Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (19)

Нагоре

Настъпи последният ден. Железният ковчег беше майсторски изкован от признателните ковачи само за една нощ. Вътре жените грижливо бяха наредили хлябовете, месото и буретата с вода. Най-отгоре върху хлябовете се мъдреше кошничката със златните ябълки.

Златушкината мама на прощаване прегърна с треперещи ръце дъщеричката си, а Златушка запя:

Гледай ме, гледай,

стара мале,

нагледай ми се!

Днеска съм тука,

стара мале,

утре ме няма!

Както се дели,

стара мале,

жито от слама,

тъй се отделя,

стара мале,

чедо от мама!

Бабичката пак я прегърна, защото не можеше да се откъсне от нея.

Колко народ се беше насъбрал да изпроводи юнака, който бе отървал Долната земя от двете страшни чудовища!

Братята на Златушка един след друг се изредиха да му целунат ръка. Орлицата, стъпила върху плочата, търпеливо чакаше на своето място.

Прощаването свърши. Юнакът и Златушка влязоха в ковчега. Седнаха на две трикраки столчета, погледнаха се в очите и се усмихнаха. Вратицата се затвори. Тогава орлицата разпери крила и се дигна.

Описа два-три кръга над дървото и се спусна към ковчега.

Хвана с нокти стоманената гривна.

Издигна железния ковчег в облаците.

И колкото по-нагоре отлиташе, толкова по-малък ставаше ковчегът.

А долу, на земята, един милион мъже размахваха калпаците си, жените нещо викаха, децата крещяха. Орлетата писукаха. Крилцата им трепкаха като ръчички, които се прощават.

Но ето че птицата навлезе в буреносен облак и изчезна. Чуваше се само бученето на вятъра, който носеше облака. Златушка се сгуши страхливо до гърдите на своя другар.

Изведнъж блеснаха лъчите на ослепително слънце.

Златушка погледна през прозорчето на ковчега, подири с очи родния си град, но Долната земя вече я нямаше. Беше останала под облаците завинаги.

Две сълзи се търкулнаха по страните на девойката.

— Пиу! — пропищя орлицата.

Юнакът отвори вратицата и поднесе пред клюна й медник с вода.

— Га! — повторно се обади птицата.

Юнакът й подаде един хляб и къс кравешко месо.