Уилям Питър Блати
Легион (1)

1.

Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов, и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки.

— Мисля, че са го намерили, лейтенант.

— Моля?

— Чука. Намерили са го.

— Чука? О, да…

Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха.

— Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант.

— Наистина ли? Така ли?

Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река.

— Исусе…

Киндерман погледна към Стедман. Полицейският патолог беше коленичил до парче мокър брезент. Нещо като буца лежеше отдолу. Стедман се взираше в него, мръщейки се концентрирано. Тялото му беше неподвижно. Само дъхът му притежаваше живот; той излизаше замръзнал и после изчезваше, погълнат от гладния въздух. Изправи се внезапно и погледна странно към Киндерман.

— Познаваш ли тези разрези по лявата ръка на жертвата?

— Какво за тях?

— Ами, мисля, че имат някакъв модел.

— Така ли?

— Да, така мисля. Знак от зодиака. Мисля, че е Близнаци.

Сърцето на Киндерман прескочи един удар. Той си пое дълбоко дъх. После погледна към реката. Екип гребци от университета в Джорджтаун се плъзна тихо и се скри зад масивната кърма на влекача. Появи се отново и пак изчезна под моста Кий. Присветна стробоскоп. Киндерман погледна надолу към захвърления брезент. Не. Това не може да бъде, помисли си той. Не може да бъде.

Патологът проследи погледа на Киндерман към ръката му, почервеняла от мразовития въздух, която придърпа реверите на палтото по-стегнато към врата. Той съжали, че днес не е взел шала си. Беше се облякъл твърде набързо.

— Какъв странен ден да умреш — промърмори тихо той. Толкова неестествено.

Дишането на Киндерман беше астматично; от устните му се виеше бяла пара.

— Никоя смърт не е естествена — уточни той.

Някой беше създал света. Беше му вдъхнал разум. За какво се образува окото? За да вижда? И защо трябваше да вижда? За да оцелее? И защо трябваше да оцелее? И защо? И защо? Детският въпрос се настани в мъглявината, мисъл в търсене на своя създател, която притискаше разума в задънен лабиринт и потвърждаваше опасенията на Киндерман, че материалистичната вселена е най-голямото суеверие на неговата епоха. Той вярваше в чудеса, но не и в невъзможното: не в безкрайното връщане на непредвидените обстоятелства или че любовта и волевите действия се редуцират до неврони, стрелящи в мозъка.

— От колко време е мъртъв Близнаци? — попита Стедман.

— Десет, дванадесет години — отговори Киндерман. — Дванадесет.

— Сигурни ли сме, че е мъртъв?

— Мъртъв е.

В известен смисъл, помисли си Киндерман. Частично. Човекът не е нервна мрежа. Човекът има душа. Как иначе материята би могла да се отразява в самата себе си? И как така Карл Юнг е видял призрак в леглото си, и как признаването на греха може да излекува телесната болест, и как атомите на тялото му се променяха непрекъснато, а всяка сутрин той се събуждаше и си беше все още той? Без живот след смъртта, каква е стойността на работата? Какъв е смисълът на еволюцията?

— Той е мъртъв частично — избъбри Киндерман.

— Какво беше това, лейтенант?

— Нищо.

Електроните пътуват от точка до точка без даже да прекосяват мястото помежду си. Бог си има своите тайнства. Йахве: Аз ще бъда там като този, който съм, ще бъда там. Добре. Амин. Но всичко беше толкова объркващо, такава каша. Творецът е създал човека, така че да различава правилното от погрешното, да изпитва оскърбление от всичко чудовищно и зло; но самата схема на творението беше оскърбителна, защото законът на живота беше законът на храненето във вселена, претъпкана открай докрай с експлодиращи звезди и окървавени челюсти. Ако избегнеш да станеш храна, винаги съществува възможност да умреш в калта или при земетресение, или в кревата си, или можеш да бъдеш нахранен с отрова за мишки от собствената си майка, или да бъдеш изпържен в олио от Чингис хан, или да бъдеш одран жив, или обезглавен, или задушен само заради тръпката, заради забавлението от това. Четиридесет и три години в полицията и той го беше видял. Беше ли видял всичко? А сега това. За момент опита познатите бягства: представяйки си, че вселената и всичко в нея са просто мисли в ума на твореца; или че светът на външната реалност не съществува никъде другаде, освен в собствената му глава, така че всъщност нищо извън него не страда. Понякога това помагаше. Този път не помогна.

Киндерман огледа буцата под брезента. Не, не беше това, помисли си той: не злото, което избираме или причиняваме. Ужасът беше злото в тъканта на творението. Песните на китовете бяха завладяващи и прекрасни, но лъвът раздираше стомаха на гнуто и мъничките ихневмони^[1] хранеха живите тела на гъсениците под красивите люляци по ливадите; черногърлият медовод^[2] чурулика весело, но снася яйцата си в чужди гнезда и когато малката му птичка се излюпи, тя веднага убива заварените си братя с твърдата, остра кука на върха на човката си, която пада своевременно след завършването на кланицата. Каква безсмъртна ръка или око? Киндерман направи гримаса при ужасния спомен за болничното психично отделение за деца. В една стая имаше петдесет легла с клетки, всяка с пищящо дете в нея. Сред тях имаше и едно осемгодишно, чиито кости не бяха пораснали от ранното му детство. Могат ли славата и красотата на творението да оправдаят болката на едно такова дете? Иван Карамазов заслужаваше отговор.

— Слоновете умират от инфаркт, Стедман.

— Моля?

— В джунглата. Те умират от стрес заради храната си и заради снабдяването с вода. Опитват да си помагат един на друг. Ако някой от тях умре твърде далеч, другите пренасят костите му до своето гробище.

