Астрид Линдгрен
Ето го пак Карлсон от покрива (7)

КАРЛСОН МРАЗНИ НАЙ-ДОБРЕ НА ТЪМНО

През процепа на пощенската кутия на външната врата се шмугна дълъг тел. Той не се виждаше, защото в антрето беше тъмно като в рог, но се чу ужасно тракане и стъргане — да, Филе и Руле вече идеха.

Дребосъчето и Карлсон се бяха свили под кръглата маса във вестибюла и чакаха. Така седяха вече най-малко от един час. По едно време Дребосъчето дори задряма, но се събуди стреснато, когато започна да се трака в пощенската кутия — вай, значи те наистина идеха! Дребосъчето веднага се разбуди напълно и така се изплаши, че по гърба му полазиха мразовити тръпки, докато Карлсон замърка доволно в тъмнината.

— Хой, хой — прошепна той, — хой, хой!

Представете си, че една ключалка може да се отвори толкова лесно — само с един тел! Ето че вратата предпазливо се открехна и някой влезе. Някой беше в антрето. Дребосъчето притаи дъх, защото това бе действително ужасно! Разнесе се шепот и после крадливи стъпки … Но след това страшен трясък, ой, какъв трясък и два приглушени вика! После фенерът на Карлсон внезапно светна под масата и не по-малко внезапно угасна, но в този кратък миг той освети една ужасна и смъртоносна мумия, облегната на стената и зловещо ухилена със зъбите на чичо Юлиус. Тогава откъм капана за крадци се разнесоха нови викове, този път малко по-силни.

После събитията се заредиха едно след друго. Дребосъчето съвсем се обърка. Той дочу отваряне на врати и чичо Юлиус и госпожица Рог пристигнаха в тръс. В същото време долови бързи стъпки, които бягаха през антрето, и чу как Мамичка се повлече по пода, когато Карлсон я издърпа, към себе си с каишката на Бимбо, закрепена около врата и. Той чу също как госпожица Рог натисна няколко пъти прекъсвача на лампата, за да светне, но Карлсон беше развъртял всички бушони на таблото в кухнята — „Най-добре се мразни на тъмно“, обясни той — и затова госпожица Рог и чичо Юлиус стояха безпомощни и не можеха да запалят лампите.

— Каква страхотна гръмотевична буря! — затюхка се госпожица Рог. — Ама че шум, а? Нищо чудно, че са прекъснали електрическия ток.

— Дали наистина беше гръм? — попита чичо Юлиус. — Аз пък мислих, че е съвсем друго нещо.

Но госпожица Рог го увери, че веднага разпознавала гръмотевицата от други шумове.

— Какво друго би могло да бъде? — учуди се тя.

— Аз пък си мислех, че някои фантасмагорчовци от света на приказките може да са си дали среща тук тази нощ — рече чичо Юлиус.

Всъщност той каза „фанфафмагорфовфи оф фвефа на прикафкифе“, тъй като фъфлеше, та пушек се дигаше. Дребосъчето се досети от какво е това фъфлене. Чичо Юлиус не си бе сложил изкуствените зъби, но момчето веднага пак забрави всичко. Сега нямаше време да мисли за друго освен за Филе и Руле, а къде бяха те? Изчезнали ли бяха? Не беше чул външната врата да се захлопва след тях, та сигурно се криеха някъде в мрака на антрето, спотаени може би зад връхните дрехи на закачалката. О, какъв ужас! Дребосъчето се притисна колкото можеше по-близо до Карлсон.

— Спокойствие, само спокойствие — прошепна Карлсон. — Скоро ще дойдат пак.

— Да, ако не е едното, то ще е другото — обади се чичо Юлиус. — В фази къффа човек не може да фпи фпо-койно.

После той и госпожица Рог се прибраха по стаите си и отново настъпи тишина. Карлсон и Дребосъчето останаха под масата и зачакаха. На Дребосъчето му се стори, че е минала цяла вечност. „Г-р-р-р-пи-пи-пи“и „г-р-р-аш“, се разнесоха отново, слабо и сякаш отдалеч, разбира се, но все пак бяха очевиден признак, че чичо Юлиус и госпожица Рог бяха потънали в сън.

