Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (21)

Двадесет и първа глава

Сестра Филипа изпружи мощната си снага, изправи гръб и плъзна поглед надолу по дългия си остър нос, уж без да се взира в нещо конкретно. Но всъщност точно това правеше.

— Сигурна съм, Прелате, че не сте обмислили достатъчно сериозно този въпрос. Вероятно ако отделите още малко време за него, ще се убедите, че резултатите, събирани цели три хиляди години, отговарят на нуждите ни.

Вирна, облегнала брадичка на обърнатите си длани и разперила лакти на масата, преглеждаше поредния доклад. Беше се постарала ръцете й да заемат такова положение, че да е невъзможно Сестрата да не забележи пръстена със слънчевия символ. Вдигна поглед, за да се убеди, че Филипа наистина гледа в правилната посока.

— Благодаря ви, Сестро, за мъдрия съвет, но вече обмислих обстойно въпроса. Няма смисъл да продължаваме да копаем пресъхнал кладенец. Така човек само ожаднява повече и надеждата му нараства, но вода не се появява.

Тъмните очи и екзотичните черти на Сестра Филипа рядко изразяваха чувства, но Вирна усети как тясната й челюст се стяга.

— Но, Прелате… няма как да се убедим дали младежът напредва с нужните темпове, дали е научил достатъчно, за да бъде освободен от Рада’Хан. Има само един начин.

Вирна смръщи вежди над доклада, който четеше. Отмести го встрани, за да се върне на него по-късно, и насочи цялото си внимание към своята съветница:

— На колко години сте, Сестро?

Тъмните очи на Филипа не потрепнаха.

— Четиристотин седемдесет и девет, Прелате.

Вирна трябваше да признае пред себе си, че изпита завист. Жената изглеждаше почти на нейните години, а беше с близо триста отгоре. Двадесетте загубени години далеч от заклинанието на Двореца бяха коствали на Вирна време, което тя никога нямаше да може да си върне. Никога нямаше да може да завърти времето назад, за да натрупа познанията, които имаше другата жена.

— И колко от тези години сте прекарали в Двореца на пророците?

— Четиристотин и седемдесет, Прелате. — Натъртването на титлата беше почти незабележимо, освен ако човек не го търсеше съзнателно. Вирна го търсеше.

— Което иде да покаже, че Създателят ви е дарил с четиристотин и седемдесет години, за да трупате познания, да работите с младите мъже и да ги обучавате да контролират дарбата си, за да станат магьосници. И през цялото това време не сте успели да разберете характера на вашите ученици?

— Ами, вижте, Прелате, това не е съвсем…

— Да не би да се опитвате да ме убедите, Сестро, че цял Дворец, пълен със Сестри на светлината, не е способен да определи дали един младеж, прекарал под нашия надзор и обучение близо двеста години, е готов да премине на по-горния етап от развитието си, без да го подлагате на този брутален тест за болка? Нима имате толкова малко вяра в Сестрите? В мъдростта на Създателя, избрал ни за тази мисия? Да не би да се опитвате да ми покажете, че Създателят ни е избрал, ни е дарил — всичките — с хиляди години опит, а ние сме все още недостойно глупави, за да се справим с работата Му?

— Струва ми се, че Прелатът е малко…

— Отказва ви се разрешение. Да се причинява такъв вид болка е скверно използване на Рада’Хан. Може да разкъса тъканта на мозъка. Нали ви е известно, че е имало дори смъртни случаи при този тест!

Вървете да кажете на онези Сестри, че очаквам да ми представят концепция за приключване обучението на младежите, в която да няма кръв, повръщане и писъци. Предложете им, ако искате, да измислят нещо наистина ново, като… е, не знам като какво, може би разговор с младежите. Освен ако Сестрите не се страхуват, че ще бъдат победени в подобна умствена схватка, в който случай бих искала да си признаят — за протокола — в съответен доклад.

Сестра Филипа онемя за миг, вероятно опитвайки се да прецени има ли смисъл да продължава спора. Накрая с неохота се поклони.

