Франсис Скот Фицджералд
Последният магнат (5)

Пета глава

Седмица по-късно аз отидох да го видя, свежа като утрото. Или поне на мен ми се струваше, че съм такава; когато Уайли Уайт мина да ме вземе, бях облечена като за езда, за да създавам впечатлението, че още от ранна утрин съм навън, сред росата.

— Днес ще се хвърля под гумите на колата му — заявих аз.

— А защо не под моята? — предложи Уайли. — Това е една от най-добрите коли, които Морт Флайшакър е продавал на старо.

— Под твоята — никога! — отговорих важно. — Ти си женен мъж; нищо, че жена ти е някъде из Източните щати.

— Тя е минало — каза той. — Знаеш ли, Сесилия, ти имаш един голям коз — твоето самомнение. Мислиш ли, че някой би те погледнал, ако не беше дъщеря на Пат Брейди?

За разлика от майките си, ние не сме обидчиви. Не приемаме прекалено навътре забележките на нашите връстници. Те ти казват най-открито да не си правиш никакви илюзии — женят се за теб заради парите ти — или пък ти им го казваш. Всичко е толкова просто. Впрочем така ли е наистина? Едно време често си задавахме този въпрос.

Но когато пуснах радиото и колата полетя по Лоръл Каниън под звуците на „Ах, как бие моето сърце“, аз си казах, че все пак Уайли не е прав. Имам хубави черти, само дето лицето ми е доста кръгло, и приятна за милване кожа, краката ми са добре оформени и не трябва да нося сутиен. Е, характерът ми не е от най-поносимите, но кой е Уайли Уайт, та да ме упреква за това?

— Не мислиш ли, че е много хитро, дето отивам сутрин? — попитах аз.

— Да. При най-заетия човек в цяла Калифорния. Той ще го оцени. А защо не го събуди в четири часа през нощта?

— Работата е там, че нощем е уморен. Цял ден гледа хора, при това някои от тях нелоши. А аз пристигам сутринта и давам нов ход на мислите му.

— Не ми харесва. Много е дръзко.

— А ти какво ще ми предложиш? И не бъди груб.

— Аз те обичам — каза той не съвсем убедено. — Обичам те повече от парите ти, което значи много. Може би баща ти ще ме направи организатор.

— Стига да пожелая, мога да се омъжа за най-блестящия студент в Йейл и да живея в Саутхамптън.

Завъртях копчето на скалата и хванах „Изгубен“ или „Изчезнал“, не знам кое от двете — тази година имаше хубави песни. Естрадната музика полека-лека се съвземаше. По време на Кризата, когато бях малка, нямаше кой знае колко добри парчета, най-свестните бяха от двадесетте години — като „Сини небеса“ на Бени Гудман или „Когато денят си отива“ на Пол Уайтман. Само големите оркестри бяха за слушане. Сега обаче почти всичко ми харесваше, освен когато татко тананикаше „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, опитвайки се да пресъздаде някакво сладникаво бащинско-дъщерно чувство.

„Изгубен“ и „Изчезнал“ не бяха подходящи за момента, затова завъртях копчето и попаднах на „Красива моя“ — тъкмо поезия по мой вкус. Когато се изкачихме до билото на възвишенията, погледнах назад — въздухът беше толкова прозрачен, че се виждаха листата по дърветата на планината Сънсет, на четири километра от нас. Понякога се сепваш, като гледаш около себе си само въздух — неограничен, свободен въздух.

— „Красива моя, прекрасна моя“ — запях аз.

— Ще попееш ли на Стар? — попита Уайли. — Ако му попееш, вмъкни няколко думи за това колко добър организатор бих бил аз.

— О, ние ще бъдем напълно предадени един на друг — казах. — Той ще ме погледне и ще си помисли: „Всъщност никога досега не съм я гледал както трябва.“

— Такива реплики не са модни тази година — подметна Уайли.

— После ще ме нарече „малка Сесилия“, както в нощта на земетресението. Ще ми каже как въобще не е забелязал, че съм станала жена.

— А ти няма да правиш нищо.

— Аз само ще стоя и ще цъфтя. След като ме целуне така, както се целува дете…

— Всичко това го има в моя сценарий — изхленчи Уайли — и аз трябва да му го покажа утре.

— … той ще седне, ще зарови лице в ръцете си и ще каже, че никога не си е мислил за мене по този начин.

— А, значи не се ограничавате единствено с целувката?

— Нали ти казах вече, аз само стоя и цъфтя. Колко пъти трябва да ти повтарям, че стоя и цъфтя.

— Работата май започва да се задълбочава — заключи Уайли. — Я по-добре да спрем дотук — имам да пиша тази сутрин.

— После той казва, че очевидно такава му е съдбата.

— Като на кино. Продуцентска кръв. — Уайли се престори, че потръпва. — Не бих искал да ми преливат от нея.

— После той казва…

— Неговите реплики ги знам. Твоите искам да чуя.

— Някой влиза — продължих аз.

— И ти скачаш бързо от дивана, като си оправяш полата.

— Ще сляза от колата и ще се върна вкъщи!

Намирахме се в Бевърли Хилс, заобиколени от красиви високи хавайски борове. Холивуд е град, разделен на рязко разграничени райони, във всеки един от които се знае какви хора живеят — има отделни квартали на босовете и режисьорите, на техническите работници с техните едноетажни къщи, на статистите. Карахме през квартала на босовете — разкошен като празнична торта. Всъщност дори най-забутаните градчета във Вирджиния или Ню Хампшър са по-романтични от него, но тази сутрин изглеждаше привлекателен.

„Попитаха ме как разбрах, че истински те любя аз“ — пееха по радиото.

Сърцето ми беше огън, очите ми гледаха замечтано и всичко беше както трябва, но аз си знаех, че шансовете ми не са повече от петдесет на сто. Щях да тръгна право към Стар, сякаш имам намерение да го стъпча или да го целуна по устата, и едва на половин метър от него щях да спра и да му кажа „здравей“ с обезоръжаващ подтекст в интонацията.

Така и направих, само че не се получи каквото очаквах. Красивите тъмни очи на Стар се взряха в моите и той, сигурна съм в това, разбра точно какво си мисля, но ни най-малко не се смути. Имах чувството, че цял час стоях така, без да мърдам, но Стар само леко присви устни и пъхна ръце в джобовете си.

— Искаш ли да отидем заедно на бала тази вечер? — попитах.

— Какъв бал?

— Балът на сценаристите — в хотел „Амбасадор“.

— А, да. — Той се замисли за момент. — Няма да успея да дойда с теб. Но може да намина по-късно. Имаме закрита прожекция в „Глендейл“.

Колко различно беше всичко това от моя план. Когато той седна, аз се примъкнах по-близо до него, наместих главата си между телефонните апарати, сякаш бе някаква притурка към бюрото му, и го погледнах; тъмните му очи отвърнаха на погледа ми, в тях се четеше благост, и толкоз. Мъжете рядко имат усет за онези мигове, в които могат да имат някое момиче ей така, за нищо. Единствената мисъл, която породих в главата му, беше:

— Защо не се омъжиш, Сесилия?

Току-виж, пак заговорил за Роби, може да се опита да ни сватоса.

— Какво трябва да направя, за да заинтересувам някой интересен мъж? — попитах.

— Да му кажеш, че си влюбена в него.

— А да го преследвам ли?

— Да — усмихна се той.

— Кой знае. Насила хубост не става.

— Аз бих се оженил за теб — неочаквано каза той. — Страшно съм самотен. Но съм прекалено стар и изморен, за да предприемам каквото и да било.

Заобиколих бюрото и застанах до него.

— Аз съм готова да предприемеш нещо с мен.

Стар ме погледна изненадано; едва сега разбра, че това, което правя, е абсолютно сериозно.

— О, не — възкликна той. За момент изглеждаше почти нещастен. — Киното е моята жена. Нямам много свободно време — и бързо се поправи, — никакво свободно време.

— Значи не можеш да се влюбиш в мен.

— Не е там работата — каза той и добави, със същите думи като от моя блян, само че влагайки в тях различен смисъл: — Никога не съм си мислил за тебе по този начин, Сесилия. Толкова отдавна те познавам. Някой ми каза, че си щяла да се жениш за Уайли Уайт.

— И на теб… ти беше безразлично.

— Не ми беше безразлично. Смятах да поговоря с теб по този въпрос. Изчакай, докато го видиш трезвен поне две години.

— Никога не съм имала такова намерение, Мънро.

Разговорът вече беше тръгнал в съвсем друга посока и отново, както в моя блян, някой влезе — но бях почти сигурна, че Стар е натиснал някакъв скрит бутон.

Винаги си спомням за момента, когато усетих зад гърба си мис Дулън с нейния бележник, като за края на детството ми, края на времето, когато си изрязваш снимките на любимите актьори. Това пред мен не беше Стар, а неговата снимка, която бях изрязвала и изрязвала: очите, които за миг те поглеждаха със съвършено разбиране и сетне отново обръщаха взор навътре, към хилядите сюжети и планове; лицето, което старееше скритом, така че външно не бе набраздено от тревогите и неприятностите, а вместо това излъчваше един аскетизъм, породен сякаш от някаква мълчалива, целенасочена борба или от продължителна болест. За мен то беше по-красиво от всички загорели лица по плажовете от Коронадо до Дел Монте. Стар беше моята „снимка“ — от ония, които момичетата залепват откъм вътрешната страна на шкафчетата си в училище. Ето това казах на Уайли Уайт, а когато едно момиче говори за своя избраник номер едно пред своя избраник номер две, значи наистина е влюбено.

 

 

Забелязах я много преди Стар да пристигне на бала. Не беше красива, защото в Лос Анджелис такива няма — едно момиче, взето само за себе си, може да бъде красиво, но десетина накуп вече образуват кордебалет. Нито пък беше професионална красавица — те консумират всичкия въздух наоколо си и накрая дори мъжете трябва да излязат навън, за да подишат. Чисто и просто момиче, чиято кожа напомняше за ангелчетата, дето е рисувал Рафаело в ъглите на картините си, и чийто стил те караше да се обърнеш след нея два пъти, за да видиш дали е от дрехите.

Забелязах я и я забравих. Седеше зад колоните, до маса, чието украшение бе една увехнала полузвезда, която, надявайки се да направи впечатление и да й предложат някоя епизодична роля, непрекъснато танцуваше с разни плашилоподобни мъже. Със срам си спомних за първия си бал, когато мама постоянно ме караше да танцувам с едно и също момче, за да бъда в центъра на вниманието. Полузвездата размени няколко приказки с хора от нашата маса, но без особен успех, тъй като ние бяхме „душата“ на бала, нещо като организационен комитет.

От наша гледна точка ни се струваше, че всички очакват нещо.

— Очакват да танцуваме, да се веселим — каза Уайли Уайт — както в доброто старо време. И като ни гледат, че не мърдаме от местата си, се умърлушват. Оттук идва и цялото това мъжествено униние — единственият начин да запазят самоуважението си е да играят хемингуеевски герои. Вътре в себе си обаче те мрачно ни мразят и ти го знаеш много добре.

Прав беше — много добре знаех, че след 1933 година богатите можеха да бъдат щастливи само сред себеравните си.

Видях Стар веднага щом се появи на горната площадка на полуосветеното широко стълбище. Застана с ръце в джобовете и огледа залата. Беше късно и лампите светеха сякаш по-слабо. Програмата беше приключила, само дето един човек все още носеше на гърба си плакат, на който пишеше, че в полунощ Соня Хени ще се пързаля на кънки върху гореща супа в Холивудския супник. Когато човекът танцуваше, надписът се виждаше добре, но вече не бе така смешен. Ако беше преди няколко години, в залата вече щеше да има доста пияни хора. Увехналата актриса сякаш се надяваше да ги открие с поглед, надничайки над рамото на партньора си. Проследих я с очи, когато се връщаше на масата си и…

… за моя изненада там видях Стар, който говореше с другата жена. Те се усмихваха един другиму, сякаш в момента започваше сътворението на света.

 

 

Стар не бе очаквал подобна среща, когато няколко минути преди това стоеше на горната площадка на стълбището. Закритата прожекция го бе разочаровала, а след нея пред самия киносалон бе имал разправия с Жак Лаборуиц, за която сега съжаляваше. Запътвайки се към нашата група, той забеляза Катлийн седнала съвсем сама до една дълга бяла маса.

В миг нещата се промениха. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече фигурите на хората прилепваха към стените, докато накрая се превърнаха във фрески; бялата маса се удължи, преобрази се в олтар, до който жрицата седеше самотна. Почувствувал прилив на енергия в жилите си, той можеше дълго да седи пред масата й, да я гледа и да й се усмихва.

Служителите на жрицата се върнаха един по един на местата си — Стар и Катлийн отидоха да танцуват.

Когато тя се приближи до него, неговите представи за нея, няколко на брой, се размазаха, образът й стана нереален. Обикновено главата на една жена, видяна отблизо, я прави реална — но сега не стана така. Зашеметен, Стар поведе дамата си из целия дансинг, чак до края му, където, сякаш прекрачвайки през вълшебно огледало, двамата навлязоха в друг кръг от танцуващи, чиито лица изглеждаха познати и нищо повече. На това ново място той се разприказва, бързо и настойчиво:

— Как се казвате?

— Катлийн Муър.

— Катлийн Муър — повтори той.

— Нямам телефон, ако смятате да ми поискате номера.

