Иън Банкс
Играчът на играчите (5)

5.

Влакът се измъкна от тунела, излезе на силната слънчева светлина, премина останалата част от кривата и полетя по тесния мост. Гъге погледна над парапета и видя на половин километър по-долу в дъното на долината тучни зелени пасища и светла, виеща се лента на река. Сенките на планините падаха върху тесните ливади. Покритите с гори планини също бяха изпъстрени като с лунички от сенките на облаците. Подаде глава през прозореца да поеме глътка наситен с ароматите на планината въздух, вятърът от бързо движещия се влак разроши косата му. В далечината над долината, почти на нивото на моста, кръжаха птици. През спокойния въздух техните крясъци едва се чуваха от шума на въздушната струя на движещия се влак.

Обикновено Гъге отиваше на срещата в Тронз с подземна кола вечер, но тази сутрин почувства желание да се махне от Икрох. Той обу ботуши, старомодни панталони, късо, отворено яке и тръгна по планинската пътека, изкачи баира и слезе от другата страна.

Гъге седя край железопътната линия леко развълнуван, хвърля малки парчета магнит в магнитното поле на линията, наблюдава, как се отблъскват от него, мисли за летящите острови на Йей.

Мисли и за загадъчното посещение на летящия робот от „Контактната секция“ предишната вечер, но то някак си не бе ясно. Беше като сън. Провери дневника на домашната съобщителна и компютърна система. Не бяха записани никакви посещения, но разговорът с Чиарк Хаб беше регистриран, часът отбелязан и потвърден и от други подсекции на Хаб и Хаб Цялостен. Значи наистина се бе провел.

Когато старинният влак се показа, Гъге помаха с ръка и той спря. Щом се качи, един мъж на средна възраст, на име Дрелтрам, който също пътуваше за Тронз, го позна. Господин Дрелтрам сподели, че ценял повече загубата от Играча на играчите, отколкото победата над някой друг и попита дали би желал да играе с него? Гъге отдавна беше свикнал на такива ласкателства — обикновено те прикриваха нереална и малко фатална амбиция за победа. Предложи да играят „Притежание“. Тази игра имаше много общи идеи с „Покосен“ и можеше да му послужи като тренировка.

В едно от барчетата на влака намериха всичко необходимо за играта, излязоха на горния етаж на вагона и се настаниха така, че вятърът да не издуха картите. Имаха достатъчно време да си завършат играта. До Тронз щяха да пътуват по-голямата част от деня, докато с подземната железница се стигаше за десет минути.

Влакът напусна моста и влезе в дълбока, тясна клисура. Въздушната струя създаваше зловещ шум, многократно повтарян от ехото на голите скали. Гъге гледаше дъската. Той играеше без помощта на вътрешни секреции. Противникът му използваше стимулираща смес, подсказана му от самия Гъге. Освен това Гъге беше дал на господин Дрелтрам аванс от седем карти — допустимия максимум. Мъжът не беше слаб играч и в началото, когато неговото превъзходство в броя на картите имаше най-голям ефект, едва не се наложи над Гъге, но Гъге се защитаваше добре и мъжът почти загуби всякакъв шанс, макар че все още съществуваше възможност да има скрити няколко мини.

Докато мислеше за тези евентуални неприятни изненади, Гъге неочаквано разбра, че не беше обърнал внимание къде е сложил скритата си карта. Това беше друг, неофициален начин да се направи играта по-справедлива. „Притежание“ се играе на решетка с четирийсет квадрата. Картите на всеки играч се разпределят в една голяма и две малки групи. До три карти могат да бъдат скрити на различни първоначално незаети пресечки. Техните местоположения се записват — и скриват — на три кръгли карти — тънки керамични пластини, които се обръщат само, когато играчът желае да ги вкара в игра. Господин Дрелтрам вече беше разкрил и трите си скрити карти (една се бе случила на пресечка, на която Гъге беше заложил всичките си девет мини, което наистина се оказа лош късмет).

Гъге бе завъртял шайбите на своята пластинка със записаната скрита карта и я беше захлупил върху масата, без да я погледне. Той също като господин Дрелтрам не знаеше къде се намира тя. Можеше да се окаже, че е на неразрешено място и да загуби партията или (по-малко вероятно) на стратегически важно място дълбоко в полето на противника. Когато играта не е сериозна, Гъге обичаше да играе по този начин. Това даваше на противника му шанс за допълнително предимство и правеше играта по-интересна и по-непредсказуема. Придаваше по-голяма тръпка.

Гъге реши, че трябва да намери къде е скритата карта. Крайният осемдесети ход, когато картата все пак трябваше да се разкрие, бързо наближаваше.

Не виждаше пластинката със записа. Погледна масата с разхвърляните по нея карти и пластини. Господин Дрелтрам не беше от най-подредените играчи. Неговите пластини и неизползвани или извадени от игра карти бяха разпръснати по цялата дъска, включително и онази част, която се предполагаше, че е на Гъге. Въздушен вихър при влизане в тунел преди час едва не издуха всички по-леки карти и те ги бяха затиснали с чаши и преспапиета. Това и старомодният навик на господин Дрелтрам да си записва на ръка всички ходове върху дъсчица (той твърдеше, че вградената в дъската памет веднъж го подвела и го лишила от записа на една от най-добрите му партии) подсилваше впечатлението за бъркотия. Гъге започна да вдига разни неща, да си тананика и да търси плоската пластина.