Тогава Филе и Руле се промъкнаха крадешком в тъмнината. Вървяха много внимателно, а до капана за крадци се спряха и ослушаха. В мрака се долавяше как дишат. Беше ужасно. Сетне запалиха своите джобни фенерчета, да, те също си имаха фенерчета, и техните лъчи започнаха да блуждаят из стаята. Дребосъчето затвори очи, сякаш мислеше, че така ще стане по-невидим. За щастие краищата на покривката на масата се спускаха много надолу, но все пак колко лесно можеха Филе и Руле да ги открият в тяхното скривалище — него, Карлсон и Мамичка. Дребосъчето примижа с очи и притаи дъх. Той чу Филе и Руле да си шепнат съвсем близо до него.

— Видя ли призрака? — попита Филе.

— И как още — рече Руле. — Беше ей там, до стената, но сега го няма.

— Това е най-призрачното жилище в цял Стокхолм, но ние си го знаем отдавна — каза Филе.

— Уф, хайде да се махаме оттук — предложи Руле. Но Филе не искаше.

— За нищо на света! Срещу десет хиляди крони съм готов да изтърпя няколко роти от призраци, можеш да си запишеш това!

Той вдигна тихо столовете от капана за крадци и ги постави настрана. Сигурно за да не му се пречкат, ако се наложи да излезе бегом от апартамента. В същото време той сърдито недоволствуваше от лошите деца в тази къща, които се забавляват, като спъват гостите си.

— Тръшнах се по лице, право върху едното око — ругаеше той. — Каква ли синина ще ми излезе заради тези безобразни деца!

После Филе отново освети с фенерчето си всички ъгли и закътани места в стаята.

— Да видим сега накъде водят тия врати и къде да търсим — заяви той.

Светлината блуждаеше насам-натам и колкото пъти достигаше масата, Дребосъчето замижаваше и се правеше съвсем мъничък. Отчаяно свиваше краката си, защото му се струваха огромни и като че ли не се побираха под покривката, а нарочно стърчаха навън, та Филе и Руле да ги видят.

В разгара на всичко това той забеляза, че Карлсон пак прави нещо с Мамичка. Светлината се бе отместила и под масата беше тъмно, но не чак толкова, че Дребосъчето да не види как Карлсон изтиква навън Мамичка, за да я изправи с гръб към масата. В това положение я освети след малко фенерът на Филе и лъчът му попадна точно върху ужасната й усмивка. И тогава отново се разнесоха два приглушени вика, последвани от бързи стъпки в посока към антрето.

Карлсон изведнъж се оживи.

— Хайде — изсъска той в ухото на Дребосъчето. После запълзя бързо като таралеж по пода, дърпайки с каишката Мамичка подире си, и изчезна в стаята на Дребосъчето. Момчето го последва.

— Какви прости хора! — възмути се Карлсон и затвори вратата след себе си и Дребосъчето. — Не могат да различат призраци от мумии! Това е чисто невежество!

Той открехна предпазливо вратата и нададе ухо към тъмния вестибюл. Дребосъчето също се ослуша с надеждата да чуе как входната врата ще се затръшне след Филе и Руле, но, уви, нищо подобно не се случи. Те наистина бяха още там и той ги чу да разговарят тихо.

— Десет хиляди крони — не отстъпваше Филе. — Не забравяй това! Да знаеш, че не се оставям на някакви си призраци да ме плашат.

Мина известно време. Карлсон упорито слухтеше.

— Сега влязоха при Юлчо Приказката — оповести той. — Хой, хой, значи имаме време да пошетаме!

Той свали каишката от врата на Мамичка и нежно я положи в леглото на Дребосъчето.

— Хопала, тралала, Мамичко, най-сетне ще можеш да поспиш — рече той и я зави грижовно, както майка завива детето си за през нощта. Сетне махна с ръка на Дребосъчето.

