Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (16)

Какво стана в готварницата на двореца

Заведоха гостенина в дворцовата готварница. Юнакът надникна вътре и се намръщи: никъде не беше виждал по-голяма бъркотия: тигани, нощви, лопати, метли, немити паници, лъжици, триножници — всичко беше нахвърляно в безредие. До камината имаше миндер, но върху него се бяха изтегнали две затлъстели котки. Светлина влизаше само през едно дълбоко прозорче. Някой беше забравил нажежената ютия върху масата и покривката димеше.

— Тая готварница на нищо не прилича! — обърна се гостенинът към царските слуги. — Кой е забравил ютията? Угасете покривката, защото ще изгори дворецът на цар Патаран!

— Одеве — отговори главната готвачка — тука беше влязла княгинята, тя е разбъркала всичко и е забравила ютията.

— Наредете готварницата — поръча най-малкият брат, — а пък аз ще се поразходя из града и ще потърся светилник, защото тук е много мрачно.

И като се метна на най-хубавия кон от царската конюшня, излезе на улицата. Подире му се навървиха цяла дружина царедворци.

С голяма почит го посрещнаха столичаните. Старите го сочеха с пръст и казваха на децата си:

— Яжте хляб и пийте вода, за да пораснете и станете като този юнак!

Юнакът свърна в най-близката странична уличка и спря пред един дюкян с разтворени кепенци. Под прозорците бяха изнесени чудесни свещници от ковано желязо, а до вратата стоеше изправен оня същият фенер, в който шестимата братя бяха скрили своята сестричка Златушка.

Юнакът дръпна юздата на коня си, спря го, разгледа фенера и викна:

— Хей, кой е тук продавачът?

От магазина показа брадатата си глава ламският лакей — Педя човек. Като видя кой седи напреде му, Педя човек прежълтя от страх.

— Аха, ти ли си бил търговецът! — навъсено го погледна юнакът и попита сурово: — Колко пари струва този фенер?

Педя човек запелтечи:

— Ф-ф-фенерът с-с-струва… хиляда жълтици!

— Колко? — кресна юнакът толкова силно, че продавачът подскокна и се дръпна в дюкяна. — Ще ти оскубя брадата, задето ме лъжеш! — закани му се с пръст купувачът. — Де се е чуло и видяло един фенер да струва хиляда жълтици? Излез вън!

Педя човек се показа отново:

— Той… с-с-струва… с-с-сто жълтици, но аз ще ти го дам за една жълтица. Вземай го!

Юнакът се обърна към царедворците:

— Дайте му една жълтица и отнесете фенера в готварницата!

Като обиколи целия град и надвечер се прибра в готварницата, най-малкият брат завари всяко нещо подредено и сложено на мястото му. Котките ги нямаше, запалената покривка беше сменена с нова — чиста и снежнобяла. Макар че в огнището под камината горяха дебели главни — в готварницата цареше полумрак.

Фенерът стоеше изправен зад вратата.

Юнакът се разположи на миндера и плесна три пъти с ръце. Вратата скръцна и в кухнята влязоха дванайсет готвачки с бели престилки, с червени герданчета и кривнати шапчета на главите. Всяка беше боднала зад ухото си по една латинка, а главната готвачка — две.

Готвачките се наредиха в полукръг и се поклониха.

Главната готвачка рече:

— Заповядай, юначе!

— Запалете фенера! — поръча гостенинът.

— Ей сегинка — фръцна се главната готвачка, затече се към огнището и се наведе за главня, но додето я вземе — фенерът блесна сам с ослепителна светлина и озари цялата покъщнина.

Готвачките до една ахнаха, поразени от туй чудо. Развикаха се:

— Фенерът се запали сам! Фенерът се запали сам!

— Тихо! — накара ги да млъкнат главната готвачка. — Друго какво искаш, юначе?

— Искам да ям, да ям! — отвърна най-малкият брат и отвори устата си, за да видят колко е гладен.

Готвачките се разшетаха. Наредиха трийсет и две паници, търколиха един бял хляб като воденичен камък, донесоха димящи тенджери и почнаха да сипват разни яденета. Като сколасаха, главната готвачка покани гостенина:

— Наздраве, юначе, да ти е сладко!

Сетне направи знак с глава на другите готвачки и всички се измъкнаха от кухнята.

Юнакът седна до масата, хвана големия хляб и започна да тика в устата си големи залъци. Загреба с лъжицата ядене, сръбна и си каза:

— Ох, че сладко! Откога не съм ял топло ядене!

Но в същото време вратичката на фенера скръцна и се открехна полекичка. На прагчето се появи Златушка.

— И аз съм гладна! — каза тихичко момичето.

Юнакът извърна очи и изтърва лъжицата върху покривката:

— Коя си ти?

— Аз съм едно непознато момиче, но ти изцапа покривката.

— Нищо — отговори юнакът, — готвачките ще я изперат. А ти що щеш във фенера?

— Досега бях робиня на великана Ох — почна да разказва Златушка, — после моите братя ме скриха във фенера, после Педя човек ме откара със стъклената каручка в магазина за продан, после ти се появи на кон и ме купи за една жълтица.

— Ти да не си дъщерята на оная, крайната бабичка с шестимата синове? — попита юнакът.

— Аз съм, ами коя! — отвърна Златушка.

— Слизай тогава да ядем!

Златушка посегна да скочи, но момъкът я превари, протегна ръце, пое я от фенера и я сложи да стъпи на краката си.

— Хоп! — извика весело момичето и се намести на масата срещу него.

Грабна една лъжица. Загреба си ядене. Тя държеше хубаво лъжицата и внимаваше да не си окапе роклята.

А юнакът не снемаше очи от нея.

Златушка го попита:

— Защо ме гледаш тъй?

— Защото си най-хубавото момиче на света.

— Не приказвай такива думи — дяволито го заплаши с пръст девойчето, — защото имаш пръстен на ръката.

Юнакът погледна пръстена на Вейхайвей, намръщи се, издърпа го от пръста си и го пусна в кратунката за сол, окачена над камината.

— Този пръстен — рече той — не беше за мен, нито съм го искал. Навря ми го на пръста едно бостанско плашило. Сега вече нямам пръстен! Искаш ли да дойдеш с мен на Горната земя?

Златушка наведе глава. Клепките й паднаха срамежливо. Те бяха като две златни метлички, а очите й приличаха на кюстендилски хрущялки.

— Искам — рече тя, — но не мога да тръгна, преди братята ми да излязат от тъмницата на Ох.

Тогава юнакът отсече:

— Утре ще се разправя с него!

След вечеря момичето седна на миндера, хвана коленете си с две ръце, заклати се напред-назад и запя:

Аз съм мамина Златушка,

аз съм мека медна крушка,

досега аз бях робинка,

занапред ще съм латинка —

росна, румена, в градинка!

Най-малкият брат въздъхна от сърце и я погали по главата. Златушка скочи, стъпи върху едно столче, пак влезе във фенера и затвори вратичката му. Фенерът угасна.