Патологът премигна и дръпна яката на палтото си още по-силно. Беше чувал за тези полети, за тези неуместни забележки и че напоследък те се появявали все по-често; но за пръв път ставаше свидетел на нещо такова. Из управлението се носеха слухове, че Киндерман, колоритен или не, е започнал да оглупява от старост и сега Стедман го огледа с професионален интерес, но не видя нищо необичайно в маниера на обличане на детектива: прекалено голямото, оръфано сиво вълнено палто; измачканите панталони, размъкнати и протрити; отпуснатата филцова шапка, в чиято лента стърчеше перото на някоя шарена, непочтена птица. Човекът е ходещ вехтошарски магазин, помисли си той и зърна тук-там петна от яйца. Но той знаеше, че това е съвсем характерно за стила на Киндерман. Тук нямаше нищо необичайно. Не и във физическата му външност: късите, дебели пръсти бяха с прилежно изпилен маникюр, бузите му блестяха от сапуна, а влажните кафяви очи, увиснали в ъгълчетата, сякаш все още се взираха в отминалото време. Както винаги, поведението му и деликатните му движения приличаха на виенски татко от стария свят, постоянно ангажиран с подреждането на цветята.

— А в Принстънския университет — продължи Киндерман — правят експерименти с шимпанзета. Шимпанзето дърпа един лост и от тази машина изскача хубав банан. Дотук добре, нали така? Но сега добрите доктори построяват малка клетка и слагат в нея друго шимпанзе. После идва първото шимпанзе, търсейки своята обичайна закуска, само че този път когато дърпа лоста, бананът изскача и всичко е наред, но шимпанзето вижда, че неговото приятелче в клетката сега пищи от електрически удар. След това, независимо колко е гладно, дори да умира от глад, първото шимпанзе няма да дръпне лоста, докато вижда друго шимпанзе в онази клетка. Направили опита с петдесет, със сто шимпанзета и всеки път било все същото. Добре, може би някой goniff^[3], някой умник като Дилинджър^[4], някой садист би дръпнал лоста; но деветдесет процента от тях не го правят.

— Не знаех това.

Киндерман, продължи да се взира в брезента. Два скелета на неандерталци, открити във Франция, били изследвани и учените открили, че те са живели в продължение на две години въпреки сериозните, осакатяващи ги рани. Ясно, помисли си той, че племето ги е поддържало живи. И вижте децата, замисли се той. Детективът знаеше, че няма нищо по-проницателно от детското чувство за справедливост, за това кое е честно, какви трябва да бъдат нещата. Откъде идваше това? И когато моята Джули беше на три години, не можехме да й дадем бисквитка или играчка, без тя да я подари на някое друго дете. По-късно тя се научи да я скътва за себе си. Не е властта тази, която разваля, помисли си той, а безредието и несправедливостта в света на опита и торбичката бонбони с по-малко тегло от указаното на етикета. Децата идват на този свят без никакъв друг багаж освен своята невинност. Тяхната доброта е вродена. Тя не се научава и не е просветен егоизъм. Нима шимпанзето може да омае купувачката, така че тя да купи целия му асортимент от застояли стоки? Това е абсурдно. Наистина! Кой е чувал за подобен случай? И именно там лежи парадоксът. Физическото зло и моралната доброта се преплитат като нишките на двойна спирала, внедрена в ДНК кодовете на всемира. Но как може да бъде?, учуди се детективът. Има ли изобщо във вселената нещо, което да разваля хората. Сатана? Не. Това е тъпо! Бог така би го цапардосал по главата, че той цяла вечност щеше да обяснява на слънцето как веднъж се е срещнал с Арнолд Шварценегер и му е стиснал ръката. Сатаната оставя парадокса непокътнат, кървяща рана в ума, която никога не зараства.

Киндерман прехвърли тежестта си на другия крак. Божията любов изгоря със силна тъмна топлина, но не даде светлина. Нима сенките са в природата Му? Нима Той е великолепен и чувствителен, но слаб? След всичко, което беше казано и направено, нима отговорът на мистерията не бе нищо повече от това дали Бог наистина е Леополд и Лоеб^[5]? Или Той е по-близо до един putz^[6], отколкото всеки досега си е представял. Детективът си представи как един подобен Бог пледира в съда. Виновен с обяснение, Ваша чест. В тази теория имаше нещо привлекателно. Тя беше рационална и очевидна и определено най-простата, която се нагаждаше към всички факти. Но Киндерман я отхвърли и подчини логиката на своята интуиция, както го бе правил при толкова разследвания на убийства. Не съм дошъл на този свят, за да продавам Уилям от Окъм от врата на врата, чуваха го често да казва на обърканите си колеги или даже, веднъж, на един компютър^[7]. Моят нюх, моето мнение, — казваше винаги той. И сега се чувстваше така във връзка с проблема за злото. Нещо прошепна в душата му, че истината се клатушка и по някакъв начин е свързана с първородния грях; но само по аналогия, и то смътно.

Нещо беше различно. Детективът вдигна поглед. Моторите на влекача бяха спрели. Също и писъците на жената. В тишината той чу как реката обгръща кея. Обърна се и срещна търпеливия поглед на Стедман.

— Точка първа, ние не можем да отидем на съвещание така. Точка втора, опитвал ли си се да сложиш пръста си в горещ до зачервяване тиган и да го задържиш там?

— Не, не съм.

— Аз съм опитвал. Не можеш да го направиш. Боли твърде много. Чел си във вестниците, че някой умрял при пожар в хотела. Пише, че Тридесет и двама загинали при пожара в Мейфлауър. Но никога не разбираш наистина какво означава това. Не можеш да прецениш, не можеш да си представиш. Сложи си пръста в горещ тиган и ще разбереш.

Стедман кимна мълчаливо. Клепачите на Киндерман се отпуснаха и той погледна намусено към патолога. Погледни го, помисли си той; мисли, че съм луд. Невъзможно е да се говори за такива неща.

— Има ли още нещо, лейтенант?

Да. Седрах, Мисах и Авденаго^[8]. После царят, бидейки сърдит, заповяда тиганите и бронзовите котли да бъдат нагорещени; и заповяда да отрежат езика на онзи, които бе говорил пръв, и кожата от главата му да бъде одрана, да му отсекат също ръцете и краката. И сега заповяда, бидейки още жив, да го занесат до огъня и да го изпържат в тигана^[9].

— Не, нищо друго.

— Можем ли вече да вземем тялото?

— Още не.

Болката има своя смисъл, замисли се Киндерман, и мозъкът може да я спре по всяко време. Но как? Великият Призрак в Небесата не ни е казал. Тайният декодер за болката на Сирачето Ани звъни през някаква църковна грешка и не издава звук. Глави ще се търкалят, помисли мрачно Киндерман.

