Фридрих Незнански
Първата версия (27)

6.
Клубът на почитателите на Шерлок Холмс

9 август 1994 година

Събудих се под звуците на песен.

„Дълго ще карам колело, ще го спра сред полето…“ По-нататък думите на песента, прекъсваха и се превръщаха в обикновено тананикане, явно Марина знаеше само тези първи редове.

За моя приятна изненада тя не просто пееше, а придружаваше, с пеене трудовия процес.

Гардеробът ми бе широко отворен и Марина вадеше отвътре една по една изпраните от мен, но неизгладени ризи. В стаята приятно миришеше на току-що гладено.

Това ми напомняше детството, когато преди училище майка ми ми гладеше бялата риза и пионерската връзка. Само че тя обикновено не пееше.

Марина не забеляза, че съм се събудил, и можех да я наблюдавам през притворените си очи. Не беше за вярване, че това неорганизирано и смахнато момиче може с такова старание и толкова рано да глади яките на мъжки ризи.

Самият процес, изглежда, й доставяше удоволствие. Пък и на мен също, честно казано. Тоест имам предвид, естествено, не процесът на гладене, а единствено наблюдението на това, как една красива жена го прави за мен.

— О! Ти си се събудил! — зарадвано попита Марина, забелязвайки неуловимите според мен движения, на клепачите ми.

— Аха — отвърнах честно.

— Надничаш, а? — с престорен укор каза тя. — Иди да се измиеш и направи кафе, аз тук се грижа за тебе, ти пък бъди така добър да ме нахраниш.

Бързо навлякох дънките и тениската си и отидох да се мия. Преди да направя кафето, надникнах в стаята и застинах от учудване. Свършвайки с ризите, Марина се беше заела с маскарад.

Беше си сложила прокурорския ми кител и подареното от майка ми кепе цвят каки, което не носех никога, смятайки го за прекалено екстравагантно. Марина се разглеждаше в огледалото. Според мен така приличаше на глупав пубер, но тя явно мислеше другояче.

— Приличам ли на прокурор? — кокетно попита тя и се усмихна рекламно.

За да мога да я разгледам и оценя по-добре, тя застана пред отворения прозорец и зае напрегнатата поза на провинциална манекенка. И тогава…

Даже не разбрах какво стана. Марина някак си размаха ръце и започна бавно да пада напред, върху нестабилната дъска за гладене.

Не можех да повярвам, но, струва ми се, вече разбирах, че се е случило най-страшното. Подхванах я. От лявото й слепоочие течеше съвсем тъничка струйка кръв. Марина беше мъртва…

Вече нямаше нужда от линейка. А куршумът бе предназначен за мен. Със сигурност беше стреляно от отсрещния блок. Или от прозореца на някой апартамент, което беше малко вероятно, иди от покрива. Най-вероятно от асансьорната надстройка.

Ако на мен ми се беше наложило да стрелям оттам, щях да избера или първата, или втората от лявата страна на блока. И двете се намираха почти на равнището на моя прозорец, малко встрани от него.

Внимателно сложих Марина на дивана и грабнах от гардероба дънковото си яке. Пъхнах пистолета във вътрешния му джоб и изскочих навън, като си слагах якето и нахлузвах маратонките по пътя. Хукнах надолу през три стъпала.

Заобиколих тичешком срещуположния блок отляво и се огледах.

Беше седем и половина сутринта, хората вече излизаха от къщи, за да отидат на работа. Внезапно ме осени. Спомних си как бе убит Дейвид Ричмънд. Явно бе същата ръка.

В мозъка ми като че ли се отпечата неговият фоторобот — познавах убиеца по физиономия.

Близо до последния, пети вход, видях интелигентна възрастна жена, която с труд удържаше някакъв безпороден пес. Песът се дърпаше към входа, а жената, изглежда, го убеждаваше да се поразходят още.

Юрнах се към нея и май я изплаших. Но думата „прокуратура“ й подейства успокояващо. Съсредоточавайки се ковкото мога, й описах външността на убиеца на Ричмънд. И уцелих.

Жената се оказа съобразителна и веднага ми показа накъде беше тръгнал с бърза крачка средният на ръст млад човек с къса брадичка и дипломатическо куфарче в ръце.

