Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Айла през равнината

Преводач: Мариана Пампорова-Стойчева, Георги Стойчев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3637

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

14

Теренът беше непроменен, но Айла се почувства загубена. Обширното протежение на Голямата Майка беше техен постоянен спътник толкова дълго време, че беше смущаващо да не виждат до себе си успокояващото й присъствие, което им показваше и пътя. С напредването към подножието на хълмовете и растящата височина храстите ставаха по-гъсти, по-високи и многолистни и се простираха надалеч в равнините.

Отдалечаването от голямата река влияеше и на Джондалар. Дните се преливаха един в друг с успокоителна монотонност, докато пътуваха покрай плодовитите й води в лятната топлина. Щедрото й изобилие му беше подействувало успокоително и беше прогонило тревогата му за безопасното прибиране на Айла у дома. След като се отклониха от щедрата Майка-река, загрижеността му се върна. Започна да прехвърля наум провизиите и да се чуди дали имат достатъчно храна със себе си. Не беше чак толкова сигурен, че в малкото потоци ще е лесно да хванат риба, а още по-малко разчиташе да намерят храна в планините.

Джондалар не беше добре запознат с начина на живот в горите. Животните в откритите равнини обикновено се събираха на стада и можеха да бъдат видени отдалеч, но в гората те живееха самостоятелно, а имаше и дървета и храсти за криене. Когато той бе при племето Шарамудои, винаги ловуваше с някого, който е запознат с околността.

Половината от Шамудоите обичаха да ловуват по острите скалисти хълмове за диви кози и знаеха навиците на мечката, глигана, горския бизон и другите животни в гората. Джондалар си спомни, че хората от Тондалар предпочитаха да ловуват с тях в планините. Племето Рамудои пък познаваха реката и ловяха там гигантската есетра. Джондалар се интересуваше повече от лодки и изучаваше реката. Макар че няколко пъти се беше изкачвал в планината с ловците на диви кози, тя не го привличаше.

Виждайки малко стадо благородни елени, той реши, че това е добър случай да осигури месо за следващите няколко дни, докато стигнат до Шарамудои, а дори и да вземат малко, за да се разпредели там. Айла прие предложението му с радост. Тя обичаше лова, а напоследък не бяха ловували много, с изключение на няколко яребици и друг дребен дивеч, който тя убиваше с прашката си. Голямата Майка беше толкова щедра към тях, че нямаше нужда да ловуват много.

Намериха място за лагер близо до една малка река, оставиха кошовете и вързопите и се насочиха към стадото с копията си и метателните приспособления. Вълчо беше възбуден — променяха маршрута, а и копията, и приспособленията за хвърляне му говореха за намеренията им. Уини и Рейсър също изглеждаха по-игриви, дори и само затова че вече не носеха кошовете и плазовете.

Групата благородни елени бяха стадо самци, а рогата на стария лос бяха покрити с мъх. До есента — периода на разгонване, когато клонестите рога достигат цялата си големина за годината, покриващата ги мека кожа и кръвоносните съдове щяха да изсъхнат и да се навият на люспи, когато еленът ги трие в дървета или скали.

Жената и мъжът спряха, за да преценят ситуацията. Вълчо скимтеше нетърпеливо. Трябваше Айла да му нареди да стои мирно, за да не разпръсне стадото. Джондалар го изгледа доволно как застина и се възхити от начина, по който Айла го бе възпитала, а после се обърна отново да гледа стадото. Както седеше върху коня, той можеше да вижда на всички страни — предимство, което нямаше да има, ако беше на земята. Няколко от рогатите животни бяха спрели да се хранят, усетили присъствието на новодошлите, но конете не бяха заплаха. Те също бяха тревопасни, обикновено търпени или пренебрегвани, ако не излъчваха страх. Дори и от присъствието на куче и хора елените не бяха още толкова разтревожени, че да побегнат.

Като оглеждаше стадото, за да реши в кой елен да се прицели, Джондалар се изкуши да опита един прекрасен екземпляр, едър и властен, който се взираше право в него и като че ли на свой ред преценяваше човека. Може би ако бяха голяма група ловци, тръгнали за храна за цялата Пещера и искаха да покажат храброст, той щеше да опита с това фантастично животно. Но мъжът беше сигурен, че когато дойде есента, техният сезон на Удоволствието, много женски ще желаят да се присъединят към стадо с такъв водач. Джондалар не можеше да убие такова гордо и красиво животно само заради малко месо. Избра друг елен.

— Айла, погледни онзи до високия храст. В края на стадото. — Жената кимна. — Застанал е добре, така че лесно ще се откъсне от стадото. Да опитаме него.

Разбраха се как ще действуват и се разделиха. Вълчо гледаше неотклонно жената върху коня и при нейния сигнал скочи напред към посочения от нея елен. Айла върху кобилата го следваше отблизо. Джондалар идваше от другата страна с готово за хвърляне копие.

