Уилям Дийл
Хамелеон (31)

7.2

Човекът беше абсолютно невзрачен. Не беше висок или нисък, слаб или дебел, красив или грозен. Нямаше белези, нито видими дефекти. Говорът му бе обикновен и той можеше да е роден в Портленд, Орегон или Далас без никаква възможност да се познае къде точно. Облечен беше в сиво: сив костюм, вратовръзка в сиво и виненочервено, сива риза на райета. Казано накратко: нямаше нищо в осанката му, изражението на лицето му или дрехите, което би могло да привлече нечие внимание или да направи някому впечатление.

Офисът се намираше на двайсет и втория етаж на стерилно чистия небостъргач от хром и стъкло в центъра на Ню Орлиънс, събрал в себе си цялата топлина и изящество на мухобойка. Той излезе от асансьора и погледна часовника си.

Две минути преди уговореното време. Перфектно.

Влезе в офиса на „Сънсет Ойл Интернешънъл“.

— Казвам се Дъфийлд — съобщи той на секретарката. Не й предложи визитна картичка.

— О, да, мистър Дъфийлд, трябва веднага да влезете — каза тя. — Мистър Олинджър ви очаква. Ще искате ли кафе или нещо разхладително?

— Не, благодаря.

Тя го въведе в кабинета. Олинджър беше мъж малко над четирийсетте, с бебешки гладка кожа на лицето и меки длани, които издаваха, че не се е претрудил. Мекият поглед на кафявите му очи погледна тъжно зад леко оцветените стъкла на очилата със златни рамки. Беше висок, с изправена осанка и в добра физическа форма, гладко избръснат, с ниско подстригана руса коса и по риза с къси ръкави. Зад гърба му високите френски прозорци разкриваха панорамата на града. Писалището от орехово дърво можеше да се даде като пример за спартанска организираност: дървени сандъчета за входящи и изходящи документи, съответно надписани и нито един лист, който да не си беше на мястото. На бюфета зад него беше поставена единствена фотография на жена с две деца, а до нея имаше малка месингова табела с надпис „Благодаря, че не пушихте“. В кабинета нямаше нищо друго, което да беше свързано с обитателя му. Сякаш Олинджър току-що се беше нанесъл и още не бе разопаковал нещата си. В маниерите му имаше сърдечност, но и дистанцираност. Някои можеха да почувстват смущение в негово присъствие, но за Дъфийлд той бе само поредния менажер с проблем.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Олинджър, след като се запознаха.

— Вие ми дадохте да разбера, че проблемът се нуждае от спешно разрешаване.

— Да, може да се каже така — отговори Олинджър с нотка на сарказъм. После въздъхна, изпъна ръце и ги постави върху масата с дланите надолу. — Преди да започнем — продължи той, — бих искал да бъде ясно, че този разговор никога не е бил провеждан.

Дъфийлд се усмихна.

— Разбира се — съгласи се той. Беше му ясно, че Олинджър е изпаднал за първи път в тази ситуация и чувства притеснение, че тя не се развива под негов контрол.

— Добре — каза Олинджър с видимо облекчение. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади бележник с жълти листа. На първия лист бяха надраскани някакви бележки. — Надявам се, че ще мога да дешифрирам това. Драсках с всичката бързина, на която бях способен.

— Защо не ми кажете какъв е основният проблем — предложи Дъфийлд.

— Основният проблем е, че един от нашите хора е отвлечен от терористи във Венецуела — отговори Олинджър, продължавайки да изучава бележките си, без да вдига поглед.

— Разбирам.

— Всъщност става дума за консултант, прикрепен към бюрото ни в Каракас. Станала е грешка. Намерението им е било да заловят менажера на завода, а са попаднали на не когото трябва.

— Знаете ли това със сигурност?

Олинджър кимна.

— Името на нашия менажер е Доминьон. Той е трябвало да разведе Лавандър на обиколка из инсталациите, но в последния момент нещо се случило. Дал на Лавандър колата и шофьора си и понеже валяло, заел му и шлифера си. На по-малко от миля от главния портал били нападнати.

— Лавандър е отвлеченият така ли?

— Да.

— Той ли е петролният консултант.

— Да — кимна пак Олинджър. — Познавате ли го?

— Само по репутация. Кога се е случило всичко това?

— В осем и двайсет днес сутринта.

— Обадиха ли ви се копелетата?

— Да.

— Какво искат?

— Два милиона долара.

— Какво време ви дадоха?

— Четирийсет и осем часа. — Той погледна часовника си. — Останаха четирийсет и пет.

— Значи разполагаме с времето приблизително до осем и трийсет вдругиден. Те знаят ли за направената грешка?

— Това не ги интересува. Поставиха въпроса така „Парите или живота“.

— Колко държите на него?

— Вижте, аз… ъ-ъ, ние трябва да се отнасяме с него като с…

— Мистър Олинджър, струва ли този човек два милиона за вашата компания?

Олинджър изглеждаше шокиран от откровеността на Дъфийлд.

— Става дума за живота на един човек.

— Да, да, но аз не ви питам това. Струва ли този човек два милиона за „Сънсет“?

Тежестта на събитията като че ли най-сетне притисна Олинджър. Той отпусна рамене и погледна ръцете си.

— Не знам човек, който би могъл да струва толкова — каза той примирено.

— Политически мотиви?

— Политически?

— Питам ви дали искат още нещо? Настояват ли да бъдат освободени затворници? Имате ли проблеми със синдикатите на територията на завода? Тези хора революционери ли са? Искат ли да национализират предприятието? Има ли политически момент?

— Не. Всичко… всичко, което искат, са двата милиона долара.

— Или?

— Или ще го убият, ще хванат нов заложник и ще вдигнат пода на четири милиона.