Тогава неочаквано чу някой да си поема дъх, после леко покашляне. Обърна се и видя господин Дрелтрам зад него. Изглеждаше доста смутен, очите му бяха широко разтворени от коктейла отделени от жлезите му дроги. Беше се върнал от банята. Следваше го поднос с напитки. Той седна и загледа ръцете на Гъге. Гъге се намръщи.

Едва когато подносът постави чашите на масата, Гъге разбра, че картите, които държи — които беше взел, докато търсеше пластинката със записаната скрита карта, — бяха скритите карти-мини на господин Дрелтрам. Гъге ги погледна — те все още бяха обърнати надолу. Не беше видял къде са мините… Но разбра, какво си мисли господин Дрелтрам.

Той върна картите на местата им.

— Много съжалявам — каза Гъге и се засмя. — Търсех моята пластинка със записа на скритата карта.

Още докато говореше, я видя. Кръглата пластинка лежеше върху масата почти право пред него.

— Ах — възкликна Гъге и почувства как кръвта нахлу в лицето му. — Ето къде била. Хм. Как не съм я видял.

Някакво странно усещане, нещо средно между ужас и екстаз, притисна вътрешностите му и той отново се засмя. Никога не беше изпитвал подобно нещо. Внезапно си спомни ясно, че най-близкото до това усещане беше изпитал като дете, когато изживя първия си оргазъм в ръцете на момиче няколко години по-голямо от него. Грубо, чисто човешко, първично усещане (в сравнение с опияняващите симфонии, в които щеше да се превърне сексът по-късно), този първи път все пак бе станал едно от най-паметните изживявания, не само защото беше непознато, но защото изглеждаше, че открива пред него ново, очарователно, свято, напълно различно усещане и съществуване. Същото изживя и когато с детския отбор на Чиарк изигра първата си състезателна партия срещу друг орбитален детски отбор, както и няколко години след пубертета, когато съзряха жлезите му с вътрешна секреция.

Господин Дрелтрам също се засмя и избърса лицето си с носна кърпа.

 

 

Следващите ходове Гъге игра много разпалено и неговият противник трябваше да му напомни, че е дошъл крайният, осемдесети ход. Гъге обърна скритата си карта, без предварително да я провери, с което рискуваше тя да се окаже на същия квадрат, както някоя от вече разкритите.

Скритата карта, при вероятност хиляда и шестстотин към едно, се оказа в същата позиция като купата — картата, за която се водеше цялата борба, която и двамата се мъчеха да завладеят.

Гъге погледна пресечката, където се намираше неговата добре защитена купа, после погледна отново произволно записаните преди два часа координати. Бяха едни и същи, нямаше съмнение. Ако бе погледнал един ход по-рано можеше да премести купата без да рискува, но не го бе направил. Беше изгубил две фигури. А със загубването на купата се губеше и играта. Той щеше да я загуби.

— О, лош късмет — каза господин Дрелтрам и се прокашля.

Гъге кимна.

— Според мен при лош късмет е прието на победения играч да се дава за спомен купата — подхвърли той, премятайки в ръце загубената карта.

— Хм… и аз така мисля — отвърна господин Дрелтрам, очевидно едновременно смутен заради Гъге и възхитен от собствения добър късмет.

Гъге кимна. Той остави купата и вдигна керамичната пластина, която го бе предала.

— Предпочитам да взема тази. — Той я показа на господин Дрелтрам.

— Да, разбира се. Искам да кажа защо не? Аз, естествено, не възразявам — сви рамене господин Дрелтрам.

Влакът се движеше тихо в тунела — намаляваше, за да спре на разположената в планината гара.

 

 

— Цялата действителност е игра. Природните закони, самата същност на нашата вселена е непосредствен резултат от взаимодействието на някои доста прости правила и шанс. Същото може да се каже и за интелектуално най-добрите, най-елегантните и естетически най-удовлетворителни игри. Но бъдещето, резултат от невъзможни напълно да се предскажат събития на субатомно ниво, остава неподвластно на човека, запазва възможност за промяна, надежда за тържество. За победа, ако използваме езика на старомодния свят. Бъдещето е игра, в която времето е едно от правилата. Изобщо всички най-добри механични игри — във всеки случай онези, които могат да се играят „съвършено“, като го, шах и други подобни — могат да бъдат проследени до цивилизациите, на които липсва реалистичен поглед върху вселената (още по-малко върху действителността). Бих могъл да добавя, че те са съществували преди възникване на обществата, в които има симбиоза между човек и машина.

Игрите от най-висок ранг признават ролята на шанса, макар да ограничават обикновения късмет. Да се прави опит за създаване на игра върху някакви правила, независимо колко сложни и прецизни са те и независимо от мащаба и диференциацията на обема на играта и разнообразието на силите и свойствата на фигурите, неизбежно означава да се ограничи играчът — схема, която не просто обществено, но и технопсихологически изостава с няколко века от нашето общество. Като историческо упражнение тя може да има известна стойност, но като занимание на интелекта е просто губене на време. Ако човек иска да прави нещо старомодно, защо да не построи дървена лодка или парна машина? Те са толкова сложни и претенциозни, колкото и някоя механична игра и освен това спомагат за поддържане в добро физическо и психическо състояние.

