Фридрих Незнански
Първата версия (13)

2.
Севастополски хроники. Продължение

31 юли 1994 година

Лушников, който спа в къщата, стана пръв и разви бурна дейност. Дотолкова бурна и целенасочена, че бяхме готови за излизане и съзнателна дейност още след половин час. Саня е удивителен човек, само с енергията му може да се изстреля ракета в космоса.

Ломанов имаше за задача да разпита приятелите на Сотников, докато двамата с Лушников трябваше да отидем в болницата. Марина дойде с нас. Атмосферата на напрегнатост, която ме беше напуснала снощи, отново се сгъсти, когато завихме от нашата тиха уличка „Лозарска“, по градското шосе. Зад нас се движеше сива лада петица, толкова явно, че чак Марина обърна внимание. Герберт успя да се откъсне от нея, минавайки по някакъв начин през прашните улички и полуразрушените безистени, но близо до болницата тя се материализира отново, като че ли пътуващите в нея чудесно знаеха къде отиваме.

В болницата ни очакваше „изненада“. Честна дума, това беше като в калпав детективски роман. Въпреки че и лично съм се сблъсквал с този прост похват. В крайна сметка поне веднъж можех да го предвидя! Но пак се оказах идиот!

През нощта Сотников беше умрял.

По всичко личеше, че не го е направил по собствена инициатива. Гризун предположи, че е бил отровен.

— Възможно е просто да са му направили инжекция. Трудно е да се каже, защото и без това го бяхме нашарили целия.

Дежурната сестра каза, ридаейки, че е заспала за не повече от половин час. Оказахме се с празни ръце — трупът на Сотников вече бе откаран за аутопсия, никой нищо не знаеше, не беше видял и не беше чул…

 

 

Началникът на болницата капитан първи ранг Иля Илич Хомяков се оказа висок здравеняк на около четиридесет и пет години, със спортна фигура, прогресивно оплешивяващ. Той седеше в кабинета си като на трон, виждаше се, че тук той е цар и бог. Хомяков обаче се преструваше, че е готов да отговори на всичките ми въпроси. Дори с удоволствие.

Преди да задам първия си въпрос, се усмихнах вътрешно — явно имената на всички лекари от това заведение са от един разред. Разред гризачи. Не бих се учудил ако срещна Мишкин, Бурундуков, Сурков^[1] и да кажем, Пасюк^[2]. Има такова украинско име.

Хомяков беше видимо нервен. Явно смяташе да ми предложи предварително подготвения си отговор за омнопона, инжектиран на Сотников половин час преди идването ни, а също така и за скоропостижната кончина на пациента им. Но аз не обичам домашните работи. Обикновено хората отговарят по-искрено на неочакваните въпроси.

— Във вашата болница ли докараха единствения спасен моряк от яхтата „Глория“?

— Да — кратко отвърна Хомяков.

— Успя ли да каже нещо?

. — Не. Докараха го в безсъзнание. Прекалено дълго се беше борил за живота си, вече не му бяха останали сили за самия живот…

Това беше именно един от случаите, в които бих си заложил главата, че човекът не лъже. За това той говореше с абсолютно чиста съвест. Беше станало точно така. Бях сигурен, че за Сотников няма да ми каже нищо. Може би сгъстявах боите, но всичко това никак не ми харесваше.

Когато станах и се сбогувах, прочетох искрено изумление на лицето на капитана, който така и не успя да ми поднесе старателно приготвената си реч.

Слязох един етаж по-надолу, където бях оставил Марина да утешава ридаещата сестра. Лушников ми махна от противоположния край на коридора, обяснявайки ми с жестове, че ме чака долу.

Сестрата седеше в стаята за дежурство като бедна роднина, свита в крайчето на болничната кушетка. Марина нервно се разхождаше от единия до другия край на стаята и бързо и убедително й говореше нещо. Когато влязох, настана мигновена и тягостна тишина. Двете жени ме погледнаха. Сестрата — като хванато в капан животинче, Марина — с надежда и нетърпение. Аз също мълчах.

