Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (52)

Петдесет и втора глава

Блатистите гори бяха тъмни и неприветливи както винаги, но Ричард бе сигурен, че в тях вече няма сбързове. Докато пътуваха в мрака, не усети никакво присъствие. Мястото, макар и страховито, бе необитаемо. Всички бяха тръгнали към Ейдиндрил. Потръпна, като си помисли какво означава това.

Калан въздъхна нервно, сключила пръсти, вперила поглед в прекрасното, усмихнато живачно лице на Плъзгата.

— Ричард, преди да го направим, само в случай че нещо се обърка, искам да ти кажа, че знам за нещата, които си правил, докато си бил пленник тук, и че не те обвинявам. Мислил си, че не те обичам и си се чувствал самотен. Разбирам.

Ричард се намръщи и се наведе към нея.

— За какво говориш? Какво съм правил?

Тя се покашля:

— Мериса. Каза ми.

— Мериса!

— Да. Разбирам и не те обвинявам. Мислел си, че никога повече няма да ме видиш.

Ричард примигна удивено.

— Мериса е Сестра на мрака. Тя иска да ме убие!

— Но ми каза как предишния път, когато си бил тук, е била твоя учителка. Каза, че… Ами срещнах я и видях, че е красива. Бил си самотен и не те обвинявам.

Ричард я сграбчи за раменете и я обърна с гръб към Плъзгата.

— Калан, не знам какво ти е казала Мериса, но аз ти казвам истината: от деня, в който те срещнах, не съм обичал никого другиго освен теб. Никого. Да, когато ме накара да сложа яката, мислех, че никога повече няма да те видя, бях самотен, но никога не съм изменил на любовта ти, дори когато бях убеден, че съм я загубил. Макар да мислех, че не ме искаш, никога… с Мериса, нито пък с някого другиго.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя се усмихна с особената си усмивка — онази, с която даряваше единствено него.

— Ейди се опита да ми каже същото. Страхувах се, че ще умра и няма да те видя никога вече, исках да знаеш, че те обичам, независимо от всичко. Част от мен се страхува да го направи. Страх ме е, че ще се удавя.

— Плъзгата те прегледа и каза, че можеш да пътуваш. В теб също има Субстрактивна магия, макар и частица. Само хора с двата вида магия могат да го правят. Ще стане. Ще видиш. — Той й се усмихна окуражително. — Няма от какво да се страхуваш, обещавам ти. Не прилича на нищо, което си усещала досега. Невероятно е. Готова ли си?

Тя кимна.

— Да. — Обви ръце около него и го притисна към себе си толкова силно, че едва не му изкара въздуха. — Но ако се удавя, искам да знаеш колко те обичам.

Ричард й помогна да се качи на ръба на кладенеца около Плъзгата, после огледа тъмните гори зад тях. Не беше сигурен дали нечии очи го следят или просто си внушава. Не усещаше присъствие на сбърз, знаеше, че ако има, би го почувствал. Реши, че сигурно си въобразява заради предишните пъти в Блатистите гори.

— Готови сме, Плъзга. Знаеш ли колко време ще отнеме?

— Достатъчно съм дълга — достигна до тях ехтящият отговор.

Ричард въздъхна и стисна Калан за ръката.

— Направи каквото ти казах.

Тя кимна.

— Ще бъда с теб. Не се страхувай.

Сребристата живачна река ги обгърна и нощта стана абсолютно черна. Ричард стисна Калан за ръката с всичка сила, докато потъваха надолу, припомни си колко му бе трудно да диша в Плъзгата първия път. Щом Калан го стисна в отговор, вече бяха в безтегловното празно.

Познатото чувство за светкавична скорост и плавност едновременно се върна и Ричард разбра, че са тръгнали за Ейдиндрил. Както и преди, не бе нито топло, нито студено, никакво усещане за живачната влага на Плъзгата. Очите му видяха светлината и тъмнината едновременно в един-единствен спектрален образ, докато дробовете му се изпълниха със сладкото присъствие на Плъзгата, щом вдъхна коприненото й присъствие.

