Хавиер Моро
Индийската принцеса (25)

24.

След облекчението, почувствано при първите дъждове, Анита си даде сметка, че е все така горещо, с тази разлика, че сега беше и влажно. Валеше по няколко пъти на ден и трябваше да се преоблича често, защото дрехите подгизваха от потта. Дори душът и ваната не успяваха да спрат потенето. Имаше чувството, че дланите й постоянно лепнат. С мусоните се появи и нова дума: flood — наводнение. Слугите постоянно я повтаряха, докато събираха в кофи водата от прокапалите тавани или попиваха с парцали локвите по пода. Когато една сутрин Анита излезе на терасата, видя, че къщата е заобиколена от вода. През нощта реката бе придошла и градинарите се придвижваха из градината с лодките, които обикновено стояха завързани на кейчето на реката. Преместиха сърната, фазаните, котките и кучетата в импровизирания Ноев ковчег. В града пороите бяха повредили малката електрическа централа, а наводнените пътища възпрепятстваха движението на волските каруци. Поради затрудненото снабдяване цените на някои продукти, като ориза и картофите, се повишиха. През тези дни Анита стана свидетелка на особената и близка връзка, която съществуваше между раджата и народа му. По време на обиколките с кола или на гърба на слон, пред портите на новия дворец или пред входа на вилата, поданиците чакаха своя владетел и се приближаваха без страх към него, като казваха: Дохай, което означаваше „Господарю, моля за вниманието ви“. Селяните се оплакваха от цената на лука и от трудностите, причинени от дъждовете. Наричаха го „татко“, защото за тях той беше олицетворение на закрила и доброжелателна справедливост, както подобава на един съвършен баща. Бяха интересни взаимоотношения, основани на доверие, уважение и непринуденост. Имаше случаи, в които някой селяк го спираше само за да го попита за семейството му или да му разкаже за своето. Раджата се смееше и се шегуваше на пенджаби с него. Същото правеше с чифликчиите, с търговците и децата и тази негова непринуденост се различаваше доста от сдържаното му поведение в присъствието на англичаните и дори в двореца със собствените му деца, с които се държеше дистанцирано, защото в Индия „един раджа е раджа дори за семейството си“.

Синовете му бяха връстници на Анита и учеха в Англия. Първородният син и наследник се наричаше Парамджит и скоро щеше да се върне в Капуртхала. Когато беше на десет години, баща му уреди женитбата му с дъщерята на едно знатно раджпутско семейство от княжество Джубал. Женеше синовете си, както бяха оженили него самия, като смесваше кръвта на Капуртхала с най-аристократичната и древна кръв на раджпутите, за да подобри кастата. Смяташе да направи сватбата веднага щом младежът се върнеше от Англия, защото се опасяваше, че под влияние на европейските нрави момчето може да реши само да си избере жена. Раджата, колкото и отворен да изглеждаше към западния свят, в дъното на душата си беше традиционалист. Знаеше, че синът му Парамджит е слабохарактерен и склонен към меланхолия, и беше сигурен, че няма да се противопостави на съпругата, която му бе избрал. В „Хароу“, престижния английски колеж, където учеха братята му и синовете на британския елит, Парамджит имаше един индийски състудент, който скоро щеше да влезе в историята. Името му беше Джавахарлал Неру. „Той не умее да се адаптира, винаги е нещастен и неспособен да общува с останалите колеги, които му се подиграват заради характера му“ — щеше да каже след време Неру за наследника на Капуртхала. В един поверителен доклад Политическият департамент в Пенджаб не остава назад и го описва така: „Наследникът е безотговорен, не се интересува от държавните дела, нито от благополучието на народа, и го е грижа единствено да иска пари от баща си и да ги харчи“. Вторият син на раджата — Махиджит, беше по-сериозен и по-добър студент. Третият — Амарджит, учеше в Оксфорд и от малък бе проявил силно влечение към военната кариера. Всички бяха единодушни, че най-способен е най-младият — Каран, синът на Рани Канари, който бе учил в престижния лицей „Жансон дьо Сайи“ в Париж, преди да постъпи и той в „Хароу“. Беше общителен, дружелюбен, добър оратор, интересуваше се от всичко и обичаше селото, конете и политиката. Анита гореше от желание да се запознае с всички тях; в края на краищата те бяха… заварените й синове! Тази мисъл я развеселяваше. В същото време се притесняваше, защото я беше страх, че майките им ще ги настроят срещу нея и те също няма да я приемат. Анита започваше да осъзнава изолацията, на която я бяха обрекли британските власти и семейството на раджата.

