Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (32)

31.

През следващите няколко дни не разговаряха за ръкописа. Макар че бе ядосан от опита на Розевич да го подкупи с най-деликатното изкушение, Джек почувства, че съпротивата му отслабна. В края на краищата не бе загубил Мария. Непрекъснато мислеше за нея. И сега, когато беше най-уязвим и най-много се нуждаеше от нея, тя се бе появила като изчезнало съкровище — още по-ценно поради факта, че е било откраднато.

Отчаяно и повече от всякога се нуждаеше от нея. Загубата на Йосиф, Леа и малката Сима бяха засилили скръбта му по Кейтлин и Сиобан до такава степен, че Джек се страхуваше да не полудее. Нямаше дом и близък човек, нито чувство за пространство и време. Онова, което му предлагаше Щефан Розевич, беше да заживее отново.

Джек знаеше, че за да се възползва от тази възможност, трябва само да каже на Розевич къде е писмото на Исус. Ако тримата, които бе обичал, не бяха загинали заради ръкописа, щеше да изпълни желанието му начаса. В края на краищата документът беше негов и той щеше да реши какво да прави с него. Ала нямаше намерение да го дава на сводник.

И все пак изкушението беше голямо. Какво би могъл да направи сам с ръкописа? Едва ли би го задържал за себе си. Розевич беше педантичен колекционер. Несъмнено щеше да очаква своя дял от откритието. Джек подозираше, че наистина иска да основе института, за който му каза. Щеше да носи неговото име, да го направи известен и да му осигури безсмъртие. Какво лошо имаше в това, при условие че ръкописът станеше достъпен за учените от цял свят?

Джек се притесняваше и за нещо друго, което не спомена пред Розевич. Не помнеше какво бе казал под въздействието на опиатите, които Белов му бе дал. Смътно си спомняше, че разказа за ръкописа и автора му. Но дали бе споменал какво е направил с писмото? Ако го бе сторил, животът на един друг човек беше в опасност и можеше да бъде спасен само ако Джек разкажеше всичко на Розевич. Но дори и тогава може би щеше да бъде късно.

На следващия ден след разговора разрешиха на Джек да излезе. Хенрик го заведе на кратка разходка в парк Монсо. Коледното настроение се четеше по веселите лица на децата. Къщите, чиито прозорци гледаха към парка, бяха многоетажни като тази на Розевич и украсени с изящни балкони. Всичко беше подредено и добре поддържано. Джек наблюдаваше лицата на децата. Те бяха толкова спокойни и се държаха така добре, че не можеше да си ги представи да тичат или да дърпат косите на другите. Вървяха и говореха като възрастни. Джек знаеше, че един ден ще пораснат и елегантни и недосегаеми ще живеят в апартаменти, пълни със стъкло, обградени със семейни фотографии в сребърни рамки. Всяка година щяха да обсъждат наградите „Гонкур“, три пъти годишно щяха да ходят на галапредставленията в Операта и веднъж седмично щяха да вечерят в „Льо Вефур“ с малка подбрана компания. Не им завиждаше за строго подредения живот. В сърцето на всеки от тях щеше да се таи някакво нещастие, наложено от стерилността в обноските.

Непрекъснато мислеше за Сима, която се въртеше като шарена топка в зоологическата градина в последните часове от живота си. Друг път си представяше Сиобан, която тича към смъртта.

Хенрик го държеше под око. Сигурно имаше указания да внимава да не избяга. Но Джек знаеше, че това е безсмислено. Дори да намереше полицай, какво би постигнал? Доктор Ганашо несъмнено щеше да обясни изключително хитро, че пациентът му е в деликатно душевно състояние.

Същият ден слезе на вечеря и видя, че Розевич не е сам. Полякът седеше в малкото преддверие, където обичаше да пие аперитива си преди вечеря, до един човек, облечен в яркочервените одежди на кардинал.

— Влез, Джек. Ела да те запозная с един скъп мой приятел. Кардинал Леон Чечановски. Е, Леон не беше кардинал, когато се запознахме. Нали така, Леон?

Кардиналът се засмя. Това очевидно беше стара шега между двамата.