— Лена, ето го и Александър Борисович! Разкажи му сама това, което ми разказа на мен. То е много, много важно. — Марина подчерта двойното „много“.

Гласът й не звучеше настойчиво, а някак меко и твърдо едновременно. Не бях и подозирал, че в крехкото весело момиче се таи такава сила да убеждава.

Лена мълчаливо посочи вратата. Разбрах и я затворих. Накрая тя заговори.

Лена Красовска застъпила двайсет и четири часовото си дежурство вчера в девет часа сутринта. Денят бил обикновен. В хирургическото отделение имало само един тежко болен — млад лейтенант с рана от куршум в корема. Дежурството преминавало в обичайните процедури — инжекции, смяна на системите, измерване на температурата. Старшината със счупения глезен неочаквано го заболяло ухото и се наложило да извика отоларинголога от съседното отделение, с две думи, привичната лудница.

След отбоя и вечерните инжекции отделението най-после притихнало. В коридора загасили осветлението и Лена сложила чайника на котлона. Оставал й половин час до вечерния филм. Телевизорът бил в салона. В случай че някой болен се нуждаел от помощта й, можела да чуе звънеца.

Чайникът кипвал, когато в дежурното помещение надникнал новият санитар от урологическото отделение.

— Позволете да ви се представя, казвам се Василий, сега съм един етаж по-надолу, в урологията, за колегите съм Вася. — Той влязъл в стаята с бутилка червено вино.

Усмихвал се толкова широко, че създавал впечатлението, че е безкрайно щастлив и от това, че работи в урологията, и от това, че може да го наричат просто Вася.

— Надявам се, че ще работя дълго тук, така че искам да се запозная с всички, особено с някой толкова симпатичен.

— Лена — представила се тя.

Вася бил среден на ръст, усмихнат и явно не принадлежал към хората, които започват веднага да те свалят. Затова Лена дори се зарадвала, че ще има с кого да раздели вечерния чай и да си поприказва, пропускайки омръзналия й телевизионен сериал. Колкото до виното… Е, толкова слабо, след като си свикнал с истински, макар и разреден медицински спирт, нищо не е. Но е приятно.

Измила чашите, разглеждайки неочаквания посетител. Имал обикновено, леко скулесто лице, живи кафяви очи. Малко го разваляла долната челюст, тежка и малко издадена напред. Но ослепителната усмивка и хубавите зъби компенсирали този недостатък.

Той веднага започнал да разказва някакви весели истории от казармения си живот. За горещия борш, който сипвали в ботушите на новите, за тъпите старшини и остроумните редници. Въпреки че Лена отдавна работела във военната болница и знаела наизуст армейския фолклор, все пак се смеела. Вася сипал виното в мензурките и тогава я извикали от шеста стая.

Оставила Вася и отишла. Старшината със счупения глезен и болката в ухото помолил за обезболяваща инжекция. Лена му дала таблетка аналгин — обезболяващите се давали само по разпореждане на завеждащия отделение или лекуващия лекар.

После двамата с Вася пили…

— Не си спомням нищо друго, все едно че съм пропаднала в черна дупка. — Лена изхлипа.

— Смятате ли, че ви е сипал нещо във виното? — попитах аз.

— Убедена съм. Никога не ми се е случвало такова нещо.

— Защо не ни разказахте веднага?

Лена погледна вратата, мен, а след това и Марина, като че ли търсеше от нея защита.

— Саша, обещах й, че освен нас никой няма да знае за това — каза Марина, галейки успокоително Лена по рамото.

— Аз също ви обещавам — казах аз.

— Когато на сутринта научихме, че Сотников е умрял, веднага си помислих за този Вася. Обадих се на момичетата от урологията, те ми казаха, че нямат никакви нови сътрудници… Съвсем се обърках. Не знаех какво да правя, къде да ходя. Точно тогава пристигна главният. Извика ме при себе си. Аз му разказах всичко. Той ми нареди да мълча, да кажа, че съм заспала случайно. Обеща да не ме уволнява.