— Много мъдро решение, Прелате. Благодаря ви, че ме осветлихте.

Тя се обърна да си върви, но Вирна я извика:

— Сестро, знам как се чувствате. И мен са ме учили по същия начин, и аз съм вярвала в същите неща. Докато един младеж, едва надхвърлил двайсетте, не ми показа, че съм грешала. Понякога Създателят избира да ни предаде светлината си по начин, по който най-малко очакваме. Но в същото време иска от нас да сме готови да приемем мъдростта Му, когато ни я предостави.

— Имате предвид младия Ричард?

Вирна зачовърка с нокът неравните краища на листата, натрупани на писалището й, изчака известно време, за да е сигурна, че Сестрата я слуша внимателно.

— Да. — Остави официалния тон. — Онова, което научих, Филипа, е, че тези млади мъже, тези магьосници, ще бъдат изпратени в един свят, който сам ще ги подложи на изпитания. Създателят иска от нас да определим дали сме ги научили да понасят с достойнство болката, с която ще се сблъскат и която ще почувстват. — Тя се удари в гърдите. — Ето тук. От нас се иска да определим дали са способни на болезнения избор, който Създателят понякога ги кара да направят. Това е смисълът на теста за болка. Тяхната способност да устояват на мъченията не ни казва нищо за сърцата им, за смелостта и способността им за съчувствие.

Самата ти, Филипа, си преминала през този тест. Борила си се за мястото на Прелат. Стотици години си работила, за да можеш да бъдеш сериозен претендент за мястото. Събитията ти отнеха тази възможност и макар никога да не съм чула от теб дори едничка лоша дума, съм сигурна, че изпитваш болка всеки път, когато ме погледнеш. Вместо да го показваш, ти правиш всичко възможно да ми бъдеш добър съветник и работиш за интересите на Двореца въпреки болката.

Нима би ми служила по-добре, ако бях настояла да те подложат на тест, преди да станеш моя съветница? Това би ли доказало нещо?

Бузите на Сестра Филипа порозовяха.

— Няма да ви лъжа, че съм съгласна с мнението ви, но поне разбирам, че наистина сте копали в кладенеца и не го оставяте сух. Веднага ще предам заповедите ви, Вирна.

Вирна се усмихна.

— Благодаря, Филипа.

Филипа се усмихна едва забележимо.

— Ричард създаде доста голяма суматоха. Мислех си, че ще се опита да ни избие до една, а сега се оказва, че е най-големият приятел на Двореца от три хиляди години насам.

Вирна се засмя:

— Ако знаеш само колко пъти съм се молила за сила да потисна желанието си да го удуша!

Филипа си тръгна и Вирна мерна в предната стая Мили, която чакаше за позволение да изчисти кабинета й. Вирна се протегна и прозя, взе доклада, който бе оставила встрани, и се отправи към вратата. Махна на Мили да влезе в кабинета й и насочи вниманието си към двете си администраторки — Дулсиния и Фийби.

Преди да е успяла да каже и дума, Дулсиния вече беше права с куп доклади в ръка.

— Ако сте готова, Прелате, можете да се заемете с тези.

Вирна взе купчината, тежка почти колкото бебе, и я подпря на бедрото си.

— Да, добре, благодаря. Защо не си тръгвате вече?

Сестра Фийби поклати глава.

— Нямам нищо против да остана, Прелате, работата ми доставя удоволствие и…

— И утре те чака още един дълъг ден, изпълнен с работа. Не искам да клюмаш над бюрото, защото не си си доспала. А сега си тръгвайте и двете.

