Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (9)

Най-малкият брат яхва черния овен

Най-малкият брат удари силно с юмрук желязната врата. Повтори, потрети. Никой не отговори. Натисна с рамо, но вратата не мръдна, защото беше здраво заключена отвътре. Тогава той доближи око до ключалката и погледна през нея. И видя равна зелена поляна. Далеко някъде тичаха наежени един срещу друг два овена: единият — бял като памук, другият — чер като въглен.

Надясно от вратата се възземаше право нагоре дънерът на клонат дъб. В дънера имаше забит гвоздей, а на гвоздея висеше окачен зъбат ключ. До самия дънер на припек дремеше гущер, голям колкото котарак, с коронка на главата. Камъчетата на коронката блещукаха като росни капки. Едното от задните крачета на гущера беше завързано със златна верижка. Краят на верижката беше омотан около желязно колче, забито в земята.

Най-малкият брат свирна продължително с уста. Вързаният гущер трепна, завъртя глава, ослуша се и проговори с човешки глас:

— Кой си ти, дето свирна през дупката?

— Човек съм! — отговори най-малкият.

— Какво искаш? — попита гущерът и захвана неспокойно да мятка опашката си.

— Да вляза! Отвори желязната врата!

Гущерът поклати глава. Коронката му сякаш почна да прави поклони.

— Не може! — писна той. — На човеци не отварям!

— А на кого отваряш?

— Само на ламята.

— Ти какъв си тук? — попита най-малкият.

— Ламски ключар.

— А защо носиш коронка на главата си?

— Някога бях цар на гущерите в Голямата пещера. Мои бяха всичките подземни съкровища. Две вкаменени кучета с очи като паници пазеха съкровищата на пещерата ми, но веднъж, когато бях забравил вратата отключена, ламята се вмъкна в пещерата, налапа вкаменените кучета, задигна, колкото можеше, от скъпоценните камъни, пък мен направи роб. А ти кой си?

— Аз съм най-малкият син на онова козарче, което някога е спасило твоето гущерче от наводнението. Моля ти се, отключи ми да вляза!

Гущерът много се зарадва, като чу тия думи. Чевръсто запълзя по кората на дъба, захапа окачения на гвоздея ключ, слезе долу, сетне се изкачи на желязната врата, навря ключа в дупката и го завъртя с предните си крачета.

Вратата се отвори.

— Добре си ми дошъл — рече заробеният цар Гущер. — Никога няма да забравя добрината, която твоят баща направи на моето гущерче. Много ми е мъчно за него. От петнайсет години не съм си го виждал.

Най-малкият влезе, изправи се под дъба и попита:

— Кажи ми къде е ламята?

— На Долната земя — тихо прошепна гущерът, — но ти се пази от нея! Не се мяркай пред очите й, защото е ранена и фучи.

— А как мога да стигна до Долната земя? — загледа се най-малкият брат към поляната.

— Видиш ли ония овни, дето удрят челата си? — посочи с крачето си гущерът. — Бият се от незапомнени времена. Когато надвие белият — на небето се показва ясно слънце, а когато вземе връх черният — на небето грейва месечина. Ако яхнеш черния овен — той ще те смъкне на Долната земя, метнеш ли се на белия — ще излезеш на Горната земя, откъдето си дошъл.

Най-малкият брат изслуша внимателно думите на гущера, наведе се, хвана с ръце златната верижка и я скъса.

— Благодаря ти, гущерко, дето ми отвори! — рече той. — А ти си вече свободен. Иди си пак в пещерата да си видиш гущерчето и да пазиш подземните съкровища!

— Ами ламята? — разтревожи се гущерът.

— Дните на ламята са преброени! — викна юначното момче и гласът му прокънтя по цялата поляна.

Гущерът запълзя по зидарията на Сухия кладенец — нагоре към гривната, а най-малкият брат се затече по тревата към овните.

И тъкмо в оня миг, когато черният и белият овен удариха челата си и искри изскочиха от рогата им, най-малкият брат се хвърли стремително и яхна… черния овен.

Земята мигом се разтвори под краката на овена и той стремглаво почна да пропада надолу.

Потъна в мрака.