Джийн М. Оел
Айла през равнината (34)

33

Джондалар затвори очи. Не можеше да гледа този последен миг от живота на Айла. Когато тя си отидеше, неговият живот щеше да загуби всякакъв смисъл… тогава защо стоеше там, уплашен от застрашителните копия, след като му беше все едно дали ще живее, или ще умре?

Ръцете му бяха вързани, но не и краката. Можеше да изтича и бе възможно да успее да отблъсне Атароа.

В същия миг, когато реши да пренебрегне острите копия и да се опита да помогне на Айла, дочу някаква бъркотия откъм вратата на затвора. Шумът отвлече вниманието на пазачките му, той политна внезапно напред, бутна копията и се втурна към двете жени, борещи се на земята.

Внезапно нещо тъмно и неясно се стрелна покрай наблюдаващите хора, докосна крака на Джондалар и се хвърли върху Атароа. Стремителното нападение събори водачката назад. Остри зъби се впиха в гърлото й и разкъсаха кожата. Жената се оказа просната по гръб на земята. Мъчеше се да се пребори с настървеното кълбо от зъби и козина. Успя да прободе тежкото рунтаво тяло, преди да изпусне камата, но това само предизвика страхотно ръмжене и още по-силно стискане на яките челюсти, които я давеха, душеха и спираха дъха й.

Мрак обгърна Атароа. Тя се опита да изпищи, но в този момент един остър кучешки зъб прекъсна артерия и се разнесе ужасяващо сподавено клокочене. Тогава високата снажна жена се отпусна и престана да се бори. Като продължаваше да ръмжи, Вълчо я разтърси, за да се увери, че не се съпротивлява повече.

— Вълчо! — извика Айла, когато преодоля изненадата си и се понадигна. — О, Вълчо!

Вълкът пусна жената, от разкъсаната артерия бликна кръв и го изпръска. Той изпълзя до Айла с подвита опашка, като скимтеше, сякаш искаше да се извини и търсеше одобрението й. Тя му бе наредила да стои скрит и сега разбираше, че е действал против волята й. Когато бе видял, че я нападат и е в опасност, бе скочил да я защити. А в този момент вече не бе сигурен как ще се изтълкува неговото неподчинение. Още повече че никак не обичаше именно тази жена да му се кара.

Но вместо това Айла разтвори обятия и простря ръце към него. Вълкът веднага усети, че му се прощава прегрешението, и се втурна радостно към нея. Тя го прегърна, зарови лице в козината му, а от очите й потекоха сълзи.

— Вълчо, ти спаси живота ми — хълцаше жената. Животното я близна и я изцапа с все още топлата​кръв на водачката, останала по муцуната му.

Хората от Бивака отстъпиха назад, зяпнали от учудване, вторачени изумено и неразбиращо в русата жена, обвила ръце около огромен вълк, който току-що яростно бе нападнал и убил друга жена. Гостенката бе нарекла животното с мамутойската дума за „вълк“, но тя бе подобна на тяхната дума за месоядния ловуващ звяр. Говореше му сякаш той можеше да я разбере — също както говореше на конете.

Нищо чудно, че тази непозната не бе показала никакъв страх пред Атароа. Магията й бе толкова могъща, че успяваше не само да накара конете да изпълняват волята й, но дори можеше да командва вълци! А освен това, като видяха мъжа да се отпуска на колене до жената и вълка, им стана ясно, че и той не проявява никакви признаци на безпокойство. Дори бе скочил, без да обръща внимание на копията на Вълчите Жени, които също бяха отстъпили няколко крачки назад и сега ги наблюдаваха с отворени уста. Изведнъж зад Джондалар видяха друг мъж с нож в ръка! Откъде се бе взел този нож?

— Дай да отрежа тия въжета, Джондалар — продума Ебулан и ги разсече с ножа.

Джондалар се озърна, когато усети, че някой освобождава ръцете му. Още мъже се смесиха с тълпата и още повече се зададоха откъм затвора.

— Кой ви пусна?

— Ти — отвърна му Ебулан.

— Какво искаш да кажеш? Та нали аз бях вързан?

— Да, но ти ни даде ножовете… и ни вдъхна смелост да опитаме — продължи Ебулан. — Ардемун се промъкна зад пазачката при портата и я удари с жезъла. След това прерязахме въжетата, с които привързваха портата. Всички наблюдаваха боя, а после се появи вълкът… — гласът му заглъхна и той поклати глава, загледан в жената и звяра.

Джондалар не забеляза, че мъжът беше твърде развълнуван, за да продължи. В този момент имаше нещо по-важно.

— Айла, добре ли си? Тя нарани ли те? — попита той, като прегърна и вълка, и жената. Животното остави Айла и започна да ближе Джондалар.

— Само една драскотина по врата. Дреболия — отвърна тя, вкопчена в мъжа. — Струва ми се, че Вълчо е ранен, но това, изглежда, не го тревожи.

— Никога нямаше да ти позволя да се върнеш, ако знаех, че тя ще се опита да те убие тук, на самото празненство. Трябваше да се досетя. Какъв глупак съм да не разбера колко опасна бе тя! — извика той и я притисна към себе си.

— Не, не си глупав. На мен също дори през ум не ми е минавало, че ще ме нападне, и не знаех как да се отбранявам. Ако не беше Вълчо… — и двамата погледнаха звяра, преизпълнени от благодарност.

— Трябва да си призная, че по време на това пътуване понякога ми се искаше да изоставим Вълчо. Мислех си, че е само едно допълнително бреме, което затруднява придвижването ни. Ужасно се ядосах, като разбрах, че си хукнала да го търсиш след прекосяването на Сестрата. Мисълта, че си се изложила на опасност заради това животно, много ме разстрои. — Джондалар взе главата на вълка в ръце и го погледна право в очите. — Вълчо, обещавам, че никога няма да те изоставя. Бих рискувал живота си, за да спася твоя. Ах, ти, славен немирнико! — рошеше козината му мъжът и го чешеше зад ушите.

Вълчо го близна по врата и лицето и в знак на обич лекичко захапа врата и лицето на мъжа. Животното бе еднакво привързано и към двамата, затова сега ръмжеше, доволно от вниманието и одобрението им.

Но когато мъжът подложи тези уязвими места на зъбите на звяра, от наблюдаващата тълпа се изтръгнаха възклицания от почуда и страхопочитание. Преди малко бяха видели същият този вълк да сграбчва Атароа за гърлото с мощните си челюсти и да я убива. Според тях действията на мъжа издаваха някакви магически способности, някаква изумителна власт над духовете на животните.

Айла и Джондалар се изправиха, вълкът беше между тях, а хората продължаваха да ги гледат с известно безпокойство, без да знаят какво да очакват по-нататък. Няколко души се обърнаха към Сармуна. Тя пристъпи към гостите, зорко вперила очи във вълка, и изрече:

— Най-после се освободихме от нея!

Айла се усмихна, но като забеляза страха на жената, я успокои.

— Вълчо няма да ти направи нищо лошо. Той нападна само за да ме защити.

На възрастната жена й направи впечатление, че чужденката не преведе наименованието на животното на езика на Зеландониите и разбра, че използваха тази дума като лично име.

— Да умре от зъбите на вълк! Много подходящ край за нея. Знаех си, че има причина да се окажете тук. Вече не сме здраво стиснати в лапите й, смазани от нейната лудост, но какво ще правим сега? — въпросът й бе риторичен, отправен по-скоро към нея самата, отколкото към другите.

Айла погледна към неподвижното тяло на онази, която само мигове преди това, макар и преливаща от злоба, кипеше от енергия и жизненост, и това я накара да осъзнае колко крехко нещо беше животът. Ако не беше Вълчо, сега тя щеше да лежи мъртва на земята вместо нея. Потрепери при тази мисъл.