Фийби събра от бюрото си някакви листа, вероятно за да ги занесе в своя кабинет и да продължи да работи. Явно си мислеше, че са в непрекъсната надпревара. Заподозреше ли, че има дори минимален шанс Вирна да ги настигне с работата по докладите, Фийби започваше бясно да обработва останалите и се справяше като на магия. Дулсиния взе чашата чай от бюрото си и не се докосна до листата. Тя работеше с умерено темпо, никога не падаше дотам, че да се мъчи да изпревари Вирна, и въпреки това успяваше да трупа купчини доклади, подредени и анотирани, сякаш без никакво усилие. Никоя от двете нямаше защо да се тревожи, че Вирна ще ги настигне. С всеки следващ ден тя изоставаше все повече.

Двете Сестри се сбогуваха, изразявайки надеждата си, че Създателят ще дари Прелата със спокоен сън.

Вирна изчака да стигнат до външната врата.

— О, Сестра Дулсиния, има една малка задача, с която бих искала да се заемете утре.

— Разбира се, Прелате. За какво се касае?

Вирна остави доклада, който беше взела със себе си на бюрото на Дулсиния, така, че той да е първото нещо, което ще види, когато седне на мястото си сутринта.

— Молба за подкрепа от името на млада жена и семейството й. Явно някой от младежите ни ще става баща.

Фийби грейна.

— О, но това е чудесно! Ще се молим, с благословията на Създателя, да бъде момче и да се роди с дарба. В града не се е раждало момче с дарба откакто… всъщност дори не си спомням откога. Може би този път…

Смръщеното лице на Вирна най-после я накара да млъкне. Прелатът се обърна към Сестра Дулсиния:

— Искам да се срещнете с тази млада жена и с мъжа, отговорен за състоянието й. Още утре. Може би ще е добре да дойдат и родителите й, щом като молят за съдействие.

Сестра Дулсиния се наведе леко напред с празно изражение на лицето.

— Има ли някакъв проблем, Прелате?

Вирна нагласи купа доклади, който придържаше на бедрото си.

— Да, бих признала, че има. Един от нашите възпитаници е направил дете на жена от града.

Сестра Дулсиния остави чашата на ръба на бюрото си и пристъпи напред.

— Но, Прелате, на нашите възпитаници е позволено да излизат в града именно с такава цел. Това не само им дава възможност да освободят естествените си импулси, за да могат след това да се отдадат изцяло на обучението си, но, в определени случаи, ни дарява с родено с дарба бебе.

— Не одобрявам Дворецът да се меси в създаването на деца и в живота на обикновените хора.

Сестра Дулсиния плъзна синия си поглед по тъмносинята рокля на Вирна.

— Прелате, мъжете имат неконтролируеми нужди.

— Както и аз, но с помощта на Създателя досега съм успявала да се удържа да не удуша някого.

Смехът на Фийби бе прекъснат от недвусмисления поглед на Сестра Дулсиния.

— Прелате, мъжете са различни. Те не могат да се контролират. Това малко отклонение им позволява да се съсредоточават върху уроците си. За Двореца не е проблем да поеме разходите. Цената наистина е нищожна, като си помислите, че в резултат бихме могли да се сдобием с млад магьосник.

— Задачата на Двореца е да обучава младите мъже как да използват дарбата си по най-отговорния начин, като си поставят ограничения и с пълното съзнание за последствията от способностите си. Като ги окуражаваме да действат точно по противоположния начин, имайки предвид други аспекти на живота им, подкопаваме дисциплината на обучението им.

А що се отнася до рядката поява на някой, роден с дарбата като резултат от тези нелепи съвкупления, не е ясно дали това наистина е от полза. Кой може да каже дали ако действаха с повече отговорност и контрол над себе си, резултатите от целенасочените им съвкупления в бъдеще нямаше да доведат до по-голяма вероятност за поколение с дарба. Опитът показва, че сластолюбивите им похождения могат да сведат до минимум възможността да предадат дарбата си.

— Или да ги увеличат неимоверно.

Вирна сви рамене.

— Може би. Онова, което знам със сигурност, е, че рибарите не прекарват целия си живот на едно и също място по реката, защото там веднъж са хванали риба. След като и без друго нямаме добър улов, мисля, че ще е добре да сменим мястото.