— Погледни я, не е ли божествена! — умили се Карлсон и освети своята мумия с джобното фенерче. Дребосъчето потръпна. Както лежеше там, втренчила в тавана черните си опулени очи и с ужасяващата си усмивка, Мамичка можеше да изплаши до смърт всеки. Но Карлсон я потупа доволно, а след това дръпна чаршафа и одеялото и я зави презглава. Той дори взе и кувертюрата, която госпожица Рог бе сгънала и поставила върху един стол, когато дойде да пожелае на Дребосъчето лека нощ. Карлсон грижливо застла с нея леглото. „Може би за да не мръзне Мамичка“, помисли си Дребосъчето и се разкикоти. Сега вече нищо не се виждаше от нея. Освен пълното й топчесто тяло, което издуваше завивките.

— Хопала, тралала, Дребосъче — каза Карлсон. — Сега и ти трябва да си поспиш малко.

— Къде? — попита Дребосъчето с безпокойство, тъй като по никакъв начин не искаше да спи до Мамичка. — Не мога да легна в леглото, когато Мамичка …

— Не, но отдолу — отсече Карлсон и запълзя под леглото, бърз като таралеж, а Дребосъчето го последва с възможно най-голяма скорост.

— Сега ще чуеш типично шпионско хъркане — съобщи Карлсон.

— Нима шпионите хъркат по особен начин? — попита с изненада Дребосъчето.

— Разбира се, те хъркат коварно и опасно, та човек може да пощурее. Ето как: юууууу, юууууу, юууууу.

Шпионското хъркане отекна застрашително — засилващо се и стихващо ръмжене. То наистина звучеше коварно и опасно. При това и доста силно. Дребосъчето се разтревожи:

— По-тихо, Филе и Руле могат да дойдат!

— Именно! Тогава ще е необходимо шпионско хъркане — обясни Карлсон.

В същия миг Дребосъчето чу, че някой хвана бравата. Вратата се пооткрехна. В стаята проникна светлинен лъч, а след това Филе и Руле се промъкнаха пипнешком.

Карлсон хъркаше коварно и опасно, а Дребосъчето отчаяно мижеше, макар всъщност да нямаше нужда. Той вече беше невидим. Кувертюрата на леглото висеше чак до пода, като прикриваше него и Карлсон от всякаква нахална светлина и от всякакви дебнещи очи.

— Юуууу — хъркаше Карлсон.

— Най-сетне попаднахме, където трябва — рече Филе с тих глас. — Едно дете не хърка така. Трябва да е той. Я виж каква шишкава буца лежи там. Това може да бъде само той.

— Юууууу — проточи Карлсон сърдито. От начина по който изхърка, стана ясно, че не иска да го наричат шишкава буца.

— Приготви ли белезниците? — попита Руле. — Най-добре е да му ги сложим, преди да се събуди.

Кувертюрата на леглото се поразмърда, а сетне се чу как Филе и Руле хлъцнаха. Дребосъчето разбра, че са се натъкнали на зловещата усмивка на ужасната и смъртоносна мумия, която почиваше върху възглавницата. Но вероятно бяха свикнали вече с нея и не се плашеха толкова лесно, тъй като нито извикаха, нито избягаха, а само хлъцнаха.

— Уф, това било кукла — обади се Филе леко смутен. — И то каква кукла, фу, по дяволите! — затюхка се той и като че ли отново зави мумията, защото кувертюрата зае предишното си положение.

— Но я ми обясни тогава — подхвана Руле, — как е дошла тук тази кукла? Нали преди малко беше във вестибюла?

— Имаш право — замислено рече Филе. — А кой хърка всъщност?

Но Филе не успя да узнае това, защото точно тогава откъм вестибюла се чуха стъпки, които приближаваха. Дребосъчето разпозна тежките крачки на госпожица Рог и трескаво си помисли, че сега щеше да последва една олелия, по-страшна и от гръмотевицата.

Но нищо подобно не стана.

— Бързо в радегоба! — изсъска Филе и преди Дребосъчето да успее да мигне, Филе и Руле се вмъкнаха в неговия гардероб.

Тогава Карлсон се оживи. Бързо като таралеж той пропълзя до гардероба и здравата заключи вратата. След това пак тъй бързо изпълзя обратно до предишното си място под леглото и в следващата минута госпожица Рог влезе в стаята, почти като Лусия^[1] в бялата си нощница и със запалена свещ в ръката.