Гъге се поклони иронично на младия човек, който се беше обърнал към него с намерение да изиграят още една партия. Изглеждаше смутен. Дрелтрам пое дъх и отвори уста да заговори. Точно този момент чакаше Гъге. Както при последните пет или шест случая, когато младият човек се бе опитал да каже нещо, Гъге го прекъсна, още преди да е започнал.

— Говоря съвсем сериозно. Няма нищо интелектуално малоценно човек да използва ръцете си, за да направи нещо, вместо да използва само ума си. От такъв вид дейност могат да се научат същите уроци, изискват се същите умения, на същите нива, което единствено е от значение. — Той замълча. Над главите на хората, изпълнили широкия площад, видя робота Морин-Скел да лети към него.

Главният концерт беше свършил. Върховете на планината около Тронз отразяваха звуците на по-малките оркестри, тъй като хората имаха различни предпочитания. Беше топла, безоблачна нощ. Далечна светлина като млечен ореол осветяваше забулените в мъгли върхове. Тронз, най-големият град както на орбиталната станция, така и на орбитата, беше построен в края на големия централен планински масив на орбитална станция Гевант — там, където езерото Тронз от височина един километър през ръба на платото като постоянен дъжд изливаше водите си върху тропическата гора.

В Тронз живееха по-малко от сто хиляди души, но Гъге продължаваше да го смята за пренаселен, въпреки обширните къщи и площади, широките галерии, търговски площи и тераси, хилядите големи лодки, използвани като вили, и елегантните, свързани с мостове кули. Тронз, въпреки факта, че Чиарк беше доста млада орбита — само на около хиляда години, — вече бе почти толкова голям, колкото всяка орбитална общност. Истинските градове на Културата бяха на нейните големи кораби и универсални транспортни системи. Орбиталните градове бяха вътрешни райони, където хората обичаха да се разполагат нашироко. В смисъл на площ, сравнен с някоя от неголемите универсални транспортни системи с милиардно население, Тронз беше малко селце.

Гъге обикновено посещаваше концерта в Тронз на Шейсет и четвъртия ден. И обикновено го обземаше ентусиазъм. Най-често беше учтив, макар и понякога рязък. След провала във влака тази нощ и онази странна, вълнуваща, срамна тръпка, когато беше взет за измамник, да не говорим за лекото нервно напрежение, щом научи, че момичето от УТС „Карго Калт“ тази вечер наистина е в Тронз и иска да се срещне с него, той не бе в настроение да съчувства на глупави хора.

Не че нещастният млад мъж беше пълен идиот. Единственото, което бе сторил, беше, че си записваше всички ходове, а това, в края на краищата, не бе лоша идея за една игра. Но Гъге се бе нахвърлил върху него като лавина. Последвалият разговор — ако изобщо можеше да се нарече разговор — се бе превърнал в игра.

Целта беше да продължава да говори. Не да говори непрекъснато, което всеки идиот можеше да направи, а да спира, когато младият мъж не сигнализира — с езика на тялото или лицето, или фактически се кани да говори, — че иска да се намеси. Той спираше неочаквано по средата на изречението или след като бе казал нещо умерено обидно, но създаваше впечатление, че ще продължи да говори. Гъге цитираше също дословно една от собствените си известни статии върху теорията на игрите, като не пропускаше да прибави по някоя обида, когато се оказваше, че младият мъж знае текста не по-зле от него.

— Да се правят намеци — продължи Гъге, когато младият мъж се опита отново да заговори, — че може да се премахне елементът на късмет, шанс, щастие в живота чрез…

— Джъно Гъге, нещо важно ли прекъсвам? — попита Морин-Скел.

— Нищо съществено — отвърна Гъге и се обърна към малката машина. — Как си, Морин-Скел? Пак ли си измислил някоя дяволия?

— Нищо съществено — повтори като ехо малкият летящ робот, когато младият мъж боязливо се измъкна. Гъге седеше до едно пълзящо растение в края на площада, близо до трибуните за публика, простиращи се над широката завеса на водопадите, където се издигаха пръски от бързеите между края на езерото и вертикалния скат към гората един километър по-долу. — Дойдох да ти кажа, че намерих младия ти противник — съобщи малкият летящ робот. Той протегна меко, синьо светещо поле и издърпа едно нощно цветче от пълзящото растение.

— Хм? — промърмори Гъге. — О, да, младият, ах… играч на „Покосен“?

— Точно така — отвърна спокойно Морин-Скел. — Младата… играчка на „Покосен“. — Той откъсна няколко листенца от нощното цветче и го притисна към стеблото, от което ги беше издърпал.

— Чух, че е дошла — каза Гъге.

— На масата на Хафлис е. Искаш ли да отидем при нея?

— Защо не? — Гъге се изправи. Машината полетя пред него.

— Напрегнат ли си? — попита Морин-Скел, докато се движеха през тълпите към една от терасите на нивото на езерото, където бяха апартаментите на Хафлис.

— Аз да съм напрегнат? — възмути се Гъге. — Заради едно дете?

Гъге се изкачваше по стъпалата, а Морин-Скел летеше мълчаливо до него. Гъге поздрави няколко души. Машината отиде близко до него и му прошепна:

— Искаш ли да ти кажа какви са ти пулсът, чувствителността на кожата, феромонният^[1] състав на кръвта, функционалното състояние на невроните? — Гъге спря по средата на широкото стълбище и летящият робот млъкна.

