Франсис Скот Фицджералд
Последният магнат (4)

Четвърта глава

— Здравей, Мънро — поздрави го Ред Райдингуд. — Приятно ми е да те видя при нас.

Стар го отмина, прекоси огромната снимачна площадка и се насочи към декора, представляващ великолепно обзаведена стая, където щяха да снимат утре. Режисьорът Райдингуд го последва, но много скоро разбра, че колкото и бързо да вървеше, Стар винаги успяваше да бъде с една-две крачки пред него. Долови симптома на недоволството — сам го бе проявявал по-рано. Някога имаше своя студия и там беше прилагал всички тия номера. С нищо не можеше да го учуди сега Стар. Той, Райдингуд, беше майстор по изграждането на ситуации и Стар, колкото и да се правеше на делови и експедитивен, не можеше да го надплува в собствените му води. Веднъж Голдуин се набърка в работата му и Райдингуд го накара да се опита да изиграе една роля пред очите на петдесет души — в резултат получи онова, което бе очаквал: възстановен бе собственият му авторитет.

Стар стигна до великолепния декор и там спря.

— Не струва — каза Райдингуд. — Никакво въображение. Както и да се освети…

— Защо трябваше да ме викаш заради това? — попита Стар и се приближи до него. — Защо не го обсъди с художниците?

— Не съм те молил да идваш дотук, Мънро.

— Нали искаше сам да си бъдеш организатор?

— Съжалявам, Мънро — все така невъзмутимо продължи Райдингуд, — но не съм те молил да идваш дотук.

Стар се обърна внезапно и тръгна обратно към камерите. Погледите на група зяпнали от почуда посетители за миг се преместиха от героинята на филма, обхванаха Стар и после разсеяно се насочиха отново към героинята. Те бяха Откриватели на Америка. Неведнъж бяха наблюдавали онази страна на ритуала, дето е предназначена за обикновените зрители, но сега тук виждаха как Мечтата се превръща в действителност.

Стар спря до стола й. Беше облечена в рокля с голямо деколте, което разкриваше яркочервения обрив по гърдите и гърба й. Преди всеки дубъл петната се замазваха с мехлем, който избърсваха веднага след това. Косата й беше червена и лепкава като засъхваща кръв, но в очите й имаше звезден блясък, който камерата улавяше.

Още неуспял да каже нещо, Стар чу един услужлив глас зад гърба си:

— Прекрасна е. Просто прекрасна.

Беше един от асистент-режисьорите, който с този комплимент целеше няколко неща. Хвалеше актрисата, за да не трябва да напряга бедната си кожа, като се навежда и ослушва. Хвалеше Стар, задето я бе ангажирал. Хвалеше със заобикалки и Райдингуд.

— Как е, как се чувствувате? — попита я любезно Стар.

— Чудесно — отговори тя, — само ако не бяха рекламните агенти.

Стар й смигна дружески.

— Ще ги държим настрана.

Името й вече бе станало синоним на думата „кучка“. Тя вероятно се бе постарала да прилича на кралица от комиксите за Тарзан, която по твърде тайнствен начин властвува над цял народ от чернокожи. Впрочем за нея всички останали хора на тоя свят бяха чернокожи. Такива хора като нея бяха неизбежно зло и обикновено ги ангажираха за не повече от един филм.

Райдингуд тръгна със Стар към изхода.

— Всичко е наред — каза режисьорът. — Тя прави каквото може.

Оттук вече нямаше да ги чуят. Стар спря внезапно и погледна Ред с искрящи от ярост очи.

— Това, което си заснел досега, е боклук — извика той. — Знаеш ли на какво ми прилича тя в пробните кадри — на „Мис Хранителни стоки“.

— Опитвам се да получа възможно най-доброто изпълнение…

— Ела с мен — каза Стар рязко.

— С теб? Да им дам ли почивка?

— Не се връщай — заповяда му Стар и бутна тапицираната външна врата.

Колата и шофьорът чакаха отвън. И минутите му бяха ценни.

— Качвай се — нареди Стар.

Сега вече Ред разбра, че положението е сериозно. Дори изведнъж проумя в какво се състои работата. Още първия ден момичето му бе стъпило на врата с грубия си рязък език. Той обичаше да има мир и предпочете да я остави да изиграе как да е ролята си, отколкото да създава неприятности.

Стар сякаш продължи мислите му.

— Ти не можеш да се справиш с нея — каза той. — Бях ти обяснил какво искам. Исках да я видя подла и гадна, а сега каква е — отегчена. Боя се, че ще трябва да се откажем, Ред.

— От филма ли?

— Не. Харли ще го направи.

— Добре, Мънро.

— Съжалявам, Ред. Ще опитаме нещо друго.

Колата спря пред административното здание.

— Да довърша ли тази сцена? — попита Ред.

— В момента довършват — каза Стар мрачно. — Харли е там.

— Как така, дявол да го вземе!

