Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Tycoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Трета глава

През периода между вечерта, когато се завърнах у дома от колежа, и земетресението бях натрупала много наблюдения.

Например за татко. Обичах татко — любовта ми към него беше като своенравна крива, с много спадове, — но взех да забелязвам, че силната му воля не беше достатъчна, за да го направи приемлив като човек. Той бе постигнал почти всичко в живота си благодарение на своята практичност. Къде с късмет, къде с практичен усет бе успял да получи четвърт част от доходите в преуспяващия филмов бизнес — заедно с младия Стар. След този съдбоносен успех на него му е бил нужен просто инстинктът да се държи на повърхността. Разбира се, татко обичаше да разправя на Уол Стрийт каква тайнствена работа било това правенето на филми, но той всъщност нямаше представа и за най-елементарните неща в дублажа или дори в монтажа. Така както не бе съумял да почувствува Америка, когато като момче е работел в един бар в Балихиган. А що се отнася до усета му към разказа, той не беше по-добър, отколкото на някой търговски пътник. От друга страна, не страдаше от тайна пареза като… отиваше в студията още преди обяд и развил подозрителността си така, както се развива мускул, трудно се оставяше да го измамят за каквото и да било. Неговият късмет беше Стар. Но Стар беше и нещо друго — крайъгълен камък в киноиндустрията, като Едисън, Люмиер, Грифит или Чаплин. Той издигна киното много над обсега и силата на театъра и го въведе в неговата златна епоха — разбира се, преди да бъде установена цензурата.

Доказателство за първенствуващата му роля беше цялото това шпиониране около него — не просто за секретна информация или за оригинални технологически тайни, а преди всичко относно неговия усет за новите насоки във вкусовете, относно предположенията му накъде ще тръгнат нещата. Твърде много енергия му струваше парирането на тези опити. Налагаше му се да пази плановете си в тайна, да лавира, да действува по-бавно, поради което работата му трудно може да се опише, подобно на стратегията на някой генерал, където психологическият фактор ни се губи и ние в крайна сметка сме в състояние само да сумираме победите и пораженията. Но аз все пак искам да ви помогна да надзърнете в работата на Стар и тъкмо това е целта на по-нататъшния ми разказ. Той се базира отчасти върху една тема, която развих в колежа — „Денят на продуцента“, и отчасти върху собственото ми въображение. Повечето от обикновените случки съм съчинила сама, докато по-необичайните са истински.

 

 

Рано на сутринта след наводнението на един от балконите на административното здание се появи някакъв мъж. Според очевидец той постоял така известно време, после се покатерил на железните перила и се хвърлил с главата надолу към паважа. Счупена ръка.

Секретарката на Стар, мис Дулън, му разказа всичко това, когато в девет часа той й позвъни да се яви при него. Беше спал в кабинета си, без да усети малката суматоха.

— Пийт Заврас ли? — възкликна той. — Операторът?

— Отведоха го на лекар. Няма да пишат във вестниците.

— Ама че работа. Бях чул, че бил зле материално, но не знам защо. Преди две години, когато снима с нас, нямаше никакви проблеми. А и защо е трябвало да дойде тук? Как е влязъл?

— Със стария си пропуск — обясни Катрин Дулън. Тя приличаше на мършава граблива птица и беше съпруга на асистент-режисьор. — Може да е от земетресението.

— Той беше най-добрият оператор — каза Стар.

Дори и по-късно, когато чу за стотиците загинали в Лонг Бийч, не можеше да се отърси от мисълта за неуспешния опит за самоубийство… Нареди на Катрин Дулън да разучи цялата работа.

Първите вести от диктографа нахлуха в топлата утрин. Докато се бръснеше и пиеше кафе, Стар слушаше и се разпореждаше. Роби бил оставил следното съобщение: „Ако потрябвам на мистър Стар, предайте му да си гледа работата; аз спя.“ Един от актьорите бил болен или поне така смятал; губернаторът на Калифорния щял да пристигне в Холивуд начело на цяла група; един организатор набил жена си, понеже повредила филмовото копие, и трябвало да бъде „понижен на сценарист“ — последните три съобщения бяха работа за татко, освен ако актьорът нямаше договор лично със Стар. На една снимачна площадка в Канада паднал ранен сняг, а екипът вече бил там — Стар прегледа сценария на филма, за да измисли някакъв изход от положението. Нищо. Повика Катрин Дулън.

— Искам да говоря с полицая, който снощи изведе две жени от снимачното градче. Мисля, че се казваше Малоун.

— Добре, мистър Стар. А сега Джо Уаймън ви търси по телефона — за панталоните.

— Здравей, Джо — каза Стар. — Слушай, след закритата прожекция двама души се оплакали, че през половината филм ципът на Морган е бил разтворен… Разбира се, те преувеличават, но дори и да е по протежение само на петдесетина метра… не, не можем да открием хората, но аз искам да въртиш филма, докато намериш точно мястото. Събери повече зрители в прожекционната зала — все някой ще го забележи.

Tout passe. — L’art robuste

Seul à l’éternité.[1]

— Търси ви и датският принц — каза Катрин Дулън. — Много е красив. — След което, кой знае защо, счете за необходимо да добави: — За такъв висок мъж.

— Благодаря — отговори Стар. — Благодаря ви, Катрин. Много съм ви признателен, че ме оценявате като най-красивия дребен мъж в студията. Изпратете принца в снимачното градче и му кажете, че ще обядваме в един.

— И мистър Джордж Боксли — изглежда много ядосан, доколкото може да бъде ядосан един англичанин.

— Ще го приема след десет минути.

Когато тя тръгна да си излиза, той попита:

— Роби обади ли се?

— Не.

— Позвънете в звуковия монтаж и ако там го знаят къде е, телефонирайте му и го попитайте следното. Попитайте го следното: чул ли е снощи името на жената? На която и да е от двете жени. Или нещо, по което бихме могли да ги открием.

— Друго да го питам ли?

— Не, но му кажете, че е много важно — сега, докато все още си спомня нещо. Какви бяха те? Тоест що за жени — и това го попитайте. Тоест дали бяха…

Тя чакаше и записваше думите му в бележника си, без да вдига поглед към него.

— … дали бяха… със съмнителна репутация? Или бяха професионални актриси? Не, задраскайте това. Попитайте го само дали знае как могат да бъдат открити.

Полицаят Малоун не знаеше нищо. Две жени, които, много естествено, бързо-бързо избутал навън. Едната се обидила. Коя от двете? Едната. Били с кола — шевролет; мислел си да запише номера. Коя се обидила? По-хубавата ли? Едната.

Коя от двете! Малоун просто не беше забелязал нищо. Дори тук, в студията, Мина вече беше забравена. Само за три години. И така, от полицая толкоз.