Еленът усети опасността, а и стадото също. Мятаха се във всички посоки. Избраният елен отскочи настрани от нападащия Вълчо и приближаващата се жена право към мъжа върху жребеца. Дойде толкова близо, че Рейсър се дръпна назад.

Джондалар беше готов с копието си, но бързото движение на жребеца го отвлече и той изпусна целта. Еленът смени посоката, като се опитваше да избегне коня и засадата на хората, но беше пресрещнат от голям вълк. В страха си подскочи настрани, далеч от ръмжащия хищник, и се стрелна между Айла и Джондалар.

При следващия скок на елена Айла притисна леко коня, когато се прицели. Уини разбра сигнала и се втурна след него. Джондалар възстанови равновесието си и заби копието в бягащия елен точно когато и Айла пусна нейното.

Гордият елен потрепери веднъж, после отново. И двете копия се забиха с голяма сила, почти едновременно. Той се опита да подскочи отново, но беше късно. Копията настигнаха целта. Благородният елен залитна, после падна на половин крачка.

Равнините бяха пусти. Стадото беше изчезнало, но ловците не забелязаха, понеже бяха скочили от конете си до елена. Джондалар извади от ножницата своя нож с кокалена дръжка, отряза кадифените рога, дръпна назад главата и преряза гърлото на едрия стар самец. Стояха тихо и наблюдаваха как кръвта изтича около главата му. Сухата земя я попиваше.

— Когато се върнеш при Голямата Майка Земя, отдай й нашата благодарност — каза той на мъртвия елен на земята.

Айла кимна в знак на съгласие. Тя беше свикнала с този негов ритуал. Джондалар казваше подобни неща всеки път, когато убиваха животно, дори и малко, но тя усещаше, че това не са просто думи. Имаше чувство и благоговение в неговите думи. Благодарността му беше искрена.

Ниските нагънати равнини преминаваха в стръмни хълмове, сред храстите се появиха брези, след това гори от габър и бук се смесваха с дъбовите. На по-ниските места областта напомняше гористите хълмове, които бяха край тях при делтата на Голямата Майка. С изкачването започнаха да виждат ели и смърчове, редки борики и борове сред огромните широколистни дървета.

Достигнаха до една просека под открит, кръгъл хълм, малко по-висок от околната гориста местност. Джондалар забави ход, за да се ориентира, но Айла беше пленена от гледката. Намираха се по-високо, отколкото тя си представяше. На запад, през върховете на дърветата, успя да види в далечината Голямата Майка, всичките й притоци отново се събираха, виейки се през дълбоко ждрело от отвесни скални стени. Сега тя разбра защо Джондалар беше завил, за да намери обиколен път.

— Пътувал съм с лодка през това място — каза той. — Нарича се Портата.

— Портата? Имаш предвид като порта, която правиш на ограда? За да затваряш отвора и вътре да ловиш животни? — попита Айла.

— Не зная. Не съм питал, но може би името идва оттам. Макар че по-скоро е като построената от двете страни ограда, която води към портата. Доста е дълга. Бих искал да те заведа там. — Той се усмихна. — И може би ще го направя.

Насочиха се на север към планината, после повървяха малко надолу от хълма, а след това отново се изкачиха. Пред тях като огромна стена се изправяха огромни дървета, с които започваше дълбока, гъста, смесена гора от широколистни дървета и вечнозелени растения. Щом прекрачиха в сянката на високия балдахин от листа, се озоваха в друг свят. Няколко мига бяха нужни на очите им, за да се пригодят от яркото слънце към тъмната, тиха сянка на предисторическата гора, но веднага усетиха хладния влажен въздух и усойното разточително богатство на аромати от растеж и гниене.

Гъст мъх покриваше земята в напластената зеленина и се катереше по заоблените речни камъни, пълзеше по заоблените древни дървета, паднали отдавна, и безучастно заобикаляше правите пънове и живите дървета. Големият вълк тичаше напред. Той скочи върху един покрит с мъх пън, пропадна през прогнилата му сърцевина, която бавно се разтваряше обратно в почвата, като обезпокои гърчещи се бели ларви, стреснати от дневната светлина. Мъжът и жената скоро слязоха от конете, за да намират пътя по-лесно в горската земя, покрита с останки от живот и прераждащото се негово поколение.

Млади стръкчета никнеха от мъхестите гниещи пънове, фиданки се стремяха към слънцето едно ударено от гръм дърво беше притиснало няколко от тях. Мухи бръмчаха около люшкащи се розови шипове на ароматична глаутерия в светлите лъчи, които се провираха през една пролука в зеления балдахин. Тишината беше неестествена и усилваше дори най-тихите звуци. Те шепнеха без причина.

