Хавиер Моро
Индийската принцеса (13)

12.

Беше бременна в петия месец и леката извивка на корема й едва се забелязваше, но за всеки случай каза на индийската прислужница да стегне добре сарито, докато го увиваше около тялото й. Пробваше го за първи път. Беше сватбеното сари. Четирима мъже го донесоха преди малко в една кутия. Анита остана смаяна.

— Това ли е сватбеният ми тоалет? — попита тя мадам Дижон с явно разочарование. Изобщо не приличаше на белите въздушни рокли, по които въздишаха испанските младоженки. Всъщност това дори не беше рокля, а парче плат. — Как ще облека това?

— Не се тревожи. Ще дойде една прислужница на майката на Негово височество, за да ти помогне да се облечеш.

Анита не проумяваше как изобщо може да се облече това. Парчето плат беше дълго шест метра и широко метър и половина. Опипа го с пръсти и внимателно го разгледа. Платът беше яркочервена коприна от Бенарес^[1] с избродирани огромни златни и сребърни рози и ивица от сърма, която от едната страна достигаше половин метър. Изглеждаше много красив, но човек можеше да си го представи по-скоро на стената на някой музей, отколкото върху тялото си.

Прислужницата на майката на Негово височество беше възрастна жена — ая, както ги наричаха в Индия. Облечена в бяло, със сбръчкано лице, тя беше изключително опитна в обличането на господарките. Уви плата около Анита два пъти, а на третия с възлестите си пръсти направи многобройни дипли, които подреди отпред под формата на ветрило, за да не затрудняват движенията й. Останалата част от плата уви още веднъж през гърба й като го прокара под мишницата, го преметна отпред, покривайки главата й като воал по такъв начин, че да не падне, когато върви. Анита се огледа в огледалото. Сарито подчертаваше изящността й и прикриваше леката издутина на корема й. Хареса й как изглежда — като източна принцеса.

Астрологът бе определил датата на сватбата — 28 януари 1908 година. Сикхите, също като хиндуистите, се женеха през зимните месеци, които се смятаха за най-подходящи. На определения за сватбата ден благоприятното съчетание на Юпитер и Слънцето предвещаваше дълги години добруване на съпрузите и щастието да имат поне три деца. От няколко дни в къщата постоянно пристигаха подаръци: фигурки от рисувано стъкло, моголски миниатюри, стенни часовници, както и гърнета с мед и торбички с червена леща, подарени от селяни, които боготворяха Негово височество. Но подаръкът, който най-много въодушеви Анита, беше една сърна с дълги като на момиче мигли, подарък от махараджата на Патиала, съседно на Капуртхала княжество.

 

 

Първите дни във Вила Буона Виста тя само спеше и се приспособяваше към новия си живот. Въпреки това, често се събуждаше от кошмари, в които сънуваше, че я разкъсва пантера или се брани с кука за плетене от скорпион, голям колкото кутия за бисквити. Ловджийските истории я бяха впечатлили много, освен това споделяше фантазиите, които разпалваха въображението на европейците. Вярваше, че в Индия лекуват болестите с магически отвари, приготвени от рог на еднорог, че съществуват растения с толкова големи листа, че могат да подслонят цяло семейство, че диамантите са с размера на яйца от пъдпъдък… Но Анита откри една действителност, която беше по-привлекателна от тези измислени легенди: пищността и изискаността на княжеския двор на Капуртхала с неговите великолепни дворци с градини, в които винаги се чуваше ромонът на водата сред гукането на гълъбите и се носеше ароматът на нард и карамфил; любезността на пенджабците, разходките с мадам Дижон в екстравагантното ландо с кочияш и двама прислужници, предрешени като френски лакеи във Версай; единият носеше слънчобран, за да я предпазва от слънцето, а другият — огромен сноп пера, за да пропъжда мухите. И сякаш това не беше достатъчно, ескортираха ги двама конници, облечени в синьо-сребристата униформа на Капуртхала. Анита смяташе това за забавно и имаше основание. Потискаше я единствено фактът, че не може да сподели непрестанното си удивление нито със семейството си, нито със съпруга си. Раджата нямаше да бъде с нея до деня на сватбата, защото се смяташе, че носи лош късмет, ако младоженецът посещава младоженката в дните преди сватбата.

