Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (21)

Двайсет и първа глава

Оливър не каза на Голдстийн, че е направил отливка от ключалката на стаята на Барбара и си е извадил ключ за нея. Представяше си как щеше да реагира адвокатът му — коментарите му щяха да са непоносими. Какво разбираше този надменен задник? Никога не би могъл да се постави на неговото място, на мястото на нещастния си клиент. Не бе готов да признае и това, че е заменил с декседрин валиума на Барбара. Кой би могъл да оправдае действията му? На всеки разумен страничен човек те щяха да се сторят безсмислени и ирационални, определено провокативни. Но как би реагирал този страничен човек на нейните постъпки? Сауната, виното, частният детектив. Положението със сигурност не беше обичайно. Трябваше да е постоянно нащрек. Винаги да си отваря очите на четири. И как един разумен човек би обяснил нейните действия? Ей така, ни в клин, ни в ръкав, й беше скимнало да съсипе семейството. Все едно в главата й беше зазвучала някаква аларма.

— Търпение — опитваше се да му втълпи Голдстийн зад мъглата от дима на пурата. Точно така щеше и да постъпи. Търпение. Ангелите бяха на негова страна.

По въпроса за финансите Голдстийн подходи предпазливо:

— Тя е доста заета в момента с нейния бизнес и харчи на поразия. — Бъди търпелив, рано или късно сама ще дойде при нас с предложение.

— Ами сметките за домакинството? Направо ще ме разорят.

— Тя е на ръба. Виждал съм го и преди, хиляди пъти. Бизнесът винаги изглежда лесна работа отстрани. Ще се принуди да дойде при нас. Друг източник на приходи няма.

— Две хиляди месечно. И то само за поддръжката на къщата. Боже, та това е цяло състояние.

— Не и ако ти трябват пари за бизнес. Ще ни кацне, ще видиш.

Трябваше да послуша адвоката, да бъде търпелив. Междувременно от компаниите за водата, телефона и електричеството непрекъснато му се обаждаха и го заплашваха, че ще спрат всичко, ако не плати.

— Жена ми им плаща — уверяваше той различните им пратеници.

— Не, не плаща — отговаряха те.

В деня, в който децата заминаха на лагер, и двамата с Барбара се озоваха на паркинга на училището „Сидуел Френдс“. Оливър беше карал с ферарито зад комбито на Барбара, в което тя беше натоварила децата и техния багаж. Очите на Ив бяха още подпухнали след емоционалното сбогуване с Ан. Младата жена се беше преместила да живее в общежитието на Седемнайсета улица, като му пъхна бележка под вратата, в която го уведомяваше за постъпката си.

„Ако някога ти потрябвам — пишеше тя, — аз съм готова.“ Бележката беше без подпис. Когато я прочете, го обзе чувство за вина. Беше се отнасял с нея лошо, но не той я беше накарал да го обича. Обич. Каква покварена дума. Би трябвало да я забранят, най-вече защото не описваше вярно конкретното усещане. Той беше обичал Барбара. Веднъж, много отдавна, й беше казал как чрез любовта Бог разделя на части двама души и ги кара да преоткрият себе си. И когато го направят, те се събират и стават едно цяло. „Това е — мислеше си той сега — пълна глупост. Не — поправи се, — любовта е като стомашните газове — въздух под налягане.“

Някак неловко му беше да се сбогува с децата, които разтревожено го гледаха през стъклото на автобуса.

— Много искам с мама да се помирите — беше му прошепнал Джош. Оливър предположи, че е прошепнал същото и на майка си. Той прегърна момчето и мислено съжали. Съжали, че Джош носи и нейните гени, че е част от нейната плът и кръв. Това по някакъв начин отнемаше от любовта към сина му. Джош беше наследил от майка си хлътналите славянски очи. Оливър се дразнеше от тази физическа прилика. Същото изпитваше и към Ив. „Не е правилно — каза си — да се върви срещу природата.“ А когато видя как Барбара прегръща децата, преди да се качат в автобуса, не можа да се удържи и се извърна. Гледката го смути.

Родителите махаха дълго, след като автобусът се изгуби от погледите им, сякаш бяха обхванати от чувство за загуба на най-ценното им. Скоро всички се разотидоха по колите си. Оливър се канеше да седне зад волана на ферарито, но гласът на Барбара го стресна:

— Знам за валиума. Не знам точно как си го направил, но бъди сигурен, че няма да ти се размине. Никога.

