След присъединяването на България към Тристранния пакт, Великобритания решава да прекрати дипломатическите си отношения с нея, както впрочем английската дипломация по-рано предупреждава българските управници. На 2 март 1941 г. Рендел е на аудиенция при царя и му заявява английското намерение за прекратяване на отношенията, и както пише Илчо Димитров го пита дали нещо налага неговото оставане в София. Царят показа неангажираност, но споменава, че когато немските войски настъпвали в Румъния и Унгария, Англия не реагирала по този начин. Английският дипломат заявява, че в този случай става въпрос за реална опасност за Англия и за нейната съюзница Гърция. На 5 март Рендел официално съобщава за прекратяването на дипломатическите отношения между Великобритания и България. След като чува за това по радиото, пълномощният министър в Лондон — Момчилов телеграфира до София, че си подава оставката. От двореца са отстранени придворните дами сестри Петрови, които на 1 март „демонстративно“ канят Рендел на чай. България прекратява дипломатическите си отношения с Полша, Белгия и Холандия.^[1] Д. Сирков пише, че на 3 март президентът Рузвелт блокира българските авоари в САЩ.^[2] Според П. Шопов в резултат на присъединяването на страната към Тристранния пакт, на 4 март Рузвелт блокира българските авоари в САЩ, също на 4 март той подписва заповед, „по силата, на която се замразява всякаква българска държавна собственост в САЩ или такава на български граждани.“^[3] Съветският съюз реагира отрицателно на присъединяването на България към пакта. Вишински заявява на Стаменов, че присъединението към договора разширява войната.^[4] На 3 март СССР декларира своята отрицателна позиция за влизането на България в пакта. След 5 март персоналът на британската легация отпътува за Истанбул. Там в хотел „Пера Палас“ се случва неприятен инцидент. В един от куфарите на легацията избухва бомба, която убива трима и ранява 22 души. За експлозията Англия обвинява България, а пък от българска страна се твърди, че това е или английска инсценировка, или става въпрос за небрежно боравене със собствените експлозиви, за което английското разузнаване е наясно.^[5] След пристигането в Англия, на вече бившия английски пълномощен министър в София — Рендел му е зададен въпрос защо българският цар избира Германия. Той отговаря кратко: „Страхът от Русия.“^[6] Английският дипломат не би сгрешил, ако към това твърдение бе добавил и невъзможността на Великобритания, демонстрирана нееднократно в навечерието и началото на войната, да окаже реална помощ на България или на някоя друга страна. Преценката на английския премиер за влизането на България в пакта е: „…предателско съучастие на Борис и неговото правителство.“^[7]

Подписа си под протокола за присъединяването към пакта слага Филов, а не Попов, който твърди, че е болен и остава в София. Преценката на Германската служба за сигурност за българския външен министър се изразява в доклад от края на ноември 1940 г., в който се казва: „Министърът на външните работи Попов трябва да се смята за глашатай на противниците на дружелюбната спрямо Оста политика.“^[8] На 2 март в Народното събрание правителственото мнозинство гласува декларацията за присъединяването на България към Тристранния пакт. На опозицията не се дава възможност да изкаже своята отрицателна позиция по отношение на присъединяването на страната към агресорите. Те внасят протестна интерпелация за разглеждане от парламента, но тя е оставена без разискване.^[9] На 3 март германците искат от българското правителство представителите на Полша, Белгия и Холандия да бъдат изгонени от София и правителството удовлетворява това немско желание. В знак на протест относно присъединяването на България към Оста българският пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов си подава оставката, а външният министър му я приема веднага. А ето и какво е мнението на самия Филов за Момчилов: „Много съм доволен, че по този начин се отърваваме от този неуравновесен човек, който се чувства повече англичанин, отколкото българин.“^[10] На 5 март при Филов се явява пълномощният министър на Великобритания в София Рендел, който, освен че нотифицира преустановяването на англо-българските дипломатически отношения, обвинява българското правителство, че е поканило пълномощните министри на английските съюзници Полша, Белгия и Холандия да напуснат страната. Но министър-председателят му възразява, че правителството никога не е признавало техния дипломатически статут. Рендел иска въпросните дипломати да го придружат във влака, осигурен от българското правителство да отведе персонала на английската легация в Турция, но Филов отново възразява, че те не са дипломати и не би могъл да направи това нещо. След срещата си с Рендел Филов отива при царя и настоява за изгонването на придворните дами сестри Петрови, които предизвикват скандал с поведението си. Първомартенският чай с Рендел предрешава участта им. Царят се съгласява, че те трябва да бъдат отстранени.^[11]

На 25 март 1941 г. правителството на Цветкович присъединява Югославия към Тристранния пакт. Два дни по-късно — на 27 март, ген. Симович извършва преврат и извежда страната от Оста. Хитлер предприема мълниеносни мерки. Още на 27 март вечерта той подписва директива № 25 за ликвидирането на Югославия. Във военната акция, с териториални отстъпки, трябва да се привлекат България и Унгария. Същият ден Драганов е извикан на разговор с Хитлер и Рибентроп. Заявено му е, че новото положение открива въпроса за Македония.^[12] На 28 март вечерта Филов, Габровски и Попов са на посещение при царя. След като Попов и Габровски излизат, министър-председателят е задържан от царя, който му дава да прочете една поверителна телеграма от Драганов. В нея се казва, че Драганов е бил повикан от Хитлер, като на срещата е присъствал и Рибентроп. Фюрерът е бил много ядосан на Югославия и е казал, че македонският въпрос в тази обстановка може да се разреши в полза на българите.^[13] На 30 март царят разговаря с Филов за новата телеграма от Драганов, в която пише, че е бил повикан от Рибентроп, който е искал да си изясни българската позиция за Македония. Също така райх-министърът се интересувал дали българското правителство може за 48 часа да организира пропагандни действия. Попов в това време се намира в провинцията, но веднага е повикан в столицата. Отговорът е подготвен от Филов и царя, но Попов отново показва своите отрицателни чувства към германците и особено към Рибентроп. Филов му заявява, че трябва по такъв начин да се представят нещата на германците, та те да не помислят, че българските ръководители се дезинтересират от македонския въпрос.^[14] На 2 април немски самолети извършват разузнавателни полети над Югославия. Същия ден сръбски части нападат и завладяват граничния пост при Калотина. Задачата на българската армия по време на войната с Югославия е да пази границата ни с Турция.^[15] На 2 април Филов пише в дневника си, че сръбски подразделения са нападнали граничния пост при Калотина и след престрелка са го заели. Българските войници, без да претърпят загуби, са се оттеглили на едно възвишение в близост до обекта. На съвещание с министрите Филов говори, че предпочита Югославия първа да започне военните действия, та да носи и моралната отговорност за един евентуален конфликт. Попов и Даскалов са твърде резервирани.^[16] На 4 април Филов узнава от военния министър, че Югославия ще бъде нападната на 6 април, а акциите откъм Румъния и Виена ще започнат съответно на 12 и 14 април.^[17] На 5 април вечерта Филов споделя със своята съпруга, че на следния ден в 5.30 ч. германците ще атакуват югославската територия. На 6 април това вече е факт, но както пише Е. Филова, София е подложена на бомбардировки от страна на сръбски самолети.^[18] Ето какво е записал Богдан Филов в своя дневник на 6 април, неделя: „Тази сутрин в 5 1/2 почнаха военните действия на германците срещу Югославия. Още сутринта сръбски аероплани бомбардираха Кюстендил, дето са дадени доста жертви, без ние да сме се намесили във войната. … В 21 1/2 един сръбски аероплан хвърли бомби над София в квартала Булина ливада; има разрушени няколко къщи и осем убити, повечето жени и деца.“^[19] Същия ден Филов е на аудиенция при царя и констатира, че монархът е малко възбуден, но е доволен, че военните действия са започнати най-напред от югославска страна.

Правосъдният министър Митаков узнава за германското нападение над Югославия и Гърция от радиото. Това е доказателство, че министри от кабинета са държани настрана и не им се съобщават поверителни въпроси, засягащи България. Част от мнението на министъра за започналата война срещу Югославия е: „На измяната германците отговарят с гнева на един бог.“^[20] На 7 април на заседание на Министерския съвет се предлага да се състави протестна нота. Първоначално Попов е против, защото нямало смисъл да се протестира, но след това той съставя нотата и извиква югославския пълномощен министър да му я връчи. Последният заявява, че в момента няма връзка с Белград и не може да предаде нотата на югославското правителство. Още докато пълномощният министър се намира в Министерския съвет, се обявява въздушна тревога.^[21] На 8 април се получава телеграма от Драганов, който пише, че Рибентроп му е заявил, че се налага да отиде в София и да изложи искането на Хитлер три български дивизии да окупират югославска Македония и да поемат административни функции, за да може немските военни части да се освободят от този ангажимент. На следния ден, 9 април, Филов е при царя, който не иска да се използва термина окупация, а настоява да се говори, че българските войски ще пазят реда в Македония. Филов предлага да не се изчаква завръщането на Драганов, а веднага да се уведомят германците, че българското правителство е съгласно да поеме този ангажимент. Филов се среща с Попов и Даскалов и им излага положението, но Попов е категорично против и отново започва да говори за своята оставка. Генералът е съгласен по принцип, но иска една германска бронирана дивизия да подсигури България срещу евентуални турски действия. Междувременно пристига новината, че поради лошо време самолетът, с който пътува Драганов, е кацнал на друго летище и пълномощният министър няма да успее да пристигне в столицата. „Видяхме в това намеса на провидението и атакувахме наново Попов.“^[22] — пише Филов. Накрая Попов се предава и след като царят дава своето съгласие по телефона, министър-председателят уведомява германците, че българите са готови да заемат предложената им територия.

