Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1) (1938–1944 г.)

УВОД

В настоящото изследване е включен голям обем историческа литература. Целта, която съм си поставил, е да обхвана ако не цялата, то по-голямата и значима историческа литература, отнасяща се до външната политика на България в навечерието и в годините на Втората световна война. Освен научни изследвания, в монографията са разгледани и дневници, и мемоари на политици от времето на войната. Останах верен на теорията, че всяко правило си има изключения и затова съм включил някои материали от Златния фонд на Българското национално радио, които ми бяха предоставени любезно за обработка и изваждане на цитатите, включени в работата. Материалите се съхраняват като аудио варианти в Златния фонд на БНР, но когато изявих желание тези записи да ми бъдат предоставени, за да ги включа като аудио-приложение към книгата, получих категоричен отказ. Надявам се, че ще дойде време, когато на подобни исторически свидетелства няма да се гледа единствено през призмата на комерсиализма, а ще бъдат предоставяни за обогатяване на историческата наука. В изследването съм включил и сборници от документи, които вече са публикувани и са част от българската историческа литература. Представянето на българската външна политика в годините на войната в чуждоезичната историческа литература предполага различен подход и самостоятелно изследване и затова акцентът в настоящата книга е поставен изключително върху българската историческа литература.

В работата е обхваната историческа книжнина, създавана в продължение на няколко десетилетия. Естествено, колкото по-къса е дистанцията от описваните събития, толкова тълкуването им е по-емоционално. След войната, когато България е в съветската орбита, в историографията преобладава тълкуване на фактите, създаващо благоприятна представа за ролята на комунистите и на СССР. Пръв опит за по-генерално разглеждане на събитията през първите години на войната са двете статии на М. Михов „Борбата на СССР за мир на Балканите в началото на Втората световна война и България“^[1] и „Борбата на СССР за предотвратяване на хитлеристката агресия на Балканите по времето на Втората световна война“^[2], публикувани съответно през 1953 и 1954 г. Те изобилстват с неточни тълкувания на събитията, но са пръв опит да се изясни българското статукво. М. Михов пише в изключително пропартиен тон и преекспонира позитивната роля на СССР, но това е обяснимо за времето, когато са издадени статиите. Подобен е случаят и в т. 2 от „История на България“, публикувана през 1955 г. Авторите залагат повече на пропартийния, отколкото на историческия тон.^[3] В т. 3 от „История на България“, издадена 9 години по-късно, този подход се запазва, като промяната е в оценката за ролята на Сталин в годините на войната, който вече се сочи като виновник за това, че Вермахтът бързо и безпроблемно навлиза дълбоко на територията на СССР.^[4] Тази позиция е продиктувана не толкова от професионален исторически подход към фактите, колкото от курса на десталинизация, предприет от Н. Хрушчов на 20-ия и 22-ия конгрес на КПСС.

Прелом в българската историография по отношение на Втората световна война са двете студии на Николай Генчев „Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война — септември 1938 — септември 1939 г.“^[5] и „Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г.“^[6], които са писани в края на 60-те години. Н. Генчев прави опит да излезе от тяснопартийните коловози и да се придържа към историческия подход. През 70-те години настъпва истински подем в българската историопис за Втората световна война, тъй като се появяват редица научни изследвания, в които преобладава историческият тон, а пропартийните клишета са намалени, без да са изцяло избегнати. Появяват се монографиите на: Витка Тошкова „България и Третият Райх 1941–1944 г.“^[7], Илчо Димитров „Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г.“^[8], Димитър Сирков „Външната политика на България 1938–1941 г.“^[9].

През 80-те години набраната инерция продължава да дава добри резултати за осветляването на българската външна политика през войната. Публикувани са книгите на: Илчо Димитров „Англия и България 1938–1941 г.“^[10], Георги Марков „Българо-германски отношения 1931–1939 г.“^[11], Витка Тошкова „България в балканската политика на САЩ 1939–1944 г.“^[12], Людмил Спасов „Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г.“^[13]

След 1989 г. пропартийният патос рязко секва, но в някои исторически съчинения се замества със също толкова непрофесионалната негова противоположност — антикомунистическия тон. След промяната от 1989 г., с най-голяма полза за българската историческа наука е публикуването на редица дневници и спомени на съвременници на събитията от края на 30-те до средата на 40-те години. Един от най-важните извори за българската външна политика е дневникът на Богдан Филов, който изненадващо вижда бял свят още преди 1989 г.^[14] През 90-те години са публикувани такива важни свидетелства, като дневниците на Първан Драганов^[15], Евдокия Филова^[16], Любомир Лулчев^[17], Георги Димитров^[18], ген. Никола Михов^[19]. Издадени са и много спомени, сред които се открояват тези на Стойчо Мошанов^[20] и Константин Муравиев^[21].

Настоящото изследване има за цел да покаже външната политика на България от 1938 г. до 1944 г. през погледа на българската историческа литература. То е опит да се разкрие начинът, по който различните исторически съчинения разглеждат историческите събития в зависимост от времето, когато са писани. При съпоставянето на противоречащи си исторически съчинения приоритет е даден на историческата истина. Изложението започва със събитията една година преди официалното избухване на Втората световна война, като основната идея е да се проследи последната част от българския път до голямата война. За начална дата е избран 31 юли 1938 г., когато се сключва Солунското споразумение и най-сетне България си поема дъх след наложения й през 1919 г. Ньойски диктат, според който България губи изконни свои земи и трябва да плаща непосилни репарации. Това внася голяма доза предопределеност в българското отношение към държавите-победителки от Първата световна война. Горна граница на изследването е 28 октомври 1944 г., когато се подписва Московското примирие между България и Антихитлеристката коалиция. На практика още след политическата промяна от 9 септември 1944 г. България се ориентира към тясно сътрудничество със СССР и каузата за разгром на нацистка Германия. Със сключването на Московското примирие тази българска позиция е официално призната от победителите.

Структурата на книгата се състои от четири глави, обособени по предметно-хронологичен принцип. Първата глава обхваща времето от 31 юли 1938 г. до избухването на войната. Втората е посветена на периода от началото на войната до присъединяването на България към Тристранния пакт. Третата глава разглежда събитията от 1 март 1941 г. до лятото на 1943 г., когато се очертава обратът в хода на войната. Последната глава проследява българската външна политика през годината, в която страната се управлява от Регентски съвет и от правителства, които трудно се ориентират в динамичната международна обстановка. На читателите оставям оценката доколко целите, които тази книга си поставя, са постигнати и дали съм успял безпристрастно да очертая външната политика на България през Втората световна война, представена на страниците на българската историческа литература.

БЕЛЕЖКИ КЪМ УВОДА