Франсис Скот Фицджералд
Последният магнат (6)

Шеста глава

Всичко това не ми беше известно. Заминах за Лейк Луис и когато се върнах, въобще не припарих до студията. Към средата на август сигурно щях да потегля за Източното крайбрежие, ако един ден Стар не ми се беше обадил по телефона вкъщи.

— Сесилия, ще те помоля за една услуга. Можеш ли да ми уредиш среща с някой член на комунистическата партия?

— С кого точно? — попитах изненадана.

— С когото и да е.

— При вас в студията няма ли достатъчно?

— Искам да се срещна с някой от главните — от Ню Йорк.

Предишното лято се занимавах много дейно с политика — тогава вероятно бих могла да му уредя среща с Хари Бриджис. Но след като съм се върнала в колежа, моят приятел загинал в автомобилна катастрофа и аз изгубих връзка с тези хора. Само бях чула, че в момента тук в Холивуд се намира един от редакторите на „Ню масиз“.

— Гарантираш ли неприкосновеността му? — попитах на шега.

— О, да — напълно сериозно отвърна Стар. — В никакъв случай няма да му навредя. Искам само да е добър оратор. И му кажи да си донесе някоя от книгите.

Говореше така, сякаш желаеше да се срещне с някой от привържениците на култа „аз съм“.

— Каква искаш, руса или кестенява?

— Не, не, искам мъж — побърза да уточни той.

Чувайки гласа на Стар, аз се поободрих — откак бях хванала баща си натясно, имах чувството, че всичко на този свят е помия. Стар промени усещането ми — промени ъгъла, под който виждах нещата, промени самата атмосфера.

— Мисля, че баща ти няма защо да знае — продължи той. — Ще го представим за български музикант или нещо такова.

— Бъди спокоен, те вече се обличат съвсем нормално — обясних аз.

Уреждането на тази среща се оказа по-трудна работа, отколкото си мислех — преговорите на Стар с Гилдията на сценаристите, които се точеха от години, бяха стигнали до задънена улица. Те вероятно се страхуваха да не би да ги подкупят и ме попитаха каква е „идеята“ на Стар. По-късно Стар ми разказа, че се подготвил за срещата, като гледал руски революционни филми от собствената си филмотека. Гледал също така „Кабинетът на доктор Калигари“ и „Андалуското куче“ на Салвадор Дали — очевидно е смятал, че те имат някаква връзка с въпроса. Останал изненадан от руските филми от двадесетте години и по съвет на Уайли Уайт накарал сценарния отдел да му направи резюме от две страници на „Комунистическият манифест“.

Но вътре в себе си той остана сляп за тези неща. Стар беше рационалист, имаше свой начин на разсъждение, неповлиян от книгите, а и едва-що бе съумял да изпълзи от хилядолетното еврейско гето в края на осемнадесети век. Сега не желаеше да види как всичко това изчезва — изпитваше ревностната лоялност на парвенюто към едно въображаемо минало.

Срещата се състоя в, както аз я наричах, „кожената стая“ — една от шестте стаи в нашия дом, обзаведени по проект на вътрешен архитект от „Слоун“^[1] преди години и още оттогава това определение, кой знае защо, се наби в съзнанието ми. Тази стая беше най-„декорираната“: килим от ангорска вълна с цвета на зора, в най-нежното сиво, което може да си представи човек — просто да те е страх да стъпиш върху него; сребристата ламперия, облицованите в кожа маси, картините в бледи тонове, крехките украшения — всичко това толкова лесно можеше да се изцапа, че ние се бояхме да дишаме вътре в нея, макар че беше истинско удоволствие да наблюдаваш цялата стая от вратата, когато прозорците й са отворени и завесите жално хленчат от полъха на вятъра. Тя беше пряк потомък на някогашната американска гостна, в която се е влизало само в неделя. И все пак тъкмо тази стая беше най-подходящата за случая, като освен това се надявах, че срещата, какъвто и да е нейният изход, ще й придаде физиономия, ще я приобщи към нашия дом.

Стар пристигна пръв. Беше блед, възбуден и нервен — само гласът му както винаги бе спокоен и приветлив. Имаше нещо твърде типично в отривистия начин, по който ще те поздрави — запътва се към теб, измества всичко ненужно в момента и още с първия си поглед прониква дълбоко в душата ти. Целунах го, и аз не знам защо, и го поведох към „кожената“ стая.

— Кога се връщаш в колежа? — попита той.