Дребосъчето разбра, че е застанала до леглото, когато зърна палците на краката й под ръба на кувертюрата. В същото време чу строгия й глас високо над главата си:

— Дребосъче, ти ли влезе преди малко в моята стая и светеше с джобно фенерче?

— Не, не бях аз — заекна Дребосъчето, без да се замисли.

— А тогава защо си буден? — запита госпожица Рог подозрително и сетне прибави: — Не говори през одеялото, защото не разбирам какво казваш!

Кувертюрата прошумя, понеже госпожица Рог я дръпна от издутината, която смяташе за глава на Дребосъчето. След това се разнесе силен рев.

„Клетата госпожица Рог, тя не е свикнала като Филе и Руле да вижда ужасни и смъртоносни мумии“, помисли си Дребосъчето.

Той разбра, че е време да излезе отдолу. Така и така щяха да го открият, а освен това той се нуждаеше от помощ в борбата си с Филе и Руле. Трябваше да ги измъкнат от гардероба, пък ако ще да се разкрият наведнъж всички световни тайни.

И така Дребосъчето изпълзя на бял свят.

— Не се страхувайте — каза той плахо. — Мамичка не е опасна, но в гардероба се крият двама крадци.

Госпожица Рог още не можеше да се съвземе след срещата си с Мамичка. Беше сложила ръка върху сърцето си и дишаше тежко, но когато Дребосъчето заговори за крадците в гардероба, почти се ядоса.

— Що за глупости измисляш! Крадци в гардероба! Не говори врели-некипели!

Но за всеки случай пристъпи към гардероба и извика:

— Има ли някой там?

И тъй като не получи никакъв отговор, тя се ядоса още повече.

— Отговорете! Има ли някои там? Ако не сте там, поне си кажете!

Но след това внезапно се чу леко трополене в гардероба, и тя разбра, че Дребосъчето е казало истината.

— О, храбро момче! — провикна се тя. — Нима ги, който си толкова малък, си затворил вътре двама големи, силни крадци? О, колко си храбър!

Нещо затропа под леглото и отдолу изпълзя Карлсон.

— Представи си пък, че той не е толкова храбър — каза той. — Представи си, че аз направих всичко това!

Той хвърляше сърдити погледи ту към госпожица Рог, ту към Дребосъчето.

— И си представи, че аз съм храбър и чудесен във всяко едно отношение — продължи той. — И умен, и доста красив, а освен това не съм никаква шишкава буца, ясно ли е?

Госпожица Рог побесня от яд, когато видя Карлсон.

— Ти … ти … — закрещя тя, но сетне разбра, че нито времето, нито мястото са подходящи да се кара на Карлсон за палачинките, защото в момента трябваше да мисли за по-важни неща. Тя се обърна рязко към Дребосъчето.

— Веднага изтичай и събуди чичо си Юлиус, за да се обадим в полицията … Вай, тогава трябва да си метна един халат — рече тя и стреснато погледна своята нощница. После бързо излезе. Дребосъчето я последва. Но преди това изтръгна зъбите на Мамичка. Беше му ясно, че сега те ще бъдат по-необходими на чичо Юлиус, отколкото на нея.

В спалнята гърмеше с пълна сила „г-ррр-пи-пи-пи“, защото чичо Юлиус спеше като послушно детенце.

Започваше да се развиделява. В дрезгавата утринна светлина Дребосъчето видя водната чаша върху нощното шкафче. Той пусна в нея зъбите и те паднаха вътре с плясък. До чашата лежаха очилата на чичо Юлиус и пликчето с бонбони на Карлсон. Дребосъчето взе пликчето и го пъхна в джоба на пижамата си, за да го върне на Карлсон. Нямаше защо чичо Юлиус да го вижда, когато се събуди, и да се чуди как е попаднало там.

Дребосъчето имаше чувството, че друг път на нощното шкафче лежеше още нещо. Вярно, часовникът и портфейлът на чичо Юлиус! Сега ги нямаше там. Но това в момента не го интересуваше. Той имаше за задача да събуди чичо Юлиус и го направи.