Беше щастлив, че Калан изпитва същото опияняващо чувство. Усещаше го по слабото стискане на ръката му. Те се пуснаха, за да се потопят в спокойното течение.

Ричард плуваше в тъмнината и светлината. Усети, че Калан го стиска за глезена, за да не се отдели от него.

Времето изгуби смисъл. Можеше да е било един миг или пък бавният ход на година, докато се носеха нататък с Калан. Както и преди, спря внезапно.

Изведнъж около тях изникна стаята в Кулата. Знаеше какво да очаква и този път не изпита ужас.

— Дишай — каза Плъзгата.

Той издиша сладкия дъх, изпразни дробовете си от опиянението и погълна глътка чужд въздух.

Усети Калан след себе си и в тишината на стаята на Коло чу как тя издиша Плъзгата и вдишва въздух. Скочи на крака, Плъзгата се отлепи от него, щом той допря стената, после пода. Веднъж стъпил, се обърна, за да помогне на Калан да скочи.

Усмихна му се Мериса.

Той замръзна. Най-сетне мисълта му проработи.

— Къде е Калан? Ти си свързана с мен! Закле ми се!

— Калан? — чу се мелодичен глас. — Тук е. — Мериса посегна надолу към живака. — Но повече няма да ти е нужна. Ще спазя клетвата си — клетвата, която дадох пред себе си.

Тя вдигна отпуснатото тяло на Калан за яката и го изхвърли от кладенеца. Калан се строполи на пода неподвижна, не дишаше.

Преди Ричард да успее да стигне до нея, Мериса удари остриетата на ябри в камъка. Сладкият звук го сграбчи, краката му отслабнаха, не можеше да ги помръдне, стоеше и гледаше като замаян усмихнатото лице на Мериса.

— Ябри пее за теб, Ричард. Песента те вика.

Тя се приближи, звукът на ябри се усили. Тя обърна неустоимия обект на глада му, показа му го, примами го с него. Ричард навлажни устни, костите му вибрираха с тътнещия звук на ябри. Усещането го опияняваше.

Тя се приближи, най-сетне му го поднесе. Пръстите му го поеха и песента се вряза във всяка фибра на тялото му, заплени всяко ъгълче на душата му. Мериса се усмихна, щом пръстите му стиснаха дръжката. Той потръпна от усещането. Изпита болезнено удоволствие.

Тя измъкна от сребристия басейн още един ябри.

— Това е само половината, Ричард. Трябва ти и другият.

Изсмя се ефирно и леко и удари втория ябри в стената. Песента го заслепи почти напълно, обзе го копнеж да хване дръжката в ръката си. С усилие се задържа на крака. Трябва да вземе и втория ябри. Наклони се над кладенеца и се протегна към него.

Мериса му се хилеше подигравателно, но му беше все едно, искаше, копнееше да стисне в ръката си втория ябри.

— Дишай — каза Плъзгата.

Разсеян, Ричард погледна надолу. Плъзгата гледаше жената, отпусната на пода край стената. Той тъкмо се накани да каже нещо и Мериса удари за втори път ябри в стената.

Краката му се подкосиха. Вдигна лявата си ръка с ябри в юмрук и се подпря на стената, за да се изправи.

— Дишай — повтори Плъзгата.

През омайващата, тътнеща мелодия, изпълваща фибрите му, Ричард се опита да проумее кой лежи край стената и на кого говори Плъзгата. Стори му се важно, но не можеше да си отговори защо. Кой е?

Смехът на Мериса отекна в стаята и тя отново удари ябри в стената.

Ричард нададе безпомощен вик на екстаз и копнеж едновременно.

— Дишай — каза Плъзгата за трети път, този път още по-настоятелно.

Изведнъж през опияняващата песен на ябри му просветна. Вътрешното му желание се надигна, проправи си път през зашеметяващата мелодия, която го бе стиснала в смъртна хватка.

Калан.

Погледна я. Не дишаше. Вътрешният му глас извика за помощ.

Щом ябри запя отново, мускулите на врата му се вкамениха. Блуждаещият му поглед се съсредоточи върху нещо на пода пред него.

