Сюзън Форуърд, Джоан Торес
Мъжете, които мразят жени, и жените, които ги обичат (13) (Трябва ли да страдаме, когато обичаме?)

Глава единайсета
Да излекуваме миналото си

Децата нямат опит и поради това изпитват трудности в семейните отношения. Проблемът за много от пациентките ми е, че продължават да се чувстват безпомощни като възрастни също толкова, както като деца.

Както видяхме в Глава седма, емоционалните реакции на Джаки към малтретирането от страна на Марк са поразително сходни с тези, които проявява като дете, когато баща й я е тормозил. Джаки може да не изпитва страх и безпомощност в общуването си с Марк само ако осъзнае, че сегашното й поведение се основава на стари страхове, които вече не съществуват.

Пътуването назад в миналото може да изглежда като обход. Много от моите пациентки са нетърпеливи да изследват отново преживяванията от детството си; те жадуват да напредват с решаването на ежедневните конфликти с партньорите си.

Едно предупреждение

Работата, която вършихме досега, беше на сравнително познавателно равнище — предимно включваща вашия интелект, разум и мисли. Но дори и тази работа е породила някои много силни чувства у вас. Работата, която сега ще ви представя, е повече емоционално натоварена, защото ползва случки от детството. Припомнянето им може да бъде много разстройващо и болезнено, дори и за най-силните от нас.

Би било безотговорно от моя страна да твърдя, че използвайки само тази книга, ще успеете да се отърсите от миналото си. Терапевтът, терапевтичната група или Центъра за психологическа помощ за жени, който осигурява сигурно място за вас да се справите със силните чувства, може да бъде изключително ценен.

Приятелите могат да бъдат полезни, но те не могат да ви осигурят достатъчно подкрепа, когато се опитвате да се справите с болезнените спомени от детството. Дори и най-добронамереният приятел ще се чувства безпомощен пред болката и неудобството, които могат да избликнат при припомняне на стари преживявания.

В допълнение на това, ако сте били жертва на физическо и/или сексуално насилие във вашето детство, настоявам да потърсите професионална помощ, така че да можете да оставите тези стари демони настрани.

Колкото по-травмиращо е било детството на една жена, толкова повече ще е увредена самооценката й като възрастна. Но без значение колко голямо е поражението, лечение може да се осъществи и се изпълнява след като тези стари преживявания се обсъдят със специалист и постепенно се преодолеят.

Началото не е у вашия партньор

Ники ми каза, че когато Ед й бил ядосан, се чувствала малка, подценена, потисната и унизена. Когато помолих Ники да се опита да си спомни кой друг в живота й я е карал да се чувства така, тя си припомни следния случай, когато била на девет години:

За баща ми беше много важно да се науча да свиря на пиано, въпреки че на мен изобщо не ми беше интересно. Но аз много се стараех да бъда добра, за да му е приятно. Свиренето пред други хора ме ужасяваше и всеки път, когато трябваше да изпълня нещо, аз изчезвах. Баща ми не беше от типа мъже, които често повишават глас. Вместо това той беше спокоен и студен. На рецитала аз бях толкова нервна, че забравих цял пасаж от пиесата, която трябваше да изсвиря. След това, на път за вкъщи той ми каза, че не знае как изобщо някога ще може да погледне тези хора в очите. Каза, че съм го посрамила пред всички и че е много разочарован от мен. Това било много по-лошо от факта, че аз нямам талант. Аз съм небрежна и безмозъчна, както и твърде мързелива, за да се упражнявам. Бях разбита. Толкова много исках да го зарадвам, а пропаднах напълно. Сдържах сълзите си, но бях така унизена, че усещах как умирам.

Ники беше много изненадана да види, че в брака си пресъздава детството си и изгубва зрялата си личност. За да й помогна да се доближи повече до детството си, аз я помолих да донесе своя снимка като малко момиченце. Когато гледахме снимката заедно, тя започна да си спомня много подобни случки, когато баща й я е унижавал.

За да й помогна да оцени колко малка и уязвима е била, когато всичко това се е случило, аз я помолих да отидем до местното начално училище. Тя гледаше играещите деца и избра малко момиченце, което й напомняло за нея. След това тя трябваше да си представи как се карат и принизяват това малко момиченце както нея като дете. Ники трябваше да разбере, че тя е била толкова малка и беззащитна, когато са й се случили тези болезнени случки, и че това малко момиченце, все още живеещо в нея, е така уплашено, когато Ед започва да я малтретира.

