Иън Банкс
Играчът на играчите (4)

4.

Следващите два дни преминаха сравнително спокойно. Той прекара по-голяма част от времето в четене на публикации от играчи и теоретици, завърши статията си, започната през нощта, когато при него бе останала Рен Миглан. Тя си беше отишла на закуска следващата сутрин след малък спор. Той обичаше да работи по време на закуската, а тя искаше да приказват. Гъге подозираше, че Рен просто бе раздразнителна след лошия сън.

Гъге се зае да преглежда кореспонденцията си. По-голяма част бяха покани: за посещение на други светове; за участие в големи турнири; за написване на статии; за коментари на нови игри; за учител/лектор/професор в различни образователни заведения; за гостуване на няколко УТС; за приемане на еди-кое си дете-чудо… Списъкът беше дълъг.

Отхвърли всичките. Това му създаде доста приятно чувство.

Имаше едно съобщение от ГКС^[1], в което се твърдеше, че е открит свят, на който имало игра, изградена върху точната топография на отделни снежинки и поради тази причина, никога не се играела два пъти на една и съща дъска. Гъге не беше чувал за такава игра. Не можа да намери за нея нищо и в обикновено редовно актуализираните файлове, изпращани от „Контактната секция“ на хора като него. Той подозираше, че играта е фалшива — служещите в ГКС бяха известни като шегаджии, — но все пак изпрати обмислен и подходящ (макар и доста ироничен) отговор, защото шегата, ако беше шега, го привлече.

После наблюдава състезанието с безмоторни самолети над планините и скалите на далечната страна на фиорда.

Следобед включи домашния холоекран и гледа неотдавна създадената развлекателна програма, за която беше чул да се говори. Отнасяше се за планета, чиито интелигентни обитатели били одушевени ледници и айсберги. Очакваше, че тази нелепост ще го отблъсне, но я намери за доста забавна. Той състави една ледникова игра на базата на предположения какъв вид минерали могат да бъдат извадени от скалите, какви планини разрушени, реки завирени, пейзажи създадени и заливи залети, ако — както бе в програмата — ледниците могат да бъдат втечнени и част от тях по желание отново замразени. Играта беше доста занимателна, но не съдържаше нищо оригинално. След около един час я остави.

По-голяма част от следващия ден прекара в басейна в сутерена на къщата в Икрох. Докато плуваше по гръб Гъге диктуваше на джобния си терминал, следващ го из басейна близо до главата му. Късно следобед от гората излязоха майка и дъщеря на коне и спряха пред къщата. Те с нищо не показаха, че са чували за него. Минавали случайно. Покани ги да пийнат нещо и им приготви късен обяд. Жените вързаха високите, тежко дишащи коне на сянка до къщата, където летящият робот ги напои. Гъге им посочи най-живописния път. Когато майката и дъщерята си тръгнаха, даде на детето комплект красиво изработени фигури за играта „Батас“, които то беше харесало.

Вечеря на терасата и разгледа на екрана на терминала си страници от древни партии, играни от варварите. Книгата — хилядагодишна, от времето, когато е бил установен контакт с цивилизацията, преди две хиляди години, — беше, разбира се доста ограничена в тълкуването на игрите, но Гъге не преставаше да се възхищава от начина, по който партиите разкриваха толкова много от духа, философията, същността на обществата, в които са играни. Освен това варварските общества винаги са го интригували, дори преди да започне да проявява интерес към техните игри.

Беше интересна книга. Той отмести очи от екрана и загледа залязващото слънце, а когато започна да става тъмно, продължи отново с четенето. Домашните летящи роботи му донесоха напитки, дебела жилетка и лека закуска. Гъге нареди на къщата да отказва всякакви повиквания.

Светлините на терасата постепенно се засилиха. Далечната страна на Чиарк светлееше над главата му и заливаше всичко със сребро. На безоблачното небе трепкаха звезди. Гъге продължи да чете.

Терминалът иззвъня. Той погледна строго към окото на камерата, разположено в един ъгъл на екрана.

— Къща — извика той, — глуха ли си?

— Извинявайте за безпокойството — прозвуча от екрана един досаден и нахален непознат глас. — С Чиарк-Гевантса Джъно Морът Гъге дам Хасийз ли разговарям?

Гъге погледна подозрително окото на екрана. От години не беше чувал някой да произнася пълното му име.