Мускулите му се напрегнаха в крайна необходимост. Ръката му се протегна. Пръстите му го докоснаха. Стисна го и през тялото му премина друг копнеж. Разбра.

Във взрив на ярост Ричард вдигна Меча на истината от каменния под и в стаята зазвуча друга песен.

Мериса втренчи в него смъртоносен поглед и отново удари ябри в стената.

— Ще умреш, Ричард Рал. Заклех се да се окъпя в кръвта ти и ще го направя.

С последни сили, подхранвани от гнева на меча, Ричард се спусна към каменната стена и се протегна, потопи меча в живака.

Мериса изпищя.

През плътта й се стрелнаха сребърни вени. Крясъците й отекнаха в каменната стая, ръцете й се протегнаха в безумен копнеж да избяга от Плъзгата, но беше твърде късно. Метаморфозата премина през нея и тя се разтопи в живачната маса, превърна се в сребърна статуя в сребърния кладенец. Острите черти на лицето й омекнаха и онова, което някога беше Мериса, потъна в плискащите се вълни на живака.

— Дишай — каза Плъзгата на Калан.

Ричард захвърли ябри и се спусна през стаята. Вдигна Калан на ръце и я занесе до кладенеца. Наведе я през стената, обгърна я през корема и натисна.

— Дишай, Калан! Дишай! — Натисна отново. — Направи го заради мен! Дишай! Моля те, Калан, дишай!

Дробовете й изплюха живака и тя си пое внезапна, отчаяна глътка въздух, после още една.

Най-после се извърна в ръцете му и се отпусна върху него.

— О, Ричард, ти беше прав. Беше толкова невероятно, че забравих да дишам. Ти ме спаси.

— Но уби другата — отбеляза Плъзгата. — Предупредих го за магическия предмет, който носи. Не е по моя вина.

Калан примигна срещу сребърното лице.

— Какво говориш?

— Онази, която вече е част от мен.

— Мериса — обясни Ричард. — Вината не е твоя, Плъзга. Трябваше да го направя, иначе щеше да убие и двама ни.

— Тогава отговорността е снета от мен. Благодаря ти, Господарю.

Калан се обърна към него и погледна меча.

— Какво е станало? Как така Мериса?

Ричард отвърза възела на врата си, пресегна се през рамо и махна пелерината на сбърза от гърба си.

— Тя ни последва в Плъзгата. Опита се да те убие и… ами искаше да се окъпе с мен.

— Какво!

— Не — поправи го Плъзгата. — Тя каза, че иска да се окъпе в кръвта ти.

Калан зяпна.

— Но… какво стана?

— Тя вече е с мен — каза Плъзгата. — За вечни времена.

— Което означава, че е мъртва — каза Ричард. — Ще ти обясня, когато имаме повече време. — Обърна се към Плъзгата: — Благодаря ти за помощта, но вече искам да заспиш.

— Разбира се, Господарю. Ще спя, докато отново има нужда от мен.

Искрящото сребърно лице придоби мекота и се стопи в басейна от живак. Ричард скръсти ръце несъзнателно. Лъскавият басейн заблестя. Плъзгата се успокои, после започна да потъва в кладенеца, отначало бавно, после с нарастваща бързина, докато изчезна.

Щом той се изправи, Калан го посрещна с поглед.

— Мисля, че има много неща, които трябва да ми обясниш.

— Когато имаме време, обещавам.

— Всъщност къде сме?

— В долната част на Кулата, в основата на една от малките кули.

— В долната част на Магьосническата кула?

Ричард кимна.

— Под библиотеката.

— Под библиотеката! Никой не може да влиза в нивото под библиотеката. Там има щитове, които от незапомнени времена не позволяват на магьосниците да слизат долу. На всички магьосници.

— Е, така или иначе, се намираме точно там, но и за това ще поговорим по-късно. Трябва да отидем в града.

Излязоха от стаята на Коло и мигновено се прилепиха към стената. В басейна долу плуваше кралицата на сбързовете. Простря криле над стотина яйца с размери на дини и нададе предупредителен вик, който отекна в просторното високо помещение.