— Типичен случай. Познавате ли тези хора? Това някаква група ли е? Или е единак, който е наел помощници? Може да е някой от работещите за вас, който има причини да ви мрази.

— Те се нарекоха… Раф… ъ-ъ-ъ — Той погледна бележките си.

— Рафсалуди? — помогна му Дъфийлд.

— Точно така. Познавате ли ги?

— Занимавали сме се с тях един-два пъти. Това е не особено сплотена терористична групировка, която работи само за пари, обучена от хората на Кадафи в Либия. Не са мотивирани политически.

— Значи имат нещо общо с петрола и тогава…

— Това не е задължително. Те изнудват основно американските компании. За последен път се сблъскахме с тях, когато се бяха захванали с компания за безалкохолни напитки в Аржентина. Движеща сила за Рафсалуди са парите, а не социалните реформи. Това все пак е добре.

— Добре ли е?

— Ами при политическите революционери има елемент на фанатизъм. А това по правило вкарва елемент на непредсказуемост в действията им. С алчните терористи винаги се работи по-лесно.

— О — каза Олинджър. Беше очевидно, че не е спокоен. — Не може ли необходимото да бъде сторено без, разбирате ли, ъ-ъ… излишна, ъ-ъ…

— Не сте се сблъсквали по-рано с подобни неща — каза Дъфийлд. Не прозвуча като въпрос.

— Да. Бях в правния отдел, когато преди два месеца ме направиха вицепрезидент, отговарящ за международните операции.

— Е, тогава ще бъде най-добре по-бързо да свикнете с тези неща — посъветва го Дъфийлд. — Става дума за кретени. Ако не се справим с тях грубо, ще се случи пак.

Олинджър потри чело. С всяка минута ставаше все по-неспокоен.

— Разбирам, че желаете да си върнете човека — попита Дъфийлд делово, сменяйки темата.

Олинджър го погледна с извити вежди.

— Но, разбира се — каза той.

— Мистър Олинджър, нека бъдем откровени. Разбира се, че искате да спасите този Лавандър. Това, което имах предвид, беше, че го искате, но не желаете да плащате два милиона за него, така ли е?

— Затова се обърнах към вас. Дерек Фрейзър ми препоръча…

— Да, да, аз говорих с Дерек Фрейзър. Исках да подчертая, че този човек е ваш консултант, а не е на заплата в компанията.

— Трябва да мислим за него като за наш служител — настоя Олинджър. — Ако се разчуе, че сме оставили терористи да убият нает от нас консултант… — Той остави изречението незавършено.

— Да, хората ще възприемат това като неизпълнен морален ангажимент.

— Не е необходимо да ми напомняте, че…

— Извинете ме — прекъсна го Дъфийлд с тих глас, — но не исках да прозвучи осъдително. Просто се опитвам да изясня напълно ситуацията.

Олинджър прочисти гърло и продължи:

— Да… вашият анализ е напълно правилен. Ако е възможно, бихме желали да намерим решение, без да даваме на медиите възможност да отразяват развитието на нещата. Самият Лавандър е малко саможив. Много е затворен. Съмнявам се, че и той би искал да говори за това… ако, разбира се, съумеем да го измъкнем и…

— Тук не може да става и дума за „ако“. Ние ще го върнем, ако това е, което искате.

— Не можем да си позволим да го загубим.

— Добре, ще повторя: вие искате да ви бъде върнат, но не желаете да хвърлите два милиона за тази цел. Правилно ли разчитам ситуацията?

Олинджър се размърда неспокойно. Разкърши рамене, сякаш вратът му се беше схванал. На челото му се появиха капчици пот. На ризата му под мишниците бяха избили тъмни петна. Накрая той се съгласи:

— Да, така е. Но също бихме желали да… ъ-ъ… да мислим, че това няма… разбирате ли… че няма да се повтори.

— Напълно разбираемо. Колко души знаят за случилото се?

— Не повече от седем или осем. Менажерите на завода, шофьора на колата, който е бил освободен след като са отвлекли Лавандър и шефът на отдела за сигурност.

— И нито един венецуелски полицай?

— Не.

— Държавният департамент? ЦРУ, ФБР…

— Не, никой от тях.

— Чудесно. Добре, мистър Олинджър, ще ви предложа да оставите нещата в наши ръце. Информирайте синьор Доминьон, че някой ще му се обади във връзка с проблема до един час. Ще имам нужда от обща информация, имена на менажери, телефонни номера, месторазположение на завода… може да ни се наложи да внесем известна екипировка в страната, без да се занимаваме с митницата. Основното, обаче, е да се обадите на Доминьон и да му съобщите, че ще се свържа с него. И след това забравете за случилото се.

Олинджър се усмихна неуверено.

— Това наистина звучи чудесно. Сега, нека да поговорим за цената…

— Цената ще бъде триста хиляди долара. И ще искам да ги взема в наличност, преди да си тръгна. Куфарчето ми е празно, така че можете да сложите парите в него.

— Триста хиляди долара! — Олинджър беше шокиран.

Дъфийлд се усмихна:

— Погледнете на нещата от този ъгъл, мистър Олинджър: ще инвестирате триста хиляди и ще спестите един милион и седемстотин хиляди. Освен това, ако ситуацията се повтори, ще поемем случая без допълнителни разноски. О, между другото, ако операцията се провали по каквато и да е причина, парите ще ви бъдат върнати с радост.

 

 

— Куил.

— Обажда се Дъфийлд.

— Каква е ситуацията?

— Ще започна с това, че този Олинджър е мекушава баба. Нов е на поста си и е много нещастен, че трябва да се занимава с това. Не иска да си цапа ръцете. Всъщност изпита такова облекчение, когато му казах да забрави за случилото се и да ни остави да оправим нещата, та за момент помислих, че ще скочи през бюрото си, за да ме разцелува.