Тя отново се разрида, опитвайки се да каже нещо. С усилие разбрах какво казваше:

— Толкова ми е мъчно за лейтенанта, беше толкова млад… Аз съм виновна…

Лушников ни чакаше в салона на първия етаж. Бях побеснял. Като че ли тези мръсници, дали от глупост, дали от злоба, се бяха наговорили. Започваше да ми се струва, че и Гризун, и Хомяков говорят от нечие име…

На всичкото отгоре и Лушников ме дръпна за ръкава.

— Виж, Сашок, ето ги нашите пазачи. Стоят на пост. Чакат ни нас, скъпите и обичните.

На петдесет метра от входа на болницата беше спряла одевешната лада. Видях, че единият тип е седнал зад волана, а другият се е опрял с лакът на покрива на колата и пуши, наблюдавайки стъкления вход. Планът за малко, но сладко отмъщение съзря моментално. Сигурно не бях прав, но просто трябваше да излея злобата си върху някого.

— Хайде да ги научим, че не е прилично да си пъхат носовете в чуждите работи — предложих на Лушников.

Той незабавно се съгласи и аз дадох нарежданията си:

— Марина, чакай ни тук. Саня, мини отляво, блокирай дясната врата, за да не може този, който е в колата, да излезе. А с другия ще си поговоря ей сега.

Двамата с Лушников излязохме от болницата и силно тряснахме вратата. Онези моментално се втренчиха в нас. Тръгнах бързо напред, към тях. Лушников — като че ли настрани. Двамата веднага се направиха, че си говорят помежду си. Ускорих крачка.

Приближих се плътно до този, който пушеше, и с периферното си зрение видях, че на Саня му остават три-четири крачки до колата. Блъснах с гърди пушача.

— Защо пушиш тука бе?! — изсъсках със страховита физиономия.

Онзи се опита да отстъпи, но аз така си бях сложил крака, че той бе принуден да се долепи до колата. В този момент стиснах между показалеца и средния си пръст дългия му нос, който все едно беше специално приспособен за този похват, известен сред народа с името „слива“. Защото върхът на стиснатия нос става кръгъл и син като гореупоменатия плод.

— Слушай, мършо — ласкаво се обърнах към „сливата“, — като не можеш да следиш някого, кажи на началниците си да те направят шофьор на лайновозка, иначе ще свършиш зле.

В това време Лушников надничаше в купето през отворения прозорец и мило се усмихваше на шофьора:

— Недейте, момчета, а? — Той беше самата доброжелателност.

Ако нямаха нищо общо със случая или поне бяха малко по-смели, едно малко сбиване нямаше да ни се размине. Но работата със сигурност не им беше чиста, защото те изтърпяха всичко и реагираха съвсем адекватно на молбата ни да се разкарат. И мирно.

Не им е лесно в днешно време на специалните служби с кадрите. От къде бяха изровили такива сукалчета? Сто процента са провеждали особено щателна операция по набиране на сътрудници. В кръжоците по шев и кройка.

 

 

Както се бяхме разбрали, взехме Ломанов пред паметника на загиналите кораби и всички заедно отидохме да обядваме в едно малко ресторантче на брега, наречено „Лъвът“. Имаше се предвид или Лев Толстой, някога воювал в тези краища, или просто царят на животните. Лушников обеща страшна рибена чорба.

Сигурно отстрани сме приличали на известната картина „Военният съвет във Фили“^[3]. Наистина, след като изслушахме отчета на Ломанов, обсъдихме плана на „военните“ действия.

Ломанов се беше срещнал с Галя, приятелката на убития Сотников, и с мичман Петренко. Сотников беше ходил точно с тях в „Марс“ онази вечер.