На малкото светлина, нахлуваща от отвора горе, Ричард видя, че е късен следобед. Пътуването беше отнело по-малко от ден, поне се надяваше да е само един. На светлината видя огромното количество кашкаво-сиво-зелени яйца.

— Това е кралицата на сбързовете — набързо й обясни той и прекрачи парапета. — Трябва да унищожа яйцата.

Калан го извика, за да се опита да го спре, но той прескочи и потъна в тъмната, лепкава вода. Вдигна меча в ръка и закрачи през дълбоката до кръста му вода към хлъзгавите камъни в средата.

Кралицата се вдигна на нокти.

Главата й се стрелна към него, щракна със зъби. В същият момент Ричард завъртя меча. Гротескната глава се дръпна. Той вдиша облак отвратителна миризма, която ясно изразяваше предупреждение. Ричард отчаяно се спусна напред. Тя разтвори паст, блеснаха остри, дълги зъби.

Ричард не можеше да допусне сбързовете да завземат Ейдиндрил. Ако не унищожи яйцата, те ще станат повече, отколкото може да победи.

— Ричард! Опитах се да използвам синята светкавица, но не става! Върни се!

Кралицата със съскане се стрелна към него. Щом приближи, той замахна, но тя бе застанала на ръба на безопасното разстояние и бушуваше от гняв. Ричард успя да я задържи на ръка разстояние, докато опипваше камъка, за да се хване за нещо.

Напипа някакъв израстък и се закатери по тъмните, хлъзгави камъни. Развъртя меча и щом застрашителните зъби се дръпнаха назад, посече яйцата. Щом раздроби дебелите, космати черупки, по камъка потече миризлив жълтък.

Кралицата подивя. Плесна с криле и се издигна над камъка, отдалечавайки се от меча. Опашката й се размята във всички страни като огромен камшик. Щом се приближи до него, Ричард замахна с меча, за да я държи на разстояние. За момента бе съсредоточил усилията в унищожаването на яйцата.

Щом замахна към нея, зъбите й щракнаха. Ричард заби меча във врата й, достатъчно, за да я накара да отстъпи назад от болка и ярост. Запляска като обезумяла с криле и успя да го блъсне срещу камъка. Той се извъртя настрани, за да избегне ноктите й. Опашката й пак го подгони, зъбите тракнаха. Ричард бе принуден да забрави за яйцата и да се защитава. Ако можеше да я убие, щеше да опрости работата си.

Кралицата зави от ярост. Миг по-късно Ричард чу трясък. Обърна се в посока на шума и видя Калан да стоварва върху яйцата дъска от вратата към стаята на Коло. Той се закатери бясно по хлъзгавия камък, за да застане между изпадналата в ярост кралица и Калан. Щом тя се опита да го захапе, той замахна към главата й. Щом тя се опита да го плесне с опашката си, той посегна натам. И към ноктите, щом понечиха да го раздерат.

— Само я дръж на разстояние — извика Калан и завъртя дъската върху яйцата, потекли в мазна, жълта слуз. — Аз ще се погрижа за това.

Не му се искаше Калан да се излага на опасност, но знаеше, че тя защитава града си, така че не можеше да иска от нея да стои безучастна. Освен това имаше нужда от помощ. Трябваше да слезе в града.

— Само побързай — каза той между защитата и нападението.

Огромното червено туловище се хвърли към него, опитвайки се да го размаже върху камъка. Ричард се гмурна на една страна, но кралицата не се отказа и посегна към крака му. Той изкрещя от болка и замахна с меча към нахвърлилия се върху му звяр.

Дъската внезапно се стовари върху хрилете на главата на кралицата. Тя отстъпи назад, виейки от болка, размаха яростно криле и ноктите й раздраха въздуха. Калан го дръпна под ръка и му помогна да се изкатери нагоре. И двамата цопнаха в гнусната вода.

— Улучих ги всичките — каза Калан. — да се махаме.

— Трябва да унищожа и нея, иначе ще снесе още.

