Уилям Дийл
Хамелеон (21)

3.3

Всичко беше станало ясно. Сега трябваше да се бори. Интервюто на Гън щеше да премахне всички съмнения по въпроса.

Колдуел гледаше през прозореца на своя офис — светла, приветлива стая с абстрактни картини по стените — наблюдаваше пъплещите по спокойната Чарлс Ривър черупки на плавателните съдове, трийсет етажа под него и на половин миля оттук, но мислите му се връщаха към онзи славен ден, когато беше взел участие в неочакваната победа на Харвард над Йейл в гребната регата. Но споменът бързо избледня и той свали сакото си от закачалката, затегна възела на вратовръзката и без желание се заизкачва по витата желязна стълба, която водеше към луксозния апартамент на горния етаж.

Трябваше да напише изявление и да разкаже цялата история със собствени думи. В продължение на дни пишеше и преписваше в главата си. Обвиненията бяха измислени, но ако следователите задълбаеха сериозно, щяха да изникнат други неща.

Апартаментът беше доста по-топъл от офиса на Колдуел. Две спални, две бани, малка кухня и голям хол с прозорци от пода до тавана, които разкриваха с нищо неограничаван изглед на север, изток и юг. Обзавеждането беше по идея на Теси Колдуел, която добре познаваше вкуса на съпруга си. Мебелите бяха без изключение антики, а завесите — в бяло и жълто. Много зеленина, а на стената между двете бани висеше единствената картина в стаята — високо шест метра пано на Джексън Полок със замайващи цветове в жълта тоналност. Писалище от времето на Дениъл Уебстър беше поставено до плъзгащата се стъклена врата, която извеждаше на балкона, обикалящ по цялата периферия на апартамента.

Колдуел беше толкова дълбоко потънал във вътрешния си конфликт, че не видя посетителите, докато един от тях не проговори:

— Здравей, Джони, доста ни притесни.

Гласът беше тих, с лек южняшки акцент, но не на човек израсъл там — глас, за който Колдуел добре знаеше, че може да прозвучи успокоително в един миг и покровителствено в следващия. Принадлежеше на сенатор Лайл Демърест — патриархална фигура с бяла коса, падаща върху яката на сакото от туид, с папионка и чепата сопа в ръката, която му помагаше да използва крака си, полупарализиран в резултат на лек и неафиширан сърдечен удар. Той беше сенатор за Вирджиния и най-възрастният конгресмен в страната. Цели трийсет и една години той представяше своя щат. Беше взел участие в два кабинета и разполагаше с повече възможности да упражнява власт, отколкото който и да е жив представител на законодателното тяло. Когато ставаше дума за важни неща, с него се консултираха както демократи, така и републиканци. Никой, нито дори президента, не би рискувал да игнорира Демърест.

Мъжът, който го придружаваше, беше безличен: среден на ръст, със средно тегло, рус, ниско подстриган, с тъмносив костюм и без отличителни белези. Под мишницата си стискаше чанта с цип.

— Не се безпокой. Взехме частния асансьор. Никой не ни е видял, че се качваме — съобщи сенаторът.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Колдуел.

— Бях наблизо. Чуха, че си изплувал и ми се обадиха.

— Не, питам какво правиш в Бостън?

— Тук съм от два дни. При приятели. Тревожехме се за теб.

— Ти ли го казваш? И кои сте вие? А този кой е? — и той погледна безличния мъж.

— Това е Ралф Симпсън. Федерален шериф.

— Здравейте, сър — проговори Симпсън.

Колдуел му кимна.

— Получи призовка — продължи Демърест.

— Каква призовка?

— Призовани сте на разпит. Засега без обвинения. Ако бъдат направени, това ще стане на федерално ниво. Нарушение на правителствените разпоредби за извършване на банкови операции. Но аз искам да ти кажа, младежо, че това може да се избегне.

— Така ли?

— Всички твои приятели стоят зад теб, Джони. Говорих с момчетата от банковата надзорна комисия, както и с федералния съдия тук. Мисля, че съдията ще препоръча целия въпрос да бъде разгледан от комитет на Камарата на представителите. И след време балонът ще се спука. Ще трябва да изтърпиш за известно време. — Възрастният мъж се усмихна, но студените му очи се присвиха.