— Той влезе, след като ние излязохме. Наказах го снощи да прочете сценария.

— Слушай, Мънро…

— Днес съм много зает, Ред — отсече Стар. — Ти загуби интерес към филма още преди три дни.

„Неприятна история“ — помисли си Райдингуд. Това щеше да накърни положението му в студията, наистина леко, но щеше да го накърни, а вероятно и щеше да му попречи точно в този момент да се ожени за трети път, както възнамеряваше. Дори скандал не можеше да си позволи да направи — ако не си съгласен със Стар, няма какво да го разгласяваш. Стар беше най-важната фигура в Холивуд, той винаги, почти винаги беше прав.

— А сакото ми? — сети се изведнъж. — Оставих го на един стол в павилиона.

— Знам — отговори Стар. — Ето ти го.

Той толкова много се стараеше да бъде снизходителен към неуспеха на Райдингуд, та бе забравил, че носи сакото му.

 

 

„Прожекционната зала на мистър Стар“ представляваше миниатюрен киносалон с четири реда тапицирани столове. Пред първия ред имаше дълги маси с мъждиво светещи лампи, бутони и телефони. До стената се виждаше пиано, останало от зората на звуковото кино. Стаята беше боядисана и столовете тапицирани само преди година, но от дългите часове работа всичко вече имаше овехтял вид.

Стар идваше тук в два и половина, после отново в шест и половина и гледаше заснетия през деня материал. Тогава обикновено се усещаше свирепо, неистово напрежение, той работеше с faits accomplis — с крайния резултат от няколкомесечен труд: спазаряване, планиране, писане и преработване на написаното, подбиране на актьорите, изграждане на сцените, избиране на осветлението, репетиране, заснемане; с плода от блестящи интуитивни находки или от решения, продиктувани от отчаянието, апатията, интригантството или изнурителната работа. В тези моменти сложната маневра биваше преустановявана — чакаха се нареждания от боевата линия.

Освен Стар присъствуваха представители на всички технически отдели, заедно с организаторите и директорите на продукциите. Режисьорите не идваха на тези прожекции — формално, защото се смяташе, че вече са си свършили работата, но в действителност, защото тук, след като парите се лееха като сребърни потоци, не се щадяха критиките. Те деликатно стояха настрани.

Хората вече се бяха събрали. Стар влезе и бързо зае мястото си. Разговорите секнаха. Той се облегна, преметна крак през страничната облегалка на стола си и светлината в стаята бе угасена. На задния ред светна клечка кибрит — сетне настъпи тишина.

На екрана група френски канадци караха канутата си срещу течението на бързей. Сцената беше заснета в един резервоар в студията и подир всеки кадър, след като гласът на режисьора обявеше: „Стоп“, актьорите се отпускаха, изтриваха потта от челата си и понякога се смееха шумно — водата от резервоара спираше да шурти, илюзията свършваше. Единствените коментари на Стар бяха да каже кои кадри избира и да отбележи, че е свършена „добра работа“.

В следващата сцена, все още в бързея, канадска девойка (Клодет Колбърт) разговаряше с преносвача на трупи (Роналд Коулман), като гледаше надолу към него от едно кану. След като бяха прожектирани няколко метра лента, Стар изведнъж се обади:

— Резервоарът демонтиран ли е?

— Да, сър.

— Мънро, трябваше им за…

Стар прекъсна най-безцеремонно обясненията:

— Да се монтира веднага. Дайте да видим отново втората сцена.

Лампите веднага светнаха. Един от директорите стана от стола си и се изправи пред Стар.

— Чудесно изиграна сцена, а следва да я изхвърлим — каза Стар възмутено, но с тих глас. — Кадрите не са центрирани добре. Камерата трябва да е разположена така, че през цялото време, докато Клодет говори, да хваща красивата й глава, не е ли тъй? Хората отиват на кино тъкмо заради това — да гледат главата на едно красиво момиче. Кажете на Тим, че е можел да й спести напрежението, ако беше използувал дубльорката й.

Лампите отново изгаснаха. Директорът клекна до стола на Стар, за да не пречи. Показаха пак кадъра.

— Нали виждате? — попита Стар. — А освен това има косъм, там вдясно, забелязахте ли го? Проверете дали е на прожекционния апарат или на лентата.

Едва в края на сцената Клодет Колбърт бавно вдигна глава и разкри големите си влажни светли очи.

— Ето какво ни трябваше през цялото това време — каза Стар. — А и тя добре играе. Опитайте се утре, или дори още днес привечер, да заснемете сцената отново.

Пийт Заврас не би направил такава грешка. В цялата киноиндустрия нямаше и шестима оператори, на които да можеш да разчиташ напълно. Лампите светнаха; организаторът и директорът на продукцията си излязоха.

— Мънро, а сега този материал — бил е заснет вчера, получихме го късно снощи.