Гъбите и плесените бяха буйни, накъдето и да погледнеха, виждаха растящи всякакви видове гъби. Навсякъде имаше треви без листа, като жир, горска майка и разнообразни орхидеи в ярки цветове, понякога дори без зелени листа, излизаха от корените на другите живи растения или разлагащи се растителни остатъци. Когато Айла видя няколко малки, бледи, восъчни стебла без листа, с поклащащи се главички, тя спря да си откъсне.

— Те ще облекчат очите на Вълчо и на конете — обясни тя и Джондалар забеляза една топла, тъжна усмивка по лицето й. — Това растение се нарича Иза, използувам го за моите очи, когато плача.

Докато говореше, тя откъсна и няколко гъби, за които беше сигурна, че не са отровни. Айла никога не рискуваше. Много видове от тях бяха вкусни, много други — не, но пък не бяха опасни, някои бяха добри за лекарство, други причиняваха леки неразположения, а малко видове помагаха на духа на човека, но имаше и няколко отровни вида. И едните лесно можеха да се объркат с другите.

Беше им трудно да прокарват плаза с дългите му пръти през гората. Непрекъснато се закачаше между сплетено растящите дървета. Когато Айла за първи път откри, че може да използува силата на Уини, за да изкачва до пещерата си тежки предмети, тя измисли начин конят да изкачва стръмната тясна пътека с по-близко прибрани пръти. Но понеже и лодката беше натоварена отгоре, те не можеха да мърдат дългите прътове, а беше трудно да придвижват нещата, като ги теглят. Плазът беше много удобен на равен терен, но не и на стръмен склон.

Те вървяха целия следобед. Най-после Джондалар развърза лодката и я повлече сам. Започнаха сериозно да се замислят дали да не я изоставят. Тя беше изключително удобна, когато пресичаха реките и малките притоци на Голямата Майка, но не бяха сигурни, че си заслужава усилието да я мъкнат със себе си през гъсто сплетените дървета. Дори и пред тях да имаше още много реки, сигурно щяха да могат да ги преминат без лодка, а сега тя ги забавяше.

Тъмнината ги завари още в гората. Направиха лагер за през нощта, но и двамата се чувствуваха неспокойни и по-застрашени, отколкото в средата на дивите степи. На открито, дори и в тъмнината, можеха да виждат нещо — облаци, звезди, движещи се силуети. В гъстата гора, с масивните дънери на високи дървета, които можеха да скрият дори големи същества, тъмнината беше пълна. Разпрострялата се тишина, която изглеждаше тайнствена при влизането им в горския свят, беше ужасяваща през нощта в дълбоката гора, макар че те се опитваха да не се поддават на страха.

Конете също бяха напрегнати и се струпваха около познатото успокоение на огъня. Вълчо остана в лагера и подавайки му от тяхната храна, Айла се радваше, като си мислеше, че със сигурност е по-добре да го държи по-наблизо. Дори Джондалар беше доволен — присъствието наблизо на голям, приятелски настроен вълк, действуваше окуражително. Той може да подушва и да усеща неща, които човек не може.

Във влажната гора нощта беше по-студена, с някаква лепкава, клисава влажност, толкова тежка, че беше почти като дъжд. Пъхнаха се в кожите за спане рано и макар да бяха уморени, говориха до късно, не съвсем готови да се доверят на съня.

— Не съм убеден, че трябва да продължаваме да се мъчим с тази лодка — заговори Джондалар. — Конете ще могат да преминават малките потоци, без да мокрят нещата. В дълбоките реки можем да вдигаме вързопите и кошовете на гърбовете им, вместо да висят надолу.

— Веднъж завързах нещата си на един пън. Когато напуснах Клан и търсех хора като мен, стигнах до широка река. Преплувах я, като бутах пъна — каза Айла.

— Трябва да е било трудно, или по-скоро опасно, със заети ръце.

— Беше трудно, но трябваше да премина, а не можах да измисля друг начин.

Тя замълча за малко. Мислеше. Мъжът, лежейки до нея, се чудеше дали е заспала. След малко тя се обади.

— Джондалар, сигурна съм, че вече сме изминали повече път, отколкото аз изминах, докато намеря моята долина. Доста вървяхме, нали?

— Да, доста повървяхме — отвърна той. Обърна се и се надигна на една ръка, за да я вижда. — Но все още остава доста път до вкъщи. Умори ли се вече да пътуваш, Айла?

— Малко. Иска ми се да си почина. След това отново ще съм готова да пътувам. Докато съм с теб, не ме интересува колко далеч трябва да отидем. Просто не знаех, че светът е толкова голям. Има ли край изобщо?

— На Запад от моя дом земята свършва при Големите Води. Никой не знае какво има зад тях. Познавам един човек, който казва, че е пътувал дори и по-далече и на изток е видял големи води, макар че доста хора не му вярват. Повечето хора пътуват по малко, но малцина пътуват надалеч, затова им е трудно да повярват на разказите за дълги пътувания, освен ако не видят нещо, което да ги убеди. Но винаги се намира някой, който да пътува надалеч. — Той се изкиска презрително. — Но не мисля, че аз ще бъда този. Вимез е пътувал покрай Северното море и е открил, че има още земя дори по̀ на юг.