Чичо Юлиус се стресна в съня си и рязко скочи.

— Какво има пък фега?

Той бързо постави зъбите си и каза:

— Наистина в най-скоро време ще си отида във Вестерьотланд след тези бурни нощи … И там ще спя 16 часа подред!

„Добре, че си получи навреме зъбите за това изречение“, помисли си Дребосъчето и веднага се залови да обяснява на чичо Юлиус защо трябва да дойде оттатък, и то веднага.

Колкото можеше по-бързо, чичо Юлиус закрачи натам. Дребосъчето се затича подире му, госпожица Рог ги пресрещна задъхана и тримата вкупом се втурнаха в стаята на Дребосъчето.

— Ах, любезни господин Янсон, крадци! Можете ли да си представите това! — викаше госпожица Рог.

Щом влезе в стаята, Дребосъчето забеляза, че Карлсон го няма. Прозорецът беше отворен. Трябва да е излетял към своята къщичка. Това беше добре, направо отлично! В такъв случай нито Филе и Руле, нито полицаите щяха да го видят, а това бе толкова отлично, че изглеждаше почти невероятно!

— В гардероба са — заяви госпожица Рог с глас, в който се усещаше и страх, и задоволство. Но чичо Юлиус посочи шишкавата буца в леглото на Дребосъчето и каза:

— Няма ли да е по-добре първо да събудим Дребосъчето?

После учуден се взря в момчето, което стоеше до него.

— Но както виждам, той е вече буден. А кой лежи тогава в неговото легло?

Госпожица Рог потръпна. Тя много добре знаеше кой лежи в леглото. Нещо много по-ужасно дори и от крадците.

— Една страхотия — каза тя. — Една ужасна страхотия! Дошла вероятно от света на приказките.

Очите на чичо Юлиус светнаха. Той наистина не се уплаши. Не, дори потупа буцата, която се надигаше под одеялото. — Нещо шишкаво и страхотно от света на приказките. Непременно трябва да го видя, преди да се разправим с каквито и да било крадци!

Той бързо отдръпна завивката.

— Хи-хи! — рече Карлсон и се изправи възхитен в леглото. — Ами ако това съвсем не е някой, дошъл от света на приказките, а само моята нищожна особа? Каква измама, а?

Госпожица Рог се вторачи огорчена в Карлсон, а чичо Юлиус също изглеждаше много разочарован.

— Това хлапе и през нощта ли остава тук? — попита той.

— Да, но когато ми остане време, ще му извия врата — закани се госпожица Рог. След това обаче страхливо хвана чичо Юлиус за лакътя.

— Любезни господин Янсон, трябва да се обадим в полицията!

Тогава се случи нещо неочаквано. Откъм гардероба прозвуча суров глас:

— Отворете в името на закона! Полиция!

Госпожица Рог, чичо Юлиус и Дребосъчето останаха изумени, докато Карлсон само се разлюти.

— От полицията ли… Разправяйте на старата ми шапка, глупави крадци, мошеници!

Филе се обади от гардероба и каза, че се предвижда строго наказание за онези, които заключват полицаи, дошли да арестуват опасни шпиони. „Да, хитро го измислиха този път“, помисли си Дребосъчето.

— И бъдете любезни веднага да отворите — изкрещя Филе.

Тогава чичо Юлиус послушно отиде да им отвори. Отвътре изскочиха Филе и Руле, които изглеждаха толкова ядосани и тъй напомняха на истински полицаи, че чичо Юлиус и госпожица Рог наистина се изплашиха.

— Но какви полицаи сте вие — каза чичо Юлиус колебливо, — след като нямате униформа?

— Това е, защото сме от тайната полиция за обществения ред и сигурността — обясни Руле.

— И дойдохме да заловим онзи там — рече Филе и посочи Карлсон. — Това е един много опасен шпионин!

При тези думи госпожица Рог нададе своя известен вледеняващ смях.

— Шпионин! Онзи там! Хайде де! Това е един от отвратителните съученици на Дребосъчето.