В стаята стана тъмно. На екрана се появи главата на Шива, огромна и невъзмутима, забравила, че само след няколко часа ще бъде отнесена от пороя. Около нея се тълпяха вярващи.

— Заснемете тази сцена повторно — внезапно се обади Стар, — като накарате две деца да яхнат главата. Проверете дали това няма да се сметне за богохулство, но мисля, че не е. На децата всичко им е позволено.

— Добре, Мънро.

Сребърен колан на дупки във формата на звезди… Смит, Джоунс или Браун… Търси се жена със сребърен колан, която…

Със следващия филм действието се премести в Ню Йорк, гангстерска история, и изведнъж Стар стана неспокоен.

— Тази сценка е боклук — извика той от тъмнината. — Написана е зле, актьорите не са подходящи, нищо не е направено както трябва. Тия типове въобще нямат престъпен вид. Приличат на маскирани пъзльовци. По дяволите, Лий, какво значи това?

— Сцената беше написана тази сутрин на място — обясни Лий Капър. — Бъртън искаше всичко да се заснеме в Шести павилион.

— Може, само че това е боклук. Няма смисъл да се снимат такива неща. Тя сама не си вярва на думите, нито пък Кари. „Обичам те“ в едър план — зрителите направо ще те освиркат! Освен това момичето е облечено безвкусно.

В тъмнината бе даден някакъв сигнал, прожекционният апарат спря, лампите светнаха. Стаята чакаше в пълно мълчание. Лицето на Стар беше безизразно.

— Кой написа тази сцена? — попита той след малко.

— Уайли Уайт.

— Трезвен ли беше?

— Разбира се.

Стар се замисли.

— До довечера възложете тази сцена на четирима други сценаристи. Вижте кого ще можете да намерите! Сидни Хауърд дойде ли?

— Пристигна тази сутрин.

— Говорете с него. Обяснете му какво искам. Девойката е смъртно уплашена — тя е вцепенена. Нищо повече. Човек не изпитва по три вида чувства наведнъж. Освен това Капър…

Художник-постановчикът проточи врат напред от мястото си на втория ред.

— Да?

— Нещо куца на декора.

Присъствуващите в залата размениха кратки погледи.

— Какво по-точно, Мънро?

— Това ти трябва да кажеш — отговори Стар. — Претрупан е, чак главата ти се замайва. Изглежда евтин.

— Да, но не е.

— Знам, че не е. Трябва да се пипне тук-там — малко, не много. Огледай го още веднъж. Може би мебелите са много или не са подходящи. Дали да не добавиш още един прозорец? Или защо не удължиш коридора, ще получиш по-голяма перспектива.

— Ще видя какво мога да направя.

Капър се измъкна от реда, гледайки часовника си.

— Започвам още сега — каза той. — Тази вечер ще работя и утре сутринта ще направим промяната.

— Добре, Лий, ще заснемеш отново тези сцени, нали?

— Да, Мънро.

— Вината поемам аз. Имате ли кадрите с боя?

— Сега идват.

Стар кимна. Капър излезе бързо и в стаята отново стана тъмно. На екрана четирима мъже провеждаха страхотно състезание по бой с юмруци в едно мазе.

— Вижте го Трейси — засмя се Стар. — Вижте го как се нахвърля на оная. Бас държа, че не му е за пръв път.

Мъжете се биеха отново и отново. Един и същи бой. Накрая те неизменно се обръщаха усмихнати един към друг, понякога побутваха противника си приятелски по рамото. В опасност бе единствено дубльорът, професионален боксьор, който би могъл да убие останалите трима. За него щеше да стане наистина опасно, ако те пренебрегнеха неговите наставления и започнеха да раздават удари накъдето им падне. Най-младият актьор обаче се страхуваше за лицето си и режисьорът, за да прикрие гримасите му, бе прибягнал до по-особени ракурси и бе вмъкнал допълнителни кадри.

После двама мъже се срещаха до безкрай на прага на една врата, разпознаваха се и си отиваха. Срещаха се, трепваха и си продължаваха по пътя.

Сетне някакво момиченце четеше под дърво, а над него, на един от клоните, седеше момченце и също четеше. На момиченцето му беше скучно, то искаше да си приказва с момченцето. Момченцето обаче не му обръщаше внимание. Огризката от ябълката, която ядеше, падна върху главата на момиченцето.

В тъмното се чу глас:

— Дългичко е, нали, Мънро?

— Ни най-малко — отговори Стар. — Чудесно е. Настроението е чудесно.

— А на мен ми се струваше доста дълго.

— Понякога тридесет сантиметра могат да бъдат прекалено дълги, а друг път сцена от половин километър може да е прекалено кратка. Искам да говоря с монтажиста, преди да се заеме с тази сцена — тя ще се запомни.

Оракулът си беше казал думата. Нямаше място за въпроси и отговори. Стар трябваше винаги да е прав, не почти винаги, а винаги — в противен случай цялата структура щеше да се стопи като масло.