Въпреки тежкия климат, животът й през първите месеци в Индия беше изпълнен с щастие. След като се възстанови от раждането и се успокои благодарение на присъствието на вярната и внимателна Далима, тя отново откри удоволствието от физическите движения и най-вече от ездата. В сезона на мусоните двамата с мъжа й излизаха в четири сутринта и яздеха в продължение на часове. Пресичаха оризища и ниви, засети с бакла и ечемик, и вдъхваха опияняващия аромат, който излъчваха цветовете на рапицата — яркожълто море, стигащо до хоризонта. Дългите разходки с кон я отведоха на места, които не би могла да опознае по друг начин. Посетиха села, в които пауните ги посрещаха с крясъци, а любезните и гостоприемни селяни им предлагаха чаша мляко или банан, докато разговаряха за семействата си и за състоянието на реколтата под клоните на някое мангово дърво. Когато горещината намаля, тя се увлече по друг спорт, който раджата бе въвел в държавата си — тениса. Между индийските принцове съществуваше изтънчено съревнование в областта на спорта: махараджата на Джайпур беше опитен играч на поло и привличаше в държавата си най-добрите отбори в света. Бхупиндер Сингх от Патиала се бе специализирал в крикета и беше на път да превърне своя отбор в един от най-добрите в света. Джагатджит от Капуртхала, несъмнено повлиян от играчите, които бе срещнал във Франция, бе избрал тениса — спорт, който той играеше с тюрбан, дълги панталони и стигаща до бедрата му индийска риза. Преди да започне, той сменяше кирпана си — камата на сикхите — с ракета, запретваше полите на ризата и ги завързваше на кръста. Смяташе да покани шампиона по тенис Жан Боротра да дава уроци в Капуртхала, където два пъти седмично идваха да играят дворцови сановници, членове на семейството и любители на този спорт. Когато играта приключеше, сядаха да пият чай под сянката на една шатра, опъната за тази цел, и ако имаше някой знатен гост, раджата го канеше на масата си. Тези следобедни срещи повдигнаха нивото на тениса в Пенджаб, откъдето излязоха спортисти от международен ранг. На Анита те й помагаха да усъвършенства стила си, както и да се запознае с нови хора, защото единственото изискване за участие беше да играеш тенис. По този начин тя срещна Раджкумари Амрит Каур, която беше отлична спортистка. Амрит Каур — или Биби, както я наричаше семейството й — беше далечна племенница на раджата, дъщеря на онзи клон на рода, който се домогваше до трона на Капуртхала и бе поставил под съмнение легитимността на коронацията на малкия Джагатджит. Този клон на рода бе приел християнството благодарение на усърдните усилия на британски мисионери, но англичаните, уморени от претенциите им към трона, ги бяха изгонили от град Капуртхала и ги бяха настанили в Джаландхар, на петнайсет километра от там. Биби, дъщеря на детрониран раджа, идваше с рикшата си, теглена от четирима босоноги мъже, които носеха сини тюрбани и бяха облечени с униформата на Капуртхала. Обичаше също така да идва сама, на кон, като поставяше ракетите в дисагите. Винаги ходеше елегантно облечена и сресана, с големи букли отстрани на бузите, и се славеше с щедростта си. Бе се върнала от Европа със сандъци, пълни с великолепни подаръци за всичките си племенници и братовчедки — френски рокли, огърлици от обработен кристал, кожени пелеринки и т.н. Биби се радваше на завидна свобода в една среда, където това бе практически невъзможно. Затова жените от зенана я гледаха с недоверие, макар че дълбоко в себе си й се възхищаваха. Не съблюдаваше никакви правила и си позволяваше да върши публично нещо скандално, невиждано, което беше истинско предизвикателство: пушеше цигари с дълго сребристо цигаре. Останалите жени я оправдаваха заради факта, че беше християнка. Смятаха я за полубяла, сякаш принадлежеше към друг свят.