На 12 април при царя се събират Филов и току-що пристигналият Драганов, който трябва да изложи ситуацията, създала се в Берлин след преврата в Югославия. Хитлер му е казал, че въпросът за Македония вече може да се разреши, а на 8 април Рибентроп му съобщава, че три български дивизии трябва да заемат Вардарска Македония. След това Филов пише: „Попитах изрично станало ли е дума да поемем ние администрацията. Отговори, че не, макар в телеграмата му да стои, че се касае и за администрацията. Казахме на Драганов, че всичко това вече е уговорено и му показахме картата, где ще бъдат разположени дивизиите.“^[23] Д. Сирков пише: „Рано сутринта на 6 април 1941 г. хитлеристка Германия и фашистка Италия атакуват Югославия от три страни — изток, север и запад, от България, Румъния, Унгария, Австрия, Италия. В нападението участва и Унгария.“

На 18 април влиза в сила, подписаното предния ден в Белград споразумение за „безусловна капитулация“ на югославската армия. Едновременно с югославската акция немците започват изпълнението на плана „Марита“ за окупиране на Гърция. На 27 април пада Атина, а към 1 юни и остров Крит, с което окупацията на страната приключва.^[24] Предстоящото връщане на Македония и Западна Тракия предизвиква голяма радост сред управляващите. В. Митаков пише в своя дневник: „Аз лично съм неимоверно смутен: България свободна, Македония наша, Тракия наша! Нима това не е сън? Нима това е действителност? Паднете на колене и благодарете на Бога, който ви праща тая милост! Радиото свири български хора, македонския химн! Цяла България слуша: слуша Добруджа, слуша Македония, слуша Тракия! Навсякъде, където тупти българско сърце, блика радост и възторг!“^[25] В този дух Митаков продължава да се възхищава на българския успех и накрая фанатично завършва: „И всичко това, тая велика радост, това неземно щастие ние дължим на един — на немския народ, на един човек — на вожда на немския народ Адолф Хитлер — най-великия човек на нашата епоха, за когото няма титла — полубог, бог. Човешката история не познава по-голяма фигура. Ние сме щастливи още и затова, че живеем в тая епоха, че живеем във века на Хитлер; че сме свидетели на неговите подвизи, на неговите дела, на неговите творения. Потомствата ще ни завиждат, ще гледат на нас с чувството на респект само затова, че сме живели в тая велика епоха, че сме съвременници на тоя велик човек, на тоя полубог, на тоя бог.“^[26]

Ив. Попов пише, че на 13 април Белград е завзет, а на следния ден кралят и югославското правителство бягат от страната със самолети. На 17 април новосформираното югославско правителство подписва безусловната капитулация. Паралелната война срещу Гърция също е успешна за Германия. На 21 април капитулира Епирската армия, а на 27 април гръцката столица е завладяна. Слабите английски военни формирования не успяват да окажат реална помощ на гръцките си съюзници. Окончателната съпротива на гърците и англичаните е сломена с превземането на о. Крит чрез успешно извършен германски парашутен десант.^[27] Германците протакат навлизането на българската армия в новите земи, оправдавайки се с това, че не бива да дразнят Турция, но за забавянето допринасят и противоречията, които имат със своите италиански съюзници по отношение на Македония.

На 19 април цар Борис има среща с фюрера във Виена, като срещата е поискана от монарха. Целта е да се уточни кои земи ще бъдат предоставени на България. „Хитлер обеща да даде на България Тракия до линията Дедеагач — Свиленград, без да се стига до турската граница, за да не се дразни в този момент Турция.“ В Македония, където се сблъскват българските и италианските интереси, положението е сложно. Една част от Вардарска Македония е заета от Италия, но немците обещават Охрид да бъде под българска власт.^[28] Филов пише, че при заминаването на царя за срещата му с Хитлер на 19 април — денят, когато българската армия започва своето навлизане в Македония, монархът е бил нервен, но при завръщането си на следния ден следобед бил доволен от срещата. Царят поставил въпроса за Солун, но Хитлер оставил разрешението на този проблем след войната, а за Охрид щяла да се вземе предвид и италианската позиция. На 23 април вечерта на среща с Филов и Попов монархът изразява своето безпокойство, че България може да загуби Дебър и Тетово, но двамата министри го уверяват, че това не е толкова съществено. Според Филов „работата се слага така: за Солун Фюрерът още не бил взел решение; също и за гръцка Македония. Сръбска Македония до Шар и Качаник с Враня и Пирот ще бъдат наши; в Тракия на изток от линията Свиленград-Дедеагач ще се направят вероятно концесии на турците.“^[29]

Българите посрещат с изключителен възторг връщането на Македония. Сотир Нанев има щастието да бъде един от първите българи, които навлизат в новите (стари) земи на България. Той пише възторжено: „Ние преминахме границата и влязохме ликуващи в новоосвободена Македония. От гърлата на всички се чуха възторжени слова за този многоочакван ден: Македония, люлката на българската писменост, е свободна и присъединена към майката родина.“^[30] На 19 април Германия дава зелена светлина на София и българската армия започва да навлиза във Вардарска Македония и Беломорска Тракия, а царят вече е наричан „обединител“.^[31] Беломорската област е дадена на България като компенсация за влизането на страната в Тристранния пакт, а въпросът за Вардарска Македония се разрешава внезапно, най-вече поради събитията в Югославия. Ако тя бе останала лоялна към Германия, този болезнен за България проблем нямаше да получи такова решение. Германия няма намерение да задоволи България за сметка на Югославия, но след като последната изневерява на Тристранния пакт, Берлин решава сурово да накаже западната българска съседка. В Македония започват безкрайните търкания с италианците, които искат да откъснат повече части от територията на Македония и да ги присъединят към територията на Албания.^[32] Усилията, положени в Беломорската област от страна на новата българска администрация, подробно са разгледани в непубликувания дисертационен труд на Ваня Стоянова „Беломорската област 1941–1944 г.“ (1991 г.) Новите земи, включени в Царство България, според Ст. Рачев изглеждат така: „С тези граници в България бяха включени нови 39 756,6 кв. км и население 1 875 904 души, разпределени така: Македония — 23 807 кв. км и население 1 061 338 души. Беломорието — 12 363 кв. км и население 632 033 души, о-в Тасос — 443 кв. км и население 13 500 души, о-в Самотраки — 184 кв. км с население 3 866 души и Западните покрайнини 2 968 кв. км и население 165 167 души.“^[33]

На 24 април е подписана спогодбата Клодиус-Попов, която дава право на България да администрира новите земи. Вижда се, че Германия не желае на този етап окончателно да разреши териториалните аспирации на България, а предпочита да я държи изкъсо. В Западна Тракия немците създават контролирана от тях територия, към която България има основателни претенции. Егейска Македония също остава извън новоприсъединените земи. България започва въвеждането на българско законодателство в новоосвободените земи, в които се утвърждават три центъра — Битоля, Скопие и Ксанти.^[34] На 27 април царят има още две срещи с Карл Клодиус, който е заместник-началник на търговско-политическия отдел към Министерството на външните работи на Райха. При първата среща царят научава, че Охрид и околностите са за България, но някои от населените места, към които България има основателни претенции, са включени към Албания, обаче предвид общата ситуация, Борис изразява своето удовлетворение. След това монархът има съвещание с министрите и следобяд отново се среща с Клодиус. На тази среща за пръв път царят поставя българските аспирации към Егейска Македония. Но в инструкциите на Рибентроп до Клодиус, изпратени на 4 май, се казва, че предвид италианците, засега трябва да се изчака.^[35] Българската администрация се заема с трудната задача за възстановяването на българщината в новоприсъединените територии. Затруднението идва от това, че гърци и сърби са действали активно против проявите на българско самосъзнание в тези райони. В началото много от бежанците не смеят да се завърнат, заради неясния край на войната, но все пак част от тях тръгват към родните си места. Българската администрация прави всичко възможно завръщащите се да бъдат улеснени във всяко отношение. Започва възстановяването на българските църкви и училища.^[36] Ден след подписването на спогодбата Рибентроп нарежда на Клодиус да съобщи в София, че Струга, Гостивар, Тетово се включват в територията на Албания, но Охрид с прилежащите му райони се дава на България. За включените към Албания селища цар Борис на 24 април убеждава Клодиус, че аспирациите на България почиват както на етнографски, така и на географски мотиви.^[37] На 10 април 1941 г. е обявена Независимата Хърватска Държава.^[38] На 19 април българското правителство признава новата държава, оглавявана от Анте Павелич.^[39] Българо-хърватските отношения са разгледани подробно от Н. Кочанков в книгата „България и Независимата Хърватска Държава (1941–1944). Политически и дипломатически отношения“. Тези отношения продължават от април 1941 г. до септември 1944 г., когато правителството на К. Муравиев ги преустановява.

На 14 май 1941 г. се открива сесията на Народното събрание. Филов описва празничната обстановка — залата е окичена с цветя, подготвено е филмиране на изказванията. Министрите са посрещнати с акламации. Филов държи реч, с която официално уведомява за придобиването на новите земи. Но речта на председателя на парламента Логофетов е определена от Филов като нетактична. Тя е дълга, а сутринта на същия ден Логофетов му заявява, че ще каже само няколко думи. В речта си председателят на Народното събрание засяга най-вече италианците — „намеква“ за земите, които се намират под италианска окупация и че те трябва да се дадат на България. Българското правителство вече води спорове по тези въпроси с Италия, но публичното огласяване на българските претенции не е желателно. Това изказване на Логофетов довежда до неговата оставка, която е приета на следния ден, а на 16 май е избран неговият заместник — Христо Калфов. В началото Филов се колебае, тъй като Калфов е демонстрирал англофилски чувства, но след това приема, че той е най-подходящата кандидатура, а това е и мнението на монарха.^[41]

Гърция прекъсва дипломатическите си отношения с България на 23 април, а България прекратява същите с Югославия на 15 април. Югославското правителство в емиграция прекратява дипломатическите отношения с България на 5 май и се намира във война със същата от 6 април.^[42] На 8 май София е информирана, че Райхът позволява да се заеме административно Тракия, в това число островите Тасос и Самотраки.^[43] В края на май завършва настаняването на българските войски в новоприсъединените области. Обособяват се три области — Беломорска с център Ксанти, Скопска с център Скопие и Битолска с център Битоля. Западните покрайнини са присъединени към Софийска област.

В. Тошкова пише, че присъединяването на новите земи отлично повлиява на правителствения рейтинг. Още повече, че България се сдобива с тях без война и жертви.^[44] През май 1941 г. от Палестина започва излъчване на българската радиостанция „Свободна и независима България“, която се ръководи от УСО. По това време функционира и радиостанцията „Васил Левски“. И двете радиостанции се ръководят от Англия, но дейно участие в тяхната работа вземат лидерите на бившия БЗНС „Пладне“. Задачата и на двете радиостанции е широката антихитлеристка пропаганда сред българския народ.^[45]

Както пише И. Димитров, между Италия и България започват все по-задълбочаващи се проблеми във връзка с Македония. На 28 май цар Борис предприема пътуване до Германия, където води разговори с Хитлер и Рибентроп по проблемите с италианците. Германските управляващи одобряват евентуалното посещение на Борис в Рим, за да търси разрешение на проблемите.