Карлсон рипна от леглото.

— И при това съм най-добър в класа — добави той усърдно, — защото мога да си мърдам ушите … да, и аритметиката я мога, разбира се.

Но Филе не се хвана на въдицата. Той заплашително пристъпи към Карлсон с белезници в ръце. И вече се бе приближил съвсем, когато изведнъж Карлсон здравата го ритна по кокалчето на глезена. Филе пусна една дълга ругатня и заскача на куц крак.

— Там ще ти излезе синьо — доволно заяви Карлсон и Дребосъчето си помисли, че крадците очевидно се сдобиваха с много синини. Едното око на Филе бе съвсем подпухнало и посиняло. Така му се пада — реши Дребосъчето, щом е дошъл да отвлече неговия собствен Карлсон и да го продаде за десет хиляди крони. Отвратителни крадци, те си заслужават всяка синина, която получават!

— Това не са никакви полицаи, те лъжат — каза той. — Сигурен съм, че са крадци.

Чичо Юлиус се почеса замислено по врата.

— Тая работа трябва да се проучи — каза той и предложи да седнат всички във всекидневната, за да изяснят дали Филе и Руле са крадци, или не.

Междувременно навън бе станало почти светло. През прозореца на всекидневната се виждаше как звездите на небето са избледнели. Настъпваше нов ден. Най-съкровеното желание на Дребосъчето беше да отиде най-сетне и да си легне, вместо да седи тук и да слуша лъжите на Филе и Руле.

— Наистина ли не сте чели във вестника, че един шпионин лети из Васастан? — започна Руле и извади от джоба си вестникарска изрезка.

Тогава обаче чичо Юлиус се намеси с покровителствен тон:

— Не бива да се вярва на всички щуротии, които се пишат по вестниците — заяви той. — Но няма да ми струва нищо да прочета още веднъж съобщението. Почакайте да си взема очилата!

Той отиде в спалнята, но бързо се върна и изглеждаше сърдит.

— Хубави полицаи! — извика той. — Задигнали сте портфейла и часовника ми. Бъдете любезни да ми ги върнете моментално!

Филе и Руле обаче също се разсърдиха ужасно.

Опасно било да се обвиняват полицаи в кражба на портфейли и часовници, твърдеше Руле.

— Не ви ли е известно, че това се нарича обида на чест? — развика се Филе. — И ако човек обиди на чест един полицай, може и в затвора да отиде.

Изглежда, че на Карлсон нещо му хрумна, защото внезапно се разбърза. Втурна се навън точно като чичо Юлиус и почти толкова бързо се върна, но тъй ядосан, че чак ръмжеше.

— А моето пликче с бонбони? — извика той. — Кой ми го е взел?

Филе застрашително се надигна срещу него.

— Да не би нас да обвиняваш, а?

— О, не, да не съм луд! — отрече Карлсон. — Обида на чест е нещо, от което се пазя като от огън. Но мога да кажа, че ако този, който е взел пликчето, не ми го върне веднага, ще получи синина и по другото си око.

Дребосъчето побърза да извади пликчето.

— Ето го — каза той и го връчи на Карлсон. — Прибрах го, за да ти го дам.

Тогава Филе се усмихна пренебрежително.

— Ето, виждате ли! А смятате, че може да обвинявате нас за всичко.

Досега госпожица Рог не бе продумала, но изведнъж пожела да вземе участие в изясняването на случая.

— Съвсем ми е ясно кой е задигнал часовника и портфейла. Същият, който не прави нищо друго освен да краде — кифлички, палачинки и всичко, което му попадне!

Тя посочи Карлсон, който се разяри.

— Внимавай! Това е обида на чест, а то е опасно. Не знаеш ли това, глупачко такава!

Но госпожица Рог не обърна никакво внимание на Карлсон. Тя искаше да говори сериозно с чичо Юлиус. Според нея, не би било чудно, ако тези господа са наистина от тайната полиция, защото изглеждали доста свестни, прилично облечени и прочее. Госпожица Рог мислеше, че крадците имали мръсни, окъсани дрехи, тъй като никога през живота си не бе виждала крадец.

