Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (27)

Двайсет и седма глава

Барбара беше поставила свещи и в десетте гнезда на големия свещник в стил „рококо“. Никога преди не го беше правила. Светлината, озаряваща масата в трапезарията, беше красива и романтична. Пламъците танцуваха и блещукаха като светулки върху лакираната махагонова повърхност на масата. Беше извадила сребърните бокали и чинийки и ги беше подредили в двата края на масата. В чинийката на Оливър сложи голям резен от току-що приготвения пастет и филийка препечен хляб.

Дори заради самата нея си заслужаваше да организира срещата в трапезарията, нейното владение. Имаше някаква поетична справедливост. Изми се, доколкото можа, и седна начело на масата. Пресегна се към чантата до крака си и докосна касапския сатър. Което й вдъхна още повече решителност и кураж.

В началото се притесни, че Оливър няма да дойде. Може би поканата й беше написана прекалено настойчиво, също като съдебна призовка. Въпреки това наостри уши, когато стенният часовник отби девет часа.

В същия миг видя Оливър. Носеше халата, който му беше купила за петнайсетата годишнина от брака им. Или може би за шестнайсетата. Приятно й стана, че не можа да се сети. Животът й с него вече започваше да избледнява в паметта й. Миналото изчезваше. Оливър носеше няколко бутилки вино и метален лост. Подреди бутилките пред себе си, отвори две и побутна едната към нея. Двамата едновременно си наляха вино в сребърните бокали. Той вдигна неговия.

— Пия за твое здраве, скъпа — каза Оливър с акцент на английски аристократ.

Тя отпи малко, докато той пресуши наведнъж виното и си наля още. Едната й ръка още беше на дръжката на касапския сатър.

— Последното, което ми остана от реколта ‘59 — заяви той. — Следващите вече не са толкова добри.

— Виното е чудесно, Оливър. Нито много сладко, нито много сухо.

Той остави бокала, наведе се и помириса пастета. После с изтънчени движения си намаза върху филията и бавно отхапа един залък.

— Фантастично е, Барбара. Никой не може да приготвя пастет като теб.

— Винаги си бил голям ласкател. — Тя се усмихна, доволна, че специалитетът му е харесал.

Той отново вдигна бокала и отпи. Барбара се вгледа в брадясалото му лице, осветено от бледите пламъчета. Имаше странен вид, восъчен като самите свещи. Сенките заличаваха възрастта му и тя го видя както в младежките им години. Образ, който ненавиждаше, особено сега.

— Надявам се, вече си се убедил, че нямам намерение да напусна къщата. Няма да отстъпя нито педя.

Когато Оливър отново вдигна бокала, ръката му трепереше.

— И ме покани само за да ми кажеш това? — Погледна я навъсено. Не беше очаквал подобен развой на събитията.

— Мога да понеса всичко. Всякакви изобретателни номера от твоя страна.

— Затова ли настоя да се срещнем?

— Не. Имам предложение.

— Слушам те. — Оливър отново си наля вино и отпи голяма глътка.

— Ще ти дам половината от вещите в къщата. Освен в тази стая и в кухнята. И мебелите в детската стая. Вземи книгите, картините, стафордширските статуетки.

— Много си щедра — саркастично процеди той.

— Вземи ги. Само се махни. — Беше премисляла предложението си дълго. — Сделката е адски изгодна за теб.

Той сякаш се замисли върху идеята и потърка брадичката си.

— Повече не мога да ти дам — добави тя. — Къщата остава за мен.

Оливър се огледа и махна с ръка:

— И това също.

— И това също — повтори Барбара. — Мисля, че е напълно разумно. Без посредничеството на адвокати. Само ние двамата.

— Да, само ние двамата — повтори горчиво Оливър.

Тя се държеше хладнокръвно. Доволна беше, че думите й прозвучаха ясно и категорично.

— Не ме е страх — добави. — Готова съм да се съпротивлявам вечно, ако се наложи.

Той прокара пастета с още вино и погледна към тавана. По страните му се стичаше пот. Изправи се, свали халата си и гол до кръста, само по шорти, седна отново.

— А пък аз съм готов да се съпротивлявам на твоята съпротива — каза. — Вечно, ако се наложи. Това е моята къща. Аз съм платил за нея. Без значение какво ще се случи, дори съдът да реши друго. Пак ще намеря начин да си я върна.

— Само през трупа ми.

— Ще видим. Ако ми е от полза, и това ще стане.

Барбара свали ръката си и докосна хладното острие на сатъра.

— Няма да ме сплашиш — спокойно отвърна тя. После изпи виното си и си наля отново.

— Отдавна преминахме този етап, Барбара.

— Не мога да разбера… — Тя замълча и отново отпи от виното. — Не мога да разбера защо ти е толкова трудно да приемеш моята позиция. Другите хора също се развеждат. Не беше необходимо да оставаш тук. Можеше да избегнеш всички тези… неприятности.

— Не, не е неприятно. — Той се изкиска. — По-скоро бих казал, че е интересно.

Тя го погледна и поклати глава:

— Какъв подлец си.

— Не, просто няма да стоя със скръстени ръце и да те гледам как си разиграваш коня. Съсипа семейството ни. За това никой не получава награда.