На 9 юни царят пристига в Сан Росоре, където има разговор със своя тъст, който го съветва да търси контакт само с Мусолини, тъй като Чано вече нямал голямо влияние. Срещата между двамата се осъществява на 12 юни. След нея е съобщено, че двамата са разговаряли по „общи теми“, а решението на проблемите е оставено за среща, която трябва да се състои между италианските управници и Филов и Попов. Царят се връща в България на 20 юни.^[46] На 5 юни следобед арх. Севов посещава министър-председателя и го уведомява, че царят се е срещнал с Хитлер и Гьоринг. Бившият монарх Фердинанд искал да се завърне в България, но с намерението отново да царува. Той изразил недоволство от Филов и Попов, защото те му били пречили да се завърне. Борис трудно го убедил на този етап да отложи това си намерение.^[47] На 12 юни Филов пише в дневника си: „Получи се телеграма от Царя, че днес се срещал в Рим с Мусолини, с когото разговарял час и половина.“^[48] На 16 юни следобед пристига в София секретарят на царя — Ст. Балан, който носи писмо от Борис с информация за срещата му с Мусолини. Дучето не се е изказал ласкаво за Югославия и Румъния, но по отношение на Солун бил на позицията, че при сегашната ситуация градът трябва да се даде на България, за което той щял да настоява. За проблемите, създадени в Македония между българите и албанците, подкрепяни от италианските си приятели, Мусолини определил среща, която да се проведе в края на месеца, с българските министри Филов и Попов или само с единия от тях.^[49]

Царят се завръща в България на 20 юни и вечерта Филов е на аудиенция при него. Монархът му разказва за водените разговори. За Хитлер твърди, че е много положително настроен спрямо българите, а за СССР се изказва войнствено. Царят съобщава, че в Германия му е бил предложен вариант българската азбука да бъде заменена с латиница, но той отговаря, че не ние сме заимствали азбуката от други славянски народи, а те от нас.^[50] На 6 юли от Рим пристига телеграма от българската легация, че посещението на Филов и Попов е определено за 14 и 15 юли, а също така, че в Палацо Киджи са загатнали, че българите трябва да носят подаръци и ордени за Мусолини и Чано. Бил е представен проект за поправка на българо-албанската граница, но в наш ущърб.^[51] Това съобщение е потвърдено и от италианския пълномощен министър в София — Маджистрати. В навечерието на посещението Иван Попов отново се „разболява“, както и в навечерието на подписването на Тристранния пакт. Преценката на Рим е, че това е „дипломатическа болест“.^[52] В крайна сметка Рим се съгласява да отложи посещението за 21 юли. Българо-италианските отношения се изострят най-вече около проблема с хромовата мина при с. Люботрън, която е в българско владение. Германия внушава на българските управляващи да не се съгласяват на изменение на границата с Италия.^[53] Два дни преди посещението на българските министри в Италия, на 19 юли Рим издава декрет, с който определя българо-албанската граница и селища като Тетово, Кичево, Дебър и др. остават в албанска територия. На 21 юли Филов и Попов са в Рим, където водят разговори с Мусолини и граф Чано. Мусолини заявява, че Солун трябва да бъде български, а за границата трябва да се вземе като основа демаркационната линия от Виена и да се образува смесена комисия. Водят се разговори за разпределението на териториите в Егейска Македония.^[54] През нощта на 10 срещу 11 юли военният министър Даскалов буди Филов с информацията, че италианците са представили ултиматум на българските погранични власти да отстъпят мината, намираща се северозападно от Люботрън, защото ако не я освободят доброволно, италианските войски ще я завземат. Даскалов нарежда да се засилят българските позиции и да се открие огън, ако италианците поискат да настъпят. Филовото мнение е следното: „Явно е, че всичко това е нарочно скроено, за да ни поставят пред свършен факт и да продължат същата тактика и на други места.“^[55]

На 17 юли италианският пълномощен министър в София Маджистрати уведомява българското правителство, че италианският кабинет е решил едностранно да определи българо-албанската граница.^[56] На 19 юли Филов и Попов отпътуват за Рим, където пристигат на 21 юли сутринта. Първо те имат аудиенция при крал Виктор Емануил, на която не се засягат политически въпроси. След това двамата са приети от Бенито Мусолини. На срещата присъства и външният министър на Италия граф Галиацо Чано. Основната тема на разговора е границата в Македония. Както Филов пише, Дуче не е давал възможност да се изкажат българските претенции по отношение на Тетово, но за Охрид внимателно е изслушвал българските аргументи, а също и за манастира „Св. Наум“. За него Чано ожесточено се противопоставя, заявявайки, че манастирът бил албански, но Филов убедително се аргументира, че това никога не е било така, а и населението в района е българско. Накрая Мусолини обобщава, че границата ще бъде съобразена главно с Виенската линия и ще се създаде смесена италиано-албано-българска комисия, която на място ще установи границата и тази, или друга комисия ще се занимае с размяната на населението. Отново Мусолини казва, че Солун трябва да бъде български.^[57]

На 27 юли Филов и Попов са на аудиенция при царя, за да го запознаят с посещението си в Италия. Борис ги уведомява за „съмнителните шетания из страната на персонала от руската легация и хвърлените бомби върху Русе, Плевен и Ловеч.“^[58] Ал. Цанков и воденото от него Народно социално движение по презумпция е ожесточен противник на болшевизма. Подписването на германо-съветския пакт от 23 август 1939 г. обаче рефлектира върху поведението на цанковистите и те смекчават позицията си по отношение на Москва, но това е само до разрива между двете държави, след това и СССР е включен в списъка на страните, които трябва да бъдат разгромени. Д. Петрова пише за политиката на цанковите привърженици: „През цялата война дейците на НСД са клакьори на хитлеризма и лелеяната негова победа над СССР и съюзниците.“^[59] На 18 юни между Турция и Германия се сключва договор за дружба, само няколко дни преди започването на германо-съветската война.^[60]

След като през лятото на 1940 г. започва разработването на плана „Барбароса“, той влиза в действие на 22 юни 1941 г., когато Германия нападна СССР. Шест дни по-късно в София пристига новият германски пълномощен министър Бекерле, който сменя на този пост Рихтхофен. На 4 юли Бекерле официално връчва акредитивните си писма на царя.^[61] В том III на „История на България“ от 1964 г. за бързото напредване на вермахта и неподготвеноста на Червената армия се обвинява Сталин, който решава еднолично всички важни държавни и военни въпроси: „Така в резултат на недопустимата грешка на Сталин при оценката на военностратегическата обстановка в навечерието на войната и на подценяване опасността от война, Съветската армия не бе приведена в бойна готовност.“^[62] Г. Димитров пише в своя дневник на 21 юни 1941 г. по повод предстоящо нападение на Германия над СССР: „Слуховете за предстоящо нападение се множат от всички страни. Трябва да бъдем нащрек.“^[63] На 22 юни рано сутринта се съобщава за германското нападение срещу СССР. Германия иска от правителството българската легация в Москва да защитава и немските интереси, за което е уведомен и българският пълномощен министър Стаменов. Свиква се съвет на министрите, на който всеобщото мнение е, че засега няма особени причини за тревога, а трябва да се обърне по-специално внимание на комунистите. Филов пише: „По мое предложение се прие комунистическите депутати да се поставят под домашен арест. Според получените от София и провинцията сведения, войната между Германия и Русия се посреща от населението с изненада и униние.“^[64] Същия ден в 7 ч. сутринта Георги Димитров е извикан в Кремъл, където са се събрали съветските ръководители. Димитров констатира, че цари спокойствие, твърдост и увереност у Сталин и неговия екип. Сталин му казва: „Нападнаха ни, без да предявяват някакви претенции, без да искат някакви преговори, нападнаха подло като разбойници.“^[65]

Германия разчита, че войната срещу Съветския съюз ще бъде светкавична. След избухването й България има известни притеснения, че ще бъде поканена от Германия да участва. Но немците искат от нея не военна, а дипломатическа подкрепа. България се задължава да отстоява интересите на Германия в Москва. След немските интереси, България поема задължението да защитава и интересите на Унгария и Румъния, които също са във война със Съветския Съюз.^[66] Както вече бе посочено, в началото на юни цар Борис прави две визити — на 7 юни се среща с Хитлер, а на 12 е в Рим при Мусолини.^[67] По време на срещата с фюрера, според Ст. Груев, царят е разполагал с надеждна информация за готвеното нахлуване в СССР. Хитлер се е изказвал за Съветския съюз отрицателно и подхвърлил българите да заменят кирилицата с латиница, но „цар Борис отмина с мълчание тази идея.“^[68] В дневника на Филов се твърди, че царят е отговорил на Фюрера, че другите славянски народи са взаимствали азбуката от нас. Така твърдението на Груев, че царят е отминал с мълчание този въпрос, не е съвсем точно.

Когато Германия напада СССР, българската полиция арестува народните представители комунисти и предлага на парламента тяхното отстраняване. Без разисквания XXV ОНС касира комунистите.^[69] П. Шопов пише, че два дни след започването на германо-съветската война президентът на САЩ на пресконференция заявява, че ще има американска помощ за СССР, но все още няма яснота от какво се нуждаят Съветите.^[70] След германското нахлуване в СССР, в Москва на 12 юли се подписва англо-съветско споразумение за взаимопомощ във войната срещу Германия.^[71] На 23 юли 1941 г. от СССР започва да предава радиостанция „Христо Ботев“. Няколко месеца по-късно, на честотите на Радио „София“ започва да излъчва друга радиостанция — „Народен глас“, с говорител Станке Димитров-Марек. Радио „Москва“ и Радио „Лондон“ също излъчват емисии на български език.

След нахлуването на германците на територията на СССР, българското правителство решава да нанесе превантивен удар срещу комунистите. В том III от „История на България“ от 1999 г. ръководителят на Държавна сигурност Никола Гешев е квалифициран като суперполицай и се казва, че той е навлязъл дълбоко в комунистическите работи и е имал дори агент в Москва, който го е осведомявал за заповедите на Задграничното бюро на БРП до българските комунисти. Твърди се също, че марксистката историография умишлено не споменава името на Гешев и неговата служба.^[72] През август и септември с подводници и парашути в България са изпратени 56 подготвени комунисти от СССР за борба срещу властта. Благодарение на информатор от Москва с псевдоним Альоша, който съобщава за изпращането на политемигрантите, почти всички са ликвидирани — успяват да се спасят едва седем от тях.^[73] Филов предлага на монарха дипломатическите отношения с Москва да бъдат преустановени. Царят по принцип е съгласен, но е на мнение да се изчака и да се направи тази стъпка, ако се случи още нещо.

На 2 септември Филов, уведомен от Попов, записва в дневника си: „Италианците с декрет определили границата на Албания на 12 август след нашето заминаване от Рим. Направили са на всеки случай малка поправка при Охрид и Ресен, като ни дават на юг и Пещани. Искат да побързаме сега с назначението на комисията, която ще установи границата окончателно. Ще гледаме да протакаме колкото се може повече.“^[74] Наистина съставянето на смесена българо-италианска комисия се протаква достатъчно дълго. Тя започва работа в Тирана едва на 20 октомври 1942 г. Като основа комисията има демаркационната линия Рибентроп-Чано от април 1941 г.^[75] Първата работна среща на смесената комисия продължава до 26 октомври. На 7 ноември се провежда второто събиране на комисията, което се състои в Скопие. На тази среща основно се разглеждат случаите на двувластие, които не са редки и засягат български населени пунктове в българската част на Македония, а техните имоти са в територията, управлявана от италианците. Българската делегация предлага на италианската имотите да се прехвърлят към населените места и по този начин те да попаднат под български контрол. Но италианците искат не имотите да се присъединят към селищата, а последните да се прехвърлят към имотите. По този начин селищата биха попаднали под италиански контрол.^[76] Все пак е решено т.нар. двувластници да бъдат снабдявани с временни удостоверения за пресичане на демаркационната линия. Третата и последна работна среща на смесената комисия по уточняване на линията, се състои в Тирана от 11 до 31 март 1943 г. Тази среща е най-трудна, тъй като италианците искат цялата водна площ на Охридското езеро. Във Виена Рибентроп и Чано не прокарват демаркационна линия през водите на езерото и това дава право на италианците да претендират за цялата водна повърхност. Но българите твърдо настояват водната площ на езерото да бъде пропорционална на бреговата ивица и са против цялото езеро да бъде италианско. В крайна сметка италианците се съгласяват и този болезнен въпрос е разрешен, като е прокарана демаркационна линия през водите на Охридското езеро.