— Не мисля така — възрази Колдуел.

— О? И защо така?

— Не смятам да ставам изкупителна жертва.

— Е, чак „изкупителна жертва“!

— Така усещам нещата.

Демърест се изправи, мушнал дълбоко ръце в джобовете на панталона си и сгушил глава между вдигнатите си рамене, се наклони леко напред, сякаш се готвеше да направи важно предложение пред Комисията по текущи въпроси.

— Майната му, синко, ти просто се навря в ръцете на старите пръдльовци от Уолстрийт. Но сега можем да им поразрошим перушината.

— Да вървят по дяволите! Те са се нахвърлили върху „Първа Обща“ още откакто дядо ми започна да върти нещата там.

— Знам, синко. Аз и баща ти бяхме съученици. Той внесе сумата за първата ми избирателна кампания. Не бих могъл да събера храна от отпадъците без него.

Колдуел беше чувал тези истории многократно, още като малък.

— Копелетата се нахвърлиха срещу него, а сега искат да довършат мен. Между другото, невинаги съм бил съгласен с баща ти, знаеш това. Не мога да допусна сега някой да ме притиска. Никой от нас не може да си го позволи.

Сенаторът се усмихна със старческа усмивка, която прикриваше сърцето му на лешояд. Колдуел знаеше колко много пъти тази усмивка го беше измъквала от неприятни ситуации. И сега стария мръсник я използваше срещу него.

— Спокойно — каза тихо сенаторът. — За момента са те хванали за топките.

— Глупости. А защо се случи всичко това?

— Не разбрах за намеренията им.

— Нищо не минава покрай тебе, Лайл. Особено когато става дума за акция от подобен мащаб.

— Какво бих могъл да кажа? — Старецът извади червена кърпичка и избърса челото си. — Мили боже, колко топло е тук. Винаги ли го поддържаш така?

— Това е грижа на прислугата — отговори Колдуел. После плъзна встрани една от стъклените врати и струя студен въздух разклати завесите.

— А-а, така е по-добре — въздъхна сенаторът. — Виж какво, защо не хвърлиш един поглед на документите, които мистър Симпсън носи със себе си? Ситуацията ще бъде оправена без много шум. Вие двамата ще отидете във Федералната сграда^[1] и…

Симпсън се отправи до писалището и отвори чантата.

— А ти, Лайл? — поинтересува се Колдуел.

— Едва ли е особено подходящо да се явя с вас двамата. Мога да свърша много повече, ако остана настрани.

Симпсън беше бръкнал с двете си ръце в чантата. Той развинти капачката на една малка бутилка и изля част от съдържанието й върху голямата топка памук, която държеше в другата си ръка.

Демърест продължи:

— Говорих с Теси. Тя възприема нещата удивително добре.

Симпсън извади ръцете си от чантата. Топката памук беше в едната му ръка. Намираше се директно зад Колдуел, който каза:

— Тя е свикнала с унищожаването на личността. Баща й само дето не го изгориха на клада.

Симпсън пристъпи по-близо до Колдуел, държейки ръката с памука зад гърба си. Сенаторът се приближи до Колдуел.

— Опитах с всички сили да я успокоя — каза той.

И пристъпи неочаквано напред, обхващайки с ръце ръцете на Колдуел, приковавайки го в стола, като го стисна с всичка сила.

— Какво, по дяво… — пое дълбоко въздух Колдуел, но така и не успя да завърши изречението. Симпсън притисна памука върху носа му. И щом пое дъх, сладката миризма на хлороформа нахлу в главата му и замъгли мозъка му. Той започна да се дърпа, стараейки се да не поема дъх.

Сенаторът го притисна още веднъж, този път по-силно. И Колдуел отново пое въздух. Мозъкът му се парализира. Демърест усети, че омеква в ръцете му. Отново го стисна. Очите на Колдуел изхвръкнаха и погледнаха над памука като очите на ужасено животно. След това разсъдъкът в тях изчезна, погледът се кръстоса, оправи се и се обърна под клепачите. Колдуел се свлече в стола, а Симпсън го прихвана за кръста, изви го странично и го повлече през отворената врата на балкона.