Уилям Питър Блати
Легион (11)

11.

Окото предава на мозъка една стотна част от информацията, която получава. Възможността онова, което то предава, да се дължи на случайността, е милиардна част от милиардната от милиардната на един процент. Една единица сетивна информация прилича на всяка друга. Какво тогава решава кое трябва да бъде предадено на мозъка?

Човек решава да мръдне ръката си. Моторните му реакции са били възбудени от невроните, които пък са били възбудени от други неврони, водещи до мозъка. Но как невронът решава да вземе това решение? Приемайки, че веригата в пламването на невроните може да бъде продължена до милиарди неврони в мозъка, когато стигнем до техния край, какво тогава остава, какво възбужда свободната воля на човека? Може ли невронът да решава? Първият неврон невъзбуден? Първата инстанция не е взела решение? Или може би целият мозък решава. Дали това ще даде на неговото цяло онова, което отделните му части не притежават? Може ли нула пъти по милиард да дадат нещо повече от нула? И какво взема решението мозъкът като цяло да вземе решение?

Мислите на Киндерман се върнаха към службата.

— Нека ангелите те заведат в рая. — Отец Райли четеше бавно от книгата. — Нека хорът на ангелите бъде там, за да те посрещне. И с Лазар, някога просяк, нека да получиш вечен отдих.

Киндерман гледаше с разбито сърце как Райли ръси ковчега със светена вода. Службата в параклиса Далгрен беше свършила и сега те стояха в тревистата падина в двора на университета в началото на деня. Нов гроб бе изкопан в йезуитското гробище. Енорийските свещеници от Света Троица бяха там, както и йезуитите от университета, които бяха малко; напоследък по-голямата част от факултета се състоеше от миряни. Никой от семейството не присъстваше. Нямаха време. Йезуитските погребения се правеха веднага след смъртта. Киндерман огледа разтрепераните мъже в черни раса и палта, струпани близо до гроба. Лицата им бяха стоически и неразгадаеми. Дали си мислеха за това, че и те са смъртни?

— Утринната светлина от висините ще ни посети, за да грейне над онези, които са в мрака, и ще влезе в мрачната страна на смъртта.

Киндерман си помисли за съня си с Макс.

— Аз съм възкресението и животът — молеше се Райли. Киндерман вдигна поглед към старите червени учебни сгради, извисили се навсякъде около тях, пред които те изглеждаха дребни в тази тиха долина. Също като света те продължаваха своето неумолимо съществувание. Как можеше Дайър да е мъртъв? Всеки жив човек жадува съвършеното щастие, замисли се тягостно детективът. Но как можем да го имаме, когато знаем, че ще умрем? Над всяка радост тежаха облаците на ясното съзнание, че тя ще свърши. Нима природата бе насадила у нас желанието за нещо непостижимо? Не. Това не може да бъде. В това няма никакъв смисъл. Всяко друго желание, насадено от природата, си имаше съответен обект, който не беше призрачен. Защо е това изключение? — замисли се детективът. Природата предизвикваше глада, когато нямаше храна. Ние продължаваме. Продължаваме напред. Така смъртта доказваше живота.

Свещениците започнаха да се оттеглят мълчаливо. Само отец Райли остана. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед в гроба; после започна да рецитира тихо Джон Дън: Смърт, не се гордей, макар някои да те наричат могъща и страховита, защото не си такава — изрече той напевно и нежно. Очите му се наляха със сълзи. — Защото онези, които мислиш, че си надделяла, няма да умрат, нещастна Смърт; нито мен можеш да убиеш. От Почивката и Съня, каквато те рисуват, изтича много наслаждение; и скоро най-добрите ни мъже ще ти дадат останките от своите кости и души! Ти си робиня на съдбата, на случайността, на кралете и на отчаяните, на отровата, войната и болестите; а макът и талисманите могат да ни приспят по-добре, отколкото твоят удар. Защо си ти тогава? Ще мине един кратък сън и ние ще се събудим навеки и вече няма да има Смърт: Смърт, ти ще умреш!

Свещеникът изчака, вперил поглед надолу, в гроба. Накрая вдигна глава и срещна погледа на Киндерман, очите му, пълни с мъка, болка и загуба.

— Намери го — изрече мрачно той. — Намери копелето, което е направило това, и му отрежи топките. — Обърна се и тръгна през долината. Киндерман го гледаше.

Хората жадуват и справедливост.