На 29 март 1943 г. между Италия и България се подписва протокол за уточнената демаркационна линия в Македония. Това споразумение трябва да влезе в сила от 15 юни 1943 г., но делегациите на двете страни постигат съгласие за едномесечно закъснение.^[77]

Ето какво записва Георги Димитров в дневника си на 3 октомври 1941 г. по отношение на военната обстановка: „Лошо, много лошо. Нашата артилерия е по-добра от тази на немците. Авиацията също. Нашите бойци са храбри. Но организацията ни е по-слаба. Командният състав е по-малко подготвен. Немците печелят обикновено, благодарение на по-добрата организация и своите хитрости. В пряк бой те не издържат.“^[78] На 7 октомври, когато германските войски са близо до съветската столица, „Сталин лично е предал послание на българския пълномощен министър в Москва за сключване на сепаративен мир между Германия и СССР. България е трябвало да изиграе ролята на посредник между двете воюващи страни.“^[79] М. Златев пише, че планът за овладяването на Москва с кодовото название „Тайфун“ започва на 30 септември. Към края на ноември немците достигат на 25–30 км от съветската столица. Но за пръв път вермахтът претърпява големи загуби и неуспехи. В началото на декември Червената армия успява да спре немското настъпление и преминава към контранастъпление, а щабът на вермахта се ориентира към отбранителни действия.^[80] На 13 ноември Попов съобщава на Филов, че германците се интересуват неофициално дали България би подписала Антикоминтерновския пакт. В 16 ч., същия ден, на кратко заседание Министерският съвет единодушно решава да присъедини страната към този пакт.^[81] На 24 ноември Попов заминава за Берлин, където трябва да подпише документа.^[82] На 30 ноември вечерта той се завръща от Берлин. Посрещнат е от четирима министри и заедно отиват в дома на Филов, където Попов разказва впечатленията си от посещението в Германия. Той изразява своето задоволство от отношението на германците спрямо България. Те не са искали от нея да се намеси във военния конфликт между Берлин и Москва, а разчитат много на страната ни за доставка на продоволствие. „Гьобелс казал на Попов пред свидетели, че немците изпитват истинско приятелство поради техните бойни качества само към два народа: финландците и българите.“^[83] Пактът е подписан от Иван Попов, който този път не е „болен“, както на 1 март 1941 г..^[84] „На 25 ноември 1941 г. в Берлин, освен България, към Антикоминтерновския пакт се присъединяват още шест сателитни държави — Дания, Финландия, Хърватско, Румъния, Словакия и Нанкинското правителство на Китай.“

„В началото на декември 1941 г. английското правителство обявява война на Румъния, Унгария и Финландия, но не се решава да обяви война на България.“^[85] Емигрантското правителство на Югославия отправя въпрос към английското правителство защо България не е включена в списъка на държавите, на които кралството обявява война. Англичаните се оправдават с мотива, че Москва е поискала такова обявяване. За разлика от останалите, България не е във война със СССР и поради този факт Лондон декларира, че не е във война със София.^[86] След отказа на Лондон да обяви война на България, събитията се стичат така, че България първа обявява война на Великата сила. На 7 декември японците атакуват военната база на САЩ Пърл Харбър, намираща се на Хаваите, а на следния ден обявява война както на САЩ, така и на Великобритания.^[87] Въпреки че американците са имали сведения за готвеното нападение над тихоокеанската база, те не вземат превантивни мерки. На 8 декември президентът Рузвелт иска от Конгреса влизането на САЩ във войната и той гласува единодушно.^[88] На 12 декември към обяд германците настояват пред българите, а и пред останалите членки на Тристранния пакт, да скъсат отношенията си със САЩ и Великобритания и да им обявят война. Филов свиква Министерския съвет, на който се взима решение в този дух, като само министрите Кушев и Горанов изразяват резервираност. В 19 ч. Филов и Попов са при царя, който приема правителственото решение, но както пише Филов: „очевидно неохотно и беше доста нервен и загрижен.“^[89]

На 13 декември на заседание на мнозинството правителствената декларация е одобрена и е решено да се приеме с акламации и без разисквания още същия ден. В 12.30 ч. е началото на заседанието на Народното събрание, където присъстват дипломати от всичките членки на Тристранния пакт. Правителствените депутати аплодират декларацията, само Н. Мушанов се опитва да вземе думата, но тя не му е дадена. Прави впечатление, че Филов зорко наблюдава и подробно описва в дневника си кой, как и дали е ръкопляскал на неговата реч, която не пропуска да отбележи, че е предавана по радиото.^[90] Бъдещият министър и настоящ депутат Дочо Христов преценява обявяването на война като прибързан и ненужен акт от страна на българското правителство. В своите мемоари той пише, че не се солидаризира с управляващите, като се въздържа да подкрепи в Народното събрание правителственото решение. Той все пак оправдава Филовото правителство за взетото решение с „моментната конюнктура“.^[91] След японското нападение над Пърл Харбър на 7 декември САЩ влизат във войната. Всички съюзници трябва да им обявят война, включително и България. Царица Йоанна пише, че след решението на българския парламент за обявяване на война на САЩ и Великобритания царят изчезнал и агентите не могли да го открият чак до вечерта. Тогава царят бил намерен в един тъмен ъгъл в храма „Св. Александър Невски“. На същия този 13 декември са организирани демонстрации, подкрепящи решението за обявяване на война, а участниците в тях предприемат действия срещу легациите на Великобритания и САЩ. Вечерта царят кани американския пълномощен министър и лично му поднася извиненията си за вандалските прояви на демонстриращите и нарежда още същата нощ да се поправят пораженията. Царят заявява, че американските граждани, които имат желание, могат спокойно да останат в България. Американският колеж продължава своята дейност с американски преподаватели.^[92] В спомените си Александър Цанков пише, че влизането на България във война със Великобритания и САЩ е било погрешен ход. Тезата му е, че единствен царят решава тези въпроси. Ето как Цанков характеризира българските действия по отношение на двете могъщи западни сили: „Грешка в политиката на цар Борис беше обявената война на Англия и Америка. За мен и за всички държавници остана неизвестно по кои причини се обяви тая война. Всички бяхме не само изненадани, но и смутени. Общо бе неодобрението и недоумението.“^[93] Ето какво е мнението на съпругата на министър-председателя, което тя записва в дневника си: „Ние обявяваме война на Америка. Разбира се, само на теория. Това не ще има голямо влияние. Америка е далеч.“^[94] Пълномощният министър в САЩ Димитър Наумов научава от пресата за обявената война от България на САЩ и понеже смята, че това е нереално пише телеграма да го уведомят, че не е вярно. Той смята, че България само скъсва дипломатическите отношения, струва му се невероятно обявяването на война.^[95] Външният министър Попов нарежда да уведомят Наумов, че става въпрос за война и че България не е направила нищо повече от това, което е направила Унгария, която също е във война със САЩ. Активисти на младежката организация „Бранник“, инспирирани от правителствени фактори, нападат с камъни легациите както на САЩ, така и на СССР. След като цар Борис научава за тези своеволия на младежите, нарежда веднага да се нормализира обстановката и пораженията да се поправят. П. Шопов твърди, че „Попов признава по-късно, че на всеки участник били дадени по 3 павета и по 200 лева.“^[96]

На 25 декември Англия обявява война на България.^[97] Първоначалната позиция на САЩ е да не обявява война на сателитите на Германия, но по-късно тази позиция еволюира и на 6 юни 1942 г. Съединените щати обявяват война на България, Унгария и Румъния.^[98] Краят на 1941 г. не е твърде оптимистичен за българския управляващ елит, а и за българския народ. България е във война със САЩ, Великобритания, Гърция, Югославия, Южноафриканския съюз, Чехословакия, Никарагуа, Гватемала, Нова Зеландия, а Иран и Мексико скъсват отношенията си със София.^[99] На 24 декември Попов съобщава на Филов, че германците искат три български дивизии да окупират Моравско. Филов пише в дневника си, че тези дивизии ще бъдат изпратени, защото явно германците искат да освободят своите войски от това задължение, а българите ще избегнат поемането на други ангажименти, например участие във войната срещу СССР.^[100] Сформира се Първи окупационен корпус, който трябва да поеме щафетата от немските войски. Задачата на корпуса е да запази мирна обстановката в поверената сръбска територия. Корпусът формално минава под командването на главнокомандващия германските войски в Сърбия. Дислоцирането на българските военни започва на 7 януари 1942 г. и трябва да приключи до 15 същия месец. Въпреки че корпусът формално е под немско командване, при по-важни случаи трябва да се уведомява и щабът на българската войска. За командващ корпуса е назначен ген. Николов. Ето какво пише ген. Иван Попов за окупирането от български войски на част от сръбската територия по искане на германците: „Сръбското население в окупационните области посрещна българските войски с видимо спокойствие, но със затаена омраза към новите окупатори.“^[101]

След по-малко от месец от влизането на САЩ във войната президентът Рузвелт инициира приемането на декларация на Обединените нации за борба срещу агресора. Декларацията се подписва на 1 януари 1942 г. от 26 страни. Тя остава отворена за подписване и от други държави.^[102] В началото на януари 1942 г. Рибентроп, посредством пълномощния министър в София Бекерле, предлага среща на цар Борис. Монархът заявява пред Бекерле, че с удоволствие би се срещнал с външния министър на Германия, а и самият той възнамерява да посети Хитлер. На 22 март 1942 г. цар Борис заминава с влак за Германия. Ст. Нойков и В. Радев пишат, че на тази среща българският цар изразява своето задоволство от факта, че Хитлер е благосклонен към България и гледа на нея като на „стабилизиращ фактор на Балканите.“^[103] Преди заминаването си, на 8 февруари, цар Борис се консултира с Попов и Филов дали политическата обстановка е подходяща за посещение в Германия. Той получава съвет, че ситуацията е удобна за едно посещение в Германия.^[104] На 20 март царят уведомява Филов, че посещението при Хитлер е определено, като му е препоръчано да използва маршрута през Румъния, но царят намира този маршрут за труден и на своя отговорност решава да използва маршрута през Сърбия. Царят казва на Филов да предупреди германската легация за царското решение, а също и да изрази задоволството на монарха от престоящата среща с фюрера.^[105] На следния ден — 21 март 1942 г., четирима министри са при царя, за да обсъдят въпросите, които ще бъдат повдигнати на срещата с Хитлер. Мнението на всички е, че германците не биха поискали военна помощ от България срещу СССР, след като не са направили това до този момент. На 22 март царят отпътува с влак за срещата си с Хитлер.^[106] Срещата между двамата е на 24 март 1942 г. Хитлер признава, че неговите военни искали да се отдалечат на голяма дистанция през зимата от руските войски, като имат предвид случая на Наполеон, но фюрерът бил против и това довело до отстраняването на Фон Браухич и едноличното поемане на военното управление от самия Хитлер. Той признава пред българския монарх, че германците са загубили около един млн. души и че доставянето на хранителни припаси е твърде ограничено, защото са необходими около 120 влака на ден, а до войските стигат едва 10 влака. Според Хитлер поради големия студ картечниците засичат и обкръжената 6-та армия се е справила със ситуацията с доставки по въздуха. (Трябва да се уточни, че по това време 6-а армия не е била обкръжена.) Той обаче е убеден, че с неговите четири млн. резерви ще успее да се срещне със съюзниците си от Япония на Персийския залив, минавайки през Кавказ.^[107]

На 25 март царят има среща с Рибентроп, който му поставя искането България да скъса дипломатическите си отношения с Москва. Но Борис му заявява, че съветската легация е под строг контрол и не може да развива подривна дейност, а ако се скъсат отношенията, има опасност от съветски военни нападения по българското черноморско крайбрежие. Царят споделя с външния министър и съмненията си, че германци подпомагат ген. Христо Луков, който „плетял интриги срещу него в Германия, поради което той моли германските официални служби да не му оказват подкрепа в това отношение.“^[108]

Царят се завръща от Германия на 2 април следобед.^[109] На 3 април Филов е при царя, който му разказва за срещите си с Хитлер и Рибентроп. Хитлер му казал, че положението на вермахта в СССР не е завидно и че доставките с продоволствия са изключително затруднени. Но фюрерът не отстъпил пред своите генерали и сам поел цялата отговорност за войната. Хитлер намекнал за евентуално разширение на българската окупация в Сърбия. Рибентроп поискал от царя да се преустановят българо-съветските отношения, но след това се съгласил този въпрос да се отложи, докато не се засили военното присъствие в Черно море.^[110] На 8 април 1942 г. арх. Севов посещава Филов и го уведомява, че царят има намерение да направи кабинетна реконструкция, като в бъдещото правителство ще останат министрите Филов, Габровски, Божилов и Василев. Следобед министър-председателят е при монарха, който го запознава с плановете си за кабинетна промяна.^[111] Витка Тошкова пише, че Германия издава политическа карта на „Дунавското пространство“, която е валидна за април 1942 г. Там териториите на Македония и Тракия, присъединени към България, са дадени само под българско административно управление, а границите са посочени като временни.

