Уилям Дийл
Хамелеон (47)

7.

Гарви изпрати О’Хара от Драконовото гнездо и се върна в кабинета на Хукър. Старецът седеше зад писалището си с лице, добило цвета на глина. Пейсмейкърът блъскаше като чук в гърдите му.

— Успокойте се, сър. Слушах разговора ви и чух всичко.

— Чу ли го да пита за Мидас? — изграчи дрезгаво Хукър.

Гарви кимна.

— Ще трябва само малко да променим плановете си.

— И откъде е събрал цялата тази информация? — изрева неочаквано старецът. Кръв нахлу в лицето му и бузите му пламнаха.

— Той е добър, генерале. Един от най-добрите. Поехме пресметнат риск.

— Тогава ще ни трябва нов проклет калкулатор.

— Ще го ликвидираме само за час-два.

— А Хамелеона?

— Генерале, вече сме много близко до него — каза Гарви и повдигна палец и показалец, раздалечени на един инч.

— Толкова близко сме до него от маса време — изсумтя Хукър. После стана и отиде в тъмния ъгъл на стаята, стиснал ръце зад гърба си. Високата му фигура се открояваше на фона на светлините в оранжерията. — Аз трябваше да стана президент вместо онзи кучи син Айзенхауер — продължи той. Трябваше да бъда много неща, които не можах, благодарение на този… камък на шията ми. Проклет да е, проклет, проклет.

Той замълча и метрономът в гърдите му забави ход.

— Убий и двамата — каза той и от устните му сякаш покапа отрова. — Убий още тази нощ и двамата.

 

 

По перона на гарата се носеше мъгла, подхваната от студения бриз. В единия му край седеше висок човек с европеидни черти на лицето и пушеше „Житан“. До него имаше телефонна кабина, но когато телефонът иззвъня първия път, той не му обърна внимание. Позвъняването бе еднократно. След няколко секунди телефонът отново иззвъня. Втория път мъжът стана и взе слушалката.

— Гара „Хигашияма“ — произнесе той с мек френски акцент.

— Извинете ме, вероятно съм сбъркал.

— Кого търсехте?

— Италианеца.

— Името му?

— Спетро.

— Добър вечер, мистър Куил.

— Чист ли е телефонът?

— Обществен автомат на гарата.

— Отлично. Има промяна в плана.

— Добре.

— О’Хара се превърна в проблем. Стигна много по-далече, отколкото допускахме, че е възможно. И през цялото това време се движеше в неправилна посока. Жизненоважно е да бъде премахнат незабавно. Следят ли го?

— Трябва да дойде тук след три минути.

— Направете го колкото е възможно по-бързо, разбира се, с характерната за вас изтънченост.

— А другите?

— Свършете най-напред това. Всичко останало може да чака.

— Разбрано.

— Съжалявам, старче, вие наистина се представихте блестящо. Но човекът се оказа по-умен, отколкото предполагахме. Сега е въпрос на приоритети.

— Разбирам.

— Известете ме, колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Комбан ва.

Комбан ва.

Тони Фалмаут окачи слушалката и седна на пейката, за да изчака влака.

 

 

О’Хара забеляза жената още когато се качи на гара Тофуку-джи в предградията на Киото. Забеляза я отново три спирки по-нататък, когато стана, за да слезе на гара „Хигашияма“. Зърна отражението й в стъклото на прозореца и видя, че го наблюдава от другия край на вагона. Автоматичните врати се разтвориха и той се забърза, нетърпелив да се върне у дома и да обсъди срещата при Хукър с Кимура.

Жената застана зад него, после се шмугна между останалите пътници и избърза напред.

— Моля ви, последвайте ме. Трябва да говоря с вас — прошепна тя и бързо се отдалечи.

Вниманието на О’Хара беше ангажирано с нея и той не обърна почти никакво внимание на другите пътници по перона. Тони Фалмаут седеше в далечния край. Той стана, тръгна бързо след О’Хара, заобикаляйки ярко осветените места.

О’Хара я последва през пазара, мина покрай сергиите за риба, без да обръща внимание на търговците, които му крещяха отблизо, размахвайки змиорки и октоподи. Посоката, която следваха, ги изведе в покрайнините на парка Маруяма. Тя беше доста висока за японка: облечена бе в рокля, носеше амулет и имаше напудреното лице и кървавочервените устни на гейша. Косата й бе хваната в кок с помощта на голяма шнола с орнамент от нефрит. Беше тъмно, мъглата се стелеше над парка и бавно се носеше към пазара.

— За мен е опасно да съм тук — прошепна жената. — Моля ви, стойте с гръб към мен. Скоро ще дойде автобусът. Когато спре, моля ви, качете се и слезте поне след една или две спирки.

О’Хара се поколеба за момент. Тъмна улица, мъгла, а на всичко отгоре искането да стои с гръб към нея. Не беше много умно. Той замръзна напълно неподвижно, вслушвайки се в звуците, които идваха откъм нея. Първоначално чуваше само дишането й, но после долови и още нещо. Не толкова звук, а по-скоро някакво усещане. Главата му едва не се замая от възбуда и макар че не можеше да види жената, усещаше нейното привличане, сякаш между тях протичаше електрически ток.

Той се обърна с гръб към нея и погледна по дължината на улицата, едва-едва осветена поради гъстата мъгла.

— Какво искате? — попита той.

— Вие ли поискахте информация в Кабуки-за в Токио?

Той отново се поколеба. Привличането беше толкова силно, че едва не се обърна. Мъглата около тях се въртеше като във водовъртеж.

— Да — потвърди той накрая.

— Търсите онзи, който е известен като Хамелеона? — попита тя отново шепнешком.

— Да.

— Защо?

— За да поговорим.

— Да говорите ли? Ха! Вие трябва да го убиете!

Отново се насили да не се обърне. Нервите му звънтяха от напрежение. Чувстваше някакъв странен резонанс помежду им, но това бе чувство, което не можеше да си обясни. Сети се за предната нощ, когато правеше упражненията, и усещането за присъствието на Хамелеона бе така задушаващо. Сега отново долавяше нещо подобно. Сякаш тази жена бе напоена с аромата на Хамелеона.

— Аз не съм убиец — възрази той.

— Ще разберете, когато се срещнете с него.

— И кога ще бъде това?

— Хамелеона е тук — наклони се тя към него.

Стори му се, като че ли се издига във въздуха. Кръвта се втурна през вените му, а в ръцете и краката му пламнаха фитили. Усещаше, че може просто физически да протегне ръка и да докосне опасността във въздуха около тях, но, странно, инстинктите му не говореха за непосредствена заплаха.

— Искате да кажете, че е в Япония?

— В Киото.

— Къде точно в Киото?

— Написах адреса — една улица в префектура Шига — на това листче. Той ще се върне там тази вечер в девет. И ще бъде сам.

— Откъде знаете това?

— Знам. Не е важно как. Той ще бъде там.

Фаровете на приближаващия автобус ги осветиха през мъглата.

— Защо правите това?

Настъпи миг тишина.

— Защото съм затворник и искам да се освободя.

— Затворник ли?

— Да. Ето, вземете листчето и го сложете в джоба си. И бързайте, защото той има шпиони навсякъде.

Без да се обръща, О’Хара заяви:

— Трябва да знам… откъде ви е известно, че търся Хамелеона.

Автобусът намали на спирката и спря.

— Моля ви, не ме издавайте — чу той отново гласа й. — Сега вървете. Девет часа. Не закъснявайте.

За повече нямаше време.

О’Хара скочи в отворената врата на автобуса и я чу как се хлопва зад гърба му.