Уилям Питър Блати
Легион (8)

8.

Психиатричното отделение в градската болница на Джорджтаун се помещаваше в просторното крило до неврологията и беше разделено на две главни секции. Едната представляваше отделение за тежките случаи. Тук бяха настанени хора, склонни към насилие — параноици и активни кататоници. Сред лабиринта от коридори и болнични стаи в това отделение имаше и изолирани килии. Охраната беше подсилена. Другата секция бе тъй нареченото открито отделение. Пациентите бяха безвредни за себе си и за останалите. Повечето от тях бяха възрастни и бяха настанени там заради различни степени на старческо оглупяване. Имаше също депресирани и шизофреници, както и алкохолици, пациенти, прекарали удар, и жертви на болестта на Алцхаймер, които бяха в състояние на преждевременно оглупяване. Сред тези случаи имаше и шепа пациенти, които бяха отдавнашни пасивни кататоници. Напълно отделени от окръжаващата среда, те прекарваха дните си в пълна неподвижност, често с фиксирани, странни изражения на лицата. Понякога се стряскаха от човешка реч и ставаха изключително податливи към внушение, приемайки заповеди, които изпълняваха безпрекословно. В откритото отделение изобщо нямаше охрана. Всъщност на пациентите беше позволено да излизат свободно за цял ден или даже за няколко дни. За това бе необходимо само да бъде подписана заповед от някой от лекарите или, по-често, от дежурната сестра, или даже от социалния работник.

— Кой я изписа? — попита Киндерман.

— Сестра Алертън. По случайност точно сега тя отново е дежурна. Ще дойде тук след секунда — отвърна Темпъл.

Седяха в офиса му, тясна, малка кутийка в ъгъла на коридора до сестринската стая в откритото отделение. Киндерман огледа стените. Бяха покрити с грамоти и снимки на Темпъл. Две от снимките го показваха заел боксьорска стойка. Изглеждаше млад, деветнайсет-двайсет годишен, и носеше ръкавиците, тениската и шлема на боксьорите от колежа. Погледът му беше заплашителен. Всички други снимки показваха Темпъл, прегърнал красива жена, с различни жени на различните снимки, и на всяка той се усмихваше към фотоапарата. Киндерман сведе поглед към бюрото, където видя очукана, зелена скулптура на Ескалибур, мечът от легендата за крал Артур. В основата й бяха гравирани думите: Да се извади при спешен случай. Приковано отстрани на бюрото се виждаше мотото: Алкохолик е онзи, който пие повече от доктора си. По разхвърляните книжа бе посипана пепел от цигари. Погледът на Киндерман се стрелна към Темпъл, избягвайки горната част от панталона на психиатъра, където ципът му беше разкопчан.

— Не мога да повярвам — възкликна детективът, — че са позволили на тази жена да излезе без придружител.

Бяха хванали следите на старицата от кея. След като излезе от павилиона, Киндерман показа снимката й на всяко бюро за прием, започвайки от първия етаж. На четвъртия, в психиатрията, я разпознаха като пациентка на откритото отделение. Казваше се Мартина Отси Ласло. Беше прехвърлена от окръжната болница, където бе прекарала четиридесет и една години. Най-напред болестта й бе класифицирана като лека кататонична форма на деменция прекокс, тип оглупяване, който започва в юношеството. При прехвърлянето на Ласло в градската болница след откриването й през седемдесета диагнозата си останала, но терминологията се беше променила.

— Да, прегледах историята й — каза Темпъл — и веднага разбрах, че е сбъркана. Ставаше нещо друго. — Той запали пурета и хвърли клечката невнимателно към пепелника на бюрото. Тя не го улучи и тупна върху отворената медицинска история на някакъв шизофреник. Темпъл погледна пропуска си мрачно. — Хей, вече никой не ги знае какво правят. Била е в окръжната толкова дълго, че никой не знае първоначалната информация за нея. Загубили са първите й документи. После аз я огледах и видях, че постоянно прави тези глупави движения. С ръцете. Движи ги ето така — Темпъл започна да демонстрира на Киндерман, но детективът го спря.

— Да, видях ги — рече тихо Киндерман.

— О, така ли?

— Сега тя е в нашето арестантско отделение.

— Много добре за нея.

Киндерман не го хареса от пръв поглед.

— Какво е значението на тези движения? — попита той.

Леко почукване на вратата прекъсна отговора.

— Влезте — извика Темпъл. Влезе привлекателна млада сестра към двайсетте. — Ама не си ли ги избирам? — попита Темпъл, поглеждайки дяволито към детектива.

— Да, докторе?

Темпъл се обърна към сестрата:

— Мис Алертън, вие ли изписахте Ласло в събота?

— Моля?

— Ласло. Вие я изписахте в събота, нали така?

Сестрата погледна озадачено.

Ласло? Не, не съм.

— Какво е това тогава? — попита Темпъл. Той взе нареждането от бюрото и започна да чете съдържанието му на глас пред сестрата. Обект: Ласло, Мартина Отси. Действие: Разрешение да посети брат си във Феърфакс, Вирджиния, до двадесет и втори март. — После Темпъл подаде нареждането на сестрата. — Датата е от събота и е подписано от вас — приключи той.

Сестрата се намръщи още повече и прегледа нареждането.

— Това е било по време на вашата смяна — настоя Темпъл. — От два следобед до десет.

Сестрата го погледна.

— Сър, не съм писала това — изрече напрегнато тя.

Лицето на психиатъра се зачерви.

— Да не ме будалкаш, маце?

Сестрата се ядоса и се обърка от погледа му.

— Не, не съм. Кълна се! Тя даже не беше си тръгнала. Направих проверка в девет и я видях в леглото й.

— Това вашият почерк ли е? — попита Темпъл.

— Не. Искам да кажа да. О, не знам — заекна Алертън. Отново се втренчи в нареждането. — Да, прилича на моя почерк, но не е. Има нещо различно.

— Какво е различно? — попита Темпъл.

— Не знам. Но знам, че не пиша така.

— Дайте да видя. — Темпъл дръпна нареждането от ръката й и взе да го разглежда. — О, виждам — сети се той. — Имате предвид тези малки кръгчета, нали? Малките кръгчета над i на мястото на точките?

— Може ли и аз да го видя? — помоли Киндерман. Протегна ръка за формуляра.

Темпъл му го подаде.

— Разбира се.

— Благодаря. — Киндерман огледа документа.

— Не съм писала това — настояваше сестрата.

— Да, мисля, че сте права — промърмори Темпъл.

Детективът вдигна поглед към психиатъра.

— Какво казахте току-що? — попита той.

— О, нищо. — Темпъл погледна към сестрата. — Всичко е наред, маце. Намини през почивката и ще те черпя едно кафе.

Сестра Алертън кимна, после се обърна бързо и излезе от стаята.

Киндерман върна нареждането на Темпъл.

— Това е странно, не мислите ли? Някой фалшифицира разрешение за изписване на мис Ласло?

— Това е лудница. — Психиатърът вдигна ръце.

— Че защо му е на някой да прави това? — разсъди на глас Киндерман.

— Току-що ви казах. Не всички луди наоколо са пациенти.

— Имате предвид някой от персонала?

— Заразно е.