Той се обърна към нея и със задоволство забеляза, че около очите й са се подвили още повече бръчици. Прояви завидно самообладание и потегли, без да отговори на предизвикателството.

Вече трябваше да е по-предпазлив. И подготвен. Ясно видя омразата в очите на Барбара, жаждата й за мъст. Погледна часовника си. Твърде рано беше да отиде на кино. Мразеше дори самата мисъл да остане сам. Заминаването на децата все пак го беше засегнало емоционално. След миг осъзна, че се самозалъгва, но заблудата сложи край на неприятните мисли, които го тормозеха преди няколко секунди.

За разлика от друг път шофирането на ферарито не му достави никакво удоволствие. Налегнала го беше тежка депресия. Раздялата с Барбара не му беше вдъхнала самоувереност. Така или иначе, въпреки конфронтацията и антагонизма, натрупали се у него, той беше семеен мъж. Имаше къща, жена, деца, куче. Също като по телевизията. Сети се за баща си, който беше пълна противоположност на онова, което социолозите наричаха „модел за подражание“. Беше дребен чиновник, но когато се върнеше у дома и затвореше вратата на къщата във Фрамингъм, се чувстваше абсолютно сигурен. И свободен. Обличаше своя халат, сядаше на своя стол, запалваше своята лула… Имаше усещането за семейност. Къща, жена, деца, куче. Той винаги беше мъжът с главно М за съпругата си. Самата тя обичаше да го изтъква: „Моят мъж обича яйцата да се варят четири минути. Моят мъж не обича оризов пудинг. Моят мъж предпочита за обяд сандвичи с яйчена салата.“ Знаеше всички предпочитания на съпруга си, и то с най-малките подробности. Правеше всичко, за да улесни живота му. „Късметлия — горчиво си помисли Оливър. — Същински господар на вселената.“ Сушени сливи за закуска — полезни са за храносмилането. Или миди за вечеря. Полезни са за простатата. Или риба в петък. Полезна е за мозъка. Бяха католици по рождение и убеждение, но не обръщаха много внимание на свещениците. Оливър обаче знаеше, че майка му тайно се моли за съпруга и децата си. Рядко за себе си. Тъкмо такава жена искаше да бъде и съпругата му, така си я беше представял. Едрите гърди на майка му сякаш го закриляха от всякакви неприятности. С нея се чувстваше в пълна безопасност. До нея беше топло и чудесно. В голямото й сърце имаше място за всички. Не й беше безразлично, когато той скърбеше, преживяваше всичко заедно с него. Благодарение на нея домът беше още по-уютен.

„Тя е добра съпруга“ — беше споделил веднъж баща му. И наистина беше така. Как му завиждаше сега. Че е спал през всичките тези години редом с тази всеотдайна жена, вдъхваща сила, любов и сигурност…

Внезапно Оливър се върна към действителността — погледна отражението си в стъклото на ферарито и видя един възрастен мъж. Беше напуснал дома си преди двайсет години. А родителите му си бяха останали такива, каквито ги помнеше.

Спря колата, влезе в една дрогерия и набра номера им.

Вдигна баща му.

— Здрасти, татко! — престорено бодро каза Оливър, за да не издаде истинското си настроение.

— Моли, Оливър е на телефона — извика баща му и веднага й предаде слушалката.

— Оливър?

— Мамо. — Той замълча и тежко преглътна. В гърлото му сякаш беше заседнала буца. — Току-що изпратих децата на лагер.

— Всичко наред ли е с тях?

Оливър почувства, че както винаги обаждането му я е разтревожило. Според нея животът извън дома й беше несигурен и опасен. Размениха си обичайните любезности. Тя се поинтересува за децата, попита как върви адвокатската му практика и как е със здравето. Накрая измънка:

— Как вървят нещата? — Имаше предвид развода. Родителите му не бяха идвали да го видят, откакто се беше разделил с Барбара, макар че децата бяха ходили при тях по време на престоя на Барбара в Бостън. Самата Барбара не ги придружи. Майка му нарочно избягваше да говори за снаха си. — Няма ли някакъв начин да се сдобрите? — попита плахо.

— Абсолютно никакъв.

Двамата замълчаха. Оливър си представяше изражението на майка си, струваше му се, че чете мислите й.

Подобни неща не се случваха, не можеха да се случат в нейния свят. „Моля те, само не плачи“ — безмълвно се примоли той; размениха още няколко думи и разговорът приключи. Така и не можаха да свикнат да разговарят по телефона — каквото и да кажеха, изглеждаше бездушно, изпълнено с безразличие. Въпреки всичко Оливър се поуспокои; докато шофираше, се питаше кое е истина и кое — измислица. Техният живот или неговият.