— Стедман, тръгвай. Пръждосвай се. Изпий едно кафе.

Киндерман го наблюдаваше как крачи към навеса за лодки, където се присъедини към екипа от криминалната лаборатория, към Художника и Човека с веществените доказателства, и към Измервача, и към Майстора по водене на бележки. Поведението им беше небрежно. Един от тях се изкикоти. Киндерман се учуди какво са си казали и си помисли за Макбет и за постепенното закърняване на чувството за морал.

Майсторът по водене на бележки подаде на Стедман счетоводната книга. Патологът кимна и екипът си тръгна. Стъпките им хрущяха върху чакъла по пътеката, която бързо ги водеше край линейката и чакащия медицински екип, и те скоро щяха да подхвърлят остроумни забележки и да се оплакват от жените си по пустите павирани улици на Джорджтаун. Бързаха, вероятно отиваха на закуска, може би в уютната Бяла кула на М стрийт. Киндерман си погледна часовника и кимна. Да. Бялата кула. Тя работеше цяла нощ. Три яйца, леко рохки, Луиз. С много бекон, нали? И препечи хлебчето. Горещината има своя смисъл.

Те завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му. Звънна смях.

Погледът на Киндерман се върна към патолога. Някой друг разговаряше с него, сержант Аткинс, помощникът на Киндерман. Млад и деликатен, той беше облечен с моряшко яке върху сакото на кафявия си фланелен костюм, а черната вълнена моряшка барета беше дръпната над ушите му, прикривайки подкастрената и четинеста военна подстрижка. Стедман му подаваше счетоводната книга. Аткинс кимна, отдалечи се с бързи стъпки и седна на пейката пред навеса за лодки. Отвори книгата и прегледа съдържанието й. Недалеч от него седяха разплакана жена и медицинска сестра. Сестрата бе прегърнала жената и я успокояваше.

Сега Стедман беше сам и стоеше там, загледан в жената, неподвижен. Киндерман наблюдаваше изражението на лицето му с интерес. Значи чувстваш нещо, Алън, помисли си той; всичките тези години на осакатявания и жестоки завършеци и в теб все още има нещо, което чувства. Много добре. У мен също. Ние сме част от мистерията. Ако смъртта беше като дъжд, толкова естествена, защо ще се чувстваме така, Алън? Особено ти и аз. Защо? Киндерман жадуваше да си бъде у дома, в леглото си. Умората потъна в костите на краката му и после в земята под него, тежко.

— Лейтенант?

Киндерман се обърна:

— Да?

Беше Аткинс.

— Аз съм, сър — смънка той.

— Да, виждам, че си ти. Виждам.

Киндерман се преструваше, че го гледа с неприязън, хвърляйки мрачни погледи към якето и към баретата, преди да срещне погледа му. Очите му бяха малки и с цвят на нефрит. Обръщаха се леко навътре и придаваха на Аткинс постоянен вид на човек, който медитира. Той напомняше на Киндерман за средновековен монах, от онези, които виждаме във филмите, с безрадостни изражения, сериозни и тъпи. Лейтенантът знаеше, че Аткинс не е тъп. На тридесет и две и флотски ветеран от Виетнам, завършил католически университет — зад тази безизразна маска той криеше нещо светло и силно, което бръмчеше, нещо чудесно и обречено на смърт, което криеше не от неискреност, според Киндерман, а заради едно определено душевно благородство. Макар и със слабовата фигура, веднъж той бе издърпал полудял от дрогата, размахал нож гигант от гърлото на Киндерман; а когато дъщерята на Киндерман попадна в онази почти фатална автомобилна катастрофа, Аткинс прекара дванадесет дни и нощи в стаята за посетители в нейното болнично отделение. Беше си взел отпуск заради това. Киндерман го обичаше. Той беше верен като куче.

— Аз също съм тук, Мартин Лутър, и слушам. Киндерман, еврейският мъдрец, е целият в слух. — Че какво друго му оставаше да прави? Да плаче? — Слушам, Аткинс, ти, ходещ анахронизъм. Кажи ми. Докладвай добрите новини от Гент^[10]. Имаме ли някакви отпечатъци от пръсти?

— Много. Навсякъде по греблата. Но са изцапани много зле, лейтенант.

— Жалко.

— Няколко фаса — подхвърли с надежда Аткинс. Това беше полезно. Щяха да проверят кръвната група по тях. — Малко коса по тялото.

— Това е добре. Много добре. — Това щеше да помогне за идентифицирането на убиеца.

— И това — додаде Аткинс. Извади целофаново пликче. Вътре имаше нещо пластмасово и розово.

— Какво е то?

— Шнола. За женска коса.

Киндерман присви очи, приближавайки пликчето до тях.

— Нещо е напечатано върху нея.

— Да. Пише: Грейт Фолз, Вирджиния.

Киндерман смъкна пликчето и погледна към Аткинс.

— Продават ги на един щанд за сувенири в Грейт Фолз, — каза той. — Дъщеря ми Джули, тя има такава. Това беше преди две години, Аткинс — аз й я купих. Купих две. Тя има две. — Подаде пликчето на Аткинс и въздъхна. — Детска е.

Аткинс сви рамене. Погледна към навеса и прибра пликчето в джоба си.

— Жената е там, лейтенант.

— Ще благоволиш ли да свалиш тази смешна шапка? Няма да се правим на Дик Пауъл от Флотът идва, Аткинс. Престани да обстрелваш Хайфонг; всичко това свърши.

Аткинс смъкна послушно шапката и я пъхна в другия джоб на якето си. Потрепери.

— Наложи я пак — рече тихо Киндерман.

— Добре съм.

— Аз не съм. Подстрижката ти е по-лоша. Наложи я.

Аткинс се поколеба, после Киндерман допълни:

— Хайде, наложи я. Студено е.

Аткинс намести шапката на главата си.

— Жената е там — повтори той.

— Кой?

— Старицата.

Тялото бе открито на кея пред навеса с лодките тази сутрин, в неделя, тринадесети март, от Джоузеф Меникс, управителя на комплекса, когато пристигнал да отвори: да нагласи стръвта и такъмите, да прегледа каяците, канутата и гребните лодки, които даваше под наем. Показанията на Меникс бяха кратки.