Стар се усмихна на мистър Джордж Боксли. Усмихна се с онази своя ласкава бащинска усмивка, която си беше изработил още като младеж, когато успя да се напъха във висшите сфери, но тогава тя имаше точно обратния смисъл. Първоначално тази усмивка изразяваше уважение към по-възрастните, после, когато неговите собствени решения бързо започнаха да изместват техните, тя трябваше да им попречи да почувствуват това и накрая прие окончателния си вид: усмивка на любезност — понякога малко насилена и уморена, но неизменна за всеки, който в продължение на цял час не го бе разгневил. Или когото той не желаеше да обиди — агресивно и открито.

Мистър Боксли не му се усмихна в отговор. Той влезе в кабинета с вида на човек, когото влачат, макар че съвсем очевидно никой дори не го държеше. Застана пред един стол и отново като че двама невидими съпровождачи го сграбчиха за ръцете и го накараха насила да седне. Изглеждаше мрачен. Дори когато запали предложената от Стар цигара, сякаш някакви външни сили, на които той не благоволяваше да се съпротивлява, поднесоха клечката към нея.

Стар го погледна вежливо.

— Нещо не е наред ли, мистър Боксли?

Сценаристът вдигна очи към него, без да наруши буреносното си мълчание.

— Четох писмото ви — продължи Стар вече не с тона на приветлив млад директор на училище. Говореше като на равен, почтително, но твърдо.

— Сценарият не се получава такъв, какъвто го искам — избухна Боксли. — Всички вие сте много любезни с мен, но аз имам чувството, че съм обект на някакъв заговор. Ония двамата, дето ми ги дадохте за помощници, уж ме слушат, а после провалят всичките идеи — речникът им, изглежда, не съдържа повече от стотина думи.

— Защо не пишете сам? — попита Стар.

— Опитах. Изпратих ви една част.

— Но това беше само разговор, въпроси и отговори — каза внимателно Стар. — Интересен разговор, обаче нищо повече.

Двамата призрачни съпровождачи трябваше да направят всичко каквото могат, за да задържат Боксли в дълбокия стол. Той напъна все сили да се изправи; от устата му излезе нещо като еднократно, тихичко излайване, което имаше известна връзка със смеха, но не и с веселието, и каза:

— Ама вие тук май въобще не знаете как да четете. Докато разговарят, мъжете се дуелират. Накрая единият пада в кладенец и трябва да го измъкнат с ведро.

Той отново излая и се отпусна в стола си.

— Мистър Боксли, това бихте ли го написали в някоя от вашите книги?

— Какво? Разбира се, че не.

— Ще ви се стори прекалено евтино, нали?

— Нормите на киното са различни — заувърта Боксли.

— Вие ходите ли въобще на кино?

— Не, почти не ходя.

— Защото героите все се бият и падат в кладенци ли?

— Да, и защото лицата им са все напрегнати, а диалогът — невероятно неестествен.

— Оставете сега диалога — каза Стар. — Да предположим, че вашият диалог е по-изящен от този, който могат да напишат двамата ви помощници — нали затова ви поканихме тук. Но нека си представим нещо друго, което не е нито лош диалог, нито скачане в кладенци. Във вашия кабинет има ли печка, която се пали с кибрит?

— Мисля, че има — отговори Боксли напрегнато, — но аз не я използувам.

— Да предположим, че сте в кабинета си. Цял ден сте се дуелирали с някого или сте писали и вече сте прекалено изморен, за да продължите да се дуелирате или да пишете. Седите с вперен нанякъде празен поглед — всекиму се е случвало. В стаята влиза хубавичка стенографка, която сте виждали и преди, и вие я наблюдавате — апатично. Тя не ви вижда, макар че сте съвсем близо до нея. Сваля си ръкавиците, отваря си чантата и изсипва съдържанието й върху масата…

Стар се изправи и хвърли връзката си с ключовете на масата.

— В чантата има две монети от по десет цента и една от пет, както и една кибритена кутия. Тя оставя петцентовата монета на масата, десетцентовите прибира в чантата и отива с черните си ръкавици към печката, отваря я и ги пъха вътре. В кибритената кутия има само една клечка и тя понечва да я запали, като коленичи пред печката. Вие забелязвате, че през прозореца духа силен вятър — но точно в този момент иззвънява телефонът. Момичето вдига слушалката, казва „ало“, слуша, после изговаря бавно: „Никога през живота си не съм имала черни ръкавици.“ Оставя слушалката, отново коленичи пред печката и тъкмо когато драсва клечката, вие съвсем случайно поглеждате встрани и виждате, че в кабинета има още един мъж, който наблюдава всяко движение на девойката…

Стар замълча. Взе ключовете и ги пъхна в джоба си.

— Продължавайте — каза Боксли усмихнато. — Какво става по-нататък?

— Не знам — отговори Стар. — Просто нахвърлих няколко сцени.

Боксли почувствува, че са го хванали натясно.

— Най-обикновена мелодрама — отсече той.

— Не е задължително — каза Стар. — Във всеки случай никой не прави резки движения, не води евтин диалог, нито пък има някакъв определен израз на лицето. Това беше само една лоша сюжетна линия и писател като вас би могъл да я подобри. Но на вас ви беше интересно.

— За какво беше петцентовата монета? — отклони разговора Боксли.

— Не знам — отговори Стар. Изведнъж се засмя. — Да, да, толкова струва филмът.

Двамата невидими съпровождачи сякаш поосвободиха Боксли. Той се отпусна, облегна се в стола си и се засмя.

— За какво, по дяволите, ми плащате? — попита. — Не го разбирам аз това проклето кино.

— Ще го разберете, иначе нямаше да попитате за монетата.

 

 

Когато двамата излязоха от кабинета, в приемната чакаше тъмнокос мъж с големи кръгли очи.

— Мистър Боксли, да ви представя мистър Майк ван Дайк — каза Стар. — Какво има, Майк?

— Нищо, само дойдох да видя дали наистина съществуваш.

— Защо не вървиш да работиш? — попита Стар. — Дни наред не съм срещал нищо смешно в заснетия материал.

— Боя се да не си разстроя нервите.

— Трябва да поддържаш форма — каза Стар. — Я ни покажи някои от твоите номера. — Той се обърна към Боксли: — Майк е комик — измисля гегове. Аз съм бил още в пелени, когато той вече е работел тук. Майк, покажи на мистър Боксли двоен мах, хватка, ритник и бягство.

— Тук ли? — попита Майк.

— Тук.

— Няма много място. Аз исках да те попитам за…

— Мястото е достатъчно.

— Добре. — Той се огледа преценяващо. — Някой трябва да ми даде сигнал.