— И кой по-точно от вашия персонал, моля ви?

— А, ами, по дяволите… Няма значение…

— Няма значение?

— Будалках се.

— Сякаш не сте много загрижен за това…

— Не, не съм. — Темпъл хвърли нареждането на бюрото и то се приземи върху пепелника. — Мамка му! — Премести го. — Вероятно някоя глупава стажантска шегичка или някоя птичка, която има нещо против мен.

— Но ако беше така — отбеляза сериозно детективът, — почеркът несъмнено щеше да прилича на вашия.

— Имате право.

— Това е известно като параноя, нали така?

— Умно ченге. — Темпъл присви очи, почти ги затвори. Синьо-сивата пепел от пуретата падна върху рамото на сакото му. Той го бръсна и там остана петно. — Може и сама да си го е написала — предположи замислен.

— Мис Ласло?

Темпъл сви рамене.

— Може да стане.

— Наистина?

— Не, съмнявам се.

— Някой видял ли е мис Ласло да излиза? Имало ли е някой с нея?

— Не знам. Ще разбера.

— Проведена ли е друга проверка по леглата след девет?

— Да, нощната сестра прави проверка в два — кимна Темпъл.

— Бихте ли я попитал дали е видяла мис Ласло в леглото?

— Да, ще го направя. Ще оставя бележка. Слушайте, какво му е толкова важно на всичко това? Има ли нещо общо с убийствата?

— Какви убийства?

— Ами нали знаете. Онова хлапе и свещеникът.

— Да, има — промърмори Киндерман.

— И аз така си помислих.

— Защо си помислихте така?

— Е, не съм чак толкова глупав.

— Не, не сте — съгласи се Киндерман. — Вие сте изключително интелигентен човек.

— Е, какво общо има Ласло с тези убийства?

— Не знам. Замесена е, но не директно.

— Объркан съм.

— Постоянно състояние на човека.

— Не е ли истина? — каза Темпъл. — Значи е по-безопасно да я върнем тук? — попита напрегнато.

— И аз мисля така. Междувременно, убеден ли сте, че нареждането е фалшифицирано?

— Няма съмнение.

— Кой го е фалшифицирал?

— Не знам. Постоянно повтаряте едни и същи въпроси.

— Има ли някой от персонала ви, който да поставя кръгчета над i?

Темпъл погледна Киндерман директно в очите, а след кратка пауза се обърна и каза:

— Не. — Изрече го подчертано.

Твърде подчертано, помисли си Киндерман. Детективът го наблюдава известно време. После попита:

— А сега, какво е значението на странните движения, които прави мис Ласло?

Темпъл се обърна отново към него със самодоволна усмивка.

— Нали разбирате, в много отношения моята работа прилича на вашата. Аз съм детектив. — Той се наведе напред към полицая. — Сега, ето какво направих. Това ще ви хареса, знам го. Движенията на Ласло притежават определен модел, нали така? Той винаги е един и същ, Темпъл имитира жестовете й. — И един ден влизам в обущарницата и чакам да ми поправят токовете. Гледам как онзи обущар зашива обувките. Нали знаете, правят го с машина. Отивам аз при него и го питам: Кажи ми, как го правеше, преди да се появят машините? Беше стар и говореше с акцент, нещо като сърбохърватски. Аз действах по подозрение, нещо, което ми дойде наум точно когато си седях там. Правехме го на ръка, казва ми той и се смее. Мисли си, че съм тъп. И аз му казах: Хайде, покажи ми. Той ми казва, че бил зает, но аз му предложих малко пари, мисля, че бяха пет кинта, и той сяда, слага обувката ми между коленете си и започва да работи с тези въображаеми дълги кожени ленти, които по-рано използвали, за да прикрепят токовете към обувките. И да не повярваш, движенията му приличаха съвсем точно на онези, които Ласло прави постоянно. Така беше! Същите движения! Аз веднага се свързах с брат й във Вирджиния и му зададох няколко въпроса. Познайте какво излезе? Точно преди да се побърка, Ласло била зарязана от нейния любим, човека, за когото си мислела, че ще се ожени за нея. Можете ли да познаете каква е била неговата професия?

— Бил е обущар?

— Право в целта. Тя не могла да понесе загубата, така че се превърнала в него. Когато той я напуснал, тя била само на седемнайсет години, но през целия си живот се идентифицирала напълно с този човек. Вече петдесет и две години.

Киндерман се натъжи.

— Какво ще кажете за това — добра детективска работа, а? — усмихна се сърдечно психиатърът. — Или го имате, или не. Това е инстинкт. Появява се в ранна възраст. Когато бях стажант, работих по документите на един пациент, депресиран. Един от симптомите му бе щракане в ухото, което чувал постоянно. Така че след като го разпитах, изведнъж ми хрумна нещо. В кое ухо чуваш щракането?, попитах го аз. И той ми каза: Постоянно го чувам в лявото. И никога в дясното?, попитах. А той отговори: Не, чувам го само в лявото. Имаш ли нещо против да послушам?, попитах пак. А той ми каза: Не. И аз сложих ухото си до неговото и се заслушах. И, Боже мой, знаете ли, че и аз чух щракането? Съвсем силно. Чукчето в тъпанчето му постоянно се изплъзваше и издаваше този звук. Излекувахме го чрез операция и го облекчихме от това. То продължавало почти шест години. Заради щракането той си помислил, че е полудял и поради това се депресирал. Щом разбра, че щракането е истинско, преодоля депресията за една нощ.

— Това наистина е нещо — отбеляза Киндерман. — Наистина.

— Много често използвам хипноза — продължи оживен Темпъл. — Много лекари не я харесват. Мислят, че е твърде опасна. Но нима тези хора са по-добре така, както са сега? Боже, за да бъдеш добър, трябва да бъдеш едновременно детектив и изобретател. И отгоре на всичко трябва да бъдеш творец. Винаги. — Той се разкикоти. — Тъкмо си мислех — продължи, явно сетил се за друга история. — Когато бях студент по медицина и практикувах в гинекологията, там имаше една пациентка, жена, преминала четиридесетте, която получаваше някакви тайнствени болки в катеричката. Висейки около нея, аз се убедих, че мястото й определено е в психиатрията. Бях сигурен, че е мръднала, ама наистина откачена. Разговарях за нея със стажанта по психиатрия, а той отиде и поговори с нея за малко и после ми каза, че не е съгласен с мен. Е, мина време, а аз все повече се убеждавах, че тя е пълно куку. Но стажантът от психиатрията не ме слушаше. И един ден отидох в стаята на тази жена. Носех си къса стълба и гумен чаршаф. Заключих вратата, завих я с чаршафа чак до шията, качих се на стълбата, извадих си пишката и се изпиках на леглото. Тя не можеше да повярва на очите си. Аз слязох от стълбата, сгънах чаршафа и излязох от стаята, понесъл стълбата и чаршафа. После зачаках благоприятния момент. Може би един ден след това срещнах психиатъра на обяд. Той ме поглежда в очите и казва: Фрийман, ти беше прав за онази жена. Никога няма да повярваш какво разказа на всички сестри. — Темпъл се облегна доволно в стола си. — Да, за това трябва много труд — въздъхна доволно. — Наистина трябва.