Но кралицата на сбързовете, при вида на изпочупените си до едно яйца, премина от нападение в бягство. Крилата й се раздвижиха бясно и я издигнаха във въздуха. Тя се спусна към стената и заби нокти в пукнатините, започна да се катери към голямата дупка високо горе в Кулата.

Ричард и Калан се измъкнаха от вонящия басейн и стъпиха на пътеката. Ричард се хвърли към стълбите и ги поведе нагоре по Кулата, но щом стъпи на крака си, се строполи на пода.

Калан му помогна да се изправи.

— Сега не можеш да я стигнеш. Унищожихме всичките й яйца, за нея ще се притесняваме по-късно. Счупен ли е кракът ти?

Ричард се облегна на парапета и потърка раненото място, като гледаше как кралицата се изкачва към отвора високо горе в Кулата.

— Не, тя само го блъсна в камъка. Трябва да слезем в града.

— Но ти не можеш да вървиш.

— Нищо ми няма. Болката намалява. Да тръгваме.

По пътя Ричард взе една от светещите сфери и подпирайки се на Калан, се запъти към изхода. Тя никога не бе стъпвала в коридорите и стаите, през които я водеше той. Ричард я взимаше в прегръдките си, когато минаваха през щитовете и постоянно я предупреждаваше какво не бива да пипа и къде да не стъпва. Тя от време на време го питаше защо, но спазваше настоятелните инструкции, мърморейки си, че никога не е знаела, че в Кулата има подобни странни места.

Докато стигнаха до коридорите и помещенията горе, кракът му, макар все още да го болеше, бе по-добре. Стъпваше, макар и накуцвайки.

— Най-после знам къде сме — каза Калан, щом стигнаха до дългия коридор покрай библиотеките. — Опасявах се, че никога няма да се измъкнем от подземията.

Ричард се запъти към коридорите, които знаеше, че водят навън. Калан възропта, че не може да се мине оттам, но той настоя, че винаги е минавал по този път, и тя с неохота го последва. Ричард я хвана, за да я преведе през щита в големия коридор на входа и двамата се зарадваха на удалата им се възможност.

— Колко още има? — попита тя и огледа близката залостена стая.

— Тук е. Тази врата води навън.

Щом излязоха през вратата, Калан се завъртя два пъти в изумление. Сграбчи го за ризата и показа вратата:

— Тук? Влизал си тук? Оттук ли си влязъл в Кулата?

Ричард кимна.

— Насам водеше каменната пътека.

Тя гневно му посочи над вратата.

— Виж какво пише там. И си влязъл оттук!

Ричард погледна думите, издълбани в камъка над огромната врата.

— Нямам представа какво означават.

— Тавол де атор Мортадо — каза тя, произнасяйки ги на глас. — Означава „Пътека на мъртвите“.

Ричард хвърли бърз поглед на другите врати. Спомни си за нещото, което ги бе нападнало първия път.

— Ами това ми се стори най-голямата врата, а пътеката водеше право натам, и аз реших, че оттам се влиза. Някак си се връзва, като се замислиш. Нали съм наречен „онзи, който носи смърт“.

Калан удивено стисна ръце.

— Страхувахме се, че ще се качиш в Кулата. Страшно се притеснявахме, че ще влезеш тук и ще загинеш. Добри духове, не мога да повярвам, че не си. Дори магьосниците не влизат оттук. Този щит не би ме пуснал без твоя помощ. Дори само този факт е трудно да се проумее. Мога да преминавам през всички щитове, освен през охраняващите най-опасните места.

Ричард чу скърцане на камъни и забеляза движение отвъд пътеката. Дръпна Калан в средата на утъпканите камъни, нещото се заизвива към него.

— Какво има? — попита Калан.

Той посочи.

— Нещо идва.

Калан му се намръщи през рамо и стъпи на пътеката.

— Не се страхуваш от това, нали? — Наведе се и зарови ръка в чакъла, нещото се вдигна към нея. Тя завъртя ръка, сякаш чеше домашно животно.

— Какво правиш!