— Смятам, че е редно някой да махне водачката оттук и да я подготви за погребение — гостенката изрече това на езика на Мамутоите, за да може повече хора да я разберат, без да се превежда.

— Тази жена заслужава ли погребение? Не е ли по-добре да хвърлим тялото й на лешоядите? — обади се мъжки глас.

— Кой каза това? — попита Айла.

Джондалар позна мъжа, който пристъпи напред малко несигурно.

— Казвам се Оламун.

Тя кимна.

— Имаш право да се гневиш, Оламун. Но Атароа бе тласната към насилие заради насилието, упражнено върху нея. Злото в нейния дух е готово да го продължи и да ви остави в наследство нейното насилие. Откажи се. Не позволявай справедливият ти гняв да те направи жертва на клопката, устроена от неспокойния й дух. Време е за промяна. Тя беше човешко същество — погребете я с достойнството, което тази жена не можа да открие приживе, и нека духът й почива в мир.

Джондалар остана изненадан от думите й. Точно така би отговорил един Зеландони — мъдро и сдържано.

Оламун поклати глава примирено:

— А кой ще я погребе? Кой ще я подготви? Тя няма роднини.

— Това е задължение на Тази, която служи на Майката — намеси се Сармуна.

— Може би с помощта на нейните последователки в живота — предложи гостенката, защото бе ясно, че тялото е прекалено тежко, за да може старата жена да се справи сама.

Всички се обърнаха към Епадоа и Вълчите жени. Те се бяха скупчили на едно място, сякаш черпеха сили една от друга.

— А после нека я последват и на оня свят — обади се друг мъжки глас.

От тълпата се понесоха одобрителни възгласи и се надигна вълна на негодувание към жените — ловци. Епадоа не отстъпваше и размахваше копието си.

Внезапно една от по-младите Вълчи жени се отдалечи от другите.

— Никога не съм желала да ставам Вълча жена. Само исках да се науча да ловувам, за да не стоя гладна.

Епадоа я изгледа свирепо, но младата й отвърна с предизвикателен поглед.

— Дайте на Епадоа да разбере какво значи глад — отново извика същият мъж. — Оставете я без храна, докато стигне в отвъдния свят. Тогава и духът й ще бъде гладен.

Хората, напиращи към ловците, но и към Айла, накараха Вълчо да заръмжи предупредително. Джондалар бързо коленичи, за да го успокои, но това, изглежда, ги стресна, те се отдръпнаха и с известна тревога загледаха жената и животното.

Този път тя не попита кой бе изрекъл това, а каза:

— Духът на Атароа все още броди между нас и зове към насилие и мъст.

— Но Епадоа трябва да си плати за извършените от нея злини — излезе напред майката на Кавоа, а младата й бременна дъщеря застана зад гърба й, за да й оказва морална подкрепа.

Джондалар се изправи и застана до Айла. Не можеше да не се съгласи, че жената има право да иска възмездие за смъртта на сина си. Погледна Сармуна. Тази, която служеше на Майката би трябвало да отговори, мислеше си той, но тя също изчакваше Айла.

— Жената, която уби твоя син, е вече на оня свят. Епадоа ще трябва да плати за стореното зло.

— Ще има да плаща за още много други неща. Какво ще кажете за мъките, които е причинила на тези момчета? — този път говореше Ебулан. Той се отдръпна, за да може тя да види двамата юноши, облегнати на един смъртноблед старец.

Като видя възрастния човек, жената трепна. За миг си помисли, че пред нея стои Креб! Мъжът беше висок и слаб, а светият човек от Клана бе нисък и набит, но изострените черти на лицето и тъмните очи притежаваха същата състрадателност и достойнство и очевидно той се ползваше със същото уважение.

Първата й мисъл бе да изрази почитта си към него чрез жеста на Клана — като седне в краката му и почака да я потупа по рамото, но знаеше, че това ще бъде изтълкувано погрешно. Затова реши да го удостои с един официален поклон. После се обърна към високия мъж до нея:

— Джондалар, не мога да заговоря този човек, без да съм се запознала с него.

Не беше трудно да разбере нейната чувствителност, тъй като и той изпитваше благоговение пред стареца. Пристъпи напред и я заведе до него.

— Самодун, многоуважаван сред Сармунаите, мога ли да ви представя Айла от Лъвския Бивак на Мамутоите, Дъщеря на Мамутското огнище, избраница на духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка.

Айла се учуди на последните му думи. Никой досега не бе определял Пещерната мечка като неин закрилник, но като поразмисли, реши, че може и да е вярно. И това се осъществяваше чрез Креб. Пещерната мечка бе избрала него — тя бе тотемът на Мог-ъра — а Креб се явяваше толкова често в сънищата й, че сигурно наистина я направляваше и защитаваше — най-вероятно с помощта на Великата пещерна мечка на Клана.

— Самодун от Сармунаите приветства Дъщерята на Мамутското огнище — рече старецът и протегна и двете си ръце.

Не само той обаче избра Мамутското огнище като най-впечатляващата от всичките й родствени връзки — повечето от хората около тях разбираха значението на Мамутското огнище за Мамутоите — то я приравняваше със Сармуна — Тази, която служи на Майката.

Мамутското огнище, разбира се, сети се Сармуна. Това изясняваше много въпроси. Но къде беше татуировката й? Приетите в Мамутското огнище не трябваше ли да са белязани с татуировка?

— Аз щастлива вие посреща, многоуважаеми Самодун — каза Айла на езика на Сармунаите.

Мъжът се усмихна:

— Научила си доста от нашия език, но току-що повтори едно нещо два пъти. Името ми е Амодун. Самодун означава „многоуважаеми Самодун“ или „високопочитаем“ или каквато и да е друга дума, удостояваща със специално внимание. Това е титла, която се дава по волята на Бивака и аз не знам как съм я спечелил.

Но тя знаеше как.

— Благодаря ти Самодун — каза, като сведе поглед и поклати глава в знак на признателност. По-отблизо старецът още повече й напомняше Креб с дълбоките си тъмни, лъчезарни очи, издаден нос, надвиснали вежди и изразителни черти. За да го погледне и заговори, трябваше съзнателно да преодолее възпитанието си от Клана, където не бе редно жените да гледат мъжете право в очите. — Ще те попитам нещо — продължи на езика на Мамутоите, тъй като го владееше по-добре.

— Ще ти отговоря, ако мога — отвърна той.

Айла погледна момчетата, застанали от двете му страни:

— Хората от този Бивак искат Епадоа да плати за сторените злини. Тези момчета са изтърпели големи страдания, причинени от нейната ръка. Утре ще видя дали мога да им помогна с нещо, но кажи какво наказание трябва да понесе Епадоа за това, че е изпълнявала желанията на своята водачка?

Повечето от тълпата неволно погледнаха към тялото на Атароа, което все още лежеше проснато, там, където Вълчо го бе оставил; после погледите им се отместиха към Епадоа. Тя стоеше изправена, без да трепне, готова да посрещне наказанието. Дълбоко в себе си, винаги е знаела, че някой ден ще трябва да плати.

Джондалар погледна Айла с възхищение. Тя постъпи съвсем правилно, мислеше той. Каквото и да бе казала, независимо от спечеленото огромно уважение думите на една непозната никога нямаше да се възприемат от хората с такава готовност, както думите на Самодун.

— Мисля, че Епадоа трябва да плати за злините си — рече мъжът. Много хора поклатиха глави със задоволство, особено Кавоа и майка й. — Но на този свят, не в отвъдното. Права си, като казваш, че е време за промяна. В този Бивак прекалено дълго царяха насилието и злото. Мъжете страдаха много през последните години, но преди това те тормозеха жените. Време е да се сложи край на всичко това.