— Наистина научих доста от вас, докторе — рече любезно Киндерман. — Наистина. Отворихте ми очите за много неща. Нали знаете, някои доктори от други специалности, те постоянно нападат психиатрията.

— Те са задници — изсумтя Темпъл.

— Между другото, днес обядвах с един ваш колега. Нали го знаете, доктор Амфортас? Неврологът?

Психиатърът присви очи.

— Да, Винс наистина би могъл да напада психиатрията.

— О, не, не — възпря го Киндерман. — Не го е правил. Не и той. Просто го споменах, защото обядвахме заедно. Той беше възхитителен.

— Какъв беше?

— Приятен човек. Между другото, може би някой може да ме разведе наоколо? — Стана. — В стаята на мис Ласло. Трябва да я видя.

Темпъл също се надигна и смачка пуретата в пепелника.

— Ще го направя лично — предложи той.

— О, не, не, вие сте много зает човек. Не, не мога да ви се натрапвам. Наистина не мога. — Киндерман вдигна ръце, погазвайки протеста си.

— Няма проблеми — рече Темпъл.

— Сигурен ли сте?

— Това място е моя рожба. Гордея се с него. Хайде, ще ви разведа. — Той отвори вратата.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен — кимна Темпъл.

Киндерман излезе през вратата. Темпъл го последва.

— Насам. — Темпъл посочи надясно; после зави. Киндерман го последва, догонвайки с усилие пружиниращите му стъпки.

— Чувствам се толкова виновен — каза детективът.

— Е, подбрали сте най-подходящия човек.

Киндерман обиколи откритото отделение. То представляваше лабиринт от коридори, повечето от тях опасани с болнични стаи, макар че имаше и заседателни зали, както и офиси за персонала. Имаше и снекбар, както и помещение за физическа терапия. Но в центъра на цялата дейност бе голямата зала за отдих, в която имаше и сестринско помещение, маса за тенис и телевизор.

Когато Темпъл и Киндерман пристигнаха там, психиатърът посочи към голяма група пациенти, които гледаха нещо, което звучеше като футболен мач. Повечето от тях бяха възрастни и гледаха тъпо към телевизионния екран.

— Тук става целият екшън — обясни Темпъл. — По цял ден се карат коя програма да гледат. Дежурната сестра постоянно играе ролята на арбитър.

— Но сега като че ли изглеждат доволни от това, което гледат — отбеляза Киндерман.

— Само почакайте. А, ето един типичен пациент — посочи Темпъл един мъж в групата пред телевизора. — Той е кастрофреник — обясни Темпъл. — Мисли, че враговете изсмукват мислите от ума му. Не знам. Може и да е прав. А онзи там е Ланг. Човекът, който стои най-отзад. Бил е много добър химик, после започнал да чува гласове, записани на касетофон. Мъртъвци. Отговаряли на въпросите му. Прочел някаква книга по темата. Така започнало всичко.

Защо това ми се струва толкова познато? — учуди се Киндерман. Усети нещо странно в душата си.

— Много скоро започнал да чува тези гласове под душа — продължи Темпъл. — После при всякаква течаща вода. От крана. Край океана. После в клоните, когато вятърът шумолял в листата им. Много скоро започнал да ги чува и насън. Сега не може да се отърве от тях. Казва, че телевизорът ги заглушавал.

— И той е станал душевноболен от тези гласове? — заинтересува се Киндерман.

— Не. Душевните болести го карат да чува тези гласове.

— Като щракането в ухото?

— Не, този тип наистина е побъркан. Имате думата ми. Наистина. Виждате ли онази жена с налудничавата шапка? Още една красавица. Но един от моите успехи. Виждате ли я? — Той сочеше към въздебела жена на средна възраст, седнала сред тълпата пред телевизора.

— Да, виждам я — кимна Киндерман.

— Ох-ох — възкликна Темпъл. — Видя ме. Ето я, идва.

Жената се тътреше бързо към тях. Чехлите й стържеха по пода. Скоро застана директно пред тях. Шапката й, направена от кръгло парче син филц, беше покрита с шоколадчета, забодени с карфици.

— Няма кърпи — оплака се жената, обръщайки се към Темпъл.

— Няма кърпи — повтори като ехо психиатърът.

Жената се обърна и тръгна обратно към своята група.

— Трупаше кърпи — обясни Темпъл. — Крадеше ги от другите пациенти. Но аз излекувах това. В продължение на една седмица всеки ден й давахме по седем допълнителни кърпи. На следващата седмица по двайсет, а на по-следващата по четиридесет. Много скоро тя събра толкова кърпи в стаята си, че не можеше да се движи, а когато един ден й занесохме дажбата, тя започна да крещи и да ги изхвърля. Повече не можеше да ги понася. — Психиатърът млъкна за миг-два, наблюдавайки как жената се настанява на мястото си. — Предполагам, че сега е ред на шоколадчетата — промърмори глухо Темпъл.

— Толкова са тихи — отбеляза детективът. Погледна към някои пациенти на столовете. Те бяха отпуснати и безжизнени, втренчили поглед в празното пространство.

— Да, повечето от тях са растения — каза Темпъл. Почука с пръст по главата си. — Тук няма никой. Разбира се, лекарствата не помагат.

— Лекарствата?

— Тяхното лечение — поясни Темпъл. — Торазин. Вземат го всеки ден. Но от него стават още по-отнесени.

— Количката с лекарствата идва ли тук?

— Разбира се.

— Върху нея имали други лекарства освен торазин?

Темпъл обърна глава и погледна изпитателно към Киндерман.

— Защо?

— Просто въпрос.

Психиатърът сви рамене.

— Може. Ако количката е на път към тежките случаи.

— А именно там се прави електрошокова терапия?

— Ами вече не чак толкова много.

— Не толкова много?

— Ами от време на време — провлече Темпъл. — Когато е необходимо.

— В това отделение имате ли пациенти с медицински познания?

— Странен въпрос — учуди се Темпъл.

— Много ме мъчи — призна Киндерман. — Това е бремето ми. Не мога да се въздържа. Когато си мисля за нещо, веднага трябва да го изкажа на глас.

Темпъл изглеждаше объркан от този отговор, но после се обърна и посочи към един от пациентите, слаб мъж на средна възраст, настанил се на един стол. Седеше до прозореца и гледаше навън. Късното следобедно слънце го огряваше от едната страна, разделяйки тялото на му на тъмна и светла половина.

— Той е бил лекар през петдесетте в Корея — информира Темпъл. — Изгубил си гениталиите. Не е продумал и дума почти трийсет години.

Темпъл кимна. Обърна се и погледна към сестринската стая. Сестрата четеше някакъв доклад. Едър чернокож санитар стоеше край нея, отпуснал ръка на бюрото, и наглеждаше пациентите в залата.

— Тук имате само една сестра — отбеляза Киндерман.

— Толкова стига — махна безгрижно с ръка Темпъл. Сложи ръце на бедрата си и погледна напред. — Знаете ли, когато изключат телевизора, в тази зала се чува само тътрене на чехли. Ужасен звук. — Продължи да се взира още известно време, после обърна глава да погледне към детектива. Киндерман наблюдаваше човека до прозореца. — Изглеждате депресиран — рече Темпъл.

