Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (30)

Трийсета глава

Страхът беше обезсилил Ан и тя лежеше в стаята си, заслушана в неравния ритъм на климатика. Сякаш работеше в синхрон с туптенето на сърцето й. Длъжна ли беше да съобщи за онова, което ставаше в къщата? Но какво щеше да съобщи? Самата тя нямаше никакво обяснение за видяното. Какво в действителност ставаше там? Представи си как я разпитват в полицията в стая, воняща на урина.

— Мисля, че се опитват да се убият взаимно.

— От къде знаете?

— Бях там. Цялата къща е опасна за живота.

— Какво правехте там?

Не се боеше, че ще я обвинят. А дали? Може би, ако беше поговорила с Оливър. Поне да го беше докоснала. Но пък, от друга страна, наистина ли го беше видяла? Онази занемарена, приличаща на зомби фигура, той ли беше? Със сигурност нямаше нищо общо с мъжа, когото беше обичала. Обичала? Думата й се стори отблъскваща в момента.

Но дори и безмълвният, изнемощял Оливър не й вдъхваше толкова ужас като самата къща. Постройката се беше превърнала в смразяващ кръвта, безплътен и безкръвен чудовищен звяр. Споменът съживи преживените от Ан терзания. Сякаш двамата й бяха вдъхнали от взаимната си омраза и по този начин й бяха дали живот. Къща? Вече я мразеше. Отвращението й даде сила да стане от леглото.

Не можеше да остане нито минута повече в стаята. Облече се и слезе на първия етаж. На рецепцията я чакаше съобщение от Ив. „Моля те, обади ми се веднага.“

Беше рано сутринта, но въпреки това се обади. Свърза се с мърморещия директор на лагера, който отказваше да извика Ив, докато Ан не настоя, че е много важно.

— Не съм се чувала нито с мама, нито с татко три седмици. Страх ме е, Ан. — В гласа й се открояваше напиращата истерия. — Джош е много изнервен. И двамата страшно сме притеснени.

— Сигурно още са на почивка.

— Не вярвам. Защо телефонът им е изключен? Изпратих им дори телеграма. Върнаха ми я с печат „Адресатът не е открит“. Но писмата ми не се връщат.

— Не са оставили адрес за контакт. Което означава, че не планират да се бавят много.

— Обадих се и на двете ни баби. Те също не са ги чували. И също са разтревожени.

— Наистина мисля, че няма защо да се тревожиш. Просто са имали нужда да се махнат малко от града и са заминали поотделно.

— Извинявай, но не го вярвам, Ан. Мисля да се върна у дома и сама да се убедя — продължи Ив.

— Е, това е абсурдно.

— Но защо не се обаждат? Защо не ни пишат? Каквито и противоречия да имат в момента, ние си оставаме техни деца. — Гласът й стана панически и тя се разплака. Сълзите напираха и у Ан. „Децата не трябва да се връщат!“ — помисли си.

— Да направим така — предложи тя. — Ще ги открия къде са и ще им кажа да ви се обадят, защото сте притеснени. Ще се обадя довечера, обещавам. — Трябваше й време да обмисли ситуацията. И трябваше на всяка цена да задържи децата по-далеч от тази чудовищна къща.

Последва дълга пауза. В слушалката се чуваше подсмърчането на Ив. Мъчително беше. Искаше й се да можеше да прегърне момичето и да го утеши.

— Добре — отвърна Ив, като думите прозвучаха ултимативно.

— Само не върши глупости — предупреди я Ан и веднага съжали. Така само щеше да привлече вниманието и Ив щеше да заподозре нещо. — Моля те — добави.

— Ще чакам да ми се обадиш — каза момичето, вече поуспокоено.

Ан остана известно време в телефонната будка с разтреперани ръце. Страх я беше да се връща в онази къща.

Тръгна срещу хорския поток в час пик, без да обръща внимание на колите по улиците и на клаксоните.

Нямаше никакъв план. И отново се поколеба дали да се обади в полицията. Имаше ли право да се бърка? Мислите й бяха объркани. Едно нещо беше сигурно. Никога повече нямаше да влезе в дома на семейство Роуз.