Помощничката на мис Дулън, Кейти, взе една книжна кесия и духна в нея, за да я разтвори.

— Това е класика още от кийстоуновско време[3] — каза Майк на Боксли. После се обърна към Стар: — той знае ли какво значи класика?

— Значи класически номер — обясни Стар. — Джорджи Джесъл[4] определя речта на Линкълн в Гетисбърг[5] като „класика“.

Кейти пъхна отвора на надутата кесия в устата си. Майк застана с гръб към нея.

— Готови! — извика Кейти и сплеска кесията с длани.

Майк мигновено се хвана с две ръце за задника, подскочи във въздуха, плъзна един след друг краката си към пода и оставайки на място, размаха два пъти ръце като криле на птица…

— Двоен мах — обяви Стар.

… после изтича през отворената от разсилния мрежеста врата и изчезна нанякъде покрай прозореца, който гледаше към балкона.

— Мистър Стар — обади се мис Дулън, — мистър Хенсън ви търси по телефона от Ню Йорк.

Десетина минути по-късно той изключи диктографа и мис Дулън влезе в кабинета му. В приемната чака един киноактьор и иска да говори с него, каза мис Дулън.

— Кажете му, че съм излязъл през балкона — посъветва я Стар.

— Добре. Търси ви за четвърти път тази седмица. Изглежда много угрижен.

— Спомена ли за какво ме търси? Не би ли могъл да говори с мистър Брейди?

— Нищо не каза. След малко трябва да влезете в заседание. Отвън са мис Мелъни и мистър Уайт. Мистър Броука е в съседната стая, в кабинета на мистър Райнмънд.

— Кажете на мистър Родригес да влезе. Обяснете му, че имам само няколко минути на разположение.

Когато красивият актьор влезе, Стар остана прав.

— Какво е това, което не може да чака? — попита той с благ тон.

Актьорът изчака да излезе мис Дулън.

— Мънро, аз съм свършен — продума той. — Трябваше да те видя.

— Свършен! — възкликна Стар. — Не чете ли „Варайъти“? Твоят филм се е задържал в „Рокси“, а в Чикаго само миналата седмица е донесъл тридесет и седем хиляди.

— Точно това е най-лошото. Това е трагедията. Получих всичко, каквото исках, но сега то не значи нищо за мен.

— Защо, по-добре ми обясни.

— Всичко между мен и Естер е свършено. Завинаги.

— Спречкване?

— Не, по-лошо, не мога дори да говоря за това. Целият съм зашеметен. Щурам се като луд. Играя ролята си като насън.

— Не съм забелязал — успокои го Стар. — Във вчерашните кадри беше великолепен.

— Наистина ли? Това само показва, че никой нищо не подозира.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че се разделяте с Естер?

— Предполагам, че ще се стигне и дотам. Да, неминуемо ще се стигне.

— Тогава какво има? — попита Стар нетърпеливо. — Да не би да е влязла в стаята ти, без да почука?

— О, не, друга няма. Вината е у мен. Аз съм свършен.

Изведнъж Стар го разбра.

— Откъде знаеш?

— Така е вече от шест седмици.

— Въобразяваш си — каза Стар. — Ходи ли на лекар?

Актьорът кимна.

— Всичко опитах. Даже… един ден в отчаянието си отидох при… при Кларис. Напразно. Край с мене.

За момент Стар изпита дяволитото желание да му каже да отиде да говори с Брейди. Брейди се занимаваше с въпросите на рекламата. Или това беше личен въпрос? Той се извърна за момент, овладя изражението си и отново погледна актьора.

— Ходих при Пат Брейди — каза Родригес, сякаш отгатнал мислите му. — Той ми даде цял куп фалшиви съвети и аз ги изпълних всичките, но нищо не излезе. На вечеря двамата с Естер седим един срещу друг и мен ме е срам да я погледна. Тя се държи много на ниво, но мен ме е срам. Непрекъснато ме е срам. Мисля, че „Дъждовен ден“ докара двадесет и пет хиляди в Демоин и счупи всички рекорди в Сейнт Луис, а в Канзас спечели двадесет и седем хиляди. Получавам купища писма от почитателки, а ето че вечер ме е страх да се прибера вкъщи, страх ме е да си легна.

Стар се почувствува леко потиснат. В началото, когато актьорът влезе в стаята му, възнамеряваше да го покани на едно парти, но сега вече не му се струваше подходящо. Какво ще прави на партито с този товар върху плещите си? Стар го видя във въображението си как се щура, унесен, от гост на гост, с коктейл в ръката си и с мисълта за двадесетте и седем хиляди печалба.

— Затова дойдох при теб, Мънро. Ти винаги намираш изход. Казах си: ще попитам Мънро, дори и да ме посъветва да се самоубия.

От бюрото на Стар се разнесе звън — той включи диктографа и чу гласа на мис Дулън.

— Пет минути, мистър Стар.

— Съжалявам, но ще ми трябват още няколко минути — каза Стар.

— Петстотин гимназистки минаха под строй покрай къщата ми — продължи актьорът мрачно, — а аз стоях зад завесите и ги наблюдавах. Не можех да изляза.

— Седни — нареди Стар. — Ще ни трябва повече време, за да поговорим.

В приемната двама участници в заседанието чакаха вече десет минути — Уайли Уайт и Джейн Мелъни. Джейн Мелъни беше суховата дребна блондинка на петдесетина години, за която можеха да се чуят петдесетте типично холивудски категоризации — „сантиментална глупачка“, „най-голямата майсторка на сюжети в Холивуд“, „ветеран“, „дърта драскачка“, „най-интелигентната жена в студията“, „най-ловката плагиатка в шоубизнеса“; а освен това, разбира се, я определяха ту като нимфоманка, ту като девственица, маниачка, лесбийка, вярна съпруга. Без да е стара мома, у нея, както у повечето самоиздигнали се жени, имаше нещо старомоминско. Страдаше от стомашна язва и годишната й заплата надвишаваше сто хиляди; можеше да се напише цял доклад по въпроса дали тя беше „достойна“ за нея, дали заслужаваше повече или въобще нищо. Джейн беше ценна с такива свои обикновени качества като простия факт, че беше жена, лесно приспособима, съобразителна и лоялна, че „познаваше играта“ и не беше самовлюбена. Някога двете с Мина бяха големи приятелки и с годините Стар бе успял да се пребори с острото си физическо отвращение към нея.

Тя и Уайли чакаха, без да си говорят — само от време на време отправяха по някоя забележка към мис Дулън. През две-три минути Райнмънд, организаторът, се обаждаше от кабинета си, където чакаха двамата с режисьора Броука. След десетина минути Стар позвъни на мис Дулън и тя повика Райнмънд и Броука; същевременно излезе от кабинета си под ръка с актьора, който изглеждаше толкова съсипан, че когато Уайли Уайт го попита как е, отвори уста и започна на място да му се оплаква.