— Тогава какво ще бъде възмездието за Епадоа? — попита скърбящата майка. — Какво ще е наказанието й?

— Не наказание, Есадоа, а възстановяване на щетите. Тя трябва да върне толкова, колкото е взела, че дори и повече. Може да започне с Добан. Малко е вероятно Добан да оздравее напълно, каквото и да направи за него Дъщерята на Мамутското огнище. Той ще трябва да търпи лошите последствия до края на живота си. Одеван също ще страда, но той има майка и роднини. Добан си няма никого, който да го гледа, да поеме отговорност за него или да се погрижи да изучи някакъв занаят. Аз ще възложа отговорността на Епадоа, все едно че му е майка. Тя може никога да не го заобича, може и той да я мрази, но за всичко ще се търси сметка от нея.

Едни закимаха одобрително, други не бяха съгласни, но все някой трябваше да се погрижи за Добан. Макар всеки да му бе съчувствал, не го обичаха много, когато живееше при Атароа и никой не искаше да го приеме при себе си. Много от хората разбираха, че ако се противопоставят на предложението на Самодун, може да ги накарат да отворят вратите на собствените си жилища за него.

Айла се усмихна, тя смяташе, че това е идеално решение, и макар че отначало сигурно щеше да има неприязън и недоверие, се надяваше, че ще се появи топлина в отношенията им. Знаеше си тя, че Самодун е мъдър — да се поправи нанесената вреда изглеждаше много по-полезно от всякакво наказание. Това я наведе на друга мисъл и тя каза:

— Бих искала да направя друго предложение. Този бивак не е добре подсигурен за зимата и като наближи пролетта, е възможно всички да започнат да гладуват. Мъжете са слаби и не са ходили на лов от няколко години. Много от тях може да са изгубили уменията си. Епадоа и обучените от нея жени са най-добрите ловци тук. Според мен ще е разумно да продължат да ловуват, но трябва да поделят месото между всички.

Хората бяха съгласни. Мисълта за предстоящ глад не им харесваше.

— Веднага щом някои от мъжете се окажат годни и пожелаят да ходят на лов, Епадоа ще е задължена да им помогне и да ги вземе със себе си. Единственият начин да се избегне гладът следващата пролет е мъжете и жените да започнат да се трудят заедно. За да процъфтява, всеки Бивак се нуждае от приноса и на едните, и на другите. Останалите жени и по-възрастните или немощни мъже ще трябва да събират всякаква друга храна, която им попадне…

— Сега е зима! Няма какво да се събира — прекъсна я една от Вълчите жени.

— Вярно е, че няма кой знае какво през зимата, а което го има, изисква доста работа по прибирането му. Но все пак храна може да се намери и винаги ще е от полза — възрази Айла.

— Права е — намеси се Джондалар. — Аз съм виждал и съм ял храна, намирана от Айла даже и през зимата. Вие също ядохте от нея тази вечер. Кедровите ядки бяха от шишарките, които бе набрала при реката.

— Също и онези лишеи, които елените обичат, стават за ядене, ако се сготвят добре — добави една от по-възрастните жени.

— И житото, и просото, и други треви все още имат класове — каза Есадоа. — И тях можем да събираме.

— Да, но внимавайте с ръжта. Понякога има израстъци, които са доста вредни, често дори смъртоносни. Ако изглежда и мирише лошо, значи е пълна с мораво рогче и трябва да се избягва — посъветва ги гостенката. — Но някои ядливи плодове остават по храстите чак до зимата. Аз даже открих дърво с няколко ябълки. Освен това вътрешната кора на повечето дървета също може да се яде.

— Ще ни трябват ножове, за да я издълбаваме — рече Епадоа. — Тези, които имаме, са негодни.

— Ще ви направя ножове — сам предложи Джондалар.

— Ще научиш ли и мен, Зеландон? — обади се внезапно Добан.

Този въпрос го зарадва.

— Да, ще ти покажа как се правят ножове и други сечива.

— И аз бих искал да изуча по-добре тоя занаят — присъедини се Ебулан. — Ще ни трябват оръжия за лов.

— Ще покажа на всички желаещи, или поне ще започнем, защото, за да се добият истински умения, са необходими много години. Може би следващото лято, ако отидете на Събора на Сармунаите, ще намерите някой, който да продължи обучението.

Усмивката на младежа се помрачи — разбра, че високият мъж няма да остане.

— Но ще ви помогна с каквото мога — успокои го той. — По време на това Пътуване ни се наложи да правим доста ловни оръжия.

— Ами… онази пръчка, дето хвърля копия… с която тя те освободи? — това беше Епадоа и всички се обърнаха и я зяпнаха. Главната Вълча жена не бе проговорила до този момент. Сега нейната забележка им напомни как Айла бе метнала копието си отдалече, но съвсем точно, и бе освободила Джондалар от мишената. Тогава им изглеждаше като някакво чудо и повечето хора не вярваха, че това е умение, което можеше да се придобие.

— Копиехвъргачът ли? Да, на всички, които се интересуват, ще обясня как се използва.

— Даже и на жените ли?

— Даже и на жените. Когато се научите да боравите с добри ловни оръжия, тогава няма да се налага да ходите чак до Великата река майка, за да гоните конете до ръба на скалата. Та вие имате тук при реката едно от най-хубавите места за ловуване, които съм виждал.

— Така е — съгласи се Ебулан. — Особено ясно си спомням как ходеха на лов за мамути. Когато бях момче, обикновено поставяха съгледвач и сигнални огньове, щом забележеха нещо.

— Точно така — потвърди Джондалар.

— Май наистина започна промяната. Вече не чувам духът на Атароа да говори — усмихна се Айла и поглади козината на Вълчо. После се обърна към Главната Вълча жена — Епадоа: — Когато за пръв път тръгнах на лов, аз се научих да преследвам четириноги хищници, включително и вълци.

Кожите им са топли и от тях стават хубави качулки, пък и всеки вълк, който сериозно ни заплашва, трябва да бъде убит. Но ако гледаш живите вълци, ще научиш повече, отколкото ако ги хващаш и после ги изяждаш.

Всички Вълчи жени погледнаха виновно. Откъде ли беше разбрала? Вълчето месо бе забранено при Сармунаите — смяташе се, че е вредно, особено за жените.

Епадоа внимателно се вгледа в русата жена, като се мъчеше да открие дали у нея има нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед. Атароа бе мъртва и като знаеше, че няма да понесе смъртно наказание за делата си, тя почувства облекчение. Доволна беше, че всичко е свършило. Водачката бе толкова властна, че главната сред ловците бе запленена от нея и вършеше много неща само за да й се хареса, макар и да не ги одобряваше. Много от тях още тогава тревожеха съвестта й, въпреки че не признаваше това дори и пред себе си. Когато забеляза високия мъж, докато гонеха конете, у нея се бе появила надеждата, че ако го отведе при Атароа да си поиграе с него, тя би могла да пощади някой от техните мъже.

Епадоа не искаше да наранява Добан, но се страхуваше, че ако не изпълни заповедите на Атароа, водачката ще го убие, така както бе убила собственото си дете. Защо Дъщерята на Мамутското огнище бе избрала Самодун вместо Есадоа да произнесе присъдата над нея? Този избор спаси живота й. Оттук нататък няма да е лесно да се живее в този Бивак. Много хора я мразят, но бе доволна, че й дадоха възможност да изкупи греховете си. Тя ще се погрижи за момчето, нищо че то не я обича. Дължи му поне това.