Случайно или не, след царската визита при Хитлер, на 11 април е извършена „реконструкция“ на кабинета. Извадени са колебливите Иван Попов — министър на външните работи и военният министър ген. Теодоси Даскалов.^[112] На 11 април Г. Димитров отразява в дневника си правителствената промяна в България, а на следния ден, по отношение на новото правителство пише: „Да се оцени като резултат от вътрешната борба в страната и армията по въпроса за прохитлеристката ориентация и изпращането на български войски срещу СССР. Народът иска коренна промяна на външната политика и истинско национално правителство.“^[113] През май Севов се намира на посещение в Германия с цел да подготви смяната на Драганов като пълномощен министър. Филов пише, че успява, като предлогът за смяната бил недостатъчната активност на Драганов. Наследникът на Драганов е Загоров, който след кратко колебание приема поста. На 29 май Филов уведомява Драганов за неговото отзоваване. Основният мотив, който се изтъква от царя в телеграмата до Драганов е, че в Берлин трябва да отиде човек, който добре е запознат със стопанските въпроси.^[114] През август 1942 г. смяната на Първан Драганов е вече факт. Драганов е изпратен като пълномощен министър в Мадрид.^[115] През май в София е италианският стопански министър Рикарди, за да установи икономически контакти между двете страни. На 7 октомври в Рим българският министър на търговията Захариев и Чано подписват договор за икономическо сътрудничество.^[116] Преговорите, които се водят между Италия и България по отношение на териториалните спорове, след „дълги пазарлъци“ завършват със сключване на спогодба за демаркационната линия, която е подписана в Тирана през 1943 г. Както И. Димитров отбелязва, това споразумение идва прекалено късно и не изиграва своята роля.^[117]

През май и юни съветска делегация начело с Молотов посещава Лондон и Вашингтон. Молотов настоява за откриване на втори фронт, но Чърчил не бърза и заема позиция, че англо-американските войски ще преминат Ламанш през 1943 г. по английска преценка. На 26 май в Лондон се подписва договор с Великобритания, който на практика замества споразумението от 12 юли предната година. На 11 юни във Вашингтон се подписва подобно споразумение и със САЩ. Английската позиция е британско-американските войски да открият фронт в Северна Африка.^[118] Англо-американските преговори, проведени през юли в Лондон, довеждат до решението от 25 юли 1942 г. през същата година да не се открива втори фронт в Европа, а да се направи съюзнически десант в Северна Африка. Американската делегация първоначално е против десанта, но по-късно получава инструкции от Рузвелт да се съгласи с англичаните.^[119]

Радиостанция „Христо Ботев“ започва своето функциониране след интервенцията на вермахта над СССР. За главен редактор на предаванията й е определен Васил Коларов, а негови помощници са Станке Димитров, Вълко Червенков и Карло Луканов. Именно Луканов на 17 юни 1942 г. чете по радиостанция „Хр. Ботев“ програмата на Отечествения фронт.^[120] В нея се казва, че трябва да се скъса с Райха и Оста, да се сближи България със СССР, да се възстановят отношенията с останалите балкански държави, да се свали Филовото правителство и да се избере Велико народно събрание, което да определи формата на управление на страната.^[121] Филов посещава царя на 10 юли вечерта и записва в дневника си: „Говорих му продължително и твърде настоятелно, че и ние вече би трябвало да вземем участие в борбата против болшевиките, макар и символично с един доброволчески отряд. Ние сме почти единствените в Европа, които не вземаме участие в тази борба.“^[122] Според него неучастието във войната най-вече ще ползва италианците и че ангажиментите, които българската армия е поела в Сърбия, не са достатъчни. Царят отговаря, че по този въпрос трябва да се помисли, но го предупреждава да не споделя с никого тази идея.

През август 1942 г. обстановката по българо-албанската граница се усложнява. Има сблъсъци, в които участват и албански чети.^[123] На 16 септември 1942 г. вътрешният министър информира Филов за обиска на съветското консулство във Варна, което по българско искане и след дълги перипетии се закрива. Повод за обискиране на консулството е информация, че там се намират 8 автоматични пушки, но такива не са намерени. Според Филов полицията е действала неправилно, защото първо е поискала разрешение да влезе в консулството и през това време съветските чиновници са имали възможност да укрият пушките, въпреки че сградата е била опасана от кордон полицаи. След срещата си с Габровски, министър-председателят, който изпълнява и функциите на външен министър, приема съветския пълномощен министър Лавришчев, който остро протестира срещу действията на полицията. Филов му напомня, че полицията не е била в нарушение на международното право, според което консулствата се ползват с екстериториалност, както легациите. Лавришчев казва, че това е трябвало да се спазва, но Филов забелязва, че това е така, само когато и другата страна е коректна. Лавришчев отхвърля думите на Филов, че полицията е намерила в консулството експлозиви и радиопредавател. Филов отбелязва, че трябва да изрази протест за последното самолетно нападение над България със съюзни самолети, които обаче са хвърляли съветски бомби, защото по парчетата от тях са забелязани руски знаци, като сърп и чук, а също така и букви на кирилица, а „…той с усмивка забеляза, че у германците сега имало достатъчно такива материали. Значи, германска провокация! Ето хора, които на черното викат бяло. Казах му, че по въпроса ще му връча следобед вербална нота и той обеща да предаде протеста в Москва.“^[124] Три дни по-късно, за пръв път придружен и от секретаря на съветската легация Кирсанов, Лавришчев връчва вербална нота, засягаща обискирането на консулството във Варна.^[125] Ето какво е записал министър-председателят в своя дневник на 10 декември 1942 г.: „Днес бях изненадан от две съобщения на Германската легация: 1) искат да пуснем за Турция 20 полски куповски оръдия и други материали, пристигнали вече в България, и 2) да продължим срока за оптиране за чуждо поданство по новия Закон за поданството, за да не ставало нужда да се изселват ония гърци от Тракия, които биха оптирали за гръцко поданство. Направихме възражение и по двата въпроса. Германците все още не могат да разберат, че трябва да поставят интересите на своите съюзници по-високо от тези на гърци и сърби, които въпреки всички жестове на великодушие, никога няма да тръгнат с тях, както няма да направят това и турците.“^[126]

На 31 декември военният министър ген. Михов заминава на посещение в Германия, откъдето се връща в първите часове на 12 януари 1943 г. Генералът остава доволен от своето посещение, защото германците се съгласяват с българската позиция, че армията ни трябва да бъде качествено въоръжена и дават обещание, че в близко бъдеще ще изпратят модерно оръжие. Постигнато е съгласие, че в Солун трябва да се установи български щаб за по-непосредствено сътрудничество между българи и германци, а също да се укрепи крайбрежието на Бяло море и да се направят летища, и в случай на нужда германски самолети да се притекат на помощ на българите. Фюрерът се изказва не особено ласкаво за италианците, които според него няма да издържат до края на войната. За турците Михов получава уверения, че няма място за притеснение — германското оръжие, което се изпраща за Турция е старо, а хромовата руда е необходима на Германия. Турците започват да изпращат по 9 вагона хромова руда, която минава през българска територия. Германците също заявяват, че разбират притеснението на българското правителство по отношение на националистическите режими в Гърция и Сърбия, но се оправдават с факта, че нямат достатъчно административни кадри. Генералът подхвърля, че сърбите през деня били с немците, обаче през нощта били с Дража Михайлович. „Михов е констатирал много благоприятна атмосфера за нас. Доволни са от нашето държане и помощта, която им оказваме в Сърбия. Фюрерът е казал, че те имат нужда от една силна и добре въоръжена България не само сега, но също и през време на преговорите за мир, както и след тях.“^[127]

На 5 януари 1943 г., на срещата с Хитлер в Източна Прусия, военният министър генерал-лейтенант Михов е придружен от арх. Севов, полковник Попов, полковник Николов и майор Славомиров. Основната задача на това посещение е да се договори въоръжение за българската армия. Хитлер оправдава даването на оръжие на Турция, против което българите протестират, с обяснението, че има нужда от турската хромова руда.^[128] След разговорите Хитлер нарежда на България да се отпусне „възможният максимум от оръжие“, от което може да се лиши вермахта в този момент.^[129] Като следствие от взетото в края на януари 1942 г. решение на Райха за унищожаване на евреите, в България на 26 август се създава Комисарство по еврейските въпроси начело с Александър Белев, за който мнението на тайните служби на Райха е, че е „благонадежден човек и убеден антисемит.“^[130] На 22 февруари 1943 г. се сключва българо-германско споразумение за депортиране на 20 000 български евреи. При посещението на царя в Германия и при водените разговори с Рибентроп от края на март и началото на април, Борис съобщава на Рибентроп мнението си да се депортират евреите от новоприсъединените земи, а от старите граници на България — само малък брой евреи комунисти, а останалите да се съсредоточат в лагери и да бъдат използвани за трудови дейности.^[131] На 19 март Н. Мушанов се изказва в Народното събрание в подкрепа на българските евреи, същото прави и П. Стайнов на 23 март. Според И. Димитров трябва да се има предвид, че е налице англо-американско внушение поне евреите от старите предели на България да бъдат спасени. На 24 май започва изселването на българските евреи от големите градове и тяхното съсредоточаване в лагери. Отново Мушанов и Стайнов протестират, този път пред Филов, но той отказва да спре изселването. След отказа на министър-председателя двамата лидери на опозицията пишат писмо до царя, в което настояват да се преустановят антиеврейските действия.^[132] На 19 март 1943 г. подпредседателят на народното събрание Д. Пешев връчва на Филов подписка в защита на българските евреи, под която стоят подписите на 43 депутати от мнозинството. Филов пише, че това е голяма демонстрация от страна на Пешев, който предния ден е обещал на председателя на Народното събрание Хр. Калфов да не връчва подписката на Филов преди да говори с него. След упражнен от Филов натиск, някои от депутатите оттеглят своите подписи. На 24 март на заседание на мнозинството Пешев е критикуван и е призован да си даде оставката, но той отказва. Два дни по-късно на заседание на Народното събрание Пешев е бламиран като подпредседател.^[133] Българският народ винаги е проявявал етническа и верска търпимост. И това не датира от новата ни история, а от много по-рано. Последният български цар Иван Шишман е син на еврейката Сара, която е българската царица Теодора, жена на цар Иван Александър.^[134] Може би най-важна роля в спасяването на евреите от старите предели изиграва мартенската акция на подпредседателя Димитър Пешев. Едва ли Пешев е действал без знанието на двореца, но въпреки неговото бламиране и факта, че някои от депутатите се отказват от подписите си, акцията е успешна и спасява живота на повече от 8 000 български евреи, за разлика от техните събратя от новоприсъединените територии, които с български влакове са превозени до р. Дунав, а оттам хитлеристите ги изпращат в „лагерите на смъртта“.^[135]

