Джоди Пико
Споделен живот (9)

Камбъл

Предполагам, всички сме признателни на родителите си. Въпросът е, колко признателни? Мисълта се върти в ума ми, докато моята майка не спира да дрънка за последната изневяра на моя баща. Не за пръв път ми се приисква да имах брат или сестра, дори и само заради факта, че тогава щяха да ме будят с такива обаждания само веднъж или два пъти седмично, а не седем.

— Майко — прекъсвам я, — съмнявам се наистина да е на шестнайсет.

— Подценяваш баща си, Камбъл.

Вероятно, но съм наясно, че е федерален съдия. Може и да се зазяпва по ученички, но никога няма да направи нещо незаконно.

— Мамо, закъснявам за съда. Ще ти се обадя по-късно — казвам и затварям, преди да успее да възрази.

Няма да ходя в съда, но оправданието минава. Поемам си дълбоко въздух, разтърсвам глава и установявам, че Съдия ме гледа.

— Причина номер сто и шест защо кучетата са по-умни от хората — уведомявам го. — След като напуснете котилото, прекъсвате контакт с майките си.

Отивам в кухнята и пътьом си завързвам вратовръзката. Апартаментът ми представлява същинско произведение на изкуството — лъскав, в минималистичен стил, но обзаведен с най-доброто, което може да се купи с пари: единствен по рода си черен кожен диван, телевизор с плосък екран на стената, заключен шкаф със стъклени врати с първите издания на автори като Хемингуей и Хоторн. Кафемашината ми е внос от Италия, хладилникът — от „Саб Зироу“. Отварям го и намирам един-единствен лук, бутилка кетчуп и три ролки черно-бяла плесен.

Изобщо не е изненада — рядко се храня у дома. Съдия дотолкова е свикнал с ресторантската храна, та няма да разпознае кучешката дори да му я изсипя в гърлото.

— Какво мислиш? — питам го. — „Роузис“ добре ли ти звучи?

Той излайва, докато закопчавам екипировката му на куче помощник. С него сме заедно от седем години. Купих го от развъдник за полицейски кучета, но го тренираха специално за мен. Колкото до името му, кой адвокат не би желал от време на време да може да постави някой съдия на мястото му?

„Роузис“ е точно това, което иска да бъде „Старбъкс“: еклектично и непосредствено, претъпкано с клиенти, които по всяко време може да четат руска литература в оригинал, да балансират бюджета на някоя компания на лаптопа си или да пишат сценарий за пиеса, докато поемат доза кофеин. Със Съдия обикновено отиваме дотам пеша и сядаме на обичайната си маса в дъното. Поръчваме си двойно еспресо и два кроасана с шоколад и безсрамно флиртуваме с Офилия, двайсетгодишната сервитьорка. Но днес, когато влизаме, Офилия не се вижда никаква, а на нашата маса седи жена и дава геврек на малко дете в количка. Толкова съм объркан, та се налага Съдия да ме задърпа към единственото свободно място — столче на бара с изглед към улицата.

Седем и половина сутринта, а денят ми вече е провален.

Едно момче, толкова слабо, че сигурно взема хероин, с достатъчно халки на веждите, за да прилича на релса на завеса за баня, се приближава с тефтер. Вижда Съдия до краката ми.

— Съжалявам, пич. Не пускаме кучета.

Той е куче помощник — обяснявам. — Къде е Офилия?

— Изчезна, човече. Снощи пристана на някакъв.

Пристанала? Хората все още ли го правят?

— На кого? — питам, макар да не ми влиза в работата.

— Някакъв художник, който извайвал бюстове на световни лидери от кучешки лайна. Било послание.

Изпитвам мимолетно съчувствие към клетата Офилия. Запомнете от мен: любовта е трайна колкото дъгата — красива, докато я има, и най-вероятно ще изчезне, преди да сте успели да мигнете.

Сервитьорът бръква в задния си джоб и ми подава пластмасова картичка.

— Това е менюто на брайлово писмо.

— Двойно еспресо и два кроасана и не съм сляп.

— Тогава за какво е кучето?

— Тежък остър респираторен синдром — отвръщам. — Брои колко хора заразявам.

Сервитьорът май не схваща, че се шегувам. Отдалечава се несигурно, за да ми донесе кафето.

За разлика от обичайната ми маса, оттук гледам към улицата. Виждам как една възрастна дама едва успява да се дръпне, преди да я помете такси; момче минава покрай мен с танцова стъпка и на рамо радио, три пъти колкото главата му. Близначки в униформа на енорийското училище хихикат зад страниците на младежко списание. А една жена с поток от черна коса залива полата си с кафе, когато изпуска пластмасовата чашка на улицата.