— О, ужасно съм зле — подхвана той, но Стар го прекъсна рязко:

— Не, не си. Хайде сега върви и си изиграй ролята така, както ти казах.

— Благодаря ти, Мънро.

Джейн Мелъни се загледа след него, но не го заговори.

— Какво става, номера ли му въртят? — попита тя, смятайки, че някой иска да попречи на популярността му.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Стар. — Влизайте.

 

 

Вече беше обед и заседателите имаха право точно на един час от времето на Стар. Не по-малко — такова заседание можеше да бъде прекъснато само от режисьор, принуден по някакви причини да спре снимките; но и рядко много повече, тъй като на всеки осем дни компанията трябваше да пуска по един филм, неотстъпващ по сложност и разходи на „Миракъл“ на Райнхард[6].

Понякога — сега по-рядко, отколкото преди пет-шест години — Стар работеше по цяла нощ над един-единствен филм. Дни наред след подобна „фиеста“ обаче той се чувствуваше зле. Всяка възможност да преминава от проблем на проблем, всяка промяна възкресяваше жизнеността му. Подобно на хората, които могат да се събуждат от сън, когато пожелаят, той беше нагласил психологическия си часовник да върви не повече от час.

Освен сценаристите в съвещанието участвуваха още Райнмънд, един от най-ценените организатори, и режисьорът на филма Джон Броука.

На пръв поглед Броука приличаше на човек с администраторски способности — едър и спокоен, мълчаливо решителен, обичан от всички. Беше невежа и Стар често го улавяше, че се повтаря — във всичките му филми имаше епизод с младо богатско момиче, с едно и също действие, с едни и същи занимания. Няколко огромни кучета нахлуват в стаята при момичето и започват да подскачат около него. После момичето отива в конюшнята и плясва един от конете по хълбока. Тази тема едва ли можеше да се обясни с Фройд: най-вероятно някой път като младеж, чудейки се какво да прави, той е надникнал през някаква ограда и е видял подобно красиво момиче с кучета и коне. Сцената се е запечатала завинаги в съзнанието му като белег за шик.

Райнмънд беше симпатичен на вид, непоследователен младеж с доста добро образование. По природа той бе човек до известна степен с характер, но поради подчиненото си положение ежедневно бе принуждаван да лавира в действията и мислите си. И така постепенно се бе превърнал в неприятна фигура. На тридесет години не притежаваше нито една от добродетелите, които всеки американец неевреин, както и всеки евреин са научени да смятат за прекрасни. Но той пускаше филмите си навреме и демонстрирайки някаква почти хомосексуална привързаност към Стар, изглежда, бе съумял да притъпи неговата обичайна проницателност. Стар го харесваше — считаше го за добър, всестранно развит човек.

Уайли Уайт, разбира се, навсякъде по света би бил преценяван като интелектуалец от втора ръка. Той беше образован и бъбрив, едновременно простодушен и прозорлив, в някои моменти отнесен и затворен в себе си. Завистта му към Стар се проявяваше в редки мигове на непредпазливост и беше примесена с възхищение и дори обич.

— Крайният срок за предаването на филма е след две седмици, считано от събота — обяви Стар. — Мисля, че, общо взето, работата върви добре, много неща са оправени.

Райнмънд и двамата сценаристи се поздравиха взаимно с поглед.

— С изключение на едно — продължи замислено Стар. — Не виждам за какво въобще трябва да се прави такъв филм. Ето защо реших да го сваля.

За момент всички мълчаха стъписани, след което се чуха тихи протести, объркани въпроси.

— Не сте виновни вие — обясни Стар. — Мислех си, че във филма има нещо, което обаче го няма — това е. — Той се поколеба. В погледа му, отправен към Райнмънд, се четеше съжаление. — Жалко, защото сценарият беше добър. Платихме петдесет хиляди за него.

— Какво му е на филма, Мънро? — попита Броука с рязък глас.

— Едва ли си струва да влизаме в подробности — отвърна Стар.

Райнмънд и Уайли Уайт се питаха как щеше да им се отрази всичко това в професионално отношение. Райнмънд вече имаше зад гърба си два филма за тази година, но Уайли Уайт се нуждаеше от известен актив, за да подготви завръщането си в киното. Джейн Мелъни наблюдаваше Стар внимателно със своите малки, хлътнали като на череп, очи.

— Не можеш ли да ни кажеш нещо повече? — попита Райнмънд. — Ударът не е малък, Мънро.

— Просто лично аз не бих ангажирал Маргарет Съливан — каза Стар. — Нито пък Коулман. Не бих ги посъветвал да играят…

— По-конкретно, Мънро — помоли Уайли Уайт. — Какво не ти харесва? Сцените? Диалогът? Хуморът? Композицията?

Стар взе сценария от бюрото си, после го пусна, сякаш беше много тежък и не можеше да се справи с него физически.

— Не ми харесват героите. Не бих искал да се срещам с тях — ако знам, че ще бъдат някъде, аз ще отида другаде.

Райнмънд се усмихна, но в очите му имаше тревога.

— Критиката ти е убийствена — рече той. — А аз си мислех, че героите са доста интересни.

— И аз — намеси се Броука. — Мислех, че Ем е много симпатична.

— Така ли? — попита рязко Стар. — Пък аз почти не можах да я възприема като жив човек. А след като видях и края, си казах: „Е, и какво от това?“

— Сигурно може да се направи нещо — намеси се Райнмънд. — На нас естествено ни е много криво. Нали всички заедно приехме тази структура на филма…

— Но разказът не е същият — възрази Стар. — Много пъти съм ви казвал, че първото нещо, което решавам, е какъв тип разказ искам. Може във всяко друго отношение да правим промени, но щом веднъж сме определили какъв да бъде разказът, трябва да се придържаме към него с всяка реплика, с всеки жест. Този разказ не е от типа, който искам. Онзи, дето приехме първоначално, притежаваше блясък, яркост — това беше една жизнерадостна история. Докато този сега е пълен със съмнения и колебания. Героят и героинята престават да се обичат заради дреболии — после отново започват да се обичат, пак заради дреболии. След първия епизод на зрителя вече му е все едно дали те двамата въобще ще се видят отново, или не.

— Грешката е моя — неочаквано се обади Уайли Уайт. — Слушай, Мънро, струва ми се, че стенографките вече не изпитват онова нямо благоговение към своите шефове, както през хиляда деветстотин двадесет и девета година. Тях са ги уволнявали, те са виждали шефовете си паникьосани. Светът се е променил, това е.

Стар го погледна нетърпеливо и кимна леко с глава.