Анита живееше, заобиколена от ято слуги. Накъдето и да обърнеше глава, имаше слуга — сгушен в някой ъгъл, нащрек за нова заповед или просто в очакване да мине. Плъзгаха се безшумно с босите си крака по мраморния под и тя не ги чуваше да минават. „Движат се като привидения“ — казваше Лола. Огромно количество разноцветни плетени обувки от коноп, чехли и пантофи покриваха земята пред входа на помещенията, където живееха и готвеха. Слугите не позволяваха на Анита да върши нищо, дори да вдигне ножиците си, ако случайно ги изпусне на земята. Няколко пъти на ден й носеха вода в купа за миене на ръце с филигранен фриз. Един слуга държеше купата, друг изливаше вода от специална кана, една прислужница й поднасяше поставения върху чинийка сапун, друга й подаваше кърпа, трета й запретваше ръкавите, за да не се измокри. Ръцете й надали някога са били толкова чисти. Когато се къпеше, една ая изливаше вода върху тялото й — вода, която други прислужници предварително бяха стоплили на жарава, а втора прислужница й търкаше кожата. Лола беше объркана: вече не знаеше каква е нейната роля. Липсваше й близостта с господарката й. Макар че за момента, докато Анита използваше европейски дрехи, тя й помагаше да се облича.

В навечерието на сватбата се случи един инцидент, който бе много показателен за живота в Индия. След като се върнаха от разходката по брега на реката, Лола се качи в стаята, а Анита остана долу, за да се види с двамата шивачи, които работеха на верандата, седнали с кръстосани крака на пода. В тюрбаните им бяха забодени игли с вдянати конци от всякакви цветове, които те вадеха, когато им потрябваха. Внезапно пронизителен вик наруши спокойствието на вилата — беше гласът на Лола, изпълнен с неподправен ужас. Анита се втурна нагоре по стълбите, питайки се дали Лола не е видяла змия, или някой не я е нападнал. Когато стигна до стаята, тя я завари да стои като парализирана в един ъгъл и да сочи с пръст към леглото, където лежеше мъртъв кос с вирнати крачета. Навсякъде имаше разпръснати пера, птичи екскременти се виждаха по завивката, по мебелите и по килимите. Вероятно косът бе влязъл в стаята и не бе могъл да излезе. Изтощен и отчаян, накрая бе издъхнал на леглото.

— Момиче, не ставай смешна!

— Госпожо, много ме е страх!

Анита заповяда на иконома да почисти стаята, но той се извини. „Мен не може пипа мъртва птица“ — промърмори той на неправилен английски.

— Какво? — попита учудено Анита.

Икономът излезе и извика swepper-а, човека, който мете, или „премества праха от едно място на друго“, както казваше Анита. Когато видя птицата на леглото, мъжът поклати отрицателно глава: „Sorry, memsahib, мен забранено пипам мъртви животни“. Извика на свой ред слугата, който чисти отходните места и клозетите, но той също не пожела да вдигне мъртвата птица. Всеки слуга търсеше друг, който да принадлежи към по-нисша каста. Във вилата обаче всички отказаха.

— Тогава какво ще правим? Значи ще трябва да спя с птицата в леглото си! — скара се тя на иконома.

— Госпожо, трябва да се отиде на базара и да се потърси някой дом, човек от много нисша каста.

— Ами вървете и го доведете…

— Госпожо, аз не мога да се обърна директно към един дом.

— Тогава изпратете някого!

— Извинете, госпожо, трябва да се плати на дома, за да извърши тази услуга.

Направо да полудееш. След като целият следобед мина в спорове, Анита даде няколко монети на друг слуга и привечер той се върна с един дом — индиец, принадлежащ към кастата на хората, които се занимаваха с мъртъвците по време на кремациите. Слаб и костелив като тръстика и със „синьо-черна“ кожа, както каза Анита, той свърши работата си като истински професионалист. Сложи животното в една торба и си отиде.