Вече неведнъж ми беше задавал този очарователен въпрос.

— Щеше ли да ме харесваш повече, ако бях по-ниска? — попитах. — Мога да ходя без токове и да си сплескам косата.

— Искаш ли после да излезем да вечеряме някъде? — предложи Стар. — Хората ще си помислят, че съм ти баща, но хич не ме интересува.

— Обожавам възрастните мъже — уверих го аз. — Ако мъжът не се подпира на бастун, всичко е само детска игра.

— Много ли такива детски игри си имала?

— Достатъчно.

— Да, хората непрекъснато се влюбват и разлюбват.

— Според Фани Брайс^[2] приблизително веднъж на всеки три години. Съвсем наскоро го прочетох в един вестник.

— Чудя се как смогват — каза Стар. — Но че е така, така е, сам го виждам. И всеки път изглеждат убедени в любовта си. А после изведнъж престават да бъдат толкова убедени. Но когато са убедени, нищо не може да ги помръдне.

— Ти си прекалено зает с филмите си.

— Питам се дали и втория път са толкова убедени, и третия, и четвъртия — упорствуваше той.

— Всеки път повече — казах аз. — И най-много последния.

Той помисли малко и като че ли се съгласи.

— Изглежда, е така. Най-много последния път.

Не ми хареса тона, с който го каза, и изведнъж усетих, че дълбоко в себе си е нещастен.

— Всъщност любовта е досадна работа — отсече той. — По-добре е, като свърши.

— Чакай, чакай! Киното май не е попаднало в добри ръце.

В този момент съобщиха, че е дошъл Бримър, комунистът. Тръгнах да го посрещна, но се подхлъзнах на едно от копринените килимчета пред вратата и буквално се хвърлих в прегръдките му.

Красив младеж беше този Бримър — малко от типа на Спенсър Трейси, но лицето му беше по-волево и изразяваше по-широк спектър от емоции. Като ги гледах двамата със Стар как се здрависват и заемат нападателна стойка, неволно си помислих, че рядко се среща подобна готовност и решителност. Те веднага насочиха вниманието си един към друг — към мен останаха безкрайно любезни, но когато ме заговаряха, долавях в интонацията им леко снизходителна нотка.

— Какво се опитвате да направите вие, комунистите? — попита Стар. — Само объркахте главите на всички младежи при мен.

— Мисля, че сега те осъзнават някои неща по-добре — отговори Бримър.

— Преди време при нас в студията дойдоха няколко руснака — продължи Стар. — Дойдоха, за да я изучат. Като образец на фабрика за мечти. А ето сега вие се опитвате да разрушите тъкмо това единство, което я прави образец.

— Единство ли? — възкликна Бримър. — Тоест така нареченият „колективен дух“?

— Не, не — нетърпеливо отсече Стар. — Явно, че аз съм прицелната ви точка. Миналата седмица в кабинета ми дойде един от сценаристите — пияница, който от години е на косъм от алкохолното умопомрачение — и взе да ми дава съвети.

— Не ми приличате на човек, комуто може да се дават съвети, мистър Стар — засмя се Бримър.

И двамата пожелаха чай. Когато се върнах в стаята, Стар разказваше някаква история за братята Уорнър и Бримър се смееше заедно с него.

— Ще ви разкажа още една — продължи Стар. — Баланчин, руският хореограф, ги бъркал с братята Риц. Не можел да запомни на кои преподава балет и при кои работи. Все разправял: „Не мога да ги науча тия братя Уорнър да танцуват.“

Атмосферата изглеждаше спокойна. Бримър го запита защо продуцентите не подкрепят Антинацистката лига.

— Заради вас самите — отговори Стар. — Заради това, дето се опитвате да спечелите на ваша страна сценаристите. Само си губите времето. Сценаристите са като децата — дори при нормални условия не могат да се съсредоточат върху работата си.

— Те са фермерите на киноиндустрията — шеговито отбелязва Бримър. — Отглеждат зърното, но после не ги канят на трапезата. Техните чувства към продуцента наподобяват негодуванието на земеделските стопани към хората от града.