Защо погледът назад е съществен

Грешка е да се мисли, че ако не си спомняме или не признаем болезнените преживявания, те ще изчезнат. Всъщност нанася ни се огромна вреда от тези фантоми и части от спомени в нашето подсъзнание: частта от нас, която никога не забравя. Неприятните преживявания добиват власт върху нас, когато ги отричаме или ги крием. Но те могат да изгубят тази власт, когато се говори открито за тях.

Справяне с чувствата от миналото

Работата върху детските преживявания може да породи мощно съчетание от гняв към старите болки и скръб към малкото момиченце, което е трябвало да ги понася. Признаването и справянето с тези чувства е предпоставка за намаляване на техния контрол върху зрелия ни живот.

Да преодолеем стария гняв

Когато Ники започна да си спомня случки от своето детство, тя разбра, че е чувствала много гняв от начина, по който са се отнасяли с нея. Проумя, че винаги е носила този гняв, но никога не се е чувствала способна да го изрази. Както видяхме гневът, който не се изразява, не се изпарява просто така: той се загнездва дълбоко у нас, а после се проявява под формата на различни симптоми.

Колкото повече старият гняв се избутва извън съзнателното усещане, толкова по-заплашителен става той. Гневът е неприятна емоция за повечето от нас и потискането му го прави още по-непоносим.

Ники си спомни много случаи, когато се е опитвала да достави удоволствие на претенциозния си баща и вместо това се е сблъскала с неговото неодобрение, отхвърляне и презрение. Аз настоявах тя да не се плаши от силния гняв, който тези спомени провокират и вместо това да се остави да ги изпита отново. Знаех, че ще ги усети много по-малко заплашителни, отколкото си представя.

За да помогна на Ники да се фокусира и да насочи този стар гняв така, че да не я смазва, аз я накарах да си представи, че говори с баща си. Използвайки празен стол, който да го представлява, тя трябваше да каже всички неща, които винаги е чувствала, но никога не е могла да му ги каже. Трябваше да започва с „как смееш“ и после да завърши изречението. Ето какво каза тя:

Как смееш да ме третираш така! Как смееш да ме унижаваш така! Кой, по дяволите, си мислеше, че си? Аз те почитах. Аз ти се прекланях. Не знаеш ли колко много ме нараняваше? Нищо, което правех, не беше достатъчно добро за теб. Ти ме караше да се чувствам като пълен неудачник, ти, негодник такъв. Бих направила всичко за теб, само за да те накарам да ме обичаш малко.

Ники трепереше, когато завърши упражнението. Тя видя, че наистина се е ядосала на баща си за първи път в живота си и все пак нищо ужасно не се е случило. Тя можеше да си позволи да изрази своя гняв!

За някои от пациентките ми словесното изразяване на гняв не е достатъчно за освобождаването му; те имат нужда да го проявят физически. Аз ги насърчавам да правят много физически упражнения през тази фаза на нашата работа. Игра на тенис или други агресивни спортове, които могат да помогнат на тялото да освободи гнева и напрежението.

Ники също се нуждаеше от физическо освобождаване от своя гняв. Макар че беше действаща полицайка и атлетка, тя все още носеше много напрежение в своето тяло и често страдаше от тежки главоболия и мускулни спазми на врата и раменете.

В моя офис имаше необходимите уреди, които подпомагаха терапията. Помолих Ники още веднъж да си представи баща си в празния стол и да освободи гнева си физически, като бие празния стол с ватирана пластмасова бухалка, която държа в офиса. След значителна съпротива, мислейки, че ще изглежда глупаво като прави това, накрая тя се съгласи да опита упражнението. Издигайки бухалката над главата си с две ръце, тя я стовари върху стола със силно „бам“. И повтаряше това движение, докато то стана ритмично. Казах й да облече с думи своя гняв. Както биеше стола, годините на болка избликваха и тя повтаряше отново и отново: „Как можа да ме третираш така? Как можа да ме принизяваш през цялото време? Как можа? Как можа?“. След около трийсет секунди Ники избухна в сълзи и пусна бухалката. Прегърнах я и я държах, докато спря да плаче.