Мина още час. На стената изникваха един след друг отрязъци от мечти, биваха анализирани, отстъпваха място на следващите, за да мечтаят по-късно над тях тълпите или за да бъдат отхвърлени. Краят бе известен чрез две актьорски проби — на един характерен актьор и на едно момиче. След текущия заснет материал, с неговия напрегнат ритъм, пробите бяха изгладени и завършени; наблюдаващите се разположиха удобно в столовете; Стар отпусна крака на пода. Всякакви мнения бяха добре дошли. Един от техническата група заяви, че с удоволствие би си съжителствувал с момичето; останалите не проявиха интерес.

— Някой ни бе изпратил пробни снимки на същото това момиче още преди две години. Тя може би е станала по-пробивна, но не и по-добра. Мъжа обаче го бива. Можем да го вземем за ролята на стария руски княз в „Степи“.

— Той си е бивш руски княз — обясни вторият режисьор, — но се срамува от този факт, защото е червен. Каза, че това е единствената роля, която никога не би пожелал да играе.

— Това е единствената роля, която би могъл да играе — отсече Стар.

Лампите светнаха. Стар зави дъвката си в обвивката й и я сложи в пепелника. Обърна се въпросително към секретарката си.

— Комбинираните снимки във Втори павилион — каза тя.

Стар се отби във Втори павилион и изгледа набързо комбинираните снимки, изкусно заснети на фона на други кинокадри. В кабинета на Маркъс имаше съвещание — обсъждаше се възможността да се направи филм по „Манон Леско“ с щастлив край. Стар повтори онова, което вече бе казал: че от век и половина това е едно касово произведение — дори и без щастлив край. Той беше упорит, а по това време на деня и красноречив, така че опонентите му се предадоха и преминаха на друга тема: организирането на спектакъл с помощта на десетина кинозвезди в полза на пострадалите от земетресението в Лонг Бийч. Във внезапен изблик на щедрост петима от присъствуващите предложиха общо двадесет и пет хиляди долара. Даваха много, но не така, както би дал един беден човек. У тях нямаше състрадание.

В кабинета му го чакаше известие от очния лекар, при когото бе изпратил Пийт Заврас — зрението на оператора е 9/10, почти идеално. В момента Заврас фотокопираше епикризата. Стар закрачи наперено из кабинета си, а мис Дулън го наблюдаваше с възхищение. Принц Аге се отби, за да му благодари за обиколката по снимачните площадки, и докато двамата приказваха, обади се един от организаторите и съобщи тайнствено, че сценаристите Тарлтън са „научили“ и възнамеряват да напуснат.

— Те и двамата са добри сценаристи — обясни Стар на принц Аге, — а на нас тук ни липсват такива.

— Нима не можете да ангажирате когото пожелаете? — възкликна изненадано неговият гост.

— Можем, разбира се, но щом дойдат тук, се оказва, че не са толкова добри, и на нас ни се налага да си работим с наличните сили.

— Тоест с кого?

— С всички онези, които приемат нашите условия и не пият, докато работят. Имаме какви ли не хора: разочаровани поети, еднократно прославили се драматурзи, студентки — групираме ги по двойки и им даваме да пишат върху някаква тема. Ако работата не им спори, възлагаме същата тема и на други двама. Имал съм случаи, когато три двойки са писали, всяка за себе си, върху един и същ сюжет.

— А на тях не им ли е неприятно?

— Би им било неприятно, ако знаеха. Те не са гении и при друг начин на работа ще дадат по-лоши резултати. Тези Тарлтън са съпружеска двойка от Източното крайбрежие и са доста добри. Сега са научили, че и други работят върху същата тема, и това ги е шокирало, шокирало е тяхното чувство за „единство“ — това е думата, която ще употребят.

— Но как се получава това… това единство?

Преди да отговори, Стар се поколеба за миг — лицето му беше мрачно, само дето очите му блестяха.

— Аз съм единството — каза. — Заповядайте при нас и друг път.

Той се срещна с Тарлтънови. Обясни им, че харесва тяхната работа, като гледаше мисис Тарлтън така, сякаш искаше да й каже, че и през машинописа може да отгатне кое е написано от нея. Каза им с много благ тон, че ще ги прехвърли на друг филм, който не е толкова бърз, така че ще имат повече време. Както почти бе очаквал, те го помолиха да продължат да работят по първия, от който щяха да получат по-скоро хонорар, макар и разделен с други. Системата е отвратителна, съгласи се Стар — некоректна, комерсиална, направо жалка. Сам я беше създал — факт, който не спомена.

След като те си отидоха, в кабинета му влезе мис Дулън с тържествуващ вид.

— Мистър Стар, дамата с колана ви търси по телефона.