 

 

Многобройната прислуга отразяваше разнообразието от касти, в които индийците живееха отделени, закриляни от общността си, но също така подчинени на правила, които никога не престъпваха. Както Анита постепенно щеше да открие, тези правила стигаха до крайности. Например хората от кастата Пурада Ванам нямаха право да излизат денем, защото не бяха смятани за достатъчно „чисти“ да бъдат виждани от брахманите от висшите касти. Обречени бяха да живеят в тъмнината на нощта. Или жените от Траванкор, на юг, на които беше забранено да си покриват гърдите пред членове на по-висши касти.

В този свят Анита трябваше да се справя с цял рояк от прислужници, да запомни, че който сервира масата, не е човекът, който й е поднесъл сутрешния чай; че готвачът готви, но не мие съдовете; че има двама души, които метат и които не правят нищо друго; че слугата, който храни конете, не е същият, който ги приготвя за езда; че една прислужница събира мръсните дрехи, които един дхоби — перач, товари на магарето си и ги пере в най-близкия водоем, и т.н. Научи това, което бяха научили съпругите на английските офицери, военни и търговци: не трябваше да иска от един слуга да свърши нещо, което се смята неподобаващо за неговата каста или противоречи на религията му. Това беше златно правило и стриктното му спазване осигуряваше спокойствие и приятно съжителство с прислугата.

Непрекъснато прииждаха хора, ангажирани с последните приготовления за сватбата, което създаваше трескава и оживена атмосфера във Вила Буона Виста. Истинска армия от градинари засади орхидеи и лехи с хризантеми и подкастри всеки храст. В дъното на градината друга група издигна шамияна — огромна шатра от пъстра коприна, която е била свидетел на брачните церемонии на всички предци на раджата от XVII век насам. Поради старинността й и изяществото на мотивите, изобразени на нея, тя се използваше единствено в тези случаи. Една сутрин се появиха две волски коли, натоварени с килими, с които застлаха пода на палатката и алеята до входа на къщата, а от двете й страни забиха факли. В ъглите трупаха непрекъснато чинии с герба на династията на Капуртхала, сандъци, пълни с гравирани прибори, разкошни сребърни свещници, медни съдове, резбовани наргилета и т.н. Все едно че бяха опразнили пещерата на Али Баба и бяха преместили съдържанието й във вилата на раджата.

Приготовленията бяха толкова грандиозни, че настроението на Анита се люшкаше между еуфорията и меланхолията. В самото навечерие на сватбата, вероятно поради неминуемостта на церемонията, тя бе обхваната от носталгия. Непрекъснато мислеше за родителите си и сестра си. Това, което предстоеше, щеше да е истинската й сватба — най-съдбоносният момент в живота й — и изпитваше тъга, че никой от семейството й и нито един от приятелите й няма да присъства. Какъв смисъл имаше да преживява тези прекрасни моменти, щом не можеше да ги сподели с никого? Все едно че ядеше безсолно ястие: колкото и прекрасно да е то, винаги ти се струва леко безвкусно. Бавната поща — писмата пътуваха от четири до шест седмици — засилваше още повече чувството й за откъснатост от света. С Лола не можеше да сподели нищо. Девойката от Малага се оплакваше от всичко, защото я беше страх от всичко. Страх я беше да остане вкъщи, макар че я беше страх и да излезе; да се разхожда в градината, защото казваше, че има змии и паяци, макар че още не бе видяла нито един; страх я беше от възрастните жени, облечени в бяло, и мразеше вкуса на къри и миризмата на тамян; с една дума, всичко й се струваше много странно и нищо не разбираше. Добре че мадам Дижон винаги изтъкваше и положителната страна на нещата. Непринуденото държане и спокойствието, което излъчваше компаньонката й, беше най-доброто лечение срещу тревогата и безпокойството. Тази нощ обаче дори мадам Дижон не успя да я утеши. Анита ридаеше неутешимо, докато накрая заспа, а Лола, просната на леглото си в същата стая, под влияние на настроението на господарката си също се разплака неудържимо и единствено шумът от секненето й нарушаваше тишината във Вила Буона Виста.