ПОКАЗАНИЯ НА ДЖОУЗЕФ МЕНИКС

Казвам се Джо Меникс и — какво?

(Прекъсване от страна на разследващия офицер.) Да. Да, разбрах ви, разбирам. Казвам се Джоузеф Франсиз Меникс и живея на Проспект стрийт 3618 в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия. Притежавам и управлявам навеса за лодки Потомак. Пристигнах тук към пет и половина. Обикновено тогава отварям, залагам стръвта и включвам машината за кафе. Клиентите се появяват към шест; понякога ме чакат, когато пристигна. Днес нямаше никой. Вдигнах вестника от предната врата и аз — ох… Ох, Иисусе, Иисусе.

(Прекъсване; свидетелят се успокоява.) Отидох там, отворих вратата, влязох, включих кафемашината. После излязох да преброя лодките. Понякога ги откъсват. Режат веригата с ножици за тел. Така че ги преброих. Всичките си бяха там. После се обръщам да се върна, и виждам детската количка и тази купчина вестници, и виждам… виждам…

(Свидетелят посочва към тялото на жертвата; не може да продължи; разследващият офицер отлага по-нататъшните си въпроси.)

Жертвата беше Томас Джошуа Кинтри, дванадесетгодишно чернокожо момче и син на Луис Анабел Кинтри, вдовица, на тридесет и осем, преподавателка по чужди езици в университета в Джорджтаун. Томас Кинтри разнасяше Уошингтън поуст. Тази сутрин беше направил доставката си в навеса за лодки приблизително към пет сутринта. Меникс се обади в полицейското управление в пет и тридесет и осем. Идентифицирането на жертвата стана веднага заради етикета с името му — заедно с адреса и телефонния му номер — бродиран върху зелената му карирана канадка: Томас Кинтри беше ням. Разнасяше вестници от тринайсет дни, иначе Меникс щеше да го познае. Но той не го позна. А Киндерман не се затрудни; той познаваше момчето от работата му в полицейския клуб.

— Старицата — повтори мрачно Киндерман. После свъси вежди в озадачен поглед, докато се взираше към реката.

— Тя е в къщичката под навеса, лейтенант.

Киндерман обърна глава и фиксира Аткинс с пронизващ поглед.

— Стоплила ли се е? — попита го. — Увери се, че се е стоплила.

— Увихме я с едно одеяло, а и камината гори.

— Трябва да хапне. Дайте й супа, гореща супа.

— Вече хапна бульон.

— Бульонът е добре, просто се увери, че се е стоплила.

Хората от влекача я бяха взели на около петдесет ярда над навеса, където тя стояла върху тревистия южен бряг на пресъхналия канал, сега изоставен воден път, където теглени от коне дървени баржи возели пасажерите нагоре-надолу по протежение на петдесет мили; сега беше оставен главно на бегачите. Може би над седемдесетте, когато екипът по претърсването я намерил, жената треперела, с ръце на кръста, оглеждала всичко наоколо със сълзи на очите, като загубена, неориентирана или уплашена. Но тя не можеше или не искаше да отговаря на въпросите и създаваше впечатление, че страда от старческо оглупяване или от зашеметяване, или от кататония^[11]. Никой не знаеше какво е правила там. Наоколо не живееше никой. Беше облечена с памучна пижама, с малка цветна щампа под вълнения халат, с колан и светлорозови вълнени чехли. Температурата отвън клонеше към замръзване.

Стедман се появи отново.

— Приключихте ли с тялото, лейтенант?

Киндерман погледна надолу към окървавения брезент.

— Дали Томас Кинтри е приключил с това?

Отново чу риданията. Поклати глава.

— Аткинс, заведи мисис Кинтри у тях. — Той въздъхна. — И сестрата, заведи и сестрата. Накарай я днес да остане с нея, през целия ден. Аз ще платя извънредното време от джоба си, няма значение. Заведи я у тях.

Аткинс понечи да каже нещо, но Киндерман го прекъсна.

— Да, да, да, старицата. Спомням си. Ще я видя.

Аткинс тръгна да изпълни заповедта на Киндерман. А Киндерман се наведе, коленичи на едното си коляно, хриптейки и пъшкайки от усилието.

— Томас Кинтри, прости ми — промърмори нежно той, после вдигна завивката и остави погледа си да премине леко върху ръцете, гърдите и краката. Те са толкова тънки, като на врабче, помисли си той.

Момчето беше сираче и някога бе боледувало от пелагра^[12]. Луис Кинтри го бе осиновила, когато било на три години. Нов живот. И сега завършил. Момчето беше разпънато на кръст, приковано през китките и ходилата към плоските краища на греблата на каяка, подредени във формата на кръст; и същите дебели три инчови дърводелски пирони бяха забити на върха на черепа му в кръг, пронизващи мозъчната мембрана и накрая самия мозък. Кръвта се стичаше надолу на криви ручейчета, по очите, все още широко отворени от страх, и в устата, все още зяпнала в безмълвния вик на нямото момче, вик на непоносима болка и ужас.

Киндерман огледа разрезите върху дланта на лявата ръка на Кинтри. Беше вярно: те имаха модел — знакът на Близнаци. После погледна другата ръка и видя, че показалецът липсва. Беше отрязан. Детективът усети как го побиват тръпки.

Върна брезента на предишното му място и се изправи на крака. После погледна надолу с тъжна решителност. Аз ще намеря убиеца ти, Томас Кинтри, помисли си той.

Даже ако е самият Бог.

— Добре, Стедман, тръгвай — кимна той. — Вземи тялото и се махай от очите ми. Вониш на формалдехид и на смърт.

Стедман тръгна да повика екипа от линейката.

— Не, не, чакай една минута — извика му Киндерман.

Стедман се обърна. Детективът тръгна към него и му заговори тихо:

— Изчакай, докато си отиде майката.

Стедман кимна.

Влекачът бе завързан на кея. Полицейски сержант с рунтаво черно кожено яке скочи леко на дока и приближи. Носеше нещо увито в плат и тъкмо щеше да заговори Киндерман, когато той го спря.

— Чакай една минута, задръж; не сега; само минута.