Останал сам, Стар седна до бюрото и взе слушалката; усети, че стомахът му се свива. Всъщност не знаеше какво иска. Не бе мислил по този въпрос така, както бе мислил за Пийт Заврас. Отначало искаше само да узнае дали те двете са „от киното“, дали жената е актриса, която се бе постарала да изглежда като Мина — сам той веднъж бе накарал да гримират една млада актриса като Клодет Колбърт и да я заснемат от същите ъгли.

— Здравейте — каза Стар.

— Здравейте.

Докато търсеше да намери в тази кратка, съдържаща изненада дума някакъв отглас от снощи, той усети, че го обзема нещо като страх, но напрегна цялата си воля и го задуши.

— Много е трудно да ви открие човек — продължи. — Не стига, че се казвате Смит, ами и сте се преместили тук съвсем наскоро. Само това разбрахме за вас. И един сребърен колан.

— Да — произнесе гласът, все така притеснено, колебливо, — вярно, че снощи бях със сребърен колан.

Дотук добре, а по-нататък?

— А вие кой сте? — попита гласът с лека нотка на буржоазно достолепие.

— Името ми е Мънро Стар.

Пауза. Това име никога не се появяваше на екрана и тя, изглежда, се чудеше с какво да го свърже.

— А, да. Вие бяхте съпруг на Мина Дейвис, нали?

— Да.

Това номер ли беше? Той отново си спомни снощния образ — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа — и си помисли дали това не беше някакъв номер, някакъв сигнал, изпратен до него кой знае откъде. Не беше Мина и все пак беше Мина. Изведнъж пердетата се издуха от полъха на вятъра, книжата върху бюрото прошумоляха и сърцето му леко се сви от реалността на деня отвъд прозореца. Какво щеше да стане, ако сега, в това си състояние, излезеше навън и я видеше — замечтания премрежен поглед, добре оформената уста, създадена за прекрасен човешки смях.

— Бих искал да ви видя. Защо не дойдете в студията?

Отново колебание — после отказ.

— Мисля, че е по-добре да не идвам. Много съжалявам.

Последното беше чиста формалност. Отказът й бе категоричен, окончателен. Най-обикновената, мимолетна суетност се притече на помощ на Стар, придавайки настойчивост на молбата му.

— Бих искал да ви видя — каза той. — Имам причини.

— Ъъъ страхувам се, че…

— Тогава, ако може, аз да дойда при вас?

Отново пауза, не поради колебание, това той го усещаше, а за да обмисли отговора си.

— Има нещо, което не знаете — каза тя накрая.

— О, вероятно сте омъжена — подхвана Стар нетърпеливо. — Но това няма никакво значение. Помолих ви да дойдете тук съвсем открито; ако имате съпруг, доведете и него.

— Не, не ми е възможно.

— Защо?

— Глупаво е дори, че говоря сега с вас, но секретарката ви настояваше. Помислих си, че снощи при наводнението съм изгубила нещо и вие сте го намерили.

— Много искам да ви видя — за пет минути.

— За някой филм ли ще ме ангажирате?

— Не, не е за това.

Последва такава дълга пауза, че той си помисли да не би да я е обидил.

— Къде да се срещнем? — попита тя неочаквано.

— Тук при мен? Или у нас?

— Не, някъде навън.

И изведнъж Стар осъзна, че не може да се сети за никое място. Неговата къща, някой ресторант. Къде ли се срещат хората? Някъде на скришно? В заведение?

— Да се срещнем в девет часа — предложи тя.

— За съжаление в този час не ми е възможно.

— Е, тогава…

— Хайде добре, в девет часа, но някъде по-близо до студията. На Уилшър има един дръгстор…

 

 

Беше шест без четвърт. Отвън чакаха двама души, които идваха всеки ден по това време само за да бъдат отпратени за друг път. Стар се чувствуваше безкрайно изморен — проблемът на тези двамата не беше чак толкова важен, че да трябва да се заеме с него веднага, но не беше и толкова незначителен, че да го отхвърли въобще. Затова отново го отложи и за момент поседя неподвижен на стола зад бюрото си, като си мислеше за Русия. Или по-точно за един филм за Русия, който след малко щеше напълно ненужно да му отнеме половин час. Знаеше, че бяха написани много истории за Русия, да не говорим за Историята, сам той бе наел цял взвод от писатели и изследователи, които работеха вече над една година, но никой досега не бе съумял да предаде вярната атмосфера. Стар чувствуваше, че при един такъв разказ трябва да се търси прилика със съдбата на тринадесетте американски щата^[1], но все не се получаваше така. Сценариите разглеждаха нещата под съвсем други ъгли, които създаваха предпоставки за нежелателни тълкувания и за разкриване на неприятни проблеми. Той искаше да бъде справедлив към Русия, да направи един доброжелателен филм, но резултатите му носеха само главоболия.

— Мистър Стар, отвън чакат мистър Дръмън, мистър Кърстоф и мисис Корнхил — за руския филм.

— Добре, нека влязат.