 

 

28 януари. В три часа сутринта прислужниците на майката на Негово височество я събудиха. Анита, още сънена, влезе във ваната, пълна с топло магарешко мляко, както са правели някогашните моголски принцеси. След като прекара доста време в него, жените й казаха да легне върху поставените на земята постелки. Беше време за масажа. Умелите и внимателни ръце на жените я намазаха от горе до долу със сусамово масло, следвайки дискретен, но неумолим ритъм. Движенията им наподобяваха вълни, които се появяваха отстрани, пресичаха гърба и се изкачваха към раменете. През това време напяваха песен, която разказваше за любовта между Рама и неговата богиня Сита. Разпериха й ръцете, след което ги масажираха деликатно, една след друга, а сетне масажираха дланите, за да може кръвта да циркулира до пръстите. После нежните и танцуващи пръсти на жените се преместиха и масажираха последователно корема, краката, петите, ходилата, главата, тила, лицето, ноздрите на носа и гърба. Това беше част от нейното посвещаване в Индия на „Кама Сутра“ и Изтока от „Хиляда и една нощ“; така испанската принцеса изплува от тъжната летаргия, за да посрещне храбро най-важния ден в досегашния си живот.

Както по-късно написа в дневника си, в продължение на цели два часа я ресаха, гримираха и обличаха. Върху корсажа от бяла коприна, който индийките използват вместо сутиен, й облякоха корсаж от яркочервен атлаз. След това увиха около тялото й много фина бяла коприна, а върху нея — прекрасния плат на сарито. Червени пантофки, бродирани със златни нишки, и перлени гривни и огърлици допълниха сватбения тоалет. Анита се опасяваше, че понечи ли да тръгне, цялата тази конструкция ще се срути, но аите я подканиха да застане пред огледалото и тогава тя си даде сметка, че сарито е удобно и лесно за носене. Аите се усмихваха, горди като магьосници, успели да преобразят мемсахиб в индийска принцеса.

„Когато видях отражението си в огледалото, помислих, че е сън, защото приличах на нарисувана картина“.

— Приличате на мадона! — каза прислужницата й.

Лола все така беше носталгично настроена. Сватбата сякаш я вълнуваше повече от самата младоженка. Сълзите й рукнаха.

— Само да ви видеше доня Канделария… Дано да сте много щастлива и нека Всемогъщият ви закриля от всяко зло!

Анита също беше с изострена чувствителност. Надяваше се да не съжалява за нищо, но риданията на прислужницата я разстроиха и я накараха да се запита какво всъщност прави. В душата й бушуваше вулкан от най-различни чувства и противоречия, които се бореха помежду си. За да се успокои и да превъзмогне желанието да се разплаче, тя се затвори в стаята си и коленичила, започна да се моли на Дева Мария Победителка, покровителката на Малага.

 

 

В пет сутринта почукаха на вратата. Време беше. Анита се прекръсти, излезе от стаята и аите я поведоха надолу по стълбите. Походката й напомняше вървежа на нагиздените кобили, когато ги водят на арената за борба с бикове. Този път обаче арената беше един разкошно осветен салон, пълен с хора, в по-голямата си част индийци, облечени празнично. Дори слугите носеха великолепни униформи. Долу я чакаше раджата, който бе пристигнал с позлатена каляска, теглена от четири бели коня.

— Приличаш на богиня — каза той, като покри лицето й с воала на сарито, и добави: — Не трябва да виждам лицето ти, докато трае церемонията.

„За пръв път го виждах в сикхско облекло и въоръжен. Носеше туника от сапфиреносиньо кадифе, бродирано със сребърни нишки, панталон джодхпур^[2] и бяла риза без яка, закопчана с красиви сапфирени копчета. Тюрбанът беше в оранжево-розово цвета на кралското семейство, с огромна брошка от изумруди и брилянти. На колана му бе препасана великолепна извита сикхска сабя с дръжка от сребро и скъпоценни камъни“.