Между Биби и Анита веднага пламна чувство на симпатия. Индийката беше с една година по-голяма от испанката и беше протестантка — презвитерианка. Говореше отлично френски и английски, играеше бридж и пееше и свиреше на пиано като професионалист. Анита й се възхищаваше, защото Биби олицетворяваше всичко, което тя би искала да бъде: аристократка, свободна и богата. Баща й имаше репутацията на „благочестив християнин“, защитник на идеята за независима Индия — позиция, която бе напълно противоположна на тази на раджата, поради което те не поддържаха никаква връзка. Биби обаче участваше в дворцовия живот, особено когато имаше някой интересен прием или спортни състезания. Беше висока, с големи кафяви очи, леко кокалеста и запалена по спорта, който бе практикувала упорито, докато учеше в девическото училище „Шърборн“ в Дорсетшър. Освен че бе местната шампионка по тенис, тя беше образована, забавна и много дейна. Пътуваше непрекъснато и нейният открит и освободен от предразсъдъци начин на мислене допадна много на Анита.

Раджата одобряваше дружбата на жена си с Биби, защото това й помагаше да излезе от изолацията, на която я бе обрекло неговото семейство.

— Имай предвид обаче, че този клон на рода е заразен с революционни и абсурдни идеи, които изобщо не споделям — предупреди я той.

Тя не отговори и се направи, че не го разбира, но всъщност знаеше много добре за какво намеква раджата. Биби използваше изрази като „Индия под игото на Англия“ и се възмущаваше от остарелите и позорни обичаи, от които страдаха жените, например от уредените бракове и затворническия живот, който бяха принудени да водят. Тъй като беше християнка, тя бе свободна от принудата да сключи уреден брак, но се оплакваше, че родителите й въпреки това настояват да й намерят кандидат-съпруг. Тя не искаше и да чуе за това. Беше се върнала от Англия борчески настроена и с желание да промени непроменения с хилядолетия начин на мислене в страната си. Мечтаеше да се върне в Лондон и да учи в университет. Анита бе най-добрият й слушател и тя даваше воля на мечтите си. По време на продължителните разходки на кон, които двете предприемаха в следобедните часове, Биби показваше на приятелката си другото лице на Индия, което тя никога нямаше да види, докато бе затворена между четирите стени на Вила Буона Виста. Така Анита откри индийските села, осъзна в каква бедност живеят хората и почувства близка тази страна, чието сърце биеше с много по-различен ритъм от онзи, който можеше да се долови във висшите кръгове на обществото.

Един следобед Биби дойде облечена като амазонка в английски стил, с високи кожени ботуши и черно кадифено бомбе. Яздеше коня по мъжки. Носеше пола-панталон, която все още изглеждаше странна в Капуртхала, макар че в други части на Индия бе възприета, след като дъщерите на вицекраля я бяха наложили като мода, разхождайки се облечени с новата и скандална дреха по алеята за разходки в Шимла.

— Днес искам да ти представя принцеса Гобинд Каур — каза тя на Анита. — Ще ти бъде приятно да се запознаеш с нея. Защо не вземеш Негус и не дойдеш с мен? Ще те заведа в двореца й.

Негус беше любимият кон на Анита, черен като въглен англо-арабски екземпляр със сребристи отблясъци по хълбоците. За испанката Негус олицетворяваше свободата. Двете приятелки яздиха около двайсет километра през полето, докато стигнаха до село, което се казваше Калпян. Намираше се отвъд границата на Капуртхала. Насочиха се към една кирпичена колиба, върху чиито стени жена на средна възраст слагаше да се сушат питки от говежди тор. Жената зажестикулира бурно, когато видя Биби, и двете се прегърнаха. „Това не може да е принцесата“ — мислеше си Анита. Грешеше. Тази жена с почернели ръце, облечена с изцапано с пръст и сажди сари и без никакви бижута, беше принцеса Гобинд Каур, трета братовчедка на бащата на Биби. Мъжът, който се задаваше по пътя с плуг на рамо, беше съпругът й — Варям Сингх, бивш полковник от армията на Капуртхала, получил благородническа титла заради големите заслуги на предците си.

— А дворецът? — попита Анита.

— Ето го — отвърна Биби, като се засмя и посочи кирпичената колиба.