Всичко в мен спира. Чакам я да вдигне глава — да видя дали е възможно да е тази, за която я мисля, — но тя се извръща настрани, докато бърше плата с хартиена кърпичка. Автобус разделя света наполовина, а мобилният ми телефон започва да звъни.

Поглеждам към номера, от който ме търсят, и не се учудвам. Натискам бутона за отказ, без да си направя труда да приема обаждането на майка си, и поглеждам отново към жената от другата страна на прозореца, но автобусът вече е изчезнал, а също и тя.

Отварям вратата на офиса и пътьом нареждам на Кери:

— Обади се на Остерлиц и го питай дали е свободен да свидетелства на процеса на Уейланд; намери списък на други тъжители през последните пет години, завели дело срещу „Ню Инглънд Пауър“; направи ми копие от показанията на Мелбърн и се обади на Джери в съда — питай го кой ще е съдията за изслушването на хлапето Фицджералд.

Тя хвърля поглед към мен, а телефонът започва да звъни.

— Като говорим за…

Кима към кабинета ми. Ана Фицджералд стои на прага със спрей за почистване и парче плат и лъска облата дръжка на вратата.

— Какво правиш? — питам.

— Каквото ми казахте — отвръща и поглежда надолу към кучето. — Здрасти, Съдия.

— На втора линия — прекъсва ни Кери. Поглеждам я многозначително — не мога да си представя защо изобщо е пуснала хлапето да влезе в кабинета — и се опитвам да вляза вътре, но каквото и да е сложила Ана на вратата, е прекалено мазно и не ми се отдава да обърна топката. За миг напразно продължавам да се опитвам, сетне тя хваща дръжката с плата и ми отваря.

Съдия обикаля пода и си търси най-удобното място за настаняване. Натискам примигващия бутон на телефона.

— Камбъл Александър.

— Господин Александър, обажда се Сара Фицджералд. Майката на Ана Фицджералд.

Смилам информацията.

— Госпожо Фицджералд — отговарям и както очаквам, Ана застива на място.

— Обаждам се, защото… ами, разбирате ли, всичко това е недоразумение.

— Дали ли сте отговор на молбата?

— Няма да е необходимо. Снощи говорих с Ана и тя няма да продължи делото. Желае да направи всичко възможно, за да помогне на Кейт.

— Така ли? — гласът ми е съвсем равен. — За жалост, ако клиентката ми възнамерява да прекрати делото, трябва да го чуя лично от нея. — Вдигам вежда и улавям погледа на Ана. — Случайно да знаете къде е?

— Излезе да потича — отвръща Сара Фицджералд. — Но следобед ще дойдем в съда. Ще говорим със съдията и ще уредим всичко.

— Предполагам тогава ще се видим.

Затварям, скръствам ръце на гърдите си и поглеждам към Ана.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

Тя свива рамене.

— Не.

— Майка ти, изглежда, не мисли така. Но, от друга страна, тя смята, че в момента се правиш на Фло Джоя^[1].

Ана поглежда навън към приемната, където Кери, естествено, ни слуша с наострени уши. Затваря вратата и се приближава към бюрото ми.

— Не можех да й кажа, че идвам тук, не и след снощи.

— Какво се случи снощи?

Ана сякаш онемява, а аз загубвам търпение.

— Слушай, ако няма да продължаваш с делото… ако просто ми губиш времето… ще съм ти благодарен да проявиш достатъчно честност и да ми го заявиш сега, а не по-късно. Защото не съм семеен терапевт, нито пък най-добрата ти приятелка, а твой адвокат. А за да бъда твой адвокат, трябва да има дело. Затова ще те попитам още веднъж: променила ли си решението си за делото?

Очаквам тирадата да сложи край на всичко, да накара Ана да се разтрепери и да избухне в порой сълзи на нерешителност. За моя изненада тя ме поглежда право в очите, спокойна и овладяна.

— Все още ли искате да ми бъдете адвокат? — пита ме.

Противно на здравия разум, отвръщам „да“.

— Тогава не — заявява Ана. — Не съм си променила решението.

 

 

За пръв път участвах в състезание на яхтклуба заедно с баща ми, когато бях четиринайсетгодишен и той беше много против. Не бях достатъчно голям; не бях достатъчно зрял; времето не беше хубаво. Това, което искаше да каже в действителност, беше, че с моето участие по-вероятно щеше да загуби купата, отколкото да я спечели. В очите на баща ми, ако не си идеален, просто не си.

Яхтата му беше първокласна, прекрасно произведение от махагон и тик. Беше я купил от музиканта Джей Гейлс в Марбълхед. С други думи: мечта, символ на обществено положение и ритуал за преминаване в друго състояние, увит в блестящо бяло платно и корпус с цвят на мед.