Тъй като младоженецът не трябваше да вижда булката, на челото му сложиха нещо като завеска, чиито ресни бяха огърлици от ситни перли. Този ритуал, останал в наследство от исляма, имаше своето обяснение в народния обичай, според който младоженците не се познават, нито са се виждали, преди да се оженят, тъй като сватбата винаги се е решавала и организирала от семействата. Според ислямската традиция, първата среща лице в лице е след края на сватбената церемония. Може да се окаже миг на истинско вълшебство или пък точно обратното: една немного приятна изненада. Не беше такъв обаче случаят с принца и принцесата на Капуртхала, които вървяха един до друг към шамияна под кръстосаните саби на дворцовата гвардия и под звуците на сватбения марш на Менделсон, изпълняван от държавния оркестър. В едната част на шатрата бяха индийските аристократи и министрите, облечени в пищни облекла. В другата част се намираше малобройната британска колония в Капуртхала: английският губернатор (представител на Короната в Пенджаб, може би единственият, който имаше повече власт от самия раджа) с окичена с ордени гръд; лекарят и строителният инженер, съпровождани от издокараните си съпруги, които гледаха Анита със смесица от презрение и съчувствие. Мадам Дижон, облечена с елегантен зелен тоалет и шапка в тон с него, стана и отиде да целуне Анита.

— Quel bon destin le vôtre… (Каква щастлива съдба имате) — каза й тя с широка усмивка.

Думите й разчувстваха Анита. Очите й се навлажниха, но не ги избърса — от страх да не размаже грима си.

Двама възрастни сикхи със светлолилави тюрбани и дълги бели бради, напомнящи митични герои от източна приказка, отведоха двойката да седне върху разкошните бродирани възглавници, поставени зад огромни везни. Анита мислеше, че са свещеници, но в сикхизма няма свещенослужители. Бяха пазители на една книга с дебели кожени корици, „Гуру Грантх Сахиб“ — Библията на сикхите, сборник с ученията на великите гуру — великите учители — на тази религия, родена тук, в Пенджаб, за да се бори срещу кастите и анахронизмите на хиндуизма и исляма. Книгата беше център на всички религиозни дейности на сикхите: пред нея кръщаваха децата си, пред нея се женеха, а когато умираха, близките на покойника четяха на глас цели глави.

„Приемете тази книга като ваш учител…

Приемете, че човечеството е едно цяло…

Няма различия между хората.

Всички са излезли от една и съща пръст,

мъже и жени са равни,

без жени никой не би съществувал,

освен вечния Бог, който единствен не зависи от тях…“

Дневникът на Анита щеше да запечата впечатленията й: „Тъй като не разбирах нищичко и лицето ми беше покрито с воала, заех се да разгледам всичко добре, за да го запомня и да го разкажа на близките си в Испания“.

Първите слънчеви лъчи обагриха в розово вътрешността на шамияна. След края на молитвите един от възрастните сикхи се приближи, за да съобщи на младоженците, че могат да извършат най-важния религиозен ритуал. Съпрузите се изправиха и придържайки краищата на един шал, обиколиха четири пъти свещената книга. После старецът прикани съпрузите да се запознаят „официално“. Със свободната си ръка всеки от тях бавно отметна воала на другия. Грейналото от радост лице на раджата се появи пред бадемовидните очи на Анита, чието сърце биеше учестено. Прозвуча музика и гостите започнаха да ръкопляскат. Сред песни и благопожелания младоженците отново се приближиха до свещената книга. Възрастните сикхи я отвориха последователно четири пъти. Първата буква от всяка страница образуваше новото име на съпругата — една специфична сикхска традиция, според която всички омъжени жени се казваха Каур — „принцеса“ — и към това име се добавяше полученото при отварянето на книгата. За Анита излязоха буквите, които съставяха думата Прем — „любов“.

— Новото ти име ще бъде Прем Каур — Принцеса на любовта. Не е зле!