Но коя бе тази Айла? Дали бе дошла, за да разбие властта на Атароа над Бивака, както всички тук, изглежда, вярваха? Ами мъжът? Каква ли чудотворна сила притежаваше той, та копията винаги минаваха покрай него, без да го докоснат? А мъжете от затвора, как се бяха сдобили с ножове? Дали това бе негово дело? И дали те яздеха коне именно защото Вълчите жени преследваха най-често това животно, докато останалите Сармунаи бяха ловци на мамути като своите роднини Мамутоите? А вълкът, дали не беше дух, дошъл да отмъсти за своите събратя? — питаше се тя, но в едно нещо бе уверена — никога вече нямаше да лови вълци и да нарича себе си Вълча жена.

Айла отиде при мъртвата водачка и видя Сармуна. Тази, която служи на Майката бе наблюдавала цялата сцена, без да продума. Младата жена си спомни нейните терзания и угризения. Прошепна й:

— Сармуна, дори ако духът на Атароа най-после напусне този Бивак, няма да е лесно да се променят старите нрави. Мъжете са извън затвора. Радвам се, че успяха да се освободят и ще си спомнят за това с гордост. Но ще мине много време, докато забравят Атароа и годините, прекарани вътре. Ти си жената, която може да помогне, но това ще бъде тежко задължение.

Тя мълчаливо се съгласи. Разбираше, че й е дадена възможност да изкупи греха си заради злоупотребата с властта, дадена й от Майката, и едва ли можеше да се надява на нещо повече. Първата й грижа бе да погребе Атароа и да не мислят повече за нея. Тя се обърна към тълпата:

— Останала е още храна. Нека завършим този пир заедно. Време е да съборим оградите, издигнати между мъжете и жените в този Бивак. Време е да споделим храната и огъня и топлината на общуването. Време е всички да се съберем като народ и никой да не стои над другия. Всеки притежава способности и умения и когато всеки допринася и помага с нещо, този Бивак ще процъфти.

Хората заклатиха одобрително глави. Много от жените бяха намерили стопаните, от които толкова години са били откъснати. Всички се събраха да си поделят храната, огъня и човешката близост.

— Епадоа — извика Сармуна, докато всеки си взимаше от яденето. Когато жената отиде при нея, тя рече: — Мисля, че тялото на Атароа вече трябва да се премести и да се подготви за погребение.

— Да я занесем ли в жилището й? — попита жената.

Сармуна се замисли.

— Не, пренесете я в затвора и я поставете под навеса. Смятам, че тази нощ мъжете трябва да се подслонят на топло в нейната землянка. Може би ще ни трябва известно време, защото много от тях са болни и изтощени. Ти има ли къде да спиш?

— Да. Когато успявах да се измъкна от Атароа, за мен се намираше място в землянката на Унавоа.

— Помисли си дали ще е удобно да се преместиш при нея за известно време.

— Да, смятам, че и двете ще сме доволни от това.

— По-нататък ще измислим нещо и за Добан.

— Да, разбира се — съгласи се жената.

Джондалар проследи с поглед Айла. Тя вървеше заедно с Епадоа и жените-ловци, които носеха тялото на водачката. Той се гордееше с нея, но в същото време бе малко изненадан от поведението й. Незнайно как тя бе придобила мъдростта и осанката на самата Зеландони. Досега я бе виждал да владее положението единствено в случаите, когато около нея имаше ранен или болен — човек, който се нуждае от специалните й умения. Но после, като размисли, осъзна, че тези хора наистина бяха ранени и болни. Може би нямаше нищо необикновено в това, че Айла знае как да постъпи.

 

 

На сутринта Джондалар прибра конете и докара вещите, които бяха взели, след като напуснаха Великата река майка и отидоха за Уини. Струваше му се, че всичко това е било много отдавна, и сега осъзна, че Пътуването им се бе проточило значително. Бяха изминали голяма част от разстоянието до ледника и беше сигурен, че ще стигнат навреме. Но вече беше зима, а те се бяха отдалечили още повече.

Този Бивак наистина се нуждаеше от помощ и той знаеше, че Айла няма да си тръгне, докато не направи всичко, което прецени, че е по силите й. Той също бе обещал да помогне и се радваше на възможността да учи Добан и другите как да обработват кремък и да използват копиехвъргача. Но нещо го безпокоеше.

Сармуна и Айла заедно преглеждаха и лекуваха момчетата и мъжете от Бивака. За един от тях вече беше твърде късно. Умря в землянката на Атароа още първата нощ след освобождаването от затвора. Имаше толкова напреднала гангрена, че й двата му крака бяха напълно безжизнени. Повечето от останалите трябваше да бъдат лекувани от разни болести и наранявания. А освен това всички бяха — недохранени, носеха неприятната миризма на затвора и бяха невероятно мръсни.

Сармуна реши да отложи паленето на пещта — нямаше време, пък и чувстваше, че не е редно, макар да смяташе, че това би била една съвсем навременна церемония с голяма изцелителна сила. Използваха вътрешното отделение, за да топлят вода за къпане и лечение на раните, но най-належащото лечение всъщност се състоеше в осигуряване на храна и топлина. След като знахарките направиха всичко, което бе по силите им, мъжете с не толкова сериозни болести се преместиха при майки, стопанки или други роднини, ако имаха такива.

Онова, което най-много възмущаваше Айла, беше тежкото състояние на юношите. Дори и Сармуна бе ужасена и затваряше очи, за да не гледа.

Същия ден, след вечеря, двете изложиха някои от установените от тях проблеми и най-основни нужди и отговориха на въпроси. Но денят беше дълъг и накрая Айла каза, че трябва да си почине. Стана да си върви, но точно тогава някой попита нещо за младежите. Тя отвърна, после друга жена заговори за злата водачка, като се опита да прехвърли цялата вина върху Атароа и изми ръцете си от всякаква отговорност. Това още повече засили яростта на Айла и тя произнесе гневна реч.

— Атароа беше силна жена, с непоклатима воля, но колкото и да е силен един човек, двама или петима, или десет души са по-силни. Ако всички вие се бяхте противопоставили, тя отдавна щеше да е обуздана. Следователно всички вие като Бивак, мъже и жени, отчасти сте отговорни за страданията на тези деца. И сега ви заявявам, че за всеки един от тези юноши, както и за всеки от мъжете, който дълго ще търпи последствията от тази… тази мерзост… — едва сдържаше яростта си, — за всеки от тях трябва да се грижи целият Бивак. Всички ще бъдете задължени на пострадалите до края на живота им. Те са понесли мъки и лишения и така са станали избраници на Муна. Който откаже да им помага, ще трябва да отговаря пред Нея.

Айла се обърна и си излезе. Джондалар я последва. Думите й подействаха по-силно, отколкото можеше да си представи. Много от хората и без това усещаха, че тя не е обикновена жена, и твърдяха, че сигурно е превъплъщение на самата Майка — една жива Мунаи в човешки образ, която е дошла да прибере Атароа и да освободи мъжете. Как иначе би могло да се обясни съществуването на коне, които дотичват само при едно нейно подсвирване? Или на вълка — огромен дори за такава северна порода — който я следва навсякъде, и кротко сяда, когато му нареди? Не е ли именно Великата Земя Майка онази, която е родила духовните форми на всички животни?

Говореше се, че Майката е сътворила и жените, и мъжете с някаква цел, а после ги е дарила с Удоволствията, за да я почитат; за да се зачене нов живот, бяха необходими духовете и на мъжете, и на жените. Значи Муна бе дошла, за да покаже, че всеки, който се опитва да създава децата й по някакъв друг начин, е нещо противно за Нея. А не беше ли довела този Зеландонии, за да им покаже чувствата си? Мъж, който бе олицетворение на Нейния любим и стопанин? По-висок и по-красив от останалите, светъл и рус като луната. Джондалар усещаше, че хората започваха да се държат по-различно към него и това го притесняваше.