— Кога ще дойдете в студията?

— Няма да мога. Наистина.

— Защо? Омъжена ли сте?

— Не.

— Не сте омъжена?

— Не, и никога не съм била. Но може би ще се омъжа.

— За някой от вашата маса ли?

— Не — засмя се тя. — Колко сте любопитен!

Но независимо от думите й Катлийн беше не по-малко развълнувана от Стар. Погледът й го подканваше към пламенна романтична връзка. И сякаш осъзнала това, тя каза изплашено:

— Трябва да се връщам на масата. Обещала съм този танц.

— Не искам да ви загубя. Хайде някой път да вечеряме или обядваме заедно.

— Не е възможно. — Изразът на лицето й обаче, ще не ще, говореше друго: „Не е невъзможно. Вратата все още е открехната; ако успеете, вмъкнете се през процепа. Но бързо, нямаме никакво време.“ — Трябва да се връщам — произнесе тя на глас. После отпусна ръце, спря да танцува и го погледна с нотка на присмехулна лекомисленост. — Когато съм с вас, ми е трудно да дишам — добави.

После се обърна, подхвана дългата си рокля и прекрачи обратно през вълшебното огледало. Стар я последва до нейната маса.

— Благодаря ви за танца — каза Катлийн, — а сега наистина лека нощ.

И почти побягна.

Стар тръгна към компанията, която го очакваше, към „душата“ на бала — хора от Уол Стрийт, Гранд Стрийт, Лаудън Каунти — щата Вирджиния, Одеса. Всички говореха разпалено за някакъв страшно бърз кон и най-разпален беше мистър Маркъс. Стар си помисли, че това, дето евреите издигат конете в култ, има символичен смисъл — години наред казаците са били на коне, а евреите са вървели пеш. Сега евреите имаха коне и това им внушаваше чувството за безкрайно благополучие и мощ. Стар седеше и се правеше, че слуша, дори кимаше, когато някоя забележка бе предназначена за него, но през цялото време наблюдаваше масата зад колоните. Ако нещата не се бяха развили по този начин, включително и това, дето бе свързал сребърния колан с друга жена, би могъл да допусне, че цялата история е умело нагласена. Липсата на предумисъл обаче бе несъмнена. Защото само след няколко минути той видя, че тя отново се кани да бяга — пантомимата около масата означаваше сбогуване. Катлийн си тръгваше, тръгна си.

— Пепеляшка си отива — заядливо вметна Уайли Уайт. — Явете се с обувката в Кралската обувна компания, Южен Бродуей номер осемстотин и дванадесет.

Стар я настигна чак горе, в обширното фоайе, където в ограденото с въже пространство седяха няколко възрастни портиерки и наблюдаваха входа към балната зала.

— Заради мен ли си тръгвате? — попита я той.

— Не, и бездруго трябваше да си вървя. — След което добави почти възмутено: — Да ги бяхте чули как говорят; все едно, че съм танцувала с Уелския принц. Като ме зяпнаха! Един пожела да ме нарисува, друг искаше да се срещнем утре.

— И аз искам това — промълви Стар, — но го искам много повече от него.

— Колко сте настойчив — уморено въздъхна тя. — Една от причините, поради които напуснах Англия, е, че мъжете винаги искаха да бъде тяхното. Мислех, че тук е по-различно. Не е ли достатъчно това, че аз не искам да се срещна с вас?

— По принцип да — съгласи се Стар. — Но моля ви, повярвайте ми, аз не мога да се овладея. Чувствувам се като глупак. Трябва да ви видя отново, искам да поговорим.

Тя се колебаеше.

— Няма защо да се чувствувате като глупак. Не ви подхожда. Но погледнете трезво на нещата.

— И какво трябва да видя?

— Че сте се увлекли по мене — сляпо. Просто си фантазирате.

— Бях ви забравил до момента, в който прекрачих прага на тази зала.

— Били сте ме забравили вероятно с разума си. Но още в първия миг, в който ви видях, разбрах, че сте от мъжете, които ме харесват.

Тя замълча. Близо до тях се сбогуваха мъж и жена. „Поздрави я от мен… кажи й, че много я обичам — рече жената, — и двамата ви обичам, цялото ви семейство… децата.“ Стар не умееше да говори така, по този начин, по който беше прието да се говори. Когато се запътиха към асансьора, не можа да измисли нищо друго освен:

— Сигурно сте права.

— Значи признавате?

— Не, не признавам — отметна се той. — Всичко у вас ми харесва — думите, походката, начинът, по който поглеждате ето точно в тази минута… — Той забеляза, че тя поомекна, и се обнадежди. — Утре е неделя. Аз обикновено работя и в неделя, но ако нещо в Холивуд ви интересува, ако поискате да се запознаете с някой, който и да е, кажете ми — и аз ще уредя въпроса.

Стояха до асансьора. Вратата се отвори, но Катлийн не се качи.

— Много сте скромен — каза тя. — Все предлагате да ми покажете студията, да ме разведете из нея. Никога ли не оставате сам?

— Утре ще се чувствувам извънредно много сам.

— О, горкичкият, чак ми се плаче за него. Може да завърти всичките звезди на малкия си пръст, а избира мен.

Той се усмихна — предпочете да остави въпроса открит.

Асансьорът отново дойде. Тя направи знак да я почакат.

— Аз съм много мекушава — каза. — Ако се срещнем утре, после ще ме оставите ли на мира? Не, няма. Ще стане още по-лошо. Няма да има никаква полза, само вреда, затова ще кажа „не“ и ще ви благодаря.

И влезе в асансьора. Стар се вмъкна след нея и двамата се засмяха, слизайки два етажа по-надолу, до пасажа с малките магазинчета от двете страни. В дъното се виждаше тълпата, възпирана от полицията — хората бяха проточили глави и рамене, за да могат да наблюдават прохода. Катлийн потрепери.

— Когато влизах, бяха много смешни — гледаха ме едва ли не възмутено, задето не съм знаменитост.

— Знам и друг изход — каза Стар.

Минаха през един дръгстор, после по една алея и излязоха близо до паркинга в ясната, прохладна калифорнийска нощ. Балът и танците бяха останали далеч зад тях.

— Някога тук живееха много от киноактьорите — обясни Стар. — Там, в ония къщи — Джон Баримор и Пола Негри, а в тесния блок оттатък пътя — Кони Толмидж.

— А сега не живеят ли?

— Студиите се преместиха извън града или по-точно там, където едно време се смяташе за извън града. Но аз имам много хубави спомени от това място.

Не й обясни, че преди десетина години Мина и майка й също живееха тук, в един от апартаментите оттатък пътя.

— На колко сте години? — неочаквано попита тя.

— Вече им изгубих дирята — мисля, почти на тридесет и пет.

— На масата казаха, че сте детето чудо.

— Ще бъда, когато стана на шестдесет години — мрачно измърмори Стар. — Утре ще се срещнем, нали?

— Ще се срещнем. Къде?

Изведнъж се оказа, че няма къде да се срещнат. Тя не искаше да отидат на гости в някоя чужда къща, нито извън града, нито да поплуват, макар и да се поколеба, нито в някой моден ресторант. Изглежда, не беше лесно да й се угоди, но той усещаше, че има причина за това. С времето щеше да я открие. Мина му през ума, че може да е сестра или дъщеря на някоя знаменитост и че е обещала да стои в сянка. Предложи да отиде да я вземе от дома й и тогава да решат.

— Няма смисъл — отсече тя. — Защо не се срещнем тук, на същото място?

Той кимна, посочвайки арката, под която стояха.

Изпрати я до колата й, за която някой милостив търговски посредник би могъл да й даде осемдесет долара, и я изчака да потегли със скрибуцане. Откъм главния вход се разнесоха поздравителни възгласи при появата на някакъв любимец на тълпата и Стар се запита дали да не се върне в залата да каже „лека нощ“.

Тук разказът се подхваща от Сесилия.

Стар най-после се върна — беше около три и половина — и ме покани да танцуваме.

— Как си? — попита ме така, сякаш не ме беше виждал същата сутрин. — Аз досега имах дълъг разговор с един човек.

Щом го пази в тайна, значи много държи на нея.

— Поразходихме се с колата ми — продължи той с невинен тон. — Не бях забелязал колко много се е променила тази част на Холивуд.

— Променила ли се е?

— О, да — каза той, — напълно е променена. Неузнаваемо е. Точно в какво, не знам, но всичко е променено — всичко. Сякаш е друг град. — И отново повтори натъртено: — Нямах представа колко се е променила.

— Кой беше този човек? — осмелих се да попитам.

— Един стар приятел — отвърна Стар неопределено, — познаваме се отдавна.

Бях накарала Уайли, без да вдига шум, да разбере коя е тя. Той отиде на нейната маса и бившата звезда, развълнувана, го поканила да седне. Не, не знаела кое е момичето — приятелка на приятелката на някой си; дори мъжът, с когото била дошла, всъщност не я познавал.

И тъй, двамата със Стар танцувахме под звуците на прекрасната мелодия на Глен Милър „Люлея се на люлка“. Сега беше приятно да се танцува, имаше много място. Но аз се чувствувах самотна, по-самотна, отколкото преди да си отиде момичето. За мен, както и за Стар, тя бе отнесла вечерта със себе си, отнесла бе и болката, която ме бе пронизала, оставяйки балната зала пуста и изпразнена откъм чувства. Не усещах нищо и танцувах с един разсеян мъж, който ми обясняваше колко много се бил променил Лос Анджелис.

 

 

На следващия следобед те се срещнаха като чужди хора, попаднали в непозната страна. Нямаше я предишната вечер, нямаше го момичето, с което той бе танцувал. Една шапка в пастелнорозово и синьо с къс воал се приближи към него, спря и се взря в лицето му. Стар също изглеждаше съвсем различно — кафявият костюм и черната вратовръзка го правеха много по-далечен, отколкото смокингът или когато беше само лице и глас в мрака, както в нощта на тяхната първа среща.

Той пръв разпозна в нея онази същата, предишната жена: Мининото сияйно чело, прозрачно-нежните слепоочия, млечно-матовия тен, тъмната коса, чиито вълни внушаваха приятна прохлада. Би могъл да я прегърне, да я притисне до себе си с почти семейна интимност — вече познаваше мъха по врата й, извивката на гръбнака, ъгълчетата на очите, начина, по който дишаше, самата материя на дрехите, които обичаше да носи.

— Да не сте чакали тук цяла нощ? — попита тя почти шепнешком.

— Не съм мръднал.

Но проблемът оставаше — къде да отидат?

— Бих изпила чаша чай, стига да има място, където не ви познават.

— Казвате го така, сякаш един от двама ни се ползува с лошо име.

— А не е ли вярно? — засмя се тя.

— Да отидем някъде край морето — предложи Стар. — Знам едно заведение, където веднъж надникнах, но ме подгони някакъв дресиран тюлен.

— Мислите ли, че тюленът може да приготвя чай?

— А защо не, нали е дресиран. Освен това мисля, че не може да говори — чак толкова не е дресиран. Какво, по дяволите, се опитвате да скриете?

Тя помълча за момент и каза безгрижно: „Може би бъдещето“ — с тон, който би могъл да означава всичко или нищо.

Когато потеглиха с неговата кола, Катлийн посочи своята таратайка на паркинга.

— Мислите ли, че тук е на сигурно място?

— Съмнявам се. Преди малко наоколо се навъртаха някакви чужденци с черни бради.

— Наистина ли? — погледна го тя разтревожено, но като видя, че се смее, продължи: — Вярвам на всяка ваша дума. Толкова сте мил и любезен, че не мога да разбера защо всички се страхуват от вас. — Огледа го одобрително, но се обезпокои от бледността му, подсилена от яркото следобедно слънце. — Много ли работите? Наистина ли работите и в неделя?

Той се отзова на нейния безпристрастен, но не повърхностен интерес.

— По-рано не. Тогава имахме… имахме къща с басейн и какво ли не още и в неделните дни ни идваха гости. Играех тенис и плувах. Вече не плувам.

— А защо? Полезно е. Мислех, че всички американци плуват.

— Краката ми изтъняха — още преди години, и това ме притеснява. Занимавал съм се и с други спортове, много други: като дете играех хандбал, а по-късно и тук, в Холивуд, имах корт, но веднъж една буря го унищожи.

— Добре сте сложен — каза тя с любезен, но официален тон; имаше предвид просто неговата стройна, изящна фигура, нищо повече.

Той тръсна глава сякаш за да отхвърли комплимента.

— Най-голямото ми удоволствие е да работя. Обичам си работата.

— Винаги ли сте искали да работите в киното?

— Не. Когато бях малък, исках да стана главен чиновник — такъв, който да знае кое къде е.

— Колко смешно — усмихна се тя. — А сте станали нещо много повече.

— Не, аз съм тъкмо главен чиновник — каза Стар. — Това е моята дарба, ако въобще имам някаква дарба. Едва когато станах такъв, установих, че никой не знае кое къде е. Установих и друго — че трябва да знаеш защо то е там, където е, и дали трябва да си остане там. Започнаха всичко да прехвърлят на мен и отначало ми беше много трудно, но съвсем скоро вече държах всички ключове. И ако им ги върнех обратно, нямаше да могат да си спомнят за кои ключалки са.

Спряха на червен светофар и едно вестникарче издърдори в лицето му:

— Мики Маус е убит! Рандолф Хърст обявява война на Китай!

— Трябва да купим този вестник — каза Катлийн.

