Джоди Пико
Споделен живот (55)

Ана

Няма никаква видимост. Ако изобщо е възможно, дъждът е станал още по-силен. За миг си представям как удря колата с такава сила, че я смачква като празна кутия от кока-кола, и ми става трудно да дишам. Изминава миг, преди да осъзная, че това изобщо не се дължи на скапаното време или на латентна клаустрофобия, а на факта, че гърлото ми се е стеснило наполовина. Сълзите го стягат като артерия така, че всичко, което правя и казвам, ми коства два пъти повече усилия от обикновено.

От цял половин час съм медицински еманципирана. Камбъл смята, че дъждът е Божи дар, защото е задържал репортерите настрана. Вероятно ще ме намерят в болницата, а може и да не успеят, но дотогава ще съм заедно със семейството си и просто няма да има значение. Родителите ми тръгнаха преди нас: трябваше да попълним глупавите документи. Приключихме и Камбъл предложи да ме хвърли до болницата — много мило от негова страна, защото съм наясно, че иска само да отиде някъде с Джулия. Смятат, че е голяма тайна, но изобщо не е. Чудя се какво ли прави Съдия, когато двамата са заедно. Дали се чувства изоставен?

— Камбъл? — питам внезапно. — Какво мислиш, че трябва да направя?

Той не се преструва, че не разбира какво го питам.

— Току-що проведох тежка битка, за да получиш правото сама да решаваш, така че няма да ти споделя какво мисля.

— Супер — отговарям и се намествам по-удобно на седалката си. — Дори нямам представа коя съм.

— Аз знам коя си. Ти си най-добрият чистач на дръжки в цял Провидънс. Остроумна си, избираш солетите от „Чекс Микс“, ненавиждаш математиката и…

В известен смисъл е страхотно да гледам как Камбъл се опитва да попълни дупките.

— … харесваш момчетата? — довършва той, но това, последното, е въпрос.

— Някои от тях стават — признавам, — но накрая сигурно всички ще пораснат и ще станат като теб.

Той се усмихва.

— Боже опази.

— Какво ще правиш сега?

Камбъл свива рамене.

— Може да ми се наложи да поема някой случай, за който наистина ще ми платят.

— За да осигуриш на Джулия условията, на които е свикнала?

— Да — разсмива се той. — Нещо такова.

За миг в колата става тихо, чувам единствено джвакането на чистачките. Пъхвам ръце под бедрата си й сядам върху тях.

— Това, което каза на процеса… наистина ли мислиш, че след десет години ще съм невероятна?

— Защо, Ана Фицджералд? Комплименти ли си просиш?

— Забрави, че съм те попитала.

Той ме поглежда.

— Да, наистина. Според мен след десет години ще разбиваш мъжки сърца, ще рисуваш на Монмартр, ще пилотираш бойни самолети или ще пътуваш през непознати страни — прави пауза. — А може би ще вършиш всичко това наведнъж.

Преди имаше време, когато също като Кейт исках да стана балерина. Оттогава обаче преминах през хиляда различни фази: астронавт, палеонтолог, подгряваща певица на Арета Франклин, член на Сената, рейнджър в Националния парк „Йелоустоун“. Сега, в зависимост от деня, понякога искам да стана микрохирург, поет, ловец на призраци.

Само едно нещо е постоянно.

— След десет години — признавам си — искам да съм сестра на Кейт.