Той се обърна и погледна с полузатворени очи миниатюрната машина. Над езерото звучеше музика, въздухът бе изпълнен с мускусен аромат на нощни цветя. Поставените на каменната балюстрада фенери осветяваха отдолу лицата на играчите. Спускащият се по стълбището от терасата горе поток от смеещи се и шегуващи се хора се раздели около Гъге като река около скала и както забеляза Морин-Скел — странно притихна. Гъге стоеше мълчалив, спокоен. Малкият летящ робот тихо се засмя.

— Не е зле — каза той. — Никак не е зле. Точно сега не мога да кажа какви са секрециите на жлезите ти, но много добре се контролираш. Почти всичките ти параметри са страшно нормални. С изключение на невронното функционално състояние. То дори е по-ниско от обичайното, но средният граждански летящ робот вероятно няма да го забележи. Моите поздравления!

— Не ме принуждавай да те затворя, Морин-Скел — каза хладно Гъге. — Сигурен съм, че освен да ме наблюдаваш как играя, можеш да намериш нещо друго, с което да се развличаш. — Той продължи да се изкачва по широкото стълбище.

— Понастоящем никой на тази орбита не може да ме затвори, скъпи ми Гъге — заяви летящият робот, откъсна последните листенца от нощното цвете и ги пусна в канал, който минаваше покрай горния край на балюстрадата.

 

— Гъге, радвам се да те видя. Седни.

Компанията на Естрей Хафлис от трийсетина души седеше около огромна правоъгълна каменна маса. Беше разположена на балкон, надвесен над водопада, и покрита с каменни арки, украсени с пълзящи нощни цветя и хартиени фенери, които светеха с мека светлина. В единия край на огромна плоча седяха музиканти с тъпани, струнни и духови инструменти. Те се смееха и свиреха главно за себе си, като всеки се стараеше да свири много бързо, за да не могат другите да го следват.

В центъра на масата имаше дълга тясна вдлъбнатина, пълна с жарава, а над нея нещо като миниатюрна въжена линия пренасяше от единия край на масата до другия малки парчета месо и зеленчуци. В единия край едно от децата на Хафлис ги закачваше на въжената линия, а в другия най-малкото, едва шестгодишно, ги увиваше в годна за ядене обвивка и ги подхвърляше с точността на жонгльор на всеки, който поискаше. Хафлис беше необикновен с това, че имаше седем деца. Нормално хората раждаха по едно дете и осиновяваха едно. Културата не одобряваше такова разточителство, но Хафлис просто обичаше да е бременен. В момента той беше мъж. Беше си променил пола преди няколко години.

Двамата с Гъге си размениха обичайните любезности, Хафлис му посочи мястото до професор Борелал, която се усмихваше щастливо и се поклащаше. Носеше рокля в черно и бяло. Като видя Гъге, тя го целуна шумно по устата. Опита се да целуне и Морин-Скел, но той отскочи настрана.

Борелал се засмя и с една дълга вилица набоде парче полуопечено месо от въжената линия над средата на масата.

— Гъге! Запознай се с милата Олз Хап! Олз. Джъно Гъге. Хайде, стиснете си ръце!

Гъге стисна малката, бледа ръка на изплашеното на вид момиче, седнало отдясно на Борелал. Беше облечено и някаква тъмна и безформена дреха. Приличаше на малко повече от десетгодишно. Той леко се усмихна, погледна професорката, опита се да сподели нейната пиянска шега с младото русо момиче, но Олз Хап гледаше ръката му, не лицето. Остави се Гъге да докосне ръката й, но почти веднага я отдръпна. Девойката прибра ръцете си, седна върху тях и заби поглед в чинията си.

Борелал дишаше тежко. Изглежда се мъчеше да се съвземе. Тя отпи от една висока чаша пред нея.

— Е — каза Борелал и погледна Гъге, сякаш той току-що се бе появил. — Как си, Джъно?

— Много добре. — Той наблюдаваше как Морин-Скел с официални сини и приятелски зелени полета маневрира край Олз Хап, как лети над масата близко до нейната чиния.

— Добър вечер — чу той зад гърба си летящия робот да поздравява учтиво. Момичето вдигна глава и погледна към машината. Гъге разговаряше с Борелал и в същото време слушаше техния разговор.

— Здравей.

— Достатъчно добре ли си да играеш „Покосен“?

— Името ми е Морин-Скел. Ти си Олз Хап, нали?

— Така мисля, професоре. Ти достатъчно добре ли си да служиш за арбитър?

— Да. Здравей.

— По дяволите, не съм. Пияна съм като казак. Трябва да намериш някой друг. Да предположим, че ще успея да изтрезнея навреме, но… не…

— Ох, ах, поздравяваш ме, а? Много мило от твоя страна. Толкова малко хора си правят труда да ме поздравяват. Радвам се, че те срещнах. Всички сме слушали много за теб.

— Какво ще кажеш за младата дама?

— Ох. О, Боже.

— Какво да кажа?

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Тя готова ли е да играе?

— Не, това е само…

— Какво да играе?