— Ето от тук, през спортната площадка, успях да го разгледам, защото Джек залая по него.

Кимнах и се затичах към метрото, заобикаляйки отляво площадката и общежитията. Ако на „Профсъюзна“ го е чакала кола, убиецът отдавна беше изчезнал. За пет минути можеше да тръгне и да се смеси със сутрешния поток автомобили.

Хукнах към метрото, като вече си давах сметка за практически пълната безнадеждност на преследването.

Когато изскочих на перона, и в двете посоки, набирайки скорост, заминаваха влакове…

И без това мизерният ми шанс се сведе до абсолютната нула…

Отзад някой ме потупа по рамото. По инерция рязко се обърнах и отскочих настрани. Беше млад мустакат милиционер. Гледаше ме учудено, стиснал в ръце гумена палка.

Бръкнах в задния джоб на дънките си. Удостоверението ми си беше на мястото. Хубава картинка щях да представлявам без него с пистолет на спокойната сутрешна станция.

— Бързо, къде ви е телефонът?

Сержантът разбра, че не ми е до шеги, и хукна напред. След минута вече набирах номера на дежурния в градското…

След като се обадих на дежурния, който ми обеща да вдигне на крак цялата милиция в града, вече по-спокойно набрах номера на районното управление.

 

 

Гледах застиналото лице на Марина.

— Марина! — казах. — Кълна се, ще намеря убиеца ти. Няма да ми избяга. Ще го застрелям лично като бясно куче.

Най-после дойде милицията.

Отидох в прокуратурата чак към обяд. И Вера, и Ломанов вече знаеха всичко. Нямаше нужда да ги питам, беше изписано на мрачните им лица.

Тъпо седях на бюрото си и мислех. Имаше нещо в цялото произшествие, което не ми даваше мира. Нещо, имащо отношение към убийството на Марина. На Марина и Дейвид Ричмънд.

Стоп! Шерлок Холмс?!

Какво каза Ломанов, когато бяхме в жилището на убития Ричмънд?

Убийство в стила на Шерлок Холмс… Убиецът явно е бил поклонник на творчеството на Конан Дойл — ето какво каза тогава Ломанов!

А вчерашният вестник, с който се опитвах да убия комара, съобщаваше за поредното заседание на „Клуба на почитателите на Шерлок Холмс“! Изглежда, точно това можеше да ми помогне да изпълня клетвата, дадена на мъртвата Марина. При това да я изпълня днес.

Вцепенението ме напусна. Вече знаех къде трябва да отида довечера. А сега двамата с Ломанов трябваше да разработим плана за действия. Не исках да привличам други сили. Беше прекалено лично.

— Серьожа! — повиках го аз.

Той влезе в кабинета ми почти веднага, като че ли беше чакал зад вратата кога най-после ще може да се говори с мен.

— Ти беше прав — казах на Ломанов, — ще ни помогне Шерлок Холмс. Днес в седем отиваме в клуба на медиците. Там ще има заседание на шибаните почитатели на Холмс. Ще приберем снайпериста. Искаш ли да ме подсигуряваш?

— Може би да викнем Грязнов с момчетата? — моментално ме разбра Ломанов. — Сигурно е въоръжен.

— Ние също ще бъдем въоръжени. И никакъв излишен шум. Само ти и аз.

— Съгласен — късо каза Ломанов. И след кратка пауза добави: — Намерих я.

— Кого? — не разбрах аз.

— Намерих Мария Бородкина.

— Бородкина? — още не можех да зацепя.

— Бородкина — повтори Ломанов, — майката на великия шпионин. Оказа се, че е само на деветдесет и пет години. И е в пълно съзнание.

— По дяволите! Къде я изкопа?

— Вече почти двайсет години, от седемдесет и пета година, живее в дома за ветерани на партията. Всъщност той е съвсем малко по-приличен от другите домове за престарели и инвалиди.

— И къде е този дом?

— В Переделкино.

— Серьожа, ти си гений — казах прочувствено аз и си погледнах часовника. — Отиваме незабавно.

 

 

Този път чичо Стьопа не разказваше вицове. Пътувахме мълчаливо като на погребение.