— Има ли някаква опасност да изтече информация през него?

— Не, той добре съзнава необходимостта да се мълчи.

— Какви са подробностите.

— Група на Рафсалуди е пленила по погрешка един консултант в Каракас на име Лавандър. Целта им е бил менажерът, който се казва Доминьон. Искат два милиона до осем и трийсет вдругиден или ще го пречукат, ще заловят друг и ще вдигнат откупа на четири милиона.

— Типично в техен стил.

— Да, липса на въображение. Козът ни е в това, че са заловили не когото трябва. Но това трябва да бъде само дребна подробност, която по никакъв начин да не повлияе на цялата операция.

— Медиите? Полицията?

— Не, до момента всичко е чисто. Знаят само няколко от директорите и шофьора на колата, от която е бил отвлечен Лавандър.

— Отлично. Държавният департамент не се е включил, нито ЦРУ, надявам се?

— Не, всичко се държи в тайна. Договорът е готов и аз постъпих със средствата както обикновено. Триста хиляди без моята комисионна.

— Добре, поемам нещата от тук нататък. Както обикновено, справихте се отлично, мистър Дъфийлд. Когато чуете сигнала в слушалката, моля издиктувайте всички имена и контакти, както и останалата информация, която ще ни трябва.

— Много благодаря.

— Благодаря ви аз, че се задействахте така бързо. Приятен ден, сър.

— Дочуване.

 

 

— Тук е Главен контрол.

— Разрешение за достъп.

— Един момент, моля. — Няколко секунди по-късно в слушалката се чу записан глас: — Въведете парола. Вашият код?

— Куил. Z-1.

— Въвеждам Z-1. Проверка на гласа.

— Преди осемдесет и седем години.

— Проверката на гласа е позитивна. Вашият код?

— 730-037-370.

— Програма за работа?

— Селекция.

— Активирам селекция. — Нова пауза и нов глас: — Тук е „Селекция“.

— Антитероризъм.

— Въведено.

— Убийства.

— Въведено.

— Отвличане.

— Въведено.

— Език, испански.

— Въведено.

— Венецуела.

— Въведено.

— Искам извадка.

— Генерирам извадка… дванайсет кандидати.

— Съхранение, нова селекция.

— Данните са съхранени, диалогов режим.

— Наличност в момента.

— Въведено.

— Искам извадка.

— Генерирам извадка… девет кандидати.

— Съхранение, нова селекция.

— Данните са съхранени, диалогов режим.

— Работа в екип.

— Въведено.

— Предишен екип.

— Въведено.

— Убийства, неполитически.

— Въведено.

— Каракас.

— Въведено.

— Проследяване.

— Въведено.

— Искам извадка.

— Генерирам извадка… един кандидат.

— Име.

— Хиндж.

— Съхранение, нова селекция.

— Данните са съхранени, диалогов режим.

— Изтрий проследяване.

— Проследяване изтрито.

— Искам извадка.

— Генерирам извадка… четирима кандидати.

— Имена.

— Фалмаут, Гацински, Хиндж, Кимото.

— Съхранение, пауза.

— Данните са съхранени, пауза.

Настана дълга пауза и накрая Куил каза:

— Изтрий Кимото.

— Кимото изтрит.

— Пауза.

— Пауза.

Нова пауза. След това:

— Извадка за Фалмаут, операции в екип, ниво „А“.

— Фалмаут, Тони… предпочита самостоятелни действия… две операции досега в екип… максимален брой хора в екип: трима… ръководител на екип: един път… коефициент на ефективност като ръководител: А-плюс… общ коефициент на ефективност: А-плюс, А-плюс.

— Изтрий извадката.

— Извадка изтрита.

— Извадка за Гацински, операции в екип, ниво „А“.

— Гацински, Радо… четири операции досега в екип… ръководител на екип: два пъти… коефициент на ефективност като ръководител: С… общ коефициент на ефективност: С, А-минус, В, В-плюс.

— Съхранение на общ коефициент на ефективност, изтрий извадката.

— Данните са съхранени, извадка изтрита.

— Извадка за Хиндж, операции в екип, ниво „А“.

— Хиндж, Реймънд… четири операции досега в екип… ръководител на екип: два пъти… коефициент на ефективност като ръководител: А… общ коефициент на ефективност: А, В-плюс, А, В-плюс.

— Извадка резултат обща ефективност.

— Генерирам извадка обща ефективност: Фалмаут А-плюс… Хиндж А-минус… Гацински В.

Фалмаут и Гацински очевидно бяха най-добрите за тази работа.

 

 

По стар навик Фалмаут набра номера, започващ с 404 в единайсет часа. Телефонът се намираше в един малък апартамент на магистралата Бъфорд в Атланта. В апартамента имаше малко бюро, стол и телефон, свързан към телефонен секретар модел „Код-а-фон“ 1400. Фалмаут беше платил наема до края на годината. Тъй като телефонът се използваше единствено на повикване, сметката беше на предварително известна сума и се уреждаше всеки месец с паричен превод. Телефонният секретар реагира още на първото позвъняване и записания глас обяви: „Ало, това е офисът на Юнивърсити Мегъзин. Когато чуете сигнала, съобщете вашето име, номер и час на обаждане. Благодаря“. После се чу кратък мелодичен сигнал.

Фалмаут вдигна малка жълта музикална играчка до слушалката и натисна бутона отстрани. Играчката издаде серия музикални тонове. Фалмаут чу в слушалката как лентата на телефонния секретар се пренавива в началото.

— Майната му — каза си той.

След малко чу първото записано обаждане: „Тук е Куил, единайсет и десет, четвъртък, 730-037-370. Спешно“.