„Индия е пълна с изненади“ — помисли си Анита. Преди няколко години Гобинд Каур живеела в шестетажен дворец в град Капуртхала, обградена от лукса и изтънчеността, съответстващи на знатното й потекло. Била омъжена насила за много богат високопоставен благородник, който обаче бил извратен, безволев и алкохолик. Била се примирила със съдбата си, макар че се отегчавала до смърт. Един ден в двореца дошъл полковник Варям Сингх, за да инспектира охраната. Влюбили се от пръв поглед. Скоро станали любовници. Дълго време се срещали редовно. Той влизал в двореца през едно мазе с излаз на улицата и прекарвал част от нощта при принцесата. В един момент обаче ги разкрили и били принудени да бягат — без дрехи, без накити и без пари. Семейството на Варям Сингх публично го заклеймило и го лишило от наследство. Не се налагало да бягат много далече, само трябвало да напуснат юрисдикцията на правителството на Капуртхала. Установили се в Калпян, от другата страна на границата, на британска територия. Сега живееха като селяни, макар и малко по-добре, защото знаеха, че няма да умрат от глад. Биби и други членове на семейството им помагаха с пари. Така бяха успели да купят земя. Биби се възхищаваше на Гобинд Каур. В Индия жена, която се бе отказала от всичко заради любовта на един мъж, бе изключително явление и се превръщаше в героиня.

В Капуртхала никой не говореше за Гобинд Каур, защото скандалът още не беше отшумял, но историята й бе обиколила цяла Индия и бе възпята в песни и стихове.

— Не казвай на раджата, че съм те водила тук — помоли Биби. — Няма да те разбере.

Анита кимна утвърдително, докато отпиваше замислено от чая, който принцесата й бе поднесла в пръстена чашка. Историята на Гобинд Каур я беше развълнувала. Пред нея стоеше жена, която бе платила висока цена за свободата си. А тя самата… щеше ли да се наложи някога да се откаже от всичко, за да бъде свободна? Идилията с раджата щеше ли да продължи вечно? Дали някога щяха да я приемат като своя, или все така щяха да я смятат за натрапница? Накрая винаги си задаваше същия въпрос, който приятелят й, художникът Анселмо Нието, й бе задал в Париж: „Наистина ли го обичаш?“. „Да, разбира се, че го обичам“, отговаряше си тя. Нима не се уплаши до смърт, когато няколко дни по-рано мъжът й си закачи крака в стремето и падна? Размина се без наранявания, но тревогата, която изпита тогава, беше доказателство, че го обича. Докато съзерцаваше слънцето, което потъваше зад нивите с рапица, покрити със синкава мъгла, й хрумна още един въпрос: „Ами ако някой ден се влюбя до полуда в друг мъж, както се е случило с Гобинд Каур?“. Предпочете да не си отговори и го пропъди от съзнанието си, като че ли водена от някакъв инстинкт за самосъхранение. Не искаше да мисли до какви крайности би я тласнала подобна възможност. Освен това отговорът щеше да я накара да си зададе нов въпрос: „Влюбвала ли съм се някога?“. Едно нещо беше да обича раджата, а друго — да се е влюбила в него. А знаеше, че в нейния случай не бе имало любов от пръв поглед. Не бе преживяла онова влюбване, способно да я разтърси из основи, онова умопомрачително чувство, което толкова добре се описваше в канте хондо^[1]… Нима щеше да прекара живота си, без поне веднъж да изпита терзанията на любовта? Без да се отдаде безразсъдно на страстта?

— Рам! Рам!

Неколцина селяни, които се връщаха в селото, я поздравиха, долепяйки длани. Това беше вълшебният миг в полята на Индия. Наричаха го „времето на праха подир кравите“ заради облаците прах, които вдигаха животните, когато се прибираха в оборите.

Небето се обагри в бледолилаво. От огнищата, на които жените приготвяха вечерята, се носеше миризма на дим от горящи дърва, който изпълни улиците и се понесе над полето. Мъжете се връщаха, понесли сечивата сина рамо, с изцапани с кал тюрбани и лонгхи^[2]. Кучетата скимтяха и душеха, търсейки храна. Беше древна и сякаш вечна картина. „Няма по-красиво нещо от свечеряването в едно индийско село“ — помисли си Анита.