В края на януари и началото на февруари 1943 г. завършва грандиозната битка за Сталинград. Контранастъплението на съветските войски започва на 19 ноември 1942 г. и довежда до обкръжаването на голяма немска войска. Успешната за Червената армия сталинградска операция довежда до пленяването на повече от 91 000 немци. На 31 януари в мазето на универсалния магазин, намиращ се в централната част на града, е пленен командващият на VI армия фелдмаршал Паулус заедно с щаба му.^[136] Ген. Ив. Попов пише: „На 10.I.1943 г. съветското командване започна операция за унищожаване на обградената група армии на Паулус. На 31.I. и 1.II.1943 г. групата армии капитулира, около 60 немски дивизии са разгромени и 200 000 немски бойци пленени. Тази голяма съветска победа е прелом във войната на Източния фронт, а също прелом и в цялата Втора световна война.“^[137] По отношение на сталинградската военна офанзива Г. Димитров пише в дневника си на 1 февруари 1943 г.: „Завърши ликвидирането на групата германо-фашистки войски в района на Сталинград. Предали са се в плен генерал-фелдмаршал Паулус и шестнадесет генерали. 330 000 души на противника са унищожени или взети в плен!“^[138] Ето какво е мнението на Филов за Сталинградската битка и нейния край: „3. II. Сряда. Сталинград най-после падна, въпреки геройството и самопожертвуването на германските му защитници. Военното значение на този факт може би не е много голямо, обаче важно е психологическото му отражение, понеже Сталинград беше станал нещо като символ на борбата между болшевизма и националсоциализма.“^[139]

Арх. Севов на 28 март съобщава на Филов за покана, отправена от германците до царя за посещение при фюрера, но този път немското желание е и началникът на Генералния щаб да отпътува заедно с монарха. На следния ден министър-председателят е на среща при царя, на която разискват въпроси за предстоящото посещение при Хитлер. Царят изразява безпокойство, че е поканен и началникът на щаба, но Филов го успокоява. Двамата се уговарят да поискат на Солун да се даде статут на свободно пристанище и да мине под протектората на Германия, както и да се настоява, макар и за част от гръцка Македония, което най-вероятно ще доведе до разместване на населението. Решено е да се отстоява ненамеса в съветско-германския военен конфликт. Филов пише: „На царят този път не му се ходи, отива без сърце, счита в края на краищата германската кауза вече за пропаднала. Помъчих се да го окуража, като изтъкнах големите още възможности на Германия и че ако нейното положение не е добро, не е по-добро положението и на нейните противници, между които съществуват големи разногласия.“^[140]

Цар Борис отлита за Залцбург на 31 март сутринта заедно с Лукаш, Ханджиев и Балан, а се връща на 2 април. Посещението при Хитлер не води до нови задължения за българите, но германците са впечатлени от увереното им поведение и не забелязват у тях колебание, каквото се наблюдава у други техни съюзници.^[141] През пролетта на 1943 г. Хитлер предприема поредица срещи с ръководителите на държавите-съюзници. Прави впечатление, че той приема първо цар Борис, дори преди Мусолини. Срещата се състои на 31 март и за нея е известно твърде малко, но според Ст. Нойков и В. Радев царят „по същество се е съгласил с оценката на Хитлер относно общата военнополитическа обстановка и е потвърдил верността си към съюза с Германия.“^[142] На срещата Борис е запознат с военните планове на немците и е уведомен, че при евентуална съюзническа акция на Балканите се разчита на тройна линия на отбрана — островите, Гърция и българската линия. При разговора на царя с Рибентроп, последният повдига еврейския въпрос. Борис е съгласен със изселването на евреите от Македония и Тракия, но за евреите от старите предели се предвижда, че „с изключение на малък брой болшевишко-комунистически елементи“, останалите ще бъдат настанени в концентрационни лагери и ще се използват за работна ръка. Според Рибентроп най-правилно е „радикалното разрешение на еврейския въпрос.“ Германците питат и за Любен Пулев, който в Анкара е осъществил контакт с бившия пълномощен министър на САЩ в България, изпратен в американската легация в турската столица. Царят казва, че той е „човек без значение“ и може би притежаваният от него дипломатически паспорт му е издаден по-рано.^[143]

П. Шопов пише, че през февруари 1943 г. Любен Пулев има едно или две посещения в Турция, където се среща с американски дипломати, между които е и бившият американски пълномощен министър в София Дж. Ърл, който е прехвърлен като военно аташе в турската столица. До германците достига информация за контактите на Пулев и чрез пълномощния си министър Бекерле те се опитват да разберат подробности, но Бекерле не успява да се сдобие с повече сведения. През май същата година в Турция е изпратен друг българин, за да осъществи контакти с американската дипломация. Това е Георги Киселов, който е председател на Съюза на индустриалците в България. Българската политика е подложена на критика от германска страна за това, че иска да запази новоприсъединените територии за тамошните евреи и България е предупредена да направи всичко възможно за предпазване на страната от комунизация.^[144] През първите месеци на 1943 г. са извършени няколко политически разстрела. Пръв от куршумите на комунистите пада ген. Хр. Луков, който е подчертан антикомунист и краен германофил, така че неговото ликвидиране успокоява и управляващите. Фактът, че Луков не е одобряван от правителствените кръгове, води и до съмнения, че неговото убийство е инспирирано именно от тях. След генерала са ликвидирани антикомунистите Сотир Янев, който е народен представител и полк. Атанас Пантев, който е бивш директор на полицията.^[145] През пролетта на 1943 г. правителството решава да се създаде нов орган, наречен Върховно комисарство на военновременното стопанство. Този нов орган има за задача да организира и координира експорта и импорта на България, с цел задоволяване на населението с нужните стоки. Министър-председателят предлага на Петър Аладжов да поеме службата на Върховен комисар, но както пише Аладжов в спомените си, той отказва, защото иска да запази своята аполитичност. Министерската заплата, която Филов споменава, че ще получава, не е достатъчен мотив за Аладжов. Както той самият пише, по това време една министерска заплата е около 28–30 хил. лв., а той като директор на Българската търговска банка получава 64 хил. лв. Все пак, П. Аладжов става Върховен комисар на военновременното стопанство, след като е граждански мобилизиран.^[146]

На 30 май Бекерле връчва на царя нова покана за посещение при Хитлер. Борис отпътува на 3 юни сутринта, придружаван от Ханджиев, Балан и Бърдаров. Той се връща на 5 юни, а същия ден вечерта Филов е при него, за да научи подробности за срещата. На нея се е обсъждало положението на Балканите, германците очаквали евентуален десант през Пелопонес. „От нас искат да заемем Североизточна Сърбия (Тимошко до Морава), за да се освободи тамошната германска дивизия и гръцка Македония приблизително до Бистрица. Станало дума и за Солун. Царят отклонил идеята да се заеме от нас с мотивировката, че това би раздразнило както италианците, така и турците. Солун трябвало да остане следователно под германско командуване.“^[147] Царят дава принципно съгласие, но отново поставя условието да се достави въоръжение за българската армия.

В края на юли румънците изразяват желание да се установи сътрудничество между България, Румъния и Унгария, въпреки че румънско-унгарските отношения са изключително деликатни. Това предложение е отправено от Антонеску в разговор с българския пълномощен министър в Букурещ Петров, който го предава на българското правителство. В предложението се казва, че бъдещото съгласие между страните ще ги предпази от някои опасности при усложняващата се обстановка, като не се търси излизане от съюза с германците. Филов, след като обсъжда предложението с царя, го прави достояние и на Бекерле.^[148] Предявените германски искания за заемане на нови територии от българската армия с цел освобождаване на немските части от тях, са удовлетворени. На 5 юли 1943 г. е разпоредено „7-а пехотна българска дивизия да окупира Халкидическия полуостров и гръцка Македония източно от р. Вардар, но без Солун.“^[149] В. Александров пише, че на 22 юли 1943 г. в София цар Борис III приема шефа на Абвера адмирал Канарис. Липсват документи за какво е ставало дума на тази среща, но царят е изказал недоволство от работата на германското военно разузнаване в България, защото е смятал, че Абверът представя неговата личност в Берлин в не съвсем положителна светлина. Не може да се каже дали в едночасовата среща между двамата става въпрос и за българските неофициални контакти в Турция.^[150] В края на 1942 г. и румънци, и унгарци започват да действат за сепаративен мир с Антихитлеристката коалиция и предлагат на Италия да се включи в тази акция, но Мусолини отказва, а Чано, който е съпричастен към тази идея, е свален от поста външен министър, заедно с останалите „пораженски“ министри.

На 10 юли 1943 г. започва дебаркирането на англо-американските войски на о. Сицилия. На 25 юли крал Виктор Емануил заменя Мусолини с Бадолио. Хитлер решава да помогне на своя съюзник. Мусолини е освободен от германците и на 23 септември застава начело на създадената Италианска социална република, разположена на територията на Северна и Централна Италия. Германия изисква от своите сателити да признаят новосъздадената република. С решение от 27 септември българското правителство я признава, но не скъсва отношенията с кралското правителство.^[151] На 3 септември се подписват предварителните клаузи, а на 29 септември пълните условия на италианската капитулация. Прави впечатление, че на 27 август СССР упълномощава ген. Айзенхауер, който командва съюзническите войски в Италия, да подпише капитулацията от съветска страна.^[152]

В началото на август в България тръгват слухове за предстоящи промени в правителството и се засилват, след като Г. Кьосеиванов е повикан от Берн, където е пълномощен министър, на разговори в София. Може би завръщането на бившия министър-председател е свързано с опитите за установяване на контакт със съюзниците, тъй като освен в Турция, друга възможност за това може да се търси в Швейцария.^[153] На 9 август се получава нова покана за посещение на царя при Хитлер. На следния ден Филов е при царя, с когото уточняват, че не бива да се поемат нови ангажименти, ако германците предявят претенции за такива.^[154] Борис III решава да тръгне в събота, на 14 август, за да избегне „фаталната“ дата 13-ти и се връща на 15 август следобед. Вечерта той изказва пред Филов недоволството си от визитата при Хитлер: „На връщане даже пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него. Всъщност, няма причини за толкоз песимизъм. Германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германците в Гърция и по албанското крайбрежие.“^[155] Балан и Ханджиев, които придружават царя, констатират неговото мрачно настроение още в Германия. Арх. Севов твърди, че Борис се е върнал „най-потиснат от предпоследното и последното си пътуване в Германия“.^[156] Германските ръководители заявили, че опасност от Турция няма. Били настроени зле срещу италианците, но били решени да бранят територията им, били оптимисти и за Източния фронт. Впечатлението било, че германците демонстрират увереност, без да посочват по какъв начин смятат да се справят със създалата се ситуация.

