Джоди Пико
Споделен живот (24)

Брайън

Знаете ли, огънят и надеждата са свързани. Според гърците Зевс възложил на Прометей и Епиметей отговорността да създадат живот на Земята. Епиметей създал животните, раздавайки допълнителни предимства като бързина, сила, козина и крила. По времето, когато Прометей създал човека, най-добрите качества били изчерпани. Задоволил се да накара човека да върви изправен и му дал огъня.

Разгневен, Зевс отнел огъня от хората. Прометей обаче видял, че неговата гордост и радост трепери и не може да си сготви храна. Запалил факел от Слънцето и отново го дал на хората. За да накаже Прометей, Зевс го приковал към скала, където орел неспирно кълвял черния му дроб. За да накаже човешкия род, Зевс създал първата жена — Пандора — и й дал дар: кутия, която й забранил да отваря.

Любопитството на Пандора надвило и един ден тя отворила кутията. От нея излезли болести, нещастия и беди. Тя успяла да затвори капака точно преди да се измъкне надеждата — единственото оръжие, останало ни, за да се борим с другите неща от кутията.

Питайте, който и да било пожарникар и ще ви каже, че е вярно. По дяволите! Попитайте, който и да било баща.

— Заповядайте — обръщам се към Камбъл Александър, когато пристига заедно с Ана. — Има прясно кафе.

Той се качва след мен по стълбите, следван от немската си овчарка. Наливам две чаши.

— За какво служи кучето?

— Магнит за мацки — отвръща адвокатът. — Имате ли мляко?

Изваждам кутията от хладилника и му я подавам, после сядам на масата със собствената си чаша. Тихо е — момчетата са на долния етаж, мият машините и се занимават с ежедневната поддръжка.

— И така — подхваща Александър и отпива от кафето си. — Ана ми казва, че двамата сте се изнесли от къщата.

— Да. Предположих, че ще ме попитате.

— Нали си давате сметка, че съпругата ви е отсрещната страна? — отбелязва внимателно той.

Срещам погледа му.

— Предполагам, имате предвид дали осъзнавам, че не трябва да седя тук и да говоря с вас.

— Това би било проблем само ако съпругата ви все още ви представлява.

— Никога не съм молил Сара да ме представлява.

Александър се намръщва.

— Не съм сигурен, че тя го разбира.

— Вижте, с цялото ми уважение, това може да изглежда неимоверно важно и наистина е така, но същевременно имаме и друг жизненоважен проблем. По-голямата ни дъщеря е хоспитализирана и… ами, Сара се сражава на два фронта.

— Известно ми е. И съжалявам за Кейт, господин Фицджералд — казва той.

— Наричайте ме Брайън — обвивам ръце около чашата си. — Наистина бих искал да говоря с вас… без Сара да е наоколо.

Той се обляга назад на сгъваемия стол.

— Какво ще кажете да поговорим сега?

Моментът не е подходящ, но пък от друга страна, моментът никога няма да е подходящ за това.

— Добре — поемам си дълбоко въздух. — Мисля, че Ана е права.

Отначало не съм сигурен, че Камбъл Александър изобщо ме е чул. После той пита:

— Готов ли сте да го кажете на съдията по време на изслушването?

Свеждам поглед към кафето си.

— Мисля, че ще трябва.

По времето, когато с Поли се отзовахме на медицинското повикване тази сутрин, приятелят вече беше вкарал момичето под душа. Тя седеше на пода с крака около сифона, напълно облечена. Косата й беше полепнала по лицето, но дори и да не беше, щях да разбера, че е в безсъзнание.

Поли влезе под душа и я заиздърпва оттам.

— Казва се Магда — осведомява ни гаджето. — Нали ще се оправи?

— Диабетичка ли е?

— Какво значение има?

За Бога!

— Кажи ми какво сте поели — наредих.

— Просто се напивахме — отвръща момчето. — Текила. Беше на не повече от седемнайсет — достатъчно голям, за да е чувал мита, че един душ може да извади човек от припадък, предизвикан от хероин.

— Позволи ми да ти обясня нещо. Аз и приятелят ми искаме да помогнем на Магда, да спасим живота й. Но ако ми кажеш, че в системата й има алкохол, а се установи, че не е това, а дрога, каквото и да й дадем, може да окаже обратен ефект и да я разболее още повече. Схващаш ли?

Междувременно, точно пред душкабината, Поли вече беше свалил ризата на Магда. По ръцете й личаха следи от убождания.

— Ако е текила, значи са я вкарали с инжекции. Коктейл за кома?

Извадих наркана от чантата за спешна помощ и подадох на Поли оборудването за вливане.

— Ъъъ — запъна се момчето, нали няма да кажете на ченгетата?

С едно-единствено бързо движение го сграбчих за яката на ризата и го блъснах в стената.

— Толкова ли си тъп, мамка ти?

— Родителите ми ще ме убият.

— Май не ти е пукало дали ще се самоубиеш, или дали ще убиеш нея — бутнах грубо главата му към момичето, което вече повръщаше на пода. — Какво си мислиш, че животът е нещо, което можеш да захвърлиш като торба боклук? Мислиш, че ще получиш втори шанс?

Крещях право в лицето му. Почувствах на рамото си нечия ръка. Поли.

— Дръпни се, капитане — каза ми едва чуто.

Внезапно осъзнах, че хлапето пред мен трепери, всъщност изобщо не крещя заради него. Отдалечих се, за да си проясня главата. Поли приключи с пациентката и дойде при мен.

— Знаеш ли, ако ти идва в повече, можем да те покрием — предлага. — Шефът ще ти даде толкова отпуск, колкото искаш.

— Трябва да работя — над рамото му виждам, че цветът на момичето се връща; гаджето му ридае до него. Погледнах Поли в очите. — Когато не съм тук — обясних, — трябва да съм там.

С адвоката допиваме кафето си.

— Още една чаша? — предлагам.

— По-добре не. Трябва да се връщам в офиса.

Кимваме си, но няма какво повече да си кажем.

— Не се тревожете за Ана — добавям. — Ще се погрижа да получи всичко, от което има нужда.

— Може да искате да се отбиете и в дома си — отвръща Александър. — Току-що условно освободих сина ви за кражба на съдийско хъмви.

Слага чашата си в мивката и ме оставя с информацията. Наясно е, че рано или късно тя ще ме постави на колене.