Сестра Дулсиния скръсти ръце, опитвайки се да прояви търпение.

— Прелате, Създателят благославя хората с природата на всеки такава, каквато е, и ние не можем да я променим по никакъв начин. Мъжете и жените ще продължават да правят онова, което им доставя удоволствие.

— Разбира се, но щом плащаме цената на резултата, окуражаваме постъпките им. Ако няма последствия, значи няма да има и самоконтрол. Колко деца са пораснали без привилегията да имат баща, защото даваме на бременните млади жени злато? Нима това злато може да замени бащиното присъствие? Колко живота сме объркали с това наше злато?

Дулсиния разпери ръце в ужас.

— Нашето злато помага на хората.

— Нашето злато насърчава жените в града да се държат безотговорно и да спят с младежите от Двореца, защото това означава по-добър живот без никакви усилия. — Вирна посочи града със свободната си ръка. — Ние подлъгваме тези хора с нашето злато. Гледаме на тях като на животни за разплод.

— Но този метод се използва от хиляди години за увеличаване броя на родените с дарбата. В днешно време почти не се раждат такива деца.

— Давам си сметка за това, но нашата задача е да обучаваме хората, а не да ги създаваме. Златото ни ги превръща в същества, които действат, подтиквани от жажда за богатство, а не създали деца, родени от любов.

Сестра Дулсиния за миг загуби ума и дума.

— Как можем да допуснем да ни вземат за толкова безсърдечни, че да откажем помощта си под формата на малко злато! Животът на хората е по-важен от златото!

— Четох докладите. Не бих нарекла исканото количество „малко“ злато. Но не това е важното. Работата е там, че разплождаме чедата на Създателя като добитък и по този начин объркваме понятията на хората за ценното в живота.

— Но нали учим младите мъже на ценностите в живота! Като най-висше творение на Създателя човекът се поддава на подобно обучение, защото притежава интелекта да разбере неговата важност.

Вирна въздъхна:

— Сестро, да предположим, че учим възпитаниците си да говорят винаги истината и в същото време ги възнаграждаваме със златна монета за всяка изречена лъжа. Какъв предполагате ще е резултатът?

Сестра Фийби не можа да сдържи смеха си и прикри устата си с ръка.

— Предполагам, че съвсем скоро ще останем без пукнат грош в хазната.

Сините очи на Сестра Дулсиния заискриха с леден блясък.

— Нямах представа, че сте толкова безсърдечна, Прелате, че сте готова да оставите новопоявилите се на този свят творения на Създателя да гладуват!

— Създателят е дарил майките им с гърди, за да могат да кърмят децата си, а не да изстискват златото на Двореца.

Лицето на Сестра Дулсиния стана виолетово.

— Но мъжете имат неконтролируеми страсти!

Вирна сниши глас, изпълнен със заплаха:

— Единственият път, когато желанията на човек са неконтролируеми, е, когато е застигнат от заклинание. Никоя Сестра не е пращала омайно заклинание към която и да е жена в града. Нима е нужно да ви напомням, че ако някоя Сестра го направи, за нея ще е цяло щастие да бъде изгонена от Двореца, а не обесена? Както ви е известно, това е моралният еквивалент на изнасилването.

Лицето на Дулсиния стана бяло като платно.

— Не съм казала…

Вирна замислено заби поглед в тавана.

— Доколкото си спомням, последният път, когато Сестра беше хваната да хвърля омайно заклинание, беше… кога? Преди петдесет години?

Очите на Сестра Дулсиния търсеха пролука за бягство, но не можеха да намерят.

— Беше послушница, Прелате, а не Сестра.

Вирна не сваляше поглед от нея.

— Спомням си още, че вие участвахте в трибунала.

Дулсиния кимна.

— И гласувахте да бъде обесена. Горката женица, която бе прекарала в Двореца някакви си кратки годинки, а вие гласувахте да бъде осъдена на смърт.

— Такъв е законът, Прелате — каза Дулсиния, без да вдига поглед.