Киндерман се обърна към него:

— Аз?

— Често ли се замисляте? Замислен сте откак дойдохте в офиса ми. Постоянно ли сте замислен?

Киндерман разбра с изненада, че онова, което казва Темпъл, е самата истина. Откак влезе в офиса, Киндерман не се чувстваше на себе си. Психиатърът владееше духа му. Как бе успял да го направи? Той го погледна в очите. В тях сякаш бушуваше вихрушка.

— Такава ми е работата — отговори Киндерман.

— Ами сменете я. Някой ме попита веднъж: Какво да направя с тези главоболия — винаги ги получавам, когато ям свинско? Знаете ли какво му отговорих? Престани да ядеш свинско.

— А сега може ли да видя стаята на мис Ласло, моля?

— Но моля ви, бихте ли се поободрили?

— Опитвам се.

— Добре. Хайде тогава. Ще ви заведа в стаята й. Тя е наблизо.

Темпъл поведе Киндерман по коридора, а после по друг и съвсем скоро влязоха в стаята.

— В нея има много малко неща — каза Темпъл.

— Да, виждам.

Всъщност тя беше гола. Киндерман погледна в гардероба. Там имаше още един син халат. Прерови чекмеджетата. Бяха празни. В банята имаше кърпи и сапун; това беше всичко. Киндерман огледа малката стаичка. Изведнъж усети студен полъх върху лицето си. Той като че ли протече през него и после се отдръпна. Обърна се към прозореца. Беше затворен. Изпита странно усещане. Погледна си часовника. Беше три й петдесет и пет.

— Е, аз трябва да вървя — промърмори Киндерман. — Благодаря ви много.

— Няма защо — сви рамене Темпъл.

Психиатърът изведе Киндерман от отделението и го заведе в коридора на неврологичното крило. Двамата се разделиха край вратата на откритото отделение.

— Е, аз трябва да се връщам вътре — извини се Темпъл. — Оттук нататък знаете пътя за навън, нали?

— Да.

— Е, разведрих ли деня ви, лейтенант?

— Може би и вечерта.

— Добре. Ако пак се почувствате депресиран, просто ми се обадете или елате тук да ви видя. Мога да ви помогна.

— На коя школа в психиатрията сте последовател?

— Аз съм, консервативен бихейвиорист — каза Темпъл. Дайте ми всички факти и аз ще ви кажа предварително какво ще направи човекът.

Киндерман погледна надолу и поклати глава.

— Защо си клатите главата? — стрелна го с любопитство Темпъл.

— О, нищо…

— Не, има нещо — поклати глава Темпъл. — Какъв е проблемът?

Киндерман го погледна в очите, които издаваха войнственото му настроение.

— Ами аз винаги съм съжалявал бихейвиористите, докторе. Те никога не могат да кажат: Благодаря ви, че ми подадохте горчицата.

Устата на психиатъра се присви. Той каза:

— Кога ще си получим обратно Ласло?

— Довечера. Лично ще го уредя.

— Добре. Чудесно. — Темпъл натисна вратата. После се обърна и каза: — Ще се видим в университета, лейтенант. — И изчезна в откритото отделение. Киндерман постоя за момент и се ослуша. Чуваше как гумените токове подскачат и бързо се отдалечават. Когато звукът стихна, той незабавно почувства силно облекчение. Въздъхна, после изпита чувството, че е забравил нещо. Усети издутината в джоба на палтото си. Книгите на Дайър. Обърна се надясно и бързо тръгна към стаята му.

Когато Киндерман влезе в стаята на Дайър, свещеникът вдигна поглед от молитвите си. Още беше в леглото.

— Е, доста се позабави — оплака се той. — Откак излезе, седем пъти ми вземаха кръв.

Киндерман спря до леглото и стовари книгите върху корема на Дайър.

— Както нареди — докладва той. — Животът на Моне и Разговори с Волфганг Паули. Знаеш ли защо Христос е бил разпънат, отче? Предпочел е това, вместо да носи тези книги на обществени места.

— Не ставай сноб.

— Има йезуитски мисии в Индия, отче. Не би ли могъл да си намериш една, в която да работиш? Мухите не са чак толкова зли, колкото казват. Те са много красиви; всички са в различни цветове. А и Съмнения е преведена на хинди; и пак ще си имаш всички удобства. Както и няколко милиона бройки от Кама Сутра.

— Чел съм я.

— Несъмнено. — Киндерман отиде до долната част на леглото, взе медицинския картон на Дайър, хвърли му един поглед и го остави. — Нали ще ми простиш, ако сега изоставя тази мистическа дискусия? От прекалено много естетика винаги получавам главоболие. Имам и двама пациенти в другото отделение, и двамата са свещеници: Джо Димаджио и Джими Гъркът^[1]. Тръгвам.

— Тръгвай тогава.

— Закъде си се разбързал?

— Искам да се върна към Съмнения.

Киндерман се обърна и тръгна към вратата.

— Нещо лошо ли казах? — попита Дайър.

— Майка Индия те зове, отче…

Киндерман излезе в коридора и изчезна. Дайър продължаваше да се взира в празната, отворена врата.

— Довиждане, Бил — промърмори той с мила, сърдечна усмивка. След миг се върна към молитвите си.

 

 

Киндерман се върна в управлението, заклатушка се през шумната полицейска зала, влезе в офиса си и затвори вратата. Аткинс го чакаше. Беше се облегнал на стената. Облечен бе със сини джинси и дебел, черен пуловер под лъскаво черно кожено яке.

— Слизаме твърде надолу, капитан Немо — избъбри Киндерман, поглеждайки мрачно от прага. — Корпусът не може да поеме такова напрежение. — Отиде до бюрото си. — Нито пък аз. Аткинс, за какво мислиш? Престани! Дванайсета нощ вече е във Фолджър, не е тук. Какво е това? — Детективът се наведе над бюрото и взе две скици. Огледа ги тъпо, после стрелна въпросителен поглед към Аткинс. — Това ли са заподозрените? — попита.

— Никой не ги е видял ясно — смотолеви Аткинс.

— Виждам. Старецът прилича на изкуфяло авокадо, което се опитва да мине за Харпо Маркс^[2]. Другият обаче ме стряска. Човекът с винтягата е имал мустаци? В църквата никой не спомена за мустаци, нито дума.

— Това беше принос на мис Волп.

— Мис Волп. — Киндерман остави скиците и разтри лицето си с ръка. — Meshugge. Мис Волп, запознайте се с Жули Фебре.

— Трябва да ви кажа нещо, лейтенант.

— Не сега. Не си ли виждал човек, който се опитва да умре? Това изисква абсолютна, пълна концентрация. — Киндерман седна уморено зад бюрото и втренчи поглед в скиците. — На Шерлок Холмс му е било лесно — оплака се мрачно той. — Не е трябвало да се оправя със скици на Баскервилското куче. А и мис Волп несъмнено струва колкото десет като неговия Морирарти.

— Досието на Близнаци пристигна, сър.

— Знам. Виждам го на бюрото. Издигаме ли се към повърхността, Немо? Зрението ми вече не е замъглено.

— Имам една новина за вас лейтенант.