— Ах. Много си скромна. Не трябва. Никой няма да те насили да играеш. Най-малко от всички Гъге, повярвай ми.

— Играта, Борелал.

— Е, аз…

— Какво, сега ли имаш предвид?

— Ако бях на твое място не бих се безпокоил. Наистина.

— Сега. Или по всяко друго време.

— Е, не зная. Нека я попитаме! Ей, малката…

— Бор… — започна Гъге, но професорката вече се бе обърнала към момичето.

— Олз, искаш ли да играеш тази партия?

Младото момиче погледна право в Гъге. Светлите й очи блестяха от жаравата в средата на масата.

— Да, стига господин Гъге да желае.

От удоволствие за миг полето на Морин-Скел засвети в червено — по-ярко от въглищата.

— О, чудесно — възкликна летящият робот.

 

 

Хафлис беше заел своите старинни фигури за „Покосен“. Трябваше да почакат няколко минути, докато летящият робот-снабдител донесе един комплект от магазина в града. Седнаха в края на балкона, от който се виждаше ревящия бял водопад. Професор Борелал включи терминала си и повика няколко летящи роботи-арбитри да наблюдават мача. При тази игра имаше възможност за високотехнологични измами и всяка сериозна среща изискваше да се вземат предпазни мерки. Един летящ робот-гост от Чиарк Хаб и един производствен летящ робот от корабостроителницата под планинското възвишение се съгласиха да изпълняват тази роля. Секундант на Олз Хап щеше да бъде една от собствените машини на университета.

Гъге се обърна към Морин-Скел с молба да му бъде секундант, но той каза:

— Джъно Гъге, аз мислех, че ти може би ще искаш да поканиш за секундант Чамлис Амалк-ней.

— Чамлис тук ли е?

— Преди малко пристигна. Избягва ме. Но аз ще го помоля.

Терминалът на Гъге иззвъня.

— Слушам? — обади се той.

От апарата се чу гласът на Чамлис.

— Бръмбарчето току-що ме помоли да ти бъда секундант в един турнир по „Покосен“. Истина ли е?

— Да, бих желал да си ми секундант — потвърди Гъге, наблюдавайки как полетата на Морин-Скел пред него трептят в бяло от гняв.

— След двайсет секунди съм при вас — отвърна Чамлис и затвори.

— Точно двайсет и една точка две — отбеляза кисело Морин-Скел, когато Чамлис се появи над ръба на балкона двайсет и една точка две секунди по-късно. Тъмната му обвивка светеше на фона на водопада зад него. Чамлис обърна сензорната си лента към по-малката машина.

— Благодаря — каза иронично Чамлис. — Обзаложих се със себе си, че си броил секундите за моето пристигане.

Полетата на Морин-Скел засветиха ярко, болезнено бяло и за миг осветиха целия балкон. Всички спряха да говорят и се обърнаха. Музиката замлъкна. Миниатюрният летящ робот изглеждаше буквално разтреперан от гняв.

— Майната ти! — изкрещя той и изчезна, като остави след себе си остатъчен образ от ослепителна светлина в нощта. Жаравата ярко заблестя, вятърът плющеше и развяваше дрехи и коси, няколко хартиени фенера подскочиха, разтърсиха се и паднаха от сводовете. Листа и нощни цветя полетяха от двата свода надолу към мястото, където бе отлетял Морин-Скел.

Почервенял от щастие, Чамлис Амалк-ней се наклони да погледне към тъмното небе, в облачната покривка на което за кратко се появи малка пролука.

— О, скъпи — каза той. — Мислиш ли, че казах нещо, което го е разстроило?

Гъге се засмя и седна пред дъската.

— Нарочно го направи, нали?

Увиснал във въздуха, Амалк-ней се поклони на другите летящи роботи и на Борелал.

— Не съвсем. — Той се обърна към Олз Хап, седнала срещу Гъге на далечната страна на мрежата за игра. — Ах… в качеството си на противник. Един честен човек.

Момичето се изчерви и сведе поглед. Борелал извърши уводния ритуал.

„Покосен“ се играе в триизмерна мрежа, опъната под формата на куб със страна един метър. Традиционно материалите за играта се вземат от определено животно с планетарен произход: изсушено сухожилие за мрежа, слонова кост от бивни за рамка. Комплектът, използван от Гъге и Олз Хап, беше синтетичен. И двамата сложиха пред себе си паравани, взеха торбите с празни сферички и цветни мъниста (в оригинала орехови черупки и камъчета), избраха предпочитаните от тях мъниста и ги затвориха в сферичните. Летящите роботи-арбитри провериха дали няма възможност някой от тях да види в кои сферички какви мъниста са сложени. Мъжът и момичето взеха по няколко сферички и ги поставиха на различни места в мрежата. Играта започна.

 

 

Олз Хап беше добра. Гъге бе впечатлен. Беше стремителна, но предпазлива, смела, но не глупава. Беше и голяма късметлийка. Но има късмет и късмет. Понякога човек може да го надуши, да познае, че нещата вървят добре и вероятно ще продължат да вървят добре и да продължи да играе така в същия стил. Ако нещата продължават да се развиват добре, човек има голяма полза. Ако късметът му изневери, е, тогава просто престава да разчита на него.