Когато най-накрая йезуитът се изгуби от погледа му, детективът отиде до един надгробен камък и прочете надписа:

ДЕЙМИЪН КАРАС, ОТ ОРДЕНА НА ЙЕЗУИТИТЕ

1928–1971

Вгледа се съсредоточено. Надписът му казваше нещо. Какво? Дали беше датата? Не можеше да свърже нещата. Вече нищо няма смисъл, замиели се той. Логиката бе отлетяла след сравнението на пръстовите отпечатъци. Хаосът управляваше този край на земята. Какво да прави? Не знаеше. Погледна към административната сграда на университета.

Киндерман отиде до офиса на Райли. Свали си шапката. Секретарката на Райли наведе глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя.

— Отец Райли. Той вътре ли е? Може ли да се видя с него?

— Ами съмнявам се дали приема сега — въздъхна тя. — Знам, че не приема никакви телефонни обаждания. Но все пак ми кажете името си, моля.

Киндерман й го каза.

— О, да — усмихна се тихо тя. Вдигна телефона и звънна във вътрешния офис. Когато свърши разговора си с Райли, остави слушалката и каза на Киндерман: — Ще ви приеме. Моля, влезте. — Посочи към вратата.

— Благодаря ви, мис.

Киндерман влезе в просторен офис. Повечето мебели бяха от тъмно, шлифовано дърво, а по стените висяха картини и литографии на видни йезуити от миналото на Джорджтаун. Свети Игнаций Лойола, основателят на Ордена на йезуитите, надзърташе благо от маслено платно в масивна дъбова рамка.

— Какво ви е дошло наум, лейтенант? Искате ли едно питие?

— Не, благодаря ви, отче.

— Седнете моля — Райли посочи към един стол пред бюрото.

— Благодаря ви, отче. — Киндерман седна. Изпита чувство за сигурност в тази стая. Традиция. Ред. Сега имаше нужда точно от това.

Райли гаврътна чаша скоч. Чу се приглушен звук, когато я остави върху полираната кожа, с която бе покрито бюрото.

— Бог е велик и тайнствен, лейтенант. Какво има?

— Двама свещеници и едно разпънато на кръст момче — поде глухо Киндерман. — Съвсем ясно е, че има някаква религиозна връзка. Но каква? Не знам какво търся, отче; търся пипнешком. Но освен това, че бяха свещеници, какво общо имаха Бърмингам и Дайър? Знаете ли?

— Разбира се, че знам — каза Райли. — А вие не знаете ли?

— Не, не знам. Какво е то?

— Вие. Това се отнася също и за хлапето Кинтри. Вие ги познавахте всичките. Не сте ли се сетил за това?

— Да, мислил съм за това — призна детективът. — Но това сигурно е съвпадение — додаде. — Разпъването на Томас Кинтри — това няма нищо общо с мен. — Той разтвори ръце в риторичен жест.

— Да, прав сте — отбеляза Райли. Обърна се настрани и погледна през прозореца. Часът току-що беше свършил и студентите се отправяха към следващите си задачи. — Може да е заради това заклинателство — промърмори той.

— Какво заклинателство отче? Не разбирам.

Райли обърна глава към него.

— Хайде, знаете нещо за това, лейтенант.

— Е, мъничко.

— Обзалагам се.

— Отец Карас бе замесен по някакъв начин.

— Ако наричате умирането замесване — уточни Райли. Той погледна отново през прозореца. — Деймиън беше един от заклинателите. Джо Дайър познаваше семейството на жертвата. А Кен Бърмингам даде на Деймиън разрешение за разследване, а после му помогна да избере другия заклинател^[1]. Не знам какво може да означава това, но то определено е някаква връзка, не мислите ли?

— Да, разбира се — кимна Киндерман. — Обаче е много странно. Но все пак ни остава Кинтри.

Райли се обърна към него.

— Така ли? Майка му преподава чужди езици в Института по лингвистика. Деймиън им занесе касетка със запис — помоли ги да го анализират. Той искаше да разбере дали звуците на касетката са от някакъв език или просто празно дърдорене. Искаше доказателства, че жертвата говори на някакъв език, който никога не е чувала.

— И така ли беше?

— Не. Беше английски на обратно. Но това го откри майката на Кинтри.

Киндерман изгуби усещането си за сигурност. Тази свързваща нишка водеше към мрака.

— Този случай на обсебване, отче — вярвате ли, че беше истински?

— Не мога да бъда притеснен от таласъми — изсумтя Райли. — Бедните винаги са с нас. За мен това е достатъчна тема за размисъл, през повечето време. — Той вдигна чашата и започна да си играе разсеяно с нея, като я въртеше в пръстите си. — Как са го направили, лейтенант — попита тихо.