— Намерил и майката на Ранек и я върнал. Трудно е да не се вярва на Вимез. Виждал ли си някога човек с кафява кожа като Ранек? — попита Айла. — Вимез трябва да е стигнал доста надалеч, за да намери такава жена.

Джондалар погледна лицето й, осветено от огъня — изпитваше силна любов към жената до себе си, но и голяма тревога. Разговорът за дълги пътувания го караше да мисли за дългия път, който още им предстоеше.

— На север земята свършва с лед — продължи тя. — Никой не може да отиде отвъд ледниците.

— Освен с лодка — отвърна той. — Но са ми казвали, че намираш само лед и сняг. Там живеят бели мечки и има риба, голяма колкото мамут. Някои от хората от запад твърдят, че има достатъчно силни шамани, които могат да ги повикат в земята си. И след като веднъж отидат там, не могат да се върнат, но…

Внезапно нещо се счупи сред дърветата. Мъжът и жената едновременно скочиха уплашени, след това останаха неподвижни, без да издадат звук. Дори почти не дишаха. Вълкът издаде тихо, гъргорещо ръмжене, но Айла обви ръка около него и не го пускаше. Пак последва тупуркане, а след него — тишина. После и Вълчо спря да ръмжи. Джондалар не беше сигурен, че ще успее да заспи тави нощ. Накрая стана да сложи един пън в огъня, като благодареше, че рано беше намерил няколко дълги счупени клона, които сега можеше да донасече на парчета с каменната си брадва с острие от слонова кост.

— Ледникът, който трябва да пресечем, не е на север, нали? — попита Айла, когато той се върна в леглото — умът й бе още в Пътуванията.

— А-а-а… оттук е на север, но не чак при северната ледена стена. Има още една планинска верига на запад, а ледът, който трябва да прекосим, е в едно плато на север от нея.

— Трудно ли е да се прекоси ледът?

Много е студено и може да има ужасни снежни бури. През пролетта и лятото малко се топи и омеква. Отварят се големи пукнатини. Ако паднеш в дълбока цепнатина, никой не може да те измъкне. През зимата повечето пукнатини се запълват с лед и сняг, но пак е опасно.

Айла изведнъж потрепери.

— Ти каза, че има обиколен път. Защо ще прекосяваме леда?

— Това е единственият път, по който можем да избегнем пло… страната Клан.

— Щеше да кажеш страната на плоскоглавците.

— Това е името, което винаги съм чувал, Айла — опита се да обясни Джондалар. — Така я наричат всички. Ще трябва да свикнеш и ти с това име. Повечето хора така наричат жителите й.

Тя не коментира това, а продължи:

— Защо трябва да ги избегнем?

— Защото имаше известни проблеми. — Той се намръщи. — Дори не съм сигурен дали тези плоски глави са твоите хора от Клан. — Той спря, после пак продължи: — Но не те започнаха неприятностите. По пътя ни насам чух за една банда млади мъже, които… не ги оставяли на мира. Те са Лозадунаи — народът, който живее близо до платото с ледника.

— Те не са Лозадунаи… не всички. Не искат неприятности. Само бандата млади мъже. Струва ми, те мислят, че е забавно, или поне така започна.

Айла мислеше, че представата на някои хора за забавление не съвпадаше много с нейната, но това, което не й излизаше от ума, беше тяхното Пътуване и колко далеч още трябва да вървят. От думите на Джондалар излизаше, че им предстои дълъг път. Тя реши, че може би е по-добре отсега да не мисли толкова занапред. Опита се да го изхвърли от ума си.

Тя се загледа в нощта и й се прииска да може да види небето през гъстите листа.

— Джондалар, мисля, че виждам звезди там горе. Виждаш ли ги?

— Къде? — погледна нагоре той.

— Ето там. Гледай право нагоре и малко назад. Видя ли ги?

— Да… Мисля, че да. Изобщо не прилича на Млечния път на Майката, но има няколко звезди — каза Джондалар.

— Какво е Млечният път на Майката?

— Това е друга част от историята за Майката и нейното дете — обясни той.

— Разкажи ми я.

— Не съм сигурен дали я помня… Май беше нещо такова… — Той започна да се люлее ритмично, после започна от средата на стиховете:

„Кръвта й се съсири и попи в червената охра на почвата,

но лъчезарното дете придаваше смисъл на мъките.

Голямата радост на Майката.

Едно бляскаво, умно дете.

Планините се надигнаха, пламъци лумнаха от хребетите им,

тя кърмеше Своя син от планинската си гръд.

Той сучеше толкова силно, че пръски литнаха високо-високо,

и топлото мляко на Майката проправи пътека през небето.“

— Това е — спря той. — Зеладони би била доволна, че си го спомням.