Второто обаждане беше почти идентично: „Тук е Куил, единайсет петдесет и пет, четвъртък, 730-037-370. Крайно спешно. Един час“.

Преведено на обикновен език, това означаваше, че Куил се е натъкнал на спешна задача и желае да се свърже с Фалмаут до един час. Фалмаут погледна часовника си. Беше дванайсет и десет. Разполагаше с четирийсет и пет минути, за да се обади на Куил.

Трябваше да вземе решение бързо. Времето течеше. На Хауи оставаха три дни, за да му изпрати О’Хара. Но ако Фалмаут се обадеше на Куил, това можеше да провали целия му план. Облегна се на стената. Реши да му позвъни.

Набра номера.

— Да? — чу се глас.

— Докладвам.

— Парола?

— Спетро.

— Класификация?

— Т-1.

— Проверка на гласа.

— „Джек побързай, Джек поспри, Джек…“

— Личен код?

— 730-037-370.

— Имате разрешение за връзка. Контакт?

— Куил.

— Свързваме ви.

Изчака няколко секунди и чу в слушалката познатия му глас:

— Куил.

— Фалмаут.

— Чист ли е телефонът ти?

— Да, обаждам се от автомат.

— Чудесно. Доволен съм, че ми позвъни. Имам нещо за теб. Работата е малко мръсна, но парите са добри.

— Да?

— Рафсалуди са отвлекли един консултант от „Сънсет Ойл“ в Каракас. Искат два милиона до вдругиден. Обектът се казва Ейвъри Лавандър. Искаме да бъде върнат цял.

— Имаш ли предвид някакъв план?

— Да. Вариант на алжирската размяна.

— Това налага предварителна среща лице в лице.

— По отношение на това сме късметлии. Менажерът на завода е организирал среща между Рафсалуди и представител на завода за утре в два часа. Доста са безочливи, но са и малко глупави. Ще разполагаме с доста време, за да отидем там и да се организираме.

— Хм.

— Ясно ли ти е за какво става дума?

— Да. Става дума за работа в екип.

— Точно така. Но само от двама души. Разбирам, че предпочиташ да работиш сам, но от друга страна, ще…

За Фалмаут гласът на Куил сякаш заглъхна. Той вече разглеждаше вариантите, с които разполагаше. Най-лошото, което можеше да направи, бе да отклони крайно спешна задача точно в този момент. Но той почувства как някаква студена тръпка минава през тялото му, за да спре в стомаха. Като че ли беше глътнал ледено кубче. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ. И на всичко отгоре, работа в екип. Неговата репутация бе на човек, който работи соло. Беше се научил още преди години да разчита само на себе си…

 

 

В покрайнините на Нютънеби, на шест или седем мили североизточно от Белфаст, мрачните къщи сякаш се простират като отразени от огледало в безкрайността. Подредени по чакълените улици, тези неприветливи домове са покрити със сив промишлен прах, който отдавна бе скрил истинския им цвят. Един от най-ранните спомени на Тони Фалмаут беше, че неговият дом, както и всички съседни къщи в тази еднообразна безкрайност, изглеждат като че ли непрекъснато се белят. Мръсната боя висеше на люспи от рамките на прозорците, вратите и от оградите, сякаш някаква мъртва кожа се отделяше от едно мъртво тяло. В юношеските си кошмари той често сънуваше как започва да вали и как тези люспи набъбват и къщите започват да се топят, а каналите по предизвикващите клаустрофобия улици започват да преливат от плътна сива лепкава маса и Тони започваше да тича по тротоара, опитвайки се да намери своя дом в тази разтопена река от сива слуз. В този миг обикновено се събуждаше.

Когато стана на десет години, Тони Фалмаут вече беше започнал да овладява тази криза на самоличността. Трябваше да благодари на чичо Джери за това. Чичо Джери беше друг незаличим спомен от детството му, но за разлика от първия, този спомен беше приятен. Чичо Джери беше жилав, грубовато говорещ мъж с вечно усмихнатата физиономия на чеширска котка и винаги си тананикаше някаква простичка мелодия. Беше толкова грозен, че изглеждаше хубав: имаше огромен, покрит с брадавици нос и ръце, толкова огромни, че в тях спокойно се скриваше халбата с бира.

Джери Девлин, брат на майка му, изслуша сънищата му, разбра за страховете му и поговори с него. Никой друг не го направи. Баща му, Емет, смазан под тежестта на грижите за семейството и работата си, орисан да изживее живота си в потискаща анонимност, имаше много малко неща, които си струваше да сподели с останалите. Всяка вечер той сядаше на пинта^[1] или две бира, загледан през прозореца към онова единствено място в бедняшкия квартал, където се виждаше късче от океана. Една нощ, когато Тони беше на девет години, той стана от стола и тръгна по посока на погледа си — през вратата и надолу по чакълената улица, изчезвайки в мъглата, за да не се върне никога повече.

Кризата, която надвисна в резултат от бягството на Емет Фалмаут, беше предотвратена от чичо Джери и чичо Мартин. Тони беше много умно дете и затова бе решено той да продължи с училището, а Джери и Мартин щяха да се грижат на масата да има нещо за ядене, наемът да бъде платен и някой да държи детето под око.

Но бремето си остана. Той го бе наблюдавал как прегъва баща му, докато не се прегърби съвсем. А сега ставаше свидетел как мачка и майка му, как бръчките по лицето й се множат като вълни от камък, хвърлен във водата, как цветът напуска косата й и живота избледнява в очите й, докато една сутрин тя повече не можа да стане от леглото. След един месец давене в собствените си храчки, тя просто угасна.

