът на г-н и г-жа Амхърст.

— Елена каза, че ти не си ми истински брат, а заварен брат — каза ми тя веднъж, а изреченото подсказваше на кого се чувства истински задължена.

След неочакваното посещение на г-н и г-жа Амхърст атмосферата у дома стана още по-тягостната, а здравето на баща ми започна да се влошава. Отначало той го използваше, за да ни занимава непрекъснато със своите оплаквания, да сгърчва лицето си в болезнени гримаси, внезапно и рязко да си поема дъх. Семейният лекар му предписа специална диета и цял куп хапчета. Състоянието на баща ми обаче все повече се влошаваше и той съвсем се обезкуражи сякаш наистина бе решил да се разболее. Накрая не издържа и една нощ ме накара да го отведа в спешното отделение на болницата. Доста начумерен, въпреки че обичайно беше все в добро настроение, докторът грабна зимното си палто и го придружи от дома ни до там.

— Марио, земляк, какъв ти е проблемът?

Той остана с баща ми в болницата, за да изчака резултатите от изследванията. Дойде неделята, но баща ми не беше изписан от болницата. Позвъних на г-жа Амхърст, за да й кажа, че няма да мога да дойда за обяд, макар че вече си бях взел шофьорска книжка и можех сам да шофирам.

— Надявам се да не се окаже нещо сериозно — каза г-жа Амхърст.

Аз веднага съжалих, че им позволих за пореден път да се уверят колко сме уязвими.

Макар че резултатите от изследванията нищо не разкриха, баща ми изглеждаше доста зле. Лежеше съвсем отпуснат, без да помръдва, а когато го посещавахме, само дремеше. Леля Тереза му занесе домашна храна, но той почти не я докосна.

— Причината за всичко е в главата му — рече тя на чичо Алфредо. — Не му дава мира онова, което иска да стори г-жа Амхърст с момичето… нали знаеш колко болезнено реагира той на това.

Накрая лекарите решиха да го прехвърлят в болницата в Уиндзор^[3]. Там му направиха още изследвания, след което се решиха на операция. Леля Тереза остана през целия ден в болницата, а привечер го посетихме и ние тримата — чичо Умберто, чичо Алфредо и аз. Когато го видяхме, баща ми още се възстановяваше от упойката и едва ли успя да ни разпознае. Влезе една сестра, за да му смени системата, после се появи и един доктор, който се затвори при него, като дръпна завесите. Успях да надзърна през пролуката и видях как лекарят сваляше превръзките от корема на баща ми. Забелязах дори следата от шева на хирурга, като от ножица по някоя дреха.

— Изглежда, че лепилото държи — каза докторът на излизане от болничната стая кой знае защо с радостна усмивка. — Тъкмо навреме сме го оперирали, тъй като вече е бил наполовина загнил.

— Така казаха и преди, когато още нищо му нямаше — промърмори леля Тереза.

— Е, добре де, в такива случаи невинаги може да се постави точна диагноза, преди някой доктор да ти отвори корема и да се огледа вътре. Но при всяко положение само след няколко месеца ще се оправи и ще бъде като нов човек.

Баща ми като че ли не желаеше да излезе от унеса след операцията. Много дни остана в същото полубудно състояние. От време на време се завръщаше в света на будните, но после пак го напускаше, като бълнуваше несвързани фрази подобно на изпадналите в делириум или на измъчваните от силна треска. Леля Тереза се грижеше за него като за малко дете, но често губеше търпение и започваше да му крещи:

— Какво бе, Марио, какво има пак?

Той вяло се оплакваше от главоболие и от болки в стомаха. Дълго време, след му спряха системите, не искаше нищо да яде. Положихме много усилия, докато започне да се храни. Постепенно, докато беше в болницата, нашите посещения се разредиха и ставаха все по-напрегнати. Сестрите влизаха в болничната стая само колкото да го проверят, да му донесат хапчетата и да надраскат набързо нещо на таблата, висяща на рамката на леглото откъм краката му. Престорените им усмивки нищо не ни говореха.

— Даваме нещо, което да му помогне да заспи.

— Все едно и също се повтаря — навъси се леля Тереза. — Докторът рече, че нищо тревожно няма, ама като не знаем в какво да вярваме…

Междувременно се сблъскахме и с ред проблеми около оранжерията. Някои от посевите пострадаха от маната. Пръв откри това бедствие чичо Алфредо при поредното си наминаване в новата оранжерия. Набитото му око веднага забеляза, че горните листа на около половин дузина растения са сгърчени и загрубели като кожата на гущер. Чичо Алфредо почервеня от гняв.

— Възможно ли е никой от вас да не забележи какво става в оранжерията? Сигурно болестта вече е поразила половината реколта.