Киндерман се поколеба преди да отговори. Най-накрая промълви тихо:

— С катетър.

Райли продължи да върти чашата.

— Може би трябва да търсите демон — промърмори той.

— И един доктор ще свърши работа — поклати глава Киндерман.

Детективът излезе от офиса и скоро дишаше накъсано и учестено, докато излизаше през главния вход на университета. Тръгна надолу по Тридесет и шеста улица. Дъждът току-що беше спрял и червените тухлени тротоари блестяха от влагата. На ъгъла той зави надясно и тръгна направо към малката къщичка на Амфортас. Качи се по стълбите и натисна звънеца. Мина цяла минута. Звънна отново, но пак не се показа никой. Киндерман се отказа. Обърна се и забърза към болницата, беше объркан в странен лабиринт, но се движеше бързо, сякаш се надяваше, че това действие може да генерира някаква мисъл.

В болницата Киндерман не можа да намери Аткинс. Никой от полицаите не знаеше къде е. Детективът отиде до приемната на неврологията и поговори с дежурната сестра Джейн Харгаден. Попита я за Амфортас.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Не. Той вече не минава на визитация — обясни Харгаден.

— Да, знам, но все пак нали идва понякога. Виждала ли сте го?

— Не, не съм. Чакайте да проверя в лабораторията му — каза сестрата. Вдигна телефона и набра номера. Никой не отговори. Тя затвори и сви рамене. — Съжалявам.

— Може би е заминал някъде? — предположи Киндерман.

— Наистина не бих могла да кажа. Имаме съобщения за него. Чакайте да ги проверя. — Харгаден отиде до преградите за писма и извади сноп бележки от едната. Прегледа ги и ги подаде на Киндерман. — Ако искате, може да ги прегледате.

— Благодаря ви. — Киндерман огледа бележките. Едната беше от магазин за доставка на медицинско оборудване, във връзка с поръчка на лазерна сонда. Всички други бяха от един й същ човек, доктор Едуард Кофи. Киндерман вдигна една бележка пред очите на сестрата. — Същата е като другите — каза той. — Може ли да я задържа?

— Да — кимна тя.

Киндерман пъхна бележката в джоба си и върна останалите на сестрата.

— Задължен съм ви — рече й. — Междувременно, ако случайно видите доктор Амфортас или се чуете с него по телефона, ще го помолите ли да ми се обади? — Той й подаде визитката си. — На този номер. — Посочи й номера.

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви.

Киндерман се обърна и тръгна към асансьорите. Натисна бутона с надпис Надолу. Асансьорът пристигна и той влезе, след като от вътре излезе една сестра. После сестрата се върна вътре. Киндерман си я спомни. Точно тя го гледаше толкова странно сутринта.

— Лейтенант? — рече му. Беше намръщена и се държеше колебливо. Скръсти ръце върху гърдите си и върху бялата си кожена чантичка.

Киндерман си свали шапката.

— Мога ли да ви помогна?

Сестрата извърна поглед. Изглеждаше неуверена.

— Не знам. Това е малко налудничаво — промърмори тя. — Не знам.

Стигнаха до фоайето.

— Хайде, нека да намерим някое място, където бихме могли да поговорим — предложи детективът.

— Чувствам се глупаво. Това просто е нещо… — Тя сви рамене. — Ами не знам…

Вратата на асансьора се отвори. Излязоха отвън и детективът поведе сестрата към ъгъла на фоайето, където Седнаха в два сини кожени стола.

— Това наистина е ужасно глупаво — повтори сестрата.

— Нищо не е глупаво — увери я детективът. — Ако сега някой ми каже: Светът е портокал, аз бих го попитал какъв вид портокал, а след това кой знае какво. Не, наистина. Кой знае вече кое какво е? — Той погледна към табелката с името й: КРИСТИН ЧАРЛЗ — Е, за какво става дума, мис Чарлз?

Тя издиша със стиснати устни.

— Всичко е наред — успокояващо промълви детективът. — А сега, какво има?

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Аз работя в психиатрията — поде тихо. — В отделението за сериозни душевни разстройства. Там е този пациент. — Тя сви рамене. — Още не работех там, когато е постъпил. Било е преди години — додаде тя. — Преди десет-дванадесет. Прегледах досието му. — Тя ровеше в чантичката си и най-накрая извади пакет цигари. Взе една и я запали с кибритена клечка. Трябваше да опита няколко пъти, преди да успее да запали клечката. Изви глава и издуха дима в дебел, сив стълб. — Съжалявам — поде тихо.