— Това е максимумът, предвиден от закона.

— И други гласуваха като мен.

Вирна кимна.

— Да, така е. Гласовете бяха шест на шест. Прелат Аналина наклони везните със своя глас, който беше за това жената да бъде прогонена от Двореца.

Пронизващите очи на Сестра Дулсиния най-после се вдигнаха.

— Продължавам да твърдя, че беше грешка от нейна страна. Валдора се закле във вечна мъст. Закле се да унищожи Двореца на пророците. Изплю се в лицето на Прелата и се закани един ден да я убие.

Вирна сбърчи чело.

— Винаги съм се чудила, Дулсиния, как стана така, че вие бяхте избрана за член на трибунала.

Сестра Дулсиния преглътна.

— Аз бях нейната възпитателка.

— Нима. Била сте нейната учителка. — Вирна цъкна с език. — И откъде предполагате се е научила младата жена да хвърля омайно заклинание?

Лицето на Сестра Дулсиния изведнъж отново пламна.

— Така и не успяхме да си отговорим със сигурност на този въпрос. Вероятно от майка си. Майките често учат младите чародейки на подобни неща.

— Да, чувала съм това, но не мога да кажа със сигурност. Моята майка не беше родена с дарбата, беше прескочена. А вашата, доколкото си спомням, е била…

— Да, беше. — Сестра Дулсиния целуна безименния си пръст и тихичко нашепна молитва към Създателя — акт на смирение и отдаване, правен често от Сестрите, но почти никога пред други Сестри. — Става късно, Прелате. Не бихме искали да ви задържаме повече.

Вирна се усмихна.

— Да, лека нощ в такъв случай.

Сестра Дулсиния се наведе протоколно.

— Както ми заповядахте, Прелате, утре ще се заема с бременната жена и младия магьосник. След като си изясним нещата със Сестра Лиома.

Вирна повдигна вежда.

— О? Нима Сестра Лиома надвишава по ранг Прелата? Така ли?

— О, не, Прелате — заекна Сестра Дулсиния. — Просто Сестра Лиома иска да й… Просто си помислих, че бихте искали да информирам съветничката си относно действията ви… за да не бъде сварена… неподготвена.

— Сестра Леома е моя съветничка, Сестро, сама ще я уведомя за действията си, ако преценя, че е необходимо.

Кръглото лице на Фийби се въртеше от едната Сестра към другата, безмълвно следвайки хода на разговора.

— Както желаете, Прелате, заповедта ви ще бъде изпълнена — каза Сестра Дулсиния. — Моля да ме извините за… ентусиазма, с който исках да помогна на своя Прелат.

Вирна сви рамене, доколкото можеше — купчината доклади все още бе подпряна на крака й.

— Разбира се, Сестро. Лека нощ.

За щастие двете побързаха да излязат без повече приказки. Мърморейки под носа си, Вирна занесе купа доклади в кабинета си и ги стовари върху писалището си до онези, които все още не беше разгледала. Хвърли поглед на Мили, която усърдно бършеше в ъгъла някакво петно, което едва ли щеше да бъде забелязано от някого в близките неколкостотин години.

В слабо осветения кабинет цареше тишина, чуваше се само търкането на парцала на Мили и тихото мърморене на Прелата. Вирна се наведе над шкафа с книги, близо до мястото, където беше коленичила Мили, и прокара пръст по томовете, без да забелязва изписаните с красиви златни букви заглавия по олющените гръбчета на древните кожени корици.

— Как са старите ти кокали тази вечер, Мили?

— О, хич не ме питайте, Прелате, че ще ви хвана да лекувате рани, които нямат излекуване. Старост нерадост, нали знаете. — Тя придърпа кофата по-наблизо и се зае да търка друго петно на килима. — Всички остаряваме. Сигурно самият Създател така го е измислил, защото никой смъртен не може да го промени. Макар да ми бе дадено повече време, отколкото на мнозина, понеже работех тук, в Двореца. — Езикът й се подаде в единия край на устата, докато ръката й натисна по-силно парцала. — Да, Създателят ме благослови с повече години, отколкото мога да запълня.