Анита беше доволна от новото си име, което вече се носеше от уста на уста, подобно на дихание, извън палатката, из близките села, по пътищата, нивите и дори из града. Последният ритуал й се стори най-чудноват. Беше хиндуистки обичай, възприет от моголските императори на Индия, а накрая от почти всички принцове на субконтинента. Раджата седна на възглавницата, поставена в едно от блюдата на везните. В другото блюдо един сикх постави златни слитъци, достатъчно, за да уравновесят везните. Това злато беше предназначено за закупуване на храна, която щеше да бъде раздадена на бедните; по този начин поданиците щяха да съпреживеят радостта на своя монарх. Същото направиха и с Анита, която си помисли: „Няма да мога да нахраня много хора, защото тежа само петдесет и два килограма.“

 

 

Когато същия следобед Анита влезе в града, покачена на гърба на пищно нагиздения слон, за да се срещне с поданиците си, тя си спомни деня, в който видя преминаването на кралица Виктория Юджиния след сватбата й с Алфонсо XIII. Тогава Анита съзря собственото си бъдеще в мигновен проблясък, който веднага заличи от ума си. Но както в най-необичайните сънища, онова видение се бе превърнало в реалност. Момичето, което още не бе навършило осемнайсет години, съзерцаваше гледката с широко отворени очи и с изключително спокойствие, каквото не бе изпитвало през последните дни. Хора, които никога не беше виждала, се покланяха и я поздравяваха, смееха се въодушевено, молеха се за нея. Цветята, ароматите, музиката, развълнуваните лица, които я гледаха… Всичко беше толкова странно!

Кортежът от слонове навлезе в града и бе посрещнат с тринайсет топовни гърмежа — това беше броят на салютите, полагащи се на раджата на Капуртхала заради лоялността му към Британската корона. Англичаните бяха открили оригинален начин за определяне на протокола — по броя на топовните гърмежи, които се присъждаха на принцовете. Колкото по-значими бяха княжеството и раджата, толкова повече бяха оръдейните залпове. На низама на Хайдерабад се полагаха двайсет и един топовни гърмежа. На краля на Англия — сто и един. На набаба на Бхопал — девет.

 

 

Приемът се състоя в края на напрегнатия и изтощителен ден в бившия дворец на раджата в центъра на града, където живееше приемната му майка. Многобройните гости се наслаждаваха на най-отбрани ястия от кухнята на Пенджаб: пъдпъдъци с кориандър, кубчета пилешко с джинджифил, парченца сирене със спанак. Имаше също бюфети, които предлагаха европейска храна и всякакви напитки. След като поздрави гостите, раджата помоли Анита да го придружи на горния етаж. За пръв път Анита влизаше в зенана^[3], както наричаха частта от къщите и дворците, отредена за жените. Анита се озова в страшния „харем“, по думите на доня Канделария. Раджата прегърна развълнувано най-възрастната от жените, която бе неговата приемна майка. Тя го бе отгледала, тъй като собствената му майка бе умряла, докато бил няколкомесечно бебе. Сред придворните дами Анита разпозна аите, които я бяха приготвили и облекли за сватбата.

— Те ще те научат на всичко, което трябва да знаеш, за да се превърнеш в добра индийска принцеса — каза й раджата.

Други жени тутакси наобиколиха испанката. Всички бяха много красиви или личеше, че са били красиви в миналото. Обградиха я в кръг и я гледаха с огромно любопитство, като коментираха бижутата и сарито. Раджата ги представи:

— Анита, това е Рани Канари, идвала е няколко пъти с мен в Европа.

Двете жени се опитаха да разменят няколко думи, но английският на Рани Канари беше още по-зле и от този на Анита. Други две жени на раджата я поздравиха срамежливо. Бяха индийки от долината на Кангра и потеклото им водеше началото си от раджпутите^[4], които бяха чисти хиндуисти. Не говореха нито английски, нито френски.

— Анита, представям ти Харбанс Каур, махарани номер едно, това е титлата й. Тя е първата ми съпруга.