С трепет се приближи отново към „прокълнатата“ къща. Постройката изглеждаше напълно невинно. Бялата й фасада и черните капаци на прозорците лъщяха на слънчевата светлина. Ан пристъпи към вратата и потропа с хлопалото. Ръката й се разтрепери, сърцето й се разтуптя. Както и преди, вътре беше тихо. Този път се закле, че нищо няма да я спре. Възпря се на първо време и продължи да звъни периодично и настойчиво. „Рано или късно ще отворят“ — казваше си.

Когато никой не отвори след двайсет минути звънене, тя затропа с юмруци по вратата.

— Моля ви! — викаше. — Отворете! Заради децата! Моля ви.

Завика по-силно. Нищо наоколо не трепна, беше тихо и спокойно както никога досега. Никой не излезе да се поинтересува какво става. Всеки един от обитателите беше сигурно защитен от стените на голямата си къща. Освен това мнозина бяха заминали за лятната ваканция, а бръмченето на климатиците в съседните къщи заглушаваше всякакъв шум. Всеки живееше собствения си живот, глух за болката и гнева на останалите.

„Колко малко общуват помежду си богатите хора“ — каза си тя. Всяка къща беше като частен брониран кораб, на който пътниците плаваха по свой собствен курс.

Даде си обет да бъде неуморна и несъкрушима. Дланта й изтръпна от болка.

— Знам, че сте там! — продължи да вика.

Нещо попадна в периферното й зрение и тя рязко вдигна глава. Видя лицето му в процепа между пердетата на прозореца на горния етаж. Засенчи с длан очите си от слънцето и направи няколко крачки назад.

— Оливър! — извика.

Физиономията му се мерна между сенките. После той се приближи до прозореца. Лицето му я изуми. Беше слабо и измъчено, брадясало. Погледът му беше отнесен, очите му налудничаво проблясваха.

— Децата — извика Ан. — Трябва да се обадиш на децата.

Оливър продължи да я гледа отгоре, без да разбира нищо. Изглеждаше объркан. Безразличен.

— Твоите деца! — изкрещя тя.

Лицето му беше бяло като тебешир и напълно безизразно.

— Аз съм! Ан.

Той бавно кимна. Реакцията му беше не съвсем ясна. Какво ставаше? В съзнанието й изплува представата за къща, обитавана от духове. Викът й замря в гърлото й, когато зърна Барбара на един от прозорците на третия етаж. Усмихваше се благо и доволно. Видът й се беше променил. Косата й беше разрошена, лицето й — отслабнало и посивяло.

— Трябва да се обадите на децата! — извика Ан с надеждата и двамата да я чуят. Изненада се, когато Барбара кимна в знак, че е разбрала. Защо трябваше да ги умолява за подобно нещо? Ив и Джош бяха техни деца. Безразличието им й се стори противно. Оливър продължи да я гледа безизразно. Видя го как вдигна винена бутилка и отпи от нея голяма глътка. „Кои са тези хора?“ — запита се тя.

— Разбирате ли ме? — провикна се.

Барбара продължи да кима като механична кукла.

Оливър, вперил в нея безчувствения си поглед, отново надигна бутилката. Ан се почувства безпомощна и безсилна. Спомни си какво е вътре в къщата и потрепери от страх.

Постройката, погледната отвън, сякаш й се присмиваше. Щастливата къща. Поиска й се да пропадне вдън земя като Йерихон. Зад тези нагли и нечестиви стени се криеха грозни тайни. Чистата бяла фасада и арогантната аристократична атмосфера около нея я отвращаваха. Тя се обърна и си тръгна. Когато отново погледна назад за последно, тях ги нямаше. Сигурна беше, че си е изпълнила дълга. Не искаше да види отново нито тях, нито къщата, докато е жива.