— Да.

— Казвам се Лош Армаско-Лап Ву-Хандраен Ксато Кум.

Гъге вдигна вежди.

— Името ти е лесно за запомняне.

— Мога ли да ви прекъсна, сър?

— Ти вече го направи. Какво искаш?

— Да разговарям с вас. Въпреки че се натрапвам, случаят не е спешен, но лично мога да говоря с вас само тази вечер. Тук съм като представител на „Контактната секция“ по искане на Даставеб Чамлис Амалк-ней Еп-Хандра Тедрейск Остлехурп. Мога ли да дойда при вас?

— Да, при условие, че няма да използваш пълни имена.

— Веднага идвам.

Гъге изключи терминала и загледа над тъмния фиорд към неясните светлини на малкото къщи върху далечния бряг.

В този момент чу силен шум като от вихрушка в небето, вдигна глава и видя осветена следа от водна пара, насочена под остър ъгъл към Икрох. Над гората зад къщата проехтя приглушен трясък и неочаквано пред него се появи малък летящ робот със светлосини, набраздени с жълти ивици полета.

Роботът отиде при Гъге. Машината беше голяма почти колкото Морин-Скел. „Би могла — помисли си Гъге — да се настани съвсем удобно върху правоъгълната чиния за сандвичи на масата.“ Корпусът й от оксидиран метал изглеждаше малко по-сложен и с повече нитове от този на Морин-Скел.

— Добър вечер — каза Гъге, когато малката машина прелетя над парапета на терасата.

Тя се настани на масата до чинията за сандвичи.

— Добър вечер, Морът Гъге.

— От „Контактната секция“ казваш, а? — започна Гъге и сложи терминала в джоба на робата си. — Много са бързи. Само преди две вечери говорих с Чамлис.

— Случайно чух разговора ви — обясни с механичен глас машината, — докато бях на борда на бойния кораб „Зийлот“ на път от главна контактна секция „Флексибъл Димийнър“ за УТС „Анфърчънит Конфликт ъв Евидънс“. Като най-близко намиращ се оперативен работник на „Контактната секция“ ми възложиха да ви посетя. Както казах обаче, мога да остана съвсем малко.

— О, колко жалко — каза Гъге.

— Наистина. Тази орбита е толкова очарователна. Може би някой друг път ще мога да остана повече.

— Е, надявам се, че не си изгубил напразно времето си, Лош… Всъщност не очаквах среща с оперативен работник от „Контактната секция“. Приятелят ми Чамлис просто мислеше, че там могат… не зная. Могат да имат нещо интересно, което е малко известно. Не очаквах нищо повече, само информация. Мога ли да попитам за какво си дошъл? — Той се наведе напред, подпря лакти на масата, надвеси се над малката машина. В чинията точно пред летящия робот имаше един сандвич. Гъге го взе и започна шумно да яде, загледан в машината.

— Разбира се. Тук съм, за да разбера доколко сте готов да приемате предложения. „Контактната секция“ може и да е в състояние да ви намери нещо интересно.

— Игра?

— Загатнаха, че е свързано с игра.

— Нали това не означава, че ти ще играеш с мен? — попита Гъге и изчисти ръцете си над чинията. Няколко трохи отлетяха към летящия робот, както и се беше надявал, но полето му ги отблъсна в центъра на чинията пред него.

— Единственото, което зная, сър, е, че „Контактната секция“ може да намери нещо интересно за вас. Вярвам, че ще бъде свързано с игра. На мен ми е наредено да разбера дали имате желание да пътувате. Затова предполагам, че играта — ако се отнася до игра — ще се проведе извън Чиарк.

— Пътуване? — възкликна Гъге. — Къде? Колко далеч? За колко време?

— Не зная точно.

— Приблизително.

— Не искам да правя догадки. Колко дълго можете да прекарате далеч от дома?

Гъге присви очи. Най-дългото му отсъствие от Чиарк беше преди трийсет години, когато предприе едно туристическо пътуване. Не му бе доставило особено удоволствие. Направи го повече, защото тогава така беше прието, а не защото имаше желание. Различните звездни системи бяха впечатляващи, но човек можеше да ги види също толкова добре на холоекрана. Той и досега не разбираше какво повече виждат хората, когато отидат лично на някоя звездна система. Смяташе да прекара няколко години, но се отказа още на първата.