Когато отец Донлийви дойде вкъщи, Тони се покая пред него. Той призна, че мразеше баща си. Отец Донлийви му препоръча лечение с молитви и му каза, че времето ще излекува болката. Тони се премести да живее при Марти и трябваше да минат цели две години, преди да осъзнае, че отец Донлийви му е наговорил глупости. Нито молитвите, нито времето му бяха помогнали да се освободи от яростта. Нещо повече, през цялото това време тя бе нараствала, спотайвайки се дълбоко в него като змия, навита в стомаха му.

Джери идваше всяка вечер. Винаги въоръжен. И единственото, за което говореше с горчивина в гласа, бяха англичаните. Марти беше по-друг. Беше напълно аполитичен. Имаше добри приятели сред англичаните в Ълстър. Не изпитваше желание да се бори и те двамата с Джери никога не дискутираха проблемите. Никой така и не каза на Тони, че неговият чичо Джери е боец на ИРА, но след известно време той някак си го разбра сам.

Веднъж, когато Тони беше на дванайсет, беше извършено нападение над камиона, с които се пренасяха заплатите на военните; завърза се ожесточена престрелка и няколко души от двете страни бяха убити. Същата вечер чичо Джери дойде както обикновено у дома, те седнаха край масата в кухнята на спуснати пердета и тогава Джери извади пакет, обвит в омазнен жълт парцал.

— Скрий това заради мен, а? — помоли го той.

Тони се измъкна през прозореца на стаята си, която се намираше на втория етаж, и скри пакета в една дупка на покрива. Две седмици по-късно Джери излезе с Тони в полята на двайсет мили от Нютънеби и разтвори пакета. В него имаше чисто нов пистолет модел „Уебли“, 38-и калибър.

— Страшно оръжие — каза Джери. — И е време да се научиш да го използваш. Направи го, сякаш стреляш с насочен пръст. Дръж очите си отворени. Представи си, че стреляш по скапаните английски униформи.

Тони пое пистолета, постави пръст върху спусъка, усети колко удобно лежи в ръката му и как някаква енергия от него се прелива в тялото му. Изпъна ръка, погледна по дължината на цевта и почувства, че пистолетът се превръща в продължение на ръката му, че гневът му потича към пръста и тогава натисна спусъка.

Б-у-у-м!

Оръжието отскочи нагоре и той усети замайване от обзелата го възбуда. След това започна да се упражнява винаги когато можеше, гледайки как бутилки и камъни се пръскат на парчета под куршумите, които той изстрелваше. Но не си представяше английските униформи, а виждаше пред дулото баща си.

— Има едно нещо, което трябва да знаеш, когато решиш да използваш оръжие — съветваше го Джери. — Просто запомни, че най-важното нещо е планирането. Планирането, това е всичко. Винаги трябва да знаеш как ще отидеш и как ще се върнеш. И не се доверявай на никого. Когато е възможно, ние предпочитаме да работим сами. Мъртвите герои не са необходими на никого.

Когато свършваха, той прибираше пистолета в скривалището на покрива. Понякога Джери идваше нощем и искаше да вземе жълтия пакет. Ден-два по-късно го връщаше. Но един ден дойдоха хора и казаха на Марти, че Джери е мъртъв, издаден от информатор, след което новият английски полковник в Нютънеби го проследил и убил на място.

Никой не дойде да поиска пистолета. Минаха месец или два и Тони осъзна, че сега той е негов.

Тони обичаше да рита топка на улицата в близост до училището, което по една случайност се намираше от другата страна на улицата срещу сградата на британския патрул. Полковникът, чието име беше Флъдуел, бе солиден, с малко вдървена походка, мъж с грижливо оформени мустачки и поглед, изпълнен с подозрителност. Планирането — това беше най-важното. Но също и това, да го направиш сам. Два пъти седмично, точно в шест часа, полковникът напускаше сградата на патрула и изминаваше пеша три пресечки до една малка уличка без име, непосредствено до крайбрежните скали. Улицата беше без изход и зад бариерата теренът се спускаше остро на разстояние петдесет-шейсет фута до улицата на по-долното ниво. От страната на скалите имаше къщи, чиито мазета излизаха на долното ниво. Полковникът се отправяше по уличката и използвайки собствен ключ, влизаше в една къща в близост до задънения край, където пиеше чаша уиски, вечеряше и после се чукаше с младата жена, която държеше няколко стаи в къщата.

Тони планира първата си екзекуция през цялата зима. Той следеше полковника и го наблюдаваше от тъмнината на отсрещната страна. Намери една изоставена къща и започна да се отбива в нея на връщане от училище. Научи вътрешното й разпределение наизуст, познаваше всяко стъпало, седеше неподвижно с часове наред, заслушан в боричкащите се в тъмнината плъхове и не преставаше да крои планове.

Между необитаемата къща и собствения му дом имаше малка караулка и когато станеше нещо, войниците в нея спускаха оплетена в бодлива тел бариера напреки на улицата. Тони имаше на своя страна младостта. Макар и на четиринайсет години, той все още беше дребничък. Когато се прибираше, той минаваше през пустия дом, излизаше през вратата на мазето, прекосяваше улицата и продължаваше скрит в сенките близо до къщите, докато не стигнеше до караулката. Тази практика в началото стряскаше часовите, но с течение на времето те свикнаха с него.

Един понеделник, в началото на пролетта, той зареди своя „Уебли“ и го зави обратно във все същия омазнен жълт парцал. Извади един картоф от панера, проби дупка с диаметър около три четвърти от инча през центъра му и сложи пистолета и картофа на дъното на брезентовата си раница, покривайки ги с учебници и обяда си. След училище остана както обикновено да играе мач на улицата до сградата на патрула. Раницата стоя пред погледите на всички цели два часа. В пет и половина вече стана прекалено тъмно, за да играят. Той каза довиждане на приятелите си и се отправи директно към изоставения дом на безименната уличка. Извади пакета, разопакова го, хвана пистолета за дръжката и усети как неговата енергия преминава като електрически ток в ръката му. Извади и картофа. На този номер го беше научил Джери.

