Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (35)

34.

— Всичко е наред, Хенрик. Прибери пистолета.

Джек продължи да върви. Тя го изчака да се приближи до нея и попита:

— Как си, Джек? Хенрик?

За някои жени може само да се каже: „Все същата красавица е“ или „Не е остаряла“, или „Сякаш я нямаше само няколко минути, а не цели години“, но всички тези думи бяха клишета, с които Мария Розевич не можеше да бъде описана. Джек не отричаше, че е все още красива. Хубостта й го възхити и го жегна в сърцето. Но не тя го порази най-силно, а неочакваната промяна, която бе оставила своя отпечатък върху чертите й толкова ясно, че Джек се поколеба дали не се е припознал. Мария беше тъжна. Веселието и жизнеността я бяха напуснали.

Той стоеше скован пред нея. Тя не се усмихваше. Държеше ръцете в джобовете си и придърпваше палтото пред себе си в неволен жест на самозащита. Дъхът й излизаше на облачета, които се разсейваха над главата й. Мария първа наруши мълчанието.

— Хенрик, искам да говоря с Джек. Карл е ей там, разхожда Паул.

Тя посочи към алеята, където един мъж в бежово палто водеше за ръката малко момче.

— Защо не влезете в къщата, мисис фон Фройдигер? — попита Хенрик.

Неочаквано произнесената фамилия потъна в гърдите на Джек и се сви там, сякаш търсеше начин да го нарани.

— Току-що пристигнахме. Знаех, че Джек е тук, баща ми каза, че мога да го намеря в парка с теб. А и Паул искаше да се повози на въртележката.

Хенрик изглеждаше объркан. Появата на Мария явно наруши установения ред.

— Мисля, че мястото тук не е подходящо. От гледна точка на безопасността.

— За Бога, Хенрик, няма да избягам с него. Само искам да поговорим насаме. Телохранителят се размърда неспокойно.

— Добре. Но трябва да се приберем, преди да се мръкне.

— Не се безпокой. Ще вървим пред теб. Ще тръгнем към къщата.

Хенрик намусен изпълни молбата й. Джек забеляза, че говори по радиопредавателя. Несъмнено даваше указания на колегите си.

— Как си, Джек? Още не си отговорил на въпроса ми.

— Как очакваш да бъда? Не мога… Той се опита да овладее чувствата си.

— Внезапната ти поява ме стъписа. Не предполагах…

— Че ще ме видиш отново ли? Да — въздъхна тя. — По едно време и аз мислех така. А ето че пак се разхождаме заедно. Макар че днес няма слънце. Смешен свят.

— Съвсем не е смешен. Мария, аз…

— Моля те, Джек, недей. Да не се обвиняваме взаимно. Виж какво, трябва да те представя на съпруга и детето си. Един момент.

Тя извика. Гласът й се разнесе из студения въздух. Мъжът с детето се обърна и махна с ръка. Мария извика отново и двамата тръгнаха към нея. Джек ги гледаше, безпомощен да спре приближаването им, като човек, който сънува кошмар и напразно се опитва да се събуди.

Момченцето пусна ръката на баща си и се втурна към Мария. Беше около тригодишно, абсолютно копие на майка си. Мария го бе издокарала в елегантно червено палтенце с големи черни копчета, червени кожени ботушки и скандинавска скиорска шапка с пискюл. Тя прегърна детето, завъртя го няколко пъти и го целуна. Момченцето се засмя, когато шапката му падна в снега. Мария го пусна, също се засмя и сложи шапката на главата му.

Бащата се приближи до тях. Мария мигновено стана сериозна и се обърна към Джек.

— Джек, това е Карл фон Фройдигер, моят съпруг. Карл, това е Джек Гулд. Джек протегна машинално ръка и отвърна на усмивката на германеца. Дрехите, обувките, прическата и обноските му говореха за човек, който не познава друго освен охолен живот. Карл беше по-висок от Джек, около петдесет и пет годишен, с атлетична фигура.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Съпругата ми е разказвала много за вас. Какви добри приятели сте били в миналото. Акцентът беше немски, но съвсем лек и внасяше едва доловим нюанс в говора му.

— Не сме се виждали от години.

— Да, знам. Вече не бива да е така. Когато тъстът ми свърши с вас, трябва да ни дойдете на гости в Есен. Казаха ми, че сте боледували.

— Сега съм много по-добре, благодаря.

— Все пак се нуждаете от почивка, а Щефан сигурно не ви оставя на мира. Мария ще говори с него.

— А това е синът ми Паул — каза Мария. — Ела, миличко, и кажи здравей.

Детето се дърпаше срамежливо.

— Малко се стеснява, особено когато го карам да говори на английски, нали, любов моя?

