Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Первая версия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Първата версия

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

„Това е то

Съдбата на човека: днес покарва

листенца от надежда; утре, цъфнал,

във цвят от почести потъва цял;

а вдругиден студ свива смъртоносен

и тъкмо той — наивникът! — си мисли,

че славата му зрее, изведнъж

захапва го във корена и ей го

загива като мене! Така, както

децата лете плуват със мехури,

аз плувах не едно, не две лета,

без дъно под краката си да имам,

в море от слава; и във миг под мене

надутият мехур на гордостта ми

се пукна най подир и ме остави,

сломен от труд старик, на произвола

на бурните вълни, които скоро

ще сключат над главата ми ръце!“

У. Шекспир,"Хенри VIII"[1]

Пролог

24 юли 1994 година

Безветрието продължаваше втори ден. Водата близо до брега така се беше нагряла, че вече не спасяваше от жегата многочислените курортисти, копнеещи за прохлада. През последните години по плажовете около Севастопол стана доста по-просторно. Тук можеха да идват само тези, които имаха близки роднини сред моряците, или постоянните жители на града. Освен това споровете за Черноморския флот бяха създали мита за постоянна опасност в града. Разбира се, между руските и украинските моряци се случваха инциденти, но това бяха по-скоро юмручни боеве заради някой чифт хубави крачета, отколкото политически баталии заради съдбините на Русия и Украйна.

Както и да е, беше един необичайно горещ ден в единствения официално руски град на украинския Крим.

 

 

На седемнайсет мили югозападно от Севастопол, леко поклащайки се от кърмата към носа, разкошна океанска яхта под звездно-раираното американско знаме дрейфуваше към открито море, а по-точно — по посока към Констанца. На палубата нямаше нито един човек, само събралите кураж чайки се биеха помежду си, без да обръщат внимание на това, че светлото им оперение се покрива с ръждиви петна.

 

 

Катерът от бреговата охрана Р-275 извършваше обичайното си бойно дежурство. Командирът на катера, лейтенант Сергей Сотников, двайсет и пет годишен симпатяга с немирен рус перчем, разказваше на мичман Петренко за вчерашните си похождения по гнездата на порока, към които изпитваше непреодолимо влечение. Наистина, никога и не се опитваше да го преодолява.

— Отначало значи скочих до „Карл“. Та там някаква слабонервна кучка одрайфа всичко. Тогава взех курс към „Марс“. Пришвартовах се значи. Две готини парчета и една кощрамба все едно мене чакаха. Хванах ги и трите за всеки случай. Нали ги знаеш тези страшните. Трябва да си им приятелче, иначе веднага ще изпортят цялата далавера. Та значи поръчах им по шампоанско, за мене сто и петдесет коняк. Искаше ми се повече, но си знам — или пиенето, или гаджетата, а беличката пухкава Галочка направо си плачеше за леглото…

— Направо в леглото? — завистливо и възхитено разпери ръце Петренко. Ниският мичман обичаше момичетата, но рядко се радваше на взаимността им. Помисли си, че ако вчера беше със Сотников, в най-добрия случай щеше да му се падне именно грозотията.

— Та стана мойта! Когато поръчахме по второ шампоанско, а за мене още петдесет, Галочка започна да ми намига палаво. За приличие потанцувах и с трите поред, а после Галочка ме помоли да я изпратя.

— И?! — нетърпеливо окуражи замечталия се Сотников заинтригуваният мичман.

— Страхотно се изпратихме! Само че живее далечко — едва се добрах сутринта до базата, добре, че хванах една кола на стоп. Довечера се уговорихме пак в „Марс“. Искаш ли да те взема и тебе? Другата, Ленка, също не е зле, в най-лошия случай и Верунчик ще мине — на тъмно не се вижда, а си има всичко друго, пък и е луда по мъжете…

Петренко радостно закима. Все пак Серьожа е приятел, току-виж някоя наистина вземе да му пусне.

— Направо по курса — неидентифициран плаващ обект. Охо, разкошен обект! — разнесе се по уредбата гласът на вахтения старшина Жуков, зевзек от местен мащаб.

— Какво ли е видял Жук? — Сотников се протегна не без удоволствие.

През бинокъла видя бяла яхта с висока мачта.