Когато тръгнаха отново, тя си оправи шапката и дрехите. Забеляза, че той я гледа, и се усмихна.

Беше бдителна и същевременно спокойна — качества, които в момента се ценяха извънредно много. Преобладаваше апатията — Калифорния гъмжеше от унили, отчаяни типове. А имаше и напрегнати млади мъже и жени, които духом все още живееха на Източното крайбрежие, а телом водеха неуспешна битка с тукашната атмосфера. Обществена тайна беше, че тук продължителното напрежение се понася трудно — тайна, която Стар някак си не искаше да приеме. Но той знаеше, че всеки пристигнал от другаде, поне в началото, впръскваше свежа струя от енергия.

Сега вече и двамата се чувствуваха като добри приятели. Тя не бе направила нито едно движение, нито един жест, които да са в разрез с красотата й, които да я нарушат по един или друг начин. Всичко в нея беше хармонично. Той я преценяваше така, сякаш бе кадър от филм. Не беше евтино-елементарна, нито объркано-сложна, а ясна — в техническия смисъл на тази дума, който включваше хармония, изящество и съразмерност; беше чудесна.

Стигнаха до Санта Моника^[1], където се намираха величествените къщи на няколко филмови звезди, скупчени в центъра на един кипящ от живот Кони Айланд^[2]. Превалиха билото, гмурнаха се по посока на просторното синьо море и продължиха да пътуват покрай него, докато плажът се отърси от къпещите се и се разстла пред тях като една ту разширяваща се, ту стесняваща се жълта ивица.

— Тук си строя къща — обясни Стар, — малко по-нататък. И аз не знам защо я строя.

— Може би за мен — каза тя.

— Може би.

— Много мило, че сте се захванали да строите голяма къща за мен, без дори да знаете как изглеждам.

— Не е толкова голяма. И още няма покрив. Не знаех какъв покрив ще искате.

— На нас не ни трябва покрив. Доколкото разбрах, тук никога не вали. Тук…

Изведнъж млъкна и той разбра, че си е спомнила нещо.

— Спомних си нещо, което вече е минало — обясни тя.

— И какво е то? Някоя друга къща без покрив ли?

— Да, друга къща без покрив.

— Бяхте ли щастлива в нея?

— Живях с един мъж — започна да разказва тя, — дълго, дълго, твърде дълго време. Хората правят такива ужасни грешки. Живях с него дълго след като вече бях пожелала да се махна. Той не ме пускаше. Опитваше се, но не можеше. Затова накрая избягах.

Той я слушаше, претегляше думите й, но не си правеше заключения. Лицето под розово-синята шапка оставаше непроменено. Тя беше на около двадесет и пет години. Би било жалко, ако не бе обичала и не е била обичана.

— Бяхме много близки — продължи Катлийн, — прекалено. Може би трябваше да имаме деца, за да стоят помежду ни. Но човек не бива да има деца, ако къщата му няма покрив.

И така, вече знаеше нещо за нея. Чувствуваше се по-различно от вчера, когато някакъв глас сякаш непрекъснато му повтаряше, като при обсъждане на сценарий: „Ние не знаем нищо за това момиче. Не ни трябва много, но все пак нещо трябва да знаем.“ Сега някакво смътно минало изникна зад нея, нещо по-реално от обляната в лунна светлина глава на Шива.

Стигнаха до ресторанта, загрозен от многобройните неделни автомобили. Когато излязоха от колата, дресираният тюлен изръмжа на Стар като на отдавнашен познат. Господарят му обясни, че тюленът не желаел да се вози на задната седалка в колата, а винаги се прехвърлял на предната. Очевидно човекът беше напълно в плен на тюлена си, макар че още не го съзнаваше.

— Бих искала да видя къщата, която строите — каза Катлийн. — Не ми се пие чай — чаят вече е минало.

Вместо това пи кока-кола и продължиха нататък. Изминаха още петнадесетина километра под слънцето, което блестеше така ярко, че той извади от жабката два чифта очила. След още седем километра свиха към един малък нос и стигнаха до корпуса на къщата му.

Насрещният вятър, който духаше откъм слънцето, хвърляше пръски вода към скалите и колата. Бетонобъркачката, жълтият дървен материал и чакълът зееха като открита рана в морския пейзаж и чакаха да свърши неделята. Двамата заобиколиха и се спряха пред големите каменни блокове, които подсказваха мястото на бъдещата тераса.

Тя погледна към неясно очертаните хълмове в далечината, потръпна леко от студения блясък на слънцето и Стар разбра…

— Не търсете онова, което го няма — бодро каза той. — Представете си, че сте стъпили върху огромен географски глобус — като дете много исках да имам такъв.

— Разбирам ви — обади се тя след миг. — И тогава сякаш усещаш как се върти земята, нали?

Той кимна.

— Да. В противен случай всичко е само mañana^[3] — очакване да дойде утрото или да изгрее луната.

Минаха под скелето и влязоха вътре. Една от стаите, която щеше да бъде големият салон, бе завършена дори до вградените шкафове за книги, корнизите и стенда за прожекционния апарат. За нейна изненада тази стая водеше към веранда с тапицирани кресла и маса за пинг-понг. Отвън, пред верандата, върху прясно наредените чимове, имаше още една маса за пинг-понг.

— Миналата седмица каних тук гости на обяд, малко преждевременно — призна той. — Затова наредих да донесат някои неща от реквизита — мебели, трева. Исках да видя как бих се чувствувал в тази къща.

— Ама това не е ли истинска трева? — разсмя се тя.

— Разбира се, че е трева.

Зад преждевременната поляна се виждаше изкопът за плувен басейн, окупиран засега от ято чайки, които, щом ги забелязаха, отлетяха.

— Сам ли ще живеете тук? — попита Катлийн. — Дори без танцьорки?

— Вероятно. Някога правех планове, сега вече не. Мислех, че тук ще е приятно да се четат сценарии. Но моят дом всъщност е студията.

— Чувала съм го това за американските бизнесмени.

Той долови критична нотка в гласа й.

— Човек прави това, за което е роден — каза меко. — Почти всеки месец някой се опитва да ме превъзпита, обяснява ми колко безсмислен ще бъде животът ми на старини, когато няма да мога повече да работя. Но нещата не са толкова прости.

Излезе вятър. Беше време да си вървят. Той бе извадил ключовете за колата от джоба си и разсеяна ги подрънкваше. Някъде откъм посоката на слънцето се разнесе сребристият звън на телефон.

Не беше от къщата и те се защураха из градината като деца, които играят на „топло“ и „студено“. Накрая се спряха до барачката за инструменти, близо до тенискорта. Телефонът, раздразнен от закъснението, грачеше подозрително през стената. Стар се поколеба.

— Да го оставя ли да си звъни?

— Аз не бих могла. Освен ако не знам кой е.

— Или е грешка, или някой звъни съвсем наслуки.

Той вдигна слушалката.

— Ало… междуградски откъде? Да, мистър Стар е на телефона.

Поведението му очебийно се промени. Тя видя нещо, което малцина бяха виждали за цяло едно десетилетие — Стар впечатлен. Впрочем за него това не беше чак толкова необичайно — той често се преструваше на впечатлен, но сега някак внезапно се подмлади.

— Търси ме президентът — обясни й със скован глас.

— На вашата компания ли?

— Не, на Съединените щати.

Опитваше се заради нея да говори нормално, но в гласа му се долавяше напрегнатост.

— Добре, ще почакам — каза в слушалката, а после към Катлийн: — Веднъж вече съм говорил с него.

Тя го наблюдаваше. Той й се усмихна и й смигна сякаш за да я увери, че макар и да е насочил почти цялото си внимание към разговора, не я е забравил.

— Ало — каза след малко. Ослуша се. После повтори: — Ало. — Намръщи се. — Бихте ли говорили малко по-силно — помоли любезно, след което добави: — Кой?… Какво значи това?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Не желая да говоря с него. Не!

Обърна се към Катлийн:

— Колкото и да е невероятно, на телефона е един орангутан.

Почака, докато надълго и нашироко му обяснят нещо, после повтори:

— Не желая да говоря с него, Лю. Не мога да кажа нищо, което би заинтересувало един орангутан.

Махна с ръка на Катлийн да се приближи до телефона и протегна слушалката така, че тя чу неравномерното дишане и хрипливото ръмжене. После един глас:

— Няма никаква шашма, Мънро. Той може да говори и е копие на Маккинли.^[4] Мистър Хорас Уикършам е тук до мен и държи снимка на Маккинли…

Стар слушаше търпеливо.

— Нали си имаме шимпанзе — каза той след малко. — Миналата година то захапа яко Джон Гилбърт… Добре, дай ми го пак. — Здравей, орангутане — изговори отчетливо, като на дете.

Изразът на лицето му се промени и той се обърна към Катлийн:

— Каза ми „здравей“.

— Попитайте го как му е името — предложи Катлийн.

— Ало, орангутане. Господи, ама че работа! Знаеш ли си името?… Май не си знае името… Слушай, Лю. Ние не правим втори „Кинг Конг“; освен това в „Косматата маймуна“ въобще няма маймуна. Разбира се, че съм сигурен. Съжалявам, Лю. Довиждане.

Лю го беше ядосал, понеже в един миг бе помислил, че го търси президентът, и бе променил поведението си. Чувствуваше се леко неловко, но Катлийн го разбираше и той й бе станал по-симпатичен именно защото му се бе обадил орангутан, а не президентът.

 

 

Потеглиха обратно покрай бреговата линия, а слънцето остана зад тях. Когато си тръгваха, къщата изглеждаше по-гостоприемна, сякаш стоплена от тяхното посещение — студеното сияние на мястото бе по-поносимо при мисълта, че не са приковани към него като към блестяща лунна повърхност. На един завой се обърнаха и видяха небето, порозовяло иззад все още неопределените очертания на строежа, видяха и парчето земя, което сега приличаше на дружелюбен остров, обещаващ хубави часове през някой следващ ден.

Отминаха Малибу с неговите живописни къщурки и рибарски лодки и отново навлязоха в зоната на цивилизования човешки свят, със скупчените покрай шосето коли, с плажовете, подобни на мравуняци, в които се открояваха единствено пръснатите из морето черни глави.

Все по-често се виждаха разни градски неща — одеяла, рогозки, чадъри, спиртници, торби с дрехи; затворниците бяха оставили своите окови на пясъка до себе си. Това море беше негово, на Стар, стига да го искаше, стига да знаеше какво да прави с него; на онези, другите, им се разрешаваше по милост да мокрят ръцете и краката си в бушуващото студено водохранилище на човешкия свят.

Стар свърна от крайморския път към един каньон, после подкара по планински път и хората останаха далеч назад. Планината постепенно се сниши и се сля с покрайнините на града. Спряха за бензин и той застана до колата.

— Искате ли да вечеряме някъде? — предложи почти смутено.

— Имате да работите.

— Не, не съм запланувал нищо. Защо да не отидем да вечеряме?

Знаеше, че и Катлийн няма какво да прави — нямаше нищо запланувано за вечерта, не бързаше за никъде.

Тя отстъпи, но с уговорка.

— Тогава да отидем в дръгстора отсреща.

— Наистина ли предпочитате там? — попита той със съмнение.

— Обичам да ям в американските дръгсторове. Струва ми се толкова ексцентрично и необичайно.

Седнаха на високите столчета и си поръчаха доматена супа и топли сандвичи. Това ги сближи повече от всичко друго, което бяха правили досега, обзе ги опасно чувство за самота и усетиха, че то е взаимно. Заедно възприемаха всичко — разнообразните миризми на дръгстора, сладки и кисели, загадъчността на сервитьорката, чиято коса бе изрусена само по краищата и отдолу се подаваше черната, а когато приключиха вечерята — натюрморта на празните си чинии: парче картоф, резенче кисела краставичка, маслинена костилка.

На улицата се беше смрачило, сякаш и природата тъжеше заедно със Стар сега, когато се качваха в колата.

— Благодаря ви. Прекарахме чудесен следобед.

Не бяха далеч от нейния дом. Колата започна да се изкачва по хълма, засиленото ръмжене на мотора на втора означаваше началото на края. Амфитеатрално наредените къщи светеха; Стар запали фаровете на колата. Усещаше тежест в стомаха си.

— Ще се видим пак, нали?

— Не — бързо отговори тя, сякаш бе очаквала думите му. — Ще ви напиша писмо. Съжалявам, че бях толкова тайнствена, но това всъщност е комплимент; то показва, че много ви харесвам. Постарайте се да не работите толкова. И трябва отново да се ожените.

— Не, не биваше да го казвате — възпротиви се той. — Днес бяхме само двамата — вие и аз. За вас това може би не значеше нищо, но за мен — много. Нужно ми е време, за да ви обясня защо.

Но ако се нуждаеше от време, трябваше да влязат в къщата й, тъй като вече бяха пред нея. Само че, докато колата се приближаваше до вратата, тя поклати глава.

— Трябва да се прибирам. Имам ангажимент. Не ви го казах досега.

— Това не е вярно. Но както и да е.

Изпрати я до вратата и застана в собствените си стъпки от онази, първата вечер, а тя затърси ключа из чантата си.

— Намерихте ли го?

— Да.