Раздвижихме се в мига на старта, пресякохме линията с вдигнати платна веднага щом отекна оръдейният изстрел. Полагах всички усилия да изпреварвам заповедите на баща си — да насочвам руля, преди да ми е казал, да завъртя и лавирам, докато мускулите ми пламнат. И краят може би дори щеше да е щастлив, ако не беше бурята, която връхлетя от север и довлече завеси от дъжд и триметрови вълни, които ту ни издигаха, ту ни засмукваха.

Наблюдавах движенията на баща ми в жълтия му дъждобран. Все едно не забелязваше, че вали; със сигурност не искаше да пропълзи в някоя дупка, да се хване за корема и да умре, както желаех аз.

— Камбъл — изрева той, — обърни.

Да обърна на вятъра, означаваше да ни вкарам в още едно люшкане нагоре и после надолу.

— Камбъл — повтори баща ми, — давай.

Пред нас се отвори бразда; яхтата потъна изключително рязко и загубих равновесие. Баща ми се хвърли покрай мен и посегна към руля. За един блажен миг платната застинаха. После гикът се завъртя и яхтата се люшна в обратна посока.

— Трябват ми координати — заповяда баща ми.

Навигацията изискваше да сляза в корпуса, където бяха картите, и да изчисля в каква посока трябва да поемем, за да стигнем до следващия пункт на състезанието. Но когато се озовах долу, без чист въздух, ми прилоша още повече. Отворих една карта точно навреме, за да повърна отгоре й.

Баща ми, разбира се, ме намери, защото не се бях върнал с отговор. Подаде глава и ме съзря да седя в собствения си бълвоч.

— За Бога — промърмори и ме остави.

Призовах цялата си сила, за да се помъкна след него. Той завъртя кормилото и дръпна рязко руля. Преструваше се, че ме няма. Направи завой, без да съобщи. Платното изплющя и разсече небето пред очите ми. Гикът излетя от мястото си, удари ме по тила и ме повали в безсъзнание.

Дойдох на себе си точно когато баща ми открадваше вятъра от друга лодка, на по-малко от метър преди финиша. Дъждът се бе прелял в мъгла и докато баща ми вклиняваше яхтата ни между въздушния поток и най-близкия ни съперник, другата яхта изостана. Спечелихме само със секунди преднина.

Получих нареждане да си разчистя свинщината и да хвана такси, а Александър старши се качи на лодка и потегли към клуба да отпразнува победата. Присъединих се едва след час и той вече бе в прекрасно настроение — пиеше скоч от спечелената купа.

— Ето го екипажът ти, Кам — провикна се негов приятел.

Баща ми повдигна купата за поздрав, отпи яко и я стовари върху бара толкова силно, че дръжката й се счупи.

— О — възкликна друг моряк. — Жалко.

Баща ми не отделяше поглед от мен.

— Да, нали — не пропусна да отбележи.

Отзад на бронята практически на всяка трета кола в Род Айлънд ще видите червено-бял стикер в памет на жертвите на някои от най-големите престъпления в щата: „Приятелката ми Кейти Декубелис беше убита от пиян шофьор“, „Приятелят ми Джон Сисън беше убит от пиян шофьор“. Раздават ги на училищни изложения, на кампании за набиране на помощи и във фризьорски салони и няма значение дали изобщо си познавал хлапето, което са убили; залепваш ги на колата си от солидарност и от тайна радост, че трагедията не се е случила на теб.

Миналата година имаше червено-бели стикери с името на нова жертва: Дина Дисалво. За разлика от останалите жертви, нея я познавах, макар и бегло. Беше дванайсетгодишната дъщеря на съдия, който според слуховете, рухнал по време на дело за родителски права скоро след погребението и си взел тримесечен отпуск, за да преодолее скръбта си. По една случайност е съдията, разпределен за делото на Ана Фицджералд.

Влизам в комплекса „Гарахи“, където ще е семейният съд, и се чудя дали човек, обременен с такава лична драма, ще е в състояние да е безпристрастен в случай, където благоприятният изход за клиентката ми ще ускори смъртта на нейната сестра тийнейджърка.

На входа има нов пристав, мъж с врат, дебел като секвоя и най-вероятно също толкова мозък.

— Съжалявам — спира ме. — Не пускаме животни.

— Това е куче помощник.

Объркан, приставът се привежда напред и надниква в очите му. Аз му отвръщам със същото.

— Късоглед съм. Помага ми да различавам пътните знаци.

Със Съдия го заобикаляме и се отправяме по коридора към съдебната зала.

Вътре майката на Ана Фицджералд се кара на чиновника — поне така предполагам, понеже всъщност по нищо не прилича на дъщеря си, застанала до нея.

— Сигурна съм, в случая съдията ще прояви разбиране — настоява Сара Фицджералд. Съпругът й е на около метър от нея, отделно.

Ана ме забелязва и на лицето й се изписва облекчение. Обръщам се към чиновника.

— Аз съм Камбъл Александър. Проблем ли има?