По-късно, от шест и половина до седем и половина, той гледа заснетите следобеда кадри. Ако беше някой нормален ден и не му предстоеше среща с момичето, щеше да седи до късно в прожекционната или в дублажната, но снощи заради земетресението почти не бе спал и затова сега реши да отиде да вечеря. В приемната пред неговия кабинет го чакаше Пийт Заврас — едната му ръка висеше на превръзка, преметната през рамото.

— Ти си Есхил и Еврипид в киното — каза Заврас. — И още — Аристофан и Менандър. — И се поклони.

— А те кои са? — засмя се Стар.

— Мои съотечественици.

— Не знаех, че и в Гърция снимате филми.

— Подиграваш ми се, Мънро — рече Заврас. — Искам да кажа, че си човек от тяхната класа. Ти ми спаси живота.

— Сега как се чувствуваш?

— Добре, болката в ръката ми е дреболия. Все едно, че ме целуват по нея. При такъв изход не съжалявам за това, което направих.

— А защо го направи тук? — полюбопитствува Стар.

— Дойдох при Делфийския оракул — обясни Заврас. — И аз като Едип, за да си разреша загадката. Как бих искал да докопам оня мръсник, от когото тръгна цялата тая история.

— Караш ме да съжалявам, че не съм получил образование — каза Стар.

— То не струва нищо — рече Пийт. — Аз получих бакалавриат в Солун, а виж как свърших.

— Още не си свършил — успокои го Стар.

— Ако някога, когато и да е, денем или нощем, пожелаеш някому да бъде прерязано гърлото, ще намериш телефонния ми номер в указателя — каза Заврас.

Стар затвори очи и отново ги отвори. На фона на слънцето силуетът на Заврас леко се бе размазал. Подпря се на масата зад себе си и каза спокойно:

— Всичко хубаво, Пийт.

В стаята беше почти тъмно, но той накара краката си да се придвижат по навик към кабинета му. Едва след като чу щракването на вратата, бръкна в джобовете си за хапчетата. Каната с вода тракна върху масата, чашата звънна. Той седна в едно голямо кресло и почака да усети ефекта от бензедрина, преди да отиде да вечеря.

 

 

Когато Стар се връщаше от столовата, една ръка му махна за поздрав от някакъв открит спортен автомобил. По главите, които стърчаха над задната седалка, разпозна един млад актьор и приятелката му — проследи ги с поглед, докато изчезнаха през портала и се сляха с летния здрач. Полека-лека губеше желание за такива неща, сякаш Мина бе отнесла тяхната прелест със себе си; блясъкът на големите чувства постепенно потъмняваше за него и в скоро време той щеше да бъде лишен дори от лукса на безкрайната скръб. Когато влезе в кабинета си, някаква детинска асоциация на Мина с предметния рай го накара за първи път през тази година да поръча да му приготвят спортната кола. Грамадната лимузина прекалено много му напомняше за заседанията и дремките от изтощение.

Дори и след като напусна студията, Стар продължаваше да се чувствува напрегнат, но откритата кола го потопи право в лятната вечер и той се огледа. В дъното на булеварда се виждаше луната — хубаво нещо е илюзията, че всяка вечер, всяка година луната е различна. Мина я нямаше, но светлините на Холивуд не бяха угаснали. На откритите пазари лимоните, грейпфрутите и зелените ябълки хвърляха коси, разсеяни отблясъци върху паважа. Пред него стоповете на една кола премигнаха във виолетово, на следващото кръстовище премигнаха отново. От всички страни рекламните светлини обстрелваха небето. До един пуст ъгъл двама тайнствени мъже описваха с някакъв лъскав цилиндър безцелни дъги по небето.

В дръгстора до щанда с бонбоните стоеше жена. Беше висока почти колкото Стар и изглеждаше смутена. Очевидно, всичко това не й беше приятно и ако Стар не изглеждаше толкова внимателен и учтив, веднага би си тръгнала. Казаха си по едно „здравейте“ и излязоха навън, без да разменят друга дума, без дори да се погледнат. И все пак, още преди да стигнат до бордюра на тротоара, Стар вече я бе преценил — хубава американка, но не красавица като Мина.

— Къде отиваме? — попита жената. — Мислех, че ще бъдете с шофьор. Нищо, аз съм добър боксьор.

— Боксьор ли?

— Не съм много любезна, нали? — насили се да се усмихне тя. — Но всички вие там минавате за такива „страшилища“.

Мисълта, че той би могъл да бъде страшен, развесели Стар; после изведнъж престана да му се струва забавна.

— Защо искахте да ме видите? — попита тя, като влизаше в колата.

Стар остана за миг неподвижен. Дощя му се да й каже веднага да излезе, но тя вече се бе разположила в колата, а и сам съзнаваше, че цялата тази злощастна ситуация е негово дело. Затова стисна зъби и заобиколи, за да се качи и той. Уличната лампа осветяваше цялото й лице и на него му беше трудно да повярва, че тя действително е момичето от предната вечер. Не виждаше ни най-малка прилика с Мина.