Ломанов открил Галя на работното й място. Приемала поръчки в Дома на услугите. Сутринта нямало клиенти, така че могли да си поговорят спокойно. Галя се оказала миловидна, склонна към напълняване блондинка, нелишена от известно обаяние. Говорела с украински, по-точно южноруски акцент, смекчавайки съгласните и някак припряно. Отпечатъкът на нещастието леко замъглявал сините й очи, но природната жизнерадост й позволявала да се държи достатъчно непринудено.

Не могла да съобщи нищо ново освен казаното на Лушников, което той от своя страна ни беше разказал. Само описала по-подробно лейтенанта, с когото Сотников излязъл от кафенето.

„Среден на ръст, строен такъв, скулест, тъмносиви или кафяви очи. Не много къса, но грижливо подстригана коса, също тъмна. Особени белези? Ами такава една издадена челюст като на Висоцки. Не го чух какво каза на Володя, но лицето на Володя веднага стана… Не, не злобно, а строго може би…“ — Серьожа много добре копираше речта на Галя.

При думите за издадената челюст двамата с Марина се спогледахме. Взех от присъстващите дума да мълчат и им разказах за „Вася от урологията“. Изглежда, че лейтенантът от кафенето и този „Вася“ са едно и също лице.

Мичмана Петренко Ломанов хванал буквално докато си опаковал багажа. След един час трябвало да замине в командировка в Курск за попълнения. Всеки момент започвал новият набор.

„Нашите матросчета от катера всичките до един ги пратиха на север. Родният двеста седемдесет и пети го изтеглиха на брега. Онази яхта с мъртъвците ни донесе нещастие. И по Вовка, сигурен съм, заради нея стреляха. Той, глупакът, ходеше навсякъде и се хвалеше, че е видял кой знае какво! А какво е видял? Нищо не е видял! Там нямаше никого… От спецслужбите напоследък го викаха по сто пъти на ден. От Москва идваха някакви типове. Абе майната им на всички, мен не ме е страх от никой. Къде могат да пратят мичман Петренко? В Северния флот? И там ще се оправя. А виж, Вовка напразно се раздрънка. На някого тая яхта явно много му пречеше. А аз какво? Аз си седях на собствената палуба, никъде не съм се бутал. Няма и да се бутам.“

Военният съвет в севастополските Фили постанови: Лушников отива при спецслужбите на Украйна, тоест при полковник Иванов. Турецки се среща с кагебистите от щаба на ЧФ, господата Непейвода и Улянов, а Марина и Ломанов се къпят в Черно море до безсъзнание.

Не приемах възражения. В никаква форма.

 

 

Майор Непейвода ме покани в кабинета си. Беше извънредно любезен и уклончив. Бих предпочел да ме напсуват здраво, но да ме снабдят с някаква полезна информация, отколкото да ме поят с чай с гевречета и мармалад, да ме разпитват за Москва и да се оплакват от непрофесионализма на украинските колеги. По отношение на последното не можех да не подкрепя Непейвода. Той искрено се развесели, когато му разказах историята, случила се преди няколко часа пред военната болница. И един вид в замяна ми разказа малко за „мъртвата яхта“.

— Весела работа е тази вражда. В някои моменти започва да ми доставя удоволствие. Въпреки че в повечето време с украинското разузнаване само си пречим едни на други. Абе да са живи и здрави. Ще ви кажа, че ако сериозно ви интересува историята с тази яхта, то трябва да търсите не тук, а в Москва. Аз какво — дойдох, взех, предадох. Всичките са ги очистили. — Непейвода тежко въздъхна.

Помислих си, че е свършил, но той заговори отново:

— Честно казано, всичко това до известна степен ме възмути. Може и да не съм толкова едра риба, но не искам да бъда и пешка. Затова ще ви кажа нещо, което всъщност нямам право да казвам. Вие сте представител на генералната прокуратура, на която все още може да се има доверие. Бяхме принудени да предадем всички документи и компютърни материали, открити на яхтата, на Службата за външно разузнаване. Сигурен съм, че само тези материали могат да хвърлят светлина върху тайнственото произшествие. Усещаме силен натиск от Москва по отношение на този случай. Опитайте се да разберете за какво става дума, ако имате подкрепа на такова ниво. Страхувам се, че и в Москва няма да ви оставят да ровите надълбоко, но опитайте…

— Благодаря ви за ценната информация — здраво стиснах ръката на майора.