Внезапно бащата се наведе и изръмжа на немски:

— Хайде, Паул, нали чу какво каза майка ти? Веднага отговори на господина!

Момченцето се сви и смутолеви някакъв поздрав. Джек погледна Мария. Тя беше видимо разстроена от ненужния укор. Джек протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Паул. Надявам се, че ще станем приятели.

Детето се усмихна смело, но грубостта на баща му едва не го бе разплакала. Джек очакваше, че Мария ще каже или ще направи нещо, за да го успокои, но тя гледаше безучастно. Явно не за пръв път ставаше свидетел на подобно отношение към сина й.

— Карл, защо не заведеш Паул на въртележката? Искам да побъбря с Джек. Имаме да си разказваме толкова много неща.

Фон Фройдигер се поколеба, сетне кимна.

— Радвам се, че се запознахме, докторе. Очаквам с нетърпение да ви видя отново. Кажете на Щефан, че сте поканен в Есен и да не ви задържа повече от необходимото.

После хвана сина си за ръка и тръгна към езерото. На отсрещната страна имаше въртележка с дилижанс, танк, пожарна и други колички, но момченцето се обръщаше да види майка си, сякаш се тревожеше, че тя не върви с тях. Мария се усмихна и му махна с ръка, после се обърна към телохранителя.

— Хенрик, би ли престанал да ни следваш по петите? Доктор Гулд и аз сме стари приятели. Искам да разговарям с него, без да се опасявам, че на две крачки зад мен върви придружител.

Хенрик се подчини без особено желание.

— Прекрасно дете — отбеляза Джек.

— Паул ли? Бях полудяла без него.

Мария се усмихна, но Джек видя, че съвсем не се шегува.

— Понякога, когато го гледам, си мисля за теб и как си изгубил дъщеря си. По-рано не знаех какво е, но сега…

Тя потрепери.

— Ако загубя сина си или ми го вземат, няма да го преживея.

— Но какво би могло да му се случи? Изглежда здрав. Сигурен съм, че го гледаш добре.

— Опитвам се, но баща му…

— Забелязах. Съжалявам.

— Не, аз би трябвало да съжалявам. Карл може да бъде такава свиня. Накара те да се почувстваш неудобно, като сгълча Паул. Понякога той… Ето, веднага започнах да говоря за семейните си неволи. Ти винаги си бил чудесен изповедник.

— Мислех, че съм нещо повече.

Мария се изчерви и известно време вървя, без да говори.

— Кога замина? — попита Джек. — Дори не се опита да се свържеш с мен.

— Баща ми залавяше писмата.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Нямах желание да разговаряме. И без това вече беше твърде късно. Бях се омъжила. Сватбата се състоя две седмици, след като напуснах Съмърлон. Баща ми настояваше.

— А ти? Какво беше твоето желание? Развълнувана, тя извърна поглед от него.

— Трябва да ме разбереш, Джек. Нямах друг избор. Наложи се да се омъжа за Карл.

— Защо? Бременна ли беше? Мария го погледна стъписана.

— Извинявай — измънка Джек. — Нямам право да ти задавам такъв въпрос.

— Отговорът е не. Паул е само на три години. Баща ми бе уредил брака още когато бях дванайсет годишна.

— Господи, Ирландия не е Саудитска Арабия.

Тя кимна. Той забеляза, че очите и са пълни със сълзи. Започна да прехвърча сняг.

— Ами ако аз те бях помолил да не се омъжваш за него, а за мен?

— Моля те, не ме разпитвай повече. Нищо не можех да направя. Карл е изключително властен. Дори баща ми не се осмелява да го ядосва. Това беше… брак по взаимна изгода. Поради политически причини. Не финансови. И съпругът, и баща ми са много богати хора, никой не се нуждае от парите на другия.

— Що за човек е Карл?

— Германски индустриалец. По-точно западногермански, когато се оженихме. Четвърто поколение производител на стъкло. За Рурската фармацевтична промишленост. Както и по-специални неща за научните лаборатории в Германия и в чужбина. В Дортмунд имат фабрика за оптически стъкла — лещи за обективи, бинокли, микроскопи и мерници на оръжия. Карл е един от най-богатите хора в Рур. През 1980 държавата го награди с Големия кръст на Бундесвера. Много висока чест за един индустриалец. Оттогава богатството и влиянието му нарастват с всяка изминала година.

Джек спря и я погледна в очите.

— Какво искаш, Мария? Замина, без да кажеш нито дума, а сега се появяваш без предупреждение. Какво има?

— Всичко е наред. Да продължаваме да вървим, Джек. Тя го дръпна за ръката.

— Не изглеждаш щастлива.