* * *

Вървя дълго, опитвайки да осмисли видяното. Мъжът на прозореца не беше човекът, когото беше обичала. Спомни си отнесения му поглед, но отхвърли предположението, че просто е бил в силно алкохолно опиянение. Онова, което видя, беше нещо много повече. И Барбара. Толкова самодоволна изглеждаше. Стори й се дрогирана, откъсната от реалността. Ан стигна до Двайсет и втора улица, прекоси околовръстното на Уошингтън Съркъл, продължи към Линкълн Мемориал, оттам по моста и по велосипедната алея покрай Пентагона. Вещи — с какво бяха полезни те? По-добре беше да не притежаваш нищо. Вещите носеха семето на разрушението. Сравнени с човешките ценности, те бяха боклуци без никаква стойност. Да нямаш нищо те правеше морално чист и непорочен. Тя реши, че никога няма да притежава каквото и да било. Що се отнася до любовта, може би Барбара беше прана в крайна сметка. Любовта беше измамна. Но за кого?

Беше толкова погълната от мислите, че не забеляза кога е залязло слънцето. Надвисналата тъмнина опресни паметта й. Беше обещала да се обади на Ив и веднага затърси обществен телефон. Казаха й, че има един по-нататък по пътеката. Оказа се по-далеч, отколкото очакваше, и стигна до него чак когато напълно се стъмни. Нямаше монети и накрая реши да пресече магистралата пеша и да отиде до хотел „Мариот“, където един от служителите й развали долар.

Намери телефон, набра номера и зачака нетърпеливо, докато викаха Ив. После в слушалката прозвуча непознат глас.

— Ив си тръгна — прошепна гласът.

— Тръгна?

— Да, с Джош. — Последва дълго мълчание. — Ан ли е на телефона?

— Да.

— Аз съм Кати, приятелката на Ив. От лагера още не са забелязали, че ги няма. Каза, че ще ти се обади, когато се върне у дома.

— Какво? — Ан с усилие си пое дъх.

— Притесняваше се за родителите си. Взе със себе си и Джош. Качиха се в автобуса.

— Кога ще пристигнат във Вашингтон?

— Около осем часа.

— Защо не изчака обаждането ми?

— Не можа да се стърпи. Искаше сама да се убеди. Всяка нощ плачеше насън.

— Глупаци — извика Ан в слушалката. Кати се стресна. — Не, не говоря за теб. — После й благодари и затвори. Погледна си часовника. Беше почти осем и половина.

Тичешком прекоси фоайето на хотела, изскочи навън и спря такси.

— Карайте бързо! — извика на шофьора. — Моля ви.

 

 

Оливър стоеше в мрака на стаята си. Отнякъде отново се разнасяха глухи удари, сякаш Барбара хвърляше пръст върху ковчега му. „Няма да ме победиш!“ — каза си той и стисна зъби. Спомни си последния разговор с нея. Обвинила го беше, че я е превърнал в обикновена домакиня, в жена без цели в живота.

— Можеше да ми кажеш, преди всичките тези години, преди да изградя живота си. — Сигурно беше отговорил така, вече не беше сигурен. В главата му витаеха само смътни спомени за разговора.

— Не знаех.

— Не знаеше?

— Бях заслепена от любов.

— Заслепена? Любовта може ли да заслепява?

— Да.

„Е, тогава и мен ме е заслепила!“ — изкрещя той мислено. Как смееше да му отнема живота? Целият му живот. Семейството му. Но къщата беше негова. Нея нямаше да му отнеме. Тя никога няма да я получи. Никога, никога, никога, никога.

Някакви шумове нарушиха мислите му — изскърцване на гуми, бръмчене на автомобилен двигател. Погледна през пердетата и видя очертанията на такси на слабата светлина на уличната лампа. Появиха се познати, сенчести фигури. Момиче и момче. Те застанаха и погледнаха към къщата, докато таксито се отдалечаваше. Оливър отвори уста, но не можа да намери думи. Вместо това отстъпи от прозореца. Заради спуснатите пердета стаята тънеше в мрак. Клатушкайки се, той прекоси помещението, настъпвайки разхвърляните празни бутилки. Подпря се на стената. Сви се в ъгъла и се примоли децата да си отидат. Молеше се коленичил, вперил поглед нагоре. На кого се молеше?

— Господи, помогни ми — прошепна и се опита да стане. Тялото му го теглеше надолу, не желаеше да се подчини, искаше да си остане на сигурно в ъгъла. Чу тропането на хлопалото — ритмично, настойчиво. След малко звукът затихна. Може би щяха да си отидат. Изправи се и се заслуша.

Тропането спря. Тишина. Последва нов звук — автомобилен клаксон във ветровитата нощ.