— Прекрасно е, Джондалар. Харесват ми звуците, начина, по който се чувстваш, като ги слушаш. — Със затворени очи тя повтори стиховете на глас няколко пъти.

Джондалар слушаше и си мислеше колко бързо запомня тя. Повтаряше съвсем точно само след едно чуване. Искаше му се и неговата памет да е толкова силна и с такава лекота да учи езици.

— Това не е истина, нали? — попита Айла.

— Кое не е истина?

— Че звездите са млякото на Майката.

— Не мисля, че действително са мляко — отговори Джондалар, — но смятам, че има някаква истина в тази история. Цялата.

— А какъв смисъл носи тя?

— Разказва за началото на нещата, как сме започнали да, съществуваме; че сме създадени от Голямата Майка Земя, излезли сме от Нейното собствено тяло; че Тя живее в същото място, където и слънцето, и луната, и е тяхната Голяма Майка Земя, както и на нас; и че звездите са част от техния свят.

Айла кимна.

— Може да има известна истина. — Харесваше й това, което той говореше, и си мислеше, че може би някой ден ще пожелае да се срещне с тази Зеландони и ще я помоли да й разкаже цялата история. — Креб ми каза, че звездите са сърцата на хора, които живеят в света на духовете. Всички хора, които са се върнали там, и онези, които още не са се родили. И домът на духовете на тотемите.

— В това може би също има истина — каза Джондалар. — Плоскоглавците сигурно действително са почти човешки същества. Никое животно не би могло да мисли така.

— Веднъж той ми показа дома на моя тотем, Големият Пещерен Лъв — каза Айла, потискайки една прозявка, и легна на една страна.

Тя се опитваше да види пътя, но й пречеха големи, обрасли с мъх пънове. Продължаваше да се катери, но не знаеше нито къде отива, нито защо, само й се искаше да спре и да си почине. Беше толкова уморена. Ако можеше да поседне! Пънчето пред нея изглеждаше примамливо, но винаги се оказваше, че още една крачка не й достига до него. Накрая върху него, но то хлътна и пропадна сред гниещите дървета и личинки. Тя пропадаше през него, като дращеше земята и се опитваше да се изкатери обратно.

След това гъстата гора свърши и се заизкачва на четири крака по стръмната страна на планината през рядка гора до една позната пътека. На върха имаше висока планинска ливада, където пасеше малко стадо сърни. Лешникови храсти растяха по скалистата планинска стена. Тя се страхуваше, а зад храстите беше безопасно, само че не можеше да намери пролука. Отворът беше запушен от лешникови храсти и те растяха, растяха, докато станаха колкото големи дървета с мъхести стволове. Тя се опита да види нещо, но там имаше само дървета, а и ставаше тъмно. Страхуваше се. И тогава в далечината видя, че някой върви в гъстата сянка.

Беше Креб. Той стоеше пред входа на малка пещера, като го затваряше, а знаците на колана му показваха, че тя не може да остане там. Това не беше нейният дом. Трябваше да си отива, да намери друго място — своето място. Той се опита да й покаже пътя, но беше тъмно и тя не можеше да види ясно какво й говори — само разбра, че й казва да продължава да върви. После той протегна здравата си ръка и посочи.

Когато погледна напред, дърветата ги нямаше. Започна отново да се катери към входа на друга пещера. Макар да знаеше, че никога преди не я е виждала, пещерата й беше странно позната, с особени заоблени камъни, издигащи се към небето. Когато погледна назад, Креб си отиваше.

— Креб! Креб! Помогни ми! Не си отивай!

— Айла! Събуди се! Ти сънуваш — каза Джондалар, като лекичко я буташе.

Тя отвори очи, но огънят беше изгаснал и беше тъмно. Притисна се до мъжа.

— О, Джондалар! Това беше Креб. Препречваше ми пътя и не ме пускаше вътре — не ми разреши да остана. Опитваше се да ми каже нещо, но беше тъмно и не видях какво. Сочеше една пещера и нещо в нея ми беше познато, но той си отиде.

Джондалар усещаше как потреперват раменете й, притискайки я в ръцете си, и я успокояваше с присъствието си. Внезапно тя седна.

— Пещерата! Това беше моята пещера, към нея ми препречваше пътя. Там отидох, когато се роди Дърк, и се страхувах, че няма да ми разрешат да го задържа.

— Трудно е да се разберат сънищата. Понякога една Зеландони може да ти каже значението им. Може би все още се чувствуваш зле, че си изоставила сина си — каза мъжът.

— Може би — отвърна тя. Наистина се чувствуваше зле от това, че беше оставила Дърк, но ако това беше смисълът на съня, защо го сънуваше сега? Защо не, когато стоеше до острова, загледана към Беранско море. Опитваше се да види полуострова и плачеше, докато му казваше последно сбогом? Имаше някакво друго послание в този сън. Най-после се успокои и двамата дремнаха малко. Когато отново се събуди, беше ден, макар че все още бяха в сенчестия мрак на гората.