— Ще ви закарам до вас — предложи той. — Къде живеете?

— Ще ме закарате до нас ли? — изненада се тя. — Чак толкова не бързам. Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Не сте. Много е мило от ваша страна, че дойдохте. А аз се оказах глупак. Снощи ми се стори, че сте истински двойник на една личност, която познавах някога. Беше тъмно и лампите светеха право в очите ми.

Тя се обиди — той я беше укорил, че не прилича на някаква си друга жена.

— А, значи това било! — рече накрая. — Колко нелепо!

И двамата млъкнаха за момент.

— Вие бяхте женен за Мина Дейвис, нали? — попита тя в проблясък на интуиция. — Извинете, че ви го напомням.

Той караше възможно най-бързо, но гледаше да не се разбере.

— Като тип аз съм съвсем различна от Мина Дейвис — продължи тя, — ако това имахте предвид. Може би сте ме сбъркали с момичето, с което снощи бяхме заедно. Тя прилича на Мина Дейвис.

Това повече не го интересуваше. Искаше всичко да свърши бързо и да го забрави.

— Да не би да е тя? — упорствуваше жената. — Ние живеем в съседни къщи.

— Не е възможно — възрази Стар. — Спомням си сребърния колан, който носехте.

— Значи съм била аз.

Свиха на северозапад от булевард Сънсет и потеглиха по един от каньоните между хълмовете. Покрай виещия се път изникваха едноетажни къщи и електрическата светлина, която ги оживяваше, се разпръскваше във вечерния въздух като звук от радио.

— Виждате ли онази последната светлина, най-високата? Там живее Катлийн. А моята къща е оттатък, като се превали хълмът.

След миг добави:

— Спрете тук.

— Мисля, че казахте, като се превали хълмът.

— Искам да се отбия у Катлийн.

— Боя се, че…

— Ще сляза сама — обясни тя нетърпеливо.

Стар се измъкна от колата след нея. Тя се запъти към нова къщичка, почти скрита зад клоните на една върба, и той я последва машинално до стълбите. Жената позвъни и се обърна към него да му каже „лека нощ“.

— Съжалявам, че останахте разочарован — каза тя.

Той съжаляваше, че я е обезпокоил, съжаляваше за цялата тази история.

— Аз съм виновен. Лека нощ.

Вратата се открехна, отвътре се процеди лъч светлина и когато един женски глас попита: „Кой е?“ — Стар погледна натам.

И я видя — лицето, тялото, усмивката — на фона на светлината от вътрешността на къщата. Това беше лицето на Мина — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа, нежно оформената уста, която никога не се съобразяваше с обстоятелствата, и над всичко това онази завладяваща веселост, която очарова цяло едно поколение.

Както предната вечер, и сега сърцето му трепна и сякаш изхвръкна от тялото, после замря така, изпълнено с огромна благодарност.

— Ах, Една, не мога да те поканя — възкликна момичето. — Чистих и цялата къща мирише на амоняк.

Една се разсмя дръзко и силно.

— Катлийн, мисля, че той искаше да види теб.

Погледите на Стар и на Катлийн се срещнаха за миг и се преплетоха в онази първа любовна близост, която никога по-сетне не се повтаря. Бяха по-бавни от прегръдка, по-настойчиви от зов.

— Той ми се обади по телефона — обясни Една. — Изглежда, е мислел…

Стар я прекъсна, пристъпвайки напред към светлината:

— Страхувам се, че снощи в студията бяхме груби с вас.

Но за това, което всъщност каза, нямаше думи. Тя го изслуша внимателно, без да проявява свян. И двамата се бяха пренесли някъде нависоко — Една сякаш се намираше далече от тях, в мрака.

— Не бяхте груби — каза Катлийн. Хладен полъх на вятъра разпиля кестенявите къдри около челото й. — Ние нямахме работа там.

— Надявам се, че двете ще дойдете някой ден да разгледате студията — продължи Стар.

— А вие кой сте? Важна клечка?

— Бил е съпруг на Мина Дейвис, продуцент — обясни Една с такъв тон, сякаш това бе някаква изключителна шега, — и преди малко ми говореше съвсем други неща. Мисля, че те е харесал.

— Престани, Една — сряза я Катлийн.

Сякаш изведнъж осъзнавайки, че е прекалила, Една каза:

— Ще ми се обадиш, нали?

И тържествено тръгна към шосето. Но тя отнесе със себе си и тяхната тайна — беше видяла в мрака искрата, пламнала между двамата.

— Аз ви помня — продума Катлийн. — Вие ни измъкнахте от пороя.

И после? Сега, когато другата жена си бе отишла, нейното отсъствие се чувствуваше силно. Двамата бяха сами, но почвата под краката им бе все още твърде ронлива за това, което вече се беше случило помежду им. Бяха се озовали в нищото. Неговият свят изглеждаше много далечен, а нейният включваше само главата на божеството и полуотворената врата.