Свихме от оживеното Киевско шосе и веднага попаднахме в спокойната и мирна вилна атмосфера. На оградените си места хората си копаеха лехите, играеха деца, лаеха кучета. С две думи, мечтата на поета. И на специалния следовател. Къде-къде по-приятно е да ровиш в лехите, отколкото в мръсното бельо. Дори и това бельо да е на високопоставени личности.

Минахме през знаменитото писателско градче, покрай полето, откъдето се откриваше гледка към гробищата и църквата зад тях. А по-нататък вече се виждаха сградите на дома за ветерани на партията.

Спомних си, че съм идвал на това гробище, където е погребан поетът Пастернак. Идвах с една романтична девойка, която ме скъсваше от стихове — нейни, на Пастернак и на много други поети — хубави и както се казва, различни.

Но си спомням, че тогава ме впечатли не гробът на известния поет, а тази част от гробищата, където бяха погребани бившите обитатели на дома, в който отивахме сега. Над всеки гроб, а те бяха разположени в правилни редици като в строй, се извисяваше малък циментов монумент с датите на раждане и на смъртта. Но на всеки имаше и още един надпис: „Член на партията от 1917 година… от 1905 година… от 1921 година…“ — и тъй нататък. Тоест всички тези хора бяха умрели в самота, или по-точно сред себеподобни, и тази дата на встъпване в партията вероятно е правела по-поносим остатъка от живота им, прекаран в старческия дом.

Тази дата се беше превърнала в последно напомняне за това, че действително са живели. Сигурно встъпването в партията в еди-коя си година беше за тези хора най-важното събитие между живота и смъртта им…

Домът за престарели болшевики не приличаше много на старческия дом в Америка, в който бяхме наскоро по волята на случая. Нашият все пак с нещо неуловимо навеждаше на мисълта за казарма. Може би с киселите миризми или пък с мрачните лица на обслужващия персонал, или с още нещо неопределимо.

От началството налице се оказа главният лекар, който ни прие в кабинета си.

След като внимателно разгледа удостоверенията и сравни мъжествените ни лица със снимките, накрая той каза:

— Ще намерите Мария Сергеевна Бородкина или във фоайето на третия етаж пред телевизора, или в номер 306. Най-вероятно си е вкъщи, сега е обедно време. Тя винаги обядва в стаята си.

Във фоайето група старци гледаха телевизия, чинно насядали в продънените кресла и по дерматиновите кушетки. Миризмата на държавна храна стана още по-остра, към нея се прибавяше и неуловимият мирис на спарено рядко проветрявано помещение и лекарства. Това бе мирисът на старостта…

Деликатно почукахме на вратата на стая триста и шест. Никой не ни отговори. Ломанов почука по-силно — старците обикновено не чуват добре. Нямаше отговор. Тогава забелязах копчето на звънеца вдясно до вратата и го натиснах.

Не чухме звън, но пък чухме звука на тътрещи се крачки и един висок и неочаквано млад глас попита:

— Кой е? — и без да изчака отговора ни, една много възрастна жена ни отвори вратата.

Тя ни огледа с изумление и каза:

— Влезте, аз ей сега.

Влязохме и веднага разбрахме защо не сме чули звънене — с натискането на копчето в стаята очевидно се запалваше лампа. Мария Сергеевна бе на практика глуха. Тя си сложи слуховия апарат и високомерно запита:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Добър ден — поздравих със закъснение, а след мен и Ломанов. — Ние сме от прокуратурата.

— Сядайте.

Мария Сергеевна ни посочи със светски жест двата стола до малкото бюро, покрито с вестник. Тя самата седна на покритото с карирано одеяло легло.

— И така?

Личеше си, че е много, много стара. Но се държеше учудващо изправена, а в почти избелелите й очи се четеше ум и здрав разум. Дай боже всекиму такава достойна старост, помислих си.

— Виждате ли, Мария Сергеевна — започнах предварително подготвената си реч, — имаме специален отдел, който се занимава с историята на отечествената криминалистика, разузнаването и биографията на хората, дали значителен принос за тяхното създаване и развитие. Може би по събраните от нас материали ще бъде издадена книга. Никой не трябва да бъде забравен.