Сержантът проследи погледа на Киндерман. Аткинс говореше със сестрата и с мисис Кинтри. Мисис Кинтри кимна и жените станаха. Киндерман погледна встрани, докато майката се взираше в брезента. В момчето си. Той изчака малко и попита:

— Заминаха ли?

— Да, качват се в колата — отвърна Стедман.

— Да, сержант — каза Киндерман, — да видим какво е това.

Сержантът разгъна мълчаливо кафявия плат и му показа кухненско чукче за месо; внимаваше да не го докосва с пръсти.

Киндерман го погледна:

— Жена ми има такова нещо. За шницели. Само че по-малко.

— Тези ги използват в ресторантите — отбеляза Стедман. — В големите ведомствени кухни. Виждал съм ги в армията.

Киндерман вдигна поглед към него.

— Това може ли да свърши работа? — попита.

Стедман кимна.

— Дай го на Дилайра — инструктира сержанта Киндерман. — Аз ще вляза да видя старицата.

В къщичката беше топло. Клоните в солидната камина горяха и пращяха, опрени о големите кръгли, сиви камъни, а по стените бяха закрепени множество мидени черупки.

— Бихте ли ни казали името си, моля ви, мадам?

Тя седеше върху скъсаната жълта кожена тапицерия на дивана пред камината, а една полицайка бе седнала близо до нея. Киндерман се изправи пред тях, захриптя, хвана периферията на шапката си и я задържа пред себе си. Старицата като че ли нито го виждаше, нито го чуваше, а празният й поглед сякаш беше фиксиран в нещо вътре в нея. Очите на детектива се извиха озадачено нагоре. Той седна на един стол с лице към нея и бавно положи шапката си върху някакви стари списания, разхвърляни, изподрани и без корици, върху малката дървена масичка помежду им; шапката покри една реклама за уиски.

— Бихте ли ни казали името си, скъпа?

Не последва отговор. Очите на Киндерман отправиха безмълвен въпрос към полицайката, която веднага кимна и му докладва тихо:

— Прави така постоянно, освен когато й дадохме малко храна. И когато й сресвах косата — допълни тя.

Погледът на Киндерман се върна към жената. Тя правеше странни, ритмични движения с ръцете си. После зърна нещо, което бе пропуснал преди, нещо малко и розово до шапката си на масичката. Вдигна го и прочете малкия надпис: Грейт Фолз, Вирджиния. Н-то от Вирджиния липсваше.

— Не можах да намеря другата — обясни полицайката, — така че когато й сресвах косата, оставих й тази.

— Тя я носеше?

— Да.

Детективът усети тръпка на откритие и объркване. Старицата бе възможен свидетел на престъплението. Но какво е правила на кея в този час? И в този студ? Какво всъщност е правила отгоре, край канала, където са я намерили? Киндерман веднага разбра, че това болнаво старо същество страда от старческа деменция и може би е разхождало кучето си. Куче? Да, може би то е избягало и тя не е успяла да го намери. Ето защо плачеше така. После му хрумна едно още по-ужасяващо подозрение: жената може би е станала свидетелка на убийството и гледката я е извадила от равновесие, травматизирала я е; поне временно. Усети смесица от съжаление, вълнение и раздразнение. Трябваше да я накарат да говори.

— Не можете ли да ни кажете името си, моля ви, мадам?

Никакъв отговор. Тя продължи тайнствените си движения в тишината. Слънцето изпълзя иззад един облак и слабата зимна слънчева светлина се провря като неочаквано благоговение през близкия прозорец. Тя освети меко лицето и очите на старицата, придавайки й вид на нежно благочестие. Киндерман се наведе леко напред; помисли си, че е забелязал някакъв модел в движенията й: краката й се притискаха един о друг, старицата последователно придвижваше едната, после и другата си ръка към бедрото, правеше леко, странно движение, а после дръпваше ръката високо във въздуха над главата си, където завършваше серията с няколко слаби и отсечени дръпвания.

Той продължи да я наблюдава още малко, после стана.

— Задръж я в отделението, Джордан, докато разберем коя е.

Полицайката кимна.

— Ти си й сресала косата — погледна я детективът. — Това е добре. Остани при нея.

— Ясно.

Киндерман се обърна и излезе от къщичката. Даде най-различни инструкции, затвори се в себе си и подкара към къщи, към малката, топла къщичка в стил Тюдор на Фоксхол роуд. Само преди шест години той се отказа от навика да живее в апартамент, за да угоди на жена си, и все още наричаше този грубичък район селцето.

Влезе в къщата и извика:

— Кюфтенце, прибрах се. Аз съм, твоят герой, инспектор Клозьо. — Окачи си шапката и палтото на закачалката в мъничкото антре, после свали револвера и кобура си и ги заключи в чекмеджето на малкия, тъмен шкаф до закачалката. — Мери? — Никой не отговори.

Той подуши миризмата на прясно сварено кафе и се затътри към кухнята. Джули, неговата двадесет и една годишна дъщеря, несъмнено все още спеше. Но къде беше Мери? И Шърли, тъща му?

Кухнята беше колониална. Киндерман свъси поглед към медните вази и различните прибори, увиснали от куките, забити в капака на печката, опитвайки се да си ги представи как висят в нечия кухня във Варшавското гето; после тръгна тежко и бавно към кухненската маса.

— Клен — промърмори той на глас, защото когато останеше сам, често разговаряше със себе си. — Как един евреин ще различи клена от сиренето? Те не знаеха, че това е невъзможно, че е странно. — Видя бележката на масата. Вдигна я й я прочете.

Скъпи Били,

Не се огорчавай, но когато телефонът ни събуди, мама настоя да отидем на гости в Ричмънд, нещо като наказание, предполагам, така че си помислих, че е по-добре да тръгнем рано. Тя каза, че евреите на Юг трябва да се държат един за друг. Кой живее в Ричмънд?

Ти се позабавлява в твоята полицейска компания, нали? Нямам търпение да се върна у дома и да чуя всичко. Приготвих ти обичайното и го сложих в хладилника. Възнамеряваш ли да си бъдеш у дома довечера, или както обикновено ще се пързаляш с кънки на Потомак заедно с Омар Шариф и Катрин Деньов?