— Бива си я, няма спор! Е на това му викам да си живееш царски. За такава играчка трябва да блъскаш десет живота. Пълен напред, сближаваме се! Само че, Жук, по-полека, да не й направиш дупка в борда, че половин драскотина и внуците ни не могат да я платят.

Колкото повече се приближаваше яхтата, толкова повече увисваха челюстите на Сотников, Петренко, Жуков, на матросите Фьодоров и Енгизаров. Само челюстта на моториста Пронин си беше наред, защото от работното му място беше не трудно, ами направо невъзможно да види яхтата.

Яхтата вече се виждаше като на длан. Отблизо изглеждаше просто потресаващо. И името й беше подходящо — „Глория“. На такива яхти плават само милионерите в американските филми, и то далеч не всички. Именно на такива безупречно красиви съдове се случват най-тайнствените убийства в дебелите криминални романи с ярки отлепващи се обложки. Сотников изключително харесваше подобни романи и не го мързеше да подлепва обложките със скоч.

Майтапа настрана, но с тази яхта нещо наистина не беше наред. Първо, на Сотниковите мегафонни призиви на хубав руски и лош английски никой не отговаряше; второ, на палубата не се виждаха хора и само чайките подозрително смело, господарски кръжаха над яхтата и кацаха по палубата й. А и американският флаг — все пак бившият враг номер едно! — не предизвикваше особено доверие.

— Стоп машина! Жуков, подходи откъм левия борд. Ще приберем американците топли-топли — пошегува се Сотников.

Той пръв прескочи в американските владения и едва не се срина зад борда, подхлъзвайки се:

— Леле, тука всичко е в кръв. Петренко, веднага радиограма до базата. Жуков, Енгизаров — след мен.

По палубата на три-четири места имаше застинали локви кръв. Тук-там кръвта беше размазана на ивици, като че ли огромен охлюв се беше влачил върху кървавия си корем от десния към левия борд. Изглежда, че наистина тук бяха убили някого. И май не един, а най-вероятно дори повече от двама.

Сотников измъкна пистолета си от кобура, щракна предпазителя и махна на матросите с ръката, с която държеше пистолета. В този момент като че ли почувства върху себе си погледа на русата Галочка и вътрешно се зарадва, че на момичето й се е паднал такъв смел воин.

Люкът на кърмата не беше задраен. Сотников рязко отвори люка, насочи пистолета в зейналата чернота и ревна с хриплив, непознат за самия него глас:

— Гоу аут! Ви ар рашен гардз!

Отвърна му мъртва тишина.

— Излизайте един по един! — За такава фраза английският му вече не достигаше. Гласът му предателски мина с една октава по-високо. Сотников се огледа за матросите, но техните лица явно не изразяваха гореща любов към приключенията.

— Другарю командир, да изчакаме спасителите? — с надежда попита Жуков. Ако не беше попитал, в следващата секунда и самият Сотников щеше да го предложи, но сега, с усилие съживявайки милия образ на любуващата се Галя, Сотников бавно заслиза по трапа. Отляво напипа контактен ключ. По дължината на коридора, облицован с някакво невероятно красиво дърво, се разля мека дневна светлина. Отдясно на един метър от трапа се виждаше полуотворена врата с лъщяща медна брава. Сотников дръпна вратата към себе си и още веднъж извика:

— Рашен гардз! Лейтенант Сотников! — Но явно никой не се заинтересува нито от фамилията му, нито от званието, нито дори от служебното положение.

Капитанската каюта, а това явно беше тя, поразяваше не толкова с разкошната мебелировка, колкото с това, че напомняше компютърния център на базата, само че с по-малки размери. Беше направо наблъскана с компютри (по екрана на единия още блещукаха бели звездички), факсови апарати и дявол знае още какво. Изглежда, че от тук човек можеше да се свърже не само с която и да е точка на нашия свят, но и, да кажем, със седмия пръстен на Сатурн. Липсваха само хората, въпреки че следите от явно скорошното им пребиваване се виждаха навсякъде. На бюрото имаше старателно подредени документи, отворена писалка с жълто (най-вероятно златно) перо лежеше върху чист лист хартия, като че ли пишещият се беше отделил за минутка.