Разбира се, досещах се, че на яхтата са били намерени някакви материали. За това не се иска много акъл. Но сега знаех (за което впрочем също се досещах), че съдбата отново ме среща с четиринадесети блок в Кунцево. Този път може да опитам връзките на Меркулов, Службата за безопасност на президента и Главното управление за охрана на Русия. В краен случай непосредствено чрез генералите Коржаков и Барсуков. Тук щеше да бъде опасно и безсмислено да изтъквам тези връзки. Всички тези ведомства вероятно никога няма да заживеят в мир.

Трябваше да се срещна и с полковник Улянов, чийто служебен телефон глухо мълчеше. Излизаше, че мога да го намеря само чрез Непейвода. Наложи ми се да използвам банален, но печеливш похват.

— Кажете ми, как да намеря полковник Улянов? Имам пратка за него от Москва.

Майор Непейвода се усмихна с разбиране.

— Приказките, драги, си ги запазете за пред момичетата, а полковник Улянов можете да намерите у дома му.

Той ми написа номера на едно листче.

— Обадете се на този телефон. Възможно е и да ви разкаже нещо. Вече няма какво да губи. Пенсионираха го със заповед на командващия. Правете си изводите. Нека да ви дам един съвет — всичко казано от него, делете на седем, а най-добре на четиринайсет. Напоследък имаше явни проблеми с главата. — Непейвода направи характерен жест, като че ли завинтваше показалеца си в слепоочието.

Майорът ми харесваше все повече. Мисля, че лично си проверява кабинета всяка сутрин. В търсене на нови бръмбари. И се разправя с тях като майор — бързо и не без удоволствие. В противен случай и на него не му оставаше много служба.

 

 

Реших най-накрая да се разходя из центъра на града, да пийна кафе някъде и да се обадя на Улянов.

Съдейки по миризмата, в откритото кафене край морето правеха съвсем прилично кафе. Седнах на крайната масичка и запалих цигара.

Не си бях изпушил цигарата, когато с чашка кафе в ръце се приближи човек на средна възраст с военна осанка и помоли за разрешение да се присъедини към мен. Кимнах и продължих да разглеждам афиша с невероятен дизайн на колонката срещу кафенето.

На афиша изобразен в профил мъж втренчено гледаше потенциалните си пациенти с двете си очи, сместени в едната половина на лицето му. Докторът хипнотизатор Кривенко предлагаше лечение на алкохолизъм и тютюнопушене чрез един хипнотичен сеанс. Хора с измъчени лица ужасено бягаха от грамадна бутилка и свита като змия цигара. Очите на доктора, освен странното си разположение имаха още една особеност — в тях напълно липсваше ирисът. Това бяха очи, състоящи се само от бяло и зеници. Много концептуален афиш.

— Ако не греша, вие сте Александър Борисович Турецки, нали? — усмихнато попита човекът.

— Щом питате по този начин, добре знаете, че не грешите — отвърнах му в неговия стил и рискувах да тегля коз: — А аз вероятно имам честта да се запозная с полковник Улянов…

— Точно така, Олег Иванович — подаде ми ръка Улянов. — По-рано с такова фамилно име никога не биха ме пенсионирали. Ами ако се окаже роднина? Братов внук например.

Полковникът от запаса беше загубил службата си, но не и чувството си за хумор. Разбрах, че мога да разговарям откровено с него.

— Много лесно ви разгадах. Преди един час влязохте в зданието на щаба, за да се срещнете, доколкото схващам, с бившите ми колеги. По-точно с майор Непейвода. Той ви е казал за изпадналия в немилост полковник и ви е дал телефона. Защо да звъните, да си правите труда. Сега съм свободен човек, ходя си, разхождам се, чакам ви.

— Как ме познахте все пак?