Сутринта Айла и Джондалар тръгнаха пеш на север, като събраха прътовете на плаза и ги завързаха през средата на лодката. Всеки държеше от единия край и така по-лесно вдигаха прътовете и лодката. Да заобикалят препятствия, беше много по-лесно, отколкото да се опитват да ги влачат зад коня. Така животните също си почиваха, като носеха само кошовете. Но след малко без водещата ръка на мъжа на гърба си Рейсър започна да се отклонява, за да откъсва зелени листа от млади дръвчета, понеже скоро не бяха пасли достатъчно. Той се обърна настрани и дори се върна, когато помириса тревата на една малка полянка, където силният вятър беше съборил няколко дървета и грееше слънце.

Джондалар, уморен да върви след него, известно време се опитва да държи едновременно въжето на Рейсър и своя край от прътите, но му беше трудно. Искаше му се Рейсър да го следва без юзда или хамут, както Уини следваше Айла. Когато Джондалар случайно дръпна пръта и силно повлече Айла, тя предложи.

— Защо не завържеш въжето на Рейсър за Уини? Знаеш, че тя ме следва и гледа къде стъпва, така че той няма да се отклони, свикнал е да я следва. Тогава ще си спокоен за него, че няма да се мотае встрани или да попадне в беда, и ще можеш само да гледаш прътовете.

Той спря за момент, намръщи се, после внезапно се засмя.

— Защо аз не се сетих?

Макар че се бяха изкачвали бавно, когато наклонът започна да става видимо по-стръмен, гората се смени много рязко. Бързо изтъня и широколистните дървета останаха назад. Основни дървета наоколо станаха елата и смърчът, а широколистни имаше тук-там, и то по-малки.

Те стигнаха върха на билото и погледнаха отвъд него към широко плато, което полека се спускаше надолу и после се запазваше равно на голямо разстояние. Преобладаваха тъмнозелени ели, смърчове и борове, с редки лиственици, чиито игли тук бяха златни. Осеяно беше с яркото зеленикаво златно на високопланински ливади, с разпръснати синьо-бели планински езерца, които отразяваха чистото небе и облаците в далечината. Прорязваше го бърза река, захранвана от буйни потоци. Пред тях се извисяваше белоснежен връх, покрит с облаци.

Изглеждаше толкова близо, че на Айла й се искаше да протегне ръка и да го докосне. Слънцето осветяваше планинските камъни; светлокафява скала се прокрадваше в бледосивите стени; почти бели повърхности контрастираха с тъмносивото на странно равномерните колони, които се бяха издигнали от сърцето на земята и се бяха охладили в ъгловати форми на своята кристална структура. Отгоре блещукаше синьо-зеленият истински ледник със замръзнал сняг по високите места. А докато гледаха, като по чудо, слънцето и дъждовните облаци сътвориха блестяща дъга и я извиха над планината.

Мъжът и жената се взираха учудени и попиваха красотата и спокойствието. Айла размишляваше дали дъгата трябва да им подскаже нещо, дори и само, че са добре дошли. Тя забеляза, че въздухът е приятно хладен и свеж, и задиша с облекчение след задушаващата горещина на равнините. След това внезапно осъзна, че досадните блатни комари ги няма. Що се отнасяше до нея, тя не би мръднала и крачка по-нататък от това плато. Би си направила дом точно тук!

Обърна се усмихната да погледне мъжа. Джондалар за миг беше поразен от силата на нейните чувства. Той я пожела в този миг и това се отрази в прекрасните му сини очи и погледа му, изпълнен с любов и копнеж.

Възседнали конете, те се гледаха един друг в очите, пронизвани от нещо, което не можеха да обяснят, но усещаха силата му: техните чувства; властта на очарованието, което всеки притежаваше, стремежа им един към друг; силата на взаимната им любов. Уини се спусна по хълма и Рейсър я последва. Движението върна мъжа и жената в реалността. Изпълнени с топлота и нежност, те се усмихнаха един на друг с поглед, пълен с обещание, и продължиха на северозапад по хълма.

Утрото, в което Джондалар мислеше, че може би ще стигнат селището Шарамудои, донесе хлад, предвестник на смяна на сезона, и Айла го прие с радост. Докато яздеха между гористите хълмове, тя почти повярва, че е била тук и преди. Развълнувано търсеше някакъв знак по земята. Всичко й изглеждаше познато: дърветата, растенията, склоновете, релефа. Колкото повече гледаше, толкова повече се чувствуваше у дома.

Когато видя лешници, все още на дървото в своите къдрави обвивки, но почти узрели — точно както ги обичаше, тя спря да си откъсне. В мига, когато ги счупи със зъби, изведнъж осъзна защо се чувствуваше като у дома — тази област й напомняше планинската част в края на полуострова около пещерата на Клана на Брун. Беше израснала в място, много подобно на това.