— Млади човече, кажете направо, че ви интересува покойният ми съпруг Михаил Павловия Бородкин, който навремето оглавяваше Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Съюза на съветските социалистически републики. — Тя произнесе тази дълга тирада, гледайки ни малко отвисоко и до известна степен обвинително, като че ли лично ние двамата с Ломанов бяхме разрушили толкова великия и толкова могъщ Съветски съюз. — И ето какво ще ви кажа още — продължи тя с една октава по-ниско и по-спокойно, — в сферата на дейност на прокуратурата влизат много задължения, но тя никога не се е занимавала с исторически изследвания. Така че не ми разправяйте врели-некипели. А за мъжа си ще ви разкажа и така. Но първо ще ви покажа снимките. И без това отдавна исках да ги разгледам. Може би ги разглеждам за последен път с вас. Да-да, недейте да възразявате. Скоро ще бъда на деветдесет и три!

Автоматично отбелязах, че дори на тази почтена възраст тя не пропусна да намали няколко години — Ломанов каза, че вече е на деветдесет и пет. Все пак жените са загадъчни създания.

От горния рафт на гардероба под ръководството на Мария Сергеевна бе изваден огромен фотоалбум с релефен червеноармеец на синята обложка. Двамата с нея седнахме на бюрото, а Ломанов, за когото нямаше стол, стърчеше над нас.

— Това сме ние с Миша в Ню Йорк.

На дебелата снимка се усмихваше младо семейство с бебе на ръце, гледайки малко напрегнато право в обектива. През 1927 се бяха върнали в СССР.

— Миша държи сина ни Володя.

— А къде живее сега синът ви? — нетактично попита Ломанов.

Тя отвърна изключително сухо:

— Умря от пневмония през трийсет и шеста година. Володя беше в продължителна командировка в Далечния Изток, там се простуди и скоропостижно почина. Дори не съм виждала гроба му… Не можах да отида — мъжът ми се занимаваше със секретна работа и не ме пуснаха.

Мигновено загубихме всякакъв интерес към това болшевишко семейство. Легендата за великия шпионин, за какъвто мислехме сина на Бородкин, се оказа лъжа…

В този момент Мария Сергеевна обърна страницата на албума. За малко не извиках от изненада и направо усетих с гърба си как Ломанов замира и прави стойка.

— Ето последната снимка на Володя…

От снимката нагло и закачливо се усмихваше двайсетгодишният Норман Кларк.

Прекалено добре бяхме изучили външността му от десетките фотографии и беше невъзможно да грешим. Външността му беше прекалено характерна… И така, първата версия се оказа и последна… Норман Кларк, американският милионер, личният приятел на кого ли не, се оказа съветски шпионин. Обикновен велик шпионин…

Още известно време разглеждахме снимки, научихме за бойния път на Бородкин-старши и при първия удобен случай побързахме да се сбогуваме.

Каквото и да си говорим, полковник Бугрицки, за разлика от полковник Улянов не беше луд.

 

 

Рути Спиър се мяташе из апартамента си като разярена тигрица. Можеше направо да ухапе някого, ако се изпречеше на пътя й. Вече бе изпушила цял пакет цигари и макар че до вечерта оставаше много време, Рути отвори нов с нервно движение.

Но телефонът продължаваше да мълчи.

Преди пет минути се обади Семьон Филин. Тя го прати по дяволите. Там му е мястото. Само Филиновите фалшиви любезности и неподправено любопитство й липсваха сега!

И без това й беше прехвърлил по-голямата част от нещата, които той самият беше започнал. Всичките идеи за картините бяха негови. Той беше този, който й пееше със сладко гласче, че ще организира всичко заедно с приятелите си по най-прекрасния начин.

А какво излезе на практика? Благодарение на него едва не се лишиха от всичко.

И сега се налага да разчита на някаква аферистка, свързана на всичкото отгоре с явни бандити. Макар че не е изключено в случая бандитите да се окажат най-надеждните.

Когато телефонът звънна, тя толкова бързо грабна преносимата слушалка, че едва не я изпусна на пода.

— Ало — чу тя не особено приятния, но дългоочакван глас.

— Наталия! Защо не се обадихте навреме? — Рути не успя да прикрие раздразнението си.

— Малък проблем. Само не се безпокойте, не се безпокойте…

— Какъв е проблемът?