След няколко минути, когато се беше успокоила, забелязах, че тялото й е по-отпуснато. Ники ми каза, че въпреки уплахата, че може да изпита отново гняв, тя се чувства много по-добре.

Колкото повече Ники и аз работехме заедно, освобождавайки стария й гняв на управляеми дози, толкова по-спокойно тя се чувстваше с него. Това беше огромен пробив за нея, да види, че може да се ядоса много, да се остави на чувствата и после да се стегне и да се чувства добре.

Поради това, че повторното изживяване на гнева е толкова разстройващо, наблюдавах тази работа много отблизо. Не тласкам пациентките си по-далеч, отколкото са способни да понесат във всеки момент и внимавам да не ги оставя да напуснат офиса ми преждевременно и наситени с отрицателни емоции. Преди Ники да си тръгне онзи ден, аз я накарах да се отпусне, да затвори очи и да си спомни чудесно преживяване от живота си. (Това е упражнението, което описах в предишната глава — как да се справите с лошите мисли.) Помолих Ники да си възстанови всички физически и сетивни спомени и да не напуска това място в съзнанието си, докато не се почувства спокойна. Често завършвам силно емоционалната работа с такива отпускащи техники.

Изразяването на потискан гняв в безопасна и под контрол среда е една от най-силните противоотрови за усещането ни, че сме безпомощни като деца.

Преразглеждане на стари мнения

Всички ние вярваме на мненията на родителите ни за нас. Историята с рецитала по пиано на Ники е добър пример — тя приема критичната оценка на баща си за истина. Когато той я нарекъл мързелива, небрежна, безмозъчна, некадърна, тя му повярвала. От гледната точка на малко момиче това не били думи на гневен, критичен мъж. Те били факт. Децата не виждат, че малтретиращото или прекалено критично отношение оставя белези върху психиката им. Вместо това те мислят, че са предизвикали гнева на своя родител със собствените си недостатъци. Когато тези деца достигнат зряла възраст, продължават да вярват, че получават отношението, което заслужават. Те вярват, че са справедливо наказвани за своите вини.

За да се освободи Ники от отрицателните послания, които е получила за себе си като дете, тя трябваше да ги покаже наяве и да ги анализира. Вече идентифицирала много от случаите, които оцветявали чувствата й, сега тя имаше нужда да огледа отрицателните мнения за себе си, които е възприела в резултат на тези послания.

Когато помолих Ники да направи списък на всички лоши неща, които баща й е казвал за нея през годините. Тя написа следното:

Отрицателни мнения на баща ми за мен

• Аз съм невнимателна.

• Аз съм егоистична.

• Аз съм неразумна.

• Аз съм некадърна.

• Аз съм непълноценна.

• Аз съм едно затруднение за своето семейство.

• Аз разочаровам хората.

• Аз съм неблагодарна.

• Аз съм лош човек.

• Аз съм неудачник.

• Аз съм безпомощна.

• Аз съм мързелива и никога няма да постигна нищо.

Знаех, че като възрастна Ники много се стараеше както в работата си, така и в спорта. Когато я помолих да изреди какво си казва, когато случайно не достигне идеала си за жена, тя ми показа следното:

Какво си казвам, когато не успея

• Не съм се старала достатъчно.

• Аз всъщност не се интересувам да напредна.

• Не мога да заблудя дори себе си с този резултат.

• Ако не бях толкова мързелива, може би щях да постигна нещо.

Ники веднага забеляза, че е толкова суров критик спрямо себе си, колкото е бил и баща й. Тя е поела оттам, откъдето той е спрял. Помолих я да се върне на списъка с мненията на баща й и да напише с едър, твърд почерк: „Не беше истина тогава, не е истина и сега!“.

Ники сподели, че баща й е казвал и някои положителни неща за нея. Той често й правил комплименти за интелигентността, за атлетическите й способности и за добрия й вид. Все пак, поради това, че критиките и отрицанието оцветяват толкова силно взаимоотношенията й с него, и защото отрицателният принос има по-голямо въздействие от положителния, за нея е трудно да повярва на случайните му комплименти.