— Продължавайте моля.

— Ами този човек. Полицията го прибрала на М стрийт. Мотаел се наоколо и бил като замаян. Не можел да говори и предполагам, че не е имал документи. Във всеки случай, най-накрая се озовал тук, при нас. — Тя дръпна нервно, припряно от цигарата. — Беше диагностициран като кататоник, макар че кой, по дяволите, го знае какъв е. Говоря откровено. Както и да е, човекът изобщо не е проговорил през всичките тези години и ние го държахме в откритото отделение. До скоро. След секунда ще стигна до това. Този човек си нямаше име, така че ние му измислихме. Всички го наричаме Томи Сънлайт^[2]. В стаята за отдих той по цял ден се мести от стол на стол и следва светлината. Никога не сяда на сянка. — Тя отново сви рамене. — В него имаше нещо нежно. Но, както казах, всичко се промени. Някъде в началото на годината той започна ами — предполагам, че започна да излиза от вцепенението си. И малко по малко взе да издава звуци, сякаш искаше да проговори. Мисля, че всичко в главата му се проясни, но той не бе използвал гласните си струни толкова дълго, че успяваше да издаде само сумтене и стонове. — Тя се наведе над пепелника и смачка цигарата си с бързи, силни удари. — Боже, правя такава дълга история от едно нищо. — Погледна отново към детектива. — Накратко, накрая той започна да проявява жестокост и ние го изолирахме. Усмирителна риза. Облицована килия. Пълна програма. Там е от февруари, лейтенант, така че няма никакъв начин да е замесен. Но казва, че бил Убиецът Близнаци.

— Моля?

— Настоява, че той е убиецът Близнаци, лейтенант.

— Но вие казахте, че е заключен?

— Да, точно така. Ето защо се колебаех дали да ви съобщя всичко това. Той лесно би могъл да каже, че е Джак Изкормвачът. Нали разбирате? И какво? Но това е просто… — Гласът й заглъхна, а очите й бяха разтревожени, неясни и далечни. — Ами предполагам, че е заради това, което го чух да казва миналата седмица — додаде тя, — един ден когато му давах торазина.

— И какво каза той?

— Свещеникът.

 

 

Влизането в охраняваното отделение се контролираше от една сестра, която седеше в кръгла стъклена будка. Тя бе поставена в центъра на широка квадратна площадка, където се сливаха три коридора. Сестрата натисна един бутон и металната врата се плъзна назад. Темпъл и Киндерман влязоха в отделението и вратата зад тях се затвори тихо.

— Просто няма начин да се излезе оттук — отбеляза Темпъл. Беше раздразнен и се държеше грубо. — Тя или те вижда през прозореца си и те пуска, или трябва да набереш четирицифрена комбинация, която се сменя всяка седмица. Все още ли искате да го видите? — попита пак.

— Няма да навреди.

Темпъл погледна недоверчиво.

— Килията му е заключена. Той е в усмирителна риза. С вериги на краката.

Детективът сви рамене.

— Просто ще погледна.

— Ваша работа, лейтенант — навъси се психиатърът. Тръгна и Киндерман го последва в слабо осветения коридор. — Постоянно сменят тези проклети крушки — изръмжа Темпъл — и те постоянно изгарят.

— Така става по цял свят.

Темпъл бръкна в джоба си и извади тежка връзка с ключове.

— Той е тук вътре — информира. — Дванадесета килия. — Киндерман надзърна през шпионката и видя изолационната килия, обзаведена с груб стол, мивка, тоалетна и фонтанче за пиене на вода. На леглото до стената в края на килията седеше мъж в усмирителна риза. Киндерман не видя лицето му. Главата на човека беше наведена надолу към гърдите, а дългата черна коса падаше надолу на мазни, сплъстени кичури.

Темпъл отключи вратата и я отвори. Посочи вътре.

— Бъдете мой гост — изрече любезно. — Когато свършите, натиснете звънеца до вратата. Сестрата ще дойде. Аз ще си бъда в офиса. Няма да заключвам вратата. Погледна детектива с неприязън и заподскача по коридора.

Киндерман влезе в килията и бавно затвори вратата зад себе си. Една гола крушка висеше от жицата на средата на тавана. Жичките й бяха тънки и тя обливаше стаята с жълтеникав блясък. Кранът капеше, по една бавна капка от време на време. В тишината звукът им беше силен и отчетлив. Киндерман отиде до леглото и спря.

— Отне ти много време, докато стигнеш дотук — обади се гласът. Беше нисък, почти шепот. Язвителен.