Питах се какво ли е станало с приятелката на Стар, дали са скъсали окончателно. Много след това, когато двете с Катлийн стояхме под дъжда на една отвратителна улица, наречена Голдуин Авеню, и Катлийн ми разказа цялата история, аз изчислих, че срещата между Стар и Бримър вероятно е станала седмица след като тя му е изпратила телеграмата. Не можела да не му я изпрати. Онзи човек най-неочаквано пристигнал с влака и веднага я повел към гражданското, без ни най-малко да се съмнява, че тя желае тъкмо това. Било осем часът сутринта и Катлийн се чувствувала така замаяна, че най-много я интересувало как да изпрати телеграмата на Стар. На теория можеш да спреш и да кажеш: „Слушай, забравих да ти призная, че срещнах един мъж.“ Но този път бил проправен толкова надълбоко, с такава увереност, с толкова мъки, с такова облекчение, че когато сега се изпречил пред нея, изведнъж кръстосвайки се с другия, тя се почувствувала като кола с изключена предавка. Той я наблюдавал как пише телеграмата — седял отсреща и гледал право в листа, — а тя се надявала, че няма да може да я разчете от обратната страна…

Когато мисълта ми се върна в стаята, те вече бяха направили на пух и прах нещастните сценаристи. Бримър беше стигнал дотам да се съгласи, че са „неуравновесени“.

— Липсва им авторитет, организаторски способности — каза Стар. — Нищо не може да замени решимостта. Понякога, дори и да ти липсва, трябва да се правиш, че я имаш.

— Да, случвало ми се е.

— Трябва да си кажеш: „Ще бъде така и само така“, дори и да не си сигурен. Това ми се случва всяка седмица по няколко пъти. Ситуации, при които няма убедителни причини за нищо. А ти се правиш, че има.

— Всички ръководители са изпитвали това чувство — обади се Бримър. — В това число профсъюзните водачи и естествено военачалниците.

— Ще ви кажа какво мисля за тази история с Гилдията. За мен това е борба за власт, но аз няма да дам на сценаристите нищо друго освен пари.

— На някои и пари давате твърде малко. Тридесет долара на седмица.

— Кои получават толкова? — изненада се Стар.

— Онези, които са лесно заменима стока.

— В моята студия няма такива.

— Тъкмо във вашата — каза Бримър. — Двама от отдела за късометражни филми получават именно по тридесет долара седмично.

— Как се казват?

— Единият се казва Рансъм, а другият О’Брайън.

Двамата със Стар се засмяхме едновременно.

— Те не са сценаристи — обясни Стар. — Братовчеди са на бащата на Сесилия.

— Но в другите студии има — настоя Бримър.

Стар сипа в чаената си лъжичка лекарство от някакво шишенце.

— Какво значи финк? — неочаквано попита той.

— Финк? Стачкоизменник или доносник.

— Така си и мислех — каза Стар. — При мен има един сценарист, който получава хиляда и петстотин долара и който всеки път, когато минава зад столовете на другите сценаристи в столовата, просъсква: „Финк!“ Би било смешно, ако не ги караше да подскачат на местата си от страх.

Бримър също се изсмя.

— Интересно е да се види такова нещо.

— Ако искате, елате някой ден при мен, ще ви разведа из студията — предложи Стар.

Бримър се засмя, искрено развеселен.

— Не, мистър Стар. Но не се съмнявам, че ще бъда силно впечатлен. Чувал съм, че вие сте един от най-здраво работещите и най-вещи в професията си хора в Западните щати. За мен би било истинско удоволствие да ви погледам как работите, но се боя, че не мога да си го позволя.

Стар ме погледна.

— Приятелят ти ми харесва — каза той. — Откачен е, но ми харесва. — После огледа внимателно Бримър. — В Америка ли сте роден?

— Да. Родът ми живее тук от няколко поколения.

— Има ли и други като вас?

— Баща ми беше баптистки свещеник.

— Исках да кажа има ли червени. Много ми се ще да се запозная с онзи мъжага, който се опита да взриви завода „Форд“. Как му беше името…

— Франкънстийн?

— Да, точно той. Предполагам, че и сред вас има хора, които мислят като него.

— При това доста — сухо отговори Бримър.

— Но не и вие? — попита Стар.

Сянка на раздразнение премина през лицето на Бримър.

— Разбира се, че и аз мисля така.

— Не вярвам. Може би някога, но вече не — каза Стар.

Бримър сви рамене.

— Днес положението е по-друго — рече той. — Дълбоко в себе си знаете, че съм прав, мистър Стар.

— Не. За мен всичко това са глупости.

— Вътрешно си мислите: „Той е прав“, но същевременно се надявате, че системата ще ви надживее.

— Едва ли смятате, че ще можете да свалите правителството.

— Не, мистър Стар, но мислим, че вие ще можете.