Целувки, Аз

Лека, любяща усмивка стопли очите му. Остави бележката, намери сирене крема, домати, пушена сьомга, туршия и бадемов сладкиш в хладилника. Отряза и препече две филийки черен хляб, наля си кафе и седна пред всичко това на масата. После забеляза неделния Уошингтън поуст на стола отляво. Погледна към чинията с храна пред себе си. Стомахът му беше празен, но не можеше да яде. Беше изгубил апетит.

Известно време поседя така, пиейки кафето си. Вдигна поглед. Една птичка пееше отвън. В това време? Трябва да я вкарат в лудница. Тя е болна, нуждае се от помощ.

— Аз също — промърмори детективът.

После птичката замлъкна и единственият звук, който се чуваше, бе биенето на часовника с махало на стената. Той погледна колко е часът; беше осем и четиридесет и две. Всички goyim^[13] ще отидат на църква. Нямаше да навреди на никого. Кажете една молитва за Томас Кинтри, моля ви. И за Уилям Ф. Киндерман — допълни той на глас. Да. И за някой друг.

Отпи от кафето си. Какво смахнато съвпадение, помисли си, че смъртта на Кинтри стана точно в този ден, на дванайсетата годишнина от една смърт, почти толкова шокираща, жестока и мистериозна.

Киндерман погледна към часовника. Дали е спрял? Не. Вървеше. Размърда се в стола си. Усети нещо странно в стаята. Какво беше? Нищо. Уморен си. Взе сладкиша, обели обвивката и го изяде. Не е чак толкова хубав, без да усетиш вкуса на туршията преди това, съжали той.

Поклати глава и се изправи с въздишка. Бутна настрани чинията с храна, изми чашката от кафето, излезе от кухнята и тръгна по стълбите към втория етаж. Помисли, че може да подремне за малко и да впрегне на работа несъзнателните си усещания, да извади от подсъзнанието си нишки, които дори не знаеше, че е виждал, но на върха на стълбите спря и промърмори:

— Близнаци.

Близнаци? Невъзможно! Чудовището е мъртво, това не може да бъде. Защо тогава космите по ръцете му щръкнаха нагоре? Учуди си той. Вдигна ги нагоре, с обърнати надолу длани. Да. Космите продължават да стърчат. Защо е така?

Чу как Джули се събужда и пристъпва тежко към банята си, остана на място за малко, объркан и несигурен. Трябваше да направи нещо. Но какво? Обичайните подходи при началото на разследването бяха изключени; те търсеха маниак и от лабораторията не можеха да докладват нищо до вечерта. Усещаше, че вече са изстискали от Меникс малкото, което той знаеше, а майката на Кинтри със сигурност трябваше да бъде оставена на мира в този момент. Както и да е, момчето никога не бе имало лоши приятели или навици; Киндерман знаеше поне толкова от редовните си контакти с него. Детективът поклати глава. Трябваше да излезе, да се раздвижи, да се занимае с това. Чу как тече душът на Джули. Обърна се и слезе в антрето. Извади пистолета, наложи шапката си, облече си палтото и излезе.

Отвън застана с ръка на бравата, разтревожен, замислен и нерешителен. Вятърът гонеше пластмасова чашка по алеята и той се заслуша в леките й и окаяни подскоци в земята; после тя спря. Той внезапно се отправи към колата си, качи се вътре и подкара.

Без да разбере как е стигнал там, се озова, паркирал неправилно, на Тридесет и трета улица, близо до реката. Излезе от колата. Тук-там по праговете се виждаше Уошингтън поуст. Гледката му се стори болезнена и той обърна глава. Заключи колата.

Мина през малък парк и стигна до моста, който пресичаше канала. Тръгна по пътеката край канала, която водеше към навеса за лодки. Любопитните вече се бяха насъбрали и се въртяха насам-натам, бъбреха, макар че никой не изглеждаше напълно осведомен за това какво е станало. Киндерман приближи до вратите на навеса. Те бяха заключени и на табелата в червено и бяло пишеше ЗАТВОРЕНО. Киндерман погледна към пейката до вратата и седна задъхан с гръб към навеса.

Огледа хората на кея. Знаеше, че убийците психопати често обичат да се наслаждават на вниманието, което привличат жестоките им дела. Той можеше да е тук, в тази група на кея и може би питаше: Какво е станало? Знаете ли? Дали някой е бил убит? Търсеше някой усмихнат твърде пресилено или с някакъв тик, или с втренчения поглед на дрогираните, а най-вече някой, който бе чул какво е станало, но продължава да се мотае и да задава същите въпроси на новодошлите. Ръката на Киндерман се скри в джоба на палтото му; там винаги можеше да се намери книжка с меки корици. Извади Аз, Клавдий и погледна слисано корицата й. Искаше да прилича на старец, който прекарва неделния ден край реката, но в романа на Робърт Грейвз се криеше опасността действително да се зачете несъзнателно и да позволи на убиеца да избяга от зоркия му поглед. Вече го беше чел два пъти, познаваше много добре опасността да бъде погълнат отново от страниците му. Пусна го обратно в джоба си и бързо извади друга книга. Погледна заглавието. Беше В очакване на Годо. Въздъхна с облекчение и обърна на второ действие.

Остана там до обяд, но не видя нищо подозрително. До единадесет на кея не остана никой освен него и напливът спря, но той изчака още един час, надявайки се. Погледна към часовника си, после към лодките, привързани към кея. Нещо го тормозеше. Какво? Помисли си известно време, но не успя да го определи. Прибра Годо и тръгна.

Откри фиш за неправилно паркиране върху предното стъкло на колата си. Издърпа го изпод чистачката и не можа да повярва на очите си. Колата беше немаркиран шевролет, но номерата бяха от окръжната полиция. Смачка фиша в джоба си, отключи колата, влезе в нея и я подкара. Нямаше ясна представа къде отива и зави пред полицейското управление в Джорджтаун. Влезе и приближи до дежурния сержант зад бюрото.

— Кой глобяваше за неправилно паркиране тази сутрин на Тридесет и трета край канала, сержант?

Сержантът вдигна поглед към него.

— Робин Тенес.

— Радвам се, че все още съм жив в такова време и на такова място, където дори и сляпо момиче може да стане полицайка — каза му Киндерман. Подаде му фиша и се отдалечи, поклащайки се.