Повечето хора са имали през детството си поне един последователно мил, подкрепящ човек, който ги е ценял и им е казвал положителни неща за тях. За Ники този човек е била нейната майка. За други хора този човек може да е бил дядо, баба или друг роднина, или приятел на семейството, или учител. Ники трябваше да си припомни как нейната майка е гледала на нея. Помолих я да направи списък на положителните мнения на майка й за нея.

Положителни мнения на майка ми за мен

• Аз съм интелигентна.

• Аз съм сладка.

• Аз съм очарователна.

• Аз съм щедра.

• Аз съм талантлива.

• Аз съм работлива.

• Аз съм с добър характер.

• Аз съм пълна с енергия.

• Аз съм обична.

• Аз съм лъчезарна.

След като Ники състави този списък, аз я попитах: „Не е ли интересно колко малко от тези етикети бяха включени в твоето мнение за себе си като възрастна?“. За да помогна на Ники да възприеме вътрешно тези пренебрегнати мнения за себе си, я накарах да напише в края на този списък: „Това беше истина и винаги е било“.

След това я помолих да изпълни церемония, която да й помогне да се отърве от отрицателните мнения, които е възприела като истина толкова отдавна. Тя трябваше да направи следното:

1. Да вземе списъка с отрицателните мнения вкъщи със себе си.

2. Да разкъса списъка на колкото може повече парченца.

3. Да изгори парченцата, да ги закопае или да ги хвърли в тоалетната.

Ники ми каза, че се почувствала някак глупаво да изпълнява тази церемония, но тя определено й помогнала да намали силата на отрицателните мнения. Ники не само беше унищожила лошите наименования за себе си, но беше започнала да възстановява доброто мнение за себе си.

Как да излекуваме нараненото малко дете в нас

Ники сега разбираше, че съществува част от нея, която е била наистина наранена, когато е била малка. Детето, което тя все още носеше в себе си, е било критикувано и нападано толкова много от баща й, че тя беше пораснала отчаяно търсеща мъжко одобрение. Без това одобрение Ники се чувствала непълноценна и уплашена. Тя се нуждаеше да излекува и промени малкото дете, така че да може да започне да получава известно одобрение от самата себе си. За да осъществи това, трябваше да си каже, на глас и в писмо, какво е копнеела да чуе от баща си.

Помолих Ники да напише писмо до нараненото малко момиченце вътре в нея. Тя не трябваше да изразява своите отрицателни чувства за себе си в това писмо. По-скоро трябваше да се фокусира върху нещата, които като възрастна би казала на дете, което е огорчено и разстроено. Ники трябваше да каже на детето всички тези любящи и нежни неща, които сама е искала да чуе като малка. Ето писмото, което тя написа:

Здравей, сладката ми,

Наистина съжалявам, че си унижавана толкова много. Не си го заслужила. Ти беше наистина едно добро малко момиче и аз знам колко много искаше да направиш всичко както трябва, така че всички и особено татко, да те обичат. Но не се получи, нали? Мислех, че татко те обича, но не знае как да го изрази. Той ти купуваше много неща, но се обзалагам, че ти щеше да размениш всички тях за широка усмивка и потупване по рамото от време на време.

Искам да знаеш, че те обичам и ще се грижа за теб. Няма да допусна някой друг да те унизи така отново. Можеш да разчиташ на мен. Никога няма да те напусна. Ти си много ценно малко момиче. Искам да знаеш това. Ти си забавна и умна и знам колко много се стараеш да бъдеш добра и да правиш всичко добре, и никога не трябва да свириш отново на онова скапано старо пиано, ако не искаш!

С любов от голямата Ники

Много хора преживяват труден период, докато се освободят от своето презрение и омраза към уязвеното малко дете, което са били. Дори съм чувала пациентки да настояват, че са били ужасни и грозни като деца. Писмото до нараненото дете вътре в нея помогна на Ники да се освободи от товара на вина и от самообвинения, които е приела от критичния си баща. Тя осъзна сега, че като дете е била невинна жертва на разстройствата на баща си и това прозрение освободи голяма част от острата й самокритичност. Този процес на поставяне на отговорността там, където принадлежи, помага не само да се освободи невинното дете, но и възрастният човек да е по-малко уязвим и жалък.