— Мамо, татко, ние сме.

„Кои са те?“ — замисли се той.

Тропането започна отново, заглушавайки техните гласове. Чу тих шепот, после звук на метал и онова, от което толкова много се беше боял, стана реалност. Вратата се отваряше.

Изскочи от стаята, но стъпките му бяха несигурни, затруднявани още повече от счупените фигурки по пода. Загуби равновесие и падна. През медните прътове на перилата видя как вратата се отвори и чу виковете на децата, когато се подхлъзнаха и паднаха. Помъчиха се да станат, но отново се строполиха на пода. Искаха да стигнат до стълбите.

— Вървете си! — Думите му изникнаха от само себе си. Децата се стреснаха. — Моля ви, вървете си!

Това не беше неговият глас, а на Барбара. Видя я, застанала на стълбищната площадка над него. Лицето й беше изплашено, ужасено.

— Мамо! — Гласовете на Ив и Джош отекнаха едновременно.

Когато я видяха, ужасено политнаха напред. Опитаха се да се задържат, като се хванат за мокета на стълбите. Незакрепеният мокет поддаде и лавина от железни гърнета се строполи отгоре с гръм и трясък. Часовникът също се включи със своя необичайно гръмогласен звън. Картините изпопадаха от стените. Ив и Джош се притиснаха един до друг и едва успяха да избегнат падащите гърнета.

— Вървете си! — изпищя панически Барбара. Тя го погледна умоляващо. — Спаси ги, Оливър. Те са наши деца.

Нейното хлипане го отрезви и за първи път откакто беше започнал кошмарът, той видя предишната Барбара.

— Нашите деца — повтори и тежко преглътна. Отчаяно се помъчи да проясни съзнанието си. Времето сякаш се беше свило, ускорило. Двамата се гледаха цяла вечност. Усети същото като преди толкова много години в Чатъм. Може би в крайна сметка то още съществуваше. Дали очите й не молеха за онова, за което копнееше и той — втори шанс?

Ив и Джош се размърдаха. Часовникът продължаваше неспирния си бумтеж. Изпопадаха още предмети. Викът на Барбара отекна из цялата къща, заглуши другите шумове. Увлечена, тя се беше преместила прекалено близо до перилата, които бяха паднали на пода. Беше загубила равновесие и сега, крепейки се със сетни сили за дъските на пода, висеше от два етажа височина.

— Стой така! — извика Оливър. — Сега идвам.

Обърна се и към децата:

— Моля ви, излезте! Аз ще я спася. Само излезте от къщата.

Те се запрепъваха към външната врата, натъкваха се на различни паднали предмети и се хлъзгаха, докато накрая не излязоха. Застанаха отвън и изплашено занадничаха през открехнатата врата.

— Дръж се, Барбара. Само още миг. Дръж се.

Сърцето му туптеше като лудо. Придвижи се до ръба на балкона, пресметна на око разстоянието до полилея, присви колене и скочи. Хвана се за тежкия синджир и опрял петите си в металните спици, се залюля, докато не приближи до Барбара. С още няколко залюлявания успя да се вкопчи в ръба на площадката.

— Спокойно, скъпа — извика, докато се опитваше да хване ръката на Барбара.

— Не мога… — промърмори тя.

— Не, можеш — твърдо отвърна той. Тогава чу силно изскърцване над него. Полилеят рязко се спусна надолу.

— Дръж се с едната ръка, а с другата се хвани за мен.

— Не мога, Оливър. — Плачеше, беше изпаднала в истерия.

— Чуй ме! Можеш!

Тя поклати глава. Беше очевидно, че силите я напускаха. Той разгъна пръстите на ръката й. Инстинктивно Барбара протегна другата си ръка и го обгърна, а тежестта й се прехвърли върху полилея. Скърцането над тях се усили и полилеят отново се спусна надолу.

Той нямаше време да погледне. Само почувства как огромният полилей се устреми надолу. Падаше заедно с Барбара. В последния момент видя как таванът отгоре се разцепи като при земетресение. Нямаше време да извика. Стисна Барбара по-силно. Всичко се срина изведнъж. Когато полетя надолу, последната му мисъл беше дали ще види отново небето.