— Пак семейството. Семейството. Защо трябва да живея в общност, която мразя, и в която личността ми не означава нищо? — Барбара удари с длан по масата. Чиниите и свещникът подскочиха. — Искам да приключим веднъж завинаги и искам жертвите, които съм правила, да ми се компенсират.

Лицето му блестеше от пот. Усмихна се студено.

— Когато се ожених за теб, беше госпожа Никоя. Благодарение на моя ум попадна в тази къща. С моите пари обзаведе къщата и задоволяваше капризите си. Моята подкрепа и великодушие ти помогнаха да напреднеш в избраното поприще. Ако не бях аз, още щеше да живееш в някоя барака от шперплат в Нова Англия и да вариш картофи на някой мизерен чиновник.

— Покорно благодаря — процеди тя. — Няма да се махна! — извика и стисна по-здраво дръжката на сатъра. — Нищо няма да се дели.

— Тогава съвестта ми ще е чиста.

— Ти нямаш съвест.

Докато го гледаше, изведнъж изпита силно съжаление. И двамата бяха жертви. Някаква необяснима илюзия, която светът наричаше любов, беше ги измамила и двамата.

— Вече не означаваш нищо за мен, Оливър. Нищичко! Ненавиждам те.

— Не ми е достатъчно. На път съм да си навлека омразата ти.

— Чувствата ми към теб далеч надхвърлят омразата. Прекалено дълго ги таих. Вината не е твоя. Ти просто се появи в неподходящото време на неподходящото място.

— Моля те, Барбара. Не ме обявявай за невинен. Имам нужда да те мразя също толкова, колкото и ти мен. Как иначе ще спечеля битката? — Тя долови сарказма му, но не й беше до смях.

— Е, погледни го откъм положителната страна — отвърна. — Поне децата не ги замесихме.

— Децата? Бях забравил за тях.

— Аз също.

— Сигурно са добре.

— Да, щом няма новини от тях. Радвам се, че не са на бойното поле.

— Виж колко възпитани можем да бъдем, Барбара. — И двамата вдигнаха бокала за тост.

— Хората нямат значение — тъжно заключи Оливър. — Само вещите. Вещите са предани. Винаги отразяват истината. На някои вещи им се вдига стойността. На хората — никога. Хората се обезценяват. — Той я погледна и печално се усмихна.

— Може би си прав. Оттеглям си предложението.

— Трябва само да вземеш парите за половината от стойността на къщата и вещите. Много пари. И после да се махнеш. Край.

— Да, бе! На куково лято!

— Отказваш, така ли?

— Ще се боря до последен дъх!

— Пия за това. — Той вдигна бокала си, след което отвори нова бутилка „Шато Бешвил“. — Присви очи. — Шейсет и четвърта година. Нашата шейсет и четвърта година също беше добра.

— За теб да, не и за мен.

Той надигна бутилката и отпи от нея. После я насочи към Барбара, сякаш за да придаде повече тежест на думите си.

— Искам да напуснеш дома ми! Моят дом.

— Няма да се случи, Оливър.

Той повиши глас:

— Имам повече права върху къщата от теб.

— Не ми говори за права.

— Обичам я повече от теб. Заслужавам я. Ти не я обичаш.

— Не ми се слушат глупостите ти.

— Не можеш да ми вземеш всичко. Нещо трябва да ми оставиш.

— Не ставай сантиментален лигльо.

Усети как напрежението в него се покачва.

— Ти си егоистична и алчна, Барбара. Проклета, зла кучка.

— Спечелих си с труд репутацията. Сега ще трябва да се боря, за да я запазя.

Той пресуши бутилката, пусна я на пода, и с леко залитане тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и подхвърли:

— Благодаря за пастета.

— Не благодари на мен. — Тя изчака, докато се увери, че е привлякла напълно вниманието му. — Благодари на Бени.

— На Бени?

Той се заклатушка и се подпря с ръка на стената. Олюля се, но с усилие се изправи и я измери с поглед, изпълнен с ярост. Барбара предусети действията му, преди той още да е помръднал. Пресегна се към чантата, вдигна я и я стисна пред гърдите си, след което стана рязко и събори стола.

Сякаш на забавен кадър видя как лостът в ръката на Оливър се стовари върху свещника и го събори от масата. После той една по една настъпи всичките свещи и ги изгаси.

Настъпи пълен мрак. Барбара бръкна за касапския сатър и го вдигна над главата си, готова да се отбранява. Решена беше да му демонстрира пълния капацитет на своя инат и кураж.

Очакваше да я нападне и остана изненадана, че не го направи. „Бои се“ — каза си.

Стаята се изпълни с оглушителен звук от удар на метал в дърво. Лостът се заби в масата, модел на Дънкан Пфайф. Болката от наранената дървесина сякаш се прехвърли върху собствената й плът. Под прикритието на тъмнината тя излезе от трапезарията, тихо мина по коридора, качи се по стълбите и влезе в стаята на Джош.

Сви се в дрешника, с чантата в скута, стиснала дръжката на сатъра. Лудешкото биене на сърцето й отчасти заглушаваше разрушителната канонада отдолу.