— Изцяло паричен…

— Колко още? — въздъхна Рути.

— В последния момент човекът поиска вместо петнайсет-двайсет и пет. Каза, че в последния момент контролът се е усилил и трябва да дели. Товарът вече е на път, аз излитам утре рано сутринта.

— Добре — каза Рути, стискайки злобно зъби. — След половин час ви чакам до входа на станцията на метрото „Китай-город“. От тази страна, от която е църквата.

— Ще бъда там — чу Рути в отговор.

 

 

С Ломанов изобщо не се съмнявахме, че опитът да бъда убит, жертва на който стана Марина, е работа на Буцков. Освен това той прекалено приличаше на убийството на Дейвид Ричмънд, просто като две капки вода.

Резултатите от балистичната експертиза още не бяха готови, но те вече не ни интересуваха кой знае колко. В крайна сметка убиецът може да е използвал и друго оръжие. Сега ни интересуваше само изпълнителят.

Ако вземехме предвид сведенията, с които разполагахме, се получаваше следното. Убиецът беше от близкото обкръжение на Буцков. Звярът, побеснял от миризмата на опърлена козина на врата си, бе подал отвратителната си муцуна от дупката и бе нападнал. С умелите ръце на наемник.

Фотороботът, направен след убийството на Ричмънд, много приличаше на човека, когото бе видяла възрастната жена, разхождаща кучето си пред входа.

В стрелбището човекът от фоторобота също бе известен като идеален стрелец.

Най-вероятно този човек беше от афганистанското минало на Буцков. Там, в Афганистан, ги научиха да стрелят прекалено добре…

Плюс тези идиотски на пръв поглед асоциации с Холмс. Но от опит знам, че най-невероятните неща изведнъж се оказват единствено вярната нишка.

— Саша! — плесна се по челото Ломанов. — Двамата с тебе сме пълни идиоти!

— Тоест?

— Трябва да отидем при Зотов и внимателно да прегледаме албума от уволняването му!

И за втори път в един и същи ден аз казах прочувствено:

— Серьожа, ти си гений!

За съжаление това се случва често в нашата работа — отначало като че ли не забелязваш факти и обстоятелства, лежащи на самата повърхност. А после неочакван лъч светлина ти разкрива някаква нова плоскост, през която цялата картина се изяснява.

Наистина, отдавна трябваше да покажем този фоторобот на Петя Зотов, който бе служил в Афганистан под началството на Буцков. Но бяхме зациклили прекалено на Кларк и този елементарен ход просто не ни дойде наум по-рано.

— Серьожа, звънни на Зотов. Първо в работата, а ако го няма там — вкъщи.

Зотов се оказа у дома и каза, че ни чака по всяко време. Тръгнахме веднага. Беше вече пет без нещо.

Тикнах във вътрешния джоб на якето си чифт белезници, като силно се надявах да ми потрябват днес. Клетвата ми пред Марина, че собственоръчно ще застрелям убиеца й, бе красива, но прекалено емоционална. Най-сигурно беше да го предам в ръцете на правосъдието.

Тръгнахме с моята кола. Пресичайки „Садовое Кольцо“, попаднахме в задръстване, но въпреки това пристигнахме на улица „Бутирска“ при Зотов след двайсет минути.

Като чу, че ни интересува Афганистан, Буцков и хората му, Петя отново започна да заеква.

— Т-т-това е Д-доля, със с-сигурност е Д-д-доля — каза той, хвърляйки бегъл поглед на фоторобота.

Той порови в чекмеджетата на бюрото и струпа пред нас цял куп снимки — оказа се, че не си е направил труда да се снабди с албум. А и всъщност ни беше достатъчно това, че е познал убиеца.

Двамата с Ломанов разказахме на Петя всички наши предположения и установени съвпадения. Петя особено се заинтересува при споменаването на Шерлок Холмс.

— Д-доля въобще е м-много нач-чет-тен ч-човек. М-мисля, ч-че ви разказвах, ч-че той д-дори в Афганистан четеше Д-Достоевски. Ех, к-къде б-бяхте по-рано!

Тъжно разперих ръце. Какво друго ми оставаше?