Местността ставаше все по-позната за Джондалар. Когато се спусна по пътеката, водеща към ръба на скалата, той откри ясна следа и разбра, че вече не са далеч. Усещаше как вълнението му нараства. Когато Айла откри един голям бодлив къпинов храст с надвиснали зрели сочни плодове, той усети леко раздразнение, че тя забавя пристигането им.

— Джондалар. Спри! Къпини! — каза Айла, като се плъзна от Уини и се втурна към храста.

— Но ние почти пристигнахме!

— Можем да им занесем малко — отговори тя с пълна уста. — Не съм яла къпини като тези, откакто напуснах Клан. Опитай ги, Джондалар. Ял ли си някога толкова сочни и сладки? — Ръцете и устата й бяха лилави от пълните шепи къпини, които беше лапнала наведнъж.

Като я гледаше, Джондалар внезапно се разсмя.

— Да можеше да се видиш! Изглеждаш като малко момиченце, цялото в петна от къпини и много развълнувано. — Той поклати глава, смеейки се. Тя не отговори. Устата й беше прекалено пълна.

Той си взе няколко, реши, че са сладки и вкусни, и си взе още. След още няколко шепи спря.

— Не каза ли, че ще им занесем малко. Нямаме обаче в какво да ги сложим.

Айла спря за момент, после се усмихна.

— Аз имам — каза тя, свали конусообразната си, с петна от пот шапка и затърси листа да ги постели вътре. — Свали си шапката.

Бяха напълнили шапките си почти три-четвърти, когато чуха Вълчо да ръмжи. Погледнаха нагоре и видяха висок младеж, който беше дошъл по оставената следа, като се взираше с разширени от страх очи в тях и вълка, който беше прекалено близо.

— Дарво? Дарво, ти ли си? Аз съм Джондалар. Джондалар от Зеландониите — каза той, като тръгна към момчето.

Джондалар говореше език, който Айла не знаеше, макар че някои думи и звуци й напомняха за Мамутоите. Тя гледаше как страхът на младия мъж се сменя с учудване, а после позна Джондалар.

— Джондалар? Джондалар! Какво правиш тук? Мислех, че си заминал и никога няма да се върнеш — каза Дарво.

Те се втурнаха един към друг и се хвърлиха в прегръдка, после мъжът се отдръпна и се вгледа в него, като го държеше за раменете.

— Я да те погледна! Не мога да повярвам колко си пораснал!

Айла се беше вторачила в младия мъж, привлечена от това да гледа друг човек, след като толкова дълго не бяха виждали никого.

Джондалар го притисна отново. Тя усещаше обичта помежду им. Обаче Дарво изглеждаше смутен след първоначалния изблик на чувства. Джондалар разбра внезапното му отдръпване. Сега Дарво в края на краищата вече беше мъж. Официалните прегръдки за поздрав бяха едно, а невъздържаните прояви на неприкрита обич, дори към мъжа, с когото известно време си бил до едно огнище — съвсем друго. Той погледна Айла. След това забеляза как жената държи вълка за врата и очите му отново се разшириха. После още по-учуден погледна конете, които тихо стояха наблизо, натоварени с кошовете и прътовете.

— По-добре да те представя на моите… приятели — каза Джондалар. — Дарво от Шарамудои, а това е Айла от Мамутоите.

Тя разбра, че я представят. Даде знак на Вълчо да стои на място, после тръгна към момчето с протегнати напред ръце, с дланите нагоре.

— Аз съм Дарвало от Шарамудоите — каза младият мъж, като пое ръцете й — говореше на езика Мамутоите. — Приветствувам те с добре дошла, Айла от Мамутоите.

— Добре те е научила Толи. Говориш Мамутоите, като че ти е роден език, Дарво. Или да те наричам Дарвало? — обади се Джондалар.

— Наречен съм Дарвало. Дарво е детско — отговори младежът. После внезапно се изчерви. — Но можеш да ме наричаш Дарво, ако искаш. Искам да кажа, ти ме знаеш с това име.

— Мисля, че Дарво е хубаво. Радвам се, че си продължил уроците си при Толи.

— Доландо смяташе, че трябва. Каза, че този език ще ми е нужен, когато следващата пролет започна да търгувам с Мамутоите.

— Може би искаш да се запознаеш с Вълчо, Дарвало? — попита Айла.

Младият мъж сбърчи вежди в колебание. През целия си живот не беше очаквал да застане очи в очи с вълк, а и не бе искал. Но Джондалар не се страхува от него, също и жената… тя е някак странна… и говори малко особено. Не неправилно, но не и като Толи.

— Ако протегнеш ръка, ето така и му дадеш да те подуши, Вълчо ще те познава — каза Айла.