Тази вечер късметът на момичето беше от този вид. Хап направи вярно предположение за фигурите на Гъге, взе няколко слабо прикрити силни мъниста, предугади ходовете, които той беше затворил в черупките „Предсказания“ и не се хвана на неговите уловки и маневри.

Гъге продължаваше да се бори. Срещу всяка атака излизаше с отчаяни, импровизирани защити, но играта му беше пасивна и в тактическо отношение — твърде хаотична. Хап не му остави време да развие своите фигури или да планира стратегия. Той отговаряше, следваше, отвръщаше. А Гъге предпочиташе да има инициатива.

Мина известно време, преди той да разбере колко дръзко е момичето. То играеше за „Пълна мрежа“: едновременно завладяване на всяка останала точка в игралното пространство. Хап не се стремеше просто да спечели, тя искаше да постигне победа, каквато малцина от най-големите играчи са постигали някога и, доколкото беше известно на Гъге, още никой в Културата. Той почти не можеше да повярва, но Хап се стремеше точно към това. Тя изваждаше от строя фигури, но не ги заличаваше, а се отдръпваше; нанасяше удари през неговите собствени слаби пътища, а след това оставаше там.

Хап го канеше да се върне, разбира се, с което му даваше по-добър шанс за победа и възможност да постигне същия моментен резултат, макар с далеч по-малка надежда за това. Но каква самоувереност притежаваше! Такъв стил на игра говореше за опит и дори арогантност!

Той погледна слабото, спокойно лице на момичето през мрежата от тънки жици с окачени по тях малки сфери и не можеше да не се възхити на нейната амбиция, способност за превъзмогване на всички трудности, самоувереност. Тя играеше не за постигане на разумна победа, въпреки факта, че разумната победа щеше да бъде над известен, уважаван играч, а за голямото признание, за публиката. А Борелал мислеше, че момичето може да се изплаши от него. Браво, Хап!

Гъге се наведе напред, без да забелязва събраните на балкона хора, които мълчаливо следяха играта, и поглади брада.

Все още успяваше по някакъв начин да се бори. Отчасти благодарение на късмет, отчасти на по-голямото умение, отколкото беше предполагал, че притежава. Играта все още се водеше за „Пълна мрежа“, която тя вероятно щеше да постигне, но сега положението му изглеждаше по-малко безнадеждно. Някой му донесе чаша вода и нещо за ядене. Той смътно си спомняше, че му благодари.

Играта продължи. Хора идваха да погледат и си отиваха. Мрежата съдържаше цялото му щастие. Малките сфери със своите тайни богатства и заплахи се превърнаха в дискретни пакети на живот и смърт, точки на вероятност, която можеше да се предполага, но никога не се знаеше, докато не бъдеха отворени, докато не се погледне в тях. Цялата действителност изглеждаше зависима от тези безкрайно малки, но важни пакети.

Той вече не знаеше какъв телесен наркотик го поддържа, нито можеше да се досети какъв използва момичето. Загубил бе всякаква представа за себе си и за времето.

Няколко хода играта вървеше вяло, тъй като и двамата се разконцентрираха, а след това отново се изостри. Той разбра много бавно, много постепенно, че има в главата си някакъв невъзможно сложен модел на игра, непознаваемо напрегнат, многообразен.

Гъге анализира този модел, после го промени.

Играта взе друга насока.

Той видя начин да победи. Очерта се възможност да спечели „Пълна мрежа“. Да стане негова, сега. Всичко зависеше от него. Друга промяна. Да. Той ще спечели. Почти сигурно. Но това не продължи дълго. „Пълна мрежа“ му кимна дразнещо, съблазнително, очарователно…

— Гъге? — Борелал го извади от унеса, в който беше изпаднал. Той вдигна глава. Над планините вече се зазоряваше. Лицето на Борелал изглеждаше сиво и трезво. — Направете почивка. Вече шест часа играете. Съгласен ли си?

Той погледна през мрежата бледото, прилично на восъчно лице на момичето. Огледа се. Виждаше всичко като в мъгла. Повечето хора си бяха отишли. Книжните фенери ги нямаше. Почувства леко съжаление за пропуснатия ритуал по хвърляне на светещите фенери от терасата към тропическата гора долу.

Борелал го разтърси.

— Гъге?

— Да. Почивка! Да, разбира се — изграчи той и се изправи. Вдървени и изтръпнали, мускулите му протестираха, ставите пукаха.

 

 

Чамлис трябваше да остане да пази играта.

Сивото утро освети небето. Някой му даде супа. Той я изсърба, докато се разхождаше и дъвчеше няколко бисквити под притихналите сводести галерии, където няколко души спяха или говореха, или танцуваха на тиха записана музика. Без да спира да се храни, замаян и разсеян от играта, Гъге се наведе над балюстрадата и продължи наум да разглежда и анализира направените ходове.

Светлините на градовете и селата в покритата с мъгла равнина под него, отвъд полукръга от тъмна тропическа гора, изглеждаха бледи и нереални. Далечните планински върхове блестяха розови и голи.

— Джъно Гъге? — прозвуча тих глас.

Той погледна над равнината. Летящият робот Морин-Скел беше на метър от лицето му.

— Морин-Скел!

— Добро утро.

— Добро утро.

— Как върви играта?

— Чудесно, благодаря. Мисля, че ще спечеля… всъщност, доста съм сигурен. Съществува вероятност да спечеля… — почувства, че се усмихва… — ефектно.