Царят заболява сериозно на 23 август вечерта, а министър-председателят е уведомен на 25 август следобед, когато го викат в двореца и там арх. Севов го запознава със здравословното състояние на царя. На 26 август то се усложнява и Филов пише: „Лекарите смятаха, че Царят може би ще свърши още тази нощ. На следния ден, петък, 27. VIII., положението се подобри и ни вдъхна нови надежди. Царят беше в съзнание, познаваше близките си, беше помилвал ръката на Царицата, беше попитал Евдокия как е, но разговор не можеше да води.“^[157] След това Филов продължава обясненията си в дневника: „Нощта в петък срещу събота Царят прекарал спокойно, обаче в събота положението се влоши. Яви се двойна пневмония и нервно безпокойствие, което се беше появило още вчера и поради което бяха повикали от Берлин още един специалист, Декринис, който пристигна тази сутрин с аероплан.“^[158]

Една от версиите за смъртта на Борис е, че немският пилот Бауер рязко е сменял височините при завръщането на царя от Германия. Друга версия е, че в кислородната маска на цар Борис в самолета е имало отровни вещества, но в разговор между Илчо Димитров и Станислав Балан, последният казва, че за царят е нямало отделна маска, а самият Балан я е ползвал и когато Борис сяда на пилотското място, той му я предоставя и след това отново царят му я връща.^[159] След пристигането си царят с нищо не показва, че нещо не е наред. На 16 август Борис приема на „прощална аудиенция“ пълномощния министър на марионетната Хърватска държава. На 17 август той отива в двореца Царска Бистрица. На 18 август е на лов. На 19 август прави излет до връх Мусала, заедно с княз Кирил, Ст. Балан и още двама адютанти и именно този ден усеща първия симптом на болеста — неразположение в сърдечната област и „задух и заморяване“. На 20 август има разговор с пълномощния министър в Берлин — Загоров. На 21 август е предвиден лов, но царят отново се чувства „зле“. В неделя на 22 август разговаря с ген. Михов в двореца.^[160]

На 23 август Борис се среща с арх. Севов и се оплаква, че е болен. Същия ден е прегледан от двама лекари. Следобед той работи в дворцовата канцелария, а вечерта е трябвало да прегледа някои документи, но се е почувствал неразположен. Споделя със сестра си княгиня Евдокия, че не се чувства добре. „Към 19,30 ч. започнал да повръща и изгубил съзнание.“ Трима лекари идват и констатират „тежко заболяване на жлъчката“. Вечерта П. Димитров му приписва следните думи: „Достатъчно за днеска. Ще продължа утре. Не мога да разбера какво ми става. Никога не съм се чувствувал така зле. Възможно ли е тези хора да са ми дали някаква отрова със закъснително действие? Само това ми трябва. Срещата беше ужасна и аз трябваше да се боря часове с Хитлер и антуража му, за да предпазя България от лапите му. Но, в края на краищата успях. Няма да им позволя да разрушат моята страна, дори и с цената на живота ми.“^[161] Не е ясно обаче пред кого царят е произнесъл тези думи.

Малко по-късно царят губи съзнание, а диагнозата на лекаря, който се намира в двореца, е сърдечен удар. Идват най-добрите софийски лекари, чиято диагноза е тромбоза в лявата сърдечна артерия. Впоследствие е повикан германският лекар проф. Зайц, специалист по вътрешни болести, който е измъкнат от развалините на клиниката си, бомбардирана същия ден. Той се съгласява с вече дадената диагноза и предлага да се повика д-р Епингер от Виена. П. Димитров пише, че „едва ли някой е знаел по това време, че Епингер е специалист по отровни газове.“^[162] Те преценяват, че заболяването е свързано със сърцето. Болестта на царя се пази в тайна, някои от управляващите и царското семейство научават за болеста в сряда — 25 август, а останалите са уведомени от официалното комюнике, което е оповестено на 26 август.

Царят е в безсъзнание, но в четвъртък — 26 август, идва за малко в съзнание. Пашанко Димитров пише, че поради симтомите на царя за нервно разстройство, е повикан и лекар от Будапеща, който бил казал: „Изправени сме пред последиците на отравяне.“^[163] На 28 август състоянието на царя се влошава и той издъхва в 16.22 ч.^[164] Според смъртния акт, издаден от Министерството на правосъдието на 30 август, „смъртта е последвала от запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, отток на белите дробове и на мозъка“.^[165] Според българските лекари версията, че царят е отровен е необоснована и според тях той е получил инфаркт. На 29 август Бекерле разговаря с тримата чужди лекари и остава с впечатление, че царската смърт е насилствена и така докладва в Берлин. Там пък Хитлер решава, че царят е отровен, а виновник е „Савойската династия“ и че средството е „змийска отрова“.^[166] Според Хитлер извършител на убийството е сестрата на царица Йоанна, принцеса Мафалда, но Мафалда пристига в България едва за погребението на своя зет, така че няма как да го е убила.^[167] Хитлер заповядва да се арестува българската царица и да бъде изпратена в Германия, но благодарение на военновъздушния аташе Шьонебек тази заповед е отменена.^[168]

След смъртта на цар Борис III, на престола се възкачва неговият син Симеон II, но поради това, че е малолетен трябва да се избере Регентски съвет. До неговото избиране властта се поема от Министерския съвет.^[169] Германците веднага излизат с версията, че за смъртта на царя има вина италианският двор. Сестрата на царица Йоанна присъства на погребението на своя зет, но при отпътуването й от България тя попада в ръцете на нацистите и е изпратена в концлагер, където по-късно намира смъртта си. На 29 август Зайц и Епингер отпътуват от страната. По-късно е направена аутопсия на царя и се установява, че е починал от инфаркт.^[170] По повод кончината на цар Борис III правителството издава прокламация, в която се казва: „Българи! Негово Величество цар Борис III, нашият любим цар-обединител, след кратко и мъчително боледуване, днес, 28 август 1943 г. в 16 ч. и 22 м. предаде Богу дух в Двореца София, обкръжен от царското семейство. Неизмерима е загубата за България. Неизмерима е скръбта на целокупния български народ. Неизмерима е и признателността му към неговия любим, незабравим и велик цар-обединител. Всички българи имаме свещения дълг да следваме неотклонно неговия завет — да бъдем единни и сплотени и да работим всеотдайно за напредъка и благоденствието на обединена България. Нека вечна да бъде паметта му! София, 28 август 1943 г.“^[171]

На 28 август 1943 г. Филов чете прокламация на правителството, в която се казва, че поради смъртта на цар Борис на престола се възкачва неговият син Симеон. Докогато чете прокламацията, премиерът е много развълнуван и говори с разтреперан глас, дори накрая обърква годината и вместо да каже 1943 г., той казва 1843 г.^[172] Ето какво е мнението на царица Йоанна за смъртта на цар Борис III: „Все пак моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край, по един или друг начин, бе престъпно предизвикан.“^[173] Царицата се спира на всички версии, изложени до момента и категорично се противопоставя на немската версия, че нейната сестра Мафалда е убийцата на българския цар, защото последната е пристигнала два дни след смъртта му. Йоанна не позволява аутопсия на царското тяло, но въпреки това тя е извършена.^[174] Ал. Цанков смята, че царят е отровен и разказва за една среща през януари 1945 г., състояла се във Виена между него и проф. Епингер. Според Цанков Епингер му споделя: „Цар Борис не умря от естествена смърт. Той бе отровен. Германското разузнаване — продължи той — знаело, че отровата е дошла през Турция.“^[175] Цанков казал на лекаря, че в България се носи слух, че германците са отровили българския цар, но Епингер от своя страна пита какви биха били мотивите им. Бившият министър-председател заключава, че няма никакви причини да не вярва на професора. Нататък той разсъждава, че съществуват три версии за смъртта на царя, но се колебае коя да подкрепи и затова ги излага по следния ред — първата е с германска следа, втората е със съюзническа, а третата версия е самоубийство.^[176] Илчо Димитров в разговор с Ружа Василева през 60-те години се интересува за подробности около смъртта на цар Борис III. Оказва се, че Василева е участвала в аутопсията на царя. Тя споделя следното: „Беше наредено да не се отваря главата — царят беше плешив и не трябваше да личи шева. Отворихме тялото. Тогава бях още млада лекарка и не бях виждала толкоз очевиден, толкова ясно изразен инфаркт. Поради това, главно внимание обърнахме на белите дробове, тъй като имаше съмнение в лекуващите лекари за бронхопневмония, но това не се доказа.“^[177] Години след Втората световна война, Стойчо Мошанов, председател на XXIV ОНС, в разговор с историка Илчо Димитров заявява, че: „Цар Борис има две неоспорвани заслуги по време на войната — първо, че не допусна унищожаването на българското еврейство и второ, че остави в Народното събрание опозиционна група.“^[178]

Има автори, които предварително избират дадена версия и започват с всички сили да я защитават. Ст. Влахов-Мицов пише убедено, че царят е отровен и прави анализ кой има най-голяма изгода от неговата смърт. Според него отровата, която е използвана, е подобна на тази, с която англичаните са отровили гръцкия диктатор Метаксас. Авторът достига до извода, че отровители са комунистите, а инспиратор е Москва и заключава, без да даде доказателства: „Едва ли някога ще узнаем името на човека, осъществил поръчката на Москва и начина, по който той отрови цар Борис III. Юда беше възкръснал в лицето на една партия, чието морално кредо беше: «Какво тук значи някаква си личност?» Мизерните сребърници за националното предателство щяха да бъдат изплатени от Сталин година по-късно, когато започна трагедията на целия ни народ.“^[179]

Цар Борис се утвърждава като единствената силна фигура в България, след като успява да отстрани военните от властта, която те вземат с преврата от 19 май 1934 г. Монархът винаги се старае да заличи дистанцията със събеседниците, с които се среща, неизменно се стреми да покаже, че е съпричастен към проблемите на своите поданици.^[180] Поведението му се отличава от това на неговия баща цар Фердинанд. То се характеризира с „простота и естественост, изразено отдръпване от показност, парадност и аристократично високомерие.“^[181] В книгата с гръмкото заглавие „Кой уби царя на България“, която без колебание можем да отнесем към жанра историческа фантазия, българският монарх е представен като цар-супермен и едва ли не от него зависят почти всички значими събития през войната. Но това може би е и опит чрез художествения сюжет да се покаже уважение, а защо не и да се потърси реабилитация за водача на българската външна политика от онова време. Не можем да говорим за научност в споменатата книга, а по-скоро за романизиране на исторически факти. Има и редица напълно измислени събития с цел да се покаже в благоприятна светлина личността на царя, а тази на фюрера да се представи крайно негативно.^[182]

Със смъртта на царя завършва един етап от българската политика. Монархът внимателно премисля всеки свой ход. След него българските политици трябва да покажат какво са научили от своя „учител“. Царската външнополитическа линия трябва да продължи, ако управляващите в София искат да избегнат редица сложни проблеми. Германия губи войната. България няма възможност да се откъсне от нейната политическа орбита, без това да се отрази негативно, но от друга страна, България в този момент няма от къде да получи подкрепа за евентуалното си излизане от пакта. Българските политици трябва внимателно да преценяват всяко свое действие.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ТРЕТА

[#40 Пак там, с. 188.]