Каютата на екипажа в края на коридора бе по-малко внушителна, но дори в нея имаше телевизор „Сони“ с еднометров екран. На масата в каюткомпанията бяха останали три прибора с остатъци от храна. От едната чиния към Сотников хищно се протягаше щипката на огромен океански краб. Хвърляйки любопитен поглед към бара, Сотников взе първата попаднала му бутилка — раздаде се гръмка бодра музика. Той веднага остави бутилката обратно. Музиката замлъкна.

— Човек и да погледне не може — процеди той през зъби.

След като огледа останалите помещения, той окончателно се убеди, че яхтата е необитаема и че тук е станало или убийство, или кърваво сбиване. Явно всичко се беше случило на палубата, защото във вътрешните помещения нямаше следи от кръв. Сега вече Сотников се изплаши истински. Но не толкова от количеството предполагаеми трупове (екипажът на една такава яхта би трябвало да се състои минимум от петима души), колкото от осъзнаването на факта, че се е намъкнал там, където първи влизат специалните служби. За това геройство определено нямаше да му дадат медал.

— Няма никой — викна той на матросите и се заизкачва нагоре по трапа.

— С две думи, всички са мъртви — мрачно цитира някакъв филм обикновено мълчаливият и замислен Енгизаров.

Посърналият Сотников с клюмнал перчем и шашардисаните матроси се върнаха на катера.

— Е, кво става? — попита Петренко. Усмивката бавно изчезна от лицето му при вида на стъкления поглед на Сотников.

— Изпратихте ли радиограма?

— Естествено, началник. Спасителят ще дойде след трийсет минути. Украинската служба за сигурност май ще се натресе по-рано — те сега все повече използват вертолети.

Екипажът на Р-275 чакаше мълчаливо.

След няколко минути в посърналото юлско небе наистина забръмча хеликоптер. Той увисна над катера, надигайки вълни наоколо. Люкът се отвори и отвътре хвърлиха въжена стълба, чийто край Енгизаров веднага хвана и понечи да прикрепи за фалшборда.

Надвиквайки шума, Жуков кресна в ухото му:

— Да не си откачил? Ще вземе да ни отнесе в небето. Като се изтърсим отгоре…

— Стига бе — махна Енгизаров, но все пак се усмихна.

На палубата като зрели круши се посипаха украинските кагебисти начело с риж полковник с тесни рамене и широк задник, който действително приличаше на круша. Съпровождаха го двама дълги лейтенанти.

— Полковник Иванов. Докладвайте обстановката.

Сотников нямаше ни най-малко желание да докладва на украински полковник — макар и с фамилията Иванов — за произшествието, но нищо не можеше да направи, само може би да скочи във водите на така и неподеленото с украинците море или да се скатае в разкошните апартаменти на мъртвата яхта. „Нашите вечно закъсняват“ — злобно си помисли той. Като че ли в отговор на обидните му мисли се показа втори хеликоптер. Докато приемаха на борда пасажерите му, кагебистите от родната база, се показа и спасителният кораб. Тъй че Сотников, за огромно облекчение (ако изобщо нещо можеше да облекчи състоянието му), трябваше да докладва едновременно на двама — украинският полковник круша Иванов и руският майор със сакраменталната фамилия Непейвода. Следва да се отбележи, че той явно я оправдаваше, тъй като по многочислените признаци внимателният наблюдател лесно би определил, че пред всички други напитки Непейвода предпочита спиртните.

Както се полага по устав, и двамата напсуваха Сотников за проявената самодейност, но точно поради това перчемът му се приповдигна и дори се закъдри. Сотников разбра, че ще му се размине. Разбра и че кагебистите са притеснени от нещо много сериозно.

Майорът и полковникът се прехвърлиха на борда на яхтата и слязоха в трюма. Майорът предварително беше наредил да не пускат никой друг на борда.

Трима аквалангисти от спасителния кораб огледаха дъното на „Глория“. Откъм десния борд бе открит замотан в мрежите труп на възрастен човек по шорти и тениска.

— Риба са ловили, мама му стара — изруга един от спасителите.

Закачиха трупа на лебедката и го изтеглиха на борда. Не откриха нищо друго.

— Отиваме да пообиколим наоколо. Може да изловим още някоя амфибия — делово каза командирът на спасителния кораб, жизнерадостният капитан трети ранг Сухомлински. Корабът спокойно се отдалечи.