Нямаше намерение да се връща в къщата, но беше изгубил усещането за пространство и време, и преди да се усети, вече приближаваше вратата на гаража. Когато осъзна къде се намира, си каза: „Бени ей сега ще изтича да ме посрещне.“ Изведнъж изпита желание да се разходи. Да отиде може би до Хейнс Пойнт, където Бени ще потича на воля и да поиграе с фризбито — един от малкото трикове, на които го беше научил господарят му.

Отиде в градината и подсвирна. Обикновено това беше достатъчно Бени да долети като стрела, но този път не се появи. Оливър подсвирна отново. Кучето го нямаше. Той отново седна зад волана и обиколи квартала, като от време на време натискаше клаксона. Напоследък Бени беше единственият му приятел — спеше до леглото му и макар че хъркаше, компанията му беше за предпочитане пред пълната самота.

Колкото и да беше парадоксално, иронията развесели Оливър. Да приемаш за най-близкия си член на семейството не друг, а един нещастен шнауцер! Забавно наистина. Но Бени сякаш му съчувстваше и през последните тежки месеци Оливър често си изливаше душата пред него. Някои неща просто трябваше да се изрекат на глас. Кучето го гледаше замислено, виреше глава и наостряше уши.

— Ах ти, женкар такъв — подхвърляше Оливър и прегръщаше Бени, без да обръща внимание на противната му миризма.

Мисълта за кучето го ободри. И макар да се разочарова, че не можа да го открие, оптимизмът надделя. Отиде на кино и изгледа два филма на Уди Алън, дори се смя, въпреки че ги гледаше за четвърти или пети път.

Похапна ростбиф и пържени картофи в „Рой Роджърс“ и потегли към къщи. Докато се ослушваше за познатия лай на кучето, ужасяващата мисъл за самотата остана на заден план. Обикновено Бени го чакаше под някой храст в градината. Видеше ли господаря си, веднага скачаше и се умилкваше около него. Когато Оливър се прибираше с кола, кучето се объркваше — заобикаляше къщата, но не можеше да влезе в гаража. Заставаше на задните си лапи, драскаше по вратата и чакаше Оливър да му отвори. После се хвърляше върху него и неизменно изцапваше с кал костюма му.

Днес обаче от Бени нямаше и следа. Често животното се връщаше в къщата късно вечер и дори през нощта. Понякога Оливър оставяше задната врата притворена. Бени се промушваше в къщата и започваше да драска на вратата на стаята на господаря си. Оливър ставаше полусънен и го пускаше.

Оливър се просна на голямото легло и се заслуша в звуците на къщата, които познаваше добре като собствения си пулс. Отсъствието на децата и Ан беше осезаемо и той дори усещаше празнота. Тяхното присъствие в къщата сякаш му вдъхваше усещането за принадлежност и сплотеност. Самата къща — също. Всичко в нея му беше познато и това му даваше допълнителен уют и комфорт. Къщата беше неговото домашно огнище, майчина утроба. Интересно дали и Барбара изпитваше същото? Чу как тя се промъкна към леглото, което преди беше и на двамата, в спалнята в другия край на коридора. Да, именно „промъква“ беше думата, която му дойде наум. Представи си как тя се свива на кълбо и също като него се заслушва в шумовете на къщата.

Дълго лежа така, но сънят не идваше. Стана, намери бутилката с водка и си наля в чаша, после отвори прозореца и взе от перваза малка кутия с портокалов сок. Добави го към водката и я изпи почти на екс.

Върна се в леглото и започна да се унася. Преди да е потънал в сън, чу познатото драскане по вратата.

Стана и отвори. Бени се просна на обичайното си място до леглото. Оливър отново си легна, но вече беше по-спокоен. Верният му приятел се беше върнал.

Всичко започна като някаква абстракция. Първо загуби чувството за време. После в съзнанието му избухна странна феерия от цветове. Отвори очи. Стаята се беше превърнала в детски калейдоскоп, причудливите фигури непрекъснато се променяха.

Озадачен, седна в леглото, и разтърка очи. Странните фигури не изчезнаха. Бялата тоалетка се изду, чекмеджетата сякаш заплуваха в пространството. Протегна ръка към тях и се опита да ги докосне, но те сякаш се разтвориха във въздуха.