Вирна никога не бе виждала жилавата дребна женица да не се движи енергично. Дори когато говореше, парцалът й непрестанно бършеше прах, пръстът й търкаше петно, нокътят й чегърташе засъхнало парченце кал, невидимо за очите на другите.

Вирна взе една книга и я разгърна.

— Знам, че за Прелат Аналина беше истинско щастие да си около нея през всичките тези години.

— О, да, минаха толкова години. Добри духове, много години.

— Прелатът, както имам възможност да се убедя, има наистина малко възможности да създава приятелства. Добре че си била ти. Сигурна съм, че за мен ще бъде не по-малко щастие да се навърташ наоколо.

Мили проклетиса едно петно, което не искаше да се трие.

— О, да, имали сме много дълги нощни разговори. Добри духове, тя беше прекрасна жена. Мъдра, внимателна. Та тя изслушваше всеки, дори старата Мили.

Вирна се усмихна и разсеяно отгърна нова страница в книгата, която се оказа за законите в отдавна изчезнало кралство.

— Било е много мило от твоя страна да й помагаш, имам предвид особено за пръстена и писмото.

Мили вдигна поглед, на устните й се разля усмивка. Ръката й за миг бе спряла да се движи.

— О, значи ви интересува онова, за което ме разпитваха и другите.

— Другите ли? Кои други?

Мили потопи парцала в сапунената вода.

— Сестрите — Лиома, Дулсиния, Марен, Филипа — тези други. Знаете кои, сигурна съм. — Тя облиза пръст и започна да търка някакво петънце в основата на дървения шкаф. — Може да е имало още, но не си спомням. Старост нерадост, нали знаете. Всички дойдоха при мен след погребението. Не заедно, нали се сещате — допълни старата жена и се изкикоти. — Нали се сещате, поотделно, впили очи в сенките. И всички ме питаха все същото.

Вирна забрави да се прави на задълбочена в книгата.

— И ти какво им каза?

Мили завъртя парцала.

— Истината, разбира се, както ще я кажа и на вас, ако имате търпение да ме изслушате.

— Да — каза Вирна, като си напомни да не издава вълнението по гласа си. — След като сега съм Прелат, нали разбираш, мисля, че трябва да го знам. Защо не си починеш малко и не ми разкажеш всичко.

Пъшкайки от болка, Мили се изправи и обърна пронизителните си очи към Вирна.

— Ами, благодаря, Прелате, но нали знаете, работа ме чака. Не искам да си помислите, че съм някаква повлекана, дето гледа да движи езика вместо парцала си.

Вирна потупа дребната жилава женица по гърба.

— Няма такава опасност, Мили. Разкажи ми за Прелат Аналина.

— Та значи, тя беше на смъртното си легло, когато я видях. Аз чистех и стаите на Натан, нали знаете, и я видях там, когато отидох да си свърша работата. Прелатът нямаше доверие на никой друг да влиза при този мъж. Не че я обвинявам, макар че Пророкът винаги е бил мил с мен. Освен когато си навиеше нещо на пръста и започнеше да крещи, нали го знаете. Не на мен, разбира се, а така, за положението си и такива разни, че бил заключен там долу толкова дълги години… Сигурно доста му се беше насъбрало на човека.

Вирна се покашля:

— Предполагам ти е било тежко да видиш Прелата в такова състояние.

Мили отпусна ръка на рамото на Вирна.

— Не можете да си представите какво ми беше. Направо ми се късаше сърцето, наистина. А тя беше все така мила, независимо от болката.

Вирна гризеше устната си отвътре.

— Та започна да ми казваш за пръстена и писмото.

— А, да. — Мили примигна, после се протегна и изтупа от рамото на Вирна някаква прашинка. — Трябва да ми дадете да ви изчеткам роклята. Не бива да оставяте хората да си мислят, че…

Вирна хвана жената за загрубялата ръка.