— Добре, момчета, на работа — казах аз. — Ако нещата стоят така, както предполагаме, и Доля действително се окаже в този клуб на Шерлок Холмс, трябва предварително да разработим план за действие. Имаме още половин час.

— Ид-д-двам с в-вас — решително заяви Зотов.

Погледнах го преценяващо.

— Добре. Ти го познаваш и ще се приближиш пръв. Ломанов ще е с теб. Мен ме познава по физиономия, така че ще се появя в последния момент.

И ние разработихме приблизителен план на действие.

 

 

На втория етаж на Централния дом на медицинските работници се мотаеха маса фалшиви англичани с карирани сака и лули в зъбите. Момчетата влязоха първи във фоайето и ми дадоха знак — засега Доля го нямаше.

До началото на заседанието на клуба оставаха петнайсет минути.

Отидох в отсрещния ляв ъгъл на фоайето, където в сянката имаше няколко меки кресла. За да не измислям велосипеда, използвах много древен шпионски метод. Правех се, че чета вестник, а всъщност внимателно следях какво става през дупчицата, която направих в центъра на вестника.

Серьожа и Петя моментално се ориентираха в тази обстановка и още в следващата минута започнаха разговор с карираните образи. Имената на Шерлок Холмс и доктор Уотсън, а също и това на сър Конан Дойл достигаха слуха ми на интервали от по няколко секунди.

До началото на заседанието оставаха вече няколко минути.

В този момент общото внимание бе привлечено от един страшно дебел и брадат тип, облечен с най-карираното от всички карирани сака.

— Уважаеми джентълмени! — Гласът му бе гъст, сочен и силен. — Моля всички да заповядат в залата. Започваме нашето тържествено заседание, посветено на знаменития случай с пъстрата лента. Змиеукротителят с питомците си вече пристигна! Моля всички да заповядат в залата! Влизайте, влизайте. — Той докосваше всички по раменете, като че ли ги подбутваше към залата. — А кой е този зачел се джентълмен? Моля и вас! Заповядайте в залата.

Разбрах, че се обръща към мен. И изпсувах наум — Доля още го нямаше. За съжаление изглежда, че нямаше и да дойде.

Тъкмо си го помислих и го видях да влиза във фоайето. За щастие някой още по-досаден привлече вниманието на дебелака и той остави всички на мира, и най-важното мен.

Облеченият в карирано сако Доля спря в отсрещния край на фоайето до вратата и много внимателно огледа помещението. Дори ми се стори, че усещам хладния му поглед през дупчицата във вестника. Въпреки че това естествено беше илюзия.

Моите чудесни партньори толкова се бяха увлекли, че вече бяха някъде в залата, вероятно продължавайки започнатия с някого разговор. Е, може би така е по-добре, мигновено ми мина през главата.

Както обикновено, пред вратата на залата в последния момент настана блъсканица. Доля стоеше малко встрани и чакаше пътя да се освободи. Не гледаше към мен.

Реших да действам сам.

От тъмния ми ъгъл до Доля имаше седем крачки. Тълпата почти бе влязла в залата и той стоеше с гръб към мен. Оставих вестника на съседното кресло и с наведено лице, едва сдържайки се да не хукна, направих тези толкова необходими няколко крачки.

Бях вече на един метър от него, когато той се обърна.

Видях какъв ужас се появява в очите на човек, който се сблъсква с привидение. Той знаеше, че ме е убил тази сутрин.

Вложих цялата си омраза и цялата си сила в удара отляво, който Доля въобще не очакваше. Той не успя да се дръпне и рухна назад, удряйки главата си в касата на вратата. Всички англомани вече бяха вътре и нямаше кой да оцени скоростта, с която се срути другарят им.

Вече му бях щракнал белезниците и бях извадил от задния джоб на вносните му панталони пистолет с хромирана цев, когато отвътре надникнаха Зотов и Ломанов. Те веднага схванаха какво става, изскочиха от залата и затвориха вратата зад себе си.

Вдигнахме вече свестилия се Доля и дружно слязохме долу. Охраната някак си много пъргаво се заинтересува от нас и ми се наложи да покажа удостоверението си. Тогава те ни придружиха до служебната стаичка.

Колата от МУР пристигна след десет минути.