— Сега не говорим за това — каза той. — Основното в тази история е, че момичето действително изпитва нямо благоговение към своя шеф, ако трябва да използувам твоето определение. И нищо не сочи, че той е изпадал в паника. Когато я караш да се съмнява в него по какъвто и да било повод, тогава вече се получава друга история. Или по-точно — не се получава нищо. Този тип хора не са склонни към интроспекции — това трябва да ти бъде ясно — и аз ги искам такива. Ако желая да направя филм по сценарий на Юджийн О’Нийл, ще платя за такъв сценарий.

Джейн Мелъни, която до този момент не беше свалила поглед от Стар, разбра, че нещата ще се оправят. Ако той наистина бе искал да отхвърли филма, нямаше да се впусне в толкова разговори. Тя беше участвувала в играта най-дълго от всички, с изключение на Броука, с когото преди двадесет години бе изкарала една тридневна любов.

Стар се обърна към Райнмънд:

— Райни, още по подбора на актьорите трябваше да разбереш какъв филм искам. Започнах да отбелязвам репликите, които Корлис и Маккелуей не биха могли да произнесат, но не можах да довърша — изморих се. Запомни едно за в бъдеще — щом поръчам лимузина, значи искам точно такъв тип кола. Ако ще да ми намериш най-бързата състезателна кола в света, пак няма да е подходяща. Та така — добави Стар и се огледа, — да продължаваме ли по-нататък? След като ви казах, че филмът не ми харесва — като тип филм. Да продължаваме ли? Имаме две седмици. В края на втората ще започнем снимките с Корлис и Маккелуей — за филма такъв, какъвто е сега или какъвто ще бъде след промените. Струва ли си труда?

— Разбира се — обади се Райнмънд. — Мисля, че си струва. Самият аз се чувствувам виновен. Трябваше да предупредя Уайли. На мен ми се виждаше, че някои от идеите му са добри.

— Мънро е прав — грубо се намеси Броука. — През цялото време имах усещането, че нещо куца, но не можех да определя какво.

Уайли и Джейн го стрелнаха презрително и се спогледаха.

— А вие, сценаристите, мислите ли, че работата ще ви запали отново? — попита Стар не без благост в гласа. — Или да опитаме някой нов?

— Аз бих искал да пробвам още веднъж — каза Уайли.

— А ти, Джейн?

Тя кимна леко.

— Какво мислиш за момичето? — попита Стар.

— Естествено, че я харесвам.

— По-добре недей — предупреди я Стар. — Десет милиона американци ще се възмутят от това момиче, ако то се появи на екрана. Филмът продължава час и двадесет и пет минути — ако през една трета от това време показвате как една жена мами един мъж, то ще създадете впечатлението, че тя е една трета фльорца.

— А това много ли е? — лукаво попита Джейн и всички се изсмяха.

— За мен да — отговори замислено Стар. — Нищо, че за бюрото на Хейс[7] може и да не е. Ако искате да нарисувате на гърба й алена буква[8] — добре, само че тогава историята ще бъде съвсем различна. Няма да е тази. Тук става дума за една бъдеща съпруга и майка. Обаче… обаче…

Той насочи молива си към Уайли Уайт.

— … у нея има толкова страст, колкото у тази фигурка „Оскар“ на бюрото ми.

— Глупости! — извика Уайли. — Та тя е цялата само страст. Защо отива при…

— Да, тя наистина е доста разпусната — прекъсна го Стар, — но нищо повече. В сценария има една сцена, която е по-добра от всичко останало, дето измъдрихте, но вие взехте, че я изхвърлихте. Сцената, в която тя се опитва да накара времето да минава по-бързо, като бута стрелката на часовника напред.

— Тази сцена някак не се връзваше — каза извинително Уайли.

— Както и да е — продължи Стар, — аз имам петдесетина идеи. Сега ще извикам мис Дулън. — Той натисна един бутон. — И ако нещо не ви стане ясно, обаждайте се…

Мис Дулън се вмъкна в стаята почти незабелязано. Стар закрачи бързо и започна да диктува. Най-напред искаше да им обясни какъв тип момиче е героинята — какъв тип момиче според него е подходящ за случая. Тя е съвършена, с два-три дребни недостатъка, както в сценария — съвършена не защото публиката я иска такава, а защото Стар желае да види такъв тип момиче в такъв тип филм. Ясно ли е? Това не е характерна роля. Момичето е въплъщение на здраве, жизненост, амбициозност и любов. Най-същественото в цялата история е ситуацията, в която се озовава героинята. Тя научава една тайна, която засяга живота на много хора. Могат да се направят две неща — едното правилно, другото неправилно; в началото не е ясно кое какво е, но когато се изяснява, тя веднага избира правилното. Ето каква е историята — проста, чиста, ведра. Без никакви колебания.

— Девойката никога не е чувала думата „безработица“ — въздъхна Стар. — Все едно, че живее в хиляда деветстотин двадесет и девета година. Ясно ли е сега какъв образ искам?

— Напълно ясно, Мънро.

— А сега за действията й — продължи Стар. — По всяко време, във всеки един момент, в който се появява пред очите ни на екрана, тя иска да спи с Кен Уилард. Ясно ли е, Уайли?

— До болка.

— И всичко, което прави, е подчинено на едно — на желанието й да спи с Кен Уилард. Когато върви по улицата, тя все едно, че отива да спи с Кен Уилард; когато изяжда храната си, то е, за да има сили да спи с Кен Уилард. Но нито в един момент вие не трябва да създавате впечатлението, че тя дори би си помислила да спи с Кен Уилард — освен ако те двамата не са свързани в свещен съюз. Срам ме е да ви разяснявам тези достойни за детската градина истини, но те някак си са се изплъзнали от разказа.

Той разтвори сценария и взе да го преглежда лист по лист. Бележките на мис Дулън щяха да бъдат напечатани на машина в пет екземпляра и щяха да им бъдат раздадени, но Джейн Мелъни също си водеше записки. Свел поглед надолу, Броука подпря с ръка челото си — той помнеше времето, „когато режисьорът значеше нещо тук“, когато сценаристите бяха просто съчинители на гегове или ентусиазирани, но плахи репортерчета, пропити от уиски; тогава режисьорът беше всичко. Нямаше разни организатори, нямаше Стар.

Чувайки името си, той се стресна и разтвори широко очи.

— Джон, няма да е зле, ако покатериш младежа на някой островръх покрив и го накараш да походи, като през цялото време камерата го следи. Може да се получи нещо интересно — не говоря за някакво чувство за опасност или напрежение, нищо определено, просто имаме сутрин и момче на покрива.

Броука се върна духом в стаята.

— Добре — каза той, — само намек за опасност.