Киндерман погледна озадачено. Гласът му се стори познат. Къде го бе чувал преди?

— Мистър Сънлайт? — попита детективът.

Човекът вдигна глава и когато Киндерман погледна мрачните, груби черти на лицето му, той залитна шокиран назад.

— Мили Боже! — въздъхна глухо. Сърцето му започна да препуска.

Устата на пациента се разтегна в усмивка.

— Това е един чудесен живот — ухили се злобно той, — не мислиш ли?

Киндерман отстъпи напосоки към вратата, залитна, обърна се, натисна звънеца за сестрата и изскочи от стаята с пребледняло лице. Хукна към офиса на Фрийман Темпъл.

— Хей, друже, какво става? — сепна се Темпъл и се намръщи, когато Киндерман влетя в офиса му. Настанен зад бюрото си, той бутна настрани последния брой на списанието по психиатрия и погледна към потния, запъхтян детектив. — Хей, седнете… Не изглеждате много добре. Какво става?

Киндерман се отпусна тежко в стола. Не можеше да говори, нито дори да фокусира мислите си. Психиатърът стана и се наведе над него, оглеждайки лицето и очите му.

— Добре ли сте?

Той затвори очи и кимна.

— Бихте ли ми дали малко вода, моля? — помоли го тихо. Сложи ръка на гърдите си и се опита да измери пулса си. Сърцето му все още биеше бързо.

Темпъл наля ледена вода от гарафата в пластмасовата чаша на бюрото си. Взе я и я подаде на Киндерман.

— Ето, изпийте я.

— Благодаря ви. Да. — Киндерман взе чашата от ръката му. Отпи от водата веднъж, после отново, а след това изчака сърцето му да се успокои. — Да, така е по-добре — въздъхна най-накрая. — Много по-добре. — Дишането на Киндерман скоро се нормализира и той вдигна поглед към нетърпеливия Темпъл. — Сънлайт — обяви кратко. — Искам да прегледам досието му.

— Защо?

— Искам да го видя! — изкрещя детективът.

Стреснат, психиатърът се дръпна назад.

— Добре, добре, човече. Спокойно. Ще го донеса. — Темпъл изскочи от офиса и се блъсна в Аткинс, когато сержантът влизаше вътре.

— Лейтенант? — изгледа го Аткинс.

Киндерман го погледна смутено.

— Къде беше? — попита го.

— Избирах годежен пръстен, лейтенант.

— Това е добре. Това е нормално. Добре, Аткинс. Стой наблизо. — Киндерман се втренчи в стената. Аткинс не знаеше как да разбира това, не му бяха ясни и думите на детектива. Намръщи се и отиде до приемната, облегна се о бюрото и зачака. Никога не беше виждал Киндерман в подобно състояние.

Темпъл се върна и подаде досието на Киндерман. Детективът започна да го чете, а Темпъл седна и взе да го наблюдава. Психиатърът запали пурета и огледа внимателно лицето на Киндерман. Той гледаше надолу, а ръцете му бързо прелистваха страниците на досието. Трепереха.

Киндерман вдигна поглед от папката.

— Бяхте ли тук, когато този човек е бил приет? — попита го рязко.

— Да.

— Напрегнете си паметта, моля ви, доктор Темпъл. С какво беше облечен?

— Иисусе Христе, та това бе толкова отдавна…

— Спомняте ли си?

— Не.

— Имаше ли белези от някакви наранявания? Синини? Рани?

— Това трябва да го пише в досието — посочи Темпъл.

— Но не го пише! Не го пише! — Детективът пляскаше с папката по бюрото при всяко не.

— Хей, по-спокойно…

Киндерман стана.

— Вие или някоя сестра казвали ли сте на човека от дванадесета килия за убийството на отец Дайър?

— Аз не съм. Че защо, по дяволите, да му казвам за това?

— Питайте сестрите — нареди му мрачно Киндерман. — Питайте ги. Искам да знам отговора до сутринта.

Киндерман се обърна и излезе от стаята. Отиде при Аткинс.

— Искам да провериш в университета — каза той. — Там имаше един свещеник, отец Деймиън Карас. Виж дали още пазят медицинските му картони, провери и за зъболекарския му картон. И се обади на отец Райли. Искам да дойде тук веднага.

Аткинс погледна въпросително към витаещите очи на Киндерман. Детективът отговори на незададения въпрос:

— Отец Карас ми беше приятел — поясни Киндерман. — Умря преди дванадесет години. Падна по стълбите на Хичкок. Присъствах на погребението му. И току-що го видях. Той е тук, в това отделение, в усмирителна риза.