— Нека това си остане моя малка професионална тайна. — Той хитро, направо по ленински примижа.

Божичко! Нима наистина е братов внук?

— Доколкото разбирам, вас ви интересува цялата история с яхтата и убития американец. Веднага ви предупреждавам, че не мога да ви кажа нищо за това, какво е станало там.

— Не можете или не искате?

— Искам, но не мога. — Той се разсмя някак момчешки. — Не съм се занимавал с този случай, но се надявам, че Коля Непейвода ви е разказал това-онова. Затова пък мога дави разкажа не по-малко интересни неща, косвено свързани и с яхтата, по-точно с нейния собственик. Ако искате, разбира се…

— Искам и мога — отвърнах бързо.

Сега се разсмяхме и двамата. Нищо не сближава така непознатите събеседници както общият смях.

Но нещо в мен все пак предизвикваше вътрешна тревога. Разбира се, и предупреждението на Непейвода изигра ролята си, но имаше нещо странно в мигновените преходи на Улянов от смях към пълна сериозност. Освен това от време на време Улянов се оглеждаше.

— Вече разказах някои неща на кореспондента от Москва, когото познавате. В основата на всичко това е оръжието. Разбирате, че спорът на Русия с Украйна за Черноморския флот не е само политически. Сегашното командване се интересува само от това ситуацията да е относително стабилна. Затова така се противят на всяко преразпределение на материалната част. Лъвският пай от техниката и въоръжението се води само на хартия, а в действителност просто не съществува. Тоест съществува, разбира се, но не тук, а някъде в Африка или Иран. От Черноморския флот е останала само външната обвивка. Ще ви кажа особено поверително… — Улянов се огледа наоколо и се наведе към мен. Гласът му звучеше заговорнически: — Една трета от корабите на славния Черноморски флот не са истински бойни единици, а шперплатови макети. Например корабът „Киев“. Всичките му палубни надстройки са от осеммилиметров шперплат, боядисан със сива боя. Дори знам кой го доставя на флота. Сумският дървопреработвателен комбинат…

Той продължи да говори дълго и с нарастващо въодушевление, но вече не го слушах.

Пред мен седеше съвсем банален луд. Едва сега успях да оценя тънката усмивка на майор Непейвода, който не се опита да ме накара да се откажа от тази среща. Нима Петя Зотов не беше разбрал нещо толкова просто и беше взел Улянов с историите му на сериозно? Или тогава полковникът не е говорел такива явни глупости? Или е бил добре „лекуван“? Нямах отговор на тези въпроси. Затова пък ми стана ясно, че е време да си тръгвам. Това се оказа по-сложно, отколкото запознанството, но аз се справих, при това достатъчно вежливо. На сбогуване Улянов настойчиво ме помоли да разкажа в Москва за ценната му информация. Наложи се да му обещая.

Най-после можех да мръдна до плажа, където се бяхме разбрали да се срещнем с Марина и Серьожа. Ломанов плуваше навътре в морето, а Марина пазеше дрехите. Според мен тя се бе отнесла донякъде безотговорно към трудовата си дейност. Тъй като просто се печеше. Ако исках, спокойно можех да отнеса не само дрехите на Ломанов, но и раницата на Марина, която лежеше в краката й. За това дори не се налагаше да си професионалист.

— Привет — казах й колкото можех по-безгрижно, — липсвах ли ви?

— Ами не, не много. — Надявах се, че се шегува.

— Ще се изкъпем ли?

— Ами нещата?

Разсмях се:

— И без това не те бива за пазач.

Изоставяйки вещите на произвола на съдбата, ние се хванахме за ръце като ученици от началното училище и хукнахме към водата. Аз не бях чак толкова безгрижен — насреща ни от морето излизаше Ломанов.

До самия бряг пищяха дечица. Едно хлапе с избеляла от слънцето коса се опитваше да оседлае надуваемия си делфин. Той се измъкваше от ръцете му като жива и хлъзгава риба. В един момент момченцето тъкмо успя да се качи на гърба на делфина, когато едно къдраво момиченце със силен смях издърпа запушалката.