— Задръж мисълта си. Прекарах един забележителен ден в болницата. Няма ли да ме попиташ за него?

— Какво стана?

— В този момент не съм готов да обсъждам това. Обаче искам мнението ти за нещо. Всичко е академично. Разбираш ли? Просто приеми тези хипотетични факти. Учен психиатър, някой като шеф на психиатрията в болницата, прави несръчен опит да ме накара да си помисля, че прикрива колегата си; да приемем, че той е невролог, който работи върху проблема за болката. Това става, в този хипотетичен случай, когато аз питам този въображаем психиатър дали някой от персонала му има нещо определено ексцентрично в почерка си. Този тъй наречен психиатър ме гледа в очите в продължение на два-три часа, после поглежда встрани и информира: не, при това много силно. И аз, като лисица, разбирам, че между двамата съществува известно търкане. Може би не. Но поне аз мисля така. Какъв извод си вадиш от тази глупост, Аткинс?

— Психиатърът иска да посочи невролога, но не иска да го направи открито.

— Защо не? — настъпи детективът. — Не забравяй, този човек възпрепятства правосъдието.

— Виновен е за нещо. Замесен е. Но ако привидно прикрива някой друг, вие никога няма да го заподозрете.

— Иска му се. Но съм съгласен с твоето мнение. Междувременно имам да ти кажа нещо по-важно, В Белтсвил, Мериленд, преди години имали болница за пациенти, умиращи от рак. Давали им големи дози LSD. Няма да навреди. Прав ли съм? И помага срещу болката. Тогава им се случило нещо странно. Всички те изживели едно и също нещо, независимо от миналото и религията им. Представили си, че се спускат право надолу през земята, през всякакви канализации, мръсотии и боклуци. Докато го правят, те са тези неща; те са същите. Започват да се издигат все по-нагоре и по-нагоре и изведнъж всичко е красиво и те са застанали пред Бога, който им казва: Елате при мен, това не е Нюарк. Всеки от тях изпитал едно и също нещо, Аткинс. Е, добре, може би деветдесет процента. Това е достатъчно. Но главното е нещо друго, което те казали. Усетили, че цялата вселена са те. Всички те били едно нещо, така казали; една личност. Не е ли удивително, че всички са казали това? Помисли си и за теоремата на Бел, Аткинс — във всяка система от две частици, казват физиците, промяната във въртенето на едната частица едновременно променя и въртенето на другата, без значение какво е разстоянието помежду им, без значение дали е галактики, или светлинни години!

— Лейтенант?

— Моля те, замълчи, докато разговаряш с мен! Имам да ти кажа още нещо. — Детективът се наведе напред с блеснали очи. — Помисли си за автономната система. Тя прави всички тези привидно интелигентни неща, за да поддържа тялото ти функциониращо и живо. Но тя не притежава собствен разум. Съзнанието ти не я направлява. Е, какво тогава я направлява? — питаш ме ти. Твоето подсъзнание. Сега помисли за вселената като за твое тяло и за еволюцията, и за ловуващите оси като автономна система. Какво направлява това, Аткинс? Помисли! И не забравяй за колективното подсъзнание. Междувременно аз не мога да седя и да дърдоря вечно. Видя ли старата дама, или не? Няма значение. Мястото й е в градската болница. Обади се й кажи веднага да я изпратят там. Тя е пациентка на психиатрията. Затворена е до живот.

— Старата дама е мъртва — дойде ред на отговора Аткинс.

— Какво!

— Умря днес следобед.

— Какво я погуби?

— Сърдечен пристъп.

Киндерман се втренчи продължително; накрая наведе глава и кимна.

— Да, така като че ли е най-добре за нея — промърмори той. Усети дълбока и мъчителна тъга. — Мартина Отси Ласло — изрече любящо той. Погледна към Аткинс. — Тази старица бе един гигант — промълви той тихо. — В един свят, където любовта не продължава дълго, тя беше гигант. — Отвори чекмеджето и извади шнолата, която бяха намерили на кея. Задържа я за момент в ръка, втренчен в нея. — Надявам се, че сега е с него — промълви тихо. Остави шнолата в чекмеджето и го затвори. — Тя има брат във Вирджиния — рече вяло на Аткинс. — Фамилията й е Ласло. Обади се в болницата и уреди нещата. Свържи се с Темпъл, доктор Темпъл. Той е шеф на психиатрията там, goniff. Не му позволявай да те хипнотизира. Мисля, че може да го направи и по телефона.

Детективът стана и тръгна към вратата, но после спря и се върна при бюрото.

— Ходенето е полезно за сърцето — каза той. Вдигна папката с досието на Близнаци и хвърли един поглед към Аткинс. — Не бъди дързък — предупреди го. — Не казвай нищо. — Отиде до вратата, отвори я, после се обърна. — Провери в компютъра рецептите за сукцинилхолин, написани в градската през този и през миналия месец. Имената са Винсент Амфортас и Фрийман Темпъл. Ти ходиш ли на меса всяка неделя?

— Не.

— Защо не? Както казват някои от ония с черните раса, Немо, ти си от тези, дето ги наръсват три пъти, а? На кръщенето, на сватбата и на погребението?

Аткинс сви рамене.

— Не мисля за това — смотолеви.

— Много бляскаво. Междувременно един последен въпрос, Аткинс, после незабавно ще те хвърля на мъчения. Ако Христос не беше позволил да го разпънат, щяхме ли да чуем за възкресението? Не ми отговаряй. Очевидно е, Аткинс. Благодаря ти за усилията и за времето. А междувременно се наслаждавай на пътуването си до дъното на морето. Уверявам те, че там ще намериш само глупави риби, с изключение на водача им, гигантски шаран, който тежи тринайсет тона и има мозък на морско свинче. Той е много необикновен, Аткинс. Избягвай го. Ако разбере, че сме свързани, може да направи нещо налудничаво.

Детективът се обърна и излезе. Аткинс го видя как спира насред полицейската зала, където погледна нагоре, докато връхчетата на пръстите му докосваха периферията на измачканата му шапка. Един полицай, повел заподозрян, се блъсна в него и Киндерман им каза нещо. Аткинс не чу какво. Накрая Киндерман се обърна и изчезна.

Аткинс отиде до бюрото и седна. Отвори чекмеджето, погледна шнолата и се учуди какво имаше предвид Киндерман, когато каза любов. Чу стъпки и вдигна поглед. Киндерман стоеше на прага.

— Ако открия, че ми липсва един Алмънд Рока — изръмжа той, — вече няма да има Батман и Робин. Междувременно кога почина старата дама?

— В три и петдесет и пет — отговори Аткинс.

— Разбирам — кимна Киндерман. За момент се втренчи в празното пространство, после внезапно се обърна и излезе без да каже нито дума. Аткинс се замисли върху въпроса му.

 

 

Киндерман си отиде у дома. Джули седеше край кленовата маса и четеше модно списание, а Мери и майка й се размотаваха край печката. Мери вдигна поглед от соса, който разбъркваше.

— Здравей, миличко. Радвам се, че успя да се прибереш за вечеря.

— Здрасти, тате — избъбри Джули, все още погълната изцяло от списанието. Майката на Мери обърна гръб на детектива и изтри кухненския плот с гъба.