— Не бях дори свещеник.

— Леон, това е Джек Гулд. Трябва да се държиш внимателно с него, защото беше много болен.

Чечановски пристъпи напред и протегна ръка. Той беше нисък, пълничък човек и съвсем не приличаше на кардинал. Не беше подходящ и за приятел на Розевич, ако се съдеше по външния му вид.

— Чувал съм много за вас, докторе. Съжалявам, че сте боледували.

— Вече се чувствам по-добре, благодаря. Мистър Розевич полага големи грижи за мен.

— Отлично. Не можеше да попаднете в по-добри ръце. Но трябва да внимавате. Домакинът ви е опасен човек.

— Вече знам това — отговори Джек и се зачуди в какъв ли словесен двубой бе въвлечен.

— Не, сигурен съм, че не знаете. Щефан е шарлатанин. Той има неизброими пороци, пък и други, за които не знам. Съдбата нанася жестоки удари. Ролите ни се размениха. Когато бяхме млади, нему беше предопределено да стане кардинал, а аз учен. Щефан би изглеждал много изискано в яркочервено, не мислите ли? Докато аз…

Той потупа корема си.

— Никога не съм украсявал служебното си положение, както се полага.

Розевич сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Не си справедлив към себе си, Леон. Сетне погледна Джек и обясни:

— Леон е прекарал много години в комунистическите затвори. Той беше един от онези, които крепяха църквата в тежките времена.

Кардиналът се усмихна. Като че ли му стана неудобно.

— Е, Щефан малко преувеличава. Нещата не бяха толкова зле. Но и сега не са се подобрили кой знае колко. Свободата не винаги е благословия за църквата. Понякога вярата вирее по-добре, когато е забранявана.

— Но сега поне имате възможност свободно да изповядвате религията си.

— Онези, които желаят — да. Но църквата в Полша днес не е толкова силна, колкото беше по време на комунизма. Тогава бяхме в опозиция. Сега сме официална държавна институция и започваме да губим влияние.

В този миг влезе мисис Негъл, за да съобщи, че вечерята е готова. Разговорът продължи и докато се хранеха. Джек започна да харесва кардинала. Леон беше енергичен, чистосърдечен и скромен човек, който се отнасяше сериозно към религиозния си обет. От две-три забележки стана ясно, че е страдал много, но не говореше за миналото си, нито приемаше позата на мъченик. Често се смееше и знаеше много вицове — някои доста солени.

Ястията бяха забележително вкусни. Мисис Негъл се бе почувствала в свои води в Париж. С малкото думи, които знаеше на френски, и с вродения си нюх към избора на продуктите тя неуморно обикаляше магазините и пазарите с тлъста сума пари в джоба. Резултатът беше едно истинско вълшебство, което би направило чест и на най-изисканите парижки ресторанти. Нищо чудно, че Розевич я пазеше само за себе си.

С помощта на храната, необикновените вина и остроумието на кардинала вечерята премина сърдечно. Джек хапна малко, но достатъчно и си позволи чаша вино. После възрастните мъже пиха портвайн от 1871 и Джек отказа да го опита с голямо нежелание.

Взеха чашите и бутилката и отидоха в кабинета на домакина. Огънят в камината и светлината на лампите създаваха приятна и загадъчна атмосфера. Навън се бе появил вятър. Блъскаше от време на време по прозорците, сетне отминаваше да търси нещо по-солидно. В стаята имаше три кожени кресла — изтъркани, но добре излъскани. Настаниха се. Чечановски сложи чашата на масичката до себе си и се обърна към Джек.

— Вашата компания ми е много приятна, доктор Гулд. Или може би е време да ви наричам Джек. Вечерта беше прекрасна, нали? Надявам се, че няма да е последната. Хората употребяват тези думи толкова често, че те почти са загубили смисъла си. Но аз ги казвам сериозно. Кога се връщате в Израел?

Джек погледна Розевич, но не получи помощ.

— Не знам. Може би веднага щом Ганашо каже, че съм напълно здрав. Щефан има по-ясна представа от мен.