Всички се втурнахме да търсим поражения и много скоро открихме и други щети — тук-там се натъквахме на малки островчета от заболели стъбла, чиито върхове бяха клюмнали сякаш са попарени от слана. Трябваше да ги бележим, а после да се приберем у дома, за да обмислим най-неотложните мерки. Преди това се налагаше да се преоблечем и старателно да си измием ръцете. Тъй като проклетата болест засягаше само току-що развилите се листа и краищата на стъблата, трябваше да режем върховете на заразените растения, но да се постараем да спасим поне каквото бе възможно от узрялата реколта на долните, по-стари листа. За наш ужас обаче се оказа, че всеки ден изникваха нови случаи. Само за две седмици цялата ни оранжерия се превърна в един хаотичен лабиринт от наскоро прорязани пътеки — това бяха зоните с отскубнатите заразени посеви, за да се отделят здравите от болните. Въпреки изнурителното прочистване все повече нарастваше усещането ни, че напразно се бъхтим: без нов растеж добивът щеше все повече да намалява. Наскоро заразените растения не след дълго клюмваха и придобиваха окаян вид, останалите по стъблата им плодове зрееха мъчно и бяха по-дребни, така че още преди средата на сезона продукцията ни се оказа сериозно застрашена.

Повече от месец след операцията баща ми най-сетне се прибра у дома. Видимо бе още зле, беше съсухрен и умърлушен като обвит в невидим пашкул. Първите няколко дни прекара в къщата, тътрейки се като в мъгла. Рядко напускаше стаята си, протягайки ръка, за да вземе многоцветните хапчетата, които леля Тереза му подаваше. След това отново се прибираше. В един съботен ден се реши да излезе навън.

— Какво се е случило с тези растения? — гласеше първият му въпрос към нас. Но си оставаше унесен, навъсен, с премрежени очи сякаш веднага след като се е пробудил, го е налегнала непреодолима умора.

— Ами болест ги нападна — обясни му леля Тереза. — Нали сам виждаш.

След това тя се зае да сортира доматите, които той беше събрал, за да отдели най-зелените.

В неделя сутринта той стана по-рано и се приготви да отиде на църковната служба. Двамата с него си разменихме многозначителни погледи. Разбрах твърдото му намерение всичко да продължава постарому, както е било преди заболяването му: моите визити в дома на семейство Амхърст и неговото мъченичество. Ала той още не знаеше, че докато лежеше в болницата, аз нито веднъж не ги посетих. Затова усетих как в гърдите ми се надига съпротива срещу твърдоглавата му упоритост, която ме принуждаваше да се върна към стария ред.

Изчака ме в колата, докато аз още се преобличах горе в къщата. В мига, в който потеглихме, разбрах, че не биваше да шофира, тъй като не беше излязъл от вцепенението си. Но кой знае защо не успях да се насиля и да започна да го разубеждавам. Вместо това ме обзе необясним трепет при мисълта за опасността, на която ни подлага. Така неусетно стигнахме до едно от най-оживените кръстовища в града, където той трябваше да спре на червен светофар.

— Татко! Кола! Идва кола…

Вече бяхме навлезли в пресечката. Изскърцаха зловещо автомобилни гуми, изсвири клаксон, пред прозореца на колата нещо едро се завъртя като вихър. По чудо баща ми успя да извърти волана, отби колата в пресечката и я изтегли, за да натисне спирачки, миг, преди да се качим на тротоара. Другата кола остана като закована насред кръстовището, точно в центъра му, леко килната от внезапното спиране. Шофьорът й вече бе изскочил и се втурна към нас, почервенял от ярост. Но като забеляза как баща ми се е присвил немощно на седалката, гневът му малко постихна.

— Задник! — ревна той, после се обърна, върна се в колата си и потегли.

Цялата драма се разигра за броени секунди. Ако бяхме останали там, насред кръстовището, дори само една минута кой знае колко още коли щяха да ни връхлетят, защото в неделните сутрини много автомобили пътуваха из града. В мрачно надвисналата тишина, паркирали край тротоара, баща ми и аз не смеехме да помръднем. Сърцата ни бяха разтуптени сякаш току-що сме преминали през някакво ужасно дълго изпитание, макар че цяла бездна ни делеше от мига, в който смъртоносният сблъсък изглеждаше непредотвратим. Миг на ужаса и надеждата, че баща ми ще загине и не по-малко ужасният миг след това.

— Мисля, че ще е по-добре аз да карам — изрекох накрая.

Излязох, заобиколих колата и се настаних на мястото на шофьора, а баща ми се приплъзна по седалката, за да се сгуши до отсрещната врата. При това движение палтото му отзад се надигна, както се случва понякога при малките деца. После, докато си нагласявах седалката и огледалото за обратно виждане, той отново се намести по-близо до мен, като за момент лицето му болезнено се изпъна.

— Може би трябва да обърнеш и да се приберем — каза той. — А после можеш да се заемеш с твоите работи.

Оставаше само да поиска да спра колата за малко пред дома на семейство Амхърст, за да вляза вътре и да се видя с тях за кратко.

— Моите работи сега не са най-важното — промълвих аз.

За миг като че ли бе възможно да се разберем по-добре от всякога, да му призная, че докато беше болен, аз нито веднъж, нито една неделя не бях обядвал с тях. Да му поднеса това откровение като подарък, но вместо това само отбих колата по първата пряка, за да обиколя кръстовището, и да поема по обратния път към дома.