— Дори и това не — възрази Стар. — Той не създава впечатление, че може да падне от покрива. След този кадър преминаваш направо към следващия.

— През прозореца — предложи Джейн Мелъни. — Той може да влезе в стаята на сестра си през нейния прозорец.

— Това е добър преход — съгласи се Стар. — Направо към сцената с дневника.

Сега вече Броука беше целият в слух.

— Ще го снимам отдолу — каза той. — После ще го накарам да се отдалечи от камерата, а тя ще остане неподвижна. Снимам го от разстояние. Той се отдалечава от камерата, а аз не го следвам. После го хващам в едър план и отново го карам да се отдалечи. Вниманието не е съсредоточено върху него — просто го снимам на фона на целия покрив и небето.

Тези кадри му харесаха, истински режисьорски кадри, каквито вече не се срещаха на път и под път. Може да използува кран — ще излезе по-евтино, отколкото да строи покрив в павилиона и да използува изкуствено небе. Ето нещо типично за Стар — истинското небе беше пределът. Броука достатъчно дълго беше работил с евреи, за да вярва в мита за тяхното скъперничество.

— В третия епизод го накарай да удари свещеника — каза Стар.

— Какво! — извика Уайли. — И католиците да ни хванат за гушата!

— Говорих с Джо Бройн. И друг път са били свещеници, без това да им е навреждало.

Той продължи да говори със спокойния си, равен тон, докато мис Дулън не погледна към часовника — тогава изведнъж спря.

— Много ли е това до понеделник? — попита той Уайли.

Уайли погледна Джейн и тя отвърна на погледа му, без да си даде труда дори да кимне. Той съзна, че с уикенда им е свършено, но сега се чувствуваше по-друг човек, отколкото когато влезе в стаята. Щом ти плащат по хиляда и петстотин на седмица, не си пестиш силите за извънредна работа, особено ако филмът ти е под въпрос. Уайли се беше провалил като „нещатен“ сценарист поради безгрижието си, но тук грижата имаше Стар — за всички тях. И той нямаше да се освободи от влиянието на Стар дори след като напуснеше кабинета му — достатъчно беше да се намира в пределите на студията. Усещаше в себе си някаква особено силна устремност. Това, което чуха преди малко от Стар, тази смесица от здрав разум, трезви чувства, сценична изобретателност и полунаивна представа за всеобщото благо, го вдъхнови да изпълни собствената си роля, да отнесе своя каменен блок на мястото му, ако ще трудът му предварително да е осъден на неуспех, ако ще резултатът да се окаже скучен като пирамида.

Джейн Мелъни наблюдаваше през прозореца рехавата върволица от хора, тръгнали към столовата. Тя щеше да си поръча обяд в своя кабинет и докато го чакаше, щеше да изплете мислено няколко интригуващи сцени. В един и петнадесет щеше да дойде човекът, който пренасяше контрабанда френски парфюми през мексиканската граница. Това не беше грях — така както едно време, при сухия режим, не беше грях да си купуваш забранен алкохол.

Броука гледаше как Райнмънд се подмазва на Стар. За него беше ясно, че Райнмънд прави кариера. Засега получаваше седемстотин и петдесет долара седмично, за да упражнява ограничената си власт над режисьори, сценаристи и актьори, които вземаха много повече. Беше обут в евтини английски обувки, купени от някой магазин близо до „Бевърли Уилшър“, и Броука се надяваше, че му убиват, но много скоро щеше да си поръчва обувки при Пийл и щеше да захвърли зелената си тиролска шапчица с перо. В сравнение с него Броука имаше години преднина. Във войната се беше отличил, но някак бе изгубил вътрешното си равновесие, откак бе позволил на Айк Франклин да го перне с длан през лицето.

Стаята беше изпълнена с цигарен дим. Седнал зад дима, зад бюрото си, Стар все повече се вдълбочаваше в себе си, макар че продължаваше да бъде любезен и да следи в общи линии онова, което му говореха Райнмънд и мис Дулън. Заседанието беше приключило.

 

 

(Стар трябва да приеме датския принц Аге, който иска да научи от самия извор как се правят филми и който е определен в авторовия списък на действуващите лица като „назряващ фашист“.)

— На телефона е мистър Маркъс — обажда се от Ню Йорк — обяви мис Дулън.

— Как така? — учуди се Стар. — Нали снощи се видяхме с него тук?

— Да, но все пак ви търси от Ню Йорк — гласът е на мис Джейкъбс. Обажда се от неговия кабинет.

Стар се засмя.

— Днес трябва да обядваме с него. Никой самолет и най-бързият, няма да може да го докара.

Мис Дулън се върна на телефона. Стар постоя така, за да чуе резултата.

— Всичко е наред — съобщи след малко мис Дулън. — Оказа се грешка. Сутринта мистър Маркъс се обадил в Ню Йорк, за да им съобщи за земетресението и наводнението в снимачното градче, и, изглежда им е казал да попитат и вас. Говорил е с някаква нова секретарка, която не го е разбрала. Вероятно тя е объркала всичко.

— Вероятно — съгласи се Стар мрачно.

Принц Аге не ги разбра какво си говорят, но в желанието си да види само приказната страна на живота тук, реши, че е нещо истински американско. Мистър Маркъс, чието седалище се намираше в най-близко съседство, се обадил в своя нюйоркски кабинет, за да им каже да разпитат Стар за наводнението. Принцът си представи някакви сложни взаимоотношения, без да схване, че цялата тази бъркотия се бе завъртяла в някога блестящия, непоклатим мозък на мистър Маркъс, който вече започваше да издиша.

— Очевидно тази секретарка е съвсем нова — продължи Стар. — Някакви други съобщения?

— Отби се мистър Робинсън — каза мис Дулън, която вече се готвеше за обедната си почивка. — Едната от жените му казала името си, но той го забравил — мисли, че е нещо като Смит, Браун или Джоунс.

— Много ще ни помогне това, няма що.

— Доколкото си спомня, тя му казала, че била дошла съвсем наскоро в Лос Анджелис.

— А аз си спомням, че беше със сребърен колан на дупки във формата на звезди — каза Стар.

— Опитвам се да узная нещо повече за Пийт Заврас. Говорих с жена му.

— Тя какво каза?

— Имали страхотни неприятности, наложило се да продадат къщата, тя била болна.

— Безнадеждно зле ли са очите му?

— Тя, изглежда, не знаеше нищо по този въпрос. Въобще не беше чувала, че има опасност да ослепее.

— Много странно.