— Струвате ми се достатъчно здрав. Не позволявайте на френските лекари да ви глезят, Джек. Те са много придирчиви. Приемат прекалено сериозно живота и черните си дробове. Трябва да заминете веднага щом се почувствате добре. Не си ли съгласен, Щефан?

— Напълно. Парижкият климат не е здравословен през зимата. Ако бях на мястото на доктор Гулд, щях да отида в Израел на слънце. Няколко седмици на плажа ще му се отразят много по-добре, отколкото Ганашо и неговите хапчета и тинктури.

Кардиналът отпи глътка от щедро напълнената чаша.

— Божествено е, Щефан. Не съм пил такъв портвайн от… ами, откакто ти идвах на гости последния път.

— Пазя го за специални случаи, Леон. Това е последната бутилка от 1871.

— Не се притеснявай. Знам откъде можеш да намериш още. Ще говоря с папския нунций още утре.

Чечановски се обърна и впери поглед в Джек. Изведнъж стана сериозен. Предишното веселие изчезна от гласа му.

— Джек, тревожа се за нещо. Дано да не помислите, че се бъркам в работите ви, но Щефан ми разказа за трагедията в Москва и как самият вие сте били на косъм от смъртта. Натъжавам се, като чуя такива неща. Когато Студената война свърши, надявах се, че най-после ще има мир и спокойствие. Но в Европа отново се води война и е твърде вероятно да последват и други.

Той млъкна. Джек се зачуди накъде бие.

— Щефан ми разказа и за ръкописа. Ще бъда напълно откровен. Знам, че няма да възразите. От една страна ми се иска да не бяхте открили ръкописа, който Щефан така усилено търси. Писмото с почерка на Исус. Много по-добре щеше да бъде за всички нас, ако то бе останало скрито. Но явно Божията воля е била друга. Същевременно сърцето ми трепти от вълнение. Като си помисля, че сте докосвали пергамента, който Исус е държал, и че сега имаме словото на Спасителя, написано от собствената му ръка, направо онемявам. Но трябва да призная, че изпитвам и страх. Поради няколко причини. Най-вече от това, дали ръкописът не е фалшификат, достоен за презрение опит да се постави в неудобно положение църквата, нещо, изфабрикувано по време на сталинизма. Преди всичко държа да знам това. Вие сте видели ръкописа. Прочели сте го. Не се и съмнявам, че Йосиф Шаранский го е изследвал, за да докаже автентичността му. Затова, моля ви, кажете какво е вашето мнение. Фалшификат ли е? Джек пое дълбоко въздух. Беше много уморен. Храната и приятните събеседници бяха приспали бдителността му. Чечановски успя да спечели доверието му. Повече не можеше да лъже.

— Не — съвсем тихо отговори той.

Другите двама не казаха нищо. Джек повтори думата — този път по-силно.

— Не. Беше автентичен. Йосиф и аз бяхме единодушни по въпроса. Може и да сме сгрешили, разбира се. Времето ще каже. Но аз с готовност бих се заклел, че писмото е автентично. Кардиналът затвори очи. Сякаш започна да се моли. Джек забеляза, че Розевич се усмихва. Оказал се бе прав. Е и какво от това?

Мълчанието продължи дълго. Чечановски остана дълбоко вглъбен в мислите или молитвите си. Когато отвори очи, погледът му беше неясен. Макар че се обърна към Джек, той говореше така, сякаш беше сам в стаята.

— Аз съм вярващ, доктор Гулд, въпреки че понякога не съм сигурен в какво точно вярвам. Разбирате ли ме? Вие сте атеист и вероятно това ви звучи безсмислено. Когато бях млад, вярвах в Бога — традиционна, дори банална вяра, но достатъчна, за да понеса себеотрицанието, към което се стремях. Не знам защо. Младите са толкова странни същества, остават загадка за самите себе си, дори когато остареят. Но с течение на времето един такъв живот става все по-труден. Не толкова защото плътта е слаба, но защото духът е сложен и умът е склонен да блуждае. Така достигаме до други убеждения и представи. Тогава вярвах в толкова много неща — в моята страна, в мира, в пречистването чрез война, в справедливостта, в наказанието и в нещо, наречено човечество. Тъй като бях християнин, знаех, че един ден ще трябва да повярвам в Исус. Не да вкуся от него по време на литургия и не да ме разпънат на кръст до него в изблик на някакво младежко отрицание. Не, аз трябваше да го погълна. Знаех, че има още неща, но беше трудно да ги намеря. Вярвах във всичко, което ми попаднеше — в светците, в тайното причастие, в Дева Мария, във вечния живот, във всичко, което отлагаше деня на Страшния съд. Плаша ли ви?