— Мили, това е важно за мен. Би ли ми разказала как се сдоби с пръстена?

Мили се усмихна извинително:

— Ан ми каза, че умира. Каза си го направо, наистина: „Мили, умирам.“ Е, аз, разбира се, се разплаках. Та тя ми беше приятелка толкова много години. Тя се усмихна и ме хвана за ръката, точно както ти сега, и ми каза, че има едно последно желание, нещо, което да направя за нея. Свали пръстена от ръката си и ми го подаде. Сложи в другата ми ръка писмото, запечатано с восък, върху който се виждаше слънчевият символ на пръстена. Каза ми, докато тече погребалната церемония, да сложа пръстена и писмото върху онази колона, която трябваше предварително да вкарам вътре в залата. Заръча да внимавам да не докосвам писмото до пръстена, преди да съм готова с колоната, защото иначе магията щяла да се възпламени и да ме убие. Предупреди ме няколко пъти да внимавам да не ги допра едно до друго предварително. Каза ми точно какво да направя, в каква последователност. Така и направих. След като ми даде пръстена, повече не я видях.

Вирна се загледа през отворената врата към градината, в която така и не беше успяла да се разходи.

— Кога стана това?

— Този въпрос никоя от другите не ми е задавала — промърмори Мили под носа си. Прокара тънкия си пръст напред-назад по долната устна. — Да видим. Беше доста отдавна. Още преди зимното слънцестоене. Да, сетих се, беше точно след нападението, денят, в който вие с младия Ричард напуснахте Двореца. А, той е прекрасно момче. Лъчезарен като слънчев ден. Винаги ми се усмихваше и ме поздравяваше. Повечето от останалите момчета дори не ме забелязват, макар да съм им под носа, а Ричард никога не ме е пренебрегвал, наистина, и винаги намираше да ми каже добра дума.

Вирна я слушаше с едно ухо. Помнеше деня, за който говореше Мили. Двамата с Уорън отидоха да помогнат на Ричард да пробие щита, който не му позволяваше да напусне владенията на Двореца. След като преминаха през щита, отидоха при Бака Бан Мана и ги заведоха в Долината на изгубените — тяхната потомствена родина, родина, от която бяха изгонени преди три хиляди години, за да бъдат издигнати на тази територия Кулите на вечната смърт, разделящи Стария от Новия свят. Ричард се нуждаеше от помощта на духовния водач на Бака Бан Мана — Ду Чайлу.

Използва невъобразима сила, съставена не само от Адитивна, но и от Субстрактивна магия, за да унищожи Кулите и да пречисти Долината, връщайки я на Бака Бан Мана. После се отправи на отчаяна мисия да попречи на Пазителя на мъртвите да изскочи през портата в света на живите. Зимното слънцестоене бе дошло и си бе отишло, така че Ричард явно бе успял.

Вирна се извърна рязко към Мили:

— Това беше преди близо месец. Доста преди тя да умре.

Мили кимна:

— Май така излиза.

— Искаш да кажеш, че ти е дала пръстена три седмици преди да умре?

Мили кимна.

— Защо толкова отдавна?

— Каза, че искала да ми го даде, преди да се е отнесла съвсем и да не може да се сбогува или да ми даде подробни инструкции какво да правя.

— Разбирам. И когато се върна следващия път, когато тя все още беше жива, беше ли се отнесла, както си мислеше?

Мили повдигна рамене и въздъхна.

— Онзи път беше единственият, в който я видях. Когато се върнах да почистя, стражите казаха, че Натан и Прелатът дали изрични заповеди да не пускат никой вътре. Натан не искал да го безпокоят, докато се опитвал всячески да я излекува. Не исках той да се провали, така че се върнах обратно на пръсти, за да не вдигам шум.

Вирна въздъхна.

— Благодаря ти, че ми го каза, Мили. — Вирна огледа купчината книжа на писалището си, които чакаха да бъдат разгледани. — Най-добре ще е да се залавям отново с работата си, за да не ме помислят всички тук за повлекана.