— Здравей, кифличке — каза Киндерман. Целуна Мери по бузата. — Без теб животът е малки стъклени мъниста и престояла пица — усмихна се той. — Какво готвите? — попита. — Надушвам телешки гърди.

— Това няма миризма — изсумтя Шърли. — Оправи си носа.

— Оставям това на Джули — изрече мрачно Киндерман. Седна на масата срещу дъщеря си. Досието на Близнаци беше в скута му. Джули скръсти ръце и ги подпря о масата, а дългата й коса докосна страниците на Чар. Тя отметна разсеяно един кичур и обърна на нова страница. — Е, какво е това за Фебре? — попита я детективът.

— Тате, моля те, не се вълнувай — промърмори лаконично Джули. Обърна на друга страница.

— Че кой се вълнува?

— Просто мисля за това.

— Аз също.

— Бил, не я дразни.

— Че кой я дразни? Само че, Джули, това ще ни създаде много голям проблем. Един човек в семейството си сменя името. Това е лесно. Но когато и тримата изведнъж го променят, и то все на различни имена, не знам; това най-накрая може да доведе до масова истерия, да не говорим за дребните обърквания. Не бихме ли могли да координираме всичко това?

Джули вдигна красивите си сини очи и погледна към баща си.

— Не те разбирам, тате.

— Майка ти и аз, ние решихме да си сменим фамилията на Дарлингтън.

В мивката изтрополя дървена лъжица и Киндерман видя как Шърли излиза бързо от стаята. Мери се обърна към хладилника и се разкикоти тихо.

— Дарлингтън? — възкликна Джули.

— Да — кимна Киндерман. — Освен това се кръщаваме.

Джули прикри ахването си с ръка.

— Ставате католици? — попита удивена тя.

— Не ставай глупава — рече иронично Киндерман. — Това е толкова лошо, колкото и да си евреин. Сега си мислим за лутеранството, може би. Всички ние сме свършени с тези свастики по храма. — Киндерман чу как Мери излиза бързо от кухнята. — Майка ти е малко разстроена — обясни доверително той. — Промените винаги са трудни в началото. Но тя ще го преодолее. Не трябва да правим всичко наведнъж. Ще го направим постепенно. Първо сменяме името, след това се покръстваме и чак после ставаме абонати на Нешънъл ревю.

— Не го вярвам — обяви Джули.

— Повярвай. Ние влизаме в миксера на времето. Ставаме пюре, ако не Фебре. Няма значение. Това беше неизбежно. Сега единственият въпрос е да координираме цялата тази работа. Очакваме предложения, Джули. Ти какво мислиш?

— Мисля, че не трябва да си сменяте името — каза му уверено Джули.

— Защо не?

— Ами това си е вашето име! — възкликна тя. Видя, че майка й се връща. — Сериозно ли говорите за това, мамо?

— Не е задължително да бъде Дарлингтън, Джули — поде отново Киндерман. — Ще изберем друго име, с което всички да сме съгласни. Какво ще кажеш за Бънтинг!

Мери кимна мъдро.

— На мен ми харесва.

— О, Боже, това е отвратително — изсумтя Джули. Стана и изхвърча от кухнята точно когато се връщаше майката на Мери.

— Всички ли сте се навили за тази лудост? — попита Шърли. — В тази къща вече не мога да кажа кой е човек и кой — не. Може би всички са някакви манекени, които говорят щуротии, за да ме тормозят, да ме накарат да чувам разни гласове и после да ме вкарат в лудница.

— Да, права си — рече искрено Киндерман. — Извинявам се.

— Виждаш ли какво имам предвид? — изписка Шърли. — Мери, кажи му да престане!

— Бил, престани — каза Мери.

— Край.

Вечерята бе готова в седем и петнайсет. След това Киндерман се накисна във ваната, опитвайки се да освободи съзнанието си. Както обикновено, той откри, че не може да го направи. Райън го прави толкова лесно, замисли се той. Трябва да го питам за тайната му. Ще почакам, докато направи нещо както трябва и стане по-сърдечен. Съзнанието му се прехвърли от тайната към Амфортас. Този човек е толкова мистериозен, толкова мрачен. Знаеше, че докторът крие нещо. Какво беше то? Пресегна се към пластмасовата бутилка и изля още пенлив шампоан във ваната. Едва се сдържаше да не задреме.

Киндерман излезе от ваната, облече си халата и занесе досието на Близнаци в кабинета си. Стените бяха покрити с филмови плакати, черно-бели класики от трийсетте и четиридесетте. Тъмното дървено бюро беше обсипано с книги. Киндерман премигна. Беше бос и бе стъпил върху книгата с твърди корици на Тейлхард де Шардан Феноменът на човека. Наведе се, вдигна я и я остави на бюрото. Включи настолната лампа. На светлината се появиха станиоли от сладкиши, спотаени сред разхвърляните книги — блеснаха като скрити престъпници. Въздъхна и разтреби, за да направи място за досието, почеса се по носа, седна и се опита да се концентрира. Прерови книгите и намери чифт очила за четене. Избърса ги с ръкава на халата си и ги сложи на носа си. Все още не виждаше. Затвори едното си око, после другото, после свали очилата и повтори процедурата. Реши, че вижда по-добре без лявото стъкло. Уви стъклото с ръкава си и го удари рязко в ръба на бюрото. Стъклото падна, счупено на две. Бръсначът на Окам^[3], помисли си Киндерман. Сложи си очилата и опита отново.

Нямаше полза. Проблемът бе умората. Той свали очилата, излезе от кабинета и се тръшна направо в леглото.

Засънува. Седеше в някакво кино и гледаше филм заедно с пациентите от откритото отделение. Помисли, че гледа Изгубен хоризонт, въпреки че на екрана разпознаваше сцени от Казабланка. Не видя никакво несъответствие в това. Пианистът в кафенето на Рик беше Амфортас. Той пееше Докато времето минава, когато влезе героинята на Ингрид Бергман. В съня на Киндерман тя беше Мартина Ласло, а ролята на съпруга й изпълняваше доктор Темпъл. Ласло и Темпъл приближиха до пианото, а Амфортас каза: Оставете го на мира, мис Илзе. После Темпъл нареди: Застреляй го, а Ласло извади скалпел от чантичката си и го заби в сърцето на Амфортас. Изведнъж Киндерман се озова във филма. Седеше на една маса с Хъмфри Богарт. Пропуските са фалшифицирани, каза Богарт. Да, знам, отговори Киндерман. Той попита Богарт дали Макс, брат му, е замесен, а Богарт сви рамене и каза: Това е кафенето на Рик. Да, всички идват тук, каза Киндерман и кимна: Гледал съм този филм двайсет пъти. Няма да навреди, усмихна се Богарт. После Киндерман изпита чувство на паника, защото си беше забравил репликите и подхвана дискусия върху проблема за злото, разказвайки на Богарт резюмето на своята теория. В съня това му отне частица от секундата. Да, Угарте, каза Богарт, сега наистина те уважавам повече. После Богарт подхвана дискусия за Христос. Ти си го оставил извън теорията си, отбеляза той; немските куриери ще открият това. Не, не, включил съм го, реагира бързо Киндерман. Богарт изведнъж се превърна в отец Дайър, а Амфортас и мис Ласло седяха на масата, въпреки че сега тя беше млада и изключително красива. Дайър изслушваше изповедта на невролога, а когато му даде опрощение, Ласло подари на Амфортас една-единствена бяла роза. И казах, че Никога няма да те напусна, прошепна му тя. Върви и не живей повече — каза Дайър.