Джек не отговори. Огънят в камината продължаваше да гори. Навън вятърът бушуваше из градината и по покрива.

— Накрая пристигнах там. Не знам как, не мога да ви заведа. Нямам карта за такова пътешествие. Вероятно всеки трябва сам да намери пътя. И Той беше там и ме чакаше. Съвсем сам. Самотата му ме потресе. Нищо не можеше да запълни пустотата, в която живееше. Нито църквата, нито молитвите и химните. Всеки трябва да се яви сам пред него — очи в очи.

Леон млъкна. Въпреки недоверието, което изпитваше, Джек се измъчваше от мисълта за онази космическа самота. Тя докосна нещо у него. Разкъса краищата на раната, която мислеше за заздравяла.

— И сега — продължи Чечановски — вие ми поднасяте това. Сякаш ми доведохте самия Исус. Не мога да ви опиша колко ми е трудно и как мисълта за това ме уязвява.

Той погледна Джек.

— Знаете ли, че ще нараните чувствата на много хора, ако публикувате това писмо?

Джек кимна.

— Това ли е желанието ви? Джек поклати глава.

— Тогава защо сте решили да го направите?

— Защото това е истината — заеквайки отговори Джек. Ако действително е така, както изглежда, никой няма право отново да скрива ръкописа или да го цензурира. Това би било повторно разпъване на кръст. Църквата трябва да остави хората сами да изтълкуват посланието. То несъмнено ще разколебае вярата на мнозина. Но тъкмо вие знаете по-добре от всички останали, че вярата не умира така лесно. Що за вяра е тази, която не може да се изправи пред предизвикателството на истината?

Чечановски не отговори веднага. Джек не можеше да разгадае мислите му, нито какви доводи се въртят в главата му. Въпреки чувството си за хумор, кардиналът беше сериозен човек.

Леон кимна. Джек забеляза, че изневиделица в ръката му се бе появила броеница и той бавно прехвърля зърната с късите си непохватни пръсти.

— Да — каза кардиналът, — имате право. Що за вяра е това? Този век беше труден за църквата, но аз не смятам, че мракобесието от миналото би разрешило проблемите ни. Вече нямаме право да пазим в тайна словото на Спасителя, нито да крием тялото му от онези, които го търсят. Имате право да бъдете предпазлив. Съществуват лоши хора, които биха взели ръкописа от алчност или за да го използват за политически цели. Някои от тях вече участват в играта. Ще се появят и други. Ръкописът трябва да бъде спасен и предаден в сигурни ръце. Лично аз ви гарантирам, че ако го дадете на мен, ще използвам цялата си власт, за да го опазя. Ще позволя неограничен достъп на учените до него и ще го публикувам в пресата. И когато дойде подходящият момент, писмото ще бъде издадено под моето покровителство.

Той изведнъж се усмихна и добави:

— С парите на Щефан, разбира се.

Спря да говори и погледна Джек. Пръстите му бяха неподвижни. Навън вятърът утихна.

— Е, Джек, какво е решението ви? Какво ще кажете?

Умората и отчаянието тежаха на плещите на Джек. Пред него седеше човек, който предлагаше да смъкне това бреме и да му осигури спокойствие.

— Ние разменихме ръкописите — каза той. — Аз трябваше да взема един обикновен ръкопис — онзи, който Щефан държи в кутията на бюрото си. Писмото на Исус замина за Израел предишния ден. С един приятел на Йосиф на име Исак Берчик. Той ще го съхранява, докато се свържа с него.