— Някакви новини за хлапето, лейтенант? — извика сержантът. Все още не беше погледнал фиша.

— Няма новини, няма новини — промърмори Киндерман. — Никакви.

Качи се по стълбите и мина през стаята на дежурните, отклонявайки въпросите на любопитните, докато най-сетне стигна до офиса си. На едната стена бе закачена много подробна карта на северозападната част на града, а другата стена бе покрита от черна дъска. На стената зад бюрото, между двата прозореца с изглед към Капитолия, висеше плакат на Снупи^[14], подарък от Томас Кинтри.

Киндерман седна зад бюрото. Все още с шапка и палто, даже не беше разкопчал палтото си. Върху бюрото имаше календар, екземпляр от Новия завет с меки корици и прозрачна пластмасова кутийка с хартиени носни кърпички. Той извади една и си избърса носа, а после погледна снимките, поставени в прозрачните плоскости на кутийката: жена му и дъщеря му. Продължавайки да си бърше носа, обърна кутийката и разкри снимката на тъмнокос свещеник; после Киндерман замръзна на място и прочете надписа: Продължавай да наглеждаш тези доминиканци, лейтенант. Подпис: Деймиън. Погледът на детектива се плъзна по усмивката върху грубото лице, после по белега над лявото око. После внезапно смачка кърпичката в ръка, хвърли я в кошчето и посегна да вдигне телефона, когато Аткинс влезе. Киндерман вдигна поглед към него, докато помощникът му затваряше вратата.

— О, ти ли си… — Остави телефона и скръсти ръце пред себе си, заприличвайки на окръжен Буда. — Толкова скоро?

Аткинс приближи и седна на стола пред бюрото. Свали си баретата и вдигна очи към шапката на Киндерман.

— Не се сърди за дързостта ми — поде той. — Но ти наредих да останеш с мисис Кинтри.

— Дойдоха брат й и сестра й. Няколко души от училището, от университета. Реших, че трябва да се върна.

— Добре си решил, Аткинс. Имам доста работа за теб. — Киндерман изчака, докато Аткинс извади малкия си червен бележник и химикалката си. После продължи: — Първо, свържи се с Франсиз Бери. Той беше главен следовател в отряда за Близнаци преди години. Още работи в отдел Убийства в Сан Франциско. Искам всичко, което има за Убиеца Близнаци. Всичко. Цялото досие.

— Но Близнаци е мъртъв от дванайсет години.

— Така ли? Наистина ли, Аткинс? Нямах представа. Имаш предвид, че всички тези заглавия във вестниците са верни? И съобщенията по радиото и по телевизията, така ли, Аткинс? Удивително! Наистина! Повален съм на земята.

Аткинс пишеше, а устните му се изкривиха от лека, кисела усмивка. Вратата се открехна и шефът на криминалната лаборатория надникна вътре.

— Престани да висиш на прага, Райън. Влизай — изръмжа му Киндерман.

Райън влезе и затвори вратата.

— Внимавай, Райън — каза Киндерман. — Виж младия Аткинс. Ти стоиш в присъствието на нещо величествено, на един гигант. Не, наистина! Човек трябва да го разпознае веднага. Искаш ли да узнаеш върха в кариерата на Аткинс при нас? Разбира се. Не бива да покриваме звездите. Миналата седмица за деветнадесети път…

— Дванадесети — поправи го Аткинс, вдигайки химикалката, за да наблегне на думите си.

— За дванадесети път той прибра Мишкин, известния злосторник. Престъплението му? Неговото неизменно провинение? Влиза в апартаментите с взлом и размества мебелите. Пренарежда ги. — Киндерман се обърна към Аткинс. — Този път ще го изпратим в лудницата, кълна се.

— И какво общо има това с отдел Убийства? — попита Райън.

Аткинс се обърна към него с безизразно лице.

— Мишкин оставя послания, заплашвайки със смърт, ако се върне и види, че нещо не си е на мястото.

Райън премигна.

— Героична работа, Аткинс. Омирова — отбеляза Киндерман. — Райън, имаш ли да ми кажеш нещо?

— Още не.

— Тогава защо ми губиш времето?

— Просто се чудех дали няма нещо ново.

— Отвън е много студено. Също така тази сутрин слънцето изгря. Имаш ли още въпроси към оракула, Райън? Няколко източни царе чакат реда си.

Райън погледна разочаровано и излезе от стаята. Киндерман го проследи с поглед и когато вратата се затвори, погледна към Аткинс.

— Хвана се на цялата работа за Мишкин.

Аткинс кимна.

Детективът поклати глава.

— Човекът не чува музиката — отбеляза той.

— Опитва се, сър.

— Благодаря ти, Майко Тереза! — Киндерман кихна и посегна към кутийката с кърпичките.

— Наздраве!

— Благодаря ти, Аткинс. — Киндерман си избърса носа и изхвърли кърпичката. — Значи ще ми донесеш досието на Близнаци.

— Разбрано, сър.

— След това виж дали някой не е потърсил старицата.

— Още не, сър. Проверих, като идвах насам.

— Обади се в Уошингтън поуст, в отдела по разпространение; намери името на шефа на Кинтри и го пусни в компютъра на ФБР. Разбери дали някога е имал проблеми със закона. В пет сутринта и в този студ почти няма вероятност убиецът да е излязъл на разходка и да се е натъкнал случайно на Кинтри. Някой е знаел, че той ще бъде там.

Тракането на телеграфа започна да се просмуква през пода от долния етаж. Киндерман погледна към мястото, откъдето се чуваше звукът.

— Кой може да работи на такова място?

Аткинс кимна.

Телеграфът спря внезапно. Киндерман въздъхна и погледна към помощника си.

— Съществува и друга възможност. Някой по маршрута на Кинтри може да го е убил, някой, който вече е бил получил вестника си преди момчето да отиде до навеса с лодки. Може да го е убил и после да го е завлякъл до навеса. Възможно е. Така че всички тези имена трябва да влязат в компютъра.

— Разбрано, сър.

— Още нещо. Почти половината от вестниците на Кинтри все още не са доставени. Разбери от Поуст кой се е обаждал да се оплаче, че не си е получил вестника. После ги зачеркни от списъка и вкарай в компютъра имената на онези, които останат — които не са се обаждали.