За миг Киндерман отново се озова сред публиката и знаеше, че сънува. Екранът беше станал по-голям, изпълваше зрението му, а на мястото на Казабланка той видя две светлини на фона на бледозелена безкрайна пустота. Светлината вляво беше голяма и бляскава, излъчваща синкаво сияние. Далеч вдясно от нея имаше малка бяла сфера, която блестеше с великолепието и силата на слънцата, но не заслепяваше и не избухваше; беше ясна. Киндерман изпита чувство за превъзходство. В съзнанието си чу светлината отляво да говори:

— Не мога да престана да те обичам — каза тя. Другата светлина не отговори. Последва пауза. — Това съм аз — продължи първата светлина. — Чиста любов. Искам да раздам любовта си свободно — додаде тя. И отново не последва отговор от ярката сфера. Накрая първата светлина проговори отново: — Искам да създам себе си — обяви тя.

Тогава сферата проговори:

— Ще боли — каза.

— Знам.

— Ти не разбираш какво е.

— Избирам го — реши синкавата светлина. После изчака, премигвайки бързо.

Мина много време, преди бялата светлина да проговори отново.

— Ще изпратя Някого при теб — каза тя.

— Не, не трябва. Не трябва да се намесваш.

— Той ще бъде част от теб — настоя сферата.

Синкавата светлина се отдръпна навътре в себе си. Пламъците й бяха бледи и кратки. Накрая отново порасна.

— Да бъде.

Сега тишината продължи повече и бе много по-неподвижна отпреди. В нея се усещаше тежест.

Най-накрая бялата светлина заговори тихо.

— Нека времето да започне — каза тя.

Синкавата светлина блесна и затанцува в цветове, а после бавно се стабилизира в предишното си състояние. За известно време се възцари тишина. После синкавата светлина проговори тихо и тъжно:

— Довиждане. Ще се върна при теб.

— Побързай.

Сега синкавата светлина започна да блести диво. Стана по-голяма и по-ярка, и по-красива от всякога. После се сви бавно, докато почти достигна размерите на сферата. Като че ли се забави за момент.

— Обичам те — промълви тя. В следващия миг експлодира в далечен блясък, разпръсквайки се с невероятна сила на трилиони отломъци от залитащи енергии светлина и разбити звуци.

Киндерман скочи и се събуди. Облегна се на възглавницата и опипа челото си. То бе окъпано в пот. Все още усещаше светлината от експлозията в ретините си. Поседя така и се замисли. Това истинско ли беше? Сънят приличаше на истински. Даже при съня за Макс не изпита подобно усещане. Не помисли за онази част от съня, която се разви в киното. Втората част я беше заличила.

Той стана от леглото и слезе в кухнята, където включи осветлението и присви очи към часовника с махало на стената. Четири и десет? Това е лудост, помисли си той. Франк Синатра си ляга по това време. Запали горелката под чайника и се изправи до печката. Трябваше да го наблюдава и да го хване преди да изсвири. Шърли можеше да слезе. Докато чакаше, се замисли за съня със светлините. Той го засегна дълбоко. Какво беше това чувство, което изпитваше? Нещо като мъка и непоносима загуба. Беше усетил нещо подобно в края на Кратка среща. Замисли се за книгата за Сатаната, която бе прочел, онази, която бе написана от католическите теолози. Красотата и съвършенството на Сатаната бяха описани като поразителни. Носител на Светлина. Утринна звезда. Бог сигурно го е обичал много. Тогава как е могъл да го прокълне за цялата вечност?

Опипа чайника. Само топъл. Още няколко минути. Замисли се отново за Луцифер, онова същество с изумително сияние. Католиците казваха, че природата му била променлива. И какво? Нима той наистина е донесъл болести и смърт на света? Нима той бе авторът на кошмарните злини и жестокости? В това нямаше смисъл. Даже старият Рокфелер от време на време раздаваше десетачета. Помисли си за Евангелията, за всички онези обсебени хора. От какво? Не и от падналите ангели, помисли си той. Само goyim бъркат дяволите с dybbuks^[4]. Това е майтап. Това бяха мъртъвци, които се опитваха да се върнат. Касиус Клей може да го прави безкрайно, но не и бедният мъртъв шивач? Сатаната не тича насам-натам да нахлува в живи тела; Даже в Евангелията не се казва нещо подобно, помисли си Киндерман. О, да, Иисус веднъж се пошегувал за това — призна той. Апостолите току-що дошли при него, задъхани и доволни от себе си заради това, че са прогонили демоните. Иисус кимнал и останал сериозен, докато им казвал: Да, видях Сатаната да пада като светкавица от небето. Това е било ирония, малка шегичка. Но защо светкавица? — учуди се Киндерман. Защо Христос бе нарекъл Сатаната Принцът на този свят?

Няколко минути по-късно той си направи чаша чай и я занесе в кабинета си. Затвори тихо вратата, опипа пътя си до бюрото, запали лампата и седна. Започна да чете досието.

Убийствата на Близнаци бяха ограничени в Сан Франциско и се простираха в период от седем години — от шейсет и четвърта до седемдесет и първа, когато Близнаци бил убит от град от куршуми, докато се катерел по подпорната греда на моста Голдън гейт, където полицията го обградила след безброй неуспешни опити. Самият той твърдеше, че е отговорен за двадесет и шест убийства, всяко едно от тях зверско и съпроводено с осакатявания. Жертвите бяха както мъже, така и жени, на различна възраст, понякога даже деца, и градът живееше в ужас, макар самоличността на Близнаци да бе известна. Близнаци я издал сам в писмо до Сан Франциско кроникъл веднага след първото си убийство. Той бил Джеймс Майкъл Венамън, трийсетгодишният син на известен евангелист, чиито събирания били предавани по националната телевизия всяка неделя вечер в десет часа. Но въпреки това не успели да открият Близнаци, даже с помощта на евангелиста, който се оттеглил публично през шейсет и седма. Когато най-после бил убит, тялото на Близнаци паднало в реката и въпреки че претърсвали дъното в продължение на няколко дни и не го открили, никой не се съмнявал в смъртта му. Канонада от стотици куршуми улучила тялото му. И убийствата престанали.

Киндерман обърна тихо на следващата страница. Тази част се отнасяше до осакатяванията. Той спря внезапно и се втренчи в един абзац. Косите му настръхнаха. Възможно ли е това? — помисли си той. Мили Боже, не може да бъде! Но то си беше там. Вдигна поглед, пое си въздух и се замисли за малко. После продължи.

Стигна до психиатричния профил, основан главно върху обърканите писма на Близнаци и върху дневника, който той бе водил в младостта си. Близнаци имал брат близнак, Томас. Той бил бавно развиващ се и треперел от ужас, когато оставал на тъмно, даже когато наоколо имало други хора. Спял на запалена лампа. Бащата, разведен, не се грижел добре за момчетата и Джеймс поел всички грижи за Томас, станал му като баща.