Бележки

[1] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 232–234. ↑

[2] Сирков, Д. Към въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. — В: Българо-германски отношения и връзки. Т. I, С., 1972, с. 460. ↑

[3] Шопов, П. САЩ и България политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 40. ↑

[4] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 390. ↑

[5] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 117–118. ↑

[6] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 65. ↑

[7] Влахов-Мицов, С. Владетели в примка. 1992, с. 194. ↑

[8] България — своенравният съюзник на Третия Райх. С., 1992, с. 15. ↑

[9] Димитров, И. Буржоазната опозиция 1939–1944 г. С., 1997, с. 55–56. ↑

[10] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 265. ↑

[11] Пак там, с. 266–268. ↑

[12] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 396. ↑

[13] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 278–279. ↑

[14] Пак там, с. 278. ↑

[15] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 397. ↑

[16] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 282. ↑

[17] Пак там, с. 285. ↑

[18] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 78. ↑

[19] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 285. ↑

[20] Митаков, В. Дневник. С., 2001, с. 391. ↑

[21] Пак там, с. 392–393. ↑

[22] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 287. ↑

[23] Пак там, с. 290. ↑

[24] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 400. ↑

[25] Митаков, В. Дневник. С., 2001, с. 402. ↑

[26] Пак там, с. 403. ↑

[27] Попов, Ив. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 90–91. ↑

[28] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 402–403. ↑

[29] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 295–296. ↑

[30] Нанев, С. Македония 1941 г. С., 2003, с. 14. ↑

[31] История на България през погледа на историците. С., 1993, с. 696. ↑

[32] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 396. ↑

[33] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 125. ↑

[34] История на България. Т. III, С., 1999, с. 605. ↑

[35] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 29–30. ↑

[36] История на България през погледа на историците. С., 1993, с. 697–698. ↑

[37] Нойко, в С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 29. ↑

[38] Кочанков, Н. България и Независимата Хърватска държава 1941–1944 г., Политически и дипломатически отношения. С., 2000, с. 36. ↑

[39] Пак там, с. 46. ↑

[41] Филов, Б., Дневник. С., 1986, с. 307–309. ↑

[42] Сирков, Д. Международните отношения на България 1 март — 22 юни 1941 г. — Във: Външната политика на България 1978–1944 г. С., 1978, с. 408. ↑

[43] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 57. ↑

[44] Пак там. ↑

[45] Милков, Х. Българската линия в англо-германския двубой в ефир 28 октомври 1940 — 22 юни 1941 г. — Минало, 2003, № 1, с. 81. ↑

[46] Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г. С., 1973, с. 345–347. ↑

[47] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 317–318. ↑

[48] Пак там, с. 320. ↑

[49] Пак там, с. 321–322. ↑

[50] Пак там, с. 323. ↑

[51] Пак там, с. 330–332. ↑

[52] Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г. С., 1973, с. 348–349. ↑

[53] Пак там, с. 350. ↑

[54] Пак там, с. 352. ↑

[55] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 337. ↑

[56] Пак там, с. 345. ↑

[57] Пак там, с. 348–351. ↑

[58] Пак там, с. 357. ↑

[59] България и Русия през XX век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, с. 97. ↑

[60] Чемпалов, И. Из дейността на хитлеристкия посланик в Анкара Франц фон Папен в навечерието и в началото на Втората световна война (април 1939 г.-юни 1941 г.). — Исторически преглед, 1962, №. 2, с. 59. ↑

[61] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 61. ↑

[62] История на България. Т. II, С., 1955, с. 380. ↑

[63] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 235. ↑

[64] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 326–327. ↑

[65] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 235–236. ↑

[66] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 64–65. ↑

[67] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 30–31. ↑

[68] Груев, С. Корона от тръни. Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 367–368. ↑

[69] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 68. ↑

[70] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 57–58. ↑

[71] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 152. ↑

[72] История на България. Т. III, С., 1999, с. 609. ↑

[73] Пак там, с. 609–610. ↑

[74] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 369. ↑

[75] Гоцев, Д. Документи, материали и спомени из документалните записки на о.з. подполковник Вълко Антонов Яначков за териториалното разграничение между България и Италия във Вардарска Македония 1942–1943 г. — Македонски преглед, 2004, № 3, с. 117. ↑

[76] Пак там, с. 121. ↑

[77] Пак там, с. 126–127. ↑

[78] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 255. ↑

[79] България между Европа и Русия. С., 1997, с. 272. ↑

[80] Златев, М. Световните войни 1914–1918, 1939–1945 г. С., 1998, с. 83–84. ↑

[81] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 398. ↑

[82] Пак там, с. 400. ↑

[83] Пак там, с. 403. ↑

[84] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 79–80. ↑

[85] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 148. ↑

[86] Пак там, с. 149. ↑

[87] Пак там, с. 149. ↑

[88] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 71. ↑

[89] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 407. ↑

[90] Пак там, с. 407–408. ↑

[91] Христов, Д. Пред истински демократичен съд бих се оправдал. С., 1991, с. 23 ↑

[92] Царица Йоанна, Спомени. С., 1991, с. 114. ↑

[93] Цанков, А. България в бурно време. С., 1998, с. 288. ↑

[94] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 118. ↑

[95] Груев, С. Корона от тръни. Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 373. ↑

[96] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 84. ↑

[97] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 149. ↑

[98] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 89. ↑

[99] Българската дипломация от древността до наши дни. С., 2003, с. 488 ↑

[100] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 409. ↑

[101] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 114–117. ↑

[102] Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945 г. С., 2004, с. 47. ↑

[103] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 32–33. ↑

[104] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 421. ↑

[105] Пак там, с. 433. ↑

[106] Пак там, с. 435. ↑

[107] Груев, С. Корона от тръни. Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 373–374. ↑

[108] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 34. ↑

[109] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 441. ↑

[110] Пак там, с. 442–444. ↑

[111] Пак там, с. 444–446. ↑

[112] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 99–100. ↑

[113] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 285. ↑

[114] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 465–466. ↑

[115] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 102. ↑

[116] Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г. С., 1973, с. 358–359. ↑

[117] Пак там, с. 360. ↑

[118] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 107. ↑

[119] Пак там, с. 108. ↑

[120] Луканов, К. Незавършени спомени. С., 1997, с. 67–68. ↑

[121] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 81. ↑

[122] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 465–477. ↑

[123] Пак там, с. 481–482. ↑

[124] Пак там, с. 492–494. ↑

[125] Пак там, с. 497. ↑

[126] Пак там, с. 512. ↑

[127] Пак там, с. 512–513. ↑

[128] Тошкова, В. България и военнополитическите планове на германския империализъм на Българите през 1943 г. — В: Българо-германски отношения и връзки. Т. I. С., 1972, с. 473–474. ↑

[129] Пак там, с. 475. ↑

[130] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 44. ↑

[131] Пак там, с. 47–48. ↑

[132] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 76–77. ↑

[133] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 526–528. ↑

[134] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 77. ↑

[135] Пак там, с. 80–81. По-подробно за спасяването на българските евреи вж. Оцеляването 1940–1944 г. Сборник документи. С., 1995. ↑

[136] Златев, М. Световните войни 1914–1918, 1939–1945 г. С., 1998, с. 101. ↑

[137] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 122. ↑

[138] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 352. ↑

[139] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 516. ↑

[140] Пак там, с. 530. ↑

[141] Пак там, с. 532–533. ↑

[142] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 39. ↑

[143] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 117. ↑

[144] Шопов, П. САЩ и България — политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 173. ↑

[145] Марков, Г. Камбаните бият сами (Насилие и политика в България 1919–1947 г.). С., 1994, с. 130–132. ↑

[146] Аладжов, П. Спомени. С., 2000, с. 83–86. ↑

[147] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 541–543. ↑

[148] Пак там, с. 554–555. ↑

[149] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 126. ↑

[150] Александров, В. България и тайната война. С., 1992, с. 162–163. ↑

[151] Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г. С., 1973, с. 362–365. ↑

[152] Пинтев, С. България на тристранните съюзни конференции в края на 1943 година (Москва и Техеран). — Исторически преглед, 1996, № 2, с. 62. ↑

[153] Димитров, И. Смъртта на цар Борис III. — Исторически преглед, 1968, № 2, с. 49–50. ↑

[154] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 561. ↑

[155] Пак там, с. 564. ↑

[156] Димитров, И. Смъртта на цар Борис III. — Исторически преглед, 1968, № 2, с. 52. ↑

[157] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 565–566. ↑

[158] Пак там, с. 566. ↑

[159] Димитров, И. Смъртта на цар Борис III. — Исторически преглед, 1968, № 2, с. 53–54. ↑

[160] Пак там, с. 55. ↑

[161] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 18. ↑

[162] Пак там. ↑

[163] Пак там, с. 19. ↑

[164] Златен фонд на БНР. Из прокламация, четена от министър-председателя Филов пред ОНС — сиг. н. ИА 453, презапис от плочи на ЦДИА. ↑

[165] Димитров, И. Смъртта на цар Борис III. — Исторически преглед, 1968, № 2, с. 56. ↑

[166] Пак там, с. 57. ↑

[167] Пак там, с. 58. ↑

[168] Пак там, с. 59. ↑

[169] Златен фонд на БНР. Из прокламация, четена от министър-председателя Филов пред ОНС — сиг. н. ИА 453, презапис от плочи на ЦДИА. ↑

[170] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 119. ↑

[171] Бурилкова, И., И. Гезенко. Българските царе в Народното събрание 1879–1946 г. С., 1996, с. 354. ↑

[172] Златен фонд на БНР — сигн. н. ИА 453. ↑

[173] Царица Йоанна. Спомени. С., 1991, с. 124. ↑

[174] Пак там, с. 126. ↑

[175] Цанков, А. България в бурно време. С., 1998, с. 293. ↑

[176] Пак там, с. 294. ↑

[177] Димитров, И. Миналото, което беше близко, а става все по-далечно. С., 1992, с. 83. ↑

[178] Пак там, с. 65. ↑

[179] Влахов-Мицов, С. Владетели в примка. 1992, с. 210. ↑

[180] Петров, Н. Образът на цар Борис III в дневния ред на българското общество 1918–1943 г. — Исторически преглед, 2002, № 1–2, с. 50–51. ↑

[181] Пак там, с. 53 . ↑

[182] Герака, Т. Кой уби царя на България Борис III. С., 2004. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иван Янев Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (4) (1938–1944 г.)

Метаданни

Данни

Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ТРЕТАВ ПАКТА

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ТРЕТА

Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (4) (1938–1944 г.)

ГЛАВА ТРЕТА
В ПАКТА