Най-после от трюма на яхтата, зачервени и намусени като двама принцове, които не са си поделили наследството, на бял свят се показаха украинският Иванов и руският Непейвода. Непейвода притискаше към гърдите си обемист хартиен пакет, полковникът внимателно, както се носи чуждо дете, носеше в изпънатите си ръце прозрачна пластмасова кутия с компютърни дискети. Братята по професия, но не и по гражданство вяло си разменяха обиди, явно изчерпали заряда си още в недрата на „Глория“, където на четири очи можеха да използват, без да подбират всички възможни богатства на родния и на двамата руски език. Те се разположиха в кубрика и започнаха да сортират плячката си, правейки опити да я поделят.

— Другарю майор — наложи се на Сотников да прекъсне строгите им мъжки игри, — имаме връзка със спасителния кораб!

Майорът се качи в рубката, а полковник Иванов, когото никой не търсеше, се потътри след тях.

— Така… Така… Разбрах… Така… Не разбрах, повтори… Какво, какво казваш? Кларк? Как? Норман Кларк?! Да… Да… Какво? По-силно! Така… Да… Жив ли е? Какво… Сега ще повикаме! Какво? Военен? Така… Така… Чакайте! Това е, край на връзката!…

Лицето на украинския полковник, изпреварен минимум с половин дължина, представляваше жална гледка. Сотников разбра, че си е спечелил сериозен враг.

— Спасителите искат хеликоптер и лекар. Сергеев! — викна Непейвода на пристигналия с него мичман, който скучаеше на палубата. — Свържи се с базата, кажи, че аз съм наредил. Открили са матрос от „Глория“ върху надуваем сал. Полумъртъв е, загубил е много кръв. Ако оживее, ще запишем показанията му на брега. Яхтата принадлежи, по-точно принадлежала е, на самия капитан, Норман Кларк. Явно нашите са изловили точно него. Матросът съобщил, че екипажът се е състоял от капитана и шестима души от различни страни. Всички те освен капитана са били на не повече от трийсет, така че по всичко личи, че нашето тяло е именно Кларк. Но не това е най-важното, право ли думам, другарю Иванов? — Иванов кимна и се изчерви. — Оказва се, че си е имало съвсем истинска битка. Рано сутринта към яхтата се приближил неизвестен вертолет, от него слезли трима души, според матроса внушителни и явно добре познати на собственика.

— Предобед заедно ловили риба със същата тази мрежа, после седнали на кърмата на задушевен разговор. После изведнъж започнали да стрелят. Вероятно са били професионалисти в това отношение, не са доубили само един, и то явно защото са го помислили за мъртъв. После се върнал хеликоптерът да ги вземе, между другото е бил зелен, вероятно армейски. Слезлите от него хора бързо изхвърлили труповете зад борда. В бързината не видели матроса, който бил изпълзял зад надуваемия сал. Когато въздушните пратеници отлетели, той се отдалечил със сала, страхувал се, че ще се върнат и ще го довършат. Та така, другарю Иванов! Такива ми ти работи. Капитан-лейтенант, пълен напред! Към базата. Спасителят ще вземе яхтата на буксир. Кръстословиците ще ги решаваме на сушата, нали, пане полковник?

 

 

Нито екипажът на Р-275 начело със симпатичния донжуан Сотников, нито екипажът на спасителя под командването на жизнерадостния капитан Сухомлински, нито дори полковник Иванов можеха да си представят каква едра риба са извадили от мрежата. Единствено външно откровеният, а всъщност професионално умеещ да си държи езика зад зъбите майор от специалния отдел на базата на руския Черноморски флот Непейвода си представяше в общи линии мащабите на личността, връзките и положението на милиардера, собственика на вестникарско-издателска империя, простряла пипалата си по всички краища на света, от Аляска до Мелбърн. Норман Кларк притежаваше няколко телевизионни компании, той бе близък с половин дузина президенти на САЩ, няколко арабски крале и шейхове, а също и редица генерални секретари на ЦК на КПСС. Той издаваше нетленните „произведения“ на генералните секретари с разкошни корици и на всички световни езици. Да, не всеки ден Черно море донася подобен улов.