Чувствах се точно като този полунадут делфин, плувайки до Марина в Черно море. Но чудотворната вода постепенно ме лекуваше.

Плувахме бруст, като две бели московски жаби, Марина се опитваше да ме раздвижи, разказвайки за съседната компания на плажа. Те пляскаха преферанс на милилитри.

— Представяш ли си, пет милилитра вистът — смееше се Марина.

В далечината мина катер за разходки и вдигна лека вълна. Легнах по гръб и поклащайки се върху вълните, като в просъница слушах бърборенето на Марина:

— Едната казва — вече виждам хората като карти. Върви някоя двойка, а аз си викам — белот, една ръка е сигурна. Седи си мъж по бански, аз го възприемам като поп. А момчето й отговаря — скоро ще почнеш да ги сънуваш. Аз и без това ги сънувам, отвръща момичето… А ти какво сънува, Саша?

Не разбрах веднага какво ме пита. Лежеше до мен, също по гръб, разперила ръце и крака. Марина — морска, името й много й отиваше. Сигурно й се искаше да съм сънувал нея, но отвърнах честно:

— Сънувах морето, Марина, морето.

— Кажи ми, Саша, а защо убиха онова момче?

— Момчето е Сотников, така ли?

— Много добре разбираш за кого говоря.

— Естествено, че разбирам. Виждаш ли, Марина… Представи си следната картина — върху вълните на едно дълбоко-дълбоко, синьо-синьо море се поклаща една яхта. Палубата й е залята с кръв. И ето че към тази яхта се приближава граничен катер. Командва го храбро, но лекомислено „момче“, както казваш. Вместо веднага да извика хеликоптер, момчето само се завира на яхтата. Не намира никого. Всички са мъртви. Всички пасажери са изчезнали…

— Убили ли са ги и са ги откарали?

— Най-вероятно са ги изхвърлили в морето. Та така, момчето не намира нищо и никого, но на приятелите си разказва, че е видяло нещо. Хвали се. Момчетата обичат да се хвалят. Някой е повярвал, че момчето е видяло нещо. И тогава му пращат друго момче… Момчето стреля по момчето, а после момчето идва да доубие момчето…

— Недей да викаш, Саша — тихо ме помоли Марина.

Нима виках? Да, разбира се, че виках. Какво искате, как да не викам — момчетата убиват момчета, а ако се наложи — и момичета.

— Извинявай, Марина — казах аз и се обърнах по корем. — Хайде към брега.

 

 

Лежахме на брега и пиехме бира. Серьожа отскочи до палатката да купи. Между другото цените в палатките, пресметнати в рубли, бяха по-високи, отколкото в Москва. Така че не бяхме чак такива милионери. Предполагаемото ни богатство се оказа призрачно. Крим пресмяташе всичко в долари, също като Москва. Направо всеобщо озеленяване.

— Привет на честната компания — раздаде се над главите ни гласът на Лушников. — Дайте да си пийна биричка, че умирам.

Той отпи с удоволствие, естествено от моята кутия. Знаех от опит, че след глътката на Лушников човек спокойно може да я изхвърли.

— Уф, спасен съм!

— Е, Саня, има ли новини?

— Новини има, даже не знам откъде да започна…

— Почни отначало, от нулата почни, както се пееше в песента от нашата младост — предложих му аз.

— Всъщност едно нещо не може да се нарече новина. Полковник Иванов се е обгърнал в такава мъгла, като че ли е резидент на три разузнавания — украинското, американското и израелското за капак. Вместо да говори по същество, ми даваше акъл. Заяде се с фигурата ми, трябвало, казва, да се занимавам със спорт.

Лушников огледа фигурата си с далеч некритичен поглед и изпръхтя с недоумение:

— Абе майната, му, нема полза, пък и аз не се надявах особено. Другата новина, изглежда, ни касае съвсем пряко. На дванадесетия километър на Симферополското шосе е открит труп на млад мъж, убит с изстрел в тила.