Калан продължи да се закача с нещото под пътеката.

— Просто каменна хрътка. Магьосникът Гилер я измисли, за да плаши една жена, която го преследваше непрекъснато. Тя се страхуваше да мине през пътеката, а разбира се, никой, който е с акъла си, не би тръгнал по пътеката на смъртта. — Калан се изправи: — Искаш да кажеш… не ми казвай, че си се уплашил от каменната хрътка.

— Е… не, не съвсем… ама…

Калан застана с юмруци на хълбоците.

— Минал си по пътеката на смъртта и през всичките щитове, защото си се изплашил от каменната хрътка? Затова не си влязъл през другите врати?

— Калан, не знаех какво е това нещо под пътеката. Никога преди не бях виждал подобно нещо. — Той се почеса по лакътя. — Е, добре, значи съм се изплашил от него. Опитвах се да бъда предпазлив. И не можах да прочета думите, така че не разбрах, че тази врата е опасна.

Тя вдигна отчаяно поглед нагоре.

— Ричард, можеше да бъдеш…

— Не бях убит в Кулата, открих Плъзгата и те намерих. А сега да вървим. Трябва да отидем в града.

Тя плъзна ръка около кръста му.

— Сигурно си прав. Малко ми е нервно от… — Тя вдигна ръка към вратата. — От всичко, което се случи тук. Тая кралица на сбързовете ме уплаши. Благодарна съм ти, че успя.

Ръка за ръка, те забързаха към сводестия вход на външната стена.

Докато минаваха през огромната падаща врата, иззад ъгъла се стрелна мощна червена опашка и се стовари отгоре им. Преди Ричард да успее да си поеме дъх, над главата му плющяха крила. Нападнаха го нокти. Усети пареща болка в лявото си рамо, един нокът го бе докопал. Мощната опашка запрати Калан далеч на земята.

Докато нокътят, забит в рамото му, го придърпваше все по-близо до зейналата паст, той издърпа меча. Гневът го обзе мигновено. Замахна към едното крило. Кралицата отстъпи и пусна рамото му. Яростта на магията му помогна да пренебрегне болката и да се изправи на крака.

Втурна се с меча към нахвърлилия се към него звяр, който щракаше със зъби. Кралицата сякаш бе само крила, нокти, зъби и опашка, които вкупом се стрелваха към него. Ричард се дръпваше назад. Уцели я и тя отстъпи назад от болка. Опашката й се развъртя и го перна през средата, захвърляйки го срещу стената. Той замахна яростно и отряза върха на червената опашка.

Кралицата на сбързовете отстъпи на задните си крака към падащата врата. Ричард се втурна към лоста и го стисна с всичка сила. Със скърцащ звук портата се стовари върху беснеещия звяр. Кралицата се загърчи, щом решетката се вряза в нея. Макар да не успя да я улучи напълно, забоде в земята едното й крило. Тя закрещя дори по-силно.

Ричард се сепна ужасен, щом видя Калан да лежи на земята — от другата страна на вратата. Кралицата също я видя и с усилие издърпа крилото си изпод решетката, раздирайки го на дълги, нащърбени ивици.

— Калан! Бягай!

Замаяна, тя се опита да изпълзи, но звярът я докопа за крака и бързо я сграбчи.

Кралицата се извърна и го облъхна с отвратителна воня. Ричард не се затрудни ни най-малко със смисъла на посланието: отмъщение.

С усилие се хвърли към колелото, повдигащо механизма на вратата. Вдигаше се бавно, с по няколко сантиметра. Кралицата закуцука по пътя, дърпайки Калан за крака.

Ричард пусна колелото и воден от магията, развихри меча и го стовари върху решетките на падащата врата. Във въздуха замириса на изгоряло, запуши. Крещейки от ярост, той отново размаха меча и за втори път го прекара през решетките. На третия успя. Ритна прекъснатия прът и се пъхна през дупката.

Спусна се по пътя към отстъпващия звяр. Калан дереше земята с нокти в отчаян опит да се измъкне. Когато кралицата стигна моста, скочи на парапета и се озъби срещу Ричард, който летеше с пълна сила.