Филе и Руле се зарадваха и останаха много доволни от тези думи. Филе изтъкна, че още от самото начало разбрал какъв умен и чудесен човек е тази дама и че бил очарован от случая да се запознае с нея. Той дори се обърна към чичо Юлиус, за да получи подкрепа.

— Нали е много миличка? Какво ще кажете?

Чичо Юлиус явно не се бе замислял по този въпрос, но сега бе принуден да се съгласи с Филе, а госпожица Рог сведе очи и поруменя.

— Да, миличка, като гърмяща змия — промърмори Карлсон. Той седеше до Дребосъчето в един ъгъл, лапаше бонбони и шумно ги хрускаше, но когато пликчето се изпразни, рипна и заподскача из стаята. На пръв поглед подскоците му изглеждаха като някаква игра, но постепенно Карлсон се озова зад столовете, където седяха Филе и Руле.

— С такова сладурче човек би пожелал да се среща по-често — продължи Филе, а госпожица Рог поруменя още повече и отново сведе очи.

— Да, да, хубави са тези приказки за сладурчета и прочие — рече нетърпеливо чичо Юлиус, — но аз искам да знам къде са часовникът и портфейлът ми!

Филе и Руле като че ли не го чуха. Филе изглеждаше така захласнат по госпожица Рог, че не обръщаше внимание на нищо друго.

— А има и приятна външност, какво ще кажеш, Руле? — отбеляза той тихо, но така, че госпожица Рог да го чуе. — Какви красиви очи … и такъв един очарователен, добродушен нос, на който може да се разчита по всяко време. Не си ли на същото мнение, Руле?

Тогава госпожица Рог подскочи на стола си и очите й се ококориха като чинии.

— Какво? — извика тя. — Какво казахте? филе се запъна.

— Ами, казах само… — започна той, но госпожица Рог не му даде да продължи.

— Така значи, това бил Филип, доколкото разбирам — заяви тя и се ухили не по-малко ужасно от Мамичка или поне така се стори на Дребосъчето.

Филе се изненада.

— Откъде знаете името ми? Може би сте чували да се говори за мен?

Госпожица Рог кимна мрачно.

— Дали съм чувала! Всемилостиви боже, и как още! А този тук е сигурно Рудолф? — и тя посочи Руле.

— Да, но откъде знаете? Може би имаме някой общ познат — чудеше се Филе и изглеждаше доволен и изпълнен с очакване.

Госпожица Рог отново кимна мрачно.

— Убедена съм в това! Нали познавате госпожица Фрида Рог от улица „Фрей“? Нали и тя има нос, на който може да се разчита по всяко време, а?

— Макар че твоят нос не е добродушен картоф, а по-скоро краставица с брадавици — обади се Карлсон.

Изглежда, че Филе все пак не се интересуваше от носове, защото доволното му изражение се бе стопило. Вместо това се усещаше, че той непременно иска да изчезне оттук, а и Руле май изпитваше същото желание. Но зад тях стоеше Карлсон и внезапно се раздаде изстрел, който накара Филе и Руле да подскочат високо от уплаха.

— Не стреляй! — изкрещя Филе, който усети в гърба си показалеца на Карлсон и помисли, че е пистолет.

— Дайте тогава портфейла и часовника! — извика Карлсон. — Инак ще гръмна.

Филе и Руле зашариха нервно из джобовете на саката си и портфейлът и часовникът паднаха право върху коленете на чичо Юлиус.

— На ти ги, дебеланко — провикна се Филе и после двамата се стрелнаха като мълнии към вратата, а там нямаше кой да ги спре.

Но госпожица Рог се втурна подире им. Тя ги преследваше през вестибюла и антрето чак до площадката и продължи да крещи след тях, докато тичаха надолу по стълбите:

— Фрида ще узнае това и, Всемилостиви боже, колко ли ще се зарадва!

Тя направи два сърдити скока, сякаш ще се понесе надолу по стълбите и наново извика:

— И да не сте стъпили още веднъж на улица „Фрей“, защото тогава ще се лее кръв. Чувате ли какво казвам … Кръъъв!