Гъге поглади брадата си.

— Може би около половин година. Трудно мога да кажа, без да зная подробностите. Но да речем, половин година… не че го смятам за необходимо. Местният колорит рядко може да допринесе много нещо към една игра.

— Обикновено е вярно. — Машината се спря. — Доколкото разбрах, отнася се за доста сложна игра. Може би ще трябва да я разучавате. Вероятно ще се наложи да се посветите на нея известно време.

— Сигурен съм, че ще се справя — отвърна Гъге. Нямаше игра, разучаването на която да му бе отнело повече от три дни. През делия си живот не беше забравил нито едно правило, не се бе налагало да разучава два пъти една и съща игра.

— Много добре — неочаквано каза летящият робот. — Така и ще докладвам. Довиждане, Морът Гъге. — Той полетя към небето.

Гъге го гледаше зяпнал. Едва устоя на изкушението да скочи.

— Това ли е всичко? — попита.

Малката машина спря на няколко метра над него.

— Това е всичко, за което ми е разрешено да говоря. Попитах онова, което ми беше възложено. Сега се връщам да докладвам. Защо, мога ли с нещо да ви помогна?

— Да — отговори вече раздразнен Гъге. — Длъжен ли съм да слушам нещо, каквото и да било и където и да било, за което говориш?

Машината изглежда трепна във въздуха. От пристигането нейните полетата не се бяха променили.

— Джъно Гъге? — каза тя накрая.

Мина дълго време, преди някой от двамата да проговори. Гъге гледаше машината, после се изправи, постави ръце на кръста си, наклони настрана глава и извика:

— Слушам!

— Вероятно не сте — отсече летящият робот и полетя право нагоре и полетата му затрептяха. Гъге чу ревящ шум и видя следа от пара. Отначало беше малко облаче, защото той бе точно под летящия робот. За няколко секунди облачето бавно се удължи, преди внезапно да престане да расте. Гъге поклати глава.

Той извади джобния си терминал.

— Къща! — извика. — Намери онзи летящ робот.

Гъге продължи да гледа към небето.

— Кой летящ робот, Гъге? — попита къщата. — Чамлис ли?

Мъжът погледна терминала.

— Не! Онази малка мръсна торба от „Контактната секция“: Лош Армаско-Лап Ву-Хандраен Ксато Кум, ето кой! Онзи, който преди малко беше тук.

— Преди малко е бил тук? — възкликна недоумяващо къщата.

Гъге се намръщи и седна.

— Нищо ли не видя, нищо ли не чу преди малко?

— През последните единайсет минути, откакто ми нареди да не приемам никакви повиквания, не съм чула нищо, освен тишина. Оттогава имаше две, но…

— Няма значение — въздъхна Гъге. — Свържи ме с Хаб.

— Хаб слуша. Подсекция интелект Макил Стра-бей. Джъно Гъге, какво мога да направя за теб?

Гъге продължаваше да гледа небето — отчасти, защото натам бе отлетял летящият робот от „Контактната секция“ (тънката парна следа беше започнала да изтънява и да се отмества), отчасти, защото хората са склонни да гледат в тази посока, когато говорят с Хаб.

Той забеляза допълнителната звезда, точно преди тя да започне да се движи. Светлата точка беше близко до оставената от малкия летящ робот следа от кондензат. Гъге се намръщи. Почти веднага точката полетя. Отначало с умерена скорост, а след това толкова бързо, че не можеше да се следи, и изчезна. Гъге помълча малко и каза:

— Хаб, замина ли преди малко оттук един кораб на „Контактната секция“?

— В момента заминава, Гъге. Снет от въоръжение кораб на подразделението за бързи нападателни действия…

— … „Зийлот“ — прекъсна го Гъге.

— Ха-ха! Това беше ти, нали? Ние мислехме, че ще трябват месеци да те подработим. Имал си частно посещение, играчо Гъге. Делови контакт. На нас не ни се разрешава да знаем. Ау, ние обаче също сме любопитни. Беше много ефектно, Джъно, ако можем така да се изразим. Онзи скапан кораб спря при скорост най-малко четирийсет хиляди светлинни години и се отклони двайсет години… само за един петминутен разговор с теб. Това е сериозен разход на енергия… особено при ускорението, с което се отдалечава. Виж как се отдалечава… О, извинявай. Ти не можеш да го видиш. Е, приеми го на доверие. Във всеки случай ние сме впечатлени. Ще кажеш ли на една скромна подсекция на Хаб Интелект за какво беше всичко това?

