Джоди Пико
Споделен живот (48)

Сара

Съдия Дисалво решава да предприеме нещо като полево изследване, за да поговори с Кейт. Всички отиваме в болницата и я заварваме седнала в леглото, вперила разсеян поглед в телевизионния екран, докато Джес с дистанционното прещраква каналите. Слаба е, кожата й е с жълтеникав оттенък, но е в съзнание.

— Магьосникът от Оз — пита Джес — или бостанското плашило?

— Бостанското плашило накрая свършва изкормено — отвръща Кейт. — Чайна Дол или Ловецът на крокодили?

Джес изсумтява.

— Пичът с крокодилите. Всички са наясно, че циците на Чайна Дол са изкуствени — хвърля й поглед. — Ганди или Мартин Лутер Кинг-младши?

— Не искат да се откажат от претенциите си.

— Говорим за „Селебрити Боксинг“ по „Фокс“, скъпа — напомня й Джес. — Защо си мислиш, че ще си направят труда да се занимават с отказ от претенции?

Кейт се ухилва.

— Единият ще седне на ринга, а другият няма дори да си сложи предпазителя за уста.

Точно тогава влизам в стаята.

— Хей, мамо — пита Кейт, — кой според теб ще спечели в едно хипотетично предаване на „Селебрити Боксинг“ — Марша или Ян Брейди?

После забелязва, че не съм сама. Наблюдава как в стаята й се изсипва цяла тълпа, очите й се разширяват и придърпва завивките по-нагоре. Поглежда право към Ана, но сестра й избягва погледа й.

— Какво става?

Съдията пристъпва напред и ме хваща за ръката.

— Знам, че искаш да говориш с нея, Сара, но е важно аз да говоря с нея.

Пристъпва и протяга ръка.

— Здравей, Кейт. Аз съм съдия Дисалво. Чудех се дали ще можем да поговорим за няколко минути? Насаме — добавя и един по един всички излизаме от стаята.

Аз съм последна. Гледам как Кейт се обляга на възглавниците, внезапно отново уморена.

— Имах чувството, че ще дойдете — обръща се тя към съдията.

— Защо?

— Защото — отговаря му, — накрая винаги всичко се връща към мен.

Преди пет години едно семейство купи къщата от другата страна на улицата и я събори, понеже искаше да построи нещо по-различно. Бяха им необходими единствено булдозер и пет-шест контейнера за боклук; преди да е станало обед, сградата, която виждахме всеки път, когато минехме по улицата, се бе превърнала в купчина отломки. Човек би си помислил, че една къща трябва да оцелее цяла вечност, но истината е, че един силен вятър и една метателна топка спокойно могат да я съборят. Семейството вътре не е по-различно.

Сега почти не си спомням как изглеждаше старата къща. Излизам на улицата и дори не се сещам за месеците, когато минавах покрай празното място, което зееше като отсъствие, като паднал зъб. Нали разбирате, отне им известно време, но новите собственици наистина построиха нещо различно.

Съдия Дисалво излезе от стаята, мрачен и неспокоен. С Камбъл и Брайън се изправихме.

— Утре — обяви той. — Последното заседание е в девет часа сутринта.

Кимва на Върн да го последва и се отдалечава по коридора.

— Хайде — обръща се Джулия към Камбъл. — Сега си оставен на моята милост и под мое придружение.

— Това не е истинска дума — но вместо да я последва, тръгва към мен. — Сара — казва просто, — съжалявам. — След което ми прави още един подарък: — Ще заведеш ли Ана у дома?

В мига, в който си тръгват, Ана се обръща към мен:

— Трябва да видя Кейт.

Обгръщам я с ръка.

— Разбира се.

Влизаме вътре — само семейството ни — и Ана сяда на ръба на леглото на Кейт.

— Здрасти — прошепва Кейт и отваря очи.

Ана поклаща глава; минава един миг, преди да намери подходящите думи.

— Опитах се — казва най-после тя. Гласът й се раздира като памук на трън, щом Кейт стисва ръката й.

Джес сяда от другата страна. Тримата заедно; спомням си снимките за коледни картички, които правехме всеки октомври: нареждахме ги по височина в клоните на клен или до каменна стена — един уловен миг, с който всички да ги помнят винаги.

— Ал или господин Ед — казва Джес.

Ъгълчетата на устата на Кейт потръпват.

— Кон. Осми рунд.

— Готово.

Най-после Брайън се навежда и целува Кейт по челото.

— Скъпа, трябва да поспиш.

Докато Ана и Джес излизат в коридора, той целува и мен за „довиждане“.

— Обади ми се — прошепва.

А после, след като всички си тръгват, сядам до дъщеря си. Ръцете й са невероятно слаби и виждам как костите й помръдват при всяко движение; очите й сякаш са по-стари от моите.

— Предполагам, имаш въпроси — обажда се Кейт.

— Може би по-късно — отговарям за своя изненада. Сядам на леглото и я вземам в прегръдките си.

Осъзнавам, че хората всъщност никога нямат деца, а ги получават. И понякога не е за толкова дълго, колкото сме очаквали или сме се надявали. Но все пак е по-добре, отколкото изобщо да не сме ги имали.

— Кейт — промълвявам, — съжалявам.

Тя се отдръпва от мен, докато може да ме погледне в очите.

— Недей — отговаря пламенно. — Защото аз не съжалявам. — Опитва да се усмихне, о, как се опитва! — Беше хубаво, мамо, нали?

Прехапвам долната си устна и усещам как очите ми натежават от сълзи.

— Най-хубавото — отговарям.