— Вие сте ирландка — каза той в стремежа си да й изгради някакъв свят.

Тя кимна.

— Учудвам се, че познахте — дълго време съм живяла в Лондон.

Дивите зелени очи на един автобус профучаха по пътя в тъмнината. Те замълчаха, докато отмине автобусът.

— Вашата приятелка Една не ме одобри — каза Стар. — Не й хареса думата „продуцент“.

— Тя също е отскоро тук. Глупавичка е, но безобидна. Аз пък не бих се страхувала от вас.

Катлийн се вгледа внимателно в лицето му. Помисли си, както всички други, че изглежда изморен — но първото впечатление бързо отмина, в следващия миг той й заприлича на мангал, запален посред улицата в студена нощ.

— Предполагам, че всички момичета ви преследват, за да ги лансирате в киното.

— Вече се отказаха — рече той.

Това не беше вярно — те всички бяха там, отвън, пред прага му, знаеше го, но вече така бе свикнал с присъствието им, че техните кресливи гласове не значеха за него нищо повече от шума на уличното движение. Сам той бе по-влиятелен от крал: кралят може да направи кралица само една жена, докато Стар, или поне те така смятаха — много повече от една.

— Така може да се превърнете и в циник — каза Катлийн. — Мен не искате ли да ангажирате за някой филм?

— Не.

— Това е добре. Аз не съм актриса. Веднъж в Лондон, в „Карлтън“, един човек ме спря и ме покани за пробни снимки, но аз, след като размислих, не отидох.

Двамата стояха почти неподвижно, сякаш всеки момент той щеше да си тръгне, а тя да се прибере вкъщи. Изведнъж Стар се разсмя.

— Имам чувството, че съм запрял вратата с крак — като инкасатор.

Тя също се засмя.

— Съжалявам, че не мога да ви поканя. Ако искате, ще си взема жакета и ще поседнем отвън.

— Не.

Сам не знаеше защо, но усещаше, че е време да си върви. Можеше да се видят пак, а можеше и да не се видят. Нищо не беше ясно.

— Нали ще дойдете в студията? — попита той. — Не мога да ви обещая, че сам ще ви разведа, но ако дойдете, непременно ми се обадете.

Тя се намръщи леко, съвсем леко, бръчицата между веждите й бе по-тънка от косъм.

— Не знам дали ще дойда — отвърна Катлийн. — Но много ви благодаря.

Той разбра, че по някаква причина тя нямаше да дойде — в един миг му се беше изплъзнала. И двамата осъзнаха, че моментът е отминал. Стар трябваше да си върви, макар и да не отиваше никъде. Макар че не бе получил нищо. Всъщност, грубо казано, не знаеше телефонния й номер, нито дори името й; но сега вече беше невъзможно да я пита за тях.

Тя тръгна с него към колата; той усещаше близостта на нейната сияйна красота, на неизследваната й новост; но когато излязоха от тъмното, помежду им имаше половинметров клин от лунна светлина.

— Това ли е всичко? — не се стърпя да попита той.

Видя съжаление върху лицето й — но видя и присвиването на устните, неопределената усмивка; сякаш за миг се бе спуснала и вдигнала завесата над някакво забранено място.

— Надявам се, че ще се видим пак — каза тя почти официално.

— Ще съжалявам, ако не се видим.

В този момент си бяха напълно чужди. Но когато обърна колата в съседната уличка и на връщане покрай нея й помаха с ръка, без да спира, Стар се почувствува щастлив и извисен. Радваше се, че на този свят съществува красота, която няма да бъде претеглена на везните на актьорския отдел.

Вкъщи обаче, когато неговият иконом му приготви чай в самовара, усети странна самота. Връхлетя го отново старата болка — силна и томителна. Взе първия от двата сценария, които бяха вечерната му норма и които само след миг щеше да започне да си представя, изречение, по изречение, върху екрана, но постоя така, мислейки си за Мина. Обясни й, че всъщност няма нищо, че никоя не може да бъде като нея, че й се извинява.

 

 

Такова беше ежедневието на Стар. Не ми е известно нищо за болестта му — кога е започнала и т.н., защото той беше много потаен, но знам, че през същия този месец е припаднал два пъти — знам го от татко. Принц Аге е моят източник на информация за обяда в столовата на студията, когато Стар им е казал, че ще направи некасов филм — а това не е малко, като се има предвид какви хора са седели насреща му, както и че сам той притежаваше голям дял от акциите и по договор получаваше значителен процент от печалбите.

Уайли Уайт също ми разкажа доста неща и аз му вярвам, защото той много добре разбираше Стар, изпитвайки към него някаква смесица от завист и възхищение. Колкото до мен, по това време аз бях влюбена в Стар до уши, така че можете и да не вярвате напълно на думите ми.