На път към столовата продължи да мисли за Заврас, чувствуваше се объркан — така както го бяха объркали проблемите на актьора тази сутрин. Неприятностите, свързани с човешкото здраве, му бяха чужди — той не мислеше дори за своето собствено. На алеята пред столовата отстъпи, за да даде път на един открит електрокар, натъпкан с момичета в ярки костюми от епохата на Регентството, който идваше откъм снимачното градче. Роклите пърхаха на вятъра, младите изрисувани лица го гледаха любопитно и той им се усмихна, когато минаха покрай него.

 

 

Единадесет мъже и техният гост, принц Аге, обядваха в закрития салон на служебната столова. Това бяха хората на парите — тук те управляваха; и ако нямаше някой гост, се хранеха сред мълчание, рядко нарушавано от въпроси за съпругите или децата им или от някоя самотна мисъл, изкарана от дълбините на съзнанието им. Осем от тях бяха евреи, петима бяха родени в чужбина, включително един грък и един англичанин, и всички се познаваха от дълго време. Вътре в групата имаше определена класификация — от стария Маркъс до стария Лийнбаум, който някога бе купил най-изгодния блок акции в шоубизнеса и никога не харчеше за филмите си повече от един милион на година.

Старият Маркъс все още проявяваше обезпокояваща жизнеустойчивост. Някакъв неподдаващ се на атрофия инстинкт го предупреждаваше за всяка опасност, за всеки заговор срещу него — самият той ставаше най-опасен, когато другите смятаха, че са го притиснали до стената. Сивкавото му лице бе придобило такъв замръзнал израз, че дори онези, които бяха свикнали да дебнат тика на едното му око, вече не можеха да го видят. Природата го беше прикрила с кичурче бели косми; бронята му бе станала непроницаема.

Маркъс беше най-старият, а Стар най-младият от групата; наистина вече не чак толкова млад, но навремето, когато за първи път седна сред тези мъже, той беше момче-чудо на двадесет и две години — финансист сред финансисти. Можеше да изчислява разходите наум със скорост и точност, които ги зашеметяваха — защото те не бяха магьосници, нито дори експерти в това отношение въпреки общоприетата представа за финансовите способности на евреите. Повечето дължаха успеха си на различни други свои качества. Но там, където работата се върши от група хора, течението влачи след себе си и не дотолкова компетентните, тъй че те с удоволствие оставяха на Стар заключителната дума, като дори изпитваха радостно вълнение, сякаш сами бяха взели участие, подобно на запалянковците на футболните мачове.

С времето Стар, както ще видим по-нататък, бе поизоставил тази си дейност, макар и все така да притежаваше забележителния си финансов талант.

Принц Аге седеше между Стар и Морт Флайшакър, юрисконсулта на компанията, а насреща му бе Джо Пополос, собственикът на киносалоните. Той изпитваше някаква неопределена, смътна враждебност към евреите, но се опитваше да се освободи от нея. Човек с буен характер, служил навремето в Чуждестранния легион, принцът смяташе, че евреите прекалено много треперят за собствената си кожа. И все пак беше склонен да приеме, че в Америка, поставени при по-други условия, те са може би по-различни, а Стар считаше за мъж на място във всяко едно отношение. Колкото до останалите (за него повечето бизнесмени бяха скучни тикове), за да направи окончателната си преценка, той се вслуша в Бернадотовата кръв, която течеше в жилите му.

Баща ми — ще го наричам мистър Брейди, както го наричаше принц Аге, когато ми разказа за този обяд — беше обезпокоен за някакъв филм и когато Лийнбаум си тръгна по-рано от другите, се премести на неговото място, точно срещу Стар.

— Мънро, как ти се вижда тази идея с филма за Латинска Америка? — попита той.

Принц Аге усети как в миг вниманието на всички прещрака към тях — усети го така ясно, сякаш няколкото чифта мигли бяха плеснали като криле. И отново настъпи тишина.

— Ще го снимаме — отговори Стар.

— Със същия бюджет? — попита Брейди.

Стар кимна.

— Но той е огромен — възкликна Брейди. — В тези тежки времена не можем да очакваме чудеса — няма да има втори „Ангелите на ада“, нито пък „Бен Хур“, когато харчиш на поразия, но после си възвръщаш парите.

Може би атаката е била подготвена предварително, тъй като в същия дух се обади и Пополос, гъркът:

— Днес такова несто не е изгодно, Мънро. Времената са други. Онова, дето го правехме, когато си играехме с парите, веце не мозем да го правим.

— А вие какво мислите, мистър Маркъс? — попита Стар.

Всички очи, следвайки неговите, се насочиха към другия край на масата, но мистър Маркъс, сякаш предварително предупреден, вече бе дал знак на личния си келнер зад него, че иска да стане, и в момента беше окръжен от ръцете на келнера като топка в баскетболен кош. Той ги изгледа така безпомощно, че човек трудно можеше да си го представи как понякога вечер танцува със своята млада приятелка — канадка.

— Мънро е нашият продуцентски гений — заяви Маркъс. — Аз вярвам и напълно разчитам на Мънро. Самият аз не съм видял наводнението.

Никой не продума, докато той излизаше от стаята.

— В момента от цялата страна няма да може да се съберат два милиона долара — обади се пак Брейди.

— Няма да мозе — повтори Пополос. — Ако сте да ги хванем за главите и да ги блъскаме, пак няма да мозе.

— Възможно е — съгласи се Стар. Почака миг, сякаш за да се увери, че всички го слушат, и продължи: — Мисля, че можем да разчитаме на милион и четвърт от прожекциите в страната. Дори на милион и половина. И на четвърт милион от чужбина.

Отново мълчание — този път озадачено и леко объркано. Стар помоли през рамо келнера да го свърже по телефона с кабинета му.

— Да, но какъв е бюджетът ти? — запита Флайшакър. — Доколкото разбрах, той е милион седемстотин и петдесет хиляди. И очакваш само да покриеш разноските, без печалба.

— Не го очаквам — отговори Стар. — От този филм едва ли ще изкараме повече от милион и половина.

Всичко в стаята до такава степен бе замръзнало неподвижно, че принц Аге сякаш чу как от една пура се отдели сив къс пепел и падна във въздуха. Флайшакър се опита да каже нещо с вкаменено от изненада лице, но в този момент връчиха на Стар изотзад телефонната слушалка.

— Вашият кабинет, мистър Стар.

— А, да… ало, мис Дулън. Вече ми е ясно каква е станало с Пийт Заврас. Тук има някаква гадна интрига — главата си залагам… О, така ли? Чудесно… чудесно. Слушайте сега какво трябва да направите: още днес следобед го изпратете при моя очен лекар — доктор Джон Кенеди. Кажете му да си вземе епикризата и да я фотокопира. Нали разбирате?

Затвори телефона и леко развълнуван, се обърна към хората около масата:

— Чувал ли е някой от вас, че Пийт Заврас е на път да ослепее?