Киндерман скоро бе погълнат от историята.

Томас седеше на масата с празни, кротки очи, докато Джеймс му приготвяше още палачинки. Карл Венамън залитна в кухнята само по долнището на пижамата си. Беше пиян. Носеше чашка и почти изпразнена бутилка уиски. Погледна към Джеймс със замъглен поглед.

— Какво правиш? — попита дрезгаво той.

— Приготвям още палачинки за Томи — каза Джеймс. Той минаваше покрай баща си с пълна чиния, когато Венамън го удари жестоко по лицето с опакото на ръката си и го събори на пода.

— Виждам това, сополиво копеленце — изрева Венамън. — Казах — никаква храна за него днес! Той си оцапа панталона!

— Това няма да помогне — възрази Джеймс.

Венамън го ритна в стомаха и приближи до Томас, който трепереше от страх.

— Ами ти! Казах ти да не ядеш! Ти не ме ли чу? — Върху масата имаше мръсни чинии и Венамън ги блъсна с ръка на пода. — Ти, малка маймуно, ще се научиш на послушание и чистота, по дяволите! — Евангелистът дръпна момчето, изправи го на крака и го повлече към вратата. По пътя му сложи белезници. — Същия си като майка си! Мръсен си. Ти си мръсно католическо копеле.

Венамън завлече момчето до вратата на мазето. Денят над хълмовете на гористия полуостров Райс беше ясен, Венамън отвори вратата на мазето.

— Ще слезеш долу при плъховете, дяволите да те вземат!

Томас затрепери, а големите му, тъжни очи блеснаха от страх. Той изплака:

— Не! Не, не ме оставяй в тъмното! Тате, моля те! Моля…

Венамън му зашлеви един шамар и го бутна надолу по стълбите.

Томас извика:

— Джим! Джим!

Вратата на мазето бе затворена и резето бе пуснато.

— Да, плъховете ще си имат работа — изръмжа Венамън с пиянски глас.

Започнаха ужасяващи крясъци.

По-късно Венамън завърза сина си Джеймс за един стол, после седна да гледа телевизия и да пие. Най-накрая заспа. Но Джеймс чу писъците през нощта.

Призори всичко утихна. Венамън се събуди, развърза Джеймс, излезе отвън и отвори вратата на мазето.

— Сега можеш да излезеш — изкрещя той в мрака. Не последва отговор. Венамън видя как Джеймс тича надолу по стълбите. После чу как някой плаче. Не Томас. Джеймс. Той разбра, че брат му се е побъркал.

Томас бе затворен завинаги в щатската болница за душевноболни в Сан Франциско. Джеймс му ходеше на свиждане винаги, когато можеше, а на шестнайсет години избяга от къщи и започна работа като опаковчик в Сан Франциско. Всяка вечер посещаваше Томас. Държеше ръката му и му четеше детски приказки. Оставаше при него, докато момчето заспи. Всичко продължи така до една вечер през шейсет и четвърта. Джеймс бе останал при брат си през целия ден.

Беше девет вечерта. Томас лежеше в леглото. Джеймс седеше на един стол до леглото му, близо до него, докато лекарят слушаше сърцето на Томас. Той свали слушалките от ушите си и се усмихна на Джеймс.

— Брат ти е добре.

Една сестра подаде глава през вратата и каза на Джеймс:

— Сър, съжалявам, но времето за посещения изтече.

Лекарят направи знак на Джеймс да остане на стола си, а после отиде до вратата.

— Да си поговорим за момент, мис Кийч. Не, отвън в коридора. — Те излязоха отвън. — Това е първият ви ден тук, нали, мис Кийч?

— Да, така е.

— Добре, надявам се, че тук ще ви хареса — каза лекарят.

— Сигурна съм.

— Младежът с Том Венамън е брат му. Сигурен съм, че сте забелязала приликата.

— Да, забелязах — кимна Кийч.

— От години насам той идва тук всяка вечер. Предан е на брат си. Позволяваме му да остава, докато брат му заспи. Понякога остава през цялата нощ. Всичко е наред. Това е специален случай — обясни лекарят.

— О, разбирам…

— И, вижте, лампата в стаята му. Момчето се ужасява от тъмнината. Патологично. Никога не я изгасяйте. Боя се за сърцето му. Ужасно слабо е.

— Ще запомня — пак кимна сестрата. После се усмихна.

Лекарят също й се усмихна.

— Е, тогава до утре. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе.

Сестра Кийч го наблюдаваше как се отдалечава по коридора, после усмивката й веднага се превърна в гримаса. Тя поклати глава и промърмори:

— Тъпо.

В стаята Джеймс стискаше ръката на брат си. Пред себе си държеше книга с приказки, но той вече знаеше наизуст всички думи; беше ги изричал хиляди пъти преди: Лека нощ, малка къщичке, лека нощ, мишленце. Лека нощ, гребенче, лека нощ, четчице. Лека нощ, никой. Лека нощ, кашичке. Лека нощ на старата дама, която прошепва: Шшшт. Лека нощ, звездички. Лека нощ, въздух. Лека нощ, шумове отвсякъде. Джеймс затвори очи за момент, беше уморен. После погледна да види дали Томас е заспал. Джеймс видя, че от окото му се търколи една сълза.

Томас заекна:

— Об-б-б-б-бичам те, Д-д-джеймс.

— Обичим те, Томас — каза нежно брат му.

Томас затвори очи и скоро заспа.

След като Джеймс излезе от болницата, сестра Кийч мина покрай стаята. Спря и се върна. Погледна вътре. Видя, че Томас е сам и че спи. Влезе в стаята, изгаси лампата и когато излезе, затвори вратата след себе си.

Специален случай — промърмори тя. Върна се в офиса си и се зае с картоните на пациентите.

Посред нощ ужасен писък разтърси болницата. Томас се беше събудил. Писъците продължиха няколко минути. После внезапно се възцари тишина. Томас Венамън беше мъртъв.

И се роди Убиецът Близнаци.

Киндерман вдигна поглед към прозореца. Зазоряваше се. Почувства се странно развълнуван от онова, което прочете. Можеше ли да изпитва съжаление към подобно чудовище? Отново си помисли за осакатяванията. Емблемата на Карл Венамън беше Пръстът Божи, докосващ пръста на Адам; заради това Близнаци винаги отсичаше показалеца. И имената на жертвите винаги започваха с К. Карл Венамън.

Той привърши с доклада: Последвалите убийства на жертви с инициал К означават опит за убийство на бащата, чието последвало оттегляне от обществения живот ни предлага вторичния мотив на Близнаци — а по-точно, разрушаване на кариерата и репутацията на бащата заради връзката му с престъпленията на Близнаци.

Киндерман погледна последната страница от досието. Свали си очилата и погледна отново. Премигна. Не знаеше какво заключение да си извади.

Скочи към телефона веднага след като той звънна.

— Да, Киндерман — откликна тихо. Вдигна поглед към часовника и се уплаши. Чу гласа на Аткинс. После вече не го чуваше. Само бръмчене. Почувства, че се смразява, че изтръпва; почувства се ужасно нещастен.

Отец Дайър беше убит.