— Наистина ли? — Морин-Скел продължи да виси във въздуха, над склона пред него. Говореше тихо, макар че наоколо нямаше никой.

— Да — каза Гъге и обясни накратко как ще спечели „Пълна мрежа“.

Летящият робот изглежда разбра.

— Значи ти вече си спечелил партията, но можеш да спечелиш и „Пълна мрежа“, което още никой не е постигал в Културата, с изключение на демонстрациите за доказване, че е възможно.

— Точно така! — Той кимна и погледна над осеяната със светлини равнина. — Точно така.

Гъге дояде бисквитите, остави купата върху балюстрадата и бавно изчисти трохите от ръцете си.

— Всъщност толкова ли е важно кой ще спечели „Пълна мрежа“? — попита замислен Морин-Скел.

— Хм — промърмори Гъге.

Морин-Скел се премести по-близо.

— Наистина, има ли значение, кой пръв ще постигне такава победа? Някой ще я постигне, но има ли голямо значение кой ще е този някой? Изглежда доста невероятно в дадена игра… победата да зависи толкова много от умението.

— Само до известна степен, разбира се — съгласи се Гъге. — Победата изисква човек с талант и късмет.

— И това може би си ти.

— Може би. — Гъге се усмихна над изпълнената със студен утринен въздух пропаст. Той загърна якето си плътно до тялото. — Зависи изцяло от разположението на някои цветни мъниста в определени метални сфери. — Засмя се. — Една победа, ехото от която ще се разнесе из цялата играеща галактика. И тя зависи единствено от това, къде онова дете е поставило своите мъниста… — гласът му постепенно затихна. Гъге погледна отново летящия робот и се намръщи. — Извинявай. Прозвуча малко мелодраматично. — Той вдигна рамене и се наведе над каменния ръб на парапета. — Ще ми бъде… приятно да спечеля „Пълна мрежа“, но се страхувам, че е невъзможно. Някой друг ще постигне такава победа някой път.

— Но може и да си ти — прошепна Морин-Скел и се приближи малко.

Гъге трябваше да се отдръпне назад, за да фокусира зрението си върху летящия робот.

— Защо да разчиташ на шанса, Джъно Гъге? — продължи Морин-Скел и леко се отдръпна. — Защо оставяш всичко на глупавия късмет?

— За какво говориш? — попита тихо Гъге и присви очи. Наркозният транс се разсейваше, магията се разваляше. Той се почувства възбуден — едновременно и нервен, и развълнуван.

— Аз мога да ти кажа кои мъниста в кои глобуси се намират — прошепна Морин-Скел.

Гъге тихо се засмя.

— Глупости.

Летящият робот се приближи до него.

— Наистина мога. Когато ме изгониха от службата „СО“, не демонтираха всички сензори от мен. Аз имам повече сетива, отколкото кретени като Амалк-ней могат да си представят. — Той се приближи. — Позволи ми да ги използвам. Позволи ми да ти кажа къде се намират мънистата. Позволи ми да ти помогна да спечелиш „Пълна мрежа“!

Гъге се отдръпна от балюстрадата и поклати глава.

— Не можеш. Другите летящи роботи…

— … са слаби и глупави, Гъге — възрази Морин-Скел. — Знам ги колко струват, повярвай ми. Довери ми се. Това определено не се отнася за друга машина на службата „СО“. Един летящ робот на „Контактната секция“ вероятно също не е нито слаб, нито глупав… но тази тълпа от остарели машини? Аз мога да намеря къде момичето е поставило всяко мънисто. До едно!

— Няма нужда да откриваш всичките — каза Гъге и смутено махна с ръка.

— Чудесно! Още по-добре! Позволи ми да го направя! Просто, за да ти докажа! Да докажа на себе си!

— Това, за което говориш, е измама, Морин-Скел — прошепна Гъге и се огледа. Нямаше никой наблизо. Хартиените фенери и каменните ръбове, на които бяха поставени, не се виждаха.

— Ти и без друго ще спечелиш. Какво значение има?

— Все пак е измама.

— Ти сам каза, че е въпрос на късмет. Фактически си спечелил…

— Не е окончателно.

— Почти сигурно. Хиляда към едно.

— Вероятността може би дори е по-голяма — призна Гъге.

— Значи играта всъщност е свършила. Момичето няма да загуби нищо повече. Нека бъде партньор в партия, която ще влезе в историята. Остави й поне тази награда!

— Това — каза Гъге и удари с ръка по каменната балюстрада — е — последва нов удар — все пак — още един удар измама!

— По-тихо — промърмори Морин-Скел. Той се отдръпна малко назад. Летящият робот говореше толкова тихо, че Гъге трябваше да се наведе над склона, за да може да го чува. — Това е късмет. Когато е приложено цялото умение, остава късметът. Точно късметът ме дари с индивидуалност, която не се хареса на „Контактната секция“, късметът те направи Играч на играчите, късметът те доведе тази вечер тук. Никой от нас не може да планира всичко, Джъно Гъге. Твоите гени те определят такъв, какъвто си, корекцията в гените на майка ти са гарантирали, че ти няма да се родиш сакат или ненормален. Останалото е шанс. Аз съм възпитан да бъда свободен. Ако в резултат от един генерален план и от конкретния късмет мнозинството — мнозинството, обърни внимание, не всички — на един съвет за приемане в службата „СО“ реши да ме отхвърли, моя ли е вината? Кажи, аз ли съм виновен?