И двамата просто се надлъгваха, пускаха си малки остри стрелички, както правят някой път мъжете. Същото го правят и жените, но тогава те са безпощадни. И все пак по-неприятно е да наблюдаваш мъжете в такъв момент, защото никога не знаеш какво ще последва. Разговорът им определено не ме настройваше по-съзвучно с тоналната гама на стаята, затова ги поведох през остъклената врата към нашата златистожълта калифорнийска градина.

Беше средата на лятото, тревата бе свежа и блестяща като през пролетта благодарение на водата от задъхващите се дъждовални машини. Забелязах как Бримър оглежда градината с въздишка в погледа си — те всички имат тоя навик. Навън, на открито, той ми се видя много по-едър — по-висок и по-широкоплещест. Когато си махнеше очилата, ми заприличваше на Супермен. Намирах го за доста привлекателен — впрочем както всички мъже, които не се интересуват от жени. Тримата играхме поред на пинг-понг и аз забелязах, че Бримър борави добре с хилката. Чух, че татко се прибира вкъщи, като си тананикаше онази отвратителна песничка „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, но изведнъж млъкна — сякаш си спомни, че ние двамата вече не си говорим. Беше шест и половина — бях оставила колата си отвън пред гаража — и им предложих да отидем да вечеряме в „Трокадеро“.

Бримър изглеждаше по същия начин както отец О’Нийл, когато веднъж в Ню Йорк обърна свещеническата си якичка, за да дойде с баща ми и мен на спектакъла на руския балет — съвсем не на място. Щом фотографът Бърни, който обикаляше из ресторанта, за да хване някоя тлъста риба, се приближи до нашата маса, Бримър заприлича на животно, хванато в капан, но Стар отпрати Бърни, а на мен така ми се искаше да ни снима.

За моя изненада Стар изпи три коктейла, един след друг.

— Сега вече ми е ясно, че си изживял любовно разочарование — подметнах аз.

— Защо мислиш така?

— Защото пиеш.

— Но аз не пия, Сесилия. Получавам киселини. Никога не съм се напивал.

— … два… три — изброих ги аз.

— Не съм се усетил. Дори вкуса им не съм усетил. Все ми се струваше, че нещо не е наред…

Погледът му изведнъж се изцъкли, но бързо се съживи.

— Пия за първи път от цяла седмица — обади се Бримър. — Когато служих във флотата, си взех пая от пиенето.

Погледът на Стар отново угасна — той ми смигна глуповато и каза:

— Значи това многознайно копеле е агитирало и флотата.

Бримър се поколеба как да приеме тази реплика. Накрая явно реши да я мине метър, защото леко се усмихна. Видях, че и Стар се усмихна. За мое облекчение всичко вървеше според добрата стара американска традиция и аз се опитах да овладея разговора, но изведнъж Стар като че ли се съвзе напълно.

— Ще ви дам един типичен пример — кратко и ясно се обърна той към Бримър. — Най-добрият режисьор в Холивуд — един човек, в чиято работа никога не се бъркам, — следвайки някакъв свой вътрешен импулс, вмъква във всеки филм по някой педераст или нещо подобно. Нещо гадно. При това го запечатва в сюжета като воден знак, така че да не мога да го махна. Във всеки един такъв случай Легионът на благоприличието ни напада и ние сме принудени да пожертвуваме нещо от някой хубав, честен филм.

— Типичен организационен проблем — заключи Бримър.

— Да, типичен — повтори Стар. — Това е една безкрайна битка. И ето сега този режисьор ми казва, че има зад гърба си Гилдията на режисьорите и аз не мога повече да потискам бедните. Виждате ли как само ми увеличавате проблемите!

— Това не ни засяга особено — усмихна се Бримър. — Не мисля, че ще постигнем много с режисьорите.

— Режисьорите ми бяха приятели — гордо заяви Стар.

Прозвуча ми като хвалбата на Едуард VII, че се е движил сред най-отбраното европейско общество.

— Но някои от тях не ми простиха, задето привлякох в киното театрални режисьори, когато дойде звукът. Това ги накара да заработят по-усърдно и да изучат по-добре занаята си, но въпреки това дълбоко в себе си не ми простиха. По същото време докарахме в Холивуд и цял куп нови сценаристи, които ми се струваха чудесни, докато в един момент всички не станаха червени.