— Опитвам се да обясня на госпожа Фицджералд, че пускаме в кабинетите само адвокати.

— Е, аз съм тук от името на Ана — отговарям.

Чиновникът се обръща към Сара Фицджералд:

— Кой представлява вашата страна?

За миг майката на Ана остава стъписана. Обръща се към съпруга си.

— Струва ми се, че карам колело — изрича тихо.

Съпругът й поклаща глава.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Не че искам. Трябва.

Думите намират мястото си като картинка в пъзел.

— Един момент — казвам. — Вие адвокат ли сте?

Сара се обръща.

— Да.

Поглеждам към Ана. Не вярвам на ушите си.

— И не си ми споменала?

— Не сте ме питали — прошепва ми.

Чиновникът дава на двама ни формуляри за влизане и вика шерифа.

— Върн — усмихва се Сара. — Радвам се да те видя отново.

О, нещата просто стават все по-добри и по-добри…

— Здравей — целува я шерифът по бузата и се здрависва със съпруга й. — Брайън.

Значи не само е адвокат, а държи в ръцете си служителите в обществените служби.

— Свършихме ли с поздравите към близките? — питам.

Сара Фицджералд поглежда към шерифа и извърта очи: „Този тип е голямо говедо, но какво да направя?“.

— Остани тук — обръщам се към Ана и тръгвам след майка й към кабинетите.

Съдия Дисалво е дребен мъж със сключени вежди и слабост към кафето с мляко.

— Добро утро — поздравява ни и махва да седнем на местата си. — Какво прави тук това куче?

— Куче помощник, Ваша чест.

Преди да успее да каже още нещо, се впускам в задушевния разговор, с който започва всяка среща в кабинетите на Род Айлънд. Ние сме малък щат, а юридическата общност е още по-малка. Тук не само е възможно параюристът^[2] ти да е племенница или снаха на съдията, с когото се срещаш, а е напълно вероятно. Докато си бъбрим, хвърлям поглед към Сара, която трябва да разбере кой от нас е част от играта и кой не е. Може и да е адвокат, но не и през десетте години, откакто аз съм такъв.

Тя нервно нагъва долния край на блузата си. Съдия Дисалво го забелязва.

— Не знаех, че отново сте започнали да практикувате.

— Не мислех да го правя, Ваша чест, но ищецът е дъщеря ми.

След като чува това, съдията се обръща към мен:

— Е, добре, за какво става въпрос, господин адвокат?

— По-малката дъщеря на госпожа Фицджералд настоява за медицинска еманципация от родителите си.

Сара поклаща глава.

— Не е вярно, господин съдия.

Кучето ми чува името си и вдига глава.

— Говорих с Ана и тя ме увери, че не иска да го прави. Просто е имала лош ден и е желаела да получи малко допълнително внимание — повдига рамо. — Нали знаете какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета.

В стаята става невероятно тихо, дори чувам собствения си пулс. Съдия Дисалво не знае какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета. Дъщеря му загина на дванайсет.

Лицето на Сара пламва. Също като останалата част от щата, и на нея й е известно случилото се с Дина Дисалво. Доколкото си спомням, дори е залепила един от стикерите на минивана си.

— О, Боже, съжалявам. Не исках…

Съдията поглежда настрани.

— Господин Александър, кога за последен път говорихте с клиентката си?

— Вчера сутринта, Ваша чест. Беше в кабинета ми, когато майка й се обади, за да каже, че е станало недоразумение.

Както очаквах, челюстта на Сара увисва.

— Не е възможно. Беше излязла да потича.

Поглеждам към нея.

— Сигурна ли сте?

— Каза, че отива да потича…

— Ваша чест — прекъсвам я, — точно там е въпросът. Това е и причината молбата на Ана Фицджералд да е основателна. Родната й майка няма представа къде е тя всяка сутрин; медицинските решения, свързани с Ана, се правят на същия случаен принцип…

— Господин адвокат, стига — съдията се обръща към Сара: — Дъщеря ви е казала, че иска да прекрати делото?

— Да.

Той поглежда към мен.

— А на вас е казала, че иска да продължи?

— Точно така.

— Тогава ще е по-добре да разговарям със самата Ана.

Съдията става, излиза от кабинета и двамата го следваме. Ана седи с баща си на пейка в залата. Едната й маратонка е развързана.

— Надушвам нещо зелено — чувам гласа й, а после тя вдига глава.

— Ана — викам я в един и същи миг със Сара Фицджералд.

Моя отговорност е да обясня на Ана, че съдия Дисалво иска да поговорят за няколко минути насаме. Трябва да я подготвя, за да каже правилните неща, та съдията да не прекрати делото, преди да е получила онова, което иска. Тя е моя клиентка; по правило би трябвало да следва моя съвет, но когато изричам името й, тя се обръща към майка си.