Още същата вечер много вестници по света дадоха кратка информация за случилото се, засега без коментари.

Затова пък на следващия ден горещата новина зае първите страници на вестниците заедно със съобщенията за посещенията на министър-председатели, крале и президенти. Писаха се всякакви неща, някои изразяваха искрено съболезнование, някои тихомълком злорадстваха, но всички като че ли се интересуваха не толкова от смъртта, колкото от историята на живота на американския милиардер, когото журналистите ценяха най-малкото за това, че със своята екстравагантност и непредсказуемост им даваше обилен материал за най-различни рубрики на вестниците им — от финансовата колонка до лекомислената, но обожавана от читателите светска хроника.

Ето какво писа например солидният „Уошингтън Поуст“:

„Гибелта на Норман Кларк, за причината на която се носят толкова много и противоречиви слухове, е голяма загуба не само за националните масмедии, но и лично за президента Клинтън, който изрази дълбоките си съболезнования на семейството на покойния. Дори вечният делови партньор и едновременно конкурент на Кларк Рупърт Мърдок заяви пред нашия кореспондент, че е искрено опечален от гибелта на Кларк, с когото въпреки противоречията са го свързвали топли, приятелски отношения.“

„Файненшъл Таймс“ реагира така:

„Неочакваната и тайнствена гибел на Норман Кларк причини рязко падане на курса на акциите на компанията му. Едрите притежатели на акции поискаха от правителството на Клинтън и финансовото министерство спешна проверка на състоянието на нещата в компаниите, принадлежащи на Кларк. В деловите кръгове се носят слухове за нестабилното финансово положение на корпорацията на Кларк вследствие на неудачни инвестиции в широкомащабни проекти, в това число в Източна Европа и бившия СССР.“

Френският „Либерасион“, съобщавайки за гибелта на един от най-известните американци през последното десетилетие, информира читателите си за това, че президентът на Франция Франсоа Митеран е изпратил съболезнователна телеграма на близките на загиналия.

Немският „Ди Велт“ окачестви като нелишени от основания слуховете за набелязана среща между Норман Кларк, известен още по съветско време с близките си отношения с управляващата върхушка на СССР, с президента на Русия.

„Дейли Мирър“ писа със свойствения си тон и любов към точните подробности:

„Кларк е мъртъв. Империята е разорена. Ще ни липсва този забележителен и уважаван от нас конкурент. Милиардите на Кларк се оказаха сапунени мехури, отнесени в небитието при един силен порив на вятъра. Трябва да се отдаде дължимото на смелостта и предприемчивостта на Кларк, който след като веднъж изгуби контрола над създадената от него «Кларк Къмпани», не само че си го върна, но и разшири бизнеса, присъединявайки към печатните средства за информация и няколко телевизионни компании в различни страни. Но този път няма кой да спасява разпадащия се бизнес. Многобройните представители на семейството на Кларк отказват коментар. Само най-малкият син Роджър Кларк, собственик на нефтена компания в Далас, заяви, че естествено му е мъчно за баща му, семейството им е понесло тежка загуба, но никой от неговите членове не е сериозно развълнуван от паричните щети и вероятния банкрут, тъй като отдавна никой от тях не работи в компаниите на баща им. Също никой от тях не е разчитал на наследство, тъй като Кларк заявил много отдавна и съвсем официално, че няма да остави наследство на децата си, понеже винаги е смятал получаването на голямо наследство за фактор, унищожаващ деловата инициатива на следващото поколение.“

Руските демократични вестници реагираха удивително еднообразно. Създаваше се впечатлението, че всички те, като в доброто старо време, са се вслушали в мекия, но безпрекословен глас, разнасящ се в слушалката на телефона, на чиято шайба по-рано бе гербът на СССР.