— Не съм дошла, за да говоря за себе си, а за да те измъкна оттук.

— Какво?

— От Париж и от ноктите на баща ми. Млъкни, за Бога, и слушай внимателно.

— Не разбирам. Защо…

— Остави ме да говоря, Джек. После ще задаваш въпроси. След около минута ще стигнем изхода към „Рю Рембранд“. Тя е еднопосочна и пресича „Рю Мюрийо“ — също еднопосочна, но този път уличното движение минава от дясната ти страна и излиза на „Рю дьо Курсел“, а сетне на авеню „Фош“. На десния ъгъл на Мюрийо има паркиран тъмносин ситроен ВХ. Когато наближим портите, искам да започнеш да вървиш малко по-бързо — само колкото да увеличиш разстоянието между нас и Хенрик. Стигнем ли до портите, бягай. Мини през третата, другите са залостени по това време. Щом стигнеш до ъгъла на „Мюрийо“, тичай към колата. Зад волана ще седи един цветнокож. Двигателят ще бъде включен. Отвори вратата, хвани го и го изблъскай навън. Не се притеснявай, той ще очаква това. Само го направи така, че да изглежда наистина. Повали го на земята, скочи в колата и карай.

— А ти?

— Не се тревожи за мен. Всичко ще бъде наред. Вероятно ще ме чуеш да викам след теб, но не ми обръщай внимание.

— И къде ще отида? Никога не съм шофирал в Париж. Не мога да се оправя в този град, дори ако животът ми зависи от това.

— Ще направиш именно това. Щом потеглиш, пусни радиокасетофона. На касетата са записани указания. Следвай ги и всичко ще бъде наред. Движи се с 40–50 километра.

— Но какво ще правиш ти?

— Приближаваме се до портите. Тръгни малко по-бързо. Ако Хенрик извика или хукне към теб, бягай.

Джек дори не се опита да разбере какво става. Знаеше само, че му предстои да извърши скок в неизвестността, който лесно би могъл да завърши със смърт. Почти бяха стигнали до портите, когато му хрумна безумната идея, че Мария може би работи за Ирина Косенкова.

— Мисис фон Фройдигер! По-бавно! — извика Хенрик.

— Мария, трябва да знам…

— Довери ми се, Джек. Моля те. Трябва да го направиш. Минеш ли през портите, няма връщане назад. Разбираш ли? Ако хората на баща ми не те убият, има други, които ще го направят.

— Но…

— Хайде — прошепна тя, съсредоточила цялото си внимание върху портите на парка.

Вече бяха там. По улицата нямаше движение. Джек видя пресечката малко по-нататък. Хенрик ги настигаше. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение.

— Тръгвай — прошепна Мария. — Бързай, моя любов! Джек се обърна и хукна към портите. Силният вик на

Хенрик раздра въздуха. После се чу гласът на Мария, която викаше Джек. Трябваше да свива ту наляво, ту надясно, за да не блъска минувачите. Зад него по заснежения тротоар отекваха стъпки. Стигна до ъгъла, спъна се и падна, после се изправи на крака, като едва не събори една жена с дете. Колата чакаше там, където бе казала Мария. Джек се втурна към нея. Шофьорът се обърна и му се усмихна. Вече бе отворил прозореца.

— Направи го естествено, доктор Гулд — каза той на английски със сенегалски или мавритански акцент. — Бързо, отвори вратата.

Джек действаше, без да разсъждава. Чуха се още викове.

— Изкарай ме навън. Побързай! — рече цветнокожият.

Джек го сграбчи за палтото и го издърпа от колата, сетне го блъсна. Шофьорът се подхлъзна на мокрия сняг и падна на земята. Джек скочи в колата, включи на първа скорост и натисна газта.

Задните гуми пръснаха сняг и лед. Джек превключи на втора и колата полетя напред. Бързо набра скорост. Двигателят работеше безупречно. Джек погледна инстинктивно в огледалото за обратно виждане, което вече беше нагласено на подходящ за него ъгъл. Хенрик стоеше в средата на улицата и безпомощно крещеше в радиопредавателя. До него дотича още един мъж. След няколко секунди и двамата изчезнаха. Джек пусна касетата.

— „Добър ден, доктор Гулд. Движите се по «Рю Мюрийо» в западна посока. Бих искал да намалите скоростта. Всеки момент ще излезете на «Рю дьо Курсел». Изчакайте на кръстовището и завийте надясно. Не забравяйте, че сте в Париж, а не в Дъблин. Движете се в дясното платно…“

Гласът говореше на английски — учтиво и безпристрастно. Но Джек почти не го чуваше. Мислеше само за едно — последните думи на Мария: „Бързай, моя любов!“