— Става за един изстрел — беше му обяснил Джери. — По този начин пистолетът ще гръмне като въздушен. Но онзи, когото улучиш, ще умре с картофена каша, размазана по муцуната си. — И се беше изсмял.

Тони забоде картофа около цевта на пистолета. И зачака в тъмнината в компанията на плъховете. Не чувстваше страх, а само опияняваща възбуда.

Полковникът навлезе в безименната уличка, подсвирквайки си нещо. Вървеше с маршовата си походка, наперен и арогантен, вдигнал високо брадичка. Тони излезе от входа, оставайки близко до къщата. Бавно се отправи срещу полковника.

Беше на десет фута от него, когато онзи го забеляза.

— Хей! — каза той. — Стресна ме бе, момче. Я ела насам да те разгледам.

Тони вдигна поглед към полковника и внезапно осъзна, че не вижда тънките му устни, нито дългия му арогантен нос, нито присвитите студени очи. Виждаше пред себе си лицето на своя баща. Той излезе от сенките, вдигна пистолета с изпъната ръка и натисна спусъка.

Картофът заглуши изстрела.

Чу се леко „пуф“.

Картофът се разпадна и куршумът се заби в лицето на полковника, точно над лявото му око, отнасяйки част от черепа. Парчета от картофа се забиха върху шокираното лице. Силата на изстрела го извъртя наполовина и той залитна странично, после краката му се подгънаха, но той не падна. Запази равновесие и се обърна отново към Тони. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Окото беше избито от кухината. Струйки кръв се стичаха по куртката. Здравото му око гледаше с недоумение Тони. Той направи една нестабилна крачка и рухна на колене.

Някакъв прозорец се отвори в горната част на уличката.

— Кой е там? Какво става? — извика гласът на невидим човек.

Тони се хвърли обратно в сенките и впери поглед в посоката на гласа. Някаква врата се отвори и сноп жълта светлина разсече тъмнината.

Тони се обърна към празната къща и в този миг сърцето му спря да бие. Някой го беше сграбчил за глезена. Той се обърна и видя, че полковникът е вкопчил едната си ръка в крака му и го гледа със здравото си око. Другата му ръка се опитваше да напипа кобура. Крачолът на Тони бе оплескан с кръв. Полковникът се опитваше да каже нещо, да изкрещи, но в устата му се чуваше някакво кърваво гъргорене.

Тони опита да се отскубне. Той изтегли полковника на няколко фута в посока към къщата, но офицерът беше хванал крака му в мъртва хватка. Вече бе напипал дръжката на пистолета в кобура. Тони насочи своя пистолет на инч от челото му и стреля пак. Челото на Флъдуел експлодира. Парчета от черепа му и пръски кръв посипаха лицето на Тони. Полковникът се обърна по гръб, давейки се в кръвта си, а миг по-късно в гърлото му се разнесе някакъв вибриращ звук.

Тони се хвърли във входа на пустата къща, обви пистолета в парцала и го напъха под учебниците. Извади носната си кърпичка и изтри лицето си, докато тичаше надолу по стълбите към мазето. Чу стъпки по улицата над главата си, но продължи да тича и да се бърше. Когато стигна задната врата, се спря. Напъха кърпичката при пистолета и предпазливо излезе на тъмната улица. Беше безлюдна. Бързо прекоси на другата страна, където сянката беше по-плътна и се отправи към поста. Виждаше добре двамата часови в малката караулка по средата на улицата. Улицата беше отворена. Преградата от бодлива тел беше изтеглена на тротоара. Войниците като че ли се занимаваха с радиото. Пращенето, разнасящо се от него, се чуваше все по-отчетливо.

Кръв имаше единствено върху единия си крачол. Това поне беше добре.

Остана в сянката, вървейки много бавно, без да откъсва очи от униформените войници, които стояха до караулката.

— Казвам ти, Страйкър, това бяха изстрели — изрече единия от тях, — най-малкото вторият беше.

— А-ах, ти чуваш изстрели и в съня си, Финч — каза онзи на име Страйкър.

Тони вървеше към двамата войници, чиито силуети се виждаха на фона на светлината в караулката. В бъдеще, мислеше си той, докато вървеше в тъмнината към тях, трябваше да се опитва да помисли за всичко, което можеше да излезе от контрол. Трябваше да има повече от един план.

Тони достигна до бодливата ограда, изтеглена върху тротоара. Войниците още не го бяха видели, съсредоточени върху опитите да настроят радиостанцията, но от нея продължаваше да се дочува само пращене.

Той опря крак върху бодливата тел и натисна, докато не усети, че единия от острите върхове се забива в крака му. Отри крака си странично и телта се забоде в плътта му. Изкрещя от болка, без да се преструва.

Войникът на име Страйкър се обърна и светна с фенерче в лицето на Тони.

— Помогнете ми, моля ви! Нараних се — проплака той.

— Исусе Христе! — извика Страйкър и изтича към Тони.

— Много лошо си се одрал, синко — каза той, наблюдавайки как кръвта блика под разкъсания крачол на панталона на Тони. — Не видя ли телта?

— Бързах. Играхме до късно. А сега съвсем я наредих. Закъснях за вечеря, а и панталоните ми са скъсани. Чичо ще ме пребие.

— Хей, Финч, я дай аптечката. Нашият шампион по футбол се е убол на телта.

Финч удряше радиостанцията с юмрук, опитвайки се да изчисти шума.