Вдигна глава и му се стори, че балдахинът се спуска към него като във филм на ужасите. Чу вик. Не приличаше на човешки глас, а бе смесица между вой и зловещо грачене. Скочи от леглото, но коленете му се подкосиха и той се свлече на пода. Дишаше тежко, опитваше се да намери разумно обяснение на ставащото.

„Нещо става с мозъка ми“ — помисли си като насън. Докосна си главата. Стори му се по-голяма, но мека като гъба. Усети, че нещо покрай него се раздвижи. Нещо блестящо и огромно, сияещо като грамадна огнена топка. Беше живо и дъхът му вонеше. Нещо топло и влажно покри лицето му. Той седна на пода, загледан в привидението. Беше чудовищно, страшно. И се движеше. Удари го с юмрук и чу странен звук, който се усили и едва не му спука тъпанчетата.

Не можеше да фокусира погледа си, затова рязко се отдръпна назад и запълзя, събаряйки някакви бутилки. Парчета стъкло изхрускаха под тежестта му, почувства болка в коленете. Привидението продължи да се приближава и той ужасен се обърна. Никога преди не беше изпадал в такъв ужас. Сякаш внезапно беше попаднал в най-страшния ад.

Понечи да извика „Пощади ме!“, но не чу гласа си. Пълзейки по колене, с усилие си проправи път между предметите. Обърна се и видя, че призракът го следва. Цветната феерия продължи експлозиите си в мозъка му. Всичко в стаята имаше изкривени, неправилни очертания, в разрез с всякаква симетрия. Тялото му се удари в нещо студено и твърдо. За миг осъзна какво става — намираше се в банята и се мъчеше да влезе във ваната. Но привидението продължи да го преследва.

Стисна някакъв огненозлатист метален предмет и почувства как поддаде. Изведнъж върху него се изсипа студен дъжд. Легна по гръб и се остави на струята. Въздухът се изпълни с цветни капки, които го полазиха като насекоми. Дъждът му напомняше на нещо, случило се много отдавна. Чу някакво тропане върху стъклата на прозорците и приглушен говор, напомнящ бръмчене.

„Първи път, втори път! Продадено!“

Оливър се вцепени. Сигурен беше, че дъждът е от неговите сълзи.

Съзнанието му отново заработи, но много бавно. Отначало виждаше само хаотични фигури, постепенно започна да ги свързва. Цветовете избледняха, постепенно изчезнаха. През водата към него се беше устремил ярък слънчев лъч. Осъзна, че лежи във ваната и върху него тече вода от душа.

Провери рефлексите си, преди да понечи да стане. Почувства болка в задните си части, а когато бавно се изправи, главата му се замая и го заболя. Внимателно стъпи на пода на банята, хвана се за мивката и пусна водата. По плочките имаше кръв, също и по пръстите му. Застана пред огледалото — коленете му бяха покрити с кървящи червени бразди.

Изсуши се и напръска раните си с дезинфектант, после се върна в стаята си. Вътре беше бъркотия. Чаршафите лежаха на топка на пода, който беше осеян със счупени бутилки. Внимателно си проправи път между стъклата и си взе обувките. Застана в средата на стаята и се опита да възстанови в паметта си какво се беше случило. Странно, но си спомняше видените образи. Кошмарни форми и звуци. Чу жалното скимтене на Бени и го видя да трепери в ъгъла. В големите очи на животното се четеше много болка. Оливър се приближи до животното, стори му се, че е покрито с някаква белезникава лепкава маса. Хвана го за каишката, заведе го в банята и дръпна завесата. Помещението потъна в полумрак. „Светеща боя!“ Откритието го порази като гръм. Спомни си портокаловия сок.

— Мамка й! — извика и усети как яростта се надигна и се загнезди като буца в гърдите му. Бързо се облече, взе кутията от сока, свали каишката на Бени и го поведе към долния етаж. Дори не погледна към затворената врата на Барбара, иначе имаше опасност да се поддаде на гнева. „Скоро ще я накарам да плати скъпо и прескъпо“ — помисли си. Качи се на хондата на Ив и закара Бени при ветеринаря.

— Кой мръсник е подредил така горкото животно? — облещи се ветеринарят.

— Някой, който мрази животни.

— Ще ми трябва цял ден, за да му изчистя козината. Страхувам се, да не би да има и други поражения.

Оливър кимна и му подаде кутията от сока:

— Ще ви помоля за една услуга. Направете анализ на течността. Мисля, че кучето е пило от нея.