Един-двама души кимнаха. Но повечето от присъствуващите напрегнато разсъждаваха наум дали Стар не бе сгрешил относно цифрите, които съобщи преди малко.

— Това са чисти измислици — продължи Стар. — Пийт казва, че дори не е ходил на очен лекар, че въобще не може да разбере защо е това настроение срещу него в студиите. Някой не го обича или са го оклеветили и ето го без работа вече цяла година.

Дочуха се обичайните съчувствени думи. Стар подписа чека и се приготви да стане.

— Извинявай, Мънро — обади се Флайшакър с настойчив глас, докато Брейди и Пополос изчакваха. — Аз съм сравнително нов тук и вероятно все още не мога да улавям всички двусмислици и недвусмислици. — Приказваше бързо, но вените на челото му се бяха издули от гордост, че говори с речника на студентите от Нюйоркския университет. — Трябва ли да разбирам, че смяташ да намалиш бюджета си с четвърт милион?

— Това ще бъде един високохудожествен филм — каза Стар с привидно невинен израз на лицето.

Едва сега всички разбраха, че не се шегува, но все още се надяваха, че тук има някакъв номер. Стар вероятно разчиташе на печалба. Никой здравомислещ човек…

— Две години не поемахме никакъв риск — продължи Стар. — Време е да заснемем филм, от който ще загубим малко пари. Да кажем, че го правим от добра воля, това ще ни спечели нови зрители.

Някои все още си мислеха, че той смята филма за риск, но обещаващ риск, ала Стар не остави място за предположения.

— Филмът ще ни донесе загуба — каза и се изправи; долната му челюст бе леко издадена напред, бляскавите му очи се усмихваха. — Ще бъде по-голямо чудо от „Ангелите на ада“, ако си покрием разноските. Но ние имаме известни задължения към публиката, както казва Пат Брейди на тържествените обеди в Академията. Ще бъде добре за цялостната ни продукция, ако вмъкнем някой некасов филм.

Той кимна към принц Аге. Последният се поклони бързо, като същевременно се опитваше с един последен поглед да улови общия ефект от думите на Стар, но не успя да разбере нищо. Очите, по-скоро насочени към някаква неопределена точка над масата, отколкото сведени надолу, сега мигаха бързо-бързо, ала в стаята не се чуваше дори шепот.

 

 

След като излязоха от закрития салон, двамата прекосиха общата зала на столовата в единия й край. Принц Аге попиваше жадно всичко. Шаренията беше голяма — цигани, граждани, войници; бакенбарди и мундири с галони от времето на Първата империя. От разстояние те приличаха на хора, живели и вървели преди сто години, и Аге се запита как ли биха изглеждали той и неговите съвременници като статисти в някой бъдещ исторически филм.

В следващия момент съзря Ейбрахам Линкълн и чувствата му внезапно се промениха. Той бе израсъл в зората на скандинавския социализъм, когато биографичната книга на Николай[9] беше любимо четиво. Бяха го учили, че Линкълн е велик човек, от когото трябва да се възхищава, но тъкмо защото му го натрапваха, принцът го мразеше. Сега обаче, като го видя седнал тук, с кръстосани крака, с добродушно лице, вторачено в обяда му за четиридесет цента, включително десертът, със заметнат около врата шал, сякаш за да се предпази от неравномерното духане на вентилаторите — сега принц Аге, който най-после беше в Америка, се зазяпа в него като турист в музейна ценност. Значи това е Линкълн. Стар, отминал далеч напред, се бе обърнал към него и го чакаше — но Аге не можеше да откъсне очи.

„Значи това било то, киното“ — мислеше си той.

Внезапно Линкълн набоде с вилицата си едно триъгълно парче сладкиш и го натъпка в устата си и принц Аге, леко изплашен, забърза към Стар.

— Надявам се, че виждате това, което искахте — каза Стар, чувствувайки, че го бе пренебрегнал. — След половин час ще трябва да изгледам заснетия материал и тогава вие ще можете да обиколите колкото желаете снимачни площадки.

— Предпочитам да остана с вас — каза принц Аге.

— Ще отида да видя какви съобщения има за мен и след това ще тръгнем двамата заедно — обясни Стар.

Обаждал се беше японският консул във връзка с прожектирането на някакъв шпионски филм, който можело да нарани националните чувства на японците. Имаше и други телефонни обаждания и телеграми, както и нови сведения от Роби.

— Спомнил си е името на жената. Сигурен е, че е Смит — каза мис Дулън. — Бил й предложил да я заведе в снимачния павилион, за да й намери сухи обувки, но тя му отказала — така че не може да предявява никакъв иск към нас.

— И как да я издирим с това име — Смит. Много ми помогна! — Замисли се за миг, сетне нареди: — Поискайте от телефонната компания списъка на всички Смитовци, получили телефонни номера през последния месец. Обадете се на всичките.

— Добре.

Бележки

[1] Всичко отминава. Само изкуството е вечно[2] (фр.). — Б.пр.

[2] Из стихотворението на Теофил Готие — „Изкуство“.

[3] „Кийстоун“ — американска киностудия, една от най-престижните в историята на киното. Основана е през 1912 г. от Мак Сенет, с помощта на Кесел и Боман. Под ръководството на Сенет в студията „Кийстоун“ се създава един напълно нов комедиен стил, с елементи на водевила, цирка, кинокомедията и пантомимата, и все пак уникален по своята същност.

[4] Джордж Джесъл — американски водевилен актьор и комик, особено популярен през 30-те години.

[5] Гетисбърг — малък град в Южна Пенсилвания, където през 1863 г. се е разиграла решаващата битка за Гражданската война. Тук има национално гробище, по случай чието откриване на 19 ноември 1863 г. Линкълн е произнесъл една от своите най-прочути речи.

[6] „Миракъл“ на Райнхард — спектакъл, поставен в лондонската зала „Олимпия“ от знаменития германски режисьор Макс Райнхард по пиесата на Морис Метерлинк „Сестра Беатрис“.

[7] Бюрото на Хейс — организация, създадена през 1922 година в Холивуд от Уилям Хейс (1879–1954) с цел да осъществява цензура над американските филми; „кодексът Хейс“ се е разпростирал и върху поведението на актьорите в живота.

[8] Тук се прави паралел със съдбата на главната героиня на романа „Алената буква“ от големия американски писател Натаниъл Хоторн, която трябва да изкупи греха си, задето е родила незаконно дете, като цял живот носи изписана на гръдта си алената буква „А“.

[9] Джон Джордж Николай (1832–1901) — американски писател от германски произход. Бил е частен секретар на Ейбрахам Линкълн в годините 1860–1865. Заедно с Джон Хей е автор на биография на Линкълн в десет тома („Ейбрахам Линкълн, история“).