 

 

Независимо че лечителките бяха две и целият Бивак им помагаше, през първия ден имаше толкова много работа, че Айла остави за по-късно специалното лечение на момчетата с изкълчванията. Сармуна даже отложи погребението на Атароа. На следната сутрин бе избрано място и изкопаха гроб. Една простичка церемония, извършена от Тази, която служи, най-сетне върна водачката в лоното на Великата Земя Майка.

Даже имаше няколко опечалени. Епадоа очакваше, че ще остане равнодушна, но не беше така. Поради отношението на повечето от хората тя не смееше да изрази вълнението си, но Айла забеляза по стойката й, по външния й вид, чрез езика на тялото, че тя се бореше с тези чувства. Добан също се държеше странно и тя предположи, че и той се мъчи да овладее смесените си чувства. През по-голямата част от краткия си живот той не познаваше друга майка, освен Атароа. Когато се бе обърнала срещу него, той се бе почувствал предаден, но нейната любов винаги е била непостоянна и сега момчето все още не можеше напълно да се освободи от чувствата си към нея.

Скръбта трябва да намира отдушник. Айла знаеше това от собствен опит след толкова много загуби. Беше решила да започне лечението на момчето веднага след погребението, но сега си мислеше дали няма да е по-добре да изчака още малко. Може би това не бе най-подходящият ден за тази работа и ако съсредоточеше усилията си върху някой друг, щеше да е най-добре и за двамата. На връщане към Бивака тя се приближи до Епадоа.

— Ще се помъча да наместя изкълчения крак на Добан и ще ми трябва помощ. Ще ми съдействаш ли?

— Няма ли да го боли? — попита Епадоа. Много добре помнеше как момчето пищеше от болка и сега започваше да се чувства като негова защитница. Той беше неин повереник и тя приемаше това задължение сериозно. Беше сигурна, че собственият й живот зависи от него.

— Ще го приспя. Няма да усети нищо. Чак като се събуди, може да има болки — обясни чужденката. — Известно време няма да може да ходи сам и ще трябва да го местите много внимателно.

— Аз ще го пренасям — каза Епадоа.

Когато стигнаха до голямата землянка, Айла обясни на момчето, че иска да оправи крака му. То се отдръпна от нея силно разтревожено, а като видя, че и Епадоа влиза вътре, очите му се разшириха от страх.

— Не! Тя ще ме нарани! — разнищя се Добан при вида на Вълчата жена. Ако можеше, щеше веднага да побегне.

Тя стоеше изправена и вцепенена край нара, върху който седеше момчето.

— Няма да те нараня. Обещавам. Никога вече няма да ти причинявам зло — промълви. — И няма да позволя на никого да ти навреди — дори и тази жена.

Той уплашено я погледна. Искаше му се да й повярва. Ужасно му се искаше.

— Сармуна, моля те, погрижи се момчето да разбере това, което ще му кажа — рече Айла. После се наведе и го погледна в изплашените очи. — Добан, сега ще ти дам да изпиеш нещо. Няма да е много вкусно, но искам да го изпиеш всичкото. След малко ще започне да ти се спи и тогава можеш да си легнеш ето тук. А докато спиш, аз ще се опитам да оправя крака ти и да го наместя в предишното му положение. Няма да усетиш нищо, защото ще спиш през цялото време. Когато се събудиш, може малко да те заболи, но може и да ти е по-добре. Ако те боли прекалено силно, само трябва да кажеш на мен, на Сармуна или на Епадоа — до теб винаги ще има човек — и тогава ще ти дадем да пиеш нещо болкоуспокояващо. Разбираш ли ме?

— Може ли Зеландон да дойде да ме види?

— Да, ще го доведа още сега, ако желаеш.

— А Самодун?

— Да, и двамата, щом искаш.

Добан погледна Вълчата жена.

— И няма да позволиш тя да ме нарани?

— Обещавам. Няма да позволя да те нарани. Няма да позволя това на никого.

Той отмести очи към Сармуна после се обърна отново към Айла:

— Дай ми питието.

Този случай не бе по-различен от наместването на счупената ръка на Рошарио. Отварата отпусна мускулите на момчето и го приспа. Трябваше да се употреби истинска физическа сила, за да се изправи кракът, но веднага пролича съвсем ясно, когато той си дойде на мястото. Айла разбра, че има и някакво счупване и че никога няма да оздравее напълно, но тялото на момчето вече изглеждаше почти нормално.

Епадоа отново се премести в голямата землянка, тъй като повечето мъже и момчета бяха отишли при близките си, и сега тя стоеше край Добан почти неотлъчно. Айла забеляза колебливото зараждане на доверие между тях — беше сигурна, че предвижданията на Самодун се сбъдват.

По същия начин постъпиха и с Одеван, но тя се страхуваше, че при него лечението ще протече по-трудно и че вероятно кракът му лесно ще изскача и пак ще се размества.

Сармуна бе силно впечатлена и я гледаше с благоговение, като тайничко се питаше дали няма нещо вярно в слуховете за нея. Тя изглеждаше като съвсем обикновена жена, говореше, спеше и споделяше Удоволствията с високия рус мъж като всяка друга жена, но познанията й за растителния живот на земята и особено лечителските й способности бяха необикновени. Всички говореха за това, а покрай нея и Сармуна издигаше престижа си. Възрастната жена се научи да не се плаши от вълка, но беше почти невъзможно да го гледа покрай Айла, без да повярва, че тя властва над духа му. Ако не вървеше подире й, то тогава я следваше поне с поглед. Същото беше и с мъжа, макар да не го показваше явно.

Тя не виждаше конете толкова често, защото през повечето време ги оставяха да пасат. Айла казваше, че е доволна, задето може да им даде малко почивка, но възрастната жена виждаше как двамата понякога яздят. Мъжът седеше върху кафявия жребец без никакво усилие, но като гледаше младата жена на кобилата, човек би помислил, че са едно цяло.

Тази, която служеше на Майката се удивляваше и все пак бе настроена малко скептично. Тя бе обучавана от Зеландония и знаеше, че често се поощряваха подобни представи. Бе научила и в много случаи използваше начини за заблуда на хората, за да ги накара да повярват в онова, което тя, а също и те искат да вярват. Не го смяташе за измама — никой не бе по-дълбоко убеден в правотата на нейното призвание — но използваше всички средства, които имаше на разположение, за да премахне пречките и да накара другите да я следват. Често тези средства помагаха на хората, особено на онези, чиито затруднения или болести нямаха никаква видима причина, освен може би проклятие от могъщи зли хора.

Тя самата не бе склонна да приеме всички слухове, но въпреки това не ги опровергаваше. Хората от Бивака искаха да вярват, че всяка дума на чужденците е дума на Майката, и тя използваше вярата им, за да осъществи някои належащи промени. Когато Айла заговори за Мамутския съвет на сестрите и Съвет на братята например, Сармуна организира Бивака така, че и в него да бъдат образувани подобни съвети. Когато Джондалар спомена, че трябва да се намери човек от друг Бивак, който да продължи започнатото от него обучение по правене на сечива от кремък, започна да подтиква хората да изпратят делегация до няколко бивака, близки на Сармунаите, за да подновят връзките си с роднините и да възстановят предишното приятелство.