— Портокалов сок? — Ветеринарят поклати глава. Изглеждаше озадачен. Взе кутията и я помириса, после сви рамене. — Ще ви се обадя, когато свърша с него и получа резултатите. — Погледна кучето и добави: — Горкият, не си за завиждане.

Оливър отиде в кантората, но не можа да се съсредоточи. От време на време в съзнанието му продължаваха да избухват цветните експлозии от предишната вечер, обливаше го студена пот.

— Добре ли сте? — попита секретарката, когато дойде на работа и го завари да лежи на канапето.

— Имах тежка нощ.

— Какви палавници се вие, мъжете.

Привечер се обади ветеринарят:

— Кучето ви се е нагълтало с наркотик. Упоило се е и сигурно се е овъргаляло в боята.

— Сигурно — промърмори Оливър. Новината не го изненада — вече знаеше какво се е случило.

— Сега е добре — продължи ветеринарят. — Изчистихме го напълно. Пък и вашият Бени е издръжлив стар боец.

— Аз също — промърмори Оливър на себе си, когато затвори. Главата му като че вече се беше прояснила.

Реши да не се обажда веднага на Голдстийн. Не можеше да предприеме нищо спрямо Барбара, защото нямаше доказателства. Спомни си как самият той я беше изиграл с валиума и се усмихна лукаво.

— Хитра кучка, изобретателна — прошепна. Дори изпита нещо като възхищение към нея.

„Значи ще се прави на змия-пепелянка — каза си. — Ще види тя къде зимуват раците.“

Като се прибра вечерта, намери на вратата си бележка. Веднага позна почерка на Барбара: „В петък устройвам вечерно парти. Ще съм ти признателна, ако не ми пречиш.“

Бележката не беше подписана, сякаш ако си беше сложила името, щеше да е прекалено интимничене. Оливър смачка листа и го изрита към нейната врата. Вечерно парти? Откъде е взела пари?

— Чудовище такова! — изкрещя.

Не последва отговор.

Имаше нужда да пийне нещо. Слезе в библиотеката, отвори барчето и си наля уиски. Напитката му се стори като чудодеен еликсир. Зарече се никога повече да не разрежда питиетата си, особено с портокалов сок. И да не пие водка. Мисълта за бележката не му даваше покой. Значи вече плащаше и за вечерните партита на Барбара. Какво ли още щеше да му сервира? Търпението му вече се изчерпваше. Тя го унижаваше, ощетяваше го.

Седна на дивана, но болката го накара да скочи като ужилен. И нещо друго го глождеше, но не можеше да го определи. Нещо в помещението му се струваше странно и непривично.

Огледа се, съзнанието му броеше предметите, сякаш в мозъка си имаше електронен списък. Беше се включила някаква интуитивна дедуктивна система, задействана от факта, че нещо липсваше. Очите му шареха, оглеждаха, инспектираха.

— Червената шапчица! — изкрещя. Липсваше Червената шапчица. Това вече беше прекалено. Изтича до телефона и набра номера на Голдстийн.

— Червената шапчица я няма! — изкрещя в слушалката.

— Знам, нали вълкът я е изял.

— Не разбираш ли, Голдстийн? Барбара я е продала, за да плати за вечерното си парти. Става дума за стафордширска фигурка.

От другата страна на линията последва дълга пауза.

— Трябва да си вземеш дълга почивка, Роуз.

— Откраднала я е, не разбираш ли? Взела е за нея най-малко две хиляди долара.

— Заминавам на почивка. Препоръчвам ти да сториш също. Замини колкото е възможно по-далеч. Остави притесненията за после, когато се върна.

— Как може да заминаваш тъкмо сега?

— Излизам в отпуска, Търмонт също. Не се тревожи. Ще отсъстваме само шест седмици.

— Шест седмици ли?

— Заслужаваме си го, Роуз. Работим здравата.

— Ти не разбираш.

— Обаждаш ми се посред нощ, за да ми кажеш, че Червената шапчица я няма. — Какво не разбирам?

Безполезно беше да му обяснява повече.

— От там е взела парите, Голдстийн. — От другата страна не последва отговор.

— Парите… — понечи да продължи Оливър.

— Заминавам на почивка, Роуз — прекъсна го Голдстийн. — Което ми напомня, че още не си ми се издължил за хонорарите.

Оливър затвори и дълго седя, втренчен в слушалката. „Всеки за себе си, така ли?“ Нахлулият в кръвта му адреналин подсили решителността му.

Щеше да им покаже какво означава истинска решителност и твърдост.