Като възрастна Ники трябваше да научи, че никакво одобрение отвън няма да има значение за нея, ако няма самочувствие. Следователно колкото повече тя успява да излекува болката, която е изживявала като дете, толкова по-малка ще бъде неистовата й потребност другите хора да я карат да се чувства добра към себе си.

Ники стана много умела в определянето на тези моменти в зрелия си живот, когато гласът на критичния й баща се връщал да я гълчи и критикува. Тя видя колко съществено е да извади този суров глас и да го замени с обичния глас, който тя се учеше да използва спрямо себе си. В резултат на работата, която свършихме заедно, поведението на Ники започна да се променя забележимо. Тя беше по-спокойна в отношението към себе си, изражението й се смекчи много. Постигаше истински напредък в това да е по-малко критична и по-мила към себе си.

Освобождаване от стари внушения

За да постигне повече положителни промени, предложих на Ники още едно упражнение, за да прекратя контрола на баща й върху нея.

Помолих Ники да си представи, че се намира до един гроб. Вътре в гроба беше властта, която отрицателните послания и мнения на баща й имаха върху нея. Дадох й няколко изсушени цветя, които държах в офиса си за тази цел и я накарах да повтори тези думи:

Оставям тук в покой всички лоши и болезнени неща, които е казвал баща ми, когато бях малка.

Оставям в покой властта, която неговата критичност имаше върху мен.

Оставям тук в покой собствения си „глад“ за неговото одобрение.

Погребвам също в този гроб моята фантазия, че баща ми един ден ще стане бащата, който винаги съм искала.

Почивайте в мир.

Както всяка погребална церемония, имаше скръб и траур. Прощаването с фантазията й, че по някакъв начин ще намери магическия ключ и че баща й ще се превърне в любящия родител, от когото се е нуждаела като дете, направи Ники много тъжна.

Порасналата Ники имаше нужда да признае, че баща й е имал ограничени възможности като родител. Той имал някои твърдо установени черти на характера, които станали причина за строгото му държание с нея. Приемайки действителността, че тя няма да го промени, че нищо, което тя може да направи, няма да го превърне в нежния и любящ баща, за когото копнеела, беше много болезнен. Тя трябваше да приеме, че ако е могла да получи любовта и одобрението на баща си, то това е трябвало да стане отдавна.

Ники прие с тъга и примирение всичко това, и постигна голяма свобода. Цялата енергия, която беше използвала в безплодно търсене на бащина любов, сега можеше да се насочи към преследване на дейности, които са положителни и от значение за нея.

Страхът да се разгневиш на родител

Ники ми зададе същия въпрос, който повечето от пациентките ми задаваха, когато се докоснеха до своя гняв към родител: „Работата, която вършим, ще наруши ли текущите взаимоотношения с моя родител?“. Ники го изрече по следния начин:

Сега, след като преживях отново гнева към баща си и като съм разбрала, че той няма да се промени, може би това ще разруши отношенията ни, когато се виждаме. В края на краищата той беше наистина добър родител. Никога не ме е удрял. Той се стараеше да ми даде всичко, каквото можеше. Изпрати ме в колеж. Работеше здраво за всички нас. Чувствам се много нелоялна за това, че съм му ядосана.

Казах й, че тя може да задържи онова отношение с баща си, което беше добро и стимулиращо, като се освободи от контрола, който е имал върху чувствата й за себе си. Сега, когато беше честна за чувствата си към него, тя можеше да очаква, че отношенията им ще станат като на възрастен с възрастен вместо на въздържан родител към нуждаещо се дете.

Потиснатият гняв е най-стресовият, токсичният и в крайна сметка най-разрушителен елемент на човешкото поведение. Сега, след като Ники се беше освободила от стария си гняв и беше видяла, че не е чудовището, за което се е мислела, беше готова да се справи със своя гняв към съпруга си Ед.

Тъй като хората се страхуват от гнева си, те не се научават как да го управляват или да го изразяват. В следващите няколко глави ще ви покажа как уча моите пациентки да използват своя гняв, както минал, така и настоящ, като мотив и източник на енергия. След като веднъж една жена се е ядосала на начина, по който партньорът се държи с нея, става невъзможно тя да запази подчиненото си поведение.