В една много студена ясна вечер звездите ярко светеха в небето, а пред входа на голямата землянка се бяха скупчили хора. Жилището на бившата водачка, след като бе използвано за лечебница, сега се превръщаше в център на обществения живот. Те разговаряха за загадъчните мъждукащи светлинки там горе, а Сармуна отговаряше на въпроси и даваше разни обяснения. Беше й се наложило да прекара много време на това място — тук тя лекуваше с церове и обреди, срещаше се с хора, за да чертаят планове и да обсъждат проблеми. Затова бе започнала лека-полека да пренася вещите си и често оставяше гостите сами в тясното си жилище. И ето че както в другите биваци и пещери, домът на Тази, която служи на Майката стана център и място за събиране на хората.

Айла и Джондалар, следвани от Вълчо, си тръгнаха и оставиха групичката да наблюдава звездите. Тогава някой попита Сармуна за вълка, който навсякъде ходеше след русата жена. Тази, която служи на Майката посочи една от ярките точки в небето и каза само:

— Това е Вълчата звезда.

 

 

Дните минаваха бързо. Мъжете и момчетата започнаха да се възстановяват и не се нуждаеха от нея като лечителка. Тогава Айла тръгна с онези, които събираха оскъдната зимна храна. Джондалар се захвана да предава занаята си и да показва как се правят копиехвъргачи и как се ловува с тях. Бивакът започна да натрупва все повече запаси от най-различни храни — най-вече месо — които лесно се съхраняваха в студа. Отначало имаше известни трудности, докато хората свикнат с новия ред, защото мъжете се преместваха в жилищата, които жените смятаха за свои, но в крайна сметка се справяха и с това.

Сармуна реши, че е настъпил подходящият момент, за да опече фигурките в пещта, и бе говорила с двамата за въвеждането на нов Огнен обред. Намираха се край постройката с пещта и вземаха от материалите за горене, събирани през лятото и есента за огъня, за лечебни цели и за ежедневни нужди. Тя каза, че трябва да съберат още и това изисква доста работа.

— Можеш ли да направиш малко инструменти за сечене на дърва, Джондалар? — попита Сармуна.

— С удоволствие. Ще ви направя брадви, чукове, клинове — всичко, каквото пожелаете, но мокрото дърво не гори добре — обясни той.

— Ще слагам и мамутски кости, но първо трябва да се напали хубав силен огън, а после трябва да гори дълго време. За един Огнен обред се иска много материал.

Като излязоха от малката землянка, Айла погледна към затвора накрая на селището. Хората вече бяха употребили част от оградата, но все още не бяха я съборили напълно. Веднъж тя бе споменала, че огромните колове могат да се използват, за да се направи заграждение за ловуване — капан, към който да гонят животните. Хората от бивака не бяха склонни да използват дърветата, след като бяха служили за затвор, пък и всички така бяха свикнали с него, че почти не го забелязваха.

Изведнъж й хрумна нещо:

— Няма защо да сечете нови дървета. Джондалар може да направи инструменти, с които да нацепите оградата на затвора.

Всички погледнаха оградата с други очи, но Сармуна виждаше по-надълбоко. В главата й веднага се оформи идеята за новия Огнен обред.

— Великолепно! — възкликна се тя. — Разрушаването на това място ще бъде нов целебен обред! Всички ще могат да участват и ще се радват да го видят как изгаря. Това ще отбележи ново начало за нас. И вие също ще присъствате.

— Не съм сигурен — прекъсна я Джондалар. — Колко време ще трае?

— Не е нещо, което можеха се претупа набързо — има твърде голямо значение.

— Така и предполагах. А ние скоро ще трябва да тръгваме.

— Но скоро ще настъпи най-студеният период на зимата — възрази жената.

— И малко след него настъпва пролетното топене. Ти си прекосявала ледника, Сармуна, и знаеш, че през него може да се мине само зиме. Освен това съм обещал на няколко Лозадунаи, че на връщане ще посетя пещерата им. Макар че не можем да се заседяваме там, няма да е зле да спрем при Лозадунаите, за да се подготвим за прекосяването.

Сармуна кимна в знак на съгласие.

— Тогава ще използвам Огнения обред, за да облекча заминаването ви. Много от нас се надяваха, че ще останете, и на всички ще ни липсвате след това.

— И аз се надявах да видя печенето — обади се Айла — и бебето на Кавоа, но Джондалар е прав. Време е да си тръгваме.

Той реши веднага да направи сечивата за Сармуна. Наблизо бе открил залежи от хубав кремък и заедно с още няколко души тръгнаха натам да вземат парчета, подходящи за брадви и други инструменти за рязане. Айла отиде в малката землянка, за да събере вещите им и да провери какво още ще им е необходимо за из път. Бе извадила и разхвърлила всичко, когато чу шум пред входа. Вдигна очи и видя Кавоа.

— Ще ти преча ли, Айла — попита тя.

— О, не. Заповядай!

Младата жена бе в доста напреднала бременност и като влезе, се отпусна тежко на един от наровете.

— Сармуна ми каза, че си отивате.

— Да, след ден-два.

— Мислех, че ще останете за печенето.

— И аз исках, но Джондалар бърза. Казва, че преди началото на пролетта трябва да прекосим някакъв ледник.

— Направила съм нещо за теб, което исках да ти дам след обреда. — Кавоа извади малко кожено пакетче от пазвата си и й го подаде. — Иска ми се да ти го дам, но ако се намокри, няма да изтрае дълго и ще се развали.

Тя го подаде на Айла. Вътре имаше малка глава на лъвица, изкусно изваяна от глина.

— Кавоа! Прекрасна е! Дори повече от прекрасна. Това е същински образ на пещерна лъвица. Не знаех, че си такъв майстор.

Младата жена се усмихна.

— Харесва ли ти?

— Познавах един мъж, от Мамутоите беше, резбар на слонова кост — много добър художник. Той ме научи как да гледам и възприемам рисунки и статуетки. Сигурна съм, че това щеше да му хареса — каза Айла.

— Изрязвала съм фигурки от дърво, слонова кост и еленови рога. Правила съм такива, откакто се помня. Затова Сармуна ме накара да отида да се уча при нея. Тя бе толкова мила с мен. Опитваше се да ни помогне… Беше много добра и към Омел — позволи му да запази тайната си и никога не задаваше въпроси, както някои други биха постъпили. Много хора бяха ужасно любопитни. — Кавоа сведе поглед, сякаш се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Струва ми се, че ти е мъчно за приятелите — продума тихо чужденката. — Сигурно на Омел не му е било лесно да пази такава тайна.

— Но трябваше.

— Заради Бругер? Сармуна каза, че според нея той сигурно ги е бил заплашил с ужасно наказание.

— Не, не беше заради Бругер, нито заради Атароа. Аз не обичах Бругер и си спомням, нищо че бях малка, как той я обвиняваше заради Омел, но като че ли се страхуваше от сина си повече отколкото той от него, и Атароа знаеше защо.

Айла започна да се досеща какво тревожи Кавоа.

— И ти също знаеше, нали?

Младата жена се намръщи.

— Да — прошепна тя, после я погледна право в очите. — Надявах се, че ще си тук, когато ми дойде времето. Искам с моето бебе всичко да е наред, а не както…

Не беше нужно да се доизказва или да обяснява подробности. Кавоа се страхуваше, че може нейното дете да се роди с някакъв дефект, и ако изрече нещо лошо, само ще предизвика съдбата.

— Е, все още не съм си тръгнала. Пък кой знае — като те гледам, май всеки момент може да родиш и ние още да сме тук.

— Дано да е така. Толкова много направи за нас, Айла. Как ми се иска да беше дошла, преди Омел и другите да…

Жената забеляза, че в очите й проблясват сълзи.

— Липсват ти приятелите, знам, но скоро ще си имаш бебе. Това ще облекчи мъката ти. Мислила ли си за име?