— Питам се какво ли, по дяволите, става там горе? — каза той. После погледна крака на Тони. — Божичко, синко, ти наистина си ранен. Почакай малко, в аптечката има йод и бинт. Наистина ли не мислиш, че това бяха изстрели, Страйкър?

— Будалках се с шибаното радио, Финч, как бих могъл да чуя? — отговори му другият. — Стискай зъби, синко, сега наистина ще те заболи. — Той поля разкъсаната дупка в крачола на Тони с йод и после превърза крака му.

Телефонът в караулката иззвъня и Финч вдигна слушалката.

— Какво… Какво? Боже, наистина ли е убит? Не, тук никой не е минавал от половин час… само един ученик, когото познаваме, преди малко си разпори крака на оградата. Точно така. Затваряме улицата, макар че в момента никой не се движи по нея — и той сложи слушалката обратно на вилката. — Няма да повярваш на това, Страйкър. Някой току-що е пръснал главата на полковника. На две преки оттук, при скалите. Трябва да затворим улицата. Казах ти, че чух изстрели.

Тони изкриви лице и се насили да пусне няколко сълзи.

— О-о-оу! — изстена той.

— Далече ли живееш? — попита го Финч.

— През две преки, на „Мълфлауър“.

— Ще можеш ли да ходиш на този крак?

— Мисля, че ще мога. — Той опита. Раната го изгаряше, но можеше да стъпва на крака си. — Ще се оправя. Благодаря ви за помощта.

— Внимавай къде вървиш, момче. Тази вечер ще имаме неприятности. Прибирай се колкото можеш по-бързо.

— Да, сър — и той закуцука в тъмнината, докато Страйкър и Финч започнаха да изтеглят заграждението от бодлива тел напряко на улицата.

Когато стана на осемнайсет години, завършвайки гимназия и спечелвайки стипендия за Оксфорд, Тони беше овладял професията си добре. Да вземе със себе си пистолета в Англия би било глупаво. Освен това Фалмаут повече не изпитваше гняв. Единственото, което си спомняше от убийството на Флъдуел, беше задоволство от това, че е отмъстил, но с течение на времето идеята да отмъщава ставаше все по-маловажна за него. Отмъщението прерасна във възбуда. Вече самото убийство го караше да се чувства добре, може би по същия начин, по който се чувства добре нападателят след отбелязването на гол. Истината беше в това, което правеше, а той го правеше без угризения на съвестта, без да влага чувства и го правеше наистина много добре. При това сам.

В деня, преди да замине, той излезе с колелото си на брега и хвърли своя „Уебли“ колкото можа по-надалече в океана. Той бе изиграл ролята си. За четири години Тони беше убил девет души. Двама от тях англичани, а останалите информатори. Само една беше жена.

В Оксфорд Фалмаут се изяви отлично и по причини, известни само на него, след получаването на научна степен, постъпи в британската Сикрет Сървис. Никъде не се намериха компрометиращи данни за миналото му и МИ6 с удоволствие го приеха в редиците си. Никога повече не се върна в Ирландия.

 

 

— … бъдеш заедно с първокласен специалист.

Фалмаут се върна към реалността.

— Извинявай — каза той, — имаше шум по линията. Би ли повторил пак?

— А, съжалявам. Виждам тази операция за двама души. Справката показа, че си много подходящ за плана и реших да те използвам в екип с един първокласен специалист.

— Кой е той?

— Казва се Хиндж. По-млад е, но е в Играта от няколко години. Наистина е добър. Смятам го за един от най-добрите. Участвал е в четири от нашите операции в екип и се представи великолепно.

— Разбирам.

— Съжалявам, но в бързината можах да направя справка за теб само на Ниво „А“. Участвал ли си някога в операция с размяна?

— В Рим. Преди четири месеца. Но беше малко по-различно. Ставаше дума за Червените бригади и се налагаше да измъкнем петима.

— О, разбира се, сега си спомням. Отлично изпълнение, искам да добавя.

— Благодаря. Въпреки това си остава рискован ход.

— Но колко е ефикасен, когато стане.

— Съгласен съм.

— Познаваш ли Каракас?

— Бил съм там, но не познавам града много добре. Познавам обаче един много добър местен шофьор.

— Чудесно.

— Срещу кого сме този път, банда революционери ли?

— Не, няма никаква политика. Просто сбирщина местни гангстери, обучени от Рафсалуди и опитващи се да изтръскат компанията, макар все още да нямаме точни данни какво представляват като противници.

— Рафсалуди понякога могат да бъдат доста неприятни.

— Така е. Работата е с премия. Седемдесет и пет хиляди.

Фалмаут тихо си подсвирна. Вече започваше да планира напред.

— Ще трябва да се извърши бързо. Може би до утре вечер. И определено не по-късно от другиден. Рискът ще нараства с всеки изминал час.

— Да, знам това. Нека да видим… днес сме понеделник, значи трябва да измъкнете Лавандър не по-късно от сряда вечерта.

— Добре — каза Фалмаут. — Ще играя. Предполагам, операцията е моя.

— Да, ти ще я водиш. Хиндж вече е проверен. Маями удобно ли е за теб?

— Прекрасно.

— Има полет на Пан Ам в десет и десет вечерта от Маями Интернешънъл. Каца в нула часа и трийсет и три минути. Хиндж ще може да пристигне не по-рано от осем сутринта. Лети през Мексико.

— Оръжие?

— Всичко, от което можете да имате нужда, ще бъде там. Връзката ви е Рафаел Доминьон. Номерът е 53-34-631. Както обикновено, на летището ще има пакет за теб.

— Добре. Как ще позная Хиндж?

— По снимка и с „Кемъл“, нали се сещаш?

— Ясно. Ще докладвам, когато приключим, освен ако се появят проблеми.