Момичето наведе почтително глава пред една елегантна жена на средна възраст, която не благоволи да й отправи дори лека усмивка. Анита усети как я побиват тръпки. Нямаше нужда да знае местния език, за да отгатне, че се намира пред враг. Когато раджата се обърна настрани, за да поздрави други гости, Харбанс Каур започна да оглежда бижутата на Анита и с предизвикателен вид докосна огърлицата от перли, брошката от рубини и обеците от брилянти. После дръпна златната верижка, която се подаваше от корсажа. Беше верижката с кръстчето, което испанката винаги носеше на врата си. Махарани се изсмя и се отправи към придворните дами и останалите съпруги, които продължаваха да обсъждат и одумват „новата“.

Когато мястото около нея опустя и остана сама, Анита, огорчена от пренебрежителното държане на първата съпруга, усети как я обзема страх. Въпреки че мадам Дижон постоянно й бе говорила за „жените на раджата“, младата испанка не бе осъзнала какво означава това, докато не се бе изправила лице в лице с тях. Внезапно й хрумна мисълта, че всяка от тези жени е преживяла подобен ден, че те са съпруги на мъжа й и че тя е петата. Обзета от пристъп на плач, тя напусна салона и потърси място, където да се скрие и да избърше сълзите, които размазаха грима по лицето й. Мадам Дижон, която бе станала свидетел на случилото се, излезе след нея по дългия коридор, осветен от свещи, поставени в малки ниши в стените, настигна я, хвана я за ръката и я отведе до един остъклен балкон, през чиито жалузи можеха да наблюдават какво става навън, без да бъдат забелязани. Ридания разтърсваха тялото на Анита и тя трепереше като лист. В далечината се чуваше глъчта от празненството.

— Не позволявай да помрачат щастието ти в този ден, Анита. Трябва да разбереш, че за тях тази сватба е оскърбление, защото си чужденка и защото си много млада и красива. Всяка една от тях е двойно по-възрастна от теб. Завиждат ти и ги е страх от теб…

— Страх ги е?

— Разбира се. Мислят, че си пленила сърцето на раджата, което си е вярно…

Думите на французойката успокоиха Анита и тя постепенно си възвърна самообладанието.

— В тази част на света е нормално да имаш няколко жени — продължи мадам Дижон. — Традицията повелява мъжете да ги издържат и винаги да се грижат за тях, и точно това прави раджата… Мислех, че са ти го обяснили.

Анита поклати глава в знак на отрицание. Мадам Дижон продължи:

— Броят на съпругите не е важен, важно е да бъдеш тази, на която наистина държи… Спомняш ли си историята на владетеля, който построил Тадж Махал?

Анита кимна утвърдително и си издуха носа.

— Имал е повече съпруги от раджата, но е обичал само една от тях. И те уверявам, че той обича само теб.

— Не искам да свърша на такова място…

Мадам Дижон се усмихна.

— Не говори глупости, с твоя характер ти никога няма да свършиш в зенана! Ще живеете както досега, по европейски. Той ти го е обещал и е човек, който държи на думата си. Чуй ме добре, Анита: докато съумяваш да запазиш любовта му, ще бъдеш истинската махарани на Капуртхала, колкото и да не им се иска на съпругите му.

Лицето на Анита се озари от лека и меланхолична усмивка, сякаш съзнаваше, че вълшебната приказка е свършила. Сега й предстоеше да се изправи лице в лице с истинския живот.

 

 

Благодарение на умелата намеса на компаньонката, малката драма, която преживя Анита, остана незабелязана за по-голямата част от гостите, включително за кореспондента на „Сивил енд Милитъри Газет“ — вестника, издаван в Лахор, който в броя си от 29 януари 1908 г. публикува следната дописка за поколенията:

„Младоженката, която притежава съвършена и изискана красота, беше облечена с прекрасно тъмночервено сари със златна бродерия. Носеше бижута, които поразяваха с великолепието си. Сватбата беше изключително живописна заради разкошните тоалети на гостите. Събитието бе отпразнувано с голям блясък.“