— Дълго време изобщо не помислях за това. Знаех, че няма кой знае какъв смисъл да избирам мъжко име, а не бях сигурна дали ще ми разрешат да дам име на момиче. Сега се чудя, ако е момче, дали да не го нарека на брат ми или… на един друг мъж, когото познавах. Но ако е момиче, искам да го кръстя на Сармуна. Тя ми помагаше да се срещам… с него… — жената се разрида, обзета от мъка и не можа да продължи.

Айла я прегърна. Скръбта трябваше да се сподели. Мъката трябваше да се отприщи и да излезе, за да й олекне. Този Бивак все още бе изпълнен с горест, която трябваше да намери отдушник. Надяваше се, че обредът на Сармуна ще помогне. Когато най-сетне сълзите й поспряха, Кавоа се отдръпна и избърса очи. Айла се огледа за нещо подходящо, да й даде да попие сълзите. Разви пакетче с мека кожена обвивка, което носеше със себе си от години. Но когато младата жена видя какво има вътре, очите й се ококориха. Това беше една мунаи, малка женска фигурка, изрязана от слонова кост — но тя имаше лице и то бе лицето на Айла!

Кавоа отвърна очи, сякаш виждаше нещо забранено, нещо, което не трябваше да види, избърса сълзите си и бързо излезе. Айла се намръщи и започна отново да увива в меката кожа статуетката, изработена от Джондалар — разбираше, че нейното изображение бе изплашило жената.

Опита се да забрави случката и продължи да прибира оскъдния им багаж. Вдигна торбичката с железния пирит и я изсипа да провери колко от тези сиво-жълтеникави метални късчета са им останали. Мислеше да даде едно на Сармуна, но не знаеше дали покрай на дома на Джондалар ще има в изобилие и искаше да запази няколко за подарък на неговите роднини. Реши да се раздели с едно парче, но само с едно, и избра доста едричка буца. После прибра останалите.

Излезе и се запъти към голямата землянка. На входа се размина с Кавоа и й се усмихна. Младата жена й отвърна с притеснена усмивка. Когато влезе вътре, на Айла й се стори, че жрицата я погледна особено. Изглежда, фигурката на Джондалар ги бе смутила и разтревожила. Изчака още един човек да излезе от жилището на Сармуна и да останат сами.

— Искам да ти дам нещо, преди да заминем. Открих това, когато живеех сама в моята долина — започна Айла и отвори ръка да й покаже камъка. — Реших, че може да ти свърши работа при Огнения обред.

Сармуна го погледна, после вдигна въпросително очи към нея.

— Знам, че по нищо не личи, но в този камък има огън. Сега ще ти покажа.

Отиде до огнището, извади прахана, който използваха, и разпръсна дървени стърготини покрай изсъхнал хвощ. Постави купчинка подпалки наблизо, наведе се и удари железния пирит с кремък. Образува се голяма искра, която падна върху прахана, и когато духна, като по чудо се появи слабо пламъче. Прибави от подпалките, за да го подсили, и вдигна очи — възрастната жена седеше смаяна, зяпнала от учудване.

— Кавоа ми каза, че е видяла мунаи с твоя лик, а сега караш огъня да се появява. Ти да не си… онова, което се говори за теб?

Айла се усмихна и каза:

— Джондалар направи тази фигурка, защото ме обича. Той каза, че искал да плени моя дух, а после ми я даде. Това не е нито донии, нито мунаи, то е само символ на неговите чувства. А сега с най-голяма радост ще ти покажа как да правиш огън. Той не идва от мен, а от камъка​.

— Може ли да вляза? — гласът дойде откъм входа и когато двете жени се обърнаха, видяха Кавоа.

— Забравих си ръкавиците, дойдох да ги взема.

Двете жени се спогледаха.

— Не виждам причина да не влезе — каза по-младата.

— Кавоа е моя ученичка — отбеляза Сармуна.

— Тогава и на двете ще ви покажа как действа железният пирит.

След като повтори цялата процедура още един път и остави всяка сама да опита, двете жени се поуспокоиха, макар че все още бяха изумени от свойствата на странния камък. Кавоа дори набра смелост да попита Айла за Мунаи:

— Онази фигурка, дето я видях…

— Джондалар ми я направи малко след като се срещнахме. Искаше да изрази чувствата си към мен.

— Искаш да кажеш, че ако пожелая да покажа на някого колко е важен за мен, мога да издялам изображение на лицето му? — попита жената.

— А защо не. Когато правиш мунаи, ти знаеш защо я правиш — у теб напира някакво особено чувство към нея, нали?

— Да и някои ритуали са свързани с мунаи.

— Но мисля, че различното в случая е чувството, което влагаш.

— Значи, ако влагам добри чувства, бих могла да издълбая лика на определен човек?

— Не смятам, че има нещо нередно в това — продължи да я убеждава Айла. — Ти си изключителен художник, Кавоа.

— Но може би ще е най-добре да не правиш цялата фигура — предупреди Сармуна. — Ако изработиш само главата, няма да има никакво объркване.

Кавоа мълчаливо се съгласи. После и двете погледнаха Айла, сякаш чакаха одобрението й. Дълбоко в душите си те все още се питаха коя всъщност бе тази гостенка.

 

 

На следващата сутрин Айла и Джондалар се събудиха, твърдо решени да тръгнат, но снегът навяваше така, че едва се различаваше другият край на селището.

— Май няма да заминем днес, посред такава снежна буря — рече той със съжаление, защото никак не му се искаше да отлагат повече. — Надявам се скоро да спре да духа.

Айла отиде на поляната и свирна на конете, за да се увери, че са добре. Успокои се, като ги видя да се появяват през виелицата. Заведе ги на едно закътано място по-близо до Бивака.

На връщане си мислеше за обратното им пътуване до Великата река майка, тъй като само тя познаваше пътя. Отначало не чу, че някой прошепна името й.

— Айла! — шепотът се усили. Озърна се и видя Кавоа от другия край на малката землянка. Тя стоеше леко прикрита и махаше.

— Какво има Кавоа?

— Искам да ти покажа нещо, да ми кажеш дали ти харесва.

Айла се приближи, а Кавоа свали ръкавицата си. В ръката си държеше малък объл предмет с цвят на мамутски бивник. Тя внимателно я постави върху дланта й.

— Току-що го довърших — похвали се младата жена.

— Знаех, че те бива, но не предполагах, че си чак толкова способна — каза Айла, като внимателно започна да разглежда малкото издялано изображение на Сармуна.

То представляваше глава без тяло и дори шията не беше загатната, но нямаше никакво съмнение чий бе пресъздаденият образ. Косата бе прибрана в кок отгоре на главата, а тясното лице бе леко несиметрично — едната страна бе по-малка от другата. И все пак това миниатюрно произведение на изкуството излъчваше красотата и достойнството на жената.

— Смяташ ли, че е правилно? Мислиш ли, че ще я хареса? Исках да направя нещо специално за нея.

— Аз бих я харесала — отвърна Айла, — и според мен тя много добре изразява чувствата ти към нея. Имаш великолепен и рядък талант, Кавоа, но трябва да го използваш правилно. Може да се окаже, че в него се крие голяма сила. Сармуна е постъпила мъдро, като те е взела за своя ученичка.

 

 

Привечер снежната буря се разрази с нова сила. Отдалечаването на повече от няколко крачки от жилището бе опасно в такава виелица. Сармуна се пресегна, взе китка сушени треви, закачени до входа, и се канеше да ги прибави към другите билки, които смесваше, за да приготви силно питие за Огнения обред. Пламъците в огнището бяха позатихнали, а гостите току-що се бяха оттеглили. Жената също възнамеряваше да си легне веднага щом привърши работата си.

Внезапен порив на ледения вятър и снежна вихрушка нахлуха и отгърнаха тежката завеса на отвора на преддверието. Есадоа отметна втората завеса и се втурна вътре. Личеше, че е много разтревожена.