Аткинс престана да пише в бележника си. Погледна към детектива с някакво предположение в погледа си.

Киндерман кимна.

— Да. Точно така. В неделя хората винаги искат да получат забавните си вестници, Аткинс. Така че ако някой не се е обадил и не е поискал вестника си, за това може да има само две причини — или абонатът да е мъртъв, или той да е убиецът. Това е изстрел надалеко. Но няма да навреди. Трябва да провериш тези имена в компютъра на ФБР. Между другото, ти вярваш ли, че някой ден компютрите ще могат да мислят?

— Съмнявам се.

— Аз също. Веднъж четох някакъв теолог, който задаваше същия въпрос и казваше, че проблемът ще започне да му причинява безсъние чак когато компютрите започнат да се тревожат, че частите им се износват. Пак моите чувства. Компютрите, късмет, Бог да ги поживи, с тях всичко е наред. Но един предмет, направен от предмети, не може да мисли за себе си. Прав ли съм? Всичко това са само глупости, че умът бил само един мозък. Разбира се, ръката ми е в джоба ми. Но да не би моят джоб да е моята ръка? Всяко пиянде на М стрийт знае, че мисълта е мисъл, а не някакви си клетки, които се разхождат из мозъка. Те знаят, че ревността не е някаква игра от Лего. Между другото, кой кого будалка? Ако тези чудесни японски учени можеха да произведат изкуствена мозъчна клетка, голяма само четвърт кубически инч, за изкуствен мозък ще ти трябва да поддържаш склад от половин милиона кубически фута, за да го скриеш от съседката си, мисис Брискин, и да я увериш, че в другата сграда не става нищо забавно. Освен това аз мечтая за бъдещето, Аткинс. Кой компютър би могъл да направи това?

— Елиминирате Меникс?

— Нямам предвид, че мечтая за общото, предвидимото бъдеще. Аз мечтая за онова, за което никога не би се досетил. И не само аз. Прочети Експеримент с времето от Дж. У. Дюн. Също и Юнг, психолога, и Волфганг Паули, неговото невероятно приятелче, физикът, когото сега наричат баща на неутриното. От тези хора можеш да си купиш кола на старо, Аткинс. Колкото до Меникс, той е баща на седем деца, светец, и аз го познавам от осемнайсет години. Забрави за това. Онова, което е странно — според мен — е, че Стедман не забеляза никакви признаци, че Кинтри е бил ударен първо по главата. Как може да е станало това след всичко, което са му направили? Той е бил в съзнание. Мили Боже, той е бил в съзнание… — Киндерман погледна надолу и поклати глава. — Трябва да търсим повече от едно чудовище, Аткинс. Някой трябва да го е държал. Така трябва да е било.

Телефонът звънна. Киндерман погледна към бутоните. Частната линия. Вдигна телефона:

— Киндерман.

— Бил? — Беше жена му.

— О, ти ли, скъпа? Кажи ми, как е в Ричмънд? Още ли си там?

— Да, видяхме сградата на Капитолия. Бяла е.

— Колко вълнуващо…

— Как минава денят ти, скъпи?

— Чудесно, миличка. Три убийства, четири изнасилвания и едно самоубийство. Иначе обичайното весело прекарване, тук с момчетата в управлението. Миличка, кога шаранът ще излезе от ваната?

— Сега не мога да говоря.

— О, разбирам. Значи Майката на Гракх^[15] е наблизо. Майка Мистерия. Натъпкала се е в будката заедно с теб, така ли?

— Не мога да говоря. Ще си дойдеш ли за вечеря или не?

— Мисля, че не, безценно ангелче.

— Ами за обяд? Ти не ядеш, когато мен ме няма там. Можем да тръгнем още сега — ще се приберем към два.

— Благодаря ти, скъпа, но днес ще трябва да ободря отец Дайър.

— Какво има?

— Той се натъжава всяка година на този ден.

— О, днес ли е?

— Днес е.

— Бях забравила.

Двама полицаи влачеха един заподозрян през стаята. Той се съпротивляваше упорито и крещеше псувни.

— Не съм го направил! Пуснете ме, минетчии такива!

— Какво е това? — попита жената на Киндерман.

— Само goyim, миличка. Няма значение. — Вратата на килията се затръшна след заподозрения. — Ще заведа Дайър на кино. Ще обсъдим филма. На него ще му хареса.

— Е, добре. Ще ти приготвя блюдото и ще го сложа във фурната, за всеки случай.

— Много си мила. О, между другото, довечера заключи прозорците.

— Защо?

— Така ще се чувствам по-добре. Прегръдки и целувки, скъпа кифличке.

— На теб също.

— Ще оставиш бележка за шарана, нали, миличка? Не искам да вляза и да го видя.

— О, Бил…

— Довиждане, скъпа.

— Довиждане.

Той затвори телефона и стана. Аткинс го гледаше втренчено.

— Шаранът не ти влиза в работата — стрелна го детективът. — Трябва да се тревожиш само от това, че има нещо гнило в Дания. — Той тръгна към вратата. Имаш много работа, така че бъди мил и я свърши. Колкото до мен, от два до четири и половина съм в кино Биограф. След това съм при Клайд или ще се върна тук. Извести ме, ако получиш съобщение от лабораторията. Обади ми се на пейджъра. Довиждане, лорд Джим! Наслаждавай се на луксозното пътуване с Патна. Провери за течове.

Излезе през вратата и се вля в света на хората, които умират. Аткинс го гледаше как се тътри през залата на отдела, отхвърляйки въпросите, все едно че бяха просяци на Бомбай стрийт. Вече му липсваше.

Той стана от стола и отиде до прозореца. Погледна към белите мраморни паметници в града, окъпани от слънчевата светлина, топли и истински. Заслуша се в движението. Почувства се неспокоен. Разбъркваше се някаква тъмнина и той не можеше да я разбере; но усещаше движението й. Какво беше това? Киндерман го беше усетил. Разбра го.

Аткинс се отърси от нея. Той вярваше в света и в хората и съжаляваше и двете. Надявайки се за най-доброто, той се обърна и се захвана с работата си.