От останалите се отличаваше само „Московски комсомолец“, който, както винаги, без да подбира изразите, разказа на читателите си за трагедията в Черно море:

„Норман Кларк е известен в Русия най-вече като главният западен издател на съветските генерални секретари и с това, че издаваше в Америка разкошния журнал на Културния фонд «Възраждане». Сега управителите и оберкелнерите на «Метропол», където Кларк обикновено отсядаше, могат да си отдъхнат, избавени от безкрайните капризи и претенции на разглезения клиент, а също и от наистина царските бакшиши, които той раздаваше наляво и надясно. «Метропол» все пак имаха късмет. Веднъж, минавайки транзит през Лисабон, екстравагантният Кларк се скарал с персонала и управителя на хотел «Риц» и бил принуден да напусне апартамента. Преди това обаче намерил някакъв биологически институт в Лисабон, откъдето купил кутийка охранени лабораторни бълхи. Напускайки «Риц», той изпразнил кутийката в асансьорната шахта. На сутринта администрацията на хотела била принудена да евакуира гостите до един.“

Вестник „Днес“, деликатно въздържайки се от политически оценки на случилото се, помести информацията за гибелта на Кларк в рубриката „Произшествия“, където обикновено съобщаваше за криминално разчистване на сметки, убийства на банкери и авторитетни личности от престъпния свят, пожари и катастрофи. Затова пък публикува на четвърт страница материал от своя кореспондент Пьотър Зотов, който бе отишъл в Севастопол и дори поразпитал няколко свидетели. Мнението на кореспондента на „Днес“ се свеждаше до това, че става дума за съвсем обикновено криминално убийство, свързано с факта, че в последно време „приятелят“ на Русия Норман Кларк бе пряко ангажиран с търговията с оръжие и доставянето му в горещите точки на бившия СССР и на двете враждуващи страни. Пьотър Зотов, позовавайки се на анонимен представител на щаба на Черноморския флот, изказваше предположението, че в този трагичен за него ден съдбата на Норман Кларк се е пресякла прекалено рязко с интересите на определени кръгове от Министерството на отбраната и военнопромишления комплекс, опитващи се в последно време да монополизират целия оръжеен пазар в рамките на бившия СССР и съседните държави. Впрочем Зотов не настояваше, че това е правилната версия. Той обаче изразяваше определена увереност в криминалната основа на тайнственото морско произшествие.

Най-оригиналните версии бяха изказани естествено от булевардната преса, които изразяваха емоциите си по много подобен начин във всички страни въпреки цялото си разнообразие.

Марсилското издание „Анкор“ щедро приписа на Кларк рядка мъжка сила, приписвайки му брой едновременни любовници, съответстващ на броя на годините му. С една от възлюбените му, осемнайсетгодишната Патриция Морше, вестникът помести обширно интервю, в което младата Патриция се изказваше възторжено за любовните вкусове на покровителя си, но се оплакваше от прекаленото му скъперничество. Тук момичето явно не беше улучило, защото, ако нещо липсваше на Кларк, то бе именно скъперничеството. Патриция с несвойствена за осемнайсетгодишно създание разсъдливост предполагаше, че трагедията е била причинена от ревност. „Преди да замине на това пътешествие, Норман ми беше казал, че има проблеми с някаква страстна американка, живееща в Москва, с която освен това го свързвали и заплетени финансови отношения“ — каза Патриция. На снимката, поместена в „Анкор“, приказливата девойка приличаше на тормозен от родителите си пубер.

Но най-дръзката версия бе изказана от английския „Уиндоу“. Вестникът писа с твърда увереност, че всъщност целият издателски и телевизионен бизнес на Кларк е служел за прикритие на основната му дейност, носеща баснословни доходи. Според вестника Кларк бе собственик на световна мрежа от публични домове и през постсъветските времена се бе опитал да оплете в мрежата си и свободна Русия. Именно на среща с мафията, контролираща пазара на живо месо в Русия и бившите й републики, отивал Норман Кларк на борда на собствената си яхта „Глория“, оборудвана като разкошен публичен дом. Представителите на мафията пристигнали с огромен хидроплан, но предложенията на Кларк не ги задоволили. В крайна сметка „търговецът на любов“ се превърнал в труп.

Вестниците, принадлежащи на „Кларк Къмпани“ излязоха с траурни рамки и огромни портрети на починалия.

 

 

Спорът между Русия и Украйна в лицето на майор Непейвода и полковник Иванов бе решен в полза на Москва, откъдето със специален полет пристигна един много сериозен полковник и иззе всички трофеи, набавени от „Глория“ с риск за живота. Непейвода се подчини на пряка заповед отгоре, Иванов бе принуден да изпълни разпореждането на самия президент на Украйна.

Бележки

[1] Превод Валери Петров