Тя плесна с разкъсаните си крила, сякаш не разбираше, че няма да може да полети. Без да спира, Ричард изкрещя, щом звярът се извърна, разперил криле, в готовност да скочи в пропастта с плячката си.

Опашката облиза земята, Ричард стъпи на моста. Оставаха му още два метра. Кралицата се завъртя, вдигна Калан за крака и тя увисна с главата надолу като парцалена кукла. Ричард, обезумял, завъртя меча в сляпа ярост, докато тя беснееше срещу него. Настървен от миризмата на кръвта й, той отсече част от крилото, костта изпращя и се разхвърча на бели парчета. Тя замахна с опашката си към него и се опита да размаха другото.

Калан изкрещя и се протегна към Ричард, разпери пръсти, но не можеше да го стигне. Той пъхна меча в червения корем. Червената лапа се дръпна встрани, щом той се опита да достигне Калан. Ричард прободе другото крило чак горе в основата. Във въздуха плисна кръв, нараненият звяр се замята във всички посоки, опитваше се да го докопа. Това отклоняваше вниманието й от Калан.

Ричард отсече още малко от опашката, щом тя се приближи достатъчно близо.

Смърдящата кръв плисна навсякъде, реакциите на кралицата се забавиха, Ричард успяваше да й нанася все повече рани.

Накрая успя да се добере до Калан, стисна я за китката, тя се вкопчи в ръката му, а той заби меча до дръжката в повдигащите се червени гърди. Грешка.

Смъртно ранената кралица на сбързовете стисна в предсмъртна хватка крака на Калан. Червеният звяр се олюля, с кошмарно бавно движение се надвеси над парапета на моста към зейналата бездна. Калан изкрещя. Ричард я стисна за ръката с всичка сила. Кралицата полетя към пропастта и Ричард усети как коремът му се лепва за парапета на моста.

Завъртя меча над ръба и с мощно движение преряза ръката, стиснала Калан за крака. Червеният звяр се завъртя надолу и се изгуби в бездънната пропаст.

Калан увисна, стиснала само китката на Ричард. По ръцете им се стичаше кръв. Той усети как китката й се изплъзва от хватката му. Бедрата му бяха единственото, което го задържаше на парапета.

С мощно усилие я повдигна леко нагоре.

— Хвани се за стената с другата ръка. Не мога да те държа повече. Изплъзваш ми се.

Калан се вкопчи със свободната си ръка за стената, облекчавайки част от тежестта. Той хвърли меча на земята зад себе си и я подхвана с другата ръка под мишницата. Стисна зъби, с нейна помощ я вдигна до парапета и я изтегли на пътя.

— Махни ги! — изкрещя тя. — Махни ги!

Ричард отвори ноктите и освободи крака й. Хвърли червената лапа в бездната. Калан се отпусна в прегръдките му, задъхана от изтощение, твърде слаба, за да може да говори.

През пулсиращата болка Ричард усети топлината на облекчението.

— Защо не използва силата си… светкавицата?

— В Кулата не може да действа, а тук навън това нещо направо ме извади от строя. А ти защо не използва твоята? Оная ужасяваща черна светкавица? Като в Двореца на пророците?

Ричард се замисли.

— Не знам. Не знам как действа дарбата. Свързана е по някакъв начин с инстинкта. Не мога да я накарам да действа по желание. — Той я погали по косата и затвори очи. — Толкова ми се иска Зед да беше тук. Щеше да ми помогне да я овладея. Да ме научи да я използвам. Липсва ми.

— Знам — прошепна тя.

Над накъсаното им дишане той долови човешки викове и дрънчене на желязо. Усети дим. Въздухът бе почернял от дим.

Помогна на Калан да се изправи, без да обръща внимание на яростната болка в рамото си. Забързаха по пътя към завоя, откъдето се виждаше градът.

Когато стигнаха до мястото, спряха внезапно, Калан зяпна.

Шокиран, Ричард падна на колене.

— Добри духове — прошепна той, — какво сторих?