— Съществува ли някаква възможност за връзка с кораба? — попита Гъге и остави въпроса без отговор.

— При такава скорост на отдалечаване? За обикновени граждански машини като нашите?… — Хаб Интелект прозвуча развеселен. — Да… предполагаме.

— Интересува ме има ли на него един летящ робот на име Лош Армаско-Лап Ву-Хандраен Ксато Кум.

— Боже мили, Гъге, в каква каша си се забъркал? Хандраен? Ксато? Това е номенклатура на техническия шпионаж от службата „СО“^[2]. По дяволите… Ще се опитаме… Един момент.

Гъге изчака мълчаливо няколко секунди.

— Нищо — отговори гласът от терминала.

— Гъге, говори Хаб Цялостен. Не подсекцията. Установихме връзка с този кораб, но той твърди, че на борда няма летящ робот с такова име.

Гъге седна. Вратът му се бе вдървил. Той премести поглед от звездите към масата.

— Не ми казвай, че го няма — измърмори Гъге.

— Да опитам ли още веднъж?

— Мислиш ли, че ще има полза?

— Не.

— Тогава недей.

— Гъге, това ме разстрои. Какво става?

— И аз самият бих желал да зная. — Той погледна отново звездите. Призрачната парна следа от малкия летящ робот беше почти изчезнала.

— Ще ме свържеш ли с Чамлис Амалк-ней?

— Директно ли… Джъно?

— Какво искаш да кажеш, Хаб?

— Бъди предпазлив.

— О! Благодаря. Много благодаря.

 

 

— Сигурно го раздразни — прозвуча гласът от терминала.

— Повече от сигурно — отвърна Гъге. — Ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че имат предвид нещо и те преценяват дали си подходящ.

— Така ли мислиш?

— Да. Но ти току-що отхвърли сделката.

— Отхвърлих ли я?

— Да, и смятай, че извади голям късмет.

— Какво искаш да кажеш? Каква е идеята ти?

— Виж, ти се измъкна от нея. Свърши. Но очевидно моята молба е отишла по-далеч и по-бързо, отколкото мислех. Ние предизвикахме някаква ответна реакция. Ала ти ги отблъсна. Те повече не се интересуват от теб.

— Хм. Предполагам, че си прав.

— Съжалявам, Гъге.

— Няма значение — каза Гъге на старата машина и вдигна глава към звездите.

— Хаб?

— Ей! Ние се интересуваме. Ако беше строго лично, нямаше да подслушваме, кълнем се, и освен това на твоето извлечение за комуникациите за деня ще се отбележи, че сме те подслушвали, така че няма как да го скрием.

— Няма значение. — Гъге се усмихна, странно облекчен от подслушването на орбиталния Интелект. — Само ми кажи колко далеч е този кораб за бързи нападателни действия.

— Не „е“, а беше. На минута и четирийсет и девет секунди. Разстояние от един светлинен месец. Вече е извън системата и, за наша радост, много отвъд нашата юрисдикция. Следата му е по посока на галактическото ядро. Изглежда отива към УТС „Анфърчънит Конфликт ъв Евиденс“, освен ако някой от тях не се опитва да заблуди някого.

— Благодаря ти, Хаб. Лека нощ.

— Лека да е. Сега няма да те подслушваме. Обещаваме.

— Благодаря ти, Хаб. Чамлис?

— Може би току-що изпусна шанса на твоя живот, Гъге… но по-вероятно се отърва от голяма неприятност. Съжалявам, че ти предложих „Контактната секция“. Те дойдоха твърде бързо и бяха прекалено настойчиви, за да е случайно.

— Не се тревожи, Чамлис — успокои го Гъге, вдигна крака на масата, облегна се назад и отново загледа към звездите. — Аз ги отпратих. Справихме се. Ще те видя ли утре в Тронз?

— Може би. Не зная. Ще си помисля. Успех в „Покосен“… имам предвид онова дете-чудо… ако не те видя утре.

Той се усмихна унило в тъмнината.

— Благодаря. Лека нощ, Чамлис.

— Лека нощ, Гъге.