В ресторанта влезе Гари Купър и седна на една ъглова маса заедно с група мъже, очевидно негови храненици, които си поемаха въздух, когато и той си поемаше, и не смееха да шукнат. Някаква жена в другия край на салона се обърна и се оказа, че това е Карол Ломбар — радвах се, че Бримър поне си напълни окото.

Стар си поръча уиски със сода, после, почти веднага, още едно. Не яде нищо друго освен няколко лъжици супа и наприказва какви ли не ужасни неща как всички били мързеливци и не знам си още какви, но това него въобще не го засягало, защото си имал достатъчно пари — точно такива приказки, каквито си говореха татко и неговите приятели. По едно време Стар очевидно осъзна, че казани в неподходяща компания, те звучат грозно — може би по-рано въобще не им е и обръщал внимание. Както и да е, накрая млъкна и изпи чаша силно кафе. Аз го обичах и това, което каза, не ми повлия, но ми беше неприятно, че Бримър ще си отиде с лошо впечатление. Вместо да се представи в ролята си на организаторски гений, Стар се правеше сега на някакъв злобен надзирател, и то до такава степен, че ако гледаше тази сцена на екрана, щеше веднага да я изхвърли.

— Аз съм човек, който прави филми — каза Стар сякаш за да смекчи предишното си поведение. — Обичам сценаристите и мисля, че ги разбирам. Не искам да гоня никой, който си гледа работата.

— И ние не го искаме — вметна Бримър с любезен тон. — Нашето желание е да ви превземем, докато сте процъфтяващо предприятие.

Стар кимна мрачно.

— Моето пък е да ви затворя в една стая със съдружниците ми. Те ще ви изтъкнат поне десет причини, поради които всички вие трябва да бъдете изгонени от града.

— Можем само да ви благодарим за закрилата — каза Бримър не без ирония. — Честно казано, мистър Стар, вие сте голям проблем за нас именно заради покровителственото ви отношение към вашите служители, сред които имате огромно влияние.

Стар го слушаше с половин ухо.

— Никога не съм си мислил, че имам повече ум от един сценарист — каза той. — Но винаги съм си мислил, че неговият ум ми принадлежи, защото знам как да го използувам. Като римляните — чувал съм, че те не измисляли нищо ново, но знаели как да използуват вече измисленото. Нали разбирате? Не казвам, че е справедливо. Просто такава ми е нагласата — още от момче.

Това заинтригува Бримър — първото нещо, което го заинтригува през последния час.

— Много добре познавате себе си, мистър Стар — каза той.

Явно, че му се искаше да си върви. В началото му беше интересно да разбере що за човек е Стар, но сега вече смяташе, че го е разбрал. Все така надявайки се, че нещата ще се променят, аз най-безразсъдно го накарах да се върне у дома с нас, ала когато Стар спря пред бара, за да си вземе още едно питие, разбрах, че съм сгрешила.

Беше тиха, безобидна, безветрена съботна вечер, пред ресторанта имаше паркирани много коли. Ръката на Стар лежеше върху ръба на облегалката и докосваше косата ми. Изведнъж ми се дощя всичко това да ставаше преди десетина години — аз щях да бъда деветгодишна, Бримър на около осемнадесет и щеше да се мъчи с учебната програма на някой колеж в Средния запад, а Стар на двадесет и пет, едва-що наследил света на киното, изпълнен със самочувствие и възторг. Ние с Бримър щяхме да гледаме Стар с уважение и нямаше да му задаваме никакви въпроси. А вместо това — ето ни сега тук, възрастни хора, вплетени в конфликт, който не може да бъде разрешен по мирен начин и който в момента е усложнен още повече от умората и алкохола.

Свърнахме към нашата къща и аз отново закарах колата до градината.

— Трябва да си тръгвам — каза Бримър. — Имам среща с едни хора.

— Не, останете — нареди Стар. — Още не съм ви казал онова, което исках да ви кажа. Ще поиграем пинг-понг, ще пийнем по нещо и после вече ще се счепкаме.

Бримър се колебаеше. Стар запали прожектора и взе своята хилка, а аз отидох да донеса уиски — не смеех да му се противопоставя.

Когато се върнах, те двамата не играеха в истинския смисъл на думата — просто Стар изпращаше една по една цяла кутия нови топки към Бримър, който ги отклоняваше. Щом стигнах до тях, Стар спря, взе бутилката, оттегли се на един стол, разположен извън светлината от прожектора, и се загледа мрачно пред себе си — имаше опасно величествен вид. Беше блед — кожата му бе толкова прозрачна, че едва ли не се виждаше как алкохолът се смесва с отровата на неговото изтощение.