— Сармуна! Бързо! За Кавоа е! Настъпи моментът!

Преди жената да успее да отговори, Айла вече скачаше от леглото и навличаше дрехите си.

— Хубава нощ си е избрала — промърмори Сармуна, запазвайки самообладание, отчасти за да успокои развълнуваната бъдеща баба. — Всичко ще е наред, Есадоа, няма да роди, преди да стигнем твоето жилище.

— Тя не е там. Много настояваше да отиде в голямата землянка. Не знам защо, но иска да роди именно в голямата землянка. Иска и Айла да дойде. Казва, че само така ще бъде спокойна за бебето си.

Сармуна сбърчи чело загрижено.

— Тази нощ там няма никой и не е било много разумно да излиза в такова време.

— Знам, но не можах да я спра — оправда се Есадоа и тръгна да излиза.

— Почакай малко — извика Сармуна. — Нека поне да отидем заедно. Човек може да се загуби в такава буря дори докато се придвижва от едно жилище до друго.

— Вълчо няма да ни остави да се изгубим — рече младата жена и даде знак на животното, което се бе свило до нея в леглото.

— Дали ще е уместно да дойда и аз? — попита Джондалар. Не че чак толкова искаше да присъства на раждането, а по-скоро се безпокоеше, че Айла трябва да излезе във виелицата.

Жрицата погледна Есадоа.

— Аз нямам нищо против, но дали е редно да има мъж по време на раждане — каза тя.

— Защо пък да не е редно? — отговори Сармуна. — Даже така може да е по-добре, щом като си няма стопанин.

Трите жени и мъжът излязоха навън в ревящата буря, като си помагаха да се преборят със силния вятър. Когато стигнаха голямата землянка, завариха младата жена, свила се край празното студено огнище, тялото й — напрегнато от болка, а в очите й се четеше страх. Като видя, че майка й пристига с останалите, тя се оживи и поуспокои. За изненада на Есадоа Айла запали огъня само след минутка. Джондалар бе останал навън да вземе сняг от една преспа, за да го разтопят за вода. Есадоа намери постелите, които бяха: прибрани, и набързо оправи един от наровете. А в това време от донесените преди това запаси Сармуна подбираше разни билки, които можеше да й потрябват.

Айла настани младата жена и подреди всичко така, че да може да седне удобно или ако пожелае, да легне, но изчака Сармуна и двете заедно я прегледаха. Като успокоиха Кавоа и я оставиха при майка й, двете знахарки се върнаха край огнището и си зашушукаха.

— Забеляза ли? — попита по-възрастната.

— Да, знаеш ли какво значи това?

— Имам нещо наум, но мисля, че е по-добре да изчакаме и да видим.

Досега Джондалар гледаше да не пречи и затова бавно приближи към двете жени. Имаше нещо тревожно в изражението им и това го притесни. Седна върху един нар и разсеяно започна да глади вълка по главата.

Докато чакаха, мъжът нервно крачеше напред-назад, а Вълчо го наблюдаваше. Щеше му се времето да върви по-бързо или бурята да стихне, или поне да има с какво да се занимава. Той размени няколко думи с младата жена, като се опитваше да я насърчи, и често й се усмихваше, но се чувстваше съвсем ненужен — с нищо не можеше да помогне.

Нощта едва се точеше и накрая той задряма на едното легло, а призрачното стенание на вятъра отвън зловещо контрастираше с мълчаливото очакване вътре, периодично раздирано от писъците от родилните мъки, които бавно, но неумолимо се учестяваха.

Събуди се от развълнувани гласове и суетня. През пролуките покрай димоотвода се процеждаше светлина. Джондалар стана, протегна се и разтърка очи. Трите жени не му обърнаха никакво внимание и той излезе навън. Със задоволство установи, че бурята бе утихнала, макар и все още да прехвърчаха снежинки, носени в кръг от вятъра.

На връщане към землянката мъжът разпозна ясния вик на новородено. Усмихна се, но като не знаеше дали е подходящо да влезе точно в този момент, реши да изчака навън. Изведнъж, за негово учудване, се разнесе втори писък, който заприглася на първия. Две са! Не можеше да се стърпи. Трябваше да влезе. Когато прекрачи прага, Айла му се усмихна, взела на ръце едно повито бебе.

— Момче, Джондалар!

— И момиче! — Вдигна Сармуна второто бебе и се приготви да върже пъпната връв. — Близнаци! Това е хубав знак. Толкова малко деца се раждаха, докато Атароа беше водачка, но сега мисля, че всичко ще се промени. Според мен по такъв начин Майката ни казва, че Бивакът на трите сестри ще се разрасне и отново ще се изпълни с живот.

 

 

— Ще се върнеш ли някой ден? — попита Добан високия мъж. Вече се движеше доста по-добре, но все още използваше патерицата, направена от Джондалар за него.

— Мисля, че не, Добан. Едно дълго Пътуване ми стига. Време е да се прибера у дома, да се установя на едно място и да създам огнище.

— Жалко, че не живееш по-наблизо, Зеландон.

— Наистина жалко. От теб ще стане добър майстор на кремъчни изделия и бих искал да продължа обучението ти. Можеш да ме наричаш Джондалар.

— Не. Ти си Зеландон.

— Искаш да кажеш Зеландонии?

— Не, искам да кажа точно Зеландон.

Самодун се усмихна.

— Той няма предвид името на твоя народ. Кръстил те е Еландон, но те удостоява с титлата С’Еландон.

Джондалар се изчерви от неудобство и удоволствие.

— Благодаря ти, Добан. А сигурно аз трябва да се обръщам към теб със С’Ардобан?

— Още не. Когато се науча да обработвам кремъка като теб, тогава може би те ще ми казват С’Ардобан.

Джондалар прегърна топло младия мъж, потупа останалите по раменете и поприказва с тях. Конете, натоварени и готови за тръгване, се бяха отдалечили на известно разстояние, а Вълчо се беше отпуснал на земята, наблюдавайки мъжа. Изправи се, когато видя Айла и Сармуна да идват откъм жилището. Джондалар също се зарадва, като ги видя.

— … Хубаво е — говореше по-възрастната жена — и аз съм изумена, че тя с такова желание поиска да го направи, но… не мислиш ли, че е опасно?

— Как би могло да е опасно, докато пазиш изрязания си лик от дърво? Това би могло да те приближи към Майката, да те изпълни с повече разбиране — каза Айла.

Двете се прегърнаха и след това Сармуна притисна силно Джондалар в обятията си. Тя отстъпи, когато те повикаха конете, но се пресегна и докосна ръката му, за да го задържи за миг.

— Джондалар, когато видиш Мартона, кажи й, че Сарму…, не, кажи й, че Бодоа я поздравява сърдечно.

— Ще го направя. Мисля, че тя ще бъде доволна — отговори той, яхвайки жребеца.

Обърнаха се и им помахаха, но Джондалар се почувства облекчен от това, че тръгват. Той никога нямаше да може да мисли за този Бивак без смесени чувства.

Докато се отдалечаваха, отново заваля сняг. Хората от Бивака им махаха и им пожелаваха щастие.

— Лек път, С’Еландон. Бъди здрава, С’Айла.

Докато потъваха в меката мъгла от бели снежинки, едва ли имаше душа, която да не вярва или да не иска да повярва, че те бяха дошли да ги отърват от Атароа и да избавят мъжете им. Веднага след като яздещата двойка се скриеше от погледите им, двамата щяха да се превърнат във Великата майка земя и Нейният хубав божествен другар и щяха да се носят по вятъра из цялото небе, следвани от верния си защитник Вълчата звезда.