— О, срамота е, Прелате. В такава прекрасна топла нощ трябва да излезете в градината си, да й се насладите.

Вирна измърмори:

— Имах толкова много работа, че дори не съм си подала носа навън да разгледам градината си.

Мили се наведе към кофата си, но внезапно извърна глава:

— Прелате! Изведнъж си спомних още нещо, което ми каза Ан.

Вирна намести роклята на раменете си.

— Казала ти е още нещо? Нещо, което си казала на останалите, а си забравила да споменеш пред мен?

— Не, Прелате — прошепна Мили и се приближи. — Не, каза ми да не го казвам на никого другиго освен на новия Прелат. Не знам защо, но по някаква причина не си го спомнях изобщо досега.

— Може да е обвила съобщението си със заклинание, за да те накара да го забравиш за всички останали освен за новия Прелат.

— Възможно е — каза Мили и потърка устна. Вгледа се в очите на Вирна. — Ан е способна на такива неща понякога. Понякога може да действа не съвсем почтено.

Вирна се усмихна тъжно.

— Да, знам. Аз също съм се оказвала жертва на манипулативните й действия. Какво е съобщението?

— Каза да ви предам да не се бъхтате много.

Вирна отпусна ръка на хълбока си.

— Това ли е всичко?

Мили кимна, приближи се към нея и сниши глас:

— И още — че трябва да използвате градината си за почивка. Докато ми говореше, ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си, вгледа се право в очите ми и заръча да ви предам на всяка цена да отидете в параклиса на Прелата.

— Параклис ли? Какъв параклис?

Мили се извърна и посочи през отворената врата:

— В градината между дърветата и храстите има мъничка постройка. Тя я наричаше своя параклис. Никога не съм влизала вътре. Не ми позволяваше да го чистя. Казваше, че си го чистела сама, защото параклисът бил свещено място, където човек трябвало да остане сам и никога да не допуска чужд крак да пристъпи вътре. От време на време ходеше там, вероятно да се моли за напътствие на Създателя или просто за да остане насаме със себе си. Каза да ви предам на всяка цена да отидете там.

Вирна въздъхна отчаяно:

— Звучи ми като нейния начин да ми каже, че ще ми е нужна помощта на Създателя, за да се справя с цялата тая купчина книжа. Понякога тя проявяваше извратено чувство за хумор.

Мили се изкикоти.

— Да, Прелате, така беше. Извратено чувство за хумор. — Старата жена покри с ръце пламналите си бузи. — Да ме прости Създателят. Ан беше мила жена. Никога не е искала да навреди на някого.

— Да, предполагам, че е така.

Вирна разтри слепоочията си и се върна на писалището. Беше уморена и изпитваше ужас при мисълта, че трябва да се заеме с поредния умопомрачителен доклад. Спря и се обърна към Мили. Вратата към градината беше широко отворена, през нея нахлуваше свеж въздух.

— Мили, стана късно. Защо не идеш да хапнеш нещо и не легнеш да си починеш. Ще се отрази добре на старите ти кокали.

Мили се усмихна широко.

— Наистина ли, Прелате? Нямате нищо против да оставя кабинета ви потънал в мръсотия?

Вирна се засмя тихичко.

— Мили, прекарах достатъчно години извън Двореца, за да ми се струва, че вече направо не мога без мръсотия. Наистина всичко е наред. Почини си добре.

Докато Вирна стоеше на прага на градината си и гледаше нощта, осветена от луната, надникваща между дърветата и храстите, Мили си събра кофата и парцалите.

— Приятна почивка и на вас, Прелате. Приятна разходка в градината.

Вирна чу вратата да се затваря и в стаята настъпи тишина. Изправи се срещу топлия влажен въздух и вдъхна сладкия аромат на цветя, зеленина и пръст.

Хвърли последен поглед към кабинета си и излезе навън в очакващата я нощ.