— Време за почивка в днешната съботна вечер — обяви той.

— Но ти не си почиваш — казах аз.

Стар водеше предварително обречена битка със своята склонност към шизофрения.

— Сега ще набия Бримър — обяви след малко. — Лично ще се заема с тази работа.

— Защо не наемете някой професионален бияч? — попита Бримър.

Направих му знак да мълчи.

— Аз сам си върша черната работа — каза Стар. — Ще те смачкам от бой и ще те изгоня от Лос Анджелис.

Стана и тръгна напред, но аз се опитах да го задържа, като го прегърнах.

— Моля те, престани! — казах. — Държиш се отвратително.

— Този човек ти влияе. На всички младежи влияе. Вие не знаете какво вършите.

— Моля те, върви си — обърнах се към Бримър.

Костюмът на Стар беше от някакъв хлъзгав плат. Той ми се изплъзна и тръгна към Бримър. Бримър отстъпи назад, заобикаляйки масата. Изражението на лицето му беше странно, едва после съобразих, че сякаш казваше: „Това ли е то? Нима този крехък полуболен човек държи в ръцете си всичко?“

Стар се приближи до него и замахна. Стори ми се, че Бримър за миг го задържа на разстояние с лявата си ръка. Не можех повече да издържам — отвърнах очи встрани.

Когато погледнах отново, не видях Стар — той лежеше под масата, а Бримър го наблюдаваше.

— Моля те, върви си — казах на Бримър.

— Добре. — Все още гледаше надолу към Стар. Аз заобиколих масата. — Винаги съм искал да ударя с юмрук десет милиона долара, но не знаех, че ще стане по този начин.

Стар лежеше неподвижно.

— Моля те, върви си — повторих.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да помогна…

— Не. Само си върви. Разбирам те много добре.

Той отново погледна надолу, изпълнен с известно страхопочитание към безметежния покой на Стар, до който сам го бе докарал за по-малко от секунда. После бързо се отдалечи през тревата, а аз коленичих до Стар и го разтърсих. След миг той дойде в съзнание, сгърчи се страхотно и скочи на крака.

— Къде е той? — извика.

— Кой? — попитах с най-невинен глас.

— Американеца. Защо, по дяволите, трябваше да се омъжваш за него, глупачка с глупачка!

— Мънро. Той си отиде. А аз не съм се омъжвала за никого.

Бутнах го да седне в един стол.

— Отиде си още преди половин час — излъгах.

Топките за пинг-понг бяха пръснати из тревата като небесно съзвездие. Намокрих кърпичката си от една дъждовална машина и се върнах при Стар, но по него нямаше никакви синини — сигурно Бримър го бе ударил отстрани по главата. Той отиде зад едни дървета и повърна, чух го как разрови с крак пръстта, за да покрие повърнатото. Вече изглеждаше съвсем добре, но не искаше да влезе в къщата, преди да му дам нещо за изплакване на устата. Върнах обратно бутилката с уиски и донесох шишенцето с освежителна течност. Край на неговия злощастен опит да се напие. Била съм в компанията на студенти първокурсници, но такава липса на опит и на бакхусов дух не бях виждала. Много неприятности му се случиха тази вечер, но всичко вече свърши.

 

 

Влязохме в къщата. Готвачката каза, че татко, мистър Маркъс и Флайшакър са на верандата, затова останахме в „кожената“ стая. Където и да седнехме, все се хлъзгахме, та накрая аз се настаних върху една кожа на земята, а Стар на малко столче до мен.

— А аз ударих ли го? — попита той.

— Разбира се — излъгах. — И то доста силно.

— Не ми се вярва. — След малко добави: — Не исках да му причиня нищо лошо — само да го изгоня. Предполагам, че той се е уплашил и ме е ударил.

Нямах нищо против да си мисли, че нещата са се развили така.

— Сега му имаш зъб, нали?

— О, не. Бях пиян. — Той се огледа. — Никога досега не съм влизал в тази стая. Кой е вътрешният архитект? Някой от студията ли? Е, ще трябва вече да потеглям — продължи Стар с обичайния си приятен тон. — Искаш ли да отидем да пренощуваме в ранчото на Дъглас Феърбанкс? Сигурен съм, че той ще ти се зарадва много.

Така започнаха двете седмици, през които ни виждаха навсякъде заедно. За Луела беше достатъчна и едната, за да пише в рубриката си, че сме се оженили.^[3]