Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (29)

Двайсет и девета глава

Просната на „леглото“, което си беше направила от изолираща вата, натрупана в ъгъла на таванското помещение, Барбара чу стъпките на Оливър — разхождаше се в долното помещение. Въздухът на тавана беше застоял и горещ, затова се беше съблякла само по бикини. До нея беше пазарската чанта с всичкото й движимо имущество.

През последните дни и нощи се беше местила от стая в стая, тихо и незабелязано, напрягайки всичките си сетива.

Сега за пръв път чуваше стъпките на Оливър. След като знаеше къде се намира в момента проклетият й съпруг, можеше да нанесе поредния удар. Изтича в библиотеката и сложи няколко стафордширски фигурки в чантата. После направи на сол статуетката на Гарибалди и разпръсна парчетата пред заключената врата на Оливър. След което спокойно написа с червило предупреждението си.

Влезе в предишната си стая и потърси чисти дрехи. Помещението вонеше на развалена храна и тя запуши носа си. Всеки предмет тук, включително дрехите й, беше пропит от отвратителната миризма.

Тъй като вътрешната й антена беше „включена“, тя усети, че някой наблюдава къщата. Надникна през процепа между спуснатите пердета и видя Ан под едно дърво от другата страна на улицата. Едва я позна, тъй като мислено беше затръшнала вратата към миналото си. Коя беше Ан?

Помнеше я като враг, като враждебен елемент. Затова бързо я прогони от своята реалност, като затвори капаците на прозорците.

С усилие се изкачи по стълбите. Преодоля капана на Оливър, като сядаше стъпало по стъпало, притисната до стената. Стана й приятно, че успя да овладее препятствието. Досега беше удържала на всичките му нападения. И беше изобретила нейни капани. Нейното главно оръжие щеше да бъде упоритостта и издръжливостта. Щеше да издържи по-дълго от него.

Той изобщо не се стараеше да не се издава и Барбара успя да се промъкне през квадратния люк, свързващ тавана с килера в задната част на къщата. Допълзя до ръба на стълбите и се заслуша в звуците, издавани от него, за да определи действията му. Правеше нещо с вратите и мебелите. Чу го как отиде в кухнята, излезе във фоайето, после се качи по стълбите.

Сетивата й бяха изострени до крайност, затова можа да определи къде се намира врагът й. Поослуша се още малко, после се върна в килера и се качи обратно на тавана, доволна от котешката си пъргавина. Легна до квадратния люк и продължи да се вслушва. Той поставяше капани, сглобяваше препятствия, създаваше нови опасности. Идеята й се стори забавна. Не знаеше ли, че къщата беше неин съюзник, а не негов? Никое негово изобретение не можеше да й причини вреда. Крайно глупаво беше досега да не го е разбрал.

В съзнанието й всеки отделен звук обрисуваше неговите тактически ходове, неговите капани. Убедена беше, че разбира абсолютно всичко, което той прави. Е, и тя си беше запазила нещо за него.

Залази по нагорещения от слънцето под на таванското помещение, полуосветено от проникващата през капандурите дневна светлина. На рамото си беше закачила пазарската чанта. Беше си направила каиш за сатъра и го беше преметнала като лък пред гърдите си.

Веднъж, преди много години, беше се качила тук, на тавана. Тогава бяха дошли да монтират полилея и казаха, че основният прът на стойката трябва да се подсили, ако искат полилеят да бъде закрепен здраво. Поради тази причина към конструкцията бяха добавени допълнителни дървени прътове.

Намери точното място, където веригата беше свързана със спици към основния прът. Спомни си, че мъжете, които го бяха монтирали, бяха горди с делото си. И наистина имаше защо. Полилеят беше идеално балансиран и здраво закрепен, имайки предвид, че висеше на синджири на височина три етажа.

Заудря със сатъра по дървения прът. Трудно щеше да е. Сатърът не беше чак толкова ефективен като брадва. По тялото й изби пот, наложи се от време на време да си почива. Целта й беше да отслаби пръта, а от там и стабилността на полилея. В случай, че й потрябваше разрушително оръжие, ако всички други се окажеха неефективни. Знаеше, че и Оливър не пести сили, за да устройва хитроумни капани, предназначени за нея.

След като сече пръта близо час, тя легна изтощена върху изолиращата вата, докато не възстанови силите си.

Когато слезе през дупката на тавана, навън се беше стъмнило. Чу как Оливър затвори вратата на неговата стая — както обикновено, за нея това бе сигнал, че може да излезе от безопасното си скривалище. Придвижи се опипом, пръстите й бяха като чувствителни антени. Нещо по вратата на килера не беше както трябва. Разбра, че е махнал пантите. Отвори я бавно, безкрайно предпазливо, и се промуши през тесния процеп. Наистина ли наивникът вярваше, че къщата ще иска да я нарани? Това не беше възможно нито сега, нито когато и да било.

Докато пълзеше на колене, тя протегна ръце, докосвайки всеки предмет подобно на минен детектор. Вратата се отвори гладко, без почти никакво триене и скърцане. Беше разхлабил мокета върху стълбите. Опъна се по протежение на стъпалата и по гръб леко и бавно се плъзна до долу. Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и тя забеляза странните форми по стъпалата на първия етаж. В ума си беше създала карта на всичко в къщата и най-малкото несъответствие задействаше вниманието й. Лекото докосване на пръстите й например показа, че перилата са разхлабени.

Горда както с бързия си ум, така и със способността си да се придвижва незабелязано, тя тръгна към стълбите в задната част на къщата. Беше махнал клина. С него опасността от липсващите болтове беше по-голяма. Сега тя лесно можеше да се справи с проблема. Прибягвайки до „метода на шейната“, както го беше кръстила, тя се плъзна по гръб надолу по стъпалата. Препятствията, които Оливър беше поставил върху равната повърхност, бяха лесно избегнати. Пропълзя по коридора и до библиотеката, взе шепа нови стафордширски статуетки от полицата над камината. Сложи ги в чантата и внимателно се върна по същия път, избягвайки всички нелепи клопки на онзи мръсник Оливър.

Качи се обратно по стълбите, като забиваше в стената сатъра и го използваше за опора. „За всяка мярка си има контрамярка“ — каза си тя, надсмивайки се над глупостта му. Как само я беше подценил.

Клекна пред вратата му и избра два Наполеона от чантата. Обезглави ги със сатъра и ги постави на пода.

Написа с червилото на вратата: „Главите им хвръкнаха.“ Едвам сподави кикота си и се оттегли в скривалището си, използвайки отново „алпинисткия“ метод със сатъра.

Легна върху импровизираното си легло, загърбила мислите за жегата, потта и каквито и там физически неудобства да я бяха споходили. Само една емоция я владееше. Радостта, че го е надхитрила. Тялото й също беше обладано от изключително удоволствие, необичаен екстаз, нещо като следоргазмена тръпка. Зърната й се бяха втвърдили, беше се подмокрила.

Тя беше Барбара, никой не можеше да я сбърка. Господарка на самата себе си. Барбара, която винаги оцеляваше в джунглата.