— Не, не си — въздъхна Гъге и погледна надолу.

— О, в Културата всичко е толкова чудесно, нали, Гъге? Никой не гладува, никой не умира от болест, няма природни бедствия и никой никого не експлоатира, но въпреки това тук има и късмет, и душевна болка, и радост, тук има шанс, удобства и неудобства.

Летящият робот увисна във въздуха над склона и разбуждащата се равнина. Гъге наблюдаваше как зората настъпва над орбитата, как се издига от края на света.

— Не изпускай късмета си, Гъге. Приеми моето предложение. Поне веднъж вземи съдбата в собствените си ръце. Ти знаеш, че си един от най-добрите играчи в Културата. Не те лаская. Сам го знаеш. Но тази победа ще утвърди славата ти за вечни времена.

— Ако е възможно… — каза Гъге и замълча. Стисна зъби. Летящият робот усети, че Гъге се опитва да се владее по начина, който бе използвал на стълбището в къщата на Хафлис преди седем часа.

— Ако не е, то поне имай кураж да го научиш — прошепна Морин-Скел. Гласът му прозвуча умолително.

Мъжът повдигна очи към синьо-розовата зора. Нагънатата, покрита с мъгла равнина приличаше на огромно разхвърляно легло.

— Ти си луд! Никога няма да можеш да го направиш!

— Зная какво мога да направя, Джъно Гъге — отвърна летящият робот. Той отново се отдръпна, увисна във въздуха и го заразглежда.

Гъге си спомни за внезапно обзелия го страх през онази сутрин, когато седеше във влака. Сега това му се стори като поличба.

Късмет. Обикновен шанс.

Знаеше, че летящият робот е прав. Знаеше, че не е редно, но роботът беше прав. Всичко зависеше от него.

Гъге се облегна на балюстрадата. Нещо в джоба му го подпря в гърдите. Опипа го и извади скритата фигура, която бе взел като спомен от нещастната партия „Притежание“, запремята я в ръка, погледна към летящия робот и неочаквано се почувства много стар и в същото време като дете.

— Ако — започна бавно той — нещо се обърка, ако те открият… с мен е свършено. Ще се убия. Мозъкът ми ще умре. Напълно и окончателно. Без остатък.

— Нищо няма да се обърка. За мен най-простото нещо на света е да разбера какво има вътре в онези черупки.

— А какво ще стане, ако те разкрият? Ако наоколо има някой летящ робот от службата „СО“ или Хаб наблюдава?

За момент Морин-Скел не каза нищо.

— Досега щяха да са забелязали. Аз вече съм го направил.

Гъге отвори уста, но летящият робот бързо се доближи до него и спокойно продължи:

— Заради мен, Гъге… заради моето душевно спокойствие. Аз също искам да зная. Отдавна съм тук. Наблюдавах последните пет часа от играта и съм очарован. Не мога да устоя на изкушението да разбера дали е възможно… Ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че все още не зная. Играта надхвърля моите интелектуални възможности, прекалено сложна е за моя беден ум, създаден да открива цели… но трябва да се опитам. Длъжен съм. И така, ти разбираш. Рискът е поет, Гъге. Постъпката е извършена. Аз мога да ти кажа онова, което трябва да знаеш… И не искам нищо в замяна. Зависи единствено от теб. Може би някой ден ще можеш да направиш нещо за мен, но не е задължително. Повярвай ми, моля те, повярвай ми. Изобщо не поемаш никакъв ангажимент. Правя това само, защото искам да те видя… да видя някой, който и да е… да постигне тази победа.

Гъге погледна летящия робот. Устата му беше суха. Той чу някой да вика в далечината. Терминалът в джоба на якето му зазвъня. Гъге пое дъх, заговори, но чу собствения си глас да казва:

— Да?

— Готов ли си да продължиш играта, Джъно? — прозвуча гласът на Чамлис от терминала.

— Идвам — чу се той да отговаря.

Гъге гледаше втренчено летящия робот, докато терминалът се изключваше.

Морин-Скел отиде по-близко до него.

— Както ти казах, Джъно Гъге, мога да измамя онези сметачни машини, няма никакъв проблем. Сега побързай. Искаш ли да знаеш или не? „Пълна мрежа“. Да или не?

Гъге погледна апартаментите на Хафлис, обърна се и се наведе над склона към летящия робот.

— Добре — прошепна той. — Само петте главни точки и четирите вертикални най-близо до горната страна в центъра. Не повече.

 

 

Морин-Скел му ги каза.

Това беше почти достатъчно. Момичето се бореше блестящо до самия край и го лиши от последния ход.

Пълната мрежа се разпадна. Той спечели с трийсет и една точки — две по-малко от съществуващия рекорд на Културата.

 

 

Късно сутринта по време на почистването под голямата каменна маса един от домашните летящи роботи на Естрей Хафлис откри счупена керамична плочка с изкривени шайби върху деформираната й повърхност и се почувства леко объркан.

Не беше от комплекта за „Притежание“ на къщата.

Механичният, нечовешки, напълно предсказуем ум на машината помисли малко и накрая реши да изхвърли загадъчните парчета заедно с останалия боклук.