— Чудесно, сър, чудесно. Великолепно е, че ти ще водиш операцията.

— Благодаря. Дочуване.

— Довиждане.

Проклятие! Какъв гаден късмет. Какъв гаден, шибан късмет. Но ако Хиндж наистина е добър, Фалмаут щеше да може да се върне в Бахама до сряда. Ако О’Хара се появеше, помисли той, ще почака.

 

 

Пакетът беше доставен по куриер на гишето на Пан Ам петдесет и пет минути преди излитането. Фалмаут го отнесе в мъжката тоалетна, влезе в една от кабинките, седна на чинията и разгледа съдържанието му. В него имаше билет за отиване и връщане до Каракас, паспорт, шофьорска книжка, две кредитни карти на името на Ерик Слоан, пет хиляди долара в наличност и неподписани пътнически чекове, цветна снимка на Хиндж три на пет инча, малко неясна снимка на Лавандър, направена с камера „Полароид“, списък с имената на менажерите в завода в Каракас, потвърдена и предплатена резервация за „Таманако Хотел“ — най-добрия в града, и цигара „Кемъл“ с филтър, увита в алуминиево фолио. Той маркира края откъм филтъра с химикалка и постави цигарата в своя пакет „Житан“. Разгледа в продължение на няколко минути снимката на Хиндж, понечи да я изгори, но размисли и я пъхна в портфейла при паспорта си. Подписа пътническите чекове и ги прибра заедно с банкнотите също в портфейла, после прибави към това и разписката за хотела. Разгледа известно време и снимката на Лавандър — дълъг като върлина човек с раздърпани дрехи и изтъняла коса, а когато реши, че го е запомнил, изгори фотографията и пусна водата в чинията.

После излезе от тоалетната и се отправи към гишето, за да се регистрира за полета.

 

 

Хиндж пристигна в десет на следващата сутрин. Пътуването от летището до Каракас беше неприятно поради горещината и влажния след вчерашния дъжд въздух. Буреносните облаци им обещаваха да залеят града всеки момент. В допълнение климатичната инсталация на таксито не работеше. Топъл, влажен вятър нахлуваше през отворените прозорци и Хиндж се чувстваше лепкав от пот и издухан от вятъра. Трафикът, както обикновено, беше гъст и изгорелите газове на двигателите дразнеха носа и гърлото му.

— Шибана бърлога — каза тихичко Хиндж на себе си.

Това не беше първото му идване в столицата на Венецуела. Познаваше града добре. Той изпълваше тясна, дълга девет мили долина между Авила — шестстотин и петдесет фута висок масив на север и полите на планините Корд дел Мария на юг. Отвъд Корд дел Мария, още по на юг, нямаше нищо особено освен джунгла, пак джунгла и така до Бразилия. Възвишенията на Корд дел Мария винаги впечатляваха Хиндж като un poco loco — налудничаво място. Може би „шизофренично“ би била по-точна дума. На западните склонове се намираха едни от най-лошите бедняшки квартали на света, така наречените ранчитос — хиляди колиби и кирпичени къщурки, скупчени заедно в мизерията, докато на изток се намираха фантастичните имения на богаташите и хората на властта, осеяни със скъпи домове, плувни басейни и частни клубове — еквивалента на Бевърли Хилс за Каракас.

Между тях се простираше централната част на града, „шибаната бърлога“ според Хиндж, забогатял от петрола, разраснал се прекалено бързо, който въпреки извисяващите се небостъргачи от стъкло и стомана, страдаше от същите болести, както и повечето процъфтяващи от конюнктурата градове. Беше презастроен, пренаселен, презамърсен, имаше ужасна телефонна мрежа, изпитваше недостиг на вода, изнемогваше от недобросъвестността на боклукчиите, гърчеше се от най-тежките задръствания на коли и беше жертва на най-грозните проститутки на света.

Но вечер блестеше като витрина на „Тифани“.

Хиндж избърса потта от челото си и се опита да игнорира неудобствата.

Дявол да го вземе, та той можеше да е и в Йоханесбург.

Шибана бърлога, при това на квадрат.

Опита се да помисли за задачата. Някъде там, сред трите милиона жители, в кошмара на централната част или сред нищетата на ранчитос, се намираше бедния, стар Лавандър, като грешник сред молещи се, с тази разлика, че именно молещите се трябваше да потърсят спасение за душите си. Добре, помисли Хиндж, ако аз и Спетро не го измъкнем, значи просто не може да бъде измъкнат.

Бяха настанени в най-добрата част на града. Благодаря ти, Куил, поне за това. Всичко беше първокласно. Хиндж се регистрира и взе ключа за стаята си. Отказа помощта на пиколото. Целият му багаж се състоеше от пътна чанта, изработена от черна коприна за парашут. Стаята се намираше на четвъртия етаж.

Добре. Хиндж не обичаше да е прекалено на високо. Веднъж в Банкок беше попаднал на пожар в хотел и оттогава страхът му от подобно бедствие беше параноичен. Асансьорът го изкачи бързо до етажа. Стаята беше голяма, пищно обзаведена и с чудесен изглед към телеферико — лифт от швейцарски тип, който превозваше богаташите от едната страна на склоновете на Авила до другата, където на дванайсет мили на север се намираше Карибско море.

Остави чантата си на бюрото, отвори я, извади чисто бельо, риза, чорапи и панталони в цвят каки. Усещаше някаква тревога да циркулира по нервните му пътища. Беше се настроил вече за задачата, но изпитваше особена възбуда от факта, че партньорът му се намира в съседната стая. След цели десет години в този бизнес, най-сетне щеше да се запознае с il Spettro — Фантома — според легендите най-опитния убиец и човек, който едва ли не може да те порази само със сърдит поглед.