Дарвало не беше сигурен дали иска ръката му да отиде толкова близо до зъбите на вълк, но и не виждаше начин да не го направи. Предпазливо протегна ръка. Вълчо я подуши, после внезапно го близна. Езикът му беше топъл и влажен и със сигурност не го нарани. Всъщност дори беше приятно. Младежът погледна животното и жената. Тя беше сложила ръката си небрежно и успокоително около врата на вълка, а с другата потупваше главата му. Какво ли изпитваш, когато галиш вълк по главата, почуди се той.

— Искаш ли да пипнеш козината му? — попита Айла.

Дарвало я погледна изненадан; после поиска да докосне вълка, но се отдръпна, когато той понечи да го близне.

— Ето — взе ръката му жената и я постави върху главата на вълка — той обича да го чешат ето така — и му показа.

Вълчо внезапно усети бълха, или пък така му се стори от несмелото галене. Седна на хълбок и с рязко движение започна да се чеше с крак зад ухото. Дарвало се усмихна — никога не беше виждал вълк в толкова смешна поза да се чеше бързо и яростно.

— Казах ти, че обича да го чешат. Като конете — каза Айла, викайки Уини.

Дарвало погледна към Джондалар. Той стоеше и се усмихваше, сякаш нямаше нищо странно една жена да чеше вълци и коне.

— Дарвало от Шарамудоите, „уини“ е това — и Айла изрече името на Уини като меко изцвилване, както за първи път беше нарекла коня, от нея това прозвуча като истинско цвилене на кон. — Този звук е истинското й име, но понякога го изричаме като дума. За Джондалар е по-лесно да го казва така.

— Можеш ли да говориш с коне? — попита Дарвало.

— Всеки може да говори с конете, но те не слушат всекиго. Те първо трябва да се запознаят с човека. Затова Рейсър слуша Джондалар. Той познава Рейсър от бебе.

Дарвало се извърна да погледне мъжа и направи две крачки назад.

— Ти възсядаш този кон? — попита той.

— Да, възсядам го, защо то ме познава, Дарво. Искам да кажа, разрешава ми да седя на гърба му дори когато тича, и така се движим бързо.

Младият мъж изглеждаше като че ли беше готов самият той да побегне, а Джондалар преметна крака си и слезе долу.

— За животните ти можеш много да ни помогнеш, Дарво — каза той. Момчето изглеждаше като вкаменено и готово да избяга. — Пътуваме от дълго време и аз съм нетърпелив да посетя Доландо и Рошарио, и всички, но повечето хора са напрегнати, като видят животни. Не са свикнали. Ще вървиш ли с нас, Дарвало? Мисля, че ако виждат как ти не се страхуваш от животните и те няма да се тревожат.

Младежът малко се отпусна. Не изглеждаше трудно. В края на краищата той вече стоеше до тях, но нямаше ли да се изненадат всички, като го видят да влиза с Джондалар заедно с животните? Особено Доландо и Рошарио…

— Почти забравих — продължи Дарвало. — Казах на Рошарио, че ще й набера малко къпини, тъй като тя не може вече сама да бере.

— Ние сме набрали — каза Айла.

Джондалар попита:

— Защо не може да ги бере?

Дарвало погледна жената, после мъжа.

— Падна от острата скала на кея с лодките и си счупи ръката. Мисля, че няма да се оправи. Не е наместена добре.

— Защо? — попитаха и двамата.

— Нямаше кой да го направи.

— А къде е Шамуд? Или майка ти? — запита Джондалар.

— Шамуд умря миналата зима.

— О, колко жалко!

— И майка ми я няма. Един мъж от Мамутоите дойде да посети Толи малко след като ти замина. Той ни е роднина, братовчед. Мисля, че я хареса и я помоли да живее с него. Изненадващо за всички тя замина да живее с този Мамутоите. Той викаше и мен, но Доландо и Рошарио ме помолиха да остана с тях. И аз останах. Аз съм Шарамудоите, а не Мамутоите — обясни Дарвало. После погледна Айла и се изчерви. — Не че има нещо лошо да си Мамутоите — бързо добави.

— Естествено, че не — каза Джондалар с тревожна бръчка на лицето. — Разбирам как се чувствуваш, Дарвало.

— Аз още съм Джондалар от Зеландониите. Преди колко време падна Рошарио?

— При Лятната Луна, мисля.

Айла отправи към Джондалар въпросителен поглед.

— Около тази фаза на последната луна — обясни той. — Мислиш ли, че е твърде късно?

— Не мога да кажа, преди да я видя — отвърна тя.

— Айла е лечителка, Дарвало. Много добра лечителка. Би могла да помогне — каза Джондалар.

— Чудех се дали тя е шамуд. С тези животни и всичко… — Дарвало замълча за момент, като гледаше вълка и конете, после кимна. — Трябва да е добра лечителка. — Беше малко висок за тринадесетте си години. — Ще вляза с вас, за да не се страхуват хората от животните.

— Ще поносиш ли къпините вместо мен? За да мога да съм по-близо до Вълчо и Уини. Понякога и те се боят от хората.