— Дотам ли си ходил? — попитах.

— Според тебе защо съм се запенил такъв? Та според всички белези това е нашият „Вася“. Среден на ръст, с характерно издадена долна челюст. Беше цивилен, но с офицерски панталони и обувки армейски образец. По всичко личи, че са го убили там, на самото място. Не са открити никакви следи от съпротива. Най-вероятно е пристигнал там с кола заедно с хора, които е познавал. Те явно са били двама. Известно време са стояли и очевидно спокойно са разговаряли на десет метра от шосето. Там растат такива храсти, че ако си зад тях, от шосето никой не може да те види. Следите от гуми показват, че на банкета е спирала кола. Най-вероятно волга. Малко факти, а и човекът явно не е бил тукашен. Пратихме, разбира се, снимки по близките армейски части, но по-скоро за да ни е чиста съвестта. Надали ще има някакъв резултат.

— Добре, ясно — казах. — Саня, кога са нощните полети за Москва?

— Какво, да не би да смятате да си ходите?

— Саня, сам виждаш, че нищо не става. Тук ни отрязаха отвсякъде. И без това ми се наложи да разговарям с побъркан полковник. Това ще ми държи влага за дълго. Но не е там въпросът. Вече разбрах, че тук няма да ни оставят да работим. Само ще се добавят още няколко трупа и още няколко заточени, а полза никаква. Някой усърдно ни мотае. И това съвсем не са онези шпиони в ладата. Все пак някой е премахнал „Вася“…

 

 

— Как?! Без дори да сте хапнали? — Оксана чак плесна с ръце от изумление.

— Иначе ще изпуснем самолета, извинете ни, Оксана — пое огъня върху себе си Лушников.

Скоро вече пътувахме към Симферопол — самолетът ни излиташе в един през нощта.

Беше последният ден на юли, така че здрачът ни застигна по пътя. Това е съвсем специфична част от денонощието, на юг тя е много кратка и бързо отстъпва място на нощта с черно небе и ярки звезди. Но ние бяхме с кола, все едно изпреварвахме нощта и здрачът продължаваше и продължаваше. По пътя ни се запалваха светлини, които се превръщаха в дълга светеща ивица. Нощта ни догонваше.

На летището Лушников ни изпрати до бившата депутатска чакалня и отиде да проучи как стоят нещата с полета. Кой знае защо бях почти сигурен, че накрая ще ни сполети още някаква неприятност. Всичко вървеше така — едно към едно. Оказах се прав. Полетът закъсняваше. Засега с един час. Времето естествено беше лятно, но нещо ставаше с горивото. Ако не едно, то друго, както казваше баба ми.

Марина спеше в мекото депутатско кресло, аз предложих да отида за пиене. Лушников настояваше, че е негов ред да черпи.

— На изпроводяк, Саша — прегърна ме Саня през раменете.

В крайна сметка отидохме заедно — той за пиене, аз — да се обадя в Москва. Тръгнах към автомата с идеята да поръчам такси на летището, но след като погледнах часовника си, кой знае защо набрах телефона на Люба. Тя не спеше. Все едно че стоеше до телефона и чакаше да й се обадя — вдигна веднага. Гласът й звучеше неочаквано близко, като че ли от съседната стая. Уговорихме се да се срещнем на следващата вечер.

— Целувам те — тихо каза тя на сбогуване.

— Целувам те — кой знае защо също тихо отвърнах аз…

 

 

Излетяхме в три през нощта, след като бяхме глътнали стабилно. Струва ми се, че Лушников доста шумеше и дори пееше някаква песен. Не е изключено и аз да съм пял заедно с него…

В самолета бързо изтрезнях. Е, мислено правех равносметката, проясниха се някои неща. Някой силно не иска да научим каквото и да е. Случаят с Кларк бе скрит зад плътна черна завеса и беше достатъчно само да се приближиш — не да надникнеш, и неизвестната сила увеличаваше плътността на тази завеса…