Сега беше моментът да си тръгне, но тя искаше да го погледне още веднъж и затова наклони главата си наляво, след това надясно, опитвайки се да улови лицето му в здрача. Прекалено ниско и прекалено продължително накланяше главата си, тъй че ръката му някак съвсем естествено докосна рамото й, а после я притегли напред, към мрака на врата му. Тя затвори очи, усещайки скосеното острие на ключа в здраво стиснатата си ръка. Той я притегли още по-близо и нежно потърка брадичката си о бузата й, при което тя въздъхна „ах“ и после пак „ах“. И двамата се усмихваха съвсем слабо, но щом сантиметрите помежду им се стопиха в тъмнината, Катлийн леко се смръщи.

Когато се отделиха един от друг, тя отново поклати глава — по-скоро в почуда, отколкото като отказ. „Ето сега какво стана, сама си си виновна, но кога, къде сбърка? Ето какво стана.“ И с всеки изминал миг мисълта, че трябва да се отскубне от тяхната взаимна близост, от всичко това, все повече и повече й тежеше като невъобразим товар. Той ликуваше; тя негодуваше и същевременно не можеше да го вини, макар че не желаеше да сподели неговото ликуване — за нея това бе поражение. Засега беше поражение. Но си помисли, че дори да сложи край на това поражение, на всичко и да си влезе в къщата — пак няма да бъде победа. Няма да е нищо.

— Не исках да стане така — продума Катлийн, — никак не исках.

— Мога ли да вляза?

— О, не, не.

— Тогава да скочим в колата и да тръгнем нанякъде.

Тя с облекчение се улови за думите му — незабавно да се махнат оттук, така щеше да бъде най-добре, сякаш бягаше от мястото на някакво престъпление. След миг бяха в колата и се спуснаха по хълма. Хладният вятър духаше право в лицата им и тя постепенно дойде на себе си. Сега всичко беше ясно, черно на бяло.

— Да се върнем в къщата ви на брега — предложи тя.

— Да се върнем в къщата ми ли?

— Да, нека се върнем там. И да не говорим повече. Искам просто да се возя.

 

 

Когато отново излязоха на крайбрежния път, небето беше посивяло, а в Санта Моника внезапно ги връхлетя проливен дъжд. Стар отби встрани и спря, облече един шлифер и вдигна гюрука на колата.

— Вече си имаме покрив — каза той.

Чистачките тиктакаха уютно като голям стенен часовник. Навъсени коли напускаха мокрите плажове и потегляха обратно към града. Малко по-нататък попаднаха в мъгла — пътят изгуби страничните си очертания, светлините на насрещните коли стояха сякаш на едно място и изведнъж изфучаваха покрай тях.

Бяха оставили по нещо от себе си там, назад, и сега се чувствуваха леки и свободни. Мъглата проникваше в колата със съскане. Катлийн свали розово-синята си шапка — свали я толкова спокойно и бавно, че той проследи напрегнато движенията й — и я постави на задната седалка, под парче платнище. Тръсна косата си и като видя, че Стар я наблюдава, се усмихна.

Ресторантът с дресирания тюлен представляваше само размазано светло петно по посока на океана. Стар свали прозореца си и се огледа за пътната маркировка, но след още няколко километра мъглата се стопи и пред тях изникна завоят към неговата къща. Иззад облаците се подаваше луната и осветяваше бурната морска повърхност.

Сега къщата имаше още по-недовършен вид. Налучкаха капещите греди над някакъв праг и опипвайки разни тайнствени, високи до кръста препятствия, стигнаха до единствената завършена стая, напоена с миризмата на стърготини и мокро дърво. Той я прегърна и в полуздрача двамата можеха да видят само очите си. Шлиферът му се свлече на пода.

— Почакай — каза тя.

Трябваше й поне една минута. Нищо добро нямаше да излезе от това, но тази мисъл не й пречеше да се чувствува щастлива и да го желае. И все пак трябваше й минута, за да си спомни как стана всичко, за да се върне с един час назад и да разбере какво се бе случило. Стоеше в прегръдката му и както преди бавно накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, без да сваля очи от неговите. Изведнъж усети, че Стар трепери.

В същото време го усети и той и разхлаби прегръдката си. Тя му заговори с дрезгаво-предизвикателен глас и притегли лицето му до нейното. После, както стоеше прав и го прегръщаше с едната си ръка, с няколко движения на коленете се освободи от нещо и го изрита до шлифера. Той вече не трепереше, отново я прегърна, двамата заедно коленичиха и се отпуснаха на пода, върху шлифера.

После останаха да лежат, без да говорят, и изведнъж Стар, почувствувал прилив на най-нежна любов, така силно я притисна до себе си, че шевовете на роклята й изпукаха. Лекият звук ги върна към действителността.

— Ще ти помогна да станеш — каза той и я хвана за ръцете.

— Още не. Мисля си нещо.

Лежеше в тъмнината и съвсем безразсъдно си мислеше какво умно, неуморимо бебе би могло да се получи, но след малко му позволи да й помогне да се изправи… Когато се върна в стаята, там светеше една-единствена електрическа крушка.

— Еднолампова осветителна система — каза той. — Да я загася ли?

— Не. Много е приятно. Искам да те виждам.

Седнаха на дървената рамка на прозореца, подметките на обувките им се докосваха.

— Май не си тук?

— Нито пък ти.

— Изненадан ли си?

— От какво?

— От това, че отново сме две отделни същества. Не ти ли се е случвало да си мислиш, да се надяваш, че с някого ще бъдете като един човек, а после откриваш, че все пак сте двама?

— Чувствувам те много близка.

— И аз теб.

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря.

Засмяха се.

— Това ли искаше? — попита тя. — Говоря за снощи.

— Несъзнателно.

— Питам се: кой ли беше решаващият момент? — замисли се тя. — В началото ти се струва, че можеш да минеш и без това, но от един миг нататък разбираш, че нищо на света не може да го спре.

В думите й звучеше опитът и това, за негова изненада, му хареса, привлече го още по-силно към нея. При неговото състояние на духа, в което страстно му се искаше да повтори миналото, но не само за кратко, беше добре да е така.

— Аз падам малко уличница — каза тя, отгатвайки мислите му. — Сигурно затова не можах да се сприятеля с Една.

— А коя е Една?

— Момичето, с което ме сбърка. Тази, на която се обади по телефона. Тя живееше оттатък пътя, но се премести в Санта Барбара.

— Искаш да кажеш, че тя е уличница ли?

— Изглежда. Работеше „на повикване“.

— Така значи.

— Ако беше англичанка, веднага щях да я разбера. Но тя ми изглеждаше като всички останали. Сама ми го призна, преди да си замине.

Той я видя, че потрепери, стана и наметна раменете й с шлифера си. Отвори някакъв шкаф и от него се изсипаха на пода цял куп възглавници и един гумен дюшек. Там откри и кутия със свещи, които запали, а на мястото на лампата включи електрическата печка.

— Защо Една се страхуваше от мен? — попита ненадейно.

— Защото си продуцент. Тя или някаква нейна приятелка имала ужасен спомен от някакъв продуцент. Освен това мисля, че е безкрайно глупава.

— Как се запозна с нея?

— Тя сама ми се представи. Изглежда, ме помисли за сродна душа. Държеше се много мило. Все повтаряше: „Наричай ме Една“, така че накрая взех да я наричам Една и станахме уж приятелки.

Катлийн се изправи, за да може той да сложи възглавници върху рамката на прозореца и зад гърба й.

— Дай и аз нещо да направя — предложи тя. — Чувствувам се като някакъв търтей.

— Недей да се чувствуваш като търтей — каза той и я прегърна. — Стой така. Стопли се.

Известно време мълчаха.

— Знам защо ме хареса в началото — обади се Катлийн. — Една ми го каза.

— И какво ти каза?

— Че приличам на… Мина Дейвис. А и други хора са ми го казвали.

Той се отдръпна от нея и кимна.

— Ето по това. — Тя прилепи длани към скулите си и леко разтегли кожата. — По това и по това.

— Да — съгласи се Стар. — И най-странното е, че повече приличаш на нея такава, каквато беше в действителност, отколкото каквато изглеждаше на екрана.

Катлийн се изправи, за да смени темата, сякаш се страхуваше от нея.

— Вече се стоплих — каза. Отиде до шкафа и надникна в него. Върна се, препасала къса престилка на прозрачни шарки, като снежинки. Огледа се критично около себе си.

— Току-що се нанесохме и много естествено, в стаята все още има ехо — каза тя.

Отвори вратата на верандата и издърпа два плетени стола, като ги изтръска от дъжда. Той я наблюдаваше внимателно, но и почти със страх да не би да направи погрешно движение и да развали магията. Беше наблюдавал много жени на актьорски пробни снимки и бе виждал как секунда след секунда красотата им изчезва, сякаш прекрасна статуя е започнала да се движи с мършавите крайници на хартиена кукла. Ала Катлийн беше стъпила здраво на краката си — крехкостта й беше само привидна.

— Спряло е да вали — каза тя. — В деня, в който пристигнах тук, валеше. Такъв ужасен дъжд, толкова силен, сякаш цвилеха коне.

Той се засмя.

— Ще ти хареса. Особено ако останеш да живееш в Калифорния. Ще останеш ли? Защо не ми издадеш тайната си?

Тя поклати глава.

— Не сега. Няма нищо особено за казване.

— Тогава ела.

Катлийн се приближи и застана до него, а Стар притисна лицето си към хладната материя на престилката.

— Ти си един уморен човек — каза тя и зарови пръстите на ръката си в косата му.

— Но не, ако става дума за любов.

— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Исках да кажа, че ще се поболееш от работа.

— Не се дръж като майка.

„Дръж се като уличница“ — добави наум. Искаше да разчупи стереотипа на живота си. Ако наистина щеше да умре скоро, както му бяха казали двамата лекари, искаше поне за известно време да престане да бъде Стар и да се втурне след любовта — като мъжете без никакви таланти, като безименните младежи, които скитосват из улиците в мрака.

— Сваляш ми престилката — меко каза тя.

— Да.

— Някой да не мине отвън по плажа? Да изгасим ли свещите?

— Не, не ги изгасяй.

Малко по-късно Катлийн, полуизлегната на една бяла възглавница, му се усмихна и каза:

— Чувствувам се като Венера в раковината.

— Защо?

— Погледни ме — не ти ли напомням за Ботичели?

— Не знам — усмихна се той. — Сигурно, щом казваш.

Тя се прозя.

— Толкова ми е хубаво. Много те обичам.

— Ти май знаеш доста неща?

— В какъв смисъл?

— И от най-дребните ти забележки си личат знанията ти. Или може би от начина, по който говориш.

Тя се замисли.

— Не знам чак толкова много. Не съм учила в университет, ако това имаш предвид. Но мъжът, за когото ти разказах, знаеше всичко и страдаше от манията да ме образова. Правеше ми учебни програми, караше ме да посещавам лекции в Сорбоната, да ходя по музеите. И аз понаучих това-онова.

— Той какъв беше?

— Художник и голям деспот. И още много други неща. Искаше да ме подготви да чета Шпенглер — всичко беше заради това. Трябваше да изучавам история, философия, хармония единствено за да мога да чета Шпенглер, но аз го оставих, преди да стигнем до Шпенглер. Мисля, че накрая това беше главната причина, задето не искаше да ме пусне да си вървя.

— Кой е този Шпенглер?

— Нали ти казах, че не стигнахме дотам — засмя се тя. — И сега аз най-упорито се опитвам да забравя всичко, защото едва ли ще срещна друг като него.

— О, не, не бива да забравяш — възкликна Стар ужасен. Той питаеше дълбоко уважение към ерудицията, някакъв родов спомен за старите „шулета“^[5]. — Не бива да забравяш.

— Учението ми заместваше децата.

— Ти би могла да го предадеш на своите деца — каза той.

— Кой знае.

— Разбира се, че би могла. Ще ги учиш още от малки. Ето аз сега, когато искам да науча нещо, трябва да питам някой впиянчен сценарист. Недей да унищожаваш знанията си.

— Добре — обеща тя и се изправи. — Ще ги предам на децата си. Но познанието няма край — колкото повече знаеш, толкова по-добре разбираш, че имаш все повече и повече да учиш. Онзи човек можеше да стане всякакъв, ако не беше страхливец и глупак.

— Но ти си била влюбена в него.

— О, да, с цялото си сърце. — Тя се взря през прозореца, заслонявайки очите си с длан. — Там нещо свети. Да слезем на брега.

Той скочи на крака и извика:

— Сигурно е грунионът.

— Какво е това?

— Тази вечер е. Във всички вестници писаха.

Забърза навън и тя го чу, че отваря вратата на колата. След малко се върна с един вестник.

— В десет и шестнадесет. Значи остават още пет минути.

— Това лунно затъмнение ли е или какво?

— Една риба, която се появява в точно определен момент — обясни той. — Остави си обувките и чорапите и ела с мен.

Беше прекрасна синя нощ. След малко щеше да настъпи приливът и малките сребърни рибки се люшкаха навътре в морето в очакване на десет часа и шестнадесет минути. Секунди след това време те надойдоха заедно с прилива и се замятаха върху пясъка, а Стар и Катлийн зашляпаха с босите си крака между тях. Покрай брега вървеше негър и бързо събираше рибките в две кофи, сякаш бяха съчки. Те идваха по две, по три, на групи и тълпи, упорити, възбудени и възмутени от големите боси крака на натрапниците, така както бяха идвали и преди сър Франсис Дрейк да прикове табелката си към една от големите скали на брега.

— Ех, защо нямам още една кофа — каза негърът, отдъхвайки си за момент.

— Отдалече идваш — забеляза Стар.

— По-рано отивах в Малибу, но на ония там, от киното, не им е приятно.

Дойде нова вълна и ги накара да се отдръпнат назад, после бързо се оттегли и пясъкът отново закипя от живот.

— Струва ли си да вървиш толкова? — попита Стар.

— За мене не това е важното. Всъщност излязох, за да почета малко Емерсън. Вие чели ли сте го?

— Аз съм чела, някои неща — каза Катлийн.

— Ето тука под ризата съм го пъхнал. Нося си и малко литература на розенкройцерите^[6], но те вече ми омръзнаха.

Вятърът се поусили — вълните станаха по-големите тръгнаха покрай разпенения предел на водата.

— Вие какво работите? — попита негърът Стар.

— Работя в киното.

— Аха. — След секунда добави: — Аз не ходя на кино.

— Защо? — остро го попита Стар.

— Няма никаква полза. И децата си не пускам.

Стар го наблюдаваше, а Катлийн наблюдаваше Стар, готова да го защити.

— Има и хубави филми — каза тя под дъжда от водни пръски. Но негърът не я чу. Чувствуваше, че може да му се противопостави, и повтори думите си. Той само я погледна безразлично.

— Братството на розенкройцерите против киното ли е? — попита Стар.

— Те май и сами не знаят за какво са. Една седмица са за едно, следващата — за друго.

Само рибките си знаеха работата. Вече бе минал половин час, а те продължаваха да прииждат. Двете кофи на негъра бяха пълни и накрая той тръгна напряко през плажа към шосето, без да съзнава, че е разстроил цяла една индустрия.

Стар и Катлийн се върнаха в къщата, тя се замисли как да го избави от внезапно връхлетелите го черни мисли и каза:

— Бедният стар Самбо.

— Какво?

— Не наричате ли негрите „Самбо“?

— Не ги наричаме нищо специално. — Помълча и добави: — Те си имат свои филми.

Вътре в къщата Катлийн си обу чорапите и обувките пред електрическата печка.

— Сега Калифорния ми харесва повече — бавно каза тя. — Сигурно съм била зажадняла за любов.

— Но не е само това, нали?

— Знаеш, че не е.

— Приятно ми е да съм близо до теб.

Тя се изправи и въздъхна лекичко — толкова леко, че той дори не я чу.

— Не искам да те загубя — продължи Стар. — Не знам какво мислиш за мен и дали въобще мислиш за мен. Предполагам, сама разбираш, че моята любов е мъртва — поспря за миг, замисли се дали наистина е така, — но ти си най-привлекателната жена, която съм срещал и аз не знам откога. Не мога да отместя погледа си от теб. Не знам какъв е точно цветът на очите ти, но те ме карат да съжалявам всички останали хора на този свят…

— Стига, стига — извика тя през смях. — Ще ме накараш по цели дни да се гледам в огледалото. Очите ми нямат никакъв определен цвят — те са просто очи, с които се гледа, и аз съм една най-обикновена жена. Наистина, зъбите ми са хубави за англичанка…

— Зъбите ти са красиви.

— … но аз не мога да се хвана на малкия пръст на всички тези момичета, които срещам тук…

— Престани — прекъсна я той. — Това, което казах, е вярно, а аз съм сдържан човек.

Тя постоя неподвижна, замислена. Погледна го, после отново се замисли, пак го погледна — и се отказа да мисли повече.

— Трябва да тръгваме — каза.

 

 

Връщайки се, те вече бяха съвсем други хора. Четири пъти този ден бяха изминали едно и също разстояние по крайбрежното шосе и всеки път бяха различни. Сега бяха оставили зад себе си любопитството, тъгата, любовното желание; това беше едно истинско завръщане — към себе си, към цялото им минало и бъдеще, към надвисналата реалност на утрешния ден. Той я помоли да седне по-близо до него в колата и тя се подчини, но това не ги сближи повече, защото в момента близостта им не се движеше, не нарастваше. Нищо не стои на едно място. На езика му беше да я покани да пренощува в къщата, която държеше под наем, но чувствуваше, че така ще издаде самотата си. Когато колата се закатери по стръмния път към нейния дом, Катлийн взе да търси нещо зад възглавничката на седалката.

— Загуби ли нещо?

— Сигурно е паднало навън — каза тя, ровейки из чантата си в тъмното.

— Какво беше то?

— Един плик.

— Нещо важно ли?

— Не.

Но когато стигнаха до къщата и Стар запали лампичката на контролното табло, тя му помогна да свалят възглавниците и пак огледа всичко.

— Няма значение — каза накрая и двамата тръгнаха към вратата. — Всъщност какъв е адресът ти?

— Бел Еър, само толкова. Няма номер.

— Къде се намира Бел Еър?

— Той е нещо като жилищен квартал близо до Санта Моника. Но ти по-добре ми се обаждай в студията.

— Добре… лека нощ, мистър Стар.

— Мистър Стар? — повтори той, изненадано.

Тя кротко се поправи.

— Тогава лека нощ, Стар. Така по-добре ли е?

Той се почувствува отблъснат.

— Както желаеш.

Не искаше да допусне отчуждението и у себе си. Без да сваля очи от нея, наклони глава на едната страна, после на другата, наподобявайки нейния жест, и сякаш казваше без думи: „Ти знаеш какво стана с мен.“ Тя въздъхна. Сетне се отпусна в прегръдките му и за момент отново беше изцяло негова. Изпреварвайки следващата промяна, Стар прошепна „лека нощ“, обърна се и се качи в колата си.

По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействуваща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен бой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно — че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от начало до край — докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.

Ведно с тази музика, преплетена с нея, го занимаваше и натрапчивата мисъл за негъра от плажа. Той чакаше Стар в дома му — със своите кофи, пълни със сребърни рибки, щеше да го чака и в студията на следващата сутрин. Беше казал, че не позволява на децата си да гледат „историите“ на Стар. Не беше прав, това бяха предразсъдъци и Стар трябваше някак си да му го покаже. Трябваше да се заснеме филм, много, десетки филми, за да му се покаже, че не е прав. След разговора си с него Стар изхвърли четири филма от плановете си — снимките за единия трябваше да започнат идущата седмица. И четирите бяха на ръба, що се отнася до художествената им стойност, но сега Стар ги погледна с очите на негъра и видя, че са боклук. Затова пък върна в списъка си един „труден“ филм, който беше подхвърлил на вълците — на Брейди, Маркъс и останалите, — за да си отвори място за друго. Сега той го спаси заради негъра.

Когато спря пред вратата на къщата си, лампите на входа светеха и прислужникът филипинец слезе по стълбите, за да паркира колата в гаража. В библиотеката Стар намери списък на телефонните обаждания:

Лаборуиц

Маркъс

Харлоу

Райнмънд

Феърбанкс

Брейди

Коулман

Скуръс

Флайшакър и т.н.

Филипинецът влезе в стаята с писмо в ръка.

— Това падна от колата — обясни той.

— Благодаря — каза Стар. — Тъкмо се чудех къде е.

— Тази вечер ще гледате ли филм, мистър Стар?

— Не, благодаря, можеш да си лягаш.

Писмото, за негова изненада, бе адресирано до мистър Мънро Стар. Понечи да го отвори, но се сети, че Катлийн го търсеше и може би искаше да си го вземе обратно. Ако тя имаше телефон, щеше да й се обади, за да получи разрешение да го отвори. За момент го задържа в ръце. Било е съчинено, преди да се срещнат — мисълта, че написаното в него вече не е валидно, му създаваше особено усещане; то представляваше интерес само като спомен, като свидетелство за едно отминало състояние на духа.

И все пак не му се искаше да го прочете, без да я е питал. Остави го върху купчината със сценариите и седна, вземайки най-горния върху скута си. Чувствуваше се горд, задето устоя на първоначалния импулс да отвори писмото. Явно не си беше „изгубил ума“. Той и по Мина не си бе губил ума, дори в самото начало — те двамата просто бяха възможно най-подходящата и най-величествената двойка. Виж, Мина винаги го бе обичала, а точно преди смъртта й се отприщи и неговата нежност — най-ненадейно и противно на волята му, — разрасна се и той се оказа влюбен в нея. Влюбен едновременно в Мина и в смъртта — в онзи свят, в който тя изглеждаше тъй самотна, че на него му се искаше да я придружи.

Впрочем жените поначало не бяха слабото му място — неговият брат бе пропаднал заради някаква дама или по-точно заради една, после втора, после трета. Докато Стар, на младини, опиташе ли с някоя жена, повече не повтаряше — все едно, че изпиваше едно-единствено питие. Съвсем друг път стоеше пред неговия ум — много по-привлекателен от пътя на чувствените удоволствия. Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: „Ето виж, всичко това е погрешно… някаква страхотна бъркотия… лъжа… измама“, и унищожи всички чувства в себе си — по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: „А, не, така не бива.“ И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

Прислужникът филипинец внесе гарафа с вода, купи с ядки и плодове и му пожела „лека нощ“. Стар разтвори първия сценарий и се задълбочи.

Чете в продължение на три часа, като от време на време спираше — редактираше без молив, наум. На моменти вдигаше поглед от текста, стоплен от някаква смътна щастлива мисъл, която я нямаше в сценария, и всеки път му трябваха поне една-две минути, за да я определи. Тогава разбираше, че това е мисълта за Катлийн, и поглеждаше към писмото — колко хубаво, че има от нея писмо.

Беше три часът през нощта, вената на тила му взе да пулсира — знак, че е време да приключва. Сега, в изтичащата нощ, Катлийн му се струваше много далечна, нейните различни образи се сливаха в спомена за една непозната, с която го свързваха само няколко кратки часа. Съвсем естествено изглеждаше да отвори писмото.

Скъпи мистър Стар,

След половин час ще се срещна с вас. Когато се сбогуваме, ще ви дам това писмо. Искам да ви съобщя, че ми предстои скоро да се омъжа и повече няма да мога да се виждам с вас.

Трябваше да ви кажа всичко това снощи, но то като че ли не ви интересуваше. А днес щеше да бъде глупаво да прахосам хубавия следобед в подобни приказки и да гледам как стихва интересът ви към мен. По-добре е той да прекъсне изведнъж — сега. Вече ще съм ви разказала достатъчно за себе си, за да сте се убедили, че не съм Голямата печалба. (Този израз научих току-що от моята снощна сътрапезничка, която ме навести и стоя цял час. Според нея никой освен вас не е Голямата печалба. Тя очевидно ми го каза, за да ви го предам, тъй че, ако е възможно, намерете й някаква работа.)

Много съм поласкана, че човек, който непрекъснато вижда около себе си толкова много на брой красиви жени… не мога да довърша това изречение, но вие се сещате какво имам предвид. А и ако не тръгна веднага, ще закъснея за срещата си с вас.

С най-добри пожелания

Катлийн Муър

Първото чувство, което изпита Стар, беше нещо като страх; втората му мисъл бе, че писмото вече не важи — тя искаше да си го вземе обратно. Но после си спомни нейното „мистър Стар“ точно преди да се разделят и че го бе попитала за адреса му — вероятно вече бе написала друго писмо, с което също му казваше „сбогом“. Съвсем нелогично, той бе потресен от безразличието на писмото към онова, което стана по-късно. Прочете го отново и установи, че то не предсказва нищо. И все пак, когато се разделиха пред къщата й, Катлийн бе решила да остави писмото в сила, омаловажавайки случилото се помежду им, пренебрегвайки факта, че през този следобед за нея не бе съществувал друг мъж. Ала той вече не беше сигурен в това и цялата случка започна да се разпада, колкото и да се опитваше да я възстанови в паметта си. Колата, възвишението, шапката, музиката, самото писмо отлетяха като парчетата покривна мушама от купчините чакъл пред къщата му. Отиде си и Катлийн и отнесе със себе си своите така добре запомнени жестове, едва забележимото движение на главата си, своето силно пламенно тяло, босите крака, шляпащи по мокрия, разровен от прибоя пясък. Небето избледня и изчезна, вятърът и дъждът се превърнаха в зловещи стихии, които повлякоха сребърните рибки обратно в морето. Чакаше го още един, подобен на всички други, ден — ден, в който му бе останала само купчината сценарии върху бюрото.

Стар тръгна нагоре по стълбите. На площадката на първия етаж Мина отново умря и постепенно, стъпало по стъпало, потънал в своето униние, той отново я забрави. Около него се простираше празният етаж — вратите, зад които не спеше никой. В своята спалня Стар си свали връзката, развърза си обувките и седна на леглото. Само едно нещо беше останало недовършено, но какво — не можеше да си спомни; после си го спомни — нейната кола все още стоеше на паркинга пред хотела. Нагласи часовника да звъни така, че да има шест часа сън.

 

 

Тук разказът се продължава от Сесилия. Мисля, че ще бъде много интересно да опиша собственото си поведение по онова време, тъй като това е един период в живота ми, от който се срамувам. А когато човек говори за нещо, от което се срамува, обикновено се получава добър разказ.

Когато изпратих Уайли на масата на Марта Дод, той не успя да разузнае кое е момичето, но това изведнъж се превърна за мен в най-важното нещо на света. Предположих — както се оказа, съвършено правилно, — че същото се отнася и за Марта Дод. Да си седял на една маса с момиче, ухажвано от принц и което може да стане една от владетелките в нашето затворено феодално общество, и да не знаеш дори името му!

С Марта се познавах бегло и щеше да е неуместно да я питам открито, затова в понеделник се отбих в студията при Джейн Мелъни.

Може да се каже, че с Джейн бяхме приятелки. Отношението ми към нея беше като на дете към човек, зависим от неговото семейство. Знаех, че е сценаристка, но бях израснала с мисълта, че сценаристът и секретарката са едно и също, само дето сценаристът мирише на алкохол и по-често бива канен на обеди или вечери. В тяхно отсъствие и за едните, и за другите се говореше по еднакъв начин — изключение се правеше за онзи особен вид сценаристи, наречени драматурзи, които идваха от Източното крайбрежие. Към тях, поне в началото, се отнасяха с уважение, но ако останеха по-дълго, и те потъваха заедно с другите в съсловието на чиновниците.

Кабинетът на Джейн беше в „стария корпус на сценаристите“. Всяка киностудия си имаше по едно такова крило на мъченията, останало от дните на нямото кино, в което и до днес отекват глухите стонове на заточените тук наемни драскачи. Разказваше се един анекдот как някакъв нов продуцент веднъж обходил сградата и после попитал възбудено ръководството: „Какви са тези хора?“ — „Минават за сценаристи.“ — „И аз така мислех. Само че ги наблюдавах в продължение на десет минути и двама от тях не написаха нито ред.“

Джейн седеше зад пишещата машина и тъкмо се готвеше да приключи работата си, за да обядва. Най-откровено й съобщих, че имам съперница.

— Някаква съвсем неизвестна персона — обясних аз. — Даже името й не мога да науча.

— Е, аз може би знам нещичко — заяви Джейн. — Чух го от един човек.

Човекът, разбира се, беше нейният племенник Нед Солинджър, който работеше като момче за всичко при Стар. Навремето бил нейната гордост и надежда. Изпратила го да учи в Нюйоркския университет, където играл в отбора по ръгби. Записал медицина, но още в първи курс, след като някакво момиче го отблъснало, изрязал най-скриваната част от един женски труп и я изпратил на момичето. Не знам защо. Изпаднал в немилост пред съдбата и хорските очи, той отново започнал живота си от дъното и все още се намираше там.

— Какво знаеш? — попитах.

— През нощта на земетресението тя паднала в езерото в снимачното градче, той се хвърлил във водата и я спасил. Един друг човек ми каза пък, че била скочила от неговия балкон и си счупила ръката.

— А каква е?

— Ами странното е, че…

Телефонът иззвъня и аз трябваше да изчакам неспокойно дългия й разговор с Джо Райнмънд. Той, изглежда, се опитваше да разбере по телефона доколко я бива в писането и дали въобще е писала сценарии. А за нея се говореше, че е жива свидетелка на момента, в който Грифит изобретил едрия план! Докато той говореше, тя тихичко стенеше, гърчеше се, правеше разни физиономии в слушалката, отпускаше я в скута си, та почти да не го чува както говори, и същевременно бъбреше с мен.

— А той какво прави? Гледа само да минава времето между заседанията ни?… Всеки един от тези въпроси ми е задавал поне по десет пъти… При това всичко съм му го изложила писмено…

А в телефонната слушалка:

— Ако стигне до Мънро в този си вид, няма аз да съм виновна. Искам да си свърша работата докрай.

Тя отново стисна мъченически очи.

— Сега пък разпределя ролите… най-напред второстепенните… ще ангажира Бъди Ебсън… Боже господи, той просто няма какво друго да прави в момента… ето че стигна до Уолтър Дейвънпорт — бърка го с Доналд Крисп… разтворил е на коленете си големия справочник с имената на актьорите, чувам го как обръща страниците… прави ми се на важна клечка, втори Стар, само че, за бога, аз трябва да напиша две сцени до обедната си почивка.

Най-после Райнмънд свърши разговора или някой там при него го прекъсна. Влезе един от сервитьорите на столовата, донесе обяда на Джейн и кока-кола за мен — това лято не обядвах. Преди да започне да се храни, Джейн натрака едно изречение на пишещата си машина. Интересен ми беше нейният маниер на писане. Случих се при нея веднъж, когато те двамата с някакъв младеж изплагиатствуваха една история от „Сатърди Ивнинг Поуст“ — само промениха героите. Седнаха да пишат сценария, като гледаха всяка реплика да е отговор на предишната, и, разбира се, всичко звучеше така, както когато хората в действителния живот се напъват да бъдат някакви — смешни или любезни, или смели. След това ми се искаше да видя този филм на екрана, но някак го пропуснах.

Обичах Джейн както се обича стара евтина играчка. Тя изкарваше по три хиляди на седмица, но всички мъже, за които се омъжваше, пиеха и я пребиваха почти до смърт. Днес обаче бях дошла при нея с користна цел.

— Не знаеш ли името й? — настоях.

— А, името ли? — рече Джейн. — Той дълго време след това я търсел, но накрая споменал на Кейти Дулън, че името се оказало погрешно.

— Но явно я е намерил. Познаваш ли Марта Дод?

— Ах, не му провървя на това момиче! — възкликна Джейн с театрално съчувствие.

— Можеш ли утре да я поканиш на обяд?

— Хм, мисля, че все пак има какво да яде. Някакъв мексиканец…

Обясних й, че мотивите ми не са благотворителни — Джейн се съгласи да ми помогне. Още веднага се обади на Марта Дод.

На следващия ден отидохме да обядваме в „Браун Дарби“ в Бевърли Хилс — безжизнен ресторант, чиито, постоянни клиенти, привличани от добрата храна, изглеждаха така, сякаш биха искали да си полегнат. По обяд има известно раздвижване, когато жените през първите пет минути след обяда се правеха на весели, но ние бяхме една спокойна тройка. Трябваше веднага да мина към предмета на моето любопитство. Марта Дод беше провинциалистка, която така и не бе проумяла какво се бе случило с нея и не беше спечелила от преживелиците си нищо друго освен изморения израз на очите. Тя все още вярваше, че животът, от който бе вкусила, представляваше действителността, а това сега е само едно продължително очакване.

— През хиляда деветстотин двадесет и осма година имах прекрасна вила — разказа ни тя, — с голямо място — тридесет акра, малко игрище за голф, басейн и страхотна гледка. Цяла пролет газех до коленете в маргарити.

Накрая стана така, че я поканих някой път да я заведа при татко… С това просто се наказвах заради моята „двойна подбуда“, от която се срамувах. В Холивуд човек не смесва подбудите — може да оплете конците. На всички веднага им става ясно, че нещо криеш, и атмосферата те съсипва. Двойната подбуда е пълна загуба на време и усилия.

Джейн ни остави пред портала на студията, възмутена от моето малодушие, Марта беше възбудена от перспективите да започне отново своята кариера — не кой знае колко големи, като се имат предвид седемте години забвение, и не особено охотно дадени, но аз наистина щях да говоря най-решително с татко. Той и себеподобните му не обичаха да помагат на хора като Марта, които в даден момент са им спечелвали сума ти пари. Оставяха ги да потънат в нищетата и да преживяват криво-ляво като статисти — би било по-милостиво да ги прогонят някъде надалеч. Но това лято баща ми така много се гордееше с мен. Непрекъснато трябваше да го възпирам да не разказва на всеки срещнат какво съкровище съм — толкова добре съм възпитана. А Бенингтън, ах, какво първокласно учебно заведение. Мили боже, виж ти! Уверявах го, че и там, както навсякъде, има съвършени слугини и пачаври, умело прикрити под красивите сексапилни парцали на Пето Авеню, но татко не отстъпваше — защитаваше Бенингтън, все едно, че сам бе учил там. „Ти получи всичко“ — обичаше да казва с щастливо изражение на лицето. „Всичко“-то включваше между другото и двете години във Флоренция, където с голяма мъка успях да остана единствената девственица в цялото училище, както и въвеждането ми в обществото в Бостън. Според него аз бях достоен потомък на чудесната стара търговска аристокрация.

Ето защо бях сигурна, че той ще направи нещо за Марта Дод. На път за кабинета му се унесох в грандиозни фантазии за това как помагам и на Джони Суонсън, каубоя, и на Ивлин Брент, и на много други захвърлени цветя. Татко беше очарователен и отзивчив човек — ако изключим впечатлението ми от онзи път, когато го зърнах неочаквано в Ню Йорк — и имаше нещо трогателно в това, дето ми беше баща. В края на краищата той беше моят баща — за мен би направил всичко на този свят.

В приемната беше само Розмари Шмийл, която говореше по телефона на Бърди Питърс. Тя ми махна с ръка да седна, но аз бях преизпълнена с плановете си, казах на Марта да бъде спокойна, натиснах бутона под бюрото на Розмари и тръгнах към вече отворената врата.

— Баща ти е в заседание — извика Розмари. — Не че е в заседание, но ми каза да…

Вече бях минала през вратата, през малкия вестибюл и през следващата врата в кабинета, където заварих татко по риза, много потен, да се опитва да отвори прозореца. Денят беше горещ, но не чак толкова и аз реших, че е болен.

— Не, нищо ми няма — каза той. — Какво искаш?

Обясних му. Изложих му цялата си теория за хората като Марта Дод, крачейки напред-назад из кабинета му. Разказах му как може да ги използува и да им осигури редовна работа. Той като че ли ме слушаше развълнуван, все кимаше и се съгласяваше, и аз го почувствувах така близък, както не го бях чувствувала от много дълго време. Отидох до него и го целунах по бузата. Той трепереше и ризата му беше цялата подгизнала.

— Но ти си болен — казах — или имаш неприятности…

— Нищо подобно.

— Тогава какво има?

— Ами пак Мънро — рече той. — Пак този проклет малък холивудски Христос! Денонощно ми лази по нервите!

— Защо, какво стана? — попитах вече доста по-сдържано.

— Ами какво! Седи там като някакво проклето попче или равин и казва какво ще направи и какво няма да направи. Сега не мога да ти го разкажа, страшно съм ядосан. Хайде, няма ли да си тръгваш?

— Не искам да те оставя сам в такова състояние.

— Тръгвай, казвам ти!

Опитах се да го подуша, но той никога не пиеше.

— Иди да се срешиш — наредих му аз. — Искам да приемеш Марта Дод.

— Тук? После няма да мога въобще да се отърва от нея.

— Тогава отвън. Но най-напред се измий. И си смени ризата.

С престорена гримаса на примирение той влезе в малката баня до стаята. В кабинета беше горещо, сякаш прозорците са били затворени с часове, и вероятно от това му бе призляло. Ето защо реших да отворя два.

— Ти върви — викна татко иззад затворената врата на банята. — Аз ще дойда след малко.

— Бъди много любезен с нея — заръчах. — Но не снизходителен.

Сякаш Марта проговори в своя защита — от някакво място в стаята се чу продължителен сподавен стон. Бях изненадана, сетне направо смаяна, когато го чух отново — но не откъм банята, където беше татко, не някъде отвън, а от един шкаф, вграден в отсрещната стена. Откъде взех тази смелост — не знам, но изтичах натам и го отворих. Бърди Питърс, татковата секретарка, изпадна от шкафа чисто гола — също като труп във филм. Заедно с нея отвътре изскочи полъх от спарен въздух. Тя се свлече странично на пода, като в едната си ръка все още стискаше някакви дрехи, и остана да лежи там, окъпана в пот. Точно в този момент татко излезе от банята. Усещах присъствието му зад гърба си и без да се обръщам, го знаех точно как изглежда, тъй като и преди го бях изненадвала.

— Покрий я! — извиках и сама я покрих с едно одеяло от кушетката. — Покрий я, ти казвам!

Излязох от кабинета му. Когато Розмари Шмийл ме погледна, на лицето й се изписа ужас. Повече не видях нито нея, нито Бърди Питърс. Двете с Марта си тръгнахме и Марта ме попита:

— Какво има, мила?

И тъй като не й отговорих, добави:

— Ти направи каквото можа. Вероятно моментът не е бил подходящ. Знаеш ли сега какво ще ти предложа? Ще те заведа при една много мила англичанка. Видя ли оная вечер момичето от нашата маса, с което танцува Стар?

И така, с цената на едно кратко гмурване в семейната помия аз получих каквото исках.

 

 

Не си спомням много добре това наше посещение. Първо, защото тя не си беше у дома. Вратата беше отключена и Марта влезе в къщата, като викаше бодро и свойски: „Катлийн!“ Стаята, която видяхме, беше мебелирана оскъдно и безлично като в хотел; имаше цветя, но те не приличаха на подарени. Марта намери на масата една бележка, в която пишеше: „Остави роклята. Отидох да си търся работа. Ще ти се обадя утре.“

Марта я прочете два пъти, но бележката явно не беше за Стар. Почакахме пет минути. Къщите са много тихи, когато ги няма обитателите им. Не че очаквам хората да подскачат из тях, просто впечатлението ми е, че са много тихи. Почти тържествени. Може само някоя муха да шета из стаята, без да ти обръща внимание, и ъгълчето на пердето да се издува от ветреца.

— Каква ли пък работа търси? — учуди се Марта. — Последната неделя ходиха някъде със Стар.

Но аз вече бях загубила интерес. Ужасно ми беше неприятно, че съм тук. „Продуцентска кръв“ — помислих си отвратена. И панически бързо изкарах Марта навън, под лъчите на спокойното слънце. Никаква полза — чувствувах се все така зле. Винаги се бях гордяла с тялото си — то ми се струваше някак си геометрично, поради което всяко негово действие ми изглеждаше правилно. Вероятно няма такова място, в това число църквите, учрежденията, храмовете, където да не са се целували хора, но никой не ме беше напъхвал гола в една дупка в стената посред най-обикновен работен ден.

 

 

— Ако се намираш в дръгстор^[7] и искаш лекарство по рецепта… — започна Стар.

— Тоест в аптека? — попита Боксли.

— Ако се намираш в аптека — съгласи се Стар — и искаш лекарство по рецепта за някой от твоето семейство, на когото му е много лошо^[8]…

— Който е много болен? — отново попита Боксли.

— Който е много болен. Ако тогава нещо отвън, през прозореца, привлече вниманието ти, ако разсее мислите ти и те заинтересува, то вероятно ще бъде, подходящо за филмов материал.

— Искате да кажете убийство.

— Вие пак вашето! — усмихна се Стар. — Може да бъде паяк, който плете паяжината си по стъклото на прозореца.

— А, да, разбирам.

— Боя се, че не разбирате, мистър Боксли. Разбирате от гледна точка на вашето изкуство, но не и на нашето. Паяците запазвате за себе си, а убийствата се опитвате да лепнете на нас.

— Май ще е по-добре да се откажа — рече Боксли. — Не ме бива. Вече три седмици съм тук, а още не съм направил нищо. Давам предложения, но никой не ги използува.

— Искам да останете. Нещо във вас самия не обича киното, не обича да разказва истории по този начин…

— Толкова е досадно — избухна Боксли. — Не можеш да…

Сам се възпря да продължи по-нататък. Знаеше, че Стар, кормчията, беше намерил време за него въпреки непреставащия силен вятър, че те двамата говореха на фона на вечното скърцане на кораба, който продължаваше своето опасно пътуване в откритото море. Понякога имаше друго усещане — че са в огромна каменоломна, където дори прясно изсечените късове мрамор носят следите от стари фронтони, съдържат полузаличени надписи от миналото.

— Жалко, че трябва да се работи по този начин — продължи Боксли. — Всичко идва от тази масовост на киното.

— Това е условието — каза Стар. — Винаги има някакво гадно условие. Ето сега снимаме филм за живота на Рубенс. Представете си, че ви поръчам да направите портрети на разни богати глупаци като Бил Брейди, мен, Гари Купър или Маркъс, а пък на вас ви се иска да нарисувате Исус Христос. Няма ли да имате чувството, че ви поставям условие? Нашето условие е да се вземат любимите теми на широките маси, да се обработят и да им се върнат обратно. И най-важното — тези теми трябва да се подсладят. Така че не пестете захарта, мистър Боксли!

Боксли знаеше, че довечера може да седнат с Уайли Уайт в „Трокадеро“ и да изливат гнева си срещу Стар, но той бе чел лорд Чарнуд^[9] и разбираше, че Стар, подобно на Линкълн, водеше продължителна война на много фронтове; почти без чужда помощ, само за едно десетилетие, той бе тласнал киното рязка напред, тъй че сега съдържанието на стойностните филми беше по-всеобхватно и по-богато от това на театралния спектакъл. Стар беше станал творец не по професия, а по неволя, така както Линкълн бе станал пълководец.

— Елате с мен в кабинета на Лаборуиц — каза Стар. — Там в момента имат нужда от подслаждане.

В кабинета на Лаборуиц двама сценаристи, една стенографка и един смълчан организатор седяха, обвити в цигарен дим, в същата напрегната безизходица, в която ги бе оставил Стар преди три часа. Той огледа едно подир друго лицата им и не видя нищо. Лаборуиц се опита да извини поражението си с глас, изпълнен със страхопочитание.

— Работата е там, Мънро, че персонажите са прекалено много.

Стар изсумтя добродушно.

— Това е основното във филма.

Той извади няколко монети от джоба си, погледна нагоре към лампата и подхвърли половиндоларова монета, която падна със звън в обърнатия към тавана абажур. После огледа останалите монети и избра една от четвърт долар.

Лаборуиц го наблюдаваше с нещастно изражение; знаеше, че това е любим номер на Стар, и разбра, че краят е близко. В този момент всички бяха с гръб към него. Измъкна изведнъж ръцете си изпод бюрото и ги изпъна силно нагоре, толкова силно, че дланите сякаш се откъснаха от китките, и после при падането им отново си ги намести. Почувствува се по-добре. Беше възвърнал душевното си равновесие.

Единият от сценаристите също извади няколко монети от джобовете си и веднага се заеха да уточнят правилата.

— Монетата трябва да падне в абажура, без да докосне веригата. Всичко, което падне вътре, е за спечелилия по точки.

Играха половин час — всички без Боксли, който седеше настрана и се ровеше в сценария, и без стенографката, която, за да върши нещо, изчисли колко струва времето, изгубено от четиримата участници в играта, и получи цифрата хиляда и шестстотин долара. Накрая победи Лаборуиц — печелеше пет долара и петдесет цента. Един прислужник донесе стълба, за да извади парите от абажура.

Изведнъж Боксли проговори:

— Що за фалшиви безвкусици!

— Какво?

— Това въобще не е филм.

Всички го погледнаха изненадани. Стар прикри усмивката си.

— Най-после един истински кинаджия! — викна Лаборуиц.

— Само красиви фрази и никакво действие — продължи Боксли дръзко. — В края на краищата това не е роман. И е прекалено разтеглен. Не мога да ви обясня точно какво му куца, но не ми харесва. Не може да ме развълнува.

Той им връщаше със същото, с което тормозеха него от три седмици. Стар не се намеси, само наблюдаваше другите с крайчеца на окото си.

— На нас не ни трябват по-малко персонажи — продължи Боксли. — Трябват ни, повече. Доколкото разбирам, това е основното.

— Това е основното — потвърдиха сценаристите.

— Да, това е основното — повтори Лаборуиц.

Боксли се вдъхнови от интереса, който предизвика.

— Всеки персонаж трябва да се постави на мястото на друг — продължи той. — Полицаят тъкмо се кани да арестува крадеца, когато вижда, че крадецът всъщност има неговото лице. Ето това трябва да се покаже. Филмът дори може да се нарече „Постави се на мое място“.

Всички незабавно се заловиха за работа — подхванаха новата тема като джазмени в суинг-оркестър и започнаха да импровизират върху нея. Утре можеше да я отхвърлят, но поне за момента отново ги бе обхванало оживлението. Беше помогнал не само Боксли, но и подхвърлянето на монетите. Стар бе създал нужната атмосфера — вместо като водач той предпочиташе да се чувствува, да действува и понякога дори да изглежда като малко момче, което подготвя представление.

Остави ги да работят, като на минаване покрай Боксли докосна леко рамото му, за да го поощри — не искаше само след час другите да се нахвърлят срещу него и да сломят духа му.

 

 

В кабинета му го чакаше доктор Беър. С него беше дошъл и един негър с портативен кардиограф, подобен на голям куфар. Стар го наричаше лъжедетектора. Стар се съблече до кръста и ежеседмичният преглед започна.

— Как се чувствуваше напоследък?

— Както обикновено.

— Много ли работи? Можа ли да спиш?

— Не особено. Около пет часа на нощ. Ако легна по-рано, само лежа, без да спя.

— Вземай хапчета за сън.

— От жълтите ми тежи главата.

— Тогава вземай по две червени.

— От тях сънувам кошмари.

— Вземай по едно от двата вида, най-напред от жълтите.

— Добре, ще опитам. А ти как си?

— Аз се грижа за себе си, Мънро, пестя си силите.

— Ами, пестиш си силите! И ти понякога не спиш цяла нощ.

— Да, но тогава спя през целия следващ ден.

След десетина минути Беър каза:

— Изглежда, че всичко е наред. Кръвното ти се е покачило с пет.

— Добре — отбеляза Стар. — Това е добре, нали?

— Да, добре е. Довечера ще проявя кардиограмите. Кога ще заминем някъде заедно?

— Все някой път — безгрижно отговори Стар. — След пет-шест седмици работата ще понамалее.

Беър го погледна с искрена симпатия, развила се през последните три години.

— През тридесет и трета се почувствува по-добре, след като полежа — каза докторът. — Дори и само три седмици.

— Пак ще полежа.

„Не, няма да го направи“ — помисли си Беър. С помощта на Мина той бе успял преди години да му наложи няколко кратки почивки и напоследък бе поразпитал тук-там, опитал се бе да разбере кои са най-близките приятели на Стар. Кой би могъл да го отведе във ваканция, да го откъсне временно от работата му, макар че почти сигурно нямаше да има полза. Той щеше много скоро да умре. С положителност в близките шест месеца. Какъв смисъл имаше да проявява кардиограмите? Никой не можеше да убеди човек като Стар да престане да работи, да легне и цели шест месеца да гледа небето. Той би предпочел триста пъти да умре. Каквото и да говореше, всъщност определено се стремеше към пълното изтощение, до което бе стигал и преди. Умората може да бъде едновременно лекарство и отрова и Стар очевидно получаваше особено, почти физическо удоволствие, като работеше, замаян от преумора. Това беше някаква извратена проява на жизнената сила, с която Беър и друг път се бе сблъсквал, но на която вече почти не се опитваше да въздействува. Бе успял да излекува двама-трима от нея, но победата му беше безплодна — беше запазил само черупката.

— Не се предавай — каза на Стар.

Двамата се погледнаха. Знаеше ли Стар? Вероятно. Но не и точно кога — не знаеше, колко скоро щеше да настъпи краят.

— И аз искам това, нищо повече — отзова се Стар.

Негърът бе приключил с опаковането на апарата.

— Следващата седмица по същото време?

— Добре, Бил — каза Стар. — Довиждане.

Щом вратата се затвори, Стар включи диктографа. Веднага се чу гласът на мис Дулън:

— Познавате ли някоя си мис Катлийн Муър?

— Какво искате да кажете? — сепнато попита той.

— По телефона ви търси някоя си мис Катлийн Муър. Казва, че вие сте й заръчали да се обади.

— О, господи! — възкликна той. Заля го вълна от възторг и възмущение. Бяха минали пет дни — просто недопустимо! — В момента ли е на телефона?

— Да.

— Добре, свържете ме.

След миг чу гласа съвсем близо до себе си.

— Омъжена ли си вече? — тихо и недружелюбно попита той.

— Не, още не.

Паметта му нарисува лицето и фигурата й — тя сякаш се наведе над бюрото, зад което седеше той, и се вгледа в очите му.

— Защо се обаждаш? — все така недружелюбно попита Стар. Неприятно му беше да разговаря с този тон.

— Сигурно си намерил писмото?

— Да, още същата вечер.

— Именно по този въпрос искам да поговорим.

Той най-после попадна на правилното поведение — поведението на оскърбен.

— Какво има да говорим?

— Опитах се да ти напиша второ писмо, но нищо не излезе.

— Обяснимо.

Настъпи пауза.

— Хей, я по-весело! — неочаквано възкликна тя. — Все едно, че не си ти. Говоря със Стар, нали? Със същия онзи безкрайно мил мистър Стар?

— Чувствувам се оскърбен — доста надуто заяви той. — Не виждам защо трябва да разговаряме сега. Поне бях запазил приятен спомен за теб.

— Не вярвам, че си ти — отсече тя. — Остава само да ми пожелаеш щастие. — Изведнъж се разсмя. — Това ли смяташе да кажеш? Знам колко е ужасно, когато си намислиш предварително какво да кажеш…

— Аз въобще не очаквах, че ще ми се обадиш — важно рече той.

Но всичко беше напразно, тя отново се изсмя — с онзи женски смях, който прилича на детския, едносричен, като грак и като вик на възторг.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствувам? — попита Катлийн. — Както веднъж в Лондон, когато имаше нашествие на гъсеници и нещо топло и мъхесто ми падна в устата.

— Съжалявам.

— Събуди се, моля те — настоя тя. — Искам да те видя. Не мога да се обяснявам по телефона. И на мен не ми беше лесно, нима не разбираш?

— Много съм зает. Довечера в „Глендейл“ има закрита прожекция.

— Това покана ли е?

— Аз ще бъда с Джордж Боксли, англичанина сценарист. — И добави за собствена изненада: — Искаш ли да дойдеш и ти?

— Ще можем ли да говорим? — попита и след като помисли малко, предложи: — Защо не дойдеш да ме вземеш след това? Ще се повозим с колата.

Мис Дулън се опитваше да се намеси, някакъв режисьор искаше да се свърже с него направо от снимачната площадка — единственото позволено прекъсване. Стар натисна бутона и извика нетърпеливо в апарата: „Почакайте!“

— Към единадесет? — поверително питаше Катлийн.

Идеята „да се повозят“ му се струваше толкова неподходяща, че ако можеше да измисли с какви думи да я отхвърли, би ги изрекъл, но не му се искаше да бъде гъсеницата. Изведнъж го завладя чувството, че денят му поне е завършен. Очакваше го програма и за вечерта — имаше начало, среда и край.

 

 

Той почука на вратата, чу я, че се обади отвътре, и остана да чака пред къщата. Отдолу се носеше бръмченето на електрическа косачка — някой косеше тревата си в полунощ. Луната светеше така ярко, че Стар виждаше човека съвсем ясно, на тридесетина метра разстояние, видя го как спря и се облегна за миг на дръжката, преди да продължи да бута машинката по поляната. В самия въздух се усещаше някаква лятна възбуда — беше началото на август, с неговите безразсъдни любовни увлечения и импулсивни престъпления. От лятото можеше да се очаква още съвсем малко, така че трябваше бързо да се живее в настоящето, а ако нямаше настояще, трябваше да се измисли.

Най-после тя дойде. Изглеждаше съвсем различна, доволна. През цялото време, докато вървяха към колата, придърпваше полата на костюма си, а на лицето й бе изписано неестествено весело, дръзко изражение, което сякаш казваше: „Пристегни колана, малкият. Тръгваме.“

Стар беше дошъл с шофьора си, отделен със стъклена преграда от пътниците. И когато лимузината ги понесе в тъмното от завой към завой, интимността на четирите стени изведнъж премахна отчуждението. Това тяхно кратко пътешествие беше едно от най-хубавите преживявания в живота му. Колкото и да предчувствуваше близостта на смъртта, той знаеше, че в такъв момент не може да умре.

Катлийн му разказа живота си. Отначало седеше до него спокойна и тържествена, но постепенно се разпали, отнесе го със себе си към далечни места, запозна го с хората, които тя бе познавала. Започна историята си неясно. „Един мъж“ беше човекът, когото бе обичала и с когото бе живяла. „Американеца“ беше онзи, който я бе избавил, когато взела да затъва в движещите се пясъци.

— Кой е… Американеца?

О, какво значение имат имената! Не бил важна личност като Стар, нито бил богат. По-рано живял в Лондон, а сега двамата щели да живеят тук. Тя щяла да бъде добра съпруга, пълноценен човек. Той чакал да получи развод — не само заради нея; това именно ги бавело.

— А онзи първият? — попита Стар. — Как се забърка в тази история.

О, в началото връзката им била като дар божи. От шестнадесетгодишна, докато навършила двадесет и една, основният проблем за нея бил ще има ли какво да яде. В деня, когато мащехата й я представила в кралския двор, имали един шилинг, с който да се нахранят, за да не им прилошее от глад. По шест пенса на всяка, но мащехата я наблюдавала как яде, без самата тя да хапне нищо. Няколко месеца по-късно мащехата умряла и тя била готова да се продаде за същия този шилинг, но била прекалено слаба, за да тръгне по улиците. Лондон можел да бъде жесток, много жесток.

Толкова ли си нямала никого?

Имала приятели в Ирландия, които й изпращали масло. Имало един безплатен стол за бедняци, където й давали супа. Имала един чичо, при когото отишла веднъж, и който, щом се нахранила, се опитал да се възползува от нея, но тя не му се дала и му поискала петдесет лири, за да не каже на жена му.

— Не можеше ли да си намериш работа? — попита Стар.

— Работих. Продавах коли. Веднъж продадох една.

— Но не можа ли да си намериш някаква постоянна работа?

— Много е трудно, ти не можеш да си го представиш. Хората остават с впечатлението, че искаш да им вземеш работата. Веднъж, когато се опитвах да се настаня като камериерка в хотел, една жена ме удари.

— Но нали си била представена в кралския двор?

— Това го направи втората ми майка — случайно стана. Аз бях никоя. Баща ми бил убит от английските наказателни отряди^[10] през двадесет и втора, когато съм била дете. Той беше написал една книга, „Последната благословия“. Може би си я чел?

— Аз не чета книги.

— Така бих искала да я откупиш за някой филм. Книгата е малка, но хубава. Още получавам хонорар за нея — десет шилинга годишно.

После срещнала „един мъж“ и двамата пропътували целия свят. Била ходила по всички онези места, за които се разказва във филмите на Стар, била живяла в градове, чиито имена той не бил и чувал. Но мъжът постепенно пропаднал, взел да пие и да спи с прислужниците, а нея се опитвал да пробута на приятелите си. Те всички я убеждавали да не го напуща. Казвали, че тя го била спасила и трябвало да остане при него още, неопределено колко, завинаги. Това бил неин дълг. Тормозели я непоносимо. Точно тогава срещнала Американеца и така най-сетне избягала.

— Трябвало е да избягаш по-рано.

— Как да ти кажа… много беше трудно. — Тя се поколеба, после се реши: — Човекът, от когото избягах, беше крал.

Всякакво негово по-нататъшно желание за нравоучение секна — нищо не можеше да й каже след това. Главата му се завъртя от объркани мисли, включително и някаква отколешна смътна представа, че всички кралски особи са наследствено болни.

— Не беше английският крал — обясни Катлийн. — Моят крал беше безработен, както сам обичаше да казва. В Лондон има много крале. — Изсмя се и после добави почти предизвикателно: — Преди да започне да пие и да буйствува, беше много привлекателен човек.

— На коя държава беше крал?

Тя му каза и Стар си представи образа му по спомените си от старите кинохроники.

— Той беше много образован — продължи Катлийн. — Би могъл да преподава всички възможни предмети. Но не приличаше особено на крал. Далеч по-малко от теб. Никой от тях не прилича.

Този път Стар се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Те всички се чувствуваха демоде. Повечето се опитваха с всички сили да вървят в крак с времето. Непрекъснато ги съветваха да вървят в крак с времето. Сред тях например имаше един синдикалист. Друг пък показваше наляво и надясно вестникарски изрезки за турнир по тенис, на който той бил стигнал до полуфиналите. Аз самата неведнъж съм виждала тези изрезки.

Прекосиха парка Грифит, минаха покрай тъмните студии „Бърбанк“, покрай летищата и продължиха по пътя за Пасадина, оставяйки зад себе си неоновите надписи на крайпътните кабарета. Дълбоко в себе си той я желаеше, но беше късно и дори само това пътуване му доставяше огромно удоволствие. Двамата се държаха за ръце, а по едно време тя се притисна до него и му каза: „Толкова си мил. Обичам да бъде с теб.“ Но мисълта й беше раздвоена — за разлика от неделния следобед тази нощ не беше негова. Катлийн бе погълната от самата себе си, възбудена от разказа за собствените си приключения. През цялото време Стар се питаше дали не слуша историята, която тя бе запазила за Американеца.

— Откога познаваш Американеца? — попита той.

— От няколко месеца. Срещахме се от време на време. Разбирахме се. Той все казваше: „Отсега нататък всичко ще бъде наред.“

— Тогава защо ми се обади?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Исках да те видя още веднъж. Освен това той трябваше да пристигне днес, но снощи ми телеграфира, че ще се забави с една седмица. Исках да поговоря с някой приятел. В края на краищата ти си мой приятел, нали?

В този момент той я желаеше страшно много, но част от съзнанието му оставаше трезва и сякаш непрекъснато повтаряше: „Тя иска да види дали съм влюбен в нея, дали ще се оженя за нея. Тогава ще реши дали да отхвърли другия мъж. Но ще се замисли над този въпрос едва след като аз се обвържа.“

— Влюбена ли си в Американеца? — попита Стар.

— О, да. Всичко вече е решено. Той ме спаси, без него щях да се побъркам. Сега заради мен се премества на другия край на света. Аз настоявах.

— Добре, но влюбена ли си в него?

— О, да. Влюбена съм.

Това „о, да“ му говореше, че не е, насърчаваше го да й разкрие чувствата си — тя щеше да му позволи. Той я прегърна и бавно я целуна по устата. Дълго време стояха така прегърнати. Чувствуваше я толкова близка.

— Тази нощ не — прошепна тя.

— Добре.

Минаха по моста на самоубийците с новата висока телена ограда.

— Знам какво изпитва човек, но е глупаво — продума Катлийн. — Англичаните не се самоубиват, когато не получат онова, което желаят.

Обърнаха на паркинга пред един хотел и потеглиха обратно. Нощта беше тъмна, безлунна. Вълната на желанието бе отминала, известно време и двамата мълчаха. Нейният разказ за крале, кой знае защо, бе върнал кадрите на живота му назад, към перленобелите светлини на главната улица в Ири, щата Пенсилвания, когато беше петнадесетгодишно момче. Имаше един ресторант, на чиято витрина се виждаха раци, зелени водорасли и ярко осветената кухина на една раковина, а по-нататък, зад червената завеса, тегнеше тайнственото присъствие на непознати хора сред музиката на цигулки. Това беше точно преди да замине за Ню Йорк. Жената до него му напомняше за покритите с ледени кубчета риби и раци на витрината. Тя беше Красива кукла. Мина никога не е била Красива кукла.

Двамата се погледнаха и нейните очи го запитаха: „Да се омъжа ли за Американеца?“ Той не отговори. След малко каза гласно:

— Да отидем някъде за уикенда.

Тя се замисли.

— За утре ли говориш?

— Боя се, че да.

— Ще ти кажа утре.

— Кажи ми тази вечер. Страхувам се да не…

— … намериш писмо в колата ли? — засмя се тя. — Не, в колата няма писмо. Сега вече знаеш почти всичко.

— Почти?

— Да… почти. С изключение на някои дреболии.

Стар трябваше да узнае какви са тези дреболии.

Щяла да му ги каже утре. Той се съмняваше — искаше да се съмнява, — че става дума за изневери: твърде дълго и твърде здраво е била свързана с този неин „един мъж“, с краля. Да живееш три години в такова неестествено състояние — с единия крак в двореца, а с другия на бунището.

— В такива случаи трябва да умееш да се смееш — обясни тя. — Аз се научих да се смея.

— Той можеше да се ожени за теб, можеше да бъдеш втора мисис Симпсън^[11] — възмути се Стар.

— Но той беше женен. А и не беше романтик — отговори Катлийн и се замисли.

— А аз романтик ли съм?

— Да — неохотно отвърна тя, сякаш си разкриваше козовете. — Донякъде. Ти си трима или четирима различни мъже и всеки от тях е неприкрит. Като всички американци.

— Недей да вярваш толкова на американците — усмихна се той. — Те може и да са неприкрити, но много бързо се променят.

— Наистина ли? — разтревожи се тя.

— Много бързо и рязко — допълни Стар. — И нищо не може да ги накара да се върнат назад.

— Караш ме да се плаша. Винаги съм се чувствувала толкова сигурна с американците.

Изведнъж тя му се видя така самотна, че той взе ръката й.

— Къде да отидем утре? — попита. — Искаш ли някъде на планина? Имам запланувани какви ли не неща, но няма да свърша нито едно. Ако тръгнем в четири, до вечерта ще стигнем.

— И аз не знам. Чувствувам се доста объркана. Сякаш не съм същото онова момиче, което пристигна в Калифорния, за да заживее нов живот.

Можеше да й го каже в този момент, да й каже: „Но това наистина е нов живот“, защото знаеше, че е така, знаеше, че сега вече няма да я остави току-така; но нещо друго му шепнеше да почака, да постъпи като възрастен човек, неромантик. И да не й казва нищо до утре. А тя го наблюдаваше, погледът й шареше по лицето му от челото до брадичката и отново нагоре, после още веднъж, с онова особено, бавно накланяне на главата встрани.

… Това е твоят шанс, Стар. Не го изпускай. Това е твоето момиче. Тя може да те спаси, да те раздвижи, да те върне към живота. Ще поеме грижата за теб, ще влее в жилите ти нови сили. Само че още сега я отведи със себе си — кажи й го и я отведи. Нито ти, нито тя знаете, че тази нощ някъде далече-далече Американеца е променил плановете си. В този момент неговият влак лети към Албукерк; разписанието се спазва точно. Няма закъснение. На сутринта той ще бъде тук.

… Шофьорът свърна по стръмния път към дома на Катлийн. Дори мракът навяваше уют — цялото това място, всичко, свързано с нея, беше като омагьосано за Стар: лимузината, полупостроената къща на брега, всички тези разстояния, които бяха изминали заедно из ширналия се град. Възвишението, по което се изкачваха сега, сякаш излъчваше някакво сияние, някаква нестихваща музика, която изпълваше душата му с възторг.

Когато й казваше „лека нощ“, Стар отново почувствува, че му е невъзможно да се отдели от нея, дори само за няколко часа. Той беше едва десетина години по-възрастен от нея, но като че ли го бе обхванала оная лудост, която се проявява при любовта на възрастен мъж към младо момиче. Това беше някаква дълбока и отчаяна потребност, някакъв часовников механизъм, който тиктакаше с ритъма на сърцето му и го подтикваше, противно на логиката на неговия живот, да мине покрай нея, да влезе в къщата й и да каже: „Оставам завинаги с теб.“

Катлийн чакаше, и тя обхваната от нерешителност — розовосребърен скреж, очакващ да бъде разтопен от пролетта. Тя беше европейка, покорна пред могъщата сила, но същевременно притежаваше някакво ожесточено чувство за собствено достойнство, което не й позволяваше да прекрачи границата. И освен това не хранеше никакви илюзии относно подбудите на принцовете.

— Утре ще заминем на планина — каза Стар. Хиляди хора разчитаха на неговата трезва преценка — ето как човек може най-ненадейно да изгуби качество, с което е живял двадесет години.

На следващата сутрин, събота, той беше много зает. В два часа, когато се върна от обяд, намери върху бюрото си купчина телеграми — параход на компанията, изчезнал в арктическите води; една кинозвезда изпаднала в немилост; някакъв сценарист завел срещу тях дело за един милион долара. Отвъд океана изтребваха нещастните евреи. Последната телеграма сякаш го ослепи:

„Днес по обяд се омъжих. Сбогом“ А върху един допълнително прикрепен етикет прочете